Една О’Брайън
Старият ерген

Отдалеч често бъркаха Джак Холанд със свещеник, толкова строг изглеждаше той в дългия си черен балтон и меката черна шапка. Лицето му също беше сериозно и от върха на заострения му нос често висеше голяма капка. Неестествено е да видиш възрастен мъж с насълзени очи — още повече, когато разказва нещо весело. Почти веднага щом заговореше, сълзите потичаха и му придаваха мрачен, погребален вид. Той носеше раирани ризи от бархет и дрипав домашно тъкан жакет, който делеше с брат си, докато последният беше жив. До смъртта на брат му те трябваше да ходят поотделно на служба, тъй като всеки искаше да бъде гордият притежател на бозавия жакет.

Когато бях дете, му събирах бълхи в кибритена кутийка, а наградата ми за това беше едно пени и чаша малиново вино. Нищо не може да се сравни с трепета да видиш гъстото червено питие на дъното на чашата или пък с вълнението, когато той изскачаше на двора да наточи виното; после спокойната радост от това да наблюдаваш как го разрежда, как червенината му постепенно избледнява, докато стане хубаво, светло, газирано розово. И какъв вкус имаше само — сладко и парфюмирано, че даже надминаваше приятния вкус на топлото разтопено желе! Не знам какво правеше с бълхите, но като разбра, мама се ядоса и ми забрани да хващам повече.

Джак Холанд държеше кръчма, която наричаше „таверна“. Беше тъмна и огромна като казарма и даже през деня, когато имаше хора, въздухът беше спарен и миришеше на вкисната бира; а по високия дъбов тезгях се бяха отпечатали кръговете от хилядите бирени чаши, слагани там в най-различни настроения — гняв, радост, често непоносима мъка. Джак не въртеше голяма търговия. Просто някои мъже ходеха там, когато искаха да се напият на спокойствие, а вечер отиваше някоя придирчива компания, предпочела кръчмата пред съседните барове, защото нямаше жена, която да се кара, да клюкарствува или да разправя на цялото графство колко много пият или колко дължат. Сестрата на Джак, Маги, обитаваше съседната стая, но изобщо не се показваше. Тя лежеше скована от ревматизъм и прекарваше дните си прегърбена над огъня в кухнята, като от време на време издаваше стон, подобен на молитва, и го подсещаше, че на пода е паднал чим или торф или че й се пие чай. Понякога мама съжаляваше Джак и Маги и им изпращаше кейк или кървавица, или бурканче конфитюр през пролетта, когато пристигнеха портокалите от Севиля и жените се надпреварваха чий конфитюр ще е най-хубав. Тогава Джак забързваше към къщи и й благодареше с чудати фрази, но понеже не можеше да сдържи сълзите си, внезапно си взимаше шапката и побягваше. Той обичаше мама и все се шляеше по нашите ниви само за да я зърне. През летните утрини, когато отивах на училище, го заварвах да съчинява малка ода, както сам казваше. Една сутрин, когато дивият кестен цъфтеше и красивите кремави цветове се полюшваха като свещи, които чакат само да бъдат запалени, се натъкнах на него, когато рецитираше развълнувано. Веселото слънчево утро, шумоленето на листата, бързият полет на птиците, цялата природа, отдадена на собствената си вакханалия, сигурно бяха разпалили още повече огъня на тайната му страст — макар че той всъщност бе възрастен човек, вероятно никога не изпитал вълнението от ръкостискане, камо ли пък от целувка.

— Просто съчинявам стихове — каза той.

— Какви стихове? — попитах.

— О, твърде млада си, за да разбереш — отвърна Джак и запита дали мама идва някога насам.

— Само когато гони пуйките — отвърнах, а той тръгна, като си мърмореше нещо и се усмихваше, вглъбен в себе си. Предположих, че стихотворението е написано на латински, така че никой да не може да го прочете или преведе, дори семинарист, защото латинският на Джак беше нескопосан, научен отчасти от молитвеника му и разкрасен от въображението му. Трябваше да му кажа, че написаните думи не вълнуват мама, че тя не чете нищо друго освен за цената на яйцата в ежедневника и голямата, изпоцапана с яйца готварска книга на мисис Бийтън. Нещо повече, тя смяташе, че книгите са греховни, че поезията е боклук и че тези неща подлудяват хората и ги отклоняват от истинската им работа. Не знам защо не му го казах, макар че имах навика да изтърсвам по нещо.

Следващата неделя, когато отивахме с мама на черква, Джак ме дръпна за ръкава на палтото и ми прошепна, че имал изненада за мен и довечера щял да се отбие у нас. В неделя вечер мама винаги си киснеше краката в топла вода и сода за пране и изрязваше мазолите си с бръснарското ножче на татко. Беше ужасна и мъчителна гледка. Обикновено баща ми отиваше да играе карти, макар че бяхме затънали до гуша в дългове, а него ден нямаше пари дори да си даде лептата и трябваше да вземе от работниците в полето. Но щом си оправи краката, мама заяви: „по дяволите“, искало й се да се наконти. Тя толкова рядко се обличаше официално, че беше цял ритуал да се качиш горе след нея, да влезеш в синята стая и да видиш как отваря гардероба и докосва няколкото дълги рокли, които, въпреки че бяха стари и миришеха на застояло, навяваха спомени за танци до зори, закуски на крак, музика и веселие. Тя си облече бялата жоржетена блуза с апликации от ярки червени цветя върху корсажа и връзка, която можеше да се стегне или да се пусне свободно. Тя не я стегна и ефектът беше отличен — бялата й шия, тънката прозрачна материя и очарованието на цветята, които, макар че не бяха истински, изглеждаха като живи, като цветя в градина. Долу в кухнята запалихме лампата и червеникавата коса на мама проблясваше, докато тя правеше сандвичи от бекона, останал от обяд. Тогава си помислих, че ако съм толкова красива, като порасна, сигурно ще намеря щастие. Нещо ме караше да вярвам, че тревогите в нейния живот са аномалия, но никога не ми е хрумвало, че фаталността на нейния характер бе заложена в мене и определяше моя.

— Гости ли ще идват? — попитах.

— Едва ли — отвърна тя. — Предполагам, че Джак ще се изтърси.

Все пак тя не се изненада от познатото фамилиарно почукване на задната врата и скочи да отвори. Джак влезе и се огледа, но не свали шапката си, просто я повдигна леко за поздрав. Срамуваше се, че е плешив; хората казваха, че няма нито косъм по главата си и че тя била с цвят на маджун. Той извади от джоба си тенекиена кутия и ми я подаде тържествено. На капака имаше картинка на двойка в ирландска двуколка, а вътре беше пълна с размекнати бонбони, слепени от мръсотия и втвърдена захар. Като ги смучеш, се усещаше първоначалният им вкус на лимон. Джак седна и започна да обяснява, като придърпваше стола си по-близо до мама:

— Неприятна работа, така да се каже, мисис О. — подзе той. — С такова нетърпение очаквах да намина към вас, но за нещастие бях задържан. Много досадно за човек, който се гордее с точността си.

— Навреме идваш, Джак — отвърна мама безизразно.

— Акушерката, мисис О…

Като чу това име, мама направи гримаса на отвращение. Тя мислеше, че всички сестри са невъзпитани, но акушерката беше върхът, тъй като настояваше да описва родилните мъки и колко различно изтича водата при всяка жена.

— Опитва се да впримчи в лапите си вашия почитаем приятел, мисис О. — каза Джак, като придърпа стола си застрашително близо. Тялото му беше под ъгъл спрямо нейното и ми се струваше, че ако се приближи още малко, ще се докоснат.

— Не крие намеренията си — заяви той и после прошепна нещо, което навярно е било дръзко, защото мама потръпна и направи обидена физиономия.

— Обичам да общувам с истински дами — рече Джак и се усмихна на мама свенливо, но открито и точно в този момент мама скочи и каза, че страшно и се прияли ябълки.

Облицованият с плочки под бе покрит с малки, сбръчкани, червени като вино ябълки и това придаваше приятен аромат на цялата къща; дори изгнилите те караха да копнееш за компот от ябълки или пай. Мама се върна с пълна чиния ябълки, взе ножче от чекмеджето в кухнята, обели една и я даде на Джак, след това обели друга и седна на далечния край на камината, на голямо разстояние от него.

— Между другото, мисис О. — Той поспря, като мляскаше. — Имам малък подарък за вас в таверната. Отбийте се, когато ви е удобно.

— О, Джак, ти си много добър — каза тя и му се усмихна. Сигурна съм, че съжалява, задето го беше срязала. Когато тя стана да направи чай, Джак също се изправи, пусна три ябълкови семки в ниско изрязаната й блуза и се измъкна от кухнята, като мърмореше нещо за припадъците на сестра си.

— Не можеш ли да останеш на чаша чай, Джак? — извика тя, но той вече бе вдигнал тежкото резе и си бе заминал. Мама ме изпрати след него с фенерчето.

Видях го да върви надолу в полето, но не го извиках, защото не обичах да пие от нашите чаши и да интимничи с мама. Навън беше тъмно и тихо и чувах как кравите и конете хрупат тревата, а откъм селото долитаха звуци на акордеон, който свиреше „Дани Бой“.

Неизвестно защо, бях разстроена, когато се прибрах, следвана от трите ни овчарски кучета, които скимтяха за хляб и нямаше да напуснат кухнята, докато не получат по една коричка.

— Отишъл си е — казах.

— Горкият — рече мама, — отива си вкъщи, където няма нищо, само чай и хляб и бръщолевенията на бедната Маги.

— Чудя се какъв е подаръкът — отвърнах.

— И аз също — възкликна тя и виждах, че е много любопитна.

— Би ли предпочела него пред татко? — попитах и точно в този момент татко влезе. За моя изненада мама му каза, че не трябва да закъснява толкова и че Джак ужасно я бил отегчил и искал да й разказва неприлични истории.

— Смешен човек! Кой го е поканил тук все пак? — извика татко и тропна с крак по пода — така правеше винаги когато искаше да излее яда си. Видях нещо в диво изпъкналите му очи, но тогава не знаех как да го нарека.

— Ще изям това студено месо. Гладен съм — каза той. Ревнуваше.

— Направих сандвичи — обади се мама.

— По дяволите твоите сандвичи. В тази къща човек не може да се наяде с удоволствие.

Неочаквано удари с юмрук по масата и чинията с ябълките хвръкна.

— Дай ми леките обувки — нареди ми той, аз ги донесох от шкафа и ги хвърлих на пода близо до него. Подуших миризма на уиски, но реших, че само така ми се е сторило от страх, и отхвърлих тази мисъл. Мама обаче си мислеше същото и тази нощ и двете се молихме и плакахме в леглото с надежда, че той няма да отиде да гуляе.

 

 

На следващата вечер, като се върнах от училище, на кутийката за чай имаше бележка, в която пишеше да сложа чайника да ври, тъй като мама бе отишла у Джак да си вземе подаръка. Седнах на прозореца да гледам кога ще си дойде и щом видях фара на велосипеда й при портата, изтичах през нивата, нетърпелива да узная какво е получила. Предполагах, че е шал от жоржет или мънистена чантичка.

— Ще настинеш без палто — извика тя, стигнала до средата на нивата.

— Какво получи?

Когато се приближи до мен, видях пакет кафе на зърна — напълно безполезно, тъй като ние никога не пиехме кафе и освен това нямахме с какво да го смелем.

— Много се забави — рекох.

— Разглеждах бижутата на Маги. Великолепни брошки, които държат горе в кутия.

— Била си горе? — попитах. Имаше нещо нередно в това.

— Да. Трябваше да му видиш спалнята. — Тя вдигна очи към небето, за да подчертае мизерията. — Голи дъски и в неговата стая няма нищо освен едно желязно легло, молитвена броеница, закачена на горния му край, и хубавия костюм на Джак, преметнат през един стол.

Когато влязохме вътре, тя хвърли пакета с кафето в чантата, където държахме капачки за бутилки, парчетата използуван канап и ръждясалата отварачка за консерви.

Два дена по-късно, когато се връщах от училище, пред външната ни врата бе спряла кола и аз забързах, като мислех, че са дошли гости. Но щом приближих къщата, чух викове и разбрах, че отново имаме неприятности.

— Бедното ми дете — простена мама, като ме прегърна и ме отведе към кухнята. После ми каза, че съдебният пристав е при татко и че ако не намерим пари, може да ни изхвърлят на улицата при калайджиите. В този момент съдебният пристав влезе в кухнята и каза, че иска глътка вода. Имал болен стомах и трябвало да взема хапчета през няколко часа. Мама му предложи чай, но той отказа, мръщейки се, сякаш не можеше да разбере как хора като нас с хубава къща и хубави мебели са стигнали до такова бедствено положение. Тя му предложи чай за втори път и той се ядоса, защото мама смесваше гостоприемството с неприятната работа, която предстоеше. Тогава съдебният пристав се сети, че аз съм там, и може би от съжаление към мен попита внезапно:

— Кой е най-добър в училище?

— Аз — отговорих, без да съзнавам, че се хваля.

Тогава пристигна полицаят, мама го помоли да влезе и да вземе револвера на татко. Тримата влязоха вътре. Погледнах през открехнатата врата и видях татко, застанал до камината с револвер в ръка, шапката му, килната отзад на главата, и устата му — разпенена. Приличаше на герой от картина, изобразяваща убийство. Те го увещаваха, но колкото повече опити правеха, толкова по-вече беснееше той.

Внезапно мама напусна стаята и каза, че ще се върне след малко. Яхна велосипеда си по алеята с бясна скорост и се върна, придружена от Джак. Тя подаде на съдебния пристав кафяв плик с пачка пари. Тогава полицаят хвана татко под ръка и въпреки че падна няколко пъти, татко не изпусна бутилката уиски с два златни печата на етикета.

След като полицаят си отиде, Джак остана при нас и заговори за плачевната юдол и житейските изпитания. Когато татко заспа, Джак си събу обувките и тихо се качи горе да измъкне револвера изпод възглавницата. Той изля остатъка от уиски в кана, а бутилката напълни с вода. Мама пресипа уискито в лимонадено шише и каза, че ще го пази за коледния кейк. Кухнята вонеше на кръчма.

— Е, мисис О., сега знаете кои са вашите приятели, знаете, че можете да разчитате на Джак — заяви той, завърза обувките си и тръгна.

Мама застана на стълбите с него, той каза нещо, на което тя отговори съжалително, и това ме обърка. „Как бих могла, Джак?“ — рече тя, а после се върна в кухнята и попита всемогъщия бог какво ще стане с нас. Говори за двете ми сестри и за брат ми, които бяха в интернат, и каза, че ако няма пари за таксата, без съмнение ще ги изхвърлят и ще трябва да се върнат вкъщи да понасят несгоди. Отвърнах, че когато порасна, ще бъда богата и ще настаня всички в голяма къща, където няма да има кавги и дългове.

— Дано имаш късмет да получиш някакво образование — отговори тя тъжно и започна да се вайка, че няма как да върне заема на Джак.

— Той няма да възрази — предположих, но мама не беше сигурна. Каза, че бедняците са си бедняци и скоро дотягат на хората. Думата „бедняк“ звучеше толкова хубаво, като някакво индийско цвете или плод.

По-късно татко се развика и ние се скрихме зад няколко дървета, докато замине. Добре знаехме какво следва — как ще изчезне за няколко дена и как евентуално може да го вземат в болницата, а после ще се върне вкъщи и ще се извинява за случилото се.

Когато татко се върна — това стана след две седмици, — той ме помоли да отида с него да видя конете му. Не ми се ходеше. Валеше силно, по нивите имаше локви вода, в които се отразяваха облаците, като непрекъснато се меняха. Имаше три коня и една кобилка. Страхувах се от тях толкова, колкото и от него, защото те също символизираха неподозирана и необуздана сила. Като вървяхме през полето, те тръгнаха срещу нас, цвилейки, а аз се промъкнах отзад, за да се скрия.

— Нищо няма да ти направят, нищо няма да ти направят — рече той, когато един кон зари копито в земята като че ли от яд. Отначало препускаха лудо в галоп, а след малко спряха и започнаха да душат за овес.

— Добър баща съм, добър към теб и към майка ти — отбеляза татко.

„Не си“ — помислих си, но мълчах.

— Отговори ми — настоя той.

— Да — отвърнах и татко продължи да разправя, че причината за последните му малки неприятности била свободното държане на Джак Холанд към мама, което той не одобрява. Заяви, че това било позор и трябвало да му се сложи край. Мълчах. На конете изведнъж им хрумна да легнат в локвите и взеха да се търкалят, докато целите се покриха с кал и бутовете им се изцапаха. Две седмици не бяха виждали жива душа и вероятно с тези лудории изразяваха недоволството си.

На следващия ден мама писа писмо на Джак, отбеляза на него „лично“. На гърба на плика написа С. А. П. („Свети Антоний Пазител“) и ме изпрати да го занеса. За първи път влизах в кухнята на Джак. Беше широка, с каменен под и голямо огнище. Миришеше на пържен лук, мокър торф и стара пепел. Маги дремеше на люлеещия се стол до огъня, а Джак пиеше чай на масата.

— Хапни малко — каза той, като влязох. За да прочете писмото, Джак трябваше да вземе очилата на сестра си, така че ги свали от ушите й и ги закачи на своите. Те бяха без рамки и изглеждаха смешни. Няколко кокошки, влезли от двора, кълвяха по решетото с кисело зеле с такова ожесточение, че скоро нямаше да остане ни шушка. До кандилото беше втъкнато увехнало клонче и аз пресметнах, че е там от Великден. Наблъсканите в кухненския бюфет порцеланови чинии с имитация на китайски рисунки бяха много мръсни. Опитвах се да открия някакъв израз на разочарование по лицето на Джак, докато чете писмото, но нямаше нищо такова.

— Кажи на майка си, че Джак разбира всичко и ще чака удобни случаи в бъдеще — рече той. Аз отговорих, че ще предам, и изскочих от кухнята, защото ми се струваше, че има намерение да ме целуне.

След този случаи той ни посещаваше рядко, а когато идваше, говореше предимно с татко. Но като се връщах от училище, често ми чукаше на прозореца и питаше:

— Как е майка ти?

— Добре — отговарях. Дори да не беше, пак казвах същото, от уважение. Тогава той слагаше две парчета шоколад в плик, за да й ги изпрати.

 

 

Бях на дванайсет години, когато Маги почина, всички седяхме в гостната, дамите пиеха портвайн и хрупкаха бисквити „Мариета“. Джак изглеждаше тъжен, голямата капка висеше от носа му, на ръкава на кафявия си жакет имаше лента от брилянт. Акушерката я беше пришила.

— Горката.

— Колко време има, откак осакатя?

— Имаше късмет, че Джак беше с нея.

Всички повтаряха едно и също и се съгласяваха един с друг за светостта на Маги и може би смътно мислеха за собствената си смърт. Мама каза, че ще направи чай и без съмнение беше подтикната да го стори само за да предпази татко от алкохола. В трапезарията, където отидохме двете с нея да вземем хубавите чаши, намерихме на бюфета ваза с маргаритки. Водата миришеше, а цветята бяха увехнали.

— Това е то къща без жена — каза тя и когато изнасяше вазата, дамите трябваше да запушат носовете си с кърпички или с ръце в ръкавици.

На път за вкъщи тя каза на татко за маргаритките и изрази съжаление, че Джак не се е оженил, но се надяваше сега да го направи.

— Който се ожени за Джак, ще има брошките на Маги — рекох аз.

— Може би ще те почака — пошегува се мама.

— Тя ще се омъжи за доктор — заяви гордо татко. Той се надяваше аз да подобря положението им.

— Тя ще се омъжи за Джак — отвърна мама. Тази мисъл ме оскърбяваше. Точно в този период аз и приятелките ми си говорехме тайно само за женитба. Скачахме на въже в такт със стихчето:

Изток, запад, север, юг,

де е моят млад съпруг.

Беряхме маргарити, нареждахме молитви и правехме магии. Имаше една съвсем нова магия. По пощата пристигаше специална бяла кутийка, подплатена със станиол, която съдържаше разкошна шоколадова, сватбена торта, толкова дебела от различните плодове, сякаш нямаше други съставки освен плодове, стафиди и захаросани портокалови кори. Следваше тъмножълт слой от бадемова глазура, а най-отгоре — бяла. Върху нея имаше сребърно топче или нещо като начална буква на нечие име или пожелание. Ароматът беше екзотичен, но стоеше на второ място. Слагаш го под възглавницата с надеждата да сънуваш инициалите на бъдещия си съпруг. Ако не стане тази нощ, тогава някоя друга, в продължение на две или три години, докато по пощата пристигне друго увито парче от сватбена торта. Яд ме беше, че мама предлага Джак дори на шега. Чувствувах се засегната на чест.

Когато дойде време да отида в интернат, Джак ми даде подарък, увит във влажен вестник. Беше син автоматичен молив, чийто графит беше толкова слаб, че се счупи още първия път. След време го дадох на монахинята, която събираше подаяние за децата в Африка. След седмица Джак ми писа и понеже проверяваха писмата ни, монахинята ме попита кой е този джентълмен.

— Чичо ми, сестро — отговорих и се изненадах, че мога да лъжа с такава лекота. Беше почти тъмно, но тъй като не бе дошъл часът за палене на лампи, трябваше да четем в полумрак. Отидох до прозореца, отместих настрани рицина и зачетох излиянията на Джак:

Надявам се, че си добре и си прилежна в учението. Любопитен съм да зная дали геометрията е любимият та предмет както на мене: да живее Питагор! Майка ти и баща ти са добре, говорим както обикновено по световните въпроси, но ни липсва твоята духовита и уместна намеса.

Винарната ми преуспява, миналата седмица дойде един джентълмен от Северна Ирландия да дегустира, а след това да купи едно мое специално вино. Собствено производство е, приготвено от даровете на природата — ревен, бъз и пащърнак, смесени в чуден букет.

Знаех, че ако някой е направил виното, това е акушерката.

Още пиша стихове, препрочитам Суифт и Голдсмит, разговарям с тях, когато разучавам шосетата и тихите пътеки. Един ден името Холанд ще бъде увенчано със слава — това е сигурно като две и две. Времето е меко, въпреки че вчера валя проливен дъжд и трябваше да взема предпазни мерки.

Представях си го как слага легени в коридора и парцали по пода на магазина, за да събере част от водата, когато потече през пробития покрив.

Искам да те изненадам, като подпомогна бюджета ти. Не позволявай на добрите монахини да те насочат по пътя на религията и помни обещанието си към твоя приятел.

Джак

Беше приложил пощенски запис за пет шилинга, едва го повярвах. Шумящата бяла хартия с ясен черен надпис ме увери, че той наистина бе изпратил тази сума, но не можах да отгатна защо.

Беше ясна звездна нощ, когато се прибрах вкъщи за коледните празници. Слязох от рейса и тръгнах нагоре към нивата. Приятно бе да чувствуваш отново тъмнината, уханието на мократа трева и гниещите гъби. Кучетата се нахвърлиха върху мен, лизнаха ме по лицето и бурно ме приветствуваха за добре дошла. Вътре чакаше мама да ме прегърне, а до нея стоеше Джак. Той ми се ухили глупаво и така ми стисна ръката, че за малко да ми счупи пръстите — новата ми приятелка Лидия ми беше дала пръстена си с герб, за да мисля постоянно за нея.

— Пораснала си — отбеляза Джак зловещо, като че ли не беше нормално. Мама бе сложила масата в трапезарията, имаше наденица, сладък пирог и портокалова торта с глазура. Огънят от торф хвърляше отблясъци с цветовете на дъгата, миризмата му, която не бях усещала месеци наред, ме караше да разбера колко студен и неестествен бе нашият живот в манастира.

— Вашият верен приятел е станал нещо като антиквар — каза ми Джак през масата.

— О! — Това беше всичко, което можах да кажа в отговор.

— Да, миналата година по жътва търсех гъби и намерих брошка, която се оказа нещо изключително. Но пази го в тайна, защото, разбира се, има много хулигани, които ще се постараят да ми подражават. Бронзова е. Заинтригувах някои познавачи от Дъблин и те ще дойдат да я видят в началото на новата година.

Мама ми намигна.

— Би ли донесла свещта горе да вземем една възглавница, която искам да проветря за тебе.

Държахме се под ръка, докато се качвахме, и по изключение тя не ме предупреди да внимавам да не накапя персийския килим с восък. Така или иначе, на следващия ден щяхме да го изчистим с гореща ютия или горещ нож и парче амбалажна хартия. Исках да седна на площадката на стълбите и да споделя всичко — как изведнъж в косата ми се появиха гниди, как монахинята ме направи за срам, като попита дали татко пие, дали реколтата е била добра и ще можем ли да платим таксата.

Когато осветих лицето й със свещта, мама се смееше.

— Джак си е Джак — каза тя. — Измисля си разни неща сега. Не е с всичкия си. Всяка нощ копае в протестантското гробище и не намира нищо освен стари бутилки, нощни гърнета и счупени стъкларии.

— Има ли някакви приятели?

— Само нас — отвърна тя.

Джак ми се усмихна, когато слязох долу, и малко по-късно, като си тръгна, пусна именно в моето деколте, а не в маминото два карамела.

Беше изминал само един месец от завръщането ми в манастира, когато мама ми писа, че Джак строи голяма двуетажна къща, на три мили извън селото. Носел се слух, че Джак щял да се жени за някакво момиче от Лонгфорд и акушерката получила херпес зостър, като разбрала. Вероятно тогава той беше на шейсет години. Не пишеше как се е запознал с тази жена от Лонгфорд, може би чрез писма, но дамата наистина съществувала и се казвала Сиси. Повечето следобеди той затварял магазина и отивал да работи на къщата си без каквато и да било помощ, даже без общ работник и мазач. В резултат строежът на къщата му отне три години и когато бе завършена, мама ми писа какво е станало:

Най-после къщата на Джак е завършена. Миналата неделя ни заведе с баща ти да я видим. „Ужасно“ е единствената дума, която мога да употребя. Покривът е без керемиди, рамките на прозорците са много криви, цветът на външната мазилка е отвратително жълт, а той го нарича охра. Пътят до нея е мочурлив. Разбира се, Джак мисли, че е прекрасна, и я нарекъл не друго, ами „Китната Обърн“^[1]. Няма търпение да ти я покаже.

Когато се върнах вкъщи през лятната ваканция, бях завършила манастирското училище, мечтаех за Дъблин и негодувах от престоя вкъщи, където слушах угнетяващи разговори. Бях язвителна с мама, отбягвах татко и по-голямата част от първия ден прекарах горе, пробвайки дрехи — мои и на мама. Същия следобед дойде едно момче от селото да каже, че Джак искал да ме види в три часа. Мама се обади, че моментът бил сгоден. Бях взела добре изпитите си и тя вярваше, че Джак ще ми даде десет-двайсет лири. Надявах се да е права, тъй като се нуждаех от парите да си купя нещо модерно.

Джак ме чакаше пред магазина, седнал на перваза, преметнал мушама през рамо като весел тореадор. Изглеждаше щастлив и ми махна отдалеч.

— Истинска картинка — извика той, като стана, и с кимване ми посочи, че няма да седим там и да ни гледа цялото село.

Транспарантът в магазина му беше пуснат и аз попитах дали работи на половин ден.

— Не, но твоят приятел сам си е господар — заяви Джак. Съобщи ми, че ще се разходим, и с широка крачка тръгна напред към хълма, покрай църквата и гробището.

— Накъде? — попитах.

— Към моята резиденция — отвърна той.

Заваля. Отначало капките падаха една по една, а след това зачестиха и Джак използува това като предлог за кавалерство и ме наметна с неговата мушама.

Вървяхме по пътя, после нагоре по кална пътека към една усамотена къща. Той нямаше търпение да стигне до нея. Тъй като нямаше порта, Джак повдигна ръждивата бодлива тел и ми помогна да мина към обраслото с коприва правоъгълно парче земя около къщата. Приличаше на къща, обитавана от духове. Прозорците бяха посивели от прах. Птиците летяха неспокойно навън-навътре под стрехите, цвърчаха и ни се сърдеха, сякаш идвахме да оспорим тяхното право на владение. През дупката под живия плет ловко се промуши един плъх, но дори и да го беше видял, Джак сигурно нищо нямаше да каже. В полето зад бодливата тел имаше много дребно старо магаре, чиято козина бе опадала на петна; магарето втренчи поглед в нас, но не зарева. Джак промърмори нещо, че по-късно ще има цветни лехи, и добави, че бил пристрастен към тези арки, на които през юни се вият рози. Беше юни, но цъфтяха единствено спореж и лютичета, и двете с жълти, светли цветове. Докато стояхме там, Джак изтъкна някои особености на къщата — посочи към полукръглото прозорче над вратата на вестибюла, за което каза, че е, в неогеоргиански стил, и към самата врата, направена от чам. Каквото и да говореше, всичко беше много прозаично и мизерно. Къщата бе на два етажа, а покритата с камъчета фасада — боядисана в тъмно, мръсно жълто. Обърнати към градината, високите прозорци без завеси изглеждаха печални като хора на погребение. Единственото преимущество на къщата, ако изобщо може да се нарече така, бе, че е разположена на склон и имаше красив изглед към нивата и ливадата, водеща на пътя.

Тръгнах да погледна през един от високите прозорци, но Джак ми препречи пътя. Обиколката трябваше да се направи, както му е редът, той да бъде водач. Омръзна ми и разглеждах небрежно, в гостната видях голите дъски, напръскани с боя, а по средата на пода съвсем не на място стърчеше мраморна камина.

— Карарски мрамор — заяви Джак и разбрах, че това е признак на големство, към което той се стремеше. Призна, че има още малко работа по къщата, а след това заяви, че това, от което тя се нуждае, е женска ръка, набито око, което ще знае къде да се закачи огледало, къде малка етажерка, чий портрет да виси над камината, за да се чувствуват гостите одухотворени, когато сядат в хола. Слушах бръщолевенията на Джак и се ядосвах, че мократа трева разваляше боята на новите ми бежови сандали.

Чудех се дали сме му върнали парите, които даде на съдебния пристав. Навярно са му плащали на части, но големите парчета кейк и бекон и даже една бродирана покривка за маса сигурно бяха покрили по-голяма част от сумата. Не ме интересуваше. Единственото, за което мислех, беше да избягам. В решението си нямах представа, че колкото и далеч да избягам, други хора ще бъдат свързани с мене. Трябваше да кажа нещо и изтърсих:

— Много е усамотена.

— Но не и когато сме двамата — отговори Джак. Той заобиколи отстрани да вземе ключа, който криеше в консервена кутия.

Потръпнах. Не само от копривата, магарешките бодили и спорежа, но и от самата къща лъхаше такава мръсна влага, че тя изглеждаше по-неприветлива от градинска барака.

Като се връщаше, въртейки голям ключ, Джак ми намигна лукаво и тогава, преди още да се усетя, се случи това. Той превъртя ключа, вдигна ме на ръце и ме пренесе през прага, като викаше победоносно: „Наша! Наша! Наша!“ Каза, че отдавна си е представял такава сцена, и жалко само, че не е донесъл пръстен. Устата и носът му бяха наведени до лицето ми. Измъкнах се от ръцете му и побягнах към бодливата тел, обвинявайки го, че е порочен. Не трябваше да бягам в такава паника по калната пътека. Той беше или твърде шокиран, или твърде засрамен, за да ме последва. Като се обърнах, видях, че стои неподвижен и самотен като топола. Не помръдваше.

Джак престана да идва вкъщи. Когато срещнеше мама на пътя, минаваше от другата страна и избягваше татко след литургия. Тогава удари часът на акушерката. Месеше му хляб със сода и като го занесеше, събираше мръсните чорапи от масата или от стола, където бяха захвърлени. Тя кърпеше чорапите и започна да прави планове за неизползваната гостна стая; наумила си бе да сложи там нафтова печка. Тъй като момичето от Лонгфорд не се появи, всички мислеха, че Джак ще се ожени за акушерката, в действителност и тя мислеше така. След шест месеца пране, печене и дори кърпене на дантелените пердета на горния етаж тя помоли енорийския свещеник да поговори с Джак.

Той се отбил една неделна вечер и тъй като кръчмата била затворена, тържествено повдигнал предната врата. Беше изметната от дъжда. Джак хвърлил вестника на стола в кухнята и поканил негово преподобие да седне, помолил да го извини за беднотията в стаята и му предложил шери или още по-добре чаша уиски.

— Е, Джак, никой от нас няма да се върне към младостта, времето минава, а ти поддържаш връзка с една прекрасна дама, не е ли време да помислиш да се задомиш? — попитал енорийският свещеник. Това били точните думи на свещеника, защото той разказал случая подробно на мама в деня, когато тя поръчала литургия вкъщи.

— За женитба, отче, не може и дума да става — отвърнал Джак. — Години наред бях сгоден за една млада дама от тази енория, но тя ме заряза. Това ме озлоби към нежния пол, уби завинаги желанието ми за друга връзка. Наистина съсипа живота ми.

Скоро Джак остана без грижите на акушерката и след известно време дори престана да говори на клиентите си. Просто им сервираше напитките и гледаше, докато те пиеха. Изгуби интерес към двуетажната си къща и една вечер няколко деца, като брали гъби, видели пламъци през предния прозорец и забързали натам да видят да не се е запалила. Група калайджии се били разположили на пода в гостната, ядели и пиели и били запалили голям огън в камината. Като му съобщили това, Джак отговорил, че ще изпрати полицая да се оправи с тях, но оттогава, когато и да дойдеха калайджиите, те не спяха на полето, а използуваха къщата. Следващата зима Джак хвана херпес и отваряше магазина в различни часове, само когато му хрумне.

Когато станах по-голяма, мислех за Джак — колко притеснен трябва да е бил и колко коравосърдечна съм изглеждала аз. Исках да говоря с него и някак си да поправя грешката. Един път на Великден, когато дойдох на гости от Дъблин, казах на мама, че трябва да говоря с Джак. Тя ме предупреди, че е много особен и че ако отида до магазина, няма да ме пусне да прекрача прага, а ще ме изгони, както постъпил с нея. Отговорих, че ще го последвам след литургията.

Стоях в църквата, слушах кашлицата и дрезгавите гласове, вдишвах миризмата на влага от туидените палта и гледах всички тези лица, които почти бях забравила, лица изтощени и изкривени като дърветата. Ето го и него — обсебил мястото до пътеката между редовете, той се мръщеше, когато трябваше да пусне другите да влязат. Беше плешив и прегърбен, молеше се трескаво с черната си молитвена броеница. Пръстите му бяха като на старица, малки и изкривени. Самата църква изглеждаше по-малка и по-скромна и ми навяваше мисли за мисионери и за ужаса от проповедите им. Енорийският свещеник беше много муден и от време на време замлъкваше, като че ли е забравил думите. Малко преди края Джак стана и излезе на пръсти.

Аз също станах, коленичих и излязох. Той бързаше под кипарисите, отвори църковната порта, но не изчака да я затвори и я остави да хлопа.

— Джак, Джак — подвикнах тихо от благоприличие. Не можех да извикам по-силно. Затворих портата и забързах, като през цялото време виках, но той се преструваше, че не чува. Крачеше широко и беше ясно, че иска да ме избегне.

Изравних се с него точно когато стигна до вратата на кръчмата и я отваряше.

— Джак — казах, — радвам се да те видя отново.

Сигурно бе чул, но не се обърна. Влезе в магазина, блъсна вратата и веднага пусна резето. Зачаках отвън, като мислех, че ще промени решението си. Тънкият сив транспарант, на който някога бе напечатано „Винар“, съвсем бе излинял. Всеки момент можеше да се разпадне. Чуках, чуках, но той не се смили. Всъщност не знаех дали стои там и се двоуми, или е отишъл в кухнята да си направи чай.

Когато Джак почина, той остави всичко на един братовчед, когото никога не бе виждал и едва познаваше. Мрачното му настроение го бе изолирало и приятелите му не се отбиваха, докато не дойдоха да го погребат. Мама нямаше търпение да узнае какво е направил с имуществото си и като разбра, че изобщо не се е сетил за нас, много се изненада, че не й е оставил някоя гарафа или глинена делва. Тя се замисли над това и направи заключение, че кръвта вода не става. Разочарованието и не беше от алчност, а по-скоро от уважение към романтиката и макар че я отричаше, тя я таеше в някое кътче на загадъчната си личност и през целия си живот вярваше, че ще я срещне.

Бележки

[1] Обърн е името на селото от прочутото стихотворение на Голдсмит „Обезлюденото село“. — Б.пр. ↑