Джордж Макай Браун
Пет зелени вълни (1)

І

Беше време на прави, окръжности и квадрати.

— Веднага отивай при баща си вкъщи! — каза мис Ингсетър, като почука с линия по катедрата. — И му кажи, че аз съм те изпратила, защото не си си научил урока по математика, който имахте за днес. Тръгвай!

Класната стая зашумя. Учениците ме гледаха с широко отворени очи. Някои се опитваха плахо да изкажат съжалението си. Защото това беше страшно наказание. Моят баща беше големец, стълб на обществото на острова — мирови съдия, църковен настоятел, инспектор по благотворителността, беше дори член на училищния комитет и водеше общинските регистри. Освен това беше единственият търговец в селището и имаше магазин долу до кея. Още преди да се родя, баща ми беше решил, че синът му трябва да бъде негова гордост — да завърши университет, да стане свещеник, адвокат или доктор.

Тогава, в летния следобед, когато големите синьочерни мухи, прилични на огромни вибриращи мастилени капки, се блъскаха опиянени в прозорците, а слънцето нахлуваше насечено на квадрати от пламтящите стъкла, всичко в мене се преобърна.

— Моля ви, мис Ингсетър! — обадих се аз. — Съжалявам, че не съм научил теоремата. Обещавам, че това няма да се повтори. Не бихте ли ме наказали самата вие?

Бюстът на Шели ме гледаше втренчено с празни очи.

Очилата на мис Ингсетър пробляскваха. Линията изплющя.

— Веднага ще отидеш при баща си и ще му разкажеш за поведението си!

Блестящият ден рухна около мене. Прекосих стаята, шляпайки с босите си крака, и излязох навън.

— Уили Синклер — чувах как вика мис Ингсетър през затворената врата, — стани и кажи какво гласи Питагоровата теорема!

Една червена пеперуда кацна на ръката ми, задържа се за миг и след това леко се понесе през училищната градина, мярна се между лупините, над цъфналите картофи — опиянена от щастие, тя като че ли не можеше да реши към кой ярък цвят да се спусне по-напред. Гледах я, докато се изгуби отвъд високата стена като волно, пияно от вятъра цвете.

В класната стая вълната на дефиницията се надигна и се разби.

— … е равен на сбора на квадратите на другите две страни — завърши набързо Уили Синклер.

Презрян и отхвърлен, аз се отправих към къщи.