Джон Макгахърн
Рой невъзможни неща

Тази неделя учителят Джеймс Шарки и агрономът Том Ленън бяха на лов с кучетата — за последен път заедно, макар и да не знаеха това. Земята се беше размекнала достатъчно, за да може да се ловува, но въпреки че лъчите на слабото зимно слънце все още проблясваха иззад храстите на хълма, почвата по черните пътища замръзваше под краката им.

Край тях опъваха каишки кучетата — чистокръвната жълтокафява хрътка Царица Кулкара, която беше стигнала до финала на гонките в Рокингам, и един мелез с остра козина, само наполовина хрътка, който учителят заемаше от кръчмата на Чарли за лова в неделя. Тършуваха из мочурищата вече няколко часа и досега бяха вдигнали само един самотен бекас, който изхвърча от тръстиката и се изгуби в небето.

— Ако не вдигнем нещо в най-скоро време, ще трябва да си хвърлим шапките и да се откажем — каза Том Ленън и това бяха празни приказки. От двайсет години никой не беше виждал учителя без вечната му кафява шапка.

— Гледам, че земята започва да замръзва — последва сух отговор.

— Все едно. На мен вече взе да ми омръзва. — Том Ленън изглеждаше дребен и хилав в силно пристегнатия с колан светъл шлифер.

— Тогава няма защо да се мотаем повече тук. Що са недели, все са напред.

Изведнъж от тръстиката изскочи едър заек, направи остър завой, спря и започна да се ослушва. С викове „дръж“ те пуснаха кучетата подир заека, който побягна към баира. Жълтокафявата хрътка водеше; тя догонваше заека с елегантността на хищник и вече протягаше шия като змиорка. Но заекът кривна, изплъзна се от раззинатите челюсти и скоростта отнесе хрътката напред. През това време мелезът се опита да го пресрещне и заекът трябваше да кривне повторно. Долу в тръстиката мъжете мълчаливо наблюдаваха стария ловен танц, който се разиграваше на голия хълм: гонитба, завой, пак гонитба. Кучетата ловуваха добре заедно: мелезът с хитростта си наваксваше липсата на грация. Нападаше заека, когато беше най-уязвим — когато се мъчеше да избегне хрътката. Но с всеки нов завой заекът печелеше преднина, защото кучетата се хлъзгаха по замръзналата земя. Най-сетне заекът се скри в глогинките, оставяйки кучетата победени.

— Тоя път си намериха майстора.

— Дума да няма — тихо отговори Том Ленън.

Загубили битката, кучетата тръгнаха унило и спряха в ниското да пийнат вода и да оближат лапите си. След това се върнаха при стопаните си. От лапите им течеше кръв, някои от ноктите на хрътката се бяха счупили.

— Май не биваше да я пускаме на тази твърда земя — каза учителят с нотка на съжаление в гласа.

— Няма значение. Все едно, никога вече няма да я водя на състезания. Казват, че едно куче трябва или да е шампион, или пък съвсем да не го бива. Такива като нея, дето са по средата, са най-лошите. Тичат достатъчно добре, за да те изкушат да опиташ отново. Но аз вече нямам пари за подобни неща — каза Том Ленън с тъжна, замислена усмивка.

Царица Кулкара беше спомен от ергенските му години, с който не можа да се раздели и след сватбата си, когато дойде да работи тук като агроном. Допуснаха я до надбягванията, за малко щеше да ги спечели. Двамата с Джеймс я бяха тренирали ден след ден. И през онази студена дъждовна вечер на състезанието, докато слънцето залязваше, те с Джеймс стояха един до друг в калта до мрежата с разкъсаните зайци и гледаха как този път заекът изчезва в лавровия гъсталак, където беше скрит кафезът, как съдията препуска към финала на стария си дебел кон, спира и вдига бяла вместо червена кърпа. Царица Кулкара загуби сребърната купа на състезанието в Рокингам и наградата от двайсет и пет лири, след като беше спечелила четирите предварителни гонки.

— Все пак постара се животното, струваше си парите — каза учителят, докато връзваха куцукащите кучета; тръгнаха към къщи.

— Е, с това свърши. Пък и месото много поскъпна.

— Скоро ли са изпитите ти? — попита учителят. От тези изпити зависеше дали агрономът ще бъде назначен на постоянно място или пък освободен.

— След по-малко от месец и половина. Една седмица след Великден.

— Притесняваш ли се?

— Разбира се — каза Том Ленън. — Ако съм на постоянна работа, ще ми плащат, независимо дали съм здрав или болен. Няма да могат да ме изхвърлят. Временното назначение върши работа само докато не си женен.

— Предвиждаш ли някакви трудности?

— Не на самите изпити. Знам толкова, колкото и те. Страх ме е от медицинския преглед.

— Все пак… — Учителят започна несмело и не можа да продължи. Той знаеше, че по някакъв каприз на природата приятелят му се беше родил със сърце от дясната страна и то беше много слабо.

— Не че обръщат особено внимание на агрономството в този край. Миналата седмица, по време на една от обиколките си, срещнах двама джентълмени. Вързали конската косачка за един съвсем нов джип „Фъргюсън“. Единият кара колата, а другият седи върху косачката и вдига и спуска острието с помощта на парче тел. Косяха магарешките тръни.

— Точно така правят тук — усмихна се учителят.

Излязоха от нивите, стигнаха до каменния мост пред селото и спряха. Вратата на футболното игрище стърчеше самотно. Под краката им, между двата бряга, обрасли с тръстики, бавно се влачеше река Шанън.

— Представи си, днес извървяхме цели дванайсет мили между нивите. Ако трябва да изминеш същото разстояние по прав път, ще ти се стори ужасно пътешествие.

— Също като живота — саркастично се засмя учителят и нахлупи още по-ниско шапката си. — Никога не бихме се справили с него, ако трябваше да го направим на един дъх. Май не бихме издържали до края.

— Е, тогава това щеше да му е краят — отвърна агрономът.

— Ще дойдеш ли да изпием по едно уиски при Чарли?

— Казах й, че ще се прибера за вечеря. Ако се върна навреме, тя може да ми предложи нещо по-добро — пошегува се Том, за да се извини.

— Вярно, така е. Е, аз все едно трябва да върна кучето на Чарли. Благодаря ти за компанията.

— И аз ти благодаря — каза Том Ленън.

 

 

Учителят стоеше и гледаше през оградата как хилавата дребна фигура на агронома се насочва по улицата към квартирата си в занемарената правоъгълна сграда с кула, която прозираше през дърветата. Това беше всичко, което беше останало от старото имение.

Когато учителят влезе с кучето в кръчмата, Чарли седеше зад тезгяха и четеше неделния вестник. Нямаше посетители.

— Фанахте ли нещо? — прозя се Чарли, остави вестника и затърка очи с опакото на ръцете си като дете. На стената зад главата му имаше тъмно мазно петно. Там опираше глава да подремне, когато нямаше клиенти.

— Вдигнахме един заек, но го изпуснахме.

— Мисля, че по това време на годината са останали само най-големите хитреци. — Той се засмя и червеният му нос се сбръчка така, че учителят се усмихна добродушно.

— Да изведа ли песа навън?

Чарли кимна:

— По-късно ще накарам някое от децата да го нахрани.

Когато учителят отново влезе, кръчмарят прошепна:

— Едно уиски, шефе?

— Голямо, Чарли.

Приятната умора от ходенето и топлото парене на уискито го отпуснаха и той отговаряше на кръчмаря почти без да мисли. Изведнъж Чарли спря да говори и започна внимателно да наблюдава жена си в другия край на кръчмата. Лицето й беше съсредоточено и отразяваше всяко нейно движение така, както водата — облаците. Когато се убеди, че няма опасност тя да се приближи, той се обърна към рафтовете. Учителят, който беше ставал много пъти свидетел на тази хитрина, можеше да отгатне до най-малките подробности какво става зад мощния гръб: Чарли тихичко отвърта капачката, отсипва уиски в чашата, тихо завъртва капачката и гаврътва уискито на един дъх — движения, повтаряни толкова често, че се извършваха за секунди. Разрази се силна кашлица, която кръчмарят заглуши с чашка вода. Докато чакаше кашлицата да утихне, Чарли взе да оправя бутилките по рафтовете. Учителят беше толкова добре запознат с цялата хитрина, че вече сам можеше да вземе участие в този акт на самоубийство или на любов.

„Ако се върна навреме, тя може да ми предложи нещо по-добро“ — спомни си тези думи с яд.

— Защо Том не е с теб? — попита Чарли, щом кашлицата му секна.

— Умори се от ходенето, пък и жена му го чака вкъщи.

— Казват, че скоро ще получи постоянна работа. Мислиш ли, че ще има спънки?

— Най го е страх от медицинския преглед.

След кратко мълчание Чарли каза:

— Шантава работа, да се родиш със сърце от дясната страна, не мислиш ли?

— Какви ли не други шантави работи има по света, Чарли — отвърна учителят. — Мен ако питаш, целият живот е шантава работа.

— Да, ама какво ще прави, ако не получи постоянна работа?

— А какво да правим всички ние, Чарли? — каза като че на себе си учителят и нахлупи още по-ниско кафявата шапка, както правеше винаги, щом се замислеше за собствения си живот.

 

 

Някога не му беше нужно да слага шапка на обраслата си с къдрава гъста коса глава дори когато валеше дъжд. И беше влюбен в Катлийн О’Нийл. Мислеха си, че времето ще ги чака вечно, докато се разхождаха край морето в неговия мини-остин или пък ходеха на танци след неделните излети по реката. После косата му започна да пада. Безпокойството раздуха до страст желанието му да осигури живота си, който сякаш му се изплъзваше, да го свърже с жената, която обичаше. Сега дойде ред на Катлийн да отлага. Не искаше да се омъжи за него, но не искаше и да скъсат.

— Ще станеш ли моя жена, или не? Искам да ми кажеш още тази вечер. — Чувствуваше, че целият му живот виси на косъм.

— Ами ако не искам да отговоря? — И двамата бяха горди и непреклонни.

— Ще приема мълчанието ти за „не“.

— Тогава приемай го както си искаш. — Лицето й почервеня от яд.

— Е, добре, довиждане. — Той се овладя и тръгна.

На два пъти почти се спря, но тя не го повика. Когато стигна до отворената желязна порта над реката, отново спря и си каза: „Ако премина, това е краят. Няма нищо по-лошо от мъката на несигурността. Ако я премина, няма да мога да се върна дори тя да поиска.“ Преброи до десет и погледна назад, но тя се беше обърнала и бавно вървеше към къщата. Когато вратата след нея се затвори, той почувствува как нещо в него се скъсва с глух стон.

От този ден никой не го видя без кафявата му шапка, с която предизвика скандал първата неделя, когато се появи с нея в църквата. Човекът, коленичил до него, го сръга и посочи с пръст шапката му, но учителят дори не помръдна. Чу се шепот и хихикане и дори един истеричен кикот, последван от сподавен смях в църквата, но все пак той, без да трепне, остана с шапка до края на службата.

На следващия ден, в края на занятията, в училището дойде свещеникът. Пуснаха децата да си ходят.

— Виждал ли си се с мис О’Нийл в последно време, Джим? — внимателно започна свещеникът. Той обичаше Джеймс, който беше по-интелигентен и по-подготвен от останалите учители.

— Не, отче. С тази работа е свършено.

— Не мога ли да поговоря с нея?

— Не, отче. Няма смисъл.

— Съжалявам. Но не се учудвам. Случват се такива неща.

— Наистина се случват, отче. — В гласа му имаше горчива ирония.

— Но когато се разчуе и всички говорят само за това, е друго. Ето защо дойдох при теб. Навсякъде се коментира, че си бил с шапка на неделната служба.

— Този път хората са прави.

— Аз съм изумен.

— Защо, отче?

— Ти си интелигентен човек. Знаеш, че не бива да го правиш, Джим.

— Защо не, отче?

— Трябва ли да ти обяснявам, че това е висша форма на неуважение?

— Ако църквата не може да ми прости кафявата шапка, не може да се каже, че прощава много неща, нали?

— Ти го знаеш и аз го знам, но също така знаем, че се държи на външните прояви. Просто не можем да го допуснем.

— В моя случай ще трябва да го допуснете, отче, а ако ли не…

— Не може да си толкова луд. Ти си най-интелигентният човек тук.

— Благодаря, отче. Ще го имам предвид, ако въпросът се постави на гласуване. „Те казаха, че аз съм луд, а аз казах, че те са луди — но, по дяволите, те имаха повече гласове.“ Нали така, отче?

— Ох, стига, Джим. Кажи ми защо. Обясни ми сериозно.

— Може би си забелязал в последно време, отче — започна той бавно, с тъжна ирония, — известни доказателства, че младостта ми преминава. С други думи, аз съм почти плешив. То е равносилно на timor mortis — на страха от смъртта — и затова реших да го потуля.

— Много хора са плешиви. Плешив или с побеляла коса, какво значение има? Това всички ни чака.

— Е, и?

— Когато в неделя гледам от олтара, повечето от главите в мъжката половина са плешиви.

— Жените са длъжни да покриват великолепието, с което са увенчани, а пък мъжете трябва да демонстрират липсата му. Това е една от премъдростите на добрата стара църква, с която ни кара да й се подчиняваме.

— Не мога да разбера защо говориш тези нелепости.

— Говоря напълно сериозно. И ще нося шапката си точно така, както ти носиш свещеническата си яка, отче.

— Глупости! Това са две различни неща.

— Твоята яка е чисто и просто сублимацията на timor mortis в Исуса Христа, нали така? А аз искам само да потуля своя страх.

— Но ти не можеш да бъдеш с шапка през цялото време.

— В леглото сигурно не, но това е друг въпрос.

— Слушай, прекаляваш с шегите! Не ме интересува къде смяташ да носиш шапката си. Това е твоя работа. Но ако я носиш в църквата, става и моя работа.

— Е, тогава ще трябва да измислиш нещо, отче.

Свещеникът замълча, а после каза само:

— Заключи училището и да си тръгваме.

За младия свещеник проблемът се свеждаше до следното: от една страна, беше невъзможно Джеймс Шарки да идва на службата с шапка, а от друга — не можеше да допусне някой от учителите да отсъствува в неделя. Разрешението дойде чак късно вечерта. Всяка втора неделя на малка масичка на входа учителят събираше дарения от хората, влизащи в църквата. Ако масата се преместеше навън и Шарки се съгласеше да събира монети всяка неделя, той щеше хем да присъствува на службата, хем да запази дяволската шапка на главата си. На следващата сутрин свещеникът отиде при църковния настоятел.

— За щастие май намерихме решение — още същата вечер рече той на учителя за какво става дума.

— Това ме устройва напълно. И без това не исках да привличам вниманието на хората върху себе си.

— Не си искал! — избухна свещеникът. — Ако беше чул как уговарях настоятеля тази сутрин, че ще е по-добре да преместим масичката, отколкото да те уволняваме. Никога през живота си не съм виждал толкова ядосан човек. И ако беше от неговата енория, вече да си изхвръкнал от училището. Кажи ми, кажи ми какво щеше да правиш, ако те бяха уволнили, а?

— Все някак си щях да се оправя. Както се оправят другите.

Скоро хората свикнаха да виждат слабото му лице под кафявата шапка всяка неделя около масичката за събиране на дарения и сега бяха се учудили да го видят без шапка, точно така, както се бяха учудили преди много години, когато той за първи път се появи с шапка в църквата.

 

 

— Така е, Чарли… Какво да правим всички ние? — повтори той, седнал до газовата печка, като допи уискито си. — Я ми дай още една глътка, преди да се е насъбрала тълпа. Че после не мога да се измъкна. — „И моята кафява шапка, и той с неговото сърце, дето не е на място, и ти, който пиеш тайно, въпреки че цялата енория, включително и жена ти, знае. Наистина шантава работа, Чарли“ — каза си наум и бързо обърна уискито, за да превари тълпата, която щеше да се събере всеки момент.

 

 

След тази неделя вече не отидоха заедно на лов. На следващия ден колата на лекаря стоеше паркирана пред бялата врата на Том Ленън, а когато старият форд на агронома не се показа през този и на следващия ден, учителят взе половинка уиски и отиде да види приятеля си. Отвори му жената на Ленън — добро, нежно момиче от провинцията, което обикновено говореше малко.

— Как е той?

— Утре докторът ще дойде пак — отговори тя срамежливо и го поведе по тясното скърцащо стълбище. — Ще се радва да ви види. Много се измъчва, че трябва да лежи тук и да бездействува.

Докато се изкачваха, чуха веселото гукане на бебето, което се носеше от кръглата стая в кулата, използувана за хол. Жената го пусна при болния и излезе веднага. Под завивките Том Ленън изглеждаше още по-дребен и по-хилав от обикновено.

— Е, как е болникът?

— Писна ми. Колко е хубаво да видиш човешко лице, след като цял ден си гледал само в тавана.

— Какво ти е?

— Пак тоя стар часовник — сърцето. Веднага като се нахраних след лова в неделя, почна да ми прави номера. Може би прекалих с ходенето. Нищо, можеше да бъде и по-лошо. Щеше да е ужасно, ако се беше случило след пет седмици. Тогава наистина щях да загазя.

— Имаш време да се оправиш до изпитите — каза учителят и за да прикрие тревогата си, сложи уискито на масата. — Виж какво съм донесъл. — В стаята се усещаше полъхът на смъртта.

— Човек не знае — каза агрономът след няколко часа, когато учителят се канеше да си тръгва. — Може пък докторът да ме изправи на крака още утре.

Той пи съвсем малко уиски, което изля в пунша, приготвен от жена му, а мъжът с шапката сам допи половинката.

 

 

Докторът не разреши на Ленън да стане нито тази, нито следващата седмица и учителят започна да идва в къщата му всяка вечер, а когато мина и втората неделя, помоли приятеля си да му даде хрътката, за да отиде на лов сам. Той не пресече моста, както бяха направили онази неделя, а тръгна покрай реката към Дорин. Беше топъл ден и острицата в долината жълтееше между двата хълма, обрасли с шипкови храсти и лещак. През зимата там беше влажно и мокро, но сега бледата мъртва трева пукаше под краката му като сухи съчки. Той претърсваше подножието на хълма, като смяташе, че зайците може би са излезли от храсталака да поспят на слънце, но постепенно започна да усеща липсата на Том Ленън така осезаемо, както виждаше своята удължаваща се сянка сред бледата острица.

Първият заек успя да направи само няколко скока от скривалището си в храстите, когато хрътката го настигна. Той се преобърна, във високата острица проблесна бялата козина на корема му, но не успя да избегне зъбите и след миг се чуха ужасените му писъци, когато го захапаха и двете кучета. Джеймс измъкна заека от зъбите им и прекрати мъките му с един удар. Не след дълго по същия начин хванаха още един заек. На няколко места в ниското около реката видя и други зайци, които напускаха припека с бавни подскоци и търсеха убежище в храсталака. Знаеше, че скоро всички ще се скрият, и се запъти към Чарли. Даде му единия заек, а другия одра сам и го занесе на Том Ленън.

— Знаеш ли какво си мисля? — каза му същата вечер. — Май ще е по-добре да взема хрътката при себе си.

Видя как през очите на болния премина сянка на внезапен страх.

— Знаеш, че винаги когато поискаш, мога да ти услужвам с нея.

— Не става дума за това — каза учителят бързо. — Мислех си, че мога да я взема, докато се оправиш. Бих могъл да я храня. Така малко ще облекча жена ти.

Тази вечер, когато си тръгна, той взе със себе си развълнуваната хрътка, която, въпреки че беше вече тъмно, си мислеше, че отива на лов, и от радост скочи на раменете му и го близна по лицето.

Тя бързо свикна с учителя. Той я настани в един стар форд, изоставен в градината, но я пускаше да нощува в къщата. Сега всяка вечер след училище се прибираше вкъщи с по-весела стъпка, мислейки за радостта, с която го очакват там. И всяка вечер слушаше все по-трескавите оплаквания на Том Ленън, тъй като денят на изпита наближаваше. Вечерта, в която докторът му каза изобщо да се откаже от мисълта за изпита, Том беше ужасно ядосан и изглеждаше много зле, а учителят започваше все по-силно да подозира, че приятелят му не е просто болен.

— Какво смяташ да правиш? — попита го той със страх.

— Да се явя на изпита, разбира се. — В хлътналите очи на Том имаше едновременно страх и решителност.

— Но ти не можеш да направиш това, щом докторът смята, че не си във форма.

— От друга страна — болният се изсмя рязко и тържествуващо, — не мога да не се явя.

Вечерта преди изпита той помоли учителя да донесе ножиците. Искаше да се подстриже. Учителят метна кърпата около врата на агронома, извади блестящите ножици от бледозелената картонена кутия, приготви гребените и започна да го подстригва. И тази вечер, докато гледаше как снопчетата черна коса падат върху кърпата, за първи път изпита лудо желание да свали шапката си и да постои насред стаята гологлав, като че за пръв път от много години се почувствува свидетел на някакво свещенодействие.

— Браво, много е добре — похвали го Том Ленън. — Знаеш ли, хайде поне да свършим цялата работа докрай и да се обръсна.

— Да ти стопля ли вода?

— Ако няма да те затрудни.

— Няма.

Долу, докато чакаха водата за заври, жената на Ленън запита тихо:

— Какво мислите?

— Решил е. Опитах се да го разубедя, но няма никакъв смисъл.

— Да, като че ли наистина няма смисъл.

На стола пред камината грижливо бяха сложени колосана бяла риза и син костюм.

Учителят седна на ръба на леглото, като държеше здраво паничката с вода, докато агрономът се бръснеше. Когато свърши, Том се огледа внимателно в малкото огледалце и се пошегува:

— Като за сватба.

— Може би рискуваш твърде много. Би могъл да изпратиш медицинска бележка, че си болен. Ще имаш други възможности.

— Не, това е краят. И аз ще се явя. Това е последният ми шанс. Няма да има друг. Пък и ако ме назначат на постоянно място, ще ми се смъкне планина от гърба, а това е по-добро средство да оздравея, отколкото помощта на стотина лекари и лекарства.

— Искаш ли да приготвя таратайката за утре?

— Чудесно. — Агрономът бръкна в джоба на панталона, метнат на рамката на леглото му, и извади ключовете на колата.

Моторът беше студен, но на шестия или седмия път запали. Учителят стоеше и слушаше боботенето в студената звездна нощ. „Желая ти успех, Том, старче“ — прошепна той, изгаси мотора и се върна да остави ключовете.

— Е, желая ти успех утре. Дано всичко мине добре. Щом видя, че се прибираш с колата си, веднага ще дойда да разбера какво е станало — каза той с малко напевен глас, за да не се разчувствува, така както говореше на своите ученици. — Моторът пее като птичка.

 

 

Том Ленън стана на следващата сутрин, както беше решил, облече най-хубавите си дрехи, изпи чаша чай, каза на жена си да не се вълнува и че ще се върне към шест, някак си се добра до колата и падна мъртъв върху манивелата, която учителят беше оставил в колата предната вечер.

Когато съобщиха за случилото се в училището, човекът с шапката само наведе глава и промърмори:

— Благодаря.

Очакваше го вече от няколко дни. И когато за последен път отиде у тях, не се ужаси от неподвижността на увития в кафяво труп, от кръстосаните му ръце, а само беше учуден, че там лежеше агрономът, не той. След два дни шапката му се открояваше сред забрадени жени и гологлави мъже край зеещия гроб. След това отиде при Чарли. Кръчмата беше пълна с опечалени, които бързаха да се повеселят след погребението. Когато човекът с кафявата шапка влезе, за миг настъпи тишина. Но само за миг. Хората спореха за метода на сеитба на есенниците, който починалият беше препоръчвал. Някои мислеха, че той е имал право. Други предричаха провал.

— Твоят стар приятел вече няма да ходи на лов — каза Чарли, като му подаваше уискито. Гласът му беше приглушен. Гледаше с проучващ, но изпълнен с уважение поглед изпитото лице под шапката. Малкият му червен нос беше неподвижен.

— Да, вече няма да ходи на лов.

— Казват, че жена му е решила да се прибере с детето в къщата на родителите си още тази вечер. По-късно ще изпратят кола за багажа.

— Това изглежда разумно.

— Кучето при тебе ли е още?

— Да. Бих го оставил при мене, но жена му сигурно ще иска да си го вземе.

— Едва ли й е до това. Няма да го поиска.

— Ще пийнеш ли нещо?

— Дадено, шефе — каза Чарли, но изведнъж се сепна: — Е, добре, ще пийна едно набързо. Всички можем да си го позволим в ден като днешния — предаде се той с печална извиняваща се усмивка в малките си очи. После бързо обърна уискито и удави кашлицата си с чаша вода, сякаш пак го беше изпил скришом.

Когато учителят най-сетне се прибра вкъщи след погребението, кучката радостно скочи на раменете му. Той я потупа, разроши врата й, притисна лице до муцуната й и при спомена как се беше сдобил с нея, обзе го същото чувство, както в момента, когато гледаше снопчетата коса, падащи на кърпата в стаята на приятеля му, но този път вместо желание за молитва изпита желание да захвърли шапката си и да тръгне по света гологлав, да си намери някое младо момиче, не непременно Катлийн О’Нийл, а просто някое младо момиче, да отиде, както по-рано, на море с него, да остави колата си на пристанището и да вземе лодка до острова, да слуша как моторът бумти като здраво сърце под кърмата, докато вълните отвъд пристанищната стена блъскат лодката, да прегръща момичето цяла нощ на леглото в хотелската стая или пък отново да започне да обучава хрътката, да я храни с най-хубавото месо, да я разхожда месеци наред по четири мили на ден, отново да застане в калта под дъжда и да гледа как Царица Кулкара тича на състезанието в Рокингам, да види как съдията препуска към финала на стария си кон и този път вдига високо червената кърпа в знак, че Царица Кулкара е спечелила сребърната купа.

Докато се успокои и влезе в къщата си, умът му все така продължи да хвърка подир рой невъзможни неща.