Сюзън Хил
Настойникът

В три без пет той се изкачи по стълбата в таванското помещение. Стъпваше предпазливо, сега винаги беше предпазлив, придвижваше се внимателно и никога не излизаше в лошо време без достатъчно топли дрехи. Защото в действителност не беше очаквал да преживее зимата; беше стар, беше боледувал една седмица и тогава отново го бе обзел страхът, че ще умре. Не го беше грижа за самия него, но какво щеше да стане с момчето? Сега вече се безпокоеше само за момчето, само то имаше значение. Ето защо се пазеше; беше преживял тази лоша зима, а сега бе март, наближаваха пролетта и лятото и можеше за известно време да престане да се тревожи. И все пак трябваше да се пази от злополуки, въпреки че се държеше сравнително здраво на краката си. Беше на седемдесет и една години. Знаеше колко лесно може да стъпи накриво на тясната стълба, да си счупи крака и да остане да лежи там, а през това време детето да чака с растяща тревога, оставено последно в училището. А когато не го безпокоеше страхът от собствената му смърт, тревожеха го мисли за някакво дълго боледуване или контузия, защото, ако го вземеха в болница, какво щеше да стане тогава с детето? Какво щеше да стане?

Но сега беше почти три часът, време за тръгване, любимият му час на деня, и той се покатери на ръце и колене в сумрачния хладен таван и затършува из ябълките, като вдигаше ту една, ту друга към лъча светлина, прокрадващ се през гредите на покрива, за да намери идеалния плод, зрял и гладък.

Таванът миришеше приятно на ябълки и круши, оставени там през миналата есен. Над главата си чуваше драскането на лястовиците, гнездящи под стрехите, и сърцето му се изпълни с радост от приятното усещане, че е почти април, почти пролет.

Слезе внимателно по стълбата с избраната ябълка в ръка. Необходими му бяха двайсет минути, за да стигне пеша до училището, но той обичаше да бъде там по-рано заради удоволствието да наблюдава и да чака отвън пред вратата.

 

 

Небето беше прозрачно синьо и грееше слънце, но бе много студено; въздухът миришеше на зима. Допреди две седмици бе имало сняг и той и детето изминаваха с мъка пътя до училище и обратно всяка сутрин и следобед по заскрежените пътеки през блатата; потокът, който се виеше покрай тях, беше замръзнал, тръстиките бяха твърди и бели като саби.

Бавно и постепенно снегът се бе стопил. Днес въздухът тънко и остро щипеше ноздрите му. Нищо не помръдваше. Изкачвайки се по тревистия насип към горния път, той погледна широко разлялата се река, блеснала като плоско метално блюдо на лъчите на зимното слънце, застинала като небето. Всичко беше бледо, бяло и сребристо; една чайка се рееше бавно във въздуха, коремът и долната страна на крилата й сиви като морски камъчета. Не се чуваше никакъв звук освен внезапния крясък на потайника, който бързо се издигаше и се спускаше надолу, и собствените му стъпки по пътеката, шумоленето на тревните туфи в краката му.

Не беше очаквал, че ще преживее зимата.

В ръката си почувствува ябълката, твърда и приятна; момчето трябваше да яде плодове, и то всеки ден, той не забравяше това; а също и мляко, и яйца, които вземаха от фермата на Молдрън, на една миля от тях. То трябваше да расте, трябваше да стане съвършено.

Говедата на Молдрън бяха на зеленото си островче сред блатата, заобиколено сякаш от крепостен ров със стоманеносива вода; той ги извеждаше от фермата по една тясна пътека през тресавището. Гледани от такава далечина, те приличаха на играчки или на картинки от книжка, стояха неподвижно като изрязани силуети в бяло и черно. Момчето все още се боеше понякога да минава покрай острова с кравите, стискаше ръката на стареца и лицето му придобиваше напрегнато изражение.

— Те не могат да те стигнат, не виждаш ли? Кравите не влизат във вода. И не се интересуват от теб.

— Знам.

Знаеше, но пак се плашеше. Макар че неотдавна бе ходило до самата вода, за да гледа животните отвъд нея, и дори бе придружавало Молдрън до вратичката на доилнята, бе се покатервало на нея, за да ги наблюдава отгоре, бе вдъхвало тежката кисела миризма на крави и чувало плясъка на изпражненията им върху каменния под. Тогава не се страхуваше. Кравите имаха големи кокалести хълбоци и празни погледи.

— Пипни една — бе казал Молдрън.

Момчето бе влязло и застанало доста назад, беше се навело с протегната ръка, за да докосне грапавата кожа, а кравата бе трепнала при лекия допир на ръката му като от някакво убождане, като от ухапване на муха. Страхуваше се от кравите, но все по-малко. Толкова много неща се променяха, то растеше, беше на седем години.

Понякога старецът се будеше нощем и се потеше от страх, че може да умре, преди момчето да е пораснало, и се молеше да живее още десет години, само десет, докато момчето започне да се грижи за себе си. Някои дни това изглеждаше възможно, изглеждаше наистина съвсем вероятно, някои дни се чувствуваше млад, изобщо не чувствуваше възрастта си, ръцете му бяха силни и можеше да цепи дърва и да вдига кофи, беше замаян от чувството, че е млад. Нямаше възраст. Беше на седемдесет и една години. Висок, кокалест мъж с гъста бяла коса и без излишък от плът. Когато се къпеше, виждаше всяко ребро, всяка става на слабото си тяло, извиваше ръка и наблюдаваше трептенето на мускулите под кожата.

При завоя на пътечката слънцето докосна повърхността на водата от дясната му страна, така че за миг тя проблесна и го заслепи, а после чу познатия слаб и писклив стон на вятъра, духащ откъм устието на реката, повече от миля далеч. Тръстиките прошумоляха сухо като пръчки. Той вдигна яката на палтото си. Но щастието звънтеше в душата му, беше щастлив от това, че е тук, че върви по тази пътечка с ябълката в джоба си, че ще чака и наблюдава и че после ще тръгне обратно по същия път с момчето и това, от което се боеше, няма да се случи.

Назад все още се виждаха силуетите на кравите, а долу, в застиналата между тръстиките вода, забеляза лебед с извита шия, главата му, потопена под тъмната блестяща повърхност — също напълно неподвижен. Спря за миг, загледан в него и заслушан в слабия шум на вятъра, а после се обърна и обгърна с поглед цялата бледа картина от блата, вода и небе, простиращи се на мили околовръст чак до мястото, където започваха дърветата, зад които беше къщичката, а после далеч напред, дотам, където пясъкът се издаваше като език от устието на реката.

Беше удивен, че все още е жив и се движи, дребен като насекомо, през това огромно, светло, студено пространство, удивен, че има своето място в него, както кравите на Молдрън и неподвижният лебед.

Изведнъж почувствува студения вятър в лицето си. Беше три и четвърт. Той остави пътеката и тръгна през неравното изорано поле към портата, която излизаше на междуселския път, и оттам оставаше още една миля до селото, до училището.

Понякога идваше тук не само сутрин и после отново следобед, но и по друго време, когато внезапно го обземаше безпокойство и желание да види детето, да се увери, че все още е там, че е живо. Тогава зарязваше каквото правеше в момента и тръгваше почти тичешком, препъваше се запъхтян, докато стигне оградата и затворената черна порта. Ако останеше да чака достатъчно дълго, ако беше междучасие или време за обяд, виждаше как децата се втурват вкупом като буен поток през боядисаните в зелено врати на училището и се взираше отчаяно, докато го види, ръцете му, стиснали железата на оградата, се отпускаха, сърцето му преставаше да бие така лудо. В такива случаи момчето винаги идваше право при него, изтичваше по асфалта, смееше се, приказваше и се притискаше към железата на оградата от вътрешната страна.

— Здравей.

— Как си, добре ли си?

— Какво ми носиш? Има ли нещо?

Макар да знаеше, че няма да има нищо, не очакваше нищо, знаеше, че едва на връщане получава вечния плод — ябълка, круша, а понякога, през лятото, череши или праскова.

— Просто минавах през селото.

— На пазар ли беше?

— Да. Само минах да видя…

— Имахме четене. За десерт имахме пудинг.

— Хубаво. Трябва да ядеш. Винаги да си изяждаш обяда.

— Време ли е да се връщаме вкъщи?

— Не още.

— Ще бъдеш тук, нали? Нали няма да забравиш да се върнеш?

— Забравял ли съм някога?

После оправяше сакото си или преместваше мрежата от едната си ръка в другата и казваше:

— Хайде сега се връщай, отивай при другите, играй си с тях — защото знаеше, че така е правилно, че не трябва да държи детето застанало тук, не трябва да го кара да се откроява от останалите. Само заради себе си беше дошъл, разяждан от собственото си безпокойство и страх.

— Връщай се сега при приятелите си.

— Ще бъдеш тук, нали?

— Ще бъда.

Той се обръщаше, и двамата се обръщаха, защото бяха отделни личности, всеки със свой път, със свой живот. Той се обръщаше и вървеше по алеята, докато игрището останеше далеч назад, като не си позволяваше да погледне нататък, понякога отиваше да купи нещо от магазина и отново се успокояваше, вече не се притесняваше. С бавни крачки се връщаше вкъщи.

Нямаше нищо против да извървява целия този път дори и в най-лошото време. Нямаше нищо против каквото и да било в този живот, който си беше избрал, който го поглъщаше изцяло, чиито подробности бяха толкова важни. Той бе престанал да мисли за миналото. Някъде беше чел, че старците имат само спомени, и се чудеше на това, защото нямаше никакви или по-точно те не го интересуваха — бяха като стари писма, които не си беше направил труда да запази. Той имаше само настоящето — къщичката, земята около нея и детето, за което да се грижи. И трябваше да пази здравето си, да живее, още не биваше да умира. Това беше всичко.

Но той не си позволяваше да ходи често в училището просто така, не когато трябва, налагаше си да остане и да надмогне безпокойството си за детето посредством някаква физическа работа — ще тупа черти и ще сади зеленчуци в градината, ще подрязва дърветата, ще бере плодове или пък ще отиде да види Молдрън във фермата му, ще купи едно пиле и ще изчака, докато стрелките на часовника достигнат бавно три часа; тогава той можеше да тръгне, вече имаше защо, можеше да си позволи удоволствието да пристигне там малко по-рано и да чака появяването на момчето до външната врата, която сега беше отворена.

 

 

— Какво имам за днес?

— Познай.

— Не е трудно. Круша.

— Не позна! — Той отвори ръка и показа ябълката.

— Добре. Най-много обичам ябълки.

— Знам. Днес отидох да видя дърветата в дъното. Тази година няма да има толкова много плод. Но все пак трябва да изчакаме да цъфнат, за да сме сигурни.

— Миналата година имаше стотици ябълки. Хиляди — Когато стигнаха дъното на алеята, то хвана стареца за ръка. Кой знае защо, винаги изчакваше да стигнат дотам, до офиката, преди да стори това.

— Имаше милиони ябълки.

— Хайде, хайде.

— Е, във всеки случай много бяха.

— Затова тази година няма да има толкова много. Не може да имаме две такива реколти една след друга.

— Защо?

— Дърветата се изтощават, като раждат толкова плод. Трябва да си почиват.

— А ще имаме ли вместо това много круши?

— Може би. Какво правихте в училище?

— Много неща.

— Чете ли добре? Това е най-важното — да не изоставаш с четенето.

Той сам без започнало да обучава детето, беше му купил буквар и книжки с цветни картинки от селото и когато ги свършиха, бе изрязвал сам картинки от списания и бе писал до тях текст с големи ясни букви върху разчертани листове хартия. Когато момчето тръгна на училище, то знаеше повече от всички останали, беше „много отворено“, както казваха, макар че същевременно го оглеждаха от глава до пети, понеже беше дребно за възрастта си.

Безпокоеше се, че детето е все още нисичко, наблюдаваше внимателно другите, когато излизаха през вратата, а те всички бяха по-високи, по-набити и с по-силни крайници. Лицето на неговото момче бе като на възрастен.

И старецът още повече се стараеше да набавя пресни яйца и сирене, мляко и плодове, наблюдаваше детето, докато се храни. А то се хранеше.

— За обяд имахме зеле с месо.

— Изяде ли си го?

— Поисках си допълнително. После имахме кекс за десерт. Кекс с крем. Не го обичам.

— Остави ли го?

— О, не. Но просто не ми харесва.

Сега, когато стигнаха блатата, водата и небето бяха дори още по-бледи и тръстиките край потока бяха избелели като дърва, престояли с години на слънце. Вятърът се бе усилил, шибаше краката им изотзад.

— Ето го лебеда.

— Някъде тук имат гнездо.

— Виждал ли си го?

— Те не ти дават да го видиш. Излизат от него, ако някой се приближи.

— Нарисувах един лебед.

— Днес ли?

— Не, веднъж. Не стана много хубав.

— Ако нещо не стане добре, трябва да го направиш отново.

— Защо?

— Втория път ще го направиш по-добре.

— Няма да мога да рисувам по-добре.

Каза го много решително, както често правеше напоследък, като човек, който познава себе си и държи на истината, така че старецът замълча в знак на уважение.

— Сече му пипето — казваше жената на Молдрън. — Умник.

Но старецът не искаше да го разглезват или да го хвалят току-така.

— Има още много да учи. Още е дете.

— И така да е, ще се справи. Сече му пипето.

А дали не се дължеше само на думите, които използуваше, на сериозното изражение на лицето му, придобито от толкова много четене и от всичките тези години, прекарани само със стареца? А ако наистина беше толкова схватливо, както казваха, толкова отворено, щеше ли да има много полза от това?

Той се тревожеше, искаше му се детето лесно да си намери мястото в живота, стараеше се да не го закриля от всичко, караше го само да ходи във фермата при Молдрън и да пресича мочурището на Харпър, за да играе с децата на пазача на дивеч, заръчваше му винаги да е заедно с другите деца на игрището в училище, да прави каквото правят и те. Защото най-много го плашеше удоволствието им, че са заедно и от затворения живот, който водеха, тъй като в действителност не се нуждаеха от никого и всеки от тях би бил напълно щастлив дори и ако не се отделяше от къщата; говореха за всичко или за нищо, детето четеше и внимателно си правеше списъци на имената на птици и нощни пеперуди, строеше сложни конструкции, къщи, замъци и палати от стари кибритени кутии, помагаше в градината, имаше си свой ъгъл долу до навеса, където отглеждаше каквото си поиска. Така беше от самото начало, от деня, в който старецът го беше довел тук на деветмесечна възраст, беше го поставил на пода и научил да пълзи — така бе започнал съвместният им живот. Никой друг не го беше искал. Никой друг нямаше да се грижи така.

Навремето хората бяха настроени скептично, шушукаха си из селото, не одобряваха.

— Детето има нужда от жена. Не бива така. Има нужда от някой, който разбира — беше казала жената на Молдрън. Но сега дори тя признаваше, че това не е вярно, така че пред непознати би ги защитавала по-ожесточено от всеки друг.

— Чудесно момче е. Какво му е? Погледнете го, само го погледнете! Знае ли човек кое ще се окаже най-добро за него? Никой не знае.

Докато стигнат до пътеката, която минаваше между храстите прещип и надолу между елите, стана студено като в януарска нощ. Внесоха повече дърва за огъня и вечеряха препечен хляб с последните остатъци от дренковото сладко, придружени от няколко канчета горещо мляко.

— Също като през зимата е. Само че не е толкова тъмно. Обичам зимата.

Но сега беше средата на март, чаплата и кюконецът мътеха в блатата, чучулигите се рееха с песен в смълчаното пространство. Беше почти пролет.

И така продължи, както винаги, до втори април. Това се случи тогава, в деня след разходката им до Дърноу, когато бяха видели синьото рибарче.

Още от ранни зори бе почувствувал безпокойство и макар че не можеше да открие причината за страха си, той просто си беше там, като студен и твърд камък в корема му; откакто стана, не можеше да си намери място из къщата.

Времето се беше променило. Беше топло и лепкаво влажно с надвиснали сивокафяви облаци и лека мъгла над блатата. Той почувствува нужда да излезе, да ходи и да ходи; в къщичката беше тъмно и странно тихо. Когато слезе надолу към плодните дръвчета в дъното на градината, забеляза как първите пъпки започват да позеленяват, но тревата беше напоена с роса като с пот, тежкият въздух леко миришеше на нещо гнило и сладко.

Потеглиха в ранния следобед. Момчето не питаше, то винаги се радваше да отиде където и да е, но когато старецът го караше да избере по кой път да тръгнат, упътваше се без колебание, на няколко крачки пред него, в обратна посока на селото по пътя на изток, който водеше през почти три мили блата до морето. Те следваха брега на реката; водата течеше бавно, под повърхността й се люлееха тъмнозелени водорасли. Детето се наведе и предпазливо потопи ръка във водата, разкъсвайки лъскавата й повърхност, но когато пръстите му докоснаха меките къдрави краища на растенията, я измъкна обратно.

— Лѝгави са.

— Да. Тук са извън течението. Няма прясна вода.

— Дали има риба?

— Може и да има. Но не толкова много.

— Не ми харесва. — Но известно време продължи да се взира между тръстиките в камъчетата, които едва се виждаха на дъното.

„Задава въпроси — казваха хората. — Интересува се. Умен е, буден. Да, именно буден. Вечно от нещо се интересува.“

Макар че понякога не казваше нищо и малкото му хем старо, хем младо личице се смръщваше в мисли, а друг път гледаше и слушаше внимателно, но не питаше нищо.

Като продължиха нататък, въздухът около тях сякаш се сгъсти, сякаш стана по-трудно да се диша и не можеха ясно да различат къде блатата и мъглата се сливат в едно с небето. Тук-там потокът образуваше малки кални вирчета и подмоли и водата в тях беше почервеняла от ръждата, сипеща се от някоя консервена кутия или метален кафез, захвърлени там от години, а петната по повърхността й приличаха на стари петна от кръв. Цели рояци комари се виеха над водата.

— Ще продължим ли до плажа?

— Може.

— Може там да намерим нещо.

Често търсеха сред камъчетата парченца жълт или черен кехлибар, стари катарами и копчета, загладени от морето монети, изхвърлени на брега от приливите и отливите: детето имаше цяла колекция в една картонена кутия в стаята си.

— Човек може да умре тук. Може да се удавиш във водата и никога, никога да не те намерят.

— Такива неща не се приказват. Какво си се разтревожил за това?

— Но може, нали може?

Вървяха един зад друг, момчето отпред. От всички скришни гнезда в тръстиките се носеха птичи гласове, цвъртеж, шепот или внезапни писъци на предупреждение или тревога. Отново и отново прозвуча високият тъжен зов на дъждосвиреца, а после внезапно спря. Момчето изсвири като него.

— Ще разбере ли, че съм аз? Ще отговори ли?

То изсвири отново. Зачакаха. Нищо. По лицето му премина сянка на разочарование.

— Не можеш да заблудиш птиците.

— Можеш да накараш коса да ти отговори. Не е трудно.

— Не е същото.

— Защо да не е?

— Косът е питомна птица, градинска птица.

— Не може ли и дъждосвирецът да дойде в градината?

— Не.

— Защо?

— Той обича по-усамотени места. И все из тях се върти.

Те продължиха и тогава, в плътната тишина, която ги обгръщаше, се чу плясъкът на крила, все по-близо и по-близо, сякаш две тънки летви се удряха бавно една в друга. Един лебед, огромен като орел, се изви над главите им толкова ниско, че детето погледна за миг нагоре, ужасено от размерите и близостта на птицата, и затаи дъх.

— Лебедите нападат хора, лебедите могат да ти счупят ръката, ако те блъснат, ако започнат да те удрят е крилата си. Нали? — каза то припряно.

— Те не ти обръщат внимание. Хайде остави ги на мира.

— Но иначе могат, нали?

— Могат, да. — Той наблюдаваше как голямата сивобяла птица се отдалечава тромаво към морето.

Сто ярда по-нататък при кръстопътя сред блатата бяха развалините на една мелница, почерняла от пожара преди години, полуразрушена, с едно откъснато крило. В сводестото преддверие беше тъмно и влажно, стените бяха покрити с жълтеникав мъх, а вдлъбнатините по пода бяха изпълнени с кална, възсолена вода.

В средата на лятото през горещите, прозрачно ясни дни бяха минали оттук на път за плажа, с мрежа, пълна с храна за обяд, и тогава мелницата им се стори като светилище, хладно и спокойно, и момчето влезе вътре, извика тихо и се вслуша в ехото от собствения си глас, което отекваше леко покрай стените.

Сега то се закова насред път.

— Не искам да ходя там.

— Нали отиваме на брега.

— Не искам да минавам покрай това.

— Мелницата ли?

— Има плъхове.

— Ами.

— И разни летящи неща. Черни и висят с главата надолу.

— Прилепите ли? Че защо ще се страхуваш от прилепи? Виждал си ги, бил си в хамбара на Молдрън. Те не са опасни.

— Искам да се върна.

— Може да не влизаш в мелницата. Кой казва, че трябва да влезеш? Отиваме към морето.

— Искам да се върна веднага.

Не му се случваше често да бъде уплашено. Но застанал там, сред смълчаните мочурища, старецът отново почувствува тревога, страх, че нещо ще се случи, и то тук, където нищо не помръдваше, където птиците се криеха и току надаваха странни писъци, където разни неща се таяха под неподвижната вода и въздухът го притискаше и караше потта да се стича надолу по гърба му. Ще им се случи нещо, нещо ще им се случи…

Но какво би могло да им се случи?

И тогава недалеч напред (и двамата го забелязаха в един и същи миг) се появи мъж с пушка през рамо, висок, черен и зловещ като гарван на фона на сивия хоризонт, и едновременно с това видяха как две диви патици се вдигнаха с внезапна паника от гнездата си в тръстиката, чуха изстрелите, три изстрела, които изтрещяха, и ехото им се понесе на мили наоколо, а въздухът продължи да вибрира от вълните на ужасния звук.

Патиците паднаха веднага; улучени в полет, те се наклониха, после се преобърнаха и полетяха като олово надолу, а тревата и тръстиките се заизвиваха, когато кучето се втурна с протегната напред муцуна, за да ги донесе.

— Искам да се връщам, искам да се връщам.

Без да продума, старецът го хвана за ръка и те се обърнаха и закрачиха уплашени, че и те също ще бъдат проследени и повалени, без да ги е грижа, че се задъхват и лепнат от пот, изпълнени единствено с желанието да се махнат, да стигнат до прикритието на дърветата и пътеката, да се приберат у дома.

Никога повече не споменаха за това или за чувството, което и двамата бяха изпитали, когато прекосяваха блатата; детето не повдигна въпрос за човека с пушката или пък за патиците, които бяха живи и летяха, а после така внезапно паднаха мъртви. През цялата вечер старецът го наблюдаваше как лепи картинки в една книжка, как къса листа от лапад, за да нахрани заека, търсеше белези на неизживян страх. Но то беше само по-мълчаливо от обикновено, лицето му позатворено; беше потънало в собствените си мисли.

През нощта той се събуди, стана и отиде да види момчето, защото се боеше, че може да е сънувало кошмари и да се е събудило, но чу само дишането му в тъмнината; легна си и остана да лежи съвсем неподвижно, дълъг и изопнат в леглото.

Представяше си бъдещето и мозъкът му се изпълваше с картини на всевъзможни ужаси, които можеха да се случат, нещата, които можеха да причинят болка и мъка на детето и от които той нямаше да може да го спаси, както и днес не можа да го предпази от гледката на убитите в полет патици. Беше отчаян. Едва на следващото утро се поуспокои, когато отново се сети, че въпреки всичко е преживял зимата и сега пред тях имаше само светлина, топлина и зеленина.

Все пак му се струваше, че нещо ще им се случи, ще наруши спокойствието им. Но повече от седмица нищо не се случи, страховете му се уталожиха и тогава вече пукна пролет, големи млечнобели съцветия сведоха надолу клоните на ябълката и крушата, тревата в градината порасна до коленете на момчето, слънцето грееше ли, грееше в блатата, водата в реката стана тюркоазена, а в потоците прозрачна като стъкло; задуха топъл вятър с лек аромат на сол и земя. Всеки ден на път за училище и обратно виждаха повече чучулиги, трепкащи във въздуха високо над главите им, отколкото когато и да било друг път, а близо до храстите прещип момчето намери хралупа на зайчета. Горе на тавана лястовичетата се излюпиха, а глухарчетата и лютичетата проблясваха като злато в тревата край пътеките.

В петък Молдрън даде на детето едно котенце от фермата и то го занесе вкъщи, сгушено под палтото му. Беше черно-бяло като кравите на Молдрън. А на следващия ден, краят на първата седмица от пролетта, пристигна Блейдън, бащата на детето.

 

 

Старецът седеше отвън до вратата и наблюдаваше как един мишелов се върти над елховата горичка, когато чу стъпки. Помисли, че идва Молдрън да донесе яйца или някое пиле — Молдрън обикновено идваше някоя вечер през седмицата, след като момчето си бе легнало, и те изпиваха по чаша бира и бъбреха половин час. Фермерът беше непринуден човек, ненатраплив. Все още се обръщаха официално един към друг — „мистър Боури“, „мистър Молдрън“.

Мишеловът блуждаеше насам-натам във въздушния отрязък, който си беше избрал, и търсеше плячка.

Когато старецът отново погледна надолу, онзи беше там, застанал насред пътеката. Носеше брезентова войнишка торба.

Сега вече разбра защо се беше чувствувал неспокоен; бе очаквал да се случи това или нещо подобно, макар че с пукването на пролетта и разцъфването на дърветата бе потулвал все по-надълбоко страховете си. Като гледаше Блейдън, не чувствуваше омраза, само безкрайна умора, сякаш бе болен.

Нито за миг не се усъмни, че е той, а би трябвало да се изненада много, защото, ако някой го беше запитал, щеше да му каже, че положително никога повече няма да види бащата на детето. Но ето че сега когато другият беше тук, това не му се виждаше странно, а по-скоро някак си неизбежно. Нещата неизбежно се променяха. Не можеше всичко да бъде вечно едно и също. Щастието не е вечно.

— Ще останеш ли?

Блейдън бавно се приближи, поколеба се, после остави войнишката торба в краката си. Изглеждаше доста застарял.

— Не знам дали ще е удобно.

— Място има. Място винаги ще се намери.

Главата на стареца изведнъж забуча от смущение, помисли, че трябва да предложи нещо за пиене или стол, трябва да оправи леглото, да задава въпроси, на които не иска да знае отговорите, да каже нещо за детето.

Детето.

— Дошъл си да го вземеш…

Блейдън седна на другия стол до масата. Момчето приличаше на него, имаше същото тясно чело и брадичка, същия извит нос. Само устата беше различна, макар че това вероятно се дължеше просто на факта, че то бе още малко и неоформено.

— Дошъл си да го вземеш със себе си.

— Къде? — вдигна поглед той. — Къде мога да го заведа?

Но ние не те искаме тук, помисли старецът, не искаме никого; и той почувствува неканеното присъствие на по-младия мъж с широки длани и дълги крака, изпружени под масата, като грубо нарушение на грижливо устроения им живот; той беше чужденец. Ние не те искаме тук.

Но какво право имаше да каже това? Не го каза. Стоеше безпомощно и объркано, не знаеше какво ще последва, главата му гореше. Чувствуваше се стар.

Накрая успя да каже:

— Сигурно не си ял?

Блейдън го гледаше втренчено.

— Не искаш ли да знаеш откъде идвам?

— Не.

— Не?

— Имам задушено. Малко задушено ще ти дойде добре.

— Той къде е?

— Спи. Къде другаде? Аз се грижа за него, знам си работата. Минава осем и половина, нали? Какво може да прави в осем и половина, освен да спи?

Чу как повишава тон, как говори все по-бързо, как се защитава, защитава тях двамата; можеше да покаже на този баща или на който и да било друг човек как се е грижил за детето. Щеше му се да каже: „Ами ти? Ти къде беше? Какво си направил за него?“ Но го беше страх, защото не знаеше какви права има Блейдън, макар че никога не беше идвал, никога не се беше интересувал.

— Мислех, че си умрял.

— Така ли мислеше?

— А какво друго да мисля? Не знаех нищо. Нищо не бях чул.

— Не.

С крайчеца на окото си старецът видя как мишеловът внезапно се спусна право надолу като камък върху някакво животинче в шубрака. Небето имаше цвят на черница, а орловото нокътче миришеше подкупващо сладко.

— Не съм умрял.

Старецът забеляза, че Блейдън изглежда уморен и мръсен, ноктите му бяха изпочупени, не беше бръснат, а вълната около вратната извивка на синия му пуловер се нищеше. Какво щеше да каже на детето сега, след като го бе възпитавал да бъде чисто, спретнато и внимателно, беше носил дрехите му да ги кърпи една жена от селото, сам винаги бе подстригвал и мил косата му. Какво да му каже за този мъж?

— Има гореща вода. Ще взема чаршафите да ти приготвя леглото. Най-добре иди сега, преди да съм сипал яденето. Измий се.

Той влезе в къщата, взе една халба и бутилка бира, изля я и се поуспокои малко благодарение на необходимостта да се организира, благодарение на простото физическо усилие.

Когато изнесе бирата, Блейдън все още седеше облегнат на стария стол. Под очите му имаше тъмни кръгове.

— Най-добре я вземи горе. Старецът подаде бирата.

Вече почти се беше стъмнило. След дълга пауза Блейдън се пресегна, взе халбата и пи, пресуши я с четири-пет големи глътки, после бавно се изправи, сякаш всичките му мускули се бяха схванали, взе войнишката торба и тръгна към къщата.

Докато подреди масата и сервира храната, старецът се разтрепера. Опита се да забрави единствената мисъл, която го занимаваше — че Блейдън е дошъл да отведе детето.

Той извика и като не чу отговор, се изкачи по стълбите. Блейдън се бе проснал по корем върху неоправеното легло, тежък и неподвижен в съня си.

Той спеше, а старецът се притесняваше какво ще стане сутринта. Беше събота, нямаше училище да отвлече вниманието на детето, то щеше да се събуди, да слезе долу и да види Блейдън.

В началото му бе казал — майка ти умря, баща ти си отиде. И това беше истина. Но се съмняваше, че детето си спомня; само веднъж го бе питало, и то преди повече от две години.

На двамата им беше добре заедно, нямаха нужда от никого.

Той седна на кухненския стол в тъмнината, заобиколен от невидимата растителност и аромата на орловото нокътче, и се опита да си представи какво щеше да каже: „Това е баща ти. Другите деца имат бащи. Това е баща ти. Той се върна и ще остане с нас тук. За известно време, а може и само за няколко дни. Казва се Гилбърт Блейдън. Ще му казваш ли «татко», ще му казваш ли… Това е…“

Мисълта му се прекъсна, сблъскала се с канарата, изпречила се пред нея, и той просто продължи да седи навън, с безпомощно отпуснати ръце върху масата, без да мисли за нищо, а задушеното изстиваше и лоясваше в белите чинии в кухнята и малкото котенце от фермата на Молдрън спеше свито на кравай върху една стара зелена жилетка. Котето, детето, бащата на детето — всички спяха. От горичката се носеше гърленият вик на козодоя.

— Сигурно си готов за закуска. Снощи не си изяде яденето.

— Заспах.

— Сигурно си гладен. — Стоеше с гръб към Блейдън. Беше се улисал с тигана и чиниите край печката. От какво ли беше толкова изморен, та да спи цяла нощ облечен върху завивките! Но не искаше да знае не искаше да задава въпроси.

Задната врата беше отворена; виждаше се пътечката, която водеше между зеленчуковите лехи, коловете на фасула и френското грозде до гъсталака. Блейдън застана на прага.

— Две яйца ли да ти сложа?

— Ако…

— Имаме много.

Искаше да отклони вниманието му, да му говори, трябваше да подготви почвата. Детето беше някъде там, в дъното на градината.

— Имахме тежка зима.

— Така ли?

— Сняг до колене през целия януари и целия февруари. Трябваше да си прокарваме път с лопата. А после всичко замръзна — дори блатата, ледът беше дебел цяла педя. Никога не бях виждал подобно нещо.

Но сега беше пролет, сега навън бе ярката, великолепна зеленина на млада трева и млади листа, сега слънцето грееше.

Той започна да подрежда вилици и ножове върху кухненската маса. Ще трябва да го направи, ще трябва да извика вече детето, да ги срещне. Какво щеше да каже? Сърцето му се сви, а после изведнъж заби лудо в слабия костен кафез на гърдите му.

Дрехите на Блейдън бяха смачкани. И не бяха чисти. Беше ли се измил? Старецът се опита да зърне ръцете му.

— Ще ми се да се хвана на работа — каза Блейдън.

Старецът го наблюдаваше.

— Ще ми се да потърся работа.

— Тук ли?

— Тук някъде. Има ли работа?

— Може би. Не съм имал причини да търся. Може би.

— Ако остана, ще трябва да работя.

— Да.

— Това ще е от полза, така да се каже.

— Имаш право да постъпваш както намериш за добре. Сам ще си решиш.

— Ще си плащам.

— Ако е за детето, не се безпокой. То е добре, осигурено е. Няма нужда да печелиш пари заради него.

— И все пак…

След миг Блейдън се приближи и седна на масата.

Той е млад, силен и здрав, помисли старецът, дошъл е да остане тук, има право, той е бащата. Той е…

Но не искаше Блейдън в техния живот, не искаше ръцете, отпуснати върху кухненската маса, и големите крака под нея.

— Можеш да опиташ във фермата — каза той, — фермата на Молдрън. — Може да се намери нещо. Опитай.

— Във фермата на Молдрън ли?

— Няма да е нещо особено. Общ работник.

— Не съм придирчив.

Старецът сипа яйца с пържен хляб и бекон в чиниите, наля чай, напълни захарницата. След това нямаше какво повече да прави, трябваше да повика детето.

Но в края на краищата не стана това, от което се бе страхувал.

То влезе.

— Измий си ръцете!

Но то беше вече на път към умивалника, беше възпитано толкова грижливо, че това не беше заповед, а просто една стереотипна фраза между тях, изречена по навик и за успокоение.

— Измий си ръцете.

— Дойдох да погостувам — каза внезапно Блейдън — за известно време. Пристигнах снощи.

Детето се поспря насред кухнята, поглеждаше ту единия, ту другия, опитваше се да разбере внезапната промяна в реда на нещата.

— За една-две седмици — каза старецът. — Ела да ядеш.

Детето седна на стола.

— Как се казваш?

— Гилбърт Блейдън.

— Как да те наричам?

— Както искаш.

— Тогава Гилбърт.

— Добре.

След това започнаха да се хранят; старецът дъвчеше хляба си много бавно, обзет за момент от облекчение.

 

 

Молдрън го взе във фермата като общ работник и тогава с окончателното настъпване на пролетта животът им потече по новому. Блейдън ставаше, закусваше с тях и излизаше; оставаше четвърт час, в който старецът можеше да бъде насаме с детето, преди да тръгнат за училището по пътя през блатата, а следобед имаше дори и повече. Блейдън се връщаше понякога чак след шест.

В почивните дни отиваше някъде сам, но от време на време водеше детето на разходка; видяха гнездото на чаплата и лебедчетата, а веднъж дори сокол-скитник, летящ над устието на реката. Двамата се чувствуваха добре заедно.

Останал сам, старецът се мъчеше да си представи какво могат да си кажат един на друг, ходеше обезумял из къщата и едва не плачеше от тревога и страх. Те идваха по пътеката, а детето седеше върху раменете на Блейдън и се смееше, смееше.

— Казал си му.

Блейдън се обърна изненадан и изпрати детето да си върви.

— Нищо не съм казал.

Старецът му повярва. Но все още го беше страх за бъдещето, за края.

Дните станаха по-дълги. Отминаха Великден и училищната ваканция, най-щастливият период за стареца, защото имаше толкова много време да бъде насаме с детето, а после дойде май и в ранните утрини над цъфналите дървета започна да се появява лека мъгла.

— Добър работник е — каза Молдрън, когато дойде една вечер да донесе яйца и завари стареца сам. — Доволен съм, че го взех.

— Да.

— Сигурно ти помага.

— Плаща си.

— Не. Имах предвид в работата. Спестява ти грижи и труд и тям подобни.

Какво знаеше Молдрън? Той просто гледаше стареца, лицето му — открито и приятелско, и отпиваше от бутилката бира.

Старецът помисли над това и осъзна, че е вярно. Беше свикнал с присъствието на Блейдън; да пренася тежките неща и да заключва за през нощта, да чисти тавана и подрязва клони и къпини, надвиснали откъм храсталака. Бе се вмъкнал в живота им и се бе установил в него. Когато си помислеше за бъдещето без Блейдън, го обземаше безпокойство. Защото лятото бе винаги кратко, после галоп през есента и отново настъпваше зима. Отново сняг, лед и студ и бръснещ североизточен вятър откъм блатата. Сега, когато бе стар, той се боеше от всичко това. Миналата зима се разболя веднъж, и то за кратко. Тази зима беше с една година по-стар, всичко можеше да стане. Мислеше си за утрините, когато трябваше да води детето на училище, преди още да се е съмнало, мислеше колко са слаби мускулите му, колко са крехки костите му, гледаше в огледалото слабите си сълзящи очи.

Беше започнал да разчита, че Блейдън ще е тук и ще помага, ще носи дърва и въглища, ще чупи леда в кофите, ще бъде един вид осигуровка срещу собственото му евентуално заболяване, възможна смърт.

Макар че сега бе още началото на лятото и той гледаше как Блейдън кове на момчето кафез за зайчета, как сръчно зачуква пироните, реже с трион дъските и ловко размотава телта. Чу как двамата изведнъж избухнаха в смях. Точно от това имаше нужда детето в края на краищата, не от жена в къщата, а от мъж, от силата и ловкостта на един мъж, който не е стар, не се страхува, не казва „Измий си ръцете“, „Изпий си всичкото мляко“, „Внимавай“.

Котенцето порасна и започна да се върти на слънце в бързи, лудешки кръгове.

— Добър работник е — казваше Молдрън.

След време старецът доби навика да си подремва навън след вечеря, докато Блейдън миеше чиниите и изпразваше кофите за смет, а после, когато детето си легнеше, взимаше ножиците, за да подреже живия плет или тревните лехи.

Но всичко, което се отнасяше до детето — събуждане, закуска, отиване и връщане от училище, поддържането на дрехите, яденето, пиенето, лягането, — за всичко това се грижеше старецът. Блейдън не се бъркаше, като че ли не забелязваше какво се прави. Неговата роля в живота на детето беше съвсем различна.

През юни и началото на юли беше необичайно топло. Комарите бръмчаха монотонно, зареяни в пухкави сиви облачета под дърветата и над водата в блатата. Слънцето грееше тежко, ярко и неподвижно, светлината си правеше фокуси, така че устието на реката изглеждаше ту много близо, ту много далеч. Кравите на Молдрън отмятаха глави, за да прогонят мухите, които се лепяха по гурелите под големите им очи.

 

 

Към средата на лятото той започна все повече и повече да разчита на Блейдън, оставяше на него все повече работа, защото я вършеше с желание и беше силен, а и защото старецът лесно се поддаде на изкушението да си почива на слънце. Той все още продължаваше да готви, но оставяше Блейдън да пазарува и детето често отиваше с него.

То растеше, крайниците му се наливаха, кожата му стана червеникавокафява. Загуби и последните остатъци от бялорозовия бебешки цвят. Беше приело безмълвно присъствието на Блейдън и бе напълно свикнало с него, макар че не проявяваше по-малко обич към стареца, който продължаваше всекидневно да се грижи за него. Но не бе вече тъй нервно и колебливо, стана по-самоуверено, говореше с небрежно решителен тон, усвоен до голяма степен при разговорите му с Блейдън. Все още не знаеше, че това е баща му. Старецът считаше, че няма смисъл да му казва — все още не, все още не, — можеха да продължават така, както са си, още известно време.

Беше му приятно да чувствува топлината на слънцето върху лицето си, аромата на розите и на тютюна вечер, да наблюдава алените цветове на боба, изкачващи се все по-нагоре и по-нагоре по прътите.

Беше решил още в самото начало, че няма да задава въпроси на Блейдън, ще чака, докато онзи сам му каже. Но той не му каза нищо. Все едно, че животът на Блейдън бе започнал в деня, в който пристигна тук. Старецът се чудеше дали е бил в затвора или пък в чужбина, на някой кораб, макар че нямаше факти нито за едното, нито за другото. Вечер пиеха заедно бира и понякога играеха карти, макар че в повечето случаи Блейдън човъркаше нещо в градината, а старецът просто седеше и го наблюдаваше, заслушан в последните крясъци на птиците в блатата.

С парите, които Блейдън печелеше, купуваха нови дрехи на детето и по-доброкачествено месо, а после, един следобед, пристигна и телевизор, и двама мъже в зелен пикап, които да монтират антената.

— За през зимата — каза Блейдън. — Сигурно няма да го гледаш сега. Но през зимата ще ти прави компания.

— Никога не ми е липсвал.

— Все едно.

— Нямам нужда от забавления. Ние сами се забавляваме. Винаги сме се забавлявали сами.

— Ще ти е приятно, веднъж само да свикнеш. Казвам ти — за през зимата е.

Но старецът гледаше телевизия понякога и в късните августовски вечери и откри интересни неща, нови хоризонти, нови думи.

— Нямаше да знам за това — казваше той. — Никога не съм пътувал. Виж как никога нямаше да го знам.

Блейдън кимаше. Самият той малко се интересуваше от телевизора. Поправяше оградата пред къщата, като набиваше по протежението й стари колове, които Молдрън му беше дал от фермата. Сега външната порта щеше да се затваря здраво, а не да се люлее и удря от поривите на вятъра.

Беше един четвъртък вечер към края на август, когато Блейдън спомена за разходка до морето.

— Никога не е ходило там — каза той, като изтри бирената пяна от горната си устна. — То ми каза. Питах го. Никога не е ходило до морето.

— Правил съм всичко каквото мога. Никога не сме имали достатъчно пари. Справяхме се както можем.

— Не те обвинявам.

— Щях да го заведа, щях да се погрижа за това, когато му дойде времето. Рано или късно.

— Да.

— Да.

— Е добре — аз ще го заведа.

— На морето ли?

— Да, на морето.

— За един ден ли? Доста е далеч.

— Мислех за няколко. През почивните дни.

Старецът мълчеше. Вярно беше. Детето никога не беше ходило никъде и може би страдаше от това, може би в училището другите говореха къде са ходили, какво са видели и го караха да се срамува. Ако е така, тогава и то трябва да ходи навсякъде, не бива да пропуска нищо, да бъде изолирано.

— Само за няколко дни. Ще тръгнем рано сутринта в събота и още се върнем в понеделник. Ще си взема един ден отпуска.

От три месеца беше тук и не бе отсъствувал нито един ден.

— Прави както намериш за добре.

— Не бих тръгнал, без да те питам.

— Правилно е. То е на възраст, когато възприема нещата. Има нужда от забавление.

— Да.

— Отивайте. Правилно е.

— Все още не съм му казал.

— Кажи му.

Когато му каза, лицето на детето светна от удоволствие; то започна нервно да ближе устни от вълнение и да брои колко му остава до тръгване. Старецът се качи горе, избра му дрехите, изпра ги внимателно и ги просна на въжето; самият той започна да очаква събитието. Правилно беше. Детето трябваше да отиде.

Но го беше страх. Досега не се бяха разделяли. Не можеше да си представи как ще бъде, как ще спи сам в къщата, и тогава започна да си представя всевъзможни злополуки. Блейдън не го бе попитал дали не иска да отиде с тях. Но той не искаше. Изведнъж се почувствува твърде уморен, за да напусне къщата, твърде уморен за каквито да било пътешествия или срещи с непознати, искаше да си седи на стола на слънце и да брои часовете, докато се върнат.

Беше свикнал с мисълта, че Блейдън ще остане, вече не живееше в ужас от наближаващата зима. Времето, когато беше сам с детето, изглеждаше много отдавна.

Тръгнаха много рано събота сутринта, преди още слънцето да пробие гъстата мъгла, надвиснала над блатата. Всеки звук се чуваше ясно и отчетливо; той чуваше стъпките им и шумоленето на тревата в краката им дълго след като се бяха загубили от поглед. Детето имаше своя собствена раница, купена от селото, брезентова раница, окачена през раменете му. Беше стояло съвсем изправено с блеснали очи, мислите му вече бяха изпълнени с въображаеми картини за това, което щяха да видят и щяха да правят.

Старецът се върна в кухнята и отново сложи чайника да ври, приготви си запарка и се замисли какво има да прави. Ще работи, ще изчисти всички спални в къщата и ще прегледа дали дрехите на детето нямат нужда от изкърпване; ще излъска ножовете и вилиците, ще изпере пердетата и ще отиде до селото за продукти, ще опече кекс и сладки, ще сготви задушено за тяхното завръщане.

Така че през първия ден, събота, той почти нямаше време да мисли за тях, да усети тяхната липса, а вечерта го заболяха краката и гърбът, той постоя съвсем малко отвън след ядене, пи уморено и спа до по-късно от обикновено неделя сутринта.

И тогава чак усети тишината и празнотата на къщата. Бродеше из нея безцелно, събуди котенцето и го погъделичка с едно перо, за да си поиграе с него, да забрави собствената си самота. Когато то отново заспа той излезе и вървя в продължение на мили из стихналите горещи блата. Водата между тръстиките беше спаднала съвсем, дори пресъхнала на места и там се виждаше тъмна, зеленокафява тиня. Не се чуваше слабото сухо свистене, което обикновено се носеше откъм тръстиките. Той се почувствува пресушен, също както земята наоколо след това дълго, дълго лято, потта се стичаше по превития му гръб.

Беше вървял, за да се измори отново, но тази нощ спа лошо и се събуди от натрапливи кошмари, с разтуптяно сърце, след като се беше мятал от притеснение в леглото. Но утре можеше отново да започне да брои секундите до тяхното завръщане.

Стана с чувството, че изобщо не е спал, с премрежен поглед и торбички под очите. Но започна да пече сладкишите, започна внимателните приготовления за тяхното посрещане. Той почти не седна да хапне през целия ден, макар че главата и гърбът го боляха и се движеше вдървено из кухнята.

 

 

Когато не се върнаха до понеделник през нощта, той не отиде до селото или във фермата на Молдрън, за да телефонира на полицията или в болницата. Не направи нищо. Беше разбрал.

Седя цялата нощ на стола навън до задната врата, а тишината притискаше ушите му. Сегиз-тогиз главата му клюмваше на гърдите, почти заспиваше, но после се сепваше, поразмърдваше се малко и продължаваше да седи в тъмнината.

Не са взели всичко, мислеше той, някои дрехи са тук; дрехи, играчки и книги, сигурно имат намерение да се върнат. Но знаеше, че не е така. Други играчки и дрехи могат да бъдат купени навсякъде.

Мина седмица и лятото се хлъзна неусетно в есента, плавно както се нареждат картите в ново тесте, листата на дърветата посърнаха, пожълтяха и се набръчкаха по краищата.

Той не напускаше къщата, не ядеше почти нищо, само пълнеше ли, пълнеше чайника и пиеше.

Не обвиняваше Гилбърт Блейдън, обвиняваше себе си, че е мислел да задържи детето, че е планирал цялото им бъдеще. Когато се бе появил бащата, трябваше веднага да разбере какво иска, трябваше да каже: „Вземи го, вземи го още сега“, за да им спести тази потайност, тази лъжа. Нощем обаче най-много се безпокоеше как ще се отрази това върху детето, което беше възпитано така добросъвестно да бъде спретнато и чисто, да си изяжда храната, да учи. Искаше му се да има адрес, на който да напише подробности за всекидневния живот на детето, режима, който беше свикнало да спазва.

Очакваше писмо. Не получи. Крушите се огънаха под тежестта на зрелите, тъмни плодове, които след време започнаха да падат с меко тупване в избуялата трева. Той не ги събираше, за да ги складира на тавана, остави ги там да се превръщат в сладка каша, в която се ровят стършели и личинки. Но понякога взимаше една круша и я изяждаше, тъй като никога не бе одобрявал прахосничеството.

Държеше стаята на детето така, както си беше. Дрехите му бяха подредени спретнато в чекмеджетата, книгите му поставени върху единствената етажерка, в случай че се върне. За останалата част от къщата не го беше грижа, мръсотията започна да се наслоява в ъглите. Сиви валма прах се трупаха под креватите. Когато заваляха първите дъждове през октомври, влажното петно на стената в банята се покри с мъх и заприлича на гъба.

Молдрън на два пъти, идва от фермата, но не получи отговор на въпросите си. В селото жените говореха. Октомври мина в мъгли и ситен дъждец и следващия път, когато Молдрън дойде, старецът не отвори вратата. Молдрън чакаше, взираше се през прозорците, затулил с ръце очи, и накрая остави яйцата на задните стъпала.

Всеки ден старецът ставаше все по-късно и по-късно и все по-рано си лягаше да спи във вмирисаните непрани завивки. Известно време пускаше телевизора вечер и гледаше каквото му падне, но постепенно престана да се интересува и се застояваше в кухнята, докато тъмнината го обгърне. Навън последните плодове изпопадаха в прогизналата градина и останаха там недокоснати. Дойде зимата.

 

 

В малкия градски апартамент Блейдън нареждаше чинии на масата, режеше хляб, отваряше консерви, пълнеше тенджерата с мляко.

— Измий си ръцете — казваше той. Но детето бе вече на мивката, послушно обръщаше в ръцете си розовия сапун и се чудеше какво ще има за вечеря.