Джеймс Ласдън
Провалът

Когато съпругата на Роналд го напусна, бе решено, че фамилният флаг на Бойсови ще продължава да се вее под егидата на съпруга. Приятелите, с които се бяха сдобили през десетте години непоносим съвместен живот, двете деца, волвото и голямата къща в Кенсингтън щяха да останат негова собственост. Решено бе, че Маргарет ще се махне завинаги и ще устрои живота си както намери за добре. В края на краищата тя беше тази, която искаше да сложи край на цялата история и както обясняваше Роналд със свойствения си тон на огорчен, но великодушен човек, това беше най-малкото, което тя можеше да направи, за да не провали възпитанието на децата — да не ги откъсва от дома, където бяха израснали здрави и умни сред любов и благоденствие.

Още от самото начало Роналд се бе наложил като диктатор по отношение на обзавеждането и реда в семейството. Той имаше голяма слабост към покривните материали и меките тонове — лимонени мокети навсякъде, виолетови тапети по всички стени с изключение на все още голия коридор. Голяма, но безинтересна колекция от литографии на ловна и спортна тематика окичваше гостната и отгоре на всичко, за голямо притеснение на жена му, имаше няколко нейни снимки като голо невръстно дете на плажа в Брайтън, които Роналд бе настоял да сложат в рамки и да ги окачат една под друга до ореховия бюфет. По-късно той прибави подобни снимки на собствените си деца и накрая една своя снимка, където се ръкува с кралицата-майка на церемонията по откриването на новата фабрика на фирмата. Странно наистина, но той не махна снимките на жена си, когато тя го напусна, и те все още висяха там, първото нещо, което се набиваше в очите на гостите при пристигането им на този негов единайсети традиционен новогодишен коктейл.

Гостите са смесен състав. Има хора от света на бизнеса със съпругите си; те са солидни приятели, истинска опора за Роналд, откакто съпругата му го напусна. Това са административният директор и жена му, които любезно се суетят около децата и все им повтарят колко умен е татко им и как скоро ще влезе в управителния съвет; Колин Портър, счетоводителят на фирмата — ерген, който е доста докачлив, но както Роналд е забелязал, всъщност обича да се отнасят към него покровителствено; Гордън Кавендиш; Боб Голдсмит, който сега работи в една конкурентна фирма, и накрая Теди Банток — все солидни мъже със солидни съпруги. Останалите гости са пъстра смесица от хора, които работят в сферата на изкуството или имат отношение към него. С тях Роналд се гордее двойно повече: първо, защото може да се перчи с тези странни птици от бляскавия културен свят пред недотам бляскавите си колеги-бизнесмени, и второ, защото те всъщност бяха приятели на жена му и присъствието им тук днес означава не само, че симпатиите им са вече изцяло на негова страна, което е много приятно, но и отново потвърждава чувството му за собствена правота.

Звънецът звъни все по-често. Роналд обича да установява близък физически контакт с всеки гост, когато той или тя пристига; ръкостискане и потупване по рамото за мъжете, целувки и прегръдки за жените. Вече знае от какво значение е самоувереният жест — повечето хора са готови да приемат за чиста монета всяка поза, стига да е убедително представена; той може вътрешно да се измъчва от натрапчиво чувство за собствената си незначителност, обаче светът е готов да го приеме на доверие като човек, който е страдал достойно и в резултат се е извисил духовно. И действително по лицата на влизащите гости той вижда само ням израз на възхищение и съчувствие; всъщност ням само до пристигането на неудържимата Бела Сузман, която изработва традиционните английски завивки. Тя се втурва, прегръща Роналд, после отстъпва за момент назад, като се взира печално в очите му, и след това издекламирва предварително подготвената си реч.

— Рони, възхищавам ти се: как имаш сили и воля след всичко, което преживя, да се преструваш, че нищо не се е случило, когато всички знаем колко трудно трябва да ти е било (тук тя спира да си поеме дъх), просто не разбирам. И децата… (тук тя секва). — Роналд е наклонил скромно глава, а на красивото му лице с тънки и безкръвни устни е изписана смирена усмивка.

— Бела, ти винаги си толкова мила — дай си палтото (смъква кожите от гърба й), — вече гледам философски на всичко това (усмихва се), твоята завивка и без това не беше достатъчно голяма за двама ни, може би е по-добре, че стана така. — Роналд пъхва в ръката й чаша шампанско, хвърля един поглед из стаята, която е започнала да се пълни, вижда, че Колин Портър, счетоводителят на фирмата, стои настрана и разглежда с престорен интерес фигурите на чашата, и като влиза в ролята си на добър домакин, повежда Бела към другия край на стаята да я запознае с него.

— Колин, запознай се с Бела, тя е дизайнер… Колин е нашият местен финансов факир, нали, приятелю?

В поведението на Роналд тази вечер се долавя известна напрегнатост, сякаш е малко не на себе си — снизходителното му отношение към Колин не е подправено с обичайната доза сладникава сърдечност. Както и да е, Колин не забелязва това и когато Роланд се отдалечава благосклонно от двойката, той долавя монотонния глас на счетоводителя:

— Е, чак факир…

Звънецът отново звъни, Роналд се плъзва плавно между гостите, завърта се ловко във вестибюла и поглежда през шпионката на вратата. Не, и това не е очакваният гост. Сянка на разочарование преминава по лицето му, но изчезва, щом отваря вратата.

— Хектор, радвам се, че намери време да дойдеш. Как върви работата?

Хектор е млад художник; съпругата на Роналд бе забелязала платната му в една художествена галерия преди няколко години и ги бе купила в акт на открито неподчинение спрямо съпруга си, който проявяваше основателно недоверие към онова изкуство, чиято пазарна стойност не е окончателно установена. Роналд намери изход от положението, като прие Хектор за свое протеже — и досега го кани от време на време у дома си, за да се нахрани като човек, и го запознава с богатите си приятели. От своя страна Хектор знае цената на такива хора. Знае също, че съюзът с тях е нечестив и че е единствено въпрос на престиж и за двете страни. Той чувствува, че се злепоставя донякъде, като общува с човек, явно заслужаващ презрението му, но намира начин да се оправдае пред себе си, като се държи безцеремонно и почти враждебно. Когато Роналд го кани у тях, той никога не е сигурен „дали ще намери време“, макар че обикновено намира, пък било то и с преднамерено закъснение. Това, което Хектор не е предвидил, е способността на лондонското бизнесменско общество да превръща всичко, което го заплашва, в своя играчка. Така че агресивните му превземки не само не успяват да смутят Роналд, но му доставят голямо удоволствие.

— Бавно — измърморва Хектор в отговор на въпроса на Роналд.

— Както винаги, както винаги.

На Роналд му се ще да подхвърли нещо за „изтънчените хора като теб и мен“, на които им е трудно да се приспособят към забързания ход на времето, но мисълта му е другаде и подходящата фраза не идва от само себе си. Той въвежда Хектор в гостната, която сега бръмчи от оживените разговори на състоятелни лондончани. Коледното дърво е още тук, окичено както обикновено с чешки стъклени украшения, а рамките на картините са украсени с лъскави гирлянди. Парното е може би малко по-силно, отколкото трябва, макар че за момента то създава у гостите онова чувство на закътаност и уют, което предразполага към непринудено бъбрене. Роналд тъкмо търси с кого да запознае Хектор, когато чува, че Хенриета Кавендиш пак разказва вечния си анекдот на момчетата на Костейнови:

— … та едно младо семейство пристига доста късно и жената казва, че се извинява за закъснението, но дъщеря им Патриция цяла вечер се давила, при което домакинята я поглежда загрижено и заявява…

Роналд, който всяка година трябва да полага все по-големи усилия, за да се смее на тази история, сега открива, че когато я чува за единайсети път, внезапно го изпълва неудържимо раздразнение. Едва се сдържа да не нагруби мисис Кавендиш, но все пак води Хектор точно при нея и я прекъсва доста безцеремонно, така че кулминацията на анекдота — „не, не, нашата Патриция не се задави, а се удави във ваната…“ — потъва в общата суматоха.

— Хенриета, запознай се с Хектор, художник, мой приятел.

Мисис Кавендиш сменя аудиторията и темата на разговор с лекота и самообладание, придобити от дългогодишен опит и детайлно познаване на коктейлните обреди.

— О, художник, така ли… а как ви беше името?

— Хектор, Хектор Нейл.

(Пауза)

— Аха. Къде излагате платната си?

Хектор води подобен разговор не за първи път — най-напред го питат за името му, после се споглеждат недоумяващо, защото не им говори нищо и накрая изискват чрез заобикалки надеждни доказателства за правата му върху званието „художник“. Под въпроса „Къде излагате платната си?“ трябва да се разбира: „Допускан ли сте изобщо на изложби, или сте някой новоизлюпен цапач, които претендира за званието и ранга на художник, без дори да е споменаван от критиката в списание Харпърс?“ Хектор се опитва да не се впряга.

— О, където попадне, наскоро правих изложба в галерията „Маунтджойс“ — отвръща той.

— А, да, струва ми се, че чувах за това… — Мисис Кавендиш сега знае достатъчно, за да подбере подходящия тон за разговор от емоционалния си регистър, който включва цялата гама от настроения между възторга и презрението и е незаменим при общуването с художници. Съпругът й Гордън е инвеститор и е вложил доста от парите на фирмата в произведения на изкуството, така че мисис Кавендиш знае това-онова по въпроса.

— Виждам, че нещата в света на изкуството вървят към по-добро — започва тя.

— В какво отношение — Хектор е нащрек, не очакваше тази дама да знае нещо за „света на изкуството“.

— Ами връщането към фигуралната живопис.

Хектор чувствува, че сега е моментът да прояви известна ревностна враждебност срещу аматьорите, които нахълтват в неговата област. Освен това той намира именно тази тема особено противна.

— За какво връщане към фигуралната живопис говорите?

— Сигурно разбирате достатъчно добре какво искам да кажа, навсякъде се говори за това — свършено е с абстрактното рисуване. Никой повече не иска такова нещо, питайте съпруга ми, той ще ви каже.

Хектор се втренчва гневно в нея, но не отговаря.

Тя продължава:

— А вие самият като художник не смятате ли, че това е похвално? Нещата отидоха твърде далеч. Винаги съм мислила, че за да бъде наистина велико, изкуството трябва да прославя човешките форми. Съпругът ми е съгласен с мен, а той разбира от тези неща.

Хектор цял ден е сглобявал старателно модернистичен колаж. Той е член на група художници, които развиват определени форми на абстрактната живопис. Знае много добре за какво говори мисис Кавендиш и го знае от горчив опит, защото неговите картини не се продават, а субсидиите му вече никакви ги няма.

За да запази разсъдъка си, Хектор често дава воля на въображението си и една от любимите му фантазии е как сразява свой критик в словесен двубой и го кара да подвие позорно опашка; при това за предпочитане пред публика. И сега, вместо да приеме думите на мисис Кавендиш като неоспоримо доказателство за общоприетия вкус, той ги приема като лична обида и с радост открива, че ще може да превърне мечтата си в действителност.

— Честно казано, пет пари не давам за човешките форми и не възнамерявам да си губя времето в спорове с човек, който изгражда мнението си по този въпрос от списанията при фризьора.

Мисис Кавендиш се усмихва кисело. Тя няма намерение да показва, че този жлъчен младок я е нервирал.

— Разбирам. Тогава ще трябва да говорите със съпруга ми. Той е по-осведомен от мен за тези неща. Гордън…

Тя успява да привлече вниманието на съпруга си и му отправя техния таен знак „ела ми помогни“, който двамата са измислили за неудобни моменти на такива събирания. Гордън пристига…

— Гордън, това е Хектор, точно говорим за изкуството. Изглежда, че то не е лъжица за моята уста.

Хектор я улавя как подбелва многозначително очи в знак на презрително отчаяние. Той знае, че му е нанесена обида, и след моментно размишление открива с удоволствие, че достойнството му наистина е накърнено от поведението на двамата — и то достатъчно накърнено, за да оправдае една сцена на възмущение. Така че, без да каже нито дума, той прекосява бързо стаята и като блъсва входната врата след себе си, напуска къщата.

За момент в стаята настъпва внезапна тишина. Роналд се извръща да види каква е причината и се вторачва с едва прикрит гняв в мисис Кавендиш, която демонстрира невинно учудване пред хората наоколо, станали свидетели на сцената с Хектор. За Роналд е особено важно да няма напрежение тази вечер, а мисис Кавендиш за втори път е източник на раздразнение. Той започва да се страхува, че обичайното му кукловодско майсторство, с което се справя с гостите си, може би го напуска и че ще изгуби контрол над тях. Обаче отново си възвръща усмивката на любезен домакин и тръгва към мисис Кавендиш с намерението да се извини за избухливостта на младия си приятел. Но не успява да го направи — преди да стигне до нея, звънецът звъни отново. Той се завърта на пета по начин, който съвсем не внушава достойнство. Това може да бъде само един човек, всички други гости са пристигнали. Преди да отвори вратата, Роналд прави усилие да възстанови изисканата сдържаност, която го е напуснала още веднъж. Хвърли внимателен поглед към огледалото във вестибюла, като стиска челюсти, приглажда назад чупливата си кестенява коса и оправя яката на ризата, така че доста голямата му адамова ябълка да не се вижда в профил.

Поглежда през шпионката, приготвя си тържествена усмивка и отваря вратата.

— Хилари, добре дошла, заповядай. Довела си и Марти, чудесно.

Той не целува Хилари, но погалва Марти несръчно по главата. Момчето леко потръпва.

— Здравей, Роналд, извинявай, че закъсняхме, но трябваше доста дълго да уговарям Марти, нали така, моето момче. Не можех да го оставя сам.

— Разбира се, че не — отвръща Роналд и отново погалва Марти. — Ако желае, може да помогне на Лизи и Робърт да поднасят дребните хапки и другите неща. Искаш ли, Марти?

Момчето поглежда втренчено Роналд през дебелите лещи на кръглите си очила с рогови рамки. Светлата коса виси безжизнено по бледото безизразно лице. Марти премигва и промърморва:

— Нямам нищо против.

Хилари, трийсет и седем годишна, с изморен вид, изострени, но нелишени от привлекателност черти и птича плахост в движенията, не е жена, способна да причини на Роналд много тревоги. Ако не беше особеното й положение и естеството на отношенията й с Роналд, може би наистина нямаше да има причина за притеснението, което обзема и двамата при влизането им в гостната.

Хилари беше най-добрата приятелка на Маргарет — бившата съпруга на Роналд — още от Художествената академия. Маргарет, спазвайки мълчаливото споразумение със съпруга си до последната подробност или може би водена от искрено желание да скъса напълно с досегашния си живот, посети Хилари за последен път преди шест месеца и даде да се разбере, че няма да поддържат повече връзка. Обърканата Хилари прие новината просто като нов етап от лошия сън, който бе започнал с начеващия алкохолизъм на собствения й съпруг и бе прераснал в кошмар, след като той почина преди две години в бара на журналистите в Ханой.

Оттогава Хилари живее сама със сина си в един апартамент в Стокуел. Назначена е на административна работа на половин работен ден в редакцията на вестника, където работеше съпругът й, и печели само колкото да преживяват с Марти. С течение на времето тя е привикнала към този живот, подчинен почти изцяло на безрадостните грижи как да свърже двата края, но все още храни някакви надежди за по-осигурено съществувание. Тя не се опитва да крие от себе си факта, че макар и да се справя сама, един мъж, който би я издържал така, както съпругът й я издържаше някога, ще направи живота й много по-поносим. Този мъж би я освободил от болезнената близост с нейния син, в която се чувствува въвлечена въпреки волята си.

Хилари знае, че техните общи приятели са започнали да кроят планове за женитба между нея и Роналд много преди той да се разведе окончателно. Знае също, че Роналд я намира привлекателна — постоянното внимание, което й оказваше, откакто състоянието на съпруга й започна да се влошава, фактът, че се възползуваше от нейната тежка загуба, за да се докарва и да се взира в очите й по-дълго, отколкото съчувствието го изисква, никога не убягна от погледа на Хилари. Тя не беше особено поласкана, защото в маниерите и ласкателството на Роналд имаше нещо не съвсем чисто. Но макар и безкористна по характер, тя не бе лишена от известна пресметливост, която й казваше, че в крайна сметка дори Роналд е по-добре, отколкото нищо и че в много отношения той наистина е изключително подходяща партия.

Въпреки това тя никога не го бе насърчавала. Отначало не се решаваше, защото връзките с женени мъже бяха тъй несвойствени за жена с нейното възпитание, че изобщо не бе помисляла за такова решение като за реална възможност. Но дори и по-късно, когато вече не ставаше въпрос да мамят някого, и фактът, че Роналд я желае, беше очевиден за всички, тя все още намираше нещо у него, което я караше да мисли за възможната им близост с леко отвращение.

След като Маргарет се омъжи за Роналд, Хилари остана „най-добра приятелка“ само на думи, но все пак има̀ възможност да види съвсем отблизо разпадането на този брак, а също и превръщането на Маргарет от весело и талантливо момиче в озлобена жена, която, изглежда, изпитваше удоволствие да злепоставя и унижава мъжа си при всеки удобен случай. И това, което виждаше, изобщо не отговаряше на ширещите се слухове, че Маргарет искала да става художничка, но се разколебала и решила вместо това да се омъжи млада и да създаде семейство, като впоследствие започнала да отмъщава на своя търпелив съпруг за собствените си неудачи. Хилари виждаше, че нещата съвсем не са толкова прости, нито пък толкова едностранчиви. Веднъж бе минала неочаквано да ги види и Роналд я посрещна с леден поздрав, а Маргарет седеше на дивана с подута устна и насинена брадичка.

Години по-късно Маргарет все намекваше, че се е отказала от рисуването, защото Роналд се страхувал да не би съпругата му да постигне по-големи успехи от него и обсипвал произведенията й с такива подигравки, че тя загубила всякакво самочувствие. Обаче по това време Маргарет бе вече тъй очевидно озлобена от брака си, че Хилари не можеше да повярва напълно онова, за което тя говореше или намекваше. Освен това подозираше, че Маргарет може би я ревнува или поне е решила да не допусне мъжът, когото смята да изостави, да намери щастие с друга жена, особено пък ако тази жена е собствената й най-добра приятелка. И така, докато Хилари се стараеше всячески да покаже на Маргарет, че няма нищо общо с мъжа й, тя все пак приемаше с известни резерви онова, което чуваше за Роналд.

Мисълта за Хилари блазни Роналд най-вече, защото тя е първа приятелка на жена му. Той се вижда легнал с Хилари, двамата голи и слени в една нова интимност под демоничния поглед на неговата оскърбена и ревнива бивша съпруга; тази перспектива му се струва извънредно привлекателна. В по-мрачни моменти той съжалява единствено за това, че дори ако видението му се осъществи, Маргарет ще присъствува само като неосезаем призрак, плод на собственото му въображение.

Освен задоволството, което би му донесло прелъстяването на най-добрата приятелка на жена му, Роналд иска да се ожени за Хилари и от чисто практични съображения. Животът на разведен баща му се струва несгоден и самотен. Разбира се, той обожава двете си деца, но една деветгодишна дъщеря и един осемгодишен син са по-скоро бреме, отколкото приятна компания, а през дома му вече е преминала цяла процесия от прислужнички, които напускат със застрашителна бързина.

Самоотвержената преданост на Хилари към болния й мъж бе дала на Роналд много доказателства за добродетелите й като съпруга, достатъчно, за да се породи у него, както си мислеше той, истинска, страстна привързаност към нея. Твърдо е убеден, че тази вечер трябва да бъде решаващата; приемът е замислен така, че да покаже на Хилари какъв живот й предлага той — живот, изпълнен с топлота, гостоприемство, сърдечност, приятни разговори, добра храна, неограничено количество гореща вода, накратко, всичко, което една разумна жена би могла да желае. Когато влиза в топлата препълнена гостна, Хилари също знае, че тази вечер трябва да бъдат взети някои решения.

Роналд вика децата си.

— Лизи, Робърт, елате тук.

Те идват, като носят в малките ръце чинии с разнообразни хапки. Лизи, по-голямото дете, има приятни, но някак недетски черти, сякаш лицето й е стигнало зрелост преди тялото. Тя стои насред коридора в изисканата си старомодна рокля от зелено кадифе с къдрички около яката и китките, в очите й се чете изострена бдителност — откроява се като независим силен характер, в пълна противоположност на брат си, който не се отличава от всяко друго малко момче.

— Марти ще ви помогне да поднасяте хапките, но първо го заведете в кухнята и му дайте портокалов сок.

Те са виждали Марти и друг път, така че безкрайното нежелание да се запознават със себеподобните си, от което страдат повечето деца, е донякъде смекчено. Въпреки това те още не са стигнали възрастта, когато естествената враждебност към непознати или почти непознати хора се скрива автоматично, и погледите, които хвърлят към Марти, не са дружелюбни. Марти няма желание да се отдели от майка си, но не иска да го помислят за лигльо, затова се преборва с копнежа си да остане при нея и тръгва намусено към кухнята след другите две деца, като междувременно успява да избегне последното потупване на Роналд.

В средата на голямата кухня с теракотен под и шкафове с пластмасово покритие има две маси, върху които са наредени чиниите, приборите и различните блюда, готови за поднасяне по-късно тази вечер. Една лампа с конусообразен абажур, провесена от тавана точно над масата, е единственото осветление в момента. Нейната ярка и насочена светлина пада само върху масите, а всичко останало тъне в полумрак. Целта е да се засили драматичният ефект от блюдата и така да се придаде на угощението вид на увеличена гланцова фотография от страниците на някое женско списание. За момент Марти е прикован от гледката на блестящите блюда по масите. На едната маса са пикантните ордьоври. Купи с розов тарама хайвер, сух таратор, бледозелен мус от авокадо, оризова салата, маслини, нарязани домати, яйца, разрязани наполовина и фаршировани със смес от собствения им жълтък, майонеза и лют червен пипер, а до тях две големи плоски чинии — едната с дебело нарязана пармска шунка, другата с резени студено говеждо месо, в единия край на чинията препечени до кафяво, а в другия — кървавочервени. И накрая две големи блюда — в едното има картофена салата с разкошна майонеза, чийто златист цвят се подчертава от зелените петънца нарязан пресен лук, а в другото са наредени късове студено пиле, приготвено с естрагон, сметана, вишни и печени бадеми. На втората маса са сирената и десертите — още две разлати чинии, едната с плодова салата, а другата с малки еклери, покрити с шоколад и пълни с крем.

Насърчаван от баща си, Марти от ранна възраст е придобил изтънчен гастрономически вкус. Всъщност майка му успя да го убеди да дойде тази вечер главно благодарение на обещанието за такива лакомства, каквито той вижда сега тук. И момчето очевидно не е разочаровано, въпреки че привичната му сдържаност свежда реакцията му до един продължителен и безизразен, втренчен поглед, пречи му да извика от радост, както всяко друго дете би направило. Въпреки тази сдържаност малкият Робърт бързо забелязва, че храната е направила впечатление на Марти; той застава пред гостенчето, взема един еклер и го мушва в устата си, като гледа предизвикателно Марти, сякаш го приканва и той да направи същото. Обаче преди у Марти да се е зародило желанието да приеме предизвикателството, Лизи плясва брат си по ръката.

— Ще кажа на тати, че си взел един сладкиш от тези — остро заявява тя.

Личицето на момчето се смръщва от ярост.

— Ти вече взе едно парче — отвръща той, тънкото му гласче е пълно с укор.

— Да, но тати каза, че може, задето помагах.

— И аз съм помагал.

Тя се прави, че не го е чула, и пита Марти дали иска портокалов сок.

— Не, благодаря — измърморва той в отговор.

Робърт избухва в полупресилен, полуискрен смях, танцува около масата и повтаря „Не ти ще портокаловия сок, не ти ще портокаловия сок“, докато накрая сестра му го плясва силно по ръката. Този път смръщеното личице изглежда така, сякаш момчето ще избухне в сълзи всеки момент. Лизи усеща опасността и бързо пъхва един еклер в устата на брат си, за да го успокои, а после, водена от инстинкт на сестринско равноправие, взема един за себе си. За момент момчето се колебае на кое чувство да се поддаде — на сълзлив гняв или на заговорническа радост. За облекчение на сестра си той избира последното.

— Сега и ти си вземи — казва той на Марти, като му подава един еклер.

— Не, благодаря — отвръща Марти отново. Не че е необщителен; просто за разлика от повечето деца той не е по сладките неща и мисълта за лепкавата паста с шоколад и разбита сметана не го привлича особено. Това, което би приел и копнее да му предложат, е нещо от другата маса — нещо с пикантния вкус на истинската храна. Но никой не му предлага нищо.

— Е, добре, тогава ще трябва да го изям аз — казва Робърт, като го слага в устата си и се обръща към сестра си с малко несигурна усмивка. Никога не знаеш какво можеш да очакваш от нея и в това се крие тайната на властта, която има над по-малкия си брат. Тя ту го глези благодушно, ту проявява тираническа нетърпимост и тези колебания в поведението й са успели дотолкова да объркат детето, че то е започнало да й приписва тайнствените подбуди на някакво висше същество. Момчето дъвче нервно еклера и чака да види какво се крие зад хладното й изражение.

— Този път наистина ще кажа на тати — заявява тя и тръгва към вратата.

Робърт я хваща за корсажа на роклята; чува се звук на раздиращ се плат, въпреки че няма видима повреда. Тя забива нокти в ръката на брат си, за да се освободи, и изпищява ядно: „Пусни ме, глупако“, но момчето не иска да го наклеветят и това му дава сила, която тя не може да сломи. Обаче докато той се е вкопчил безмълвно в нея, с глава и ръце, заровени в диплите около кръста й, тя преценява хладнокръвно обстановката, оглежда се наоколо за оръжие, вижда дървена лъжица на полицата до себе си, грабва я и улавяйки за миг погледа на Марти, който наблюдава мрачно, я стоварва върху главата на брат си. Робърт пуска сестра си моментално и надава вой от болка. Сега е негов ред да търси спасение при родителя; той се отправя към вратата, но Лизи стои пред нея и размахва дървената лъжица.

— Престани да ревеш като бебе — казва му тя. — Така ти се пада, задето ми скъса роклята.

Ревът на Робърт преминава в жалостиво скимтене. Той се тръшва на един стол и държи ударената си глава.

— Нямаше да посмееш, ако мама беше тук — хълца той.

— Да, ама не е.

— Къде е майка ви? — пита Марти. Другите две деца са доста стреснати от внезапното му вмешателство в личната им кавга, те се втренчват за момент в него.

— Отиде си — казва Лизи с многозначителен тон.

— Защо? — пита Марти.

Преди Лизи да може да отговори, Робърт се намесва намусено:

— Тати я изгони.

— О, Робърт! Я недей да лъжеш! — казва сестра му възмутено.

— Вярно е. Изгони я, защото беше лоша и го ядосваше, но ако беше тук сега, щеше да те накаже.

— Не, нямаше. Тати нямаше да й позволи. Нали знаеш какво направи последния път, когато тя ме наказа.

Настъпва мълчание.

— Какво направи? — пита Марти с нарастващо любопитство.

— Удари я — отвръща Лизи самодоволно, при което Робърт добавя злорадо:

— Би я по лицето, докато потече кръв, и на другия ден цялото й око беше синьо и подуто.

Лицето на Марти се удължава от ужас.

— Как така я би?

— Тя беше лоша и татко казваше, че вечно върши и говори каквото не трябва и че ако не била тя, той отдавна да е в управителния съвет, но сега, когато я няма, сигурно ще го вземат там много скоро — казва Робърт и след кратко колебание пита: — Ами твоят баща никога ли не бие майка ти?

Лизи се втренчва в брат си ужасена; баща им изрично ги предупреди да не споменават за бащата на Марти, но нетактичният въпрос е зададен и увисва за момент без отговор в тишината на полутъмната стая.

— Баща ми е умрял.

В гласа на Марти няма особено вълнение, но Робърт знае, че се е натъкнал на нещо, което не може да разбере. Той поглежда безпомощно към сестра си, като че ли я моли за подкрепа. Но тя гледа безизразно, няма желание да му се притече на помощ или просто и тя е онемяла от ужас като него. По силата на някаква груба, простодушна логика мисълта на Робърт отново се връща към еклерите. Той взема един от чинията и го предлага на Марти.

— Вземи, никой няма да разбере.

Един поглед към сестра му го убеждава, че тя няма нищо против тази лудория. Марти отново отказва.

— Защо? Не ги ли обичаш? — пита Робърт.

— Не, не много. — Марти чувствува, че е спечелил някаква привилегия благодарение на това, че са му задали неудобен въпрос за мъртвия му баща, и пита: — А не може ли да вземем нещо от другата маса?

Другите две деца го гледат втрещени. И през ум не им е минавало да вземат от храната „за големи“, която се поднася само на обяд и на вечеря — това не влиза в играта им и те не разбират откъде-накъде едно дете ще иска да си вземе шунка, когато не му се полага.

— Не, това не може — отвръща Лизи хладно.

Още преди да чуе тези думи, Марти знае, че е направил малка, но фатална грешка; след първата му крачка в личния свят на тези деца всичко е пак безвъзвратно загубено. И с присъщата за единствено дете свръхчувствителност към тънкостите на детските взаимоотношения той изпитва отдавна познатото му чувство, че пак е отритнат — негласно, но безвъзвратно.

Охлаждането на отношенията не закъснява: след кратката си разговорчивост Марти отново потъва във враждебно мълчание, а другите двама не се интересуват повече от него, измъкват се от стаята с блюдата хрупкави хапки в ръце и притварят вратата след себе си.

Марти продължава да стърчи в кухнята, обхванат от смътно раздразнение. Той се взира в масата с ордьоврите с известна нерешителност. После свива устни, пресяга се, взема едно фаршировано яйце и го натъпква цяло в устата си. Вкусно е. Докато дъвче, си спомня как веднъж преди три години баща му в момент на безгранична щедрост, каквито към края го спохождаха все по-рядко, го заведе на гръцки ресторант в Сохо. Той натъпка Марти до пръсване с деликатеси от масата за ордьоври и постоянно му поднасяше чашата да си близне от виното, докато на момчето започна да му се струва, че източникът на уютната топлина в стаята се намира в собствените му слепоочия. Трудно му е да мисли за баща си — все се мъчи да извика в паметта си образа на мъртвия, но най-често усилията му остават безрезултатни. Марти бе доловил, че при смъртта на баща му всички близки и познати бяха въздъхнали с облекчение, но знаеше също, че за майка му това облекчение далеч не компенсираше загубата; и дали поради постоянната близост между майка и син, или поради някаква истинска, дълбоко вкоренена привързаност към бащата, чувствата на майка му се предадоха и на Марти. И така, макар да му е трудно да възстанови образа на баща си, той се опитва да направи това отново и отново, мъчи се да улови за миг сладостното видение на едрия брадат мъж, прегърбен над пишещата машина, която изглежда смешно малка под огромните му ръце. Но сега Марти не може да призове видението. Не може да се съсредоточи, защото подсъзнателно някаква смътна тревога го гнети цяла вечер. Докато наблюдаваше скованото и официално посрещане, което Роналд устрои на майка му, в гърдите на момчето се прокрадна необяснимо безпокойство, а по време на току-що разигралата се сцена между Лизи и Робърт това безпокойство премина в съвсем определено смущение. Марти е започнал да се досеща защо двамата с майка му са тука тази вечер и сега, когато мисълта за това излиза на преден план в съзнанието му, малкото бледо момче се отказва от опитите си да извива призрака на своя баща, защото е завладяно от внезапното и страховито чувство, че Роналд ще му стане баща, а Робърт и Лизи — брат и сестра. За разлика от самокритичната нерешителност, с която майка му гледа на този брак, отношението на Марти е кристално ясно, то е плод на непоколебим инстинкт и този инстинкт му казва съвсем просто „не“. Но това негово недвусмислено отношение води след себе си още едно, по-мъчително чувство, а именно, че е напълно безсилен да предотврати установяването на семейни връзки с хора, към които не изпитва никаква обич. Обхванат от внезапна паника, която съпровожда увереността в предстоящото неотвратимо нещастие, Марти излиза от кухнята и тръгва да търси майка си.

Като отваря вратата на всекидневната, го лъхва горещина, която макар в момента да е приятна, бързо става потискаща. Гостите все още са прави, но проявяват признаци на отмала от прекалената топлина. Кърпички бършат потни чела, част от дрехите са захвърлени, ръцете търсят удобни ръбове за опора. Хората тук са твърде много и общият шум от разговора не може да затихне напълно. Като търси с поглед майка си, Марти забелязва как тук и там над групичките от възрастни, увлечени сякаш в сериозен разговор, се възцарява тишина. Въпреки покашлянията и любезните гримаси всъщност никой не обелва дума чак докато призракът на мълчанието, надвиснал над тях, не се прехвърли върху следващата група.

Марти не забелязва майка си веднага. Оглежда се наоколо, но от влажната горещина в стаята очилата му са се изпотили, защото идва от неотоплената кухня. Той ги сваля да ги избърше. Изведнъж всички очертания губят яснотата си, хората в стаята се превръщат в размазани далечни и неопределени фигури; физическият им облик е също тъй несъвместим с ясно определената перспектива в живота на Марти, както и техните разнородни характери. Докато почиства стъклата, в стаята настъпва известно прегрупиране на хората, така че след като си слага очилата отново, сред фигурите, които се връщат пак на фокус, са майка му и Роналд, застанали един до друг в левия ъгъл насреща му, явно увлечени в разговор. Той върви към тях, като пренебрегва безцеремонно добронамерените усмивки на гостите, между които се промъква. Колебае се дали да прекъсне разговора на двамата. Те, изглежда, не го забелязват, въпреки че Марти е застанал точно в зрителното поле на Роналд. Май ще е по-добре да не се натрапва, но самата мисъл, че може да се окаже в положението на натрапник, когато се приближи до майка си, само усилва безпокойството му. И така, той се отказва от всички скрупули, пристъпва напред и дръпва силно майка си за ръкава.

Тя не се отзовава веднага, а Роналд, който сякаш не забелязва момчето, продължава да й говори тихо и сериозно. Марти дръпва ръкава по-силно, желанието да му обърнат внимание е толкова по-голямо, колкото по-силно чувствува, че е пренебрегнат. Този път майка му слага свободната си ръка върху неговата, колкото да го успокои, но за Марти това не е достатъчно. Той дърпа ръкава отново и хленчи ядно:

— Мамо, погледни ме.

Хилари поглежда сина си с разсеяна усмивка.

— Какво има, мило? — пита тя без особена загриженост. И синът, който се чувствува отблъснат, не отговаря. Щом вижда, че Хилари се обръща към Марти, Роналд бърза да я последва и го пита с преднамерено весел глас защо не помага на Лизи и Робърт да носят хапките. Преди още Марти да отговори, Хилари добавя с несвойствена за нея безчувственост: — Хайде, мило, иди помогни на двамата, защото ние с Роналд водим разговор.

Марти явно е потресен от коравосърдечното отношение. Това, че майка му и Роналд не „приказват“, а „водят разговор“, потвърждава тревожното чувство, че нещата отиват на зле, и той едва успява да потисне напиращите сълзи. Отвръща се от двойката и тръгва съвсем безцелно между гостите, като единствената му грижа е да не попадне на Бела Сузман, която явно гори от желание да му досажда с приказки. Умората на гостите нараства, става късно и те нямат търпение да започнат да ядат. Роналд, обикновено толкова загрижен за тези неща, през последните петнайсет-двайсет минути е забравил да напълни празните чаши или да прегрупира гостите и над компанията тегнат първите признаци на преждевременна скука. Лизи и Робърт са се оттеглили в спалнята на втория етаж. Чиниите с хапките, които трябваше да разнасят, лежат забравени на бюфета.

Марти се приближава до този бюфет и забелязва семейните фотографии на Бойсови, окачени над него. Той се вглежда начумерено в снимките с позлатени рамки и в същото време несъзнателно пълни устата си с хапки. На снимката с кралицата-майка разпознава Роналд със зализана назад коса, застанал вдървено наред с други елегантно облечени млади мъже, всички гордо усмихнати. Снимката дразни Марти и без да знае обстоятелствата, той разбира, че това е същата недостойна и раболепна гордост, която е забелязвал и презирал у момчетата от неговото училище. По-нататък са снимките на голи деца, които играят на плажа. Две от децата той разпознава — Лизи и Робърт. Те са показани в много симпатична поредица от пет пози, където Лизи дразни Робърт с една ябълка. Във всяка следваща поза лицето на момчето става все по-сърдито чак до последната, където то седи на плажа разплакано и не забелязва протегнатата ръка на Лизи — този път, предполага Марти, тя му предлага ябълката съвсем сериозно.

Има още няколко снимки на дете, което Марти не познава. Това е малко момиченце — право, седнало и тичащо по плажа. На една от снимките по лицето му е изписано такова искрено удоволствие, че пленява Марти, както е пленявало всеки, който го е поглеждал. Марти се чуди дали момичето не е третото дете на Бойсови, което навярно е умряло от някаква ужасна болест и за което никога не говорят. Но нещо в снимката — леко избелелият й вид, изражението на нейния обект — му подсказва, че е от друго време.

Той се отдалечава, без да стигне до някакво заключение за снимката. Гърлото му е пресъхнало от хапките, цигареният дим в горещата стая оставя неприятен вкус в устата му. Отправя се към кухнята със смътното намерение да пие вода. Обаче преди да стигне вратата, вниманието му е привлечено от една недокосната чаша с шампанско, оставена върху поличка до елхата. Моментното колебание е бързо преодоляно — на Марти му е строго забранено да пие алкохол, но с това към удоволствието от въздействието на питието се добавя удоволствието от забранения плод. И като се промъква зад коледното дърво с чашата в ръка, Марти отпива методично от шампанското.

То вече не се пени, но това не пречи да го удари в главата доста бързо и още преди да то свърши, Марти чувствува въздействието му. През клонките на елхата стаята изглежда на момчето по-чужда от всякога. Едни човек, застанал сам в средата на помещението, гледа към коледното дърво. Той не забелязва Марти, докато момчето не раздвижва един от клоните, вдигайки чашата към устните си. Човекът поглежда стреснато. Това е Колин Портър, счетоводителят на фирмата, когото Бела Сузман отдавна е изоставила. Той тръгва към елхата, но внезапно спира, обръща се и започва да се навърта около една група от гости, които водят апатично някакъв безмислен разговор в другия край на стаята. Марти изпитва някакво сатанинско удоволствие от силата, която очевидно притежава, да отблъсква евентуални натрапници. Той се чувствува сигурен зад елхата и известно време се взира настойчиво в оцветените стъклени украшения, докато накрая започва да му се струва, че те не просто отразяват светлината, а направо я излъчват. След това пак оглежда замечтано стаята, образът на украшенията плава пред очите му и се смесва с лицата на гостите. Но чувството за благополучие, което витае над него, внезапно се спуква като сапунен мехур; в стаята е настъпило раздвижване и фигурите на майка му и Роналд отново са пред очите на Марти. Сега те изглеждат по-увлечени от всякога. Роналд говори тихо нещо на Хилари. Вижда се, че е тихо, защото майката на Марти явно се напряга да го чуе. Изражението й е много сериозно. В един момент тя поглежда към елхата. На Марти му се струва, че сигурно го вижда през клоните, и той отвръща на втренчения й поглед, но тя отново се извръща, без да го е забелязала.

Марти гледа двойката — Роналд все още говори настойчиво, майка му слуша притихнала, а изражението й е някак си неспокойно. Шампанското е притъпило у Марти чувството за болезнена обида, но не го е разсеяло. Той се чуди какво говори Роналд, но дълбоко в себе си знае, че то е част от процеса, който ще го раздели по някакъв начин от майка му и който той не може да предотврати. Момчето изучава Роналд внимателно и колкото повече го гледа, толкова повече се убеждава, че маниерите на този човек са отблъскващи. Всичко у него подсказва двуличие, чертите му, които изразяват вродена заядливост, сега сякаш са изкривени в гримаса на любезност. Той е пъхнал едната си ръка в предницата на сакото, а в другата върти празна чаша, сякаш за да покаже колко е спокоен. Привел е почтително глава към Хилари и стои необичайно близо до жената, като си позволява интимното отношение на стар приятел. Но за момчето, което знае как Роналд е удрял жена си през лицето, защото не му се е подчинявала, тази негова непринудена приятелска поза е явна измама. Докато наблюдава как съблазняват майка му и я откъсват от него, Марти чувствува, че стомахът му се свива от непоносим страх.

Той излива последните капки шампанско в гърлото си и се измъква иззад елхата. До гуша му е дошло от това гости и той иска да си отиде вкъщи. Мисълта, че ще трябва да остане до края, внезапно го прави сприхав и раздразнителен. Щом се налага да изтърпи една вечер, през която сякаш са се наговорили да го направят нещастен, тогава може поне да си спести любезниченето на присъствуващите. Бела Сузман се изправя насреща му широко ухилена, с намерение да го заговори, но той я подминава грубо и се измъква от стаята, преди тя да успее да продума.

Марти стои в прохладната тишина на вестибюла и се чуди какво да прави. Образът му в голямото огледало изглежда неестествено блед. Тойд се взира в отражението си, докато очертанията му се замъгляват и то сякаш започва да се разтваря. Марти има странната идея, че някои избрани хора могат да преобразуват материята и че в момента го посвещават в тайните на процеса, преди да го приемат за член на този тайнствен елит. Той често се опитва да накара образа си в огледалото да изчезне и всеки път изпитва известна боязън; страхът, че ще бъде подложен на някакво ужасяващо превращение, се бори у него с рационалистичния му скептицизъм. Шум от горния край на стълбата прекъсва усилията му. Поглежда нагоре и в мрака вижда лицето на Робърт да се подава през перилата на втората площадка. Двете момчета се гледат мълчаливо за момент, после главата на Робърт изчезва в сенките и Марти го чува как се отдалечава нанякъде.

След като е напуснал гостната, Марти не желае да се върне отново там. Но трябва да си намери някакво занимание. Разхожда се нагоре-надолу из вестибюла и почуква със свити пръсти по дървената решетка пред радиатора, сякаш тази безсмислена активност ще му помогне да забрави обърканите и болезнени мисли, които вечерта е събудила у него; мисли, раздвижени от шампанското, които сега сякаш се борят в смутеното му съзнание. Но това развлечение бързо го изморява. Странната смесица от сприхавост и тревога, която го обзема, скоро прави ослепителната белота на вестибюла, нарушена само от огледалото, в което се отразява белият портал отсреща, непоносимо еднообразна. Марти върви по коридора към задната част на къщата. Вдясно, след гостната има врата, която, предполага той, е втори вход за кухнята. Отваря я и влиза вътре. Там, на масата, под меката светлина на висящата лампа все още стоят блюдата за вечерта, съдържанието на всяка купа и чиния блести с предишната си свежест. Те привличат Марти неудържимо. За момчето, полупияно от пълната чаша, храната в притихналата стая има онази притегателна сила, която може да има отворено ковчеже със злато и бижута за първия пътешественик, проникнал в тайната съкровищница на инките. И с греховната наслада на такъв пътешественик Марти започва да консумира съкровището си.

В началото намерението му е просто да опита; ще се ограничи с едно-две неща. Въпросът е кои да са двете. След моментно размишление той се спира на говеждото и на картофената салата. Избира парче говеждо от кървавочервения край на чинията и го напъхва цялото в устата си. Докато дъвче и се наслаждава на месото, той бутва два пръста в купата с картофената салата, загребва голяма жълта купчинка от нея и бързо я натъпква в устата_си, след като е глътнал говеждото.

С това е приключено; Марти все още чувствува в устата си приятния вкус на сочното месо и майонезата, когато му хрумва, че никой няма да забележи, ако опита по малко от всичко. И съответно започва гастрономическа обиколка на цялата маса. Най-напред бърка с пръсти в тарама хайвера и се наслаждава на рибния му, мазен вкус. После начева сухия таратор, но го намира малко блудкав в сравнение с предишното блюдо, така че трябва да се върне отново към тарама хайвера, за да възстанови първоначалното удоволствие. После в гърлото му изчезват последователно парче гарниран домат, друго фаршировано яйце, един пръст фин мус от авокадо, най-големият и дебел резен шунка и една месеста зелена маслина с големина на слива. Спира за момент, за да усети напълно смесените аромати на ястията. Удоволствието му се помрачава малко от мъката, която все още го гризе, и от лекото гадене, което изпитва винаги когато пие алкохол. Но продължава да действува все по-целенасочено, за да забрави грижите си. Марти намира оризовата салата твърде обикновена, за да се занимава с нея, така че единственото, което заслужава вниманието му, е купата със студено пиле.

Това поставя пред него малък морален проблем: парчетата пиле са твърде големи, за да затвори очи пред съвестта си; нещо повече — ще има доказателства под формата на оглозгани кости, които ще трябва да се махнат. Той топва нерешително пръст в купата и опитва соса. Комбинацията от естрагон, вишни и печени бадеми със захар е съвсем нова за него и за момент, лекият свеж аромат го завладява напълно. Всичките му скрупули по отношение на пилето се изпаряват веднага и като си избира парче от гърдите с крило, започва да къса вкусното бяло месо, докато не остава нищо друго освен жили и кости. Тези неща той поставя на масата до маслиновата костилка, като възнамерява да ги изхвърли след минута.

Първо обаче трябва да пийне още нещо. На бюфета до миячната машина има няколко отворени бутилки, както изглежда, с червено вино. Марти се приближава и взема едната. Той отпива направо от бутилката, глътна половината, но щом усеща горчивия вкус на езика си, изведнъж се оказва, че не може да глътне останалото и го изплюва с отвращение. Гледа с ужас червеното петно при краката си, но за него в момента е по-належащо да премахне горчивия вкус на рецината, отколкото да почисти мръсотията. Изплаква си устата с вода, но горчилката си остава. Връща се към масата с надеждата, че една хапка от нещо по-пикантно ще оправи работата. Загребва порядъчно от сухия таратор и това май оправя вкуса в устата му. Но за по-сигурно Марти си взема още един резен шунка и много скоро открива, че не може да не направи друга обиколка около масата.

Той долавя смътно, че някой се движи в съседната стая, в трапезарията, която пък води към гостната. Но макар да усеща опасността, не може да се оттегли, защото е погълнат от собствената си лакомия; сякаш има да върши тежка работа, чиято цел не му е съвсем ясна, но за която знае, че е свързана с тазвечерното чувство на ревност и отчаяние. Така че този път има нещо налудничаво в начина, по който Марти бърка от чиния в чиния. Движенията, с които граби храната и я тъпче в устата си, са някак излишно подчертани, като че ли той влага във всеки жест нещо импулсивно и съкровено — и това впечатление се засилва от факта, че си мърмори нещо, докато яде. Думите са неразбираеми, губят се сред сумтенето и шумното мляскане, но тонът им е несъмнено злобен. Всъщност Марти почти не произнася думи; унася се мислено в обвинения срещу Роналд и децата му и звуците, които издава, са само музикален акомпанимент на проклятията, които произнася на ум. Тези проклятия също са нечленоразделни; нарастващата ярост на момчето срещу домакина се е превърнала в антипатия, толкова чиста, че няма нужда от словесен израз.

Вратата на трапезарията се отваря.

Марти е с гръб към нея, изцяло погълнат от задачата да увие една пилешка кълка в парче говеждо, намазано с мус от авокадо, така че не чува щракването на бравата. Но само миг по-късно той чува ужасния възглас „боже господи“, Роналд не вярва на очите и ушите си, малкото момче си мърмори наведено над масата, покрита в хранителни остатъци — кости, маслинени костилки, тлъстини, недоизядени яйца, петна с неизвестен произход от изпусната или оставена храна.

Марти се обръща и зяпва ужасено. Но лицето на Роналд, за разлика от лицето на Робърт, не изчезва, когато Марти се взира в него. Вместо това то се приближава бавно, впило поглед в очите на момчето с безнадежден гняв. Марти отстъпва заднишком към другия край на масата. Мъжът приближава. Той диша тежко, сякаш се задушава от силен пристъп, който бушува в гърдите му. Изпъкналата му адамова ябълка подскача грозно нагоре-надолу, очите му се местят бавно от масата с похабени празнични блюда към виновника, който трепери от другата й страна. И Марти се втренчва като хипнотизиран в тази видоизменена версия на любезния Роналд от гостната. Взира се в него и не може да помръдне, сякаш е прикован към масата от онзи вцепеняващ страх, който жертвата изпитва пред хищника. Внезапно обтегнатата нишка, която разделя двамата и същевременно ги притегля един към друг, се скъсва: Роналд извиква нещо обидно, но неясно, замахва с все сила и се опитва да удари през масата момчето по главата. Марти отскача и се отървава само с леко перване по косата. Но при това той надава остър пронизителен писък на уплаха. Роналд е вбесен, че се опитват да избегнат наказанието му. Той сякаш загубва всякакво чувство — не само на приличие, ни и на достойнство, защото сега вместо да се успокои, да нахока Марти и да го изхвърли от кухнята, той започва да го преследва около масата. Момчето успява да запази разстоянието помежду им, но естествената му бледност сега е видимо засилена от страха.

От съседната стая се чуват стъпки. Марти спира да тича и поглежда рязко към вратата, но Роналд не чува нито стъпките, нито щракването на бравата. За момент дори не забелязва слисаните лица на Хилари и на пет-шест души от гостите, които са изтичали да видят откъде идва писъкът, проехтял в гостната, и сега заварват своя домакин да подскача насам-натам с гръб към тях, мъчейки се да хване малкото момче от другата страна на масата. Но Роналд бързо усеща присъствието им и се обръща. За момент настъпва мълчание; гостите още не са схванали смисъла на това, което виждат. Роналд също се опитва да намери някакво обяснение за случката и замаяно прехвърля в ума си събитията от вечерта, като търси причината.

За момент му хрумва една мисъл, която се явява като възможен отговор; а именно, че това ужасно дете, което явно не се интересува от последиците на своите деяния, някой ден ще се превърне във втори Хектор и ще се храни на една маса с тези, които презира, а този Хектор на свой ред един ден ще се превърне в копие на самия Роналд и че те тримата са неразривно свързани като отделни фази на един и същ процес на атрофия. Но мисълта му се изплъзва, преди да я е уловил, и в съзнанието му отново изплуват полутъмната кухня със смълчаните, втренчени в него гости и момчето зад масата. За момент му се струва, че може да обърне всичко на смях — като се престори, че те с Марти просто са се шегували. Обаче един поглед към момчето бързо му подсказва, че това е невъзможно. Има нещо особено в изражението на Марти; пребледнялото му лице сега е добило зловещ зеленикав оттенък. Роналд забелязва, че момчето преглъща с усилие и разбира с пристъп на отвращение какво ще се случи. Той тъкмо отстъпва погнусен назад, когато Марти полита напред, впил втренчен поглед в него, отваря уста като за широка, пресилена усмивка и изригва миризлива жълта бълвоч, която плисва по чиниите на масата.

Гостите, застанали на вратата, ахват от изумление, Роналд се извръща отчаяно при този последен удар на злата съдба, която направлява вечерта от самото начало. Той изглежда смачкан и отчаян като човек, който знае, че е загубил.

Хилари се приближава до сина си и нежно избърсва устата му с книжна салфетка.

— Хайде, милото ми, ще си отидем у дома — казва му тя. Хваща го за ръка, извежда го от стаята, кимва с глава и измърморва някакво извинение към Роналд, когато минава покрай него. На вратата Марти, все още хванал ръката на майка си, изостава малко и се обръща. Поглежда нагоре към Роналд, правата коса пада зад ушите му. На лицето му трепва усмивка и когато най-после се обръща да си тръгне, намества очилата на носа си с движение, което дискретно, но недвусмислено изразява победа.