Дезмънд Хоган
Мисли

Тя беше от селище, разположено недалеч от родното място на Освободителя, водач на ирландските пацифисти Даниел О’Конъл^[1]. В края на осемнайсетия и началото на деветнайсетия век неговият род се опълчил срещу Британските наказателни закони — изпращали децата си да учат във Франция, строели красиви сгради от варовик и червени тухли, запасявали се с говеждо през есента, за да могат през зимата да пируват пред лумналия огън в закътаната си долина, далеч от Лондон, далеч от сърцето на империята, извращавала чувството за националното съзнание на страната им повече от сто и петдесет години. Сега семейството на Гроня притежаваше хотели, подобни на огромни бели пасти, с палмови дървета отпред и веранди към морето, стопляно от постоянните течения откъм Карибието.

Тази част на Ирландия е с най-мек климат: през зимата тук растат иглики и не е рядкост да видиш рододендронов храст, разцъфтял през март. Тук израсна Гроня — единствено дете на богато семейство, склонна към разходки, влюбена в игликите и рододендроновите храсти, дете на самотата, в изконно бели блузи, привързана към всичко зелено и влажно.

Имаше цял куп роднини монахини във Франция и на петнайсет години я изпратиха в манастир в Париж, където завърши средното си образование. После учи в Сорбоната и през цялото време живееше с един орден монахини, чиито огромни и разперени шапки изпълваха всички със страхопочитание към странната и древна смесица от принципи на техния орден.

Юджийн беше на шестнайсет, когато срещна Гроня — зимата на 1967 година. Дошла бе да преподава френски в градчето, където той живееше, и да се съвземе след една нещастна любов. Той започна да взима уроци при нея и това ги сближи. Тя живееше в стая с изглед към реката, недалеч от квартирата му. Срещнаха се ужким за уроци по френски, но френски се говореше малко, а до уроци почти не се стигна. Имаше по-важни неща за разговор.

Градчето се намираше в Западна Ирландия, в равнинна местност, изложена на безмилостните атлантически дъждове. Беше известно с многото си статуи на Дева Мария и най-вече с изключително благочестивата статуя на Богородица пред манастира.

Юджийн така и не разбра какво всъщност бе довело Гроня в този град, но тя не изглеждаше особено щастлива тук — докато пушеше и разказваше за монахините. Забележителното у Гроня бе лицето й — живо и ясно като седефа на морска раковина, краката й — пищно налети под миниполата, и косата й — кестеняво-руса, къса, гъста, леко разрошена. Но най-отличителното у нея беше палячовската й уста, сякаш готова всеки миг да изкрещи. Крясъци нямаше, само сдържан смях. Дойдоха дъждовете, после зимата и те се опознаха добре.

Тя му разказваше за Париж, за студентските си години, за кафенетата и бистрата, за чаши вино на крак, познанства на крак, шалчета, размъкнати пуловери, цигари между пръстите, очи, отправени все към булеварда. Парижките улици не бяха изтрили ирландското й самосъзнание и нито за миг тя не забрави откъде е, че землякът й Даниел О’Конъл, дошъл тук по време на Френската революция и станал свидетел на насилието, се бе заклел да посвети целия си живот на борбата с мирни средства. Тя си спомняше най-вече морето, цветовете на заливите в Кери, където водата блещука и пясъкът по дъното прелива от весели, магически, неуловими цветове. В Париж тя не забрави и другата Ирландия — разказвачите от Кери, фермерите, вдовиците, вперили поглед от къщи към Атлантика и отвъд него, към Бостон. Бе израснала сред много грижи и любов и той се чудеше какво я бе довело в този град на бури и мокри празни улици. После тя отговори на въпроса, без да я пита.

Разказа му за увлечението, наранило нейната невинност, увлечение, започнало в едно от парижките кафенета, където бе срещнала австрийски писател с наклонности както към жени, така и към мъже. Обрисува го екстравагантно, застанала срещу прозореца, а навън някъде далече в зимната нощ преминаваха влакове крякаха гъски над реката, набраздена от последния небесен светлик. Приятелят й бил много блед, с болезнения цвят на мъже, които са чувствени, но мислят прекалено много. Имал гъста коса като нея, руса, с много оттенъци.

Юджийн си представяше глава на изрусена филмова звезда, сламеноруси кичури на малко момче, къдрици, меки като домашно масло. Сетне добави към портрета му тъмни очила, червено яке, шалчета, кърпички, всякакви кърпички, някои на черни и бели точки. Рисуваше го седнал в кафенета, унесен в мисли за романите си, смътен силует върху неясен фон — Виена. Бил публикувал две книги и отначало само си говорели, тя, момичето от Ирландия, и той, любопитен да научи още нещо за нейната страна, за която си бе създал някакво впечатление от многобройните ирландски емигранти в Австрия от „Дивите гъски“, ирландските войници, избягали от якобинските войни, за да грабнат оръжие в Европа. Тогава била по-друга, каза тя, дори кокалеста. Сега беше понапълняла. Тогава носела панделки. Приличала на кукла. Габриел я подложил на обсада от самото начало със своята смесица от вещи, цветове и нещо повече — смесица от вяра и отчаяние, мъжественост и женственост. На осемнайсет години тя се бе отказала от девствеността си, никакво разкаяние, никакви угризения. Взета направо от манастира, Гроня Демпси бе погълната от един свят на духовни номади. Постепенно тя бе изтръгната от ирландското окръжение, от ирландските спомени и въвлечена в един свят на художници и писатели като детето от ирландските легенди, откраднато от феите и подменено с една от тях. Живееше с изкуството и клюките на артистичния свят. Приближи се съвсем до шедьоврите на своя любовник, дори ги прегледа внимателно, но не можеше да ги чете, тъй като бяха на немски.

Габриел беше човек на настроенията и страстите, чувствителен, отдаден на мрачни размисли и разточителен в своята щедрост. Но най-важното, твърдеше Гроня, връзката им не била сексуална, а духовна — своего рода сублимация на фактите в прозрение. Когато гледаха заедно скулптурата на Роден „La pensée“ — глава на жена в дълбок размисъл, Гроня бе потресена от мрамора, от нейната всеобхватност, от начина, по който изразяваше сливането на нещата, девичество и зрялост, мига, в който човек осъзнава себе си и се радва на собствената си личност.

Габриел бе по-възрастен от нея, иначе не би било толкова убедително, но преградите на възрастта падаха лесно. Той идваше, за да хвърли малко светлина в празните стаи на живота й, запечаталите се в паметта й мансарди на хотелите в Кери. Гроня имаше какво да му предложи — плашило бе за него, ирландско плашило. Тя идваше при него от запад, от морето, за да съживи вярата му в словото. „Откъде си пълна с такива чудни думи, казваше той, думички, които носят посланията и изразния строй на келтското минало.“ Докосваха се, разкриваха един на друг болките си, но в края на краищата тя не успя да извърши чудо, да се нажежи до бяло като някакъв ирландски дух, да се превърне във фея, в подмененото дете от легендите, в същество от светлината и морето на Кери. Тя беше обикновена като всички момичета, затова той угасна в романтиката на друга плът — мъжка и женска. Тя завърши Сорбоната, върна се в Ирландия, но не преди да стане келтска жрица на секса — къде ли не се любеше, в какви ли не потайни места, и с американски войници, и с японски туристи. За да се пречисти от болката, пиеше бяло вино: със сок от къпини, за една-две нощи стана проститутка в Монмартър.

Юджийн разбираше защо е дошла тук, в този ветровит град на покаянието — да се помири, да ограничи кръгозора си и да се поправи, да стане отново обикновена. Но той така бе изпълнен от нейния живот, че и разказа за своя, за детството си — самотно, за приятелите си — малко и все от работнически семейства, с които родителите му, проникнати от буржоазни предразсъдъци до мозъка на костите си, не му позволяваха да дружи. Предишното лято, сам в този град на млади запалени тенисисти, той бе взел свръхдоза от наркотици. Никой не бе узнал. Бе се събудил на пода в пет сутринта под голата крушка, край която гъмжаха мухи. После бе срещнал нея. Тук бе тяхната Голгота. Двамата се запознаха в този град. Прекараха зимни нощи заедно. Липсват й, казваше тя, снимките върху обложките на френските и немските книги. Но имаше него — Юджийн Макмъроу.

Монахините плъзнаха като черни змии. Дъждовете станаха по-силни, викът на гъските — по-безутешен. Юджийн впери поглед в другата година. В града даваха пиеса от неговия съименник — Юджийн О’Нийл — „Дългият път на деня към нощта“. Главната роля се изпълняваше от съпругата на един банков директор, която всяка седмица ходеше в катуна на скитниците-калайджии с кутии шоколад. Тази зима енорийският свещеник се пропи до смърт, жената на един фермер се хвърли в придошлата река — все обикновени случки. Юджийн участвува в много протести, бе станал член на всяка политическа организация, която му дойде наум: Организацията за борба с апартейда, Ирландски глас за Виетнам, Организацията за амнистия на политическите затворници, Съюза на мира; пишеше на различни лица в Дъблин и Лондон за значки или протестираше сам по игрища за хокей на трева срещу виетнамската война. Гроня си отиде вкъщи по Коледа, върна се през новата година освежена. Говореше за лебеди по морските води на Кери. Говореше, че видяла холивудска звезда в дъжда в нейното селце. Говореше за промяна в нея самата. Тя също бе вперила поглед в новата година.

Срещнаха се и говореха, тя пушеше. Понякога вземаше ръцете му и в същото време си играеше с пръстена му. Фигурата й се бе смалила. Всичко й бе дошло до гуша — и градът, и монахините. Трябваше да избяга на летящо килимче, да се върне в Париж.

— Господи — викаше тя, — къде са те, художниците, писателите, музикантите и най-вече младите, младите духом?

Не можеше така лесно да се върне към живота на проститутка, затова завъртя любов с един инженер, който работеше в Борд на Мона — ирландска торфена промишленост. Ходеха по танци или в хотела. Макар и парадоксално, тя сега се обличаше в черно. В неделя отиваше да го гледа на спортната площадка на психиатричната болница — играеха ръгби, мъжища-бикове с викове връхлитаха един връз друг. Там бе мястото й, край игрището за ръгби заедно с другите похотливо-съблазнителни дами на града, учителки и банкови чиновнички. Това беше буржоазна Ирландия. Пациентите на психиатрията гледаха втренчено иззад железните решетки.

— Господи! — изплака Гроня една нощ. — На какво животно съм се отдала!

Пруст, Жорж Санд, Колет, Камю, Дьо Бовоар, Саган, Фурние, Ламартин. Тя повтаряше имената им — френски писатели, стари и съвременни, като имената на приятели, а влаковете профучаваха в нощта в ореоли от злато. И имената на келтски писатели: Оуен, Руа О’Съливан, Иган О’Райли, Айлън Дъв Ни Конал. Това бе нейната мантра^[2] — гласовете на литературата — френска и ирландска. През целия този период Гроня ходеше на черква и се причестяваше. Тези неща са задължителни в това общество. Каза, че си отива, заминава. Но реките придойдоха още повече и тя изглеждаше като пациентите от психиатрията зад железните решетки. Лицето й отслабна и заприлича на маска от хартия. Очите й станаха огромни, дори застрашителни, устата й се удължи, още по-трагична уста на клоун. И Юджийн си я представи как прави любов по подовете на Париж, представи си любовника й, съвършено различен от нея, бисексуален. Искаше да вярва на всичко, което тя казваше. Понякога се съмняваше, но онова, от което не можеше лесно да се освободи, беше един образ, едно вдъхновение — „Мисълта“ на Роден, конфронтацията със собствената личност, мимолетният допир с произведение на изкуството, което за миг въплъщава нашия живот, спира хода му, поражда удивление в очите, разкаяние в сърцето, възвисява и облагородява. Чрез тази скулптура Гроня Демпси бе видяла себе си — младо ирландско момиче в Париж, с небрежно завързано шалче, възторжено знаме, като родния трикольор в дни на политически паради по повод на встъпителна реч на министър-председателя или епископска благословия.

Представяше си, че е в своя зенит, ликуваща, кръстоска между действителност и измислица.

Сега окръжението бе друго, но не по-малко въздействуващо в определен смисъл — мокри улици, стари филмови афиши. Нощем вървеше по мокрите улици — сама, без своя ръгбист Юджийн я гледаше от прозореца и виждаше как върху нея се стоварва тежестта на самотата и изостря чертите й. Нямаше на чия врата да позвъни. Само самотна стая, в която да се върне, книгите…

Започна да говори по-малко за книги, като че изнасяше лекции. Юджийн научи много за различни автори, за техните навици, например какъв чай обичала Колет. Гроня имаше тези факти винаги подръка, но понякога потокът от думи пресекваше и тя поглеждаше изведнъж отчаяно, сякаш към нея се спускаше някаква бомба — бавно, бездушно сломявайки съпротивата й.

Тя се отдаде още по-решително на провинциалния си живот, отколкото й се полагаше, по-често ходеше на ръгби-мачове и всеки ден се причестяваше. С Юджийн обаче тя все още бродеше из останките от миналото, но то ставаше все по-неясно и тя сякаш искаше да улови нещо от него, преди да е избледняло съвсем, затова се притискаше до него, държеше ръката му както преди, но вече по-различно, по-игриво, янтарът на пръстена й проблясваше и лицето й бе неясно — като етюд на разсеяността.

Понякога сякаш бе готова да се впусне в предсказания за бъдещето му, но за щастие се въздържаше, говореше за морето и любовта си към него. Една вечер дори си позволи да предложи да се качат в нейната миникола и да потеглят към Кери. Той напомни, че в края на краищата е ученик и го чакат вкъщи. Това я разтревожи. Тя погледна разхвърляните френски граматики и си спомни целта на техните срещи. Но бе твърде късно и тя се впусна да изрежда отново имената на своите френски писатели, като че ли те биха му доразкрили нещо.

Дойде пролетта — като открито оскърбление, с черешов цвят в крайните квартали — и за Гроня стана определено трудно да се приспособи към възродената светлина. Започна да носи тъмни очила. Написаха заедно писмо относно някакъв политически затворник и демонстрираха заедно с Юджийн по игрищата за хокей на трева срещу войната във Виетнам, но ако не се считат тези прояви на висок дух, тя малко посърна и започна да губи вяра в себе си, в способността си да се справи с това окръжение. Виждаха я навсякъде с приятеля й, а един понеделник се върна от Кери и каза на Юджийн, че е бременна.

Париж бушуваше в багри, но сега изглеждаше много далечен — един друг свят. Докато студентите щурмуваха Париж в протест срещу старите порядки, Гроня Демпси крачеше по пътеката в църквата с шалче от шифон около врата, за да се причести.

Какво да прави? Щяла да абортира, каза тя. Като добра ирландска католичка. Тя лежеше на дивана, вдигнала крака във въздуха, и пушеше. Юджийн трябваше да отиде във Франция по студентския обмен, но предложи да избяга и да се срещнат в Лондон. Не, каза тя. Гери отивал с нея. Във всеки случай нямало смисъл да го въвлича в това.

Той я виждаше как върви начело на момичетата от манастира на церемонията „Тялото господне“. В града имаше потоп от знамена — папски знамена, ирландски знамена, — пред продоволствените магазини стояха кофи с люлякови клонки и навсякъде — плакати на Исус Христос със слабоумен вид, сграбчил гърдите си, откъдето се ронеха няколко оскъдни капки кръв, подобни на доматен сок. Гроня водеше своето стадо с тъмни очила като шпионка.

Тя следеше всяко негово движение, безмълвна парцалена кукла върху дивана. После неочаквано проговори, сякаш правеше официално изявление: „Върнах се, за да стана отново посредствена, да възстановя тази част от себе си. Виж на какво заприличах. Каня се да абортирам, защото съм бременна от мъж, който се поти много.“ Думите й прозвучаха тъй властно, че Юджийн я погледна. Разчувствува се и без предупреждение тя се намери в прегръдките му, разплакана. Ръцете й изучаваха широтата и мощта на плещите му, докато той завладяваше талията й в розова блуза.

— Не забравяй да отидеш да видиш „Мисълта“ на Роден — каза тя, сякаш изказваше последното си желание.

Платанът цъфна, после дъбът. Варовиковият град доби своя най-хубав вид. Един ден госпожица Демпси замина, запиля се някъде в Кери, после в Лондон и бе заменена в живота на Юджийн от пълна френска студентка, дебелана, която постоянно ядеше сладкиши.

Това лято Гроня му писа в Париж.

Болингбрук Роуд 16

Лондон B14

10 август 1968 година

 

Скъпи Юджийн,

Направих аборта. Сякаш отлетя пеперуда. Тук е много горещо, истинска пещ. Кофите за боклук са препълнени. Гери излезе на пазар. Сама съм и мисля за това, което е казал О’Конъл: „Свободата на Ирландия не заслужава да се пролее дори една-единствена капка кръв.“ Чувствувам се тъй, сякаш съм убила нещо заради Ирландия — бебето в мен. В мен има една празната, която не могат да запълнят нито монахините, нито ученичките, нито статуите на Богородица. Ще продължава така и ще набира сила като огромна вълна. Бих искала да си тук. Знам, че би разбрал, но дори ти не би могъл да я спреш. Убих част от себе си и я погребах под една класна стая.

Много целувки

Гроня

Юджийн отиде да види „Мисълта“ на Роден. В Париж беше мокро и сиво лято, той бе отседнал в едно предградие, близките фабрики бълваха пламъци, които прогаряха мозъка. Това беше върхът — това чудо от мрамор. Когато погледна статуята, той сякаш се изправи срещу някаква необикновена част от себе си — момче в бял пуловер и вратовръзка от туид, което бе оказало внимание на едно момиче в бяла блуза и шифоново шалче в Ирландия през май. Той си помисли дали нейното увлечение в Париж е било действително, но знаеше, че това няма значение, тъй като те самите бяха действителни, бяха се докоснали, главата му се бе прислонила до нейната и взаимният им трепет щеше да продължава да разтърсва живота им, докато някъде в Ирландия вилнееха оръжията и стъпките им неотменно водеха далеч, извън тази страна, която причиняваше толкова болка и толкова злочестина.

Когато се върна в Ирландия същата есен, нея я нямаше. Приятелят й се бе върнал и се подвизаваше в местния отбор по ръгби. Валеше много, Питър Сарстед пееше от местното кафене „Къде отиваш, миличка?“, а из града бродеше нейният призрак — момиче на мократа улица край самотния неон на кафенето. Чудеше се какво ли се бе случило с нея. Дали е умряла от последствията на аборта. Дали се бе върнала пак в Париж, както бе казала, че може да се случи. Във всеки случай той бе решен да продължава да живее със сянката на Роденовата скулптура, скътана в душата му, с познанието, добито от изкуството, че животът си заслужава да се живее, че ако продължаваш да се бориш, тя, свободата, ще дойде. Гроня му бе дала първите уроци по свобода. Сега от него зависеше да върви напред — стъпало по стъпало, докато срещне някого или нещо, което да го трогне така дълбоко, както „Мисълта“ на Роден.

Години по-късно той срещна този някой. Като журналист в Лондон Юджийн вървеше по една пътека в крайните квартали на Корк, за да вземе интервю от един морски биолог във връзка с някакъв проект по морска биология в Западен Корк. Пътеката водеше към бяла къща, неотличима от безкрайните редици бели къщи, които го заобикаляха. Тя му отвори вратата почти страхливо — Гроня Демпси — лицето й изпито.

Върнала се бе в Париж, както бе казала, че ще направи, но бе открила, че улиците водеха завинаги към дома, до точката на отрицание, до един малък град в Ирландия.

Покани го да влезе. Около нея по масите имаше модни списания. Първият му порив бе да я прегърне, но го възпря изразът на лицето й. Гроня Демпси, съпруга на морски биолог, го гледаше и за пръв път от години той видя себе си в очите й — небрежно облечен, черен костюм, розова риза, бели чорапи, все още неотказал се от борбата, както не се бе отказала и тя, лицето й вече бледо и хлътнало, но очите й все още горящи и живи, очи, които събуждаха низ спомени, както белите къщи се нижеха надолу по склона към морето.

Бележки

[1] Даниел О’Конъл (1775–1847) — ирландски политически деец, основал Католическата асоциация (1823). Наречен Освободителя, защото прокарва т. нар. Декрет за еманципацията (1829), с който се отменят частично Наказателните закони срещу ирландските католици и последните получават известни политически права. — Б.р. ↑

[2] В хиндуизма — дума или фраза, която се повтаря напевно, за да предизвика определено психическо състояние. — Б.р. ↑