Шърли Хазард
Увлечение

Когато Рупърт Трейл беше на тринайсет години и получи болки в гърба, майка му го заведе в една нова болница отвъд реката. След като лекарите видяха рентгеновите снимки, отново Грейс Трейл бе тази, която седеше с него в чакалнята, докато той прелистваше една книжка за двуутробните и подбутваше разлепената плочка на пода с върха на училищните си боти. Когато извикаха: „Трейл“ и те станаха едновременно, за да влязат в празния лекарски кабинет, ръцете им се докосваха. Там седнаха сами до бюрото и мисис Трейл, разтревожена за сина си, се наведе напред и целуна момчето; в този миг вратата се отвори.

Мъжът, който влезе, видя майката наведена напред, опряла ръка върху облегалката на стола, извърнала глава към сина си с безпомощна загриженост, докоснала с устни светлата му коса, която се сливаше с нейната. В следващия миг тя се обърна и го погледна; а Рупърт ставайки на крака, сякаш отхвърли ласката й.

Това, което Грейс видя, бе набит мъж на около трийсет години, северен тип — рус, синеок, светлокос и облечен в бяло, — застанал на отворената врата.

Живата картина трая кратко време; но дори момчето я запомни.

Тримата седнаха на бюрото и младият доктор каза:

— Не се безпокойте.

Той нареди няколко рентгенови снимки върху една метална поставка и освети назъбените сегменти, ребрените дъги, сивата ъгловата опора на тленното човешко съществуване с гробовната й прокоба.

— Ето това наричаме вертебрални прешлени.

Той посочваше с молив и Грейс разглеждаше мъртвешкия скелет на сина си — цялата жива тъкан бе изпепелена от лъчението, всичко, което можеше да се движи и спи, да обича и мрази. Все едно, че гледаше костите от някой детски гроб.

Трябваше да се направи изправителна операция — работа сложна, рядко извършвана и включваща поставянето на цилиндричен сегмент от неръждаема стомана. Нямало да се отрази на развитието му.

— Ще станеш като нов, давам ти честна дума.

Докторът говореше на момчето без излишна сърдечност, с лек шотландски акцент и с нисък, ясен глас, като с тънка професионална опитност, приличаща почти на нежност, включваше в разговора и майката. Лицето му, издайнически поруменяло и добродушно, можеше да мине за красиво в друга епоха. Косата му блестеше, златна, но с червеникав оттенък.

Когато си тръгваха, той каза на Грейс да си запише час, в който да дойде със съпруга си.

— Ще поговорим за всичко това с хирурга.

Бащата на момчето, Кристиан Трейл, беше по държавни дела, на конференция в Дар ес Салам. Грейс щеше да дойде сама в четвъртък.

На вратата имаше табелка: „Д-р Ангъс Данс“.

В четвъртък той отново извади снимките и взе да сочи с молива. Каза, че ще е сложно, но ще мине добре. Техният хирург бил най-добрият в Лондон. Грейс Трейл седеше до Ангъс Данс, за да гледа плаките и като докосна една от тях, остави по нея влажните отпечатъци на разтрепераните си пръсти. Когато влезе хирургът, Данс се изправи до прозореца в светлината на слънчевите лъчи и застана там, бял и златист като серафим, като огнен пламък.

Грейс му каза, че мъжът й ще си дойде за операцията.

— Ще говорите с моя колега. Тази седмица ще бъда в отпуска. — Той забеляза безпокойството й. — Само за няколко дни.

Когато хирургът си тръгна, Данс седна, за да попълни своята част от формуляра. Каза й, че отива в дома на родителите си, близо до Инвърнес.

— Как е в Инвърнес?

— О, като навсякъде, пълно с японци.

Препрочитайки отново формуляра, той каза:

— Ние с вас сме съседи. Виждам, че живеете на Кресънт. Аз живея зад ъгъла, в синята къща.

Оказа се, че и двамата не харесват този нюанс на синьото.

Грейс каза, че често минава покрай зданието, като за по-кратко използува тухления проход, предназначен само за пешеходци, но през който сега нахално минаваха велосипедисти. Тя знаеше, че той й говори обикновени неща, за да я успокои; и се чувствуваше успокоена от човечното му намерение.

— Някой ден Рупърт ще ме бутне там с колелото си и ще се намеря в болницата — каза докторът. Той й върна формуляра и докосна ръката й. — Сигурно се безпокоите, но няма смисъл.

Операцията мина толкова успешно, че Кристиан Трейл се върна в Дар ес Салам само след няколко дни. Момчето щеше да остане в болницата около месец. Грейс идваше всяка сутрин и следобед и носеше ту комикси, ту мозайки, ту чисти пижами. Обядваше в закусвалнята на болницата.

— Как беше в Инвърнес?

Доктор Данс носеше поднос.

— Врата към Ориента. Радвам се, че Рупърт се възстановява толкова бързо.

Стегнатото му тяло изглеждаше едро, едновременно силно и тежко. Имаше къси, мускулести ръце, вероятно с рижи косми.

Седнаха заедно и Грейс предаде благодарностите на Кристиан чак от Танзания, дори показа писмото. Облекчението бликаше от нея под формата на похвали; сестрите били толкова мили и хирургът, и терапевтът от Карачи. Сестра Хъбард била просто чудо и Рупърт щял непоправимо да се разглези. После добави:

— Но защо трябва да слушате всичко това през почивката си?

Светлата й коса беше разделена на път и се спускаше над ушите й подобно на птичи крила. От време на време тя я докосваше и на пръста й проблясваше пръстен. Ноктите й бяха късо изрязани като на домакиня, без лак.

— Кажете нещо за пътешествието си.

Той каза, че винаги пътувал с влак. Родителите му живеели уединено, но сега имали телевизор. Къщата, която се намирала на Черния остров, била винаги студена не само от липсата на отопление, но и поради суровата обстановка.

— Те не обичат излишните украшения. Естествено, както може да се предположи, сестра ми и аз сме склонни към претрупаност.

В къщата имало само една картина.

— Снимка на „Тирпиц“, поставена в рамка — това е кораб, потопен в деня на моето раждане. Или поне вестта за потопяването му е пристигнала същия предобед.

Сестра му също била лекарка и живеела в Единбург.

Грейс си представи стари шотландски селяни в студената къща, разговарящи на диалект, и неомъжената сестра, червендалеста, облечена в туид детска лекарка, наречена по всяка вероятност Джийн.

— Сигурно им липсвате.

— Баща ми все още дава консултации. Той е инженер. Пък и аз ги навестявам доста често. А Колет ще ходи при тях за Великден. На нея й е по-трудно, защото е омъжена, има деца.

Същата вечер на официалната вечеря, където бе поканена, Грейс попита:

— Спомня ли си някой кога потопихме „Тирпиц“?

Стана така, че Грейс Трейл и доктор Данс разговаряха всеки ден. Ту гледаха рентгеновите снимки — всяка, носеща отпечатъка на предстоящото изцеление; ту се виждаха край леглото на Рупърт, в коридорите или в закусвалнята. Веднъж говориха цели десет минути на едно стълбище. Скоро изчерпаха кварталните теми — тухленият проход, отвратителният нов хотел наблизо, в който отсядаха групи — и Грейс откри, че Ангъс Данс е бил женен като студент и разведен, че гласува за либералната партия, че е прекарал една година в Колумбия по линия на международния обмен и има малка платноходка в Бърнам-он-Крауч, че е посещавал затворници в Уормуд Скръбс, но сега нямал време за обществени начинания. Един ден на бюрото му видя книга за сестрите Бронте.

По повод на брака си той каза:

— Младите днес не бързат толкова да се женят.

По-млад от нея, той вече се смяташе за възрастен.

Грейс му разказа как родителите й загинали при фериботна катастрофа, когато била на четири години. После, както излизаше от думите й, се бе появил Кристиан. Разправяйки всичко това, почувствува, че разказът й е непълен, без събития; в него липсваха години, като при амнезия, и единственото значително дело в живота й бе всъщност най-обикновеното раждане. Нещастният случай с родителите й все още бе по-впечатляващ от кое да е нейно осъзнато деяние и оставаше засега единственият й начин да привлече внимание.

Тази празнота се бе отразила на развитието й. В сравнение с неговата разноликост тя беше неизменна, земна; спокойно езеро за разлика от откритото море, което представляваше той.

Тези беседи с доктор Данс бяха първите истински разговори на мисис Трейл с когото и да било. С Кристиан говореха все за службата му, за трите им деца, за обичайните случки и затруднения в ежедневието. Не беше казвала често: „мисля“, „предполагам“, пък и не беше изпитвала нужда от това. Сега започна да й става приятно да мисли и да предполага и го правеше все по-често. Преди посещенията в болницата тя се упражняваше: водеше въображаеми разговори с Ангъс Данс — фантасмагорична размяна на реплики, при която Грейс не се срамуваше да блесне. Чувствуваше нужда да се разкрие, да обясни, да говори простата истина. Миговете, когато действително седеше до него и гледаше рентгеновите снимки, когато помежду им се пораждаше взаимна доброта, доказваха, че човек може да постигне съвършенство. След такива моменти усещаше напрежение — приятна умора, каквато усеща тялото след здравословна, но непривична дейност.

Един ден, когато си подаваха лист хартия, пръстите им се докоснаха; и това беше всичко.

— Сигурно Ангъс е старо шотландско име — каза Грейс Трейл.

— Разновидност е на Еней.

Тя не можа да си спомни с какво е известен Еней и реши, че е по-добре да не пита.

Той я променяше. Повече от всичко на света тя желаеше да постигне неговото равнище на доброта — неговата чувствителност, подобна на прецизен инструмент, но същевременно естествена; добродушието му, което бе и проява на щедрост; едва доловимата му и благовъзпитана меланхолия. Но най-силно желаеше неговата добродетелност, сякаш това бе чест, с която той можеше да я удостои. Можеше да я направи честна жена.

Така изброени, голите факти за любовта на мисис Трейл биха ни се видели познати, жалки, а на някои — дори и комични. Тя самата съзнаваше това. Сладостта на изживяването, ето кое беше необяснимо.

Тъй като това състояние й се стори познато, тя се опита да си припомни прецедент. Помисли си за един мъж, когото бе познавала много отдавна, още преди женитбата си — навъсен учител, който често не идваше на срещите или закъсняваше и заради когото бе страдала цяло едно студено лято. Едва миналата година беше чула, че се занимава със земеделие в Дорсет, и беше потърсила телефона му в указателя. Но това не бе прологът към Ангъс Данс. От друга страна, за разлика от учителя Кристиан изглеждаше образец на деликатността, внимателен любовник, чиято точност от самото начало беше предвещавала брак. Ангъс Данс нямаше предшественик.

Грейс захапа края на писалката. Хю, средният й син, попита:

— Защо гледаш така?

— Мисля какво да пиша на татко ти.

Нощем беше отново с Ангъс Данс в мислите си, легнала самотно в тъмнината и обгърнала с ръка тялото си. Мислеше как Кристиан скоро ще се върне от Дар ес Салам. Знаеше, че той веднага ще поиска да се люби, но това породи у нея само чувство на примирение.

Седмица след като Рупърт излезе от болницата, мисис Трейл видя доктор Данс на улицата. Те се срещнаха на място, където ремонтираха пътя, и почти не можеха да се чуят от шума на пневматичния дрил. Грейс се взираше в знойния цвят на чистата му поруменяла кожа и на светлата му коса, а наоколо й хвърчаха парчета бетон и тротоарът се тресеше. Съвестта й също потрепваше по някаква вътрешна скала на Рихтер.

— Да се махаме оттук.

Данс понечи да хване лакътя й, но не го направи. И двамата се бяха упътили към магазина за сладкиши и размениха мнение, че продавачката е свадлива, но кифлите са добри. Когато пресякоха на ъгъла, Грейс каза:

— Липсвате ни.

Тя чу как думите й прозвучаха свенливо от трепета, който изпитваше, и лек тик заигра по бузата й. Той се усмихна.

— Е, това е преувеличено. — Но добави: — И вие всички също ми липсвахте.

Думата „всички“ направи фразата възможна, но едновременно с това понижи стойността й: негласният им договор добросъвестно се спазваше.

В магазина Грейс трябваше да почака за кейка с ким. Ангъс Данс подаде ръка:

— Лекарите вечно бързат за някъде. Надявам се, че ще се видим отново.

Когато той излезе от магазина, навъсената жена зад щанда каза:

— Значи е лекар? Има красиво лице.

Когато Кристиан похвали кейка, Грейс рече:

— Купих го от онази приятна жена на ъгъла.

 

 

Всяка пролет семейство Трейл устройваха прием — с напитки и дребни хапки. Наричаха това благопристойно събитие „нашата оргия“. Грейс мълчаливо обмисляше своя въпрос: „Бих искала да поканя онзи млад лекар… Бихме могли да поканим лекаря на Рупърт, който живее почти до нас… Да поканим и онзи доктор Данс, който се разбираше така добре с Рупърт?“

На така поставения в крайна сметка въпрос Кристиан отвърна:

— Добра идея.

Той имал предвид да покани някакъв високопоставен служител от своя отдел и предполагал, че с един лекар ще се получи добра комбинация.

Грейс позвъни в болницата. Данс позна гласа й.

— Здравейте!

Както и досега, не я нарече „мисис Трейл“. Записа си деня на събирането, а също така и часа — от шест до осем.

— Специален повод ли има?

— Моят рожден ден. Но не го разгласяваме.

Тя си купи нова рокля, която подчертаваше бюста й.

— Не е ли твърде разголена? — каза Кристиан.

Той прокара пръст по кожата й покрай деколтето от черна коприна.

— Честит рожден ден, скъпа Грейс.

Макар че бяха наели едно семейство от Ямайка да приготвя напитките, Грейс сама отвори на Ангъс Данс. Преди да влезе, той се наведе и я целуна по бузата, като промърмори:

— Честит рожден ден.

Подаде й малко пакетче, съдържащо, както се оказа по-късно, лавандулов одеколон. Грейс потрепера от неочакваната целувка, която остави незаличими отпечатъци от мъжко сако върху копринената пазва и женствените й ръце. Когато Кристиан се приближи откъм стълбите, подменил веселото си изражение със сериозно, за да подхожда на темата „Рупърт“, тя се оттегли към пианото, където след малко я последва и Данс.

— Кой свири?

— Аз.

За първи път не добави: „Единственото ми постижение.“ Той се наведе да разгледа подредените партитури. Тя беше поставила най-отгоре Шопен, за да направи впечатление. Наблюдаваше го как прелиства бавно страниците с големите си ръце; наблюдаваше почти неземното му лице. Авторитетът му бе изчезнал в тази среда от дилетанти; младостта му смущаваше, разочароваше. Авторитетът сега бе фактически преминал у нея. Тя цареше като матрона над своя дом, своите познати, своите чаровни деца: господарка на положението.

Не знаеше как да се обръща към него сега, когато не беше в естествената си среда. В болницата сестрите го наричаха „докторе“, така както омъжените жени наричат съпрузите си „татко“ или „татенце“.

Те говориха за новия културен център и Грейс му каза, че в неделя се открива изложба.

— Може да прескоча — отвърна Данс.

Рупърт се появи с чаша уиски за Данс, пристигаха и нови гости. В едно овално огледало, купено от Бат, Грейс виждаше стаята, изпъстрена с растителни мотиви, които й придаваха кротък чар, и зеления килим, който я покриваше от край до край, както зелените поля покриват Англия. Гледаше себе си в това поле от цветя, практически неразличима от възглавниците, пердетата и украшенията, които бяха безлични и поради това не предизвикваха смут. В огледалото по-скоро видя, отколкото чу съпруга си да казва: „Да приемем факта“, а също и най-големия си син, Джереми, русия й любимец, да се държи изискано. Тя видя и пръстените на ръката си, и гривната, която беше застрахована. Но колкото и да се взираше, не можеше да види Ангъс Данс в това огледало (бяха го отвели в трапезарията да хапне шунка) и знаеше, че това никога няма да стане.

Шефът на Кристиан беше сериозен и скучен като заседание на Общия пазар. Той постави чашата си върху партитурата на Шопен и каза:

— Всъщност не ви познавам достатъчно добре, за да ви разказвам този виц.

Грейс наблюдаваше лекото вълнение по огледалната повърхност — какви забавени движения, какви пастелни тонове; и отново видя себе си — с мебелите, тапетите и застрахованите си бижута, видя се за първи път напълно самотна.

Едра жена в лилаво се облегна върху полицата на камината, обагряйки в мораво гледката. Шефът на Кристиан продължи:

— А сега стигаме до неприличната част.

Грейс изслуша разсеяно края на вица. Тя не се засмя и сър Манфред остана недоволен; взираше се в бялата й плът, сякаш искаше да каже: „Ти ме предизвика.“ Той взе чашата си и се отдалечи към библиотеката с думите:

— Страшно обичам да чета.

Чашата му беше оставила кръгло петно върху ноктюрното.

Грейс видя или по-скоро усети, че Ангъс Данс е отново в стаята. Тя реши да провери има ли достатъчно сиренки и се намери близо до него; той приказваше с едно чернокосо синеоко момиче, дошло със семейство Долримпъл.

А защо, за бога, да не приказва?

Мъж като него не би могъл да се обрече на целомъдрие, да плаща дан на нейните романтични фантазии.

— Грейс, имам новини за теб по въпроса за „Тирпиц“.

Беше най-старият им приятел, но тя мислено го прокле.

— Не можеш да кажеш, че някога съм те разочаровал. Обещанието си е обещание. Дванайсети ноември, четирийсет и четвърта.

Грейс скръсти ръце на гърдите си. Идеше й да потъне от срам.

— Преобърнал се в пристанището. Година преди това сме го изкарали от строя с миниподводници, но Въздушните сили са го довършили през четирийсет и четвърта някъде в Полярния кръг, в норвежките фиорди. Само не ме карай да произнасям името на мястото; едно такова с точки над буквите.

Ангъс Данс беше с гръб към тях, достатъчно близо, за да чуе.

— Тъпите немци го вкараха в нашия обсег. Винаги можеш да очакваш нещо глупаво от тях. Абсолютни идиоти. Е, това върши ли ти работа?

— Благодаря ти, Ърни.

Ърни не говореше немски, но можеше добре да имитира немския акцент пред гости, както и направи:

— Винаги на вашите услуги. — И тракна с токове.

Ангъс Данс донесе пепелник на чернокосото момиче. Той беше казал: „… когато «Тирпиц» е бил потопен.“ А Грейс и Ърни казваха „потопихме“ — дори като ученичка Грейс беше атакувала големия линеен кораб с богатото въображение на деветгодишно дете. Ангъс Данс не беше взел участие, бе освободен от вина, но и лишен от слава. За него Ърни и Грейс сигурно изглеждаха като ветерани от Бурската война.

Грейс въртеше студената чаша между дланите си, Ърни прокара собственически пръст по черния ръб на пианото, също както беше направил Кристиан с деколтето на роклята й.

— Той отнесе на дъното около хиляда души.

Хората един след друг я целуваха:

— Чудесно беше, чудесно. Наистина чудесно.

Ангъс Данс си тръгна с една отливна вълна от гости, като й стисна ръката.

Когато всичко свърши, извадиха скъпия порцелан от безопасното място, където го бяха скрили. Някой беше счупил една кристална чаша.

— Нали е „оргия“, някой се е увлякъл.

Двете бели котки изскочиха с мяукане от банята на горния етаж, но не се докоснаха до остатъците от храната. Джереми и Хю наместиха обратно шкафа между прозорците. Рупърт, на когото не разрешаваха да вдига тежко, помагаше на Кристиан да броят празните бутилки:

— Най-много ми хареса доктор Данс.

И на мен също.

Кристиан полуобърна глава към мястото, където стоеше Грейс, и леко намигна.

— Някой от нас май се е увлякъл по доктор Данс, а?

Беше прибрал бутилките в една кутия.

— И аз самият го харесах.

Още по-късно, когато навиваше будилника си, Кристиан попита:

— Какво, за бога, дрънкаше Ърни за „Тирпиц“ или май беше за „Шарнхорст“?

Грейс изхлузваше през глава черната си рокля.

— Мисля, че беше за „Шарнхорст“.

 

 

Би могъл да позвъни на следващия ден да благодари за приема, но не го направи, макар че телефонът звъня цяла сутрин, а шефът на Кристиан изпрати цветя.

— Значи мина успешно — съобщи Джереми, който започваше да добива светски маниери.

Грейс преглеждаше пощата.

— Не съм виждал по-красив букет маргаритки — обади се Кристиан.

Мисис Трейл бе вече навлязла в добре познатите етапи на влюбване; първият от тях беше обикновен, но неизмерим копнеж. В една само сутрин можеха да й се привидят цяла дузина дансовци по улицата. После, наелектризирана до краен предел от невъзможния телефон, чийто звън отекваше в душата й, тя съчиняваше митове и легенди от една-единствена целувка на вратата; това беше втората фаза. На трето място идваше убеждението й, че всичко е плод на нейните умопобъркани измислици и проявите на взаимност от страна на Ангъс Данс са чиста фантазия. Нямаше какво повече да му разкрие: беше видял дори най-красивата й рокля.

За беда обаче самото богатство на чувствата й засилваше необходимостта от взаимност. А неговата доброта им придаваше морален облик.

Фазите се преливаха и редуваха. Ако дойдеше в неделя на изложбата, щеше да й стане ясно.

Грейс дълго лежа будна, после спа неспокойно.

— Много рано ставаш напоследък — каза Кристиан.

— Пречи ми кучето на съседите, което лае призори.

— Като някой петел — изкиска се Рупърт.

Мисис Трейл бе вече многократно прегрешила в сърцето си.

В неделя Кристиан заведе момчетата на изложбата на коне. Той разбираше от коне — размери, окраска, чифтосване, бързина. Момчетата също можеха да употребяват на място думи като „дорест“, „вран“ и „жребна“.

— Ще се върнем към шест.

— Може да ида на изложбата — каза Грейс.

След като излязоха, тя внимателно се гримира. Сложи си дебелото синьо палто, което беше старичко, но й отиваше. Денят бе студен и мрачен; тежките надвиснали облаци предвещаваха сняг. Докато завързваше шала си, зърна в една витрина своето отражение — забързана, разгорещена.

Жената на входа й взе десет пенса за билет. Мръсните дъски на неравния под скърцаха при всяка стъпка. Беше почти сама в залата, но не смееше да се озърне за Ангъс Данс. Един дебел мъж в шлифер отстъпи назад, за да получи по-добра перспектива, и се сблъска с нея.

— Извинете.

Имаше две-три възрастни двойки, които нямаха какво друго да правят, и едно унило момиче, вероятно от изложителите. Преобладаваха главно зеленият и червеният цвят, нанесени кръгообразно; или пък тънки пластове сиво в ъгловати щрихи. Тя разбра, че той няма да дойде.

Когато си тръгна, вече се стъмваше и валеше суграшица. Не й се прибираше; сякаш там щеше да се разкрие унижението й. Боеше се от дома си като от допълнително наказание — така детето, натупано от другарчетата си, се страхува, че вкъщи ще му се карат за скъсаните дрехи. Но продължи да върви неуверено поради липса на друга възможност. Остра тораксиална болка прониза гърдите й, изпълни гърлото и заблъска по клепките й като суграшица. Беше невероятно, че няма кой да я утеши.

„Това е моят кръст“ — си мислеше тя. И за първи път осъзна, че тази дума се свързва със смърт.

Сама вкъщи, тя влезе в банята, облегна се с две ръце върху умивалника и се замисли. Това терзание сигурно бе предизвикано от нещо друго, не от Ангъс Данс. Едва ли една тъй голяма страст можеше да има нещо общо с него — червенокосия доктор Данс от плът и кръв, неин познат само от три месеца; по-скоро тя бе свързана с някаква мечта. Но за сметка на това в огледалото Грейс се виждаше напрегната, незащитена, задъхана. Никога не се бе виждала толкова истинска, толкова обикновена.

Току-що бе свалила палтото си, когато те се върнаха от изложбата на коне, обсъждащи като познавачи различните породи. Кристиан го блъскали в метрото:

— Сигурно не съм създаден да живея сред масите.

— А може би ние сме масите — отвърна Грейс.

 

 

Всеки понеделник мисис Трейл ходеше на фризьор.

— Марио, имам бели косми — каза тя и докосна с ръка челото си. — Ето тук.

Той обхвана с ръце главата й, за да я разгледа на лампа, като някакъв череп в положение norma frontalis. Уви, бедна Грейс. След малко той каза:

— Вашият случай не е болка за умиране, нито пък е за боя. — И като я пусна, добави: — Рано ви е още.

— Рано е.

— Понеже сте светла, може да почакате малко. Лошо е за тъмните дами — каза той на Грейс, седнала в пластмасовия стол.

Когато се разположи под каската със списание „Вог“ в ръка, тя внезапно осъзна покъртителната истина за това място. Нямаше почти нито една млада жена освен може би момичето, което миеше косите, в сравнение с чийто тесен ханш в джинси и стегнати пекторалиси меката плът на Грейс Трейл изглеждаше като от друга епоха. Грейс погледна малките си закръглени ръце, взря се в тях като в детайл от портрет на някой от старите майстори. Мислеше за тялото си, което никога не е било истински стройно, което носеше следи от бременност и раждане, а сега трябваше пасивно да чака разруха и разложение. Ръцете й, сключени върху списанието със снимка на загорял мъж на плажа, инстинктивно заеха поза на примирение. Прочете текста: „Ага Хан в рядък миг на отмора“. И в същия миг почувствува, че навлиза в някаква огромна неизвестност, самотна и всемирна.

Същата нощ Грейс сънува смъртта си.

На следващата сутрин си измисли повод да се обади в болницата.

Доктор Данс е в отпуск поради тежка настинка.

Тя каза, че не е спешно, и затвори телефона. Тежката настинка събуди у нея презрение и тя гласно каза: „Ако бях аз, щях да отида“, имайки предвид изложбата; което беше напълно вярно. Качи се горе, за да оправи леглата, и помисли с насмешка: „Шотландците трудно могат да минат за страстни любовници.“

Състоянието на душевно равновесие не продължи дълго. По стълбите надолу почувствува същата тораксиална болка, огромно страдание, колосално, в такива пропорции и от такъв характер, каквито тя, Грейс Трейл от Лондон, кодов номер W87EF, едва ли заслужаваше. Седна в кухнята и си помисли: „Нервите ми са изопнати; а може би съм луда. Господи, трябва да се отърва от това.

Да се отърва, да се отърва, да се отърва. Да тъпча, да мачкам, да чупя. Нали е оргия, човек се увлича. Увлечение…“

В уединението си изведнъж реши, че книгите може би щяха да й помогнат. За първи път осъзна факта, че не чете, че нито тя, нито Кристиан четяха — а това бе истинско откритие, защото тя бе разчитала на него да поддържа литературния дух в дома им. Имаха купища книги по лавиците, които заемаха половината стена; да не говорим за джобните издания. И редовно изписваха от библиотеката най-новите книги: имаше у дома си книгите на Айрис Мърдок и на други нашумели писатели. Страстни читатели. Но състояние на възприемчивост, в което чуждите терзания биха могли да докоснат душата й, в което нейното увлечение би могло да бъде дефинирано и разпознато — такова не съществуваше. Кристиан уверено се представяше за литератор: „Тази зима препрочитам Конрад“ Но „Ностромо“ лежеше на нощното му шкафче от декември.

Кристиан се върна от работа и я целуна.

— Говорих с тези хора за квичащото им куче.

— Не може да бъде.

— Разбира се, че може. Не може все да не спиш. Съгласиха се да държат животното вкъщи.

Прииска й се да не беше казал „животното“.

Той стовари чантата си върху масата в антрето.

— И наистина употребих думата „квичи“.

В съня й Кристиан бе плакал.

Грейс стана посред нощ и слезе долу. Взе „Брулени хълмове“ от една полица и застана на лунната светлина до прозореца, вглъбена в своята страст. Нямаше право да изрече името на Ангъс Данс или да го нарича гальовно дори в мислите си, понеже никога не беше го правила в действителност. Все едно да се обърне така към Хийтклиф или Еней. Книгата, едно старо издание, натежа в ръцете й. Знаеше, че няма да я прочете; но се чудеше дали може да я отвори където и да е, като Библията, и да намери истина. Тя поглади с ръка тялото си и реши, че малките й крака, подаващи се изпод нощницата, са неотразимо красиви.

Сутринта Кристиан каза:

— Сигурно вече имаме нужда от нов матрак.

Когато маргаритките започнаха да гният, Грейс ги хвърли в боклука. На визитната картичка, която все още си стоеше, беше написано „С уважение“, а презимето бе зачертано с мастило. Тя изплакна вазата с вода и си спомни:

— Не се смях на безсолния му виц.

Кристиан се разтревожи, но за да я предварди от самообвинения, каза:

— Не си длъжна да търпиш обиди заради моята кариера.

След малко попита:

— Всъщност какъв беше вицът?

— Убий ме, но не можах да го разбера.

И двамата избухнаха в смях. Никакъв друг отговор не би му доставил по-голямо удоволствие. Идеалната, закриляната Грейс. Веднъж, по време на почивката им в Корсика, той й бе извърнал главата, за да не гледа един юмручен бой — или зрелище, както се беше изразил.

Късно същия ден тя срещна Ангъс Данс на улицата. Беше купила нарциси, за да замести маргаритките, и ги държеше с цветовете надолу. Не можеше да измисли нищо, което да наподобява приказните безмълвни диалози от нейните блянове.

— Добре ли сте? — попита той.

— Напоследък спя лошо. — Все едно, че му каза „обичам те“. — Освен ако взема хапче.

— Какви хапчета вземате? — За миг той си върна авторитета.

После заговориха за силната му простуда. И че тя трябва да заведе Рупърт на преглед към края на месеца. Въпреки безсънието кожата й грееше като неговата.

— Имате ли време за едно кафе? — попита той.

И така, Грейс Трейл седна на една маса с пластмасово покритие, докато Ангъс Данс закачи сакото си от каша̀ на закачалката. Беше облечен в светла вълнена жилетка, изплетена от майка му. Дори само косата му бе достатъчна, за да привлече внимание: тя бе неговото Северно сияние, неговото огнено среднощно слънце. Почти не разговаряха, но седяха наведени напред в мълчалива готовност, докато момичето дойде да вземе поръчката им. И акцентът, и странното му произнасяне на „р“ бяха още по-изразени. На Грейс се стори, че собственият й говор е неясен, и направи усилие, за да бъде разбрана:

— Чудех се как сте. — Най-смелата забележка, която бе изричала. Беше учудена от уверения си глас, от нетрепващата си ръка, с която сръчно сипва захар в момент, когато цялото Творение, самата тъкан на небесната твърд беше пред очите й във вид на фино изплетена кремава жилетка.

Той каза, че трябва да отиде в Бърнам-он-Крауч, за да нагледа лодката си, която била на хелинг за почистване и покриване с миниум. Имало нужда и от основен преглед.

— Но някак си не ми се занимава с това. — Делничните теми, недомлъвките говореха сами по себе си.

Нейните ухаещи цветя, стегнати със зелен конец, стояха в чаша вода между тях.

— Не съм кой знае какъв моряк — истинските моряци са фанатици. Запалих се след една неудача. Обяснявам си го с потребност от движение в момент когато всичко бе замряло.

— Когато се разтрогна бракът ви ли?

— Не. От това се отрекох. — Той се усмихна. — Но сигурно всичко това не ви е много интересно. Такива обикновени оплаквания.

— За мен не са обикновени. — Не можеше да си представи Кристиан, който държеше на всяка цена да получи одобрение, да изрежда своите неуспехи или да признава „своите оплаквания“. Дори в екстаза си в това кафене тя осъзна надвисналата заплаха: Кристиан бе по-слабият, по-беззащитният; а Ангъс Данс бе укрепнал от обратите на съдбата и от отказа си да се преструва. Тя си спомни как той даде дума на Рупърт, как беше казал: „Обещавам ти.“ Такова безстрашие не можеше да се изисква от Кристиан.

Когато го сравняваше с Кристиан, тревожеше я не само нейната нелоялност, но и фактът, че Кристиан сякаш всеки път печелеше.

Доктор Данс й предложи кифли.

— Беше ми много приятно на вашия прием. Трябваше да се обадя, за да ви благодаря.

Грейс помисли за потопяването на „Тирпиц“ и за възпоминателния букет на шефа, прогизнал венец в бурни води. „За да не забравим.“

— Изглежда ми толкова отдавна.

— Оттогава не съм ви виждал.

Именно това примесване на голямото с дребното не можеше да се тълкува погрешно.

— И все пак сме толкова близки — продължи той.

Тя се умълча, потънала в цветовете и сенките на помещението; не в удовлетворение, което едва ли щеше да изпита, а в едно всепоглъщащо спокойствие, в мир. Ръката й с вдигнат ръкав лежеше върху масата. За първи път той виждаше ръката й над китката. Тя знаеше, че това може би щеше да си остане единствената близост между тях. Най-после я обземаше обичайното страдание, а същевременно с това и едно безпрецедентно чувство за съвършенство.

 

 

Грейс седеше до пианото. Тя премести една партитура, но не засвири. Рупърт се приближи и застана до нея.

— Какво?

— Скарлати.

Беше искал да каже: „Какво ти е?“

Той стоеше достатъчно близо, като любовник, за да й подскаже, че трябва да го прегърне. Тя го привлече към себе си с дясната си ръка. Лявата остана върху клавишите. Облегна глава върху рамото му. Приличаха на снимка от Едуардовата епоха. „Обичам те, Рупи“ — каза тя. Това беше последното й дете, на което можеше спокойно да каже такова нещо — и то защото болестта му беше удължила периода, през който на много неща можеше да се гледа със снизхождение. И двамата го знаеха. В унисон с нейното настроение момчето също се умисли, отпусна се, но запази надмощието си.

Тя отново каза: „Да, обичам те“, за да го накара и той да й го каже, и помисли: „Значи сега стана обратното — аз търся опора у тях.“ Мина й през ума думата „прелюбодейка“, но й се стори архаична, както и наказанието да те убият с камъни — дума-клеймо, каквито са и „негърка“ или „еврейка“, „метреса“ или „поетеса“; но точна.

С лявата си ръка изсвири няколко ноти в басовия регистър: печални, самотни, заучени. Стаята ги прие безучастно. Чуваше се как пръстенът й потраква по слоновата кост на клавишите. Тя залюля леко момчето с другата си ръка и почувствува гипса, бронирал ребрата му. Вдигна ръката си от пианото и го прегърна с две ръце, пръстите й се сключиха отстрани, бюстът и веждите й се допряха до тялото му. Това не приличаше толкова на снимка.

— Какво има, мамо? — попита той, а после измъкна впримчената си ръка и изсвири няколко дисхармонични акорда, като наблягаше и повтаряше високите тонове. Тя то пусна, но той издрънка няколко последни объркани и възбудени тона; и остана така, все още притиснат до нея, раздвоен между детството и чувствеността.

Кристиан влезе с книжа в ръце.

— Какво правите, дует ли?

Момчето се отдалечи и пусна телевизора. Новините проблясваха над назъбени развалини — Бейрут или Белфаст, Бронкс или Бомбай.

— Грейс, трябва да говоря с теб — каза Кристиан.

— Предават за Помпей — извика Рупърт.

Грейс седна до Кристиан на канапето, което рядко се използуваше заради кадифената тапицерия.

— Случи се нещо изключително важно — каза той.

Грейс Трейл замря.

— Дадоха ми Африка.

Все едно, че беше Александър Велики, Марк Антоний или Сципион Млади. Грейс го гледаше с неразбиране и той добави:

— На юг от Сахара.

Очите й се премрежиха от сълзи; те никога не биха могли да бликнат за Ангъс Данс, който не се нуждаеше от тях, нито пък предизвикваше съжаление с неосъзнатото си самоизтъкване. Тя плачеше за Кристиан, импрегниран в непроницаемо пустословие, и в този миг почувствува, че може да му разкаже всичко, просто от любов към истината. Вместо това каза:

— Милият ми.

— Няма абсолютно никаква причина да плачеш. — Кристиан докосна лицето й поласкан. — Уверявам те.

Идеалната Грейс. Той разви диаграмата на отдела, която държеше в ръката си. Едно малко квадратче на върха на листа, наплодило безброй клетки на самолюбието. Той посочи — ето тук и тук.

— Талбът Слимс просто ще бъде изпълняващ длъжността. Но аз получавам истинската власт.

Когато той се наведе над това своеобразно родословно дърво, тя забеляза редеещата и посивяла на места коса на темето му.

— Младостта ми щеше да бъде пречка — каза той, почиствайки една прашинка от безукорно чистия лист. — Но в края на краищата се отказаха от избор по старшинство.

Чертежът започна да се огъва но краищата в стремежа си да се навие на руло.

— Пенсията ми значително ще се увеличи.

Грейс се чудеше дали и на него разривът в мислите и целите им му се е струвал някога тъй окончателен и дали самата тя някога е проявявала толкова грубо незачитане. Чудеше се дали по време на летни раздели или в периода, когато отиваше в Гернси, той не е обичал или спал — едното не изключваше другото — с някоя… Но за това се искаше решителност, каквато тя трудно можеше да си представи у него, не му достигаше воля, за да прочете дори една книга. Ако беше обичал друга жена, тъкмо Грейс щеше да го разбере. Великодушието й откриваше тъжна и необозрима перспектива. А дали не беше то просто зов за снизходителност към нейния собствен случай.

Кристиан я прегърна — проява на благоволение от страна на човек, движещ се във висини, където не правят избор по старшинство.

— Боя се, че трябва да се откажем от Коста Брава. Но когато взема нещата в ръцете си, ще те заведа на някое тихо местенце.

В търсене на възможности умът му преброждаше, както новините, опустошени държави. Навсякъде цареше хаос — Португалия, Палестина, Тибет: страните отпадаха една след друга. Въодушевлението угасна в гърлото му като сподавен стон; но той дръзко продължи:

— Значи ми донесе късмет, като постави на място старото копеле с неговия виц.

 

 

Ангъс Данс влезе в тухления проход тъкмо когато започна да вали. Той се затича в мига, в който Грейс Трейл, влязла от противоположния му край, също се затича.

Ако имаше възможност да наблюдаваме тяхната среща отгоре или отстрани, като поредица от филмови кадри, щяхме да ги видим, първо, втурнали се стремглаво напред, привели глави срещу капризите на времето; после, осъзнали срещата, в забавено темпо и накрая приковани на място. Самото спиране ще представлява връх на техния порив, негова кулминация. Те стояха на около крачка един от друг; дъждът падаше върху косата на Данс и като воал върху синьото палто на Грейс. Самото пренебрежение към силния дъжд беше достатъчно свидетелство, по-убедително дори от прегръдка.

Всеки, който ги видеше, щеше да каже, че са любовници.

Дъждът посребряваше клепачите на Данс. Той се беше хванал за ревера на палтото, за да се овладее. Имаше безпомощен вид, преживяваше криза.

— Ето какво имах предвид, като казах, че сме близки.

— Да.

— Да се подслоним някъде. — Като че ли не бяха вече намерили подслон.

Докато джапаха през тесния тунел, той най-после я хвана за ръка. Не се бяха прегърнали, значи заслужаваха поне малка компенсация. Спряха под тентата на изхода на един супермаркет и той каза:

— Знаеш, че те обичам. — Доказателство, че в предположенията си е била по-права от всякога. Получи отговора, който не беше успяла да изтръгне от собственото си дете.

Тя не отърсваше водата от косите и палтото си; и може би никога повече нямаше да се интересува от външния си вид. След няколко мига, в които дъждът продължаваше да вали и ги блъскаха с пазарски чанти, тя каза:

— Толкова съм щастлива.

Реши, че може да каже простата истина сега, когато беше непобедима.

Срещу тях беше новият хотел, в който отсядаха групи. Данс каза:

— Там ще можем да говорим.

— Можем да пресечем, като понамалее дъждът.

Учуди се на самообладанието си, както и в кафенето.

Той се поколеба, но се реши:

— Да. Ще трябва да се обадя в болницата да отменят посещенията.

Тя не му каза да не ги отменя. Нито пък той я попита дали не бърза да се прибира. Когато небето просветна, те пресякоха.

 

 

При влизането им в хотела мъжът на регистратурата затвори телефона и каза: „Господи.“ В подножието на стълбите беше струпана купчина багаж — куфари, чанти за голф, найлонови торби на квадрати. В салона, един етаж по-горе, те се почувствуваха като на летище в очакване на полет. Колоните на зданието бяха облицовани с тънки пластмасови летви, наподобяващи дърво, със закрепени по тях тесни поставки за пепелници или чаши. Канапетата бяха твърди и в светли тонове, но далеч не привлекателни. Провисналите завеси с втъкана метална нишка изглеждаха безвкусни, а на една от стените висеше зеленикаво мозаично пано, изобразяващо бълващ рог на изобилието.

Когато влязоха, група жени в панталони и сака станаха да си вървят. Един старец с чанта с емблемата на някаква авиокомпания каза почти през сълзи:

— Но те имаха само в бежово.

Грейс Трейл седна близо до един прозорец, а Ангъс Данс отиде да телефонира. Колко лесно щеше тя да се вмести в тази обстановка, ако не беше той. Мястото, почти празно, налагаше смирение, нямаше ги ядовете, смущенията и затрогващата доверчивост на обичайните посетители. Но сега атмосферата на хотела не въздействуваше на Грейс — тя не забелязваше почти нищо и бе престанала да се нагажда към окръжението си. С равнодушие, което бе другото лице на страстта, тя се чудеше в какви обстоятелства щеше да напусне това място и дали изобщо щеше да се върне вкъщи. Изоставена от нея, къщата в Кресънт щеше да е като запустяла, животът в нея ще угасне, печеното ще изстине на кухненския плот, едно писмо до сестрата на Грейс, оповестяващо повишаването на Кристиан, ще си остане недописано, така ще си останат и албумът с рокмузика — изненадата за Хю, и „Ностромо“, неотворена на нощното шкафче. Всичко това недовършено, безмълвно, загадъчно — дребни неща, каквито може да е имало и в каютите на „Мария Селеста“^[1] или по филмите за Помпей; дреболии, придобили зловеща значимост, след като са били изоставени.

Тя стана и просна двете влажни палта върху едно съседно канапе, за да обезкуражи евентуални натрапници. Застана до една бетонна амбразура загледана в дъжда и усети, че Данс се е върнал.

Той седна до нея върху твърдото, покрито с червена изкуствена кожа канапе и каза:

— Няма от какво да се боиш. — Докосна пръстите й, както веднъж в болницата. — Аз заминавам.

Можеше ясно да се види как руменината постепенно се оттегля надолу под кожата му.

— Предложиха ми пост в Лийдс.

Тя седеше триумфално, с чувство на превъзходство, очакваща различна развръзка. Понеже не каза нищо, той продължи:

— Не бива да мислиш, че ще се опитам да ти разруша живота.

Животът й, от който тя беше готова да се откаже, чиито символи бе разрушавала хладнокръвно, както се отстраняват изсъхнали цветове.

— Не бих те наранил — добави той.

Тя не би се поколебала да се качи с него в някоя от стаите горе, за да се любят, ако той бе пожелал.

Той щеше да направи от нея честна жена. Но тя не заслужаваше благодарностите на децата и мъжа си, след като веднъж вече се бе отказала от тях: любовта й щеше да си остане скрита като нещо недостойно, скрита от тях, от него. Когато го бе пожелала с неговата висока нравственост, Грейс наивно си бе представяла, че тя е съвместима със страстта й. Това бе още едно откритие за нея — бе допускала, че добродетелта може да бъде тъй леснодостъпна, както и любовта. Трудно беше да се каже къде във всичко това завършваше нейната невинност и започваше вината.

Загледана съсредоточено в лицето на Ангъс Данс, пребледняло, с помръкнали очи и с трепкащи устни, Грейс Трейл приличаше на мореплавател, който търси земя на хоризонта, обгърнат в измамни изпарения. Най-после попита, повтаряйки заучения урок:

— Това повишение ли е?

— Известен напредък, да.

Двама завоеватели с техните трофеи, техните градове и континенти — Лийдс, Африка. В надпревара, в настъпление, в гонитба: всичко бе въпрос на движение. Само Грейс беше застинала на място, спокойна.

— И затова също е необходимо да замина. Не мога вечно да тъпча на едно място.

Само Грейс можеше. Можеше да търси телефона му в указателя на Лийдс, както бе направила с телефона на онзи в указателя на Дорсет. Съзнала това, в душата й отекна нисък провлачен стон като при оплакване на мъртвец. Ето го най-после нейното корабокрушение — катастрофа, по-голяма от преобърнатия ферибот на родителите й. Искаше й се да вие, но вместо това каза нещо, което бе чувала да се казва в пиесите:

— Разбира се, в това нямаше бъдеще.

Страните му възвърнаха цвета си така внезапно, както кръвта избликва от рана. Той скочи, сякаш се намираха сами в стая, и застана до прозореца; после се облегна на една колона с лице към нея и с ръце, разперени върху полицата за пепелници, здравото му тяло допълни архитектурата като същински атлант — мъжка фигура, подпираща свода.

— Мъжът има минало и настояще, не само бъдеще.

Той поривисто отсече с ръка и една купчинка фъстъци безшумно се разпиля по пода: жест, предизвикал опустошение, сякаш фрагмент от самата колона се бе разпаднал.

— Мислиш ли, че не са постоянно пред очите ми — умиращите, които изобщо не са живели? Важно е какво сме, а не какво ще бъдем. Или по-скоро това е едно и също.

— Знам.

Дори децата й имаха вече определено бъдеще — техните наклонности към наука или езици, какви искаха да станат, да бъдат; никога не ги бяха попитали откровено какво искат да са сега.

— Дори тези, които истински са живели, ще умрат — каза тя. — Трудно е да се каже в кой случай иронията е по-голяма.

Подобни открития се дължаха на него. Тя се бе издигнала до неговата висота, но несъмнено скоро щеше да потъне отново в безразличие; или, буквално казано, в духовен и физически упадък.

— Почти на трийсет и три години съм — каза той, — а в живота ми има толкова пустота.

Тя си представи високонравственото му съществуване в празно пространство, подобно на голата къща на родителите му.

— Не можеш да си представиш — започна той, — е, не се обиждай, но ти с твоя осъществен живот — любов, деца, красота, маса приятели — как би разбрала такова аморфно съществуване като моето? Как би разбрала какво е това самота или отчаяние?

Точно тези неща бе зърнала в огледалото. Тя почувствува, че възгледът му за нейния живот я обгръща като претрупана, сковаваща дреха, която я хваща като в капан. Отпусна се назад върху твърдата облегалка, а той стоеше изправен насреща й. В това имаше нещо алегорично — небесната и земната любов: нейният екстаз, подобен на профанация.

За да отстои или възвърне позициите си, тя промълви:

— И все пак в живота ми не е имало нищо по-прекрасно от миговете, когато седяхме заедно в болницата и гледахме снимките.

Той седна до нея на канапето и постави ръка върху нейната — близост, едновременно дълбоко същностна и повърхностна, като отпечатъците на пръсти върху рентгенови снимки.

— Бяхме като Паоло и Франческа.

Вкъщи трябваше да провери какво има той предвид. Гледаше ръката му, поставена върху нейната, и без подигравка помисли: „Не може да се каже, че са горещи любовници.“

— Вярно е, че нямаше да понесем лъжите — каза той.

Първата лъжа беше, когато Грейс събличаше роклята си през глава и изпод черния си покров произнесе приглушено: „Шарнхорст.“

— Откакто съм омъжена, не съм била целувана нецеломъдрено от никого освен от теб на рождения ми ден — каза тя.

Той се усмихна. Идеалната, защитената Грейс.

— В непозволената любов има толкова малко смях. За каквото и да става въпрос, човек сигурно все има чувството, че се смее за чужда сметка.

Грейс се беше смяла за последен път с Кристиан над вица на сър Манфред.

— Говоря сериозно — каза тя.

Целувката, лъжата, смехът — нищо нямаше да бъде вече сериозно спрямо това мерило.

— Говоря сериозно — повтори тя, когато той се усмихна като човек с по-голям опит, но по-слаба проницателност, загледан в нея с неуместна загриженост. Нямаше да й се наложи да дава показания. Тя си спомни как в размирната Корсика Кристиан бе извърнал главата й да не гледа побоя.

— На новото място — предположи тя — ще забравиш всичко.

— Все още сънувам едно момиче, което познавах, когато бях на осемнайсет години.

Той не искаше да се поддаде на нейните баналности; не искаше да възприеме нейната истина. Щеше да сънува Грейс и в Лийдс.

— Спомените изстиват до различна степен и с различна бързина — каза той.

Той обгърна с поглед килима на фигури и лъскавите завеси, фъстъците, пръснати като отломки на колона, мрачния рог на изобилието.

— Какво ужасно място. — Осъдителните му думи прозвучаха като прелюдия към сбогуването.

— Такъв е светът — каза Грейс Трейл.

— Мислено съм ти казвал много неща, но никога не са били така безнадеждни. Нито бяха свързани с материалния свят. — После се поправи: — Разбира се, имаше и желание. — Но отби въпроса като излишно разточителство. Шотландското му произношение се засили и той направи пауза, за да овладее говора си, да преглътне като сълзи смущението си. — Искам да кажа, че въпреки всичко в мислите си човек винаги си оставя известна надежда. Не можеш да кажеш сбогом във въображението си. Това можеш да направиш само в действителност, на живо. Дори желанието не е толкова физическо, колкото вземането на сбогом.

Лицето му никога не беше изглеждало по-малко съвременно. Приличаше на една от онези едновремешни снимки, изобразяващи съвестта и страданието.

— Значи ще трябва да те загубя. — Все едно, че се сбогуваше с някой от гостите си. „Чудесно прекарахме. Чудесно беше.“

— Не мога повече — каза той, отдръпна пръстите си и ги прокара през светлата си коса като при обикновено смущение. Отново стана, взе палтото си от стола и застана над нея. Всички тези движения, понеже бяха извършени много бързо, припомняха, че той владее до съвършенство умението да се бори с болката.

— Ще трябва да взема такси. Ще те оставя у вас.

Преминаването му на делнична тема беше смъртоносно. Бе още едно доказателство, че мъжете са силни, или слаби.

Стояха изправени един срещу друг, като опоненти; и хората наоколо им с облекчение установиха, че двамата са напълно нормални.

— Аз ще остана малко.

Не можеше да си помисли за такси, в което той твърдо щеше да откаже да я прегърне. Тя скръсти ръце на гърдите си с жеста на самообладание, с който понякога прикриваше отчаянието си; вдигнала глава, за да го изпрати с поглед, тя приличаше на дете, застанало на междуселски път, което маха след профучаваща кола.

 

 

Когато Грейс излезе на улицата, дъждът беше спрял и се бе стъмнило. Мъже и жени се връщаха от работа, изтощени или възбудени, всичките бледи. Мокрият път блестеше под фаровете, по-светъл от чистото черно небе, осеяно със звезди. Мотори, гласове, стъпки и тук-там транзистори създаваха геофизичните трусове на един движещ се свят. Тази демонстрация на подновено движение я тласна безвъзмездно към победителите — към Джереми, чието око трябваше да бъде промивано с борова вода, към Хю с неговата склонност към математика, Рупърт с неочаквания му интерес към Йейтс и към Кристиан, който щеше да каже: „Това е най-вкусното агнешко печено от години.“ Всичко това щеше да възтържествува над нея, както скоро щеше да установи. Те щяха да се смеят последни с невинния ужасяващ смях на техните справедливи претенции и позволена любов.

С тази перспектива и впечатления Грейс Мариан Трейл, четирийсет и една годишна, стоеше мълчаливо на входа на един хотел в износеното си синьо палто и гледаше колите и звездите. Тътенът на действителността отекваше в ушите й. И като всеки велик поет или злощастен владетел от древността тя призова своя създател, питайки се колко още ще трябва да остане в този жесток свят.

Бележки

[1] Кораб, безследно изчезнал през 1872 г. — Б.пр. ↑