Джеймс Плънкет
Орлите и тромпетите

Когато момичето излезе от библиотеката, площадът бе залян от августовското слънце. Хората от околността, които бяха вързали конете и впряговете си около патриотичния паметник в центъра, все още бяха по магазините, а старите дървета от двете страни подчертаваха покоя на лятната утрин. Тя влез в хотел „Къмършъл“, мина по коридора и сви наляво към бара. Почти не обърна внимание на старомодния му чар, на необичайната направа на тезгяха, на кожените кресла, подредени из ъгли и кътчета, на дългия нисък прозорец с изглед към задния двор. За шест години, прекарани в този град, тя бе опознала единствено ограничеността му. Но търговският пътник я стресна. Не бе очаквала да намери някого тук толкова рано. Той вдигна очи, изгледа я мрачно и попита:

— Сиси ли търсиш?

Едно от нещата, с които не бе могла да свикне, беше тази прекалена фамилиарност на провинциалния град. Но тя я приемаше. Ако не я приемеше, човек се превръщаше в чудак.

— Не — отговори тя, — мис О’Халоран.

— Няма да я намериш. Днес е първият петък от месеца. Тя ходи да се причестява и закусва по-рано. — Пред него стояха чаша уиски и бутилка бира. На голяма глътка той изпи половината уиски и добави: — Ще позвъня вместо тебе.

— Благодаря.

Сивкавото му лице с издадена горна устна й изглеждаше познато. Може би през шестте години, прекарани тук, много пъти бе минавала покрай него, без да го забележи. Сега просто се опитваше да отгатне защо е с черна вратовръзка. Чу далечен звънец и след минута се появи Сиси.

— Всъщност аз търсех мис О’Халоран — каза момичето. — За стая за един господин тази вечер. — За миг се поколеба. После добави неохотно: — Мистър Суини.

Както бе и очаквала, Сиси веднага полюбопитствува:

— Да не би да е оня мистър Суини, който беше тук миналата есен?

— Да. Смята да пристигне със следобедния автобус.

Сиси каза, че ще пита мис О’Халоран, и излезе. Момичето се обърна с гръб към търговския пътник и се престори, че разглежда някаква реклама за уиски с две кучета, едното от които държеше в устата си фазан. Гласът зад нея попита:

— Приятелят ти, а?

Бе очаквала нещо такова. Без да се обръща, тя каза:

— Много сте любопитен.

— Извинявай. Не исках да те обидя. Въобще не ме интересува. Пиеш ли?

— Не, благодаря.

— Щях да ти предложа нещо по-добро от питието. Добър съвет. — Момичето настръхна. Тя е градската библиотекарка, а не камериерка. После се отпусна и почти се усмихна. — Ако все пак се решиш някога — добави гласът тъжно, — не смесвай ръжта с гроздето. Снощи на мен ми се случи точно това.

Сиси се върна и каза, че мистър Суини ще може да се настани в стая номер седем. Мис О’Халоран много се зарадвала. Мистър Суини бил толкова приятен млад човек. Погледът й се спря върху търговския пътник и тя се намръщи.

— Мистър Касиди — каза тя троснато, — мис О’Халоран казва, че закуската ви е готова.

Търговският пътник я погледна с неприязън. Довърши уискито си и кимна към чашата бира, която бе взел в ръка.

— Кажи на мис О’Халоран, че вече закусвам — отвърна той.

Но Сиси вече се възхищаваше на новата рокля.

— Наистина изглеждаш много добре — каза тя завистливо.

— Най-хубавото момиче в града — натърти търговският пътник.

Момичето се изчерви. Сиси й намигна:

— Снощи ми каза същото и на мен.

— Така ли? — попита търговският пътник и довърши бирата си с гримаса на отвращение. — Трябва да съм бил пиян.

 

 

Всеки първи петък от месеца точно в единайсет и четирийсет и пет началникът на отдела си слагаше бомбето, провесваше чадъра на ръката си и през останалата част от деня отиваше да нагледа работата във фирмения клон. Беше един от малкото му навици, които срещаха одобрението на персонала. За тях това означаваше, че през останалата част от деня могат да правят почти каквото си искат. Суини, който бе наблюдавал ежемесечния ритуал от гишето за клиенти с необичаен интерес, се извърна и видя до себе си Хигинс.

— Търсят те — каза му той.

— Кой?

— Нашият общ побратим — Елис. В кабинета си е.

Това бе шега и означаваше, че Елис е в хранилището на най-горния етаж. Част от задълженията на Елис бяха свързани със систематизирането на формуляри и документи. Фирмата ги пазеше двайсет и пет години, след което ги изгаряха. Елис прекарваше в хранилището — далеч от наблюдение и вмешателство — безкрайни часове. Всички му завиждаха за този пост. Суини, чиито мечтания бяха така внезапно прекъснати, се намръщи из каза на Хигинс:

— По дяволите, не може ли той да слезе при мене?

Беше му навик да мърмори. Мразеше да се катери по стълбите до хранилището, както мразеше и самото хранилище. Не обичаше също повечето от служителите и особено неколцината, които посещаваха вечерни курсове за счетоводители и секретари, за да се издигнат в работата. Деветнайсетгодишен го бяха настанили във фирмата заради хубавата, сигурна, удобна работа с гаранция за пенсия и достатъчно високо обезщетение при отсъствие по болест. Сега, на двайсет и шест години, бе разбрал, че не съществува обезщетение за скуката, че никаква гаранция за осигуровка няма да спаси най-хубавите му години и бавно ще си изгние сред счетоводните книги и сметачните машини. От девет сутринта до пет вечерта той се разкапваше сред наблъсканите едно до друго бюра, папките с преписки и телефоните върху тях, а след пет му оставаха киното, случайните връзки с жени и пиенето, когато имаше пари.

Хранилището бе нещо като хартиена гробница с рафтове, затрупани от прашни пакети формуляри и документи, които изпуснаха дъх на мухъл. Завари Елис да прави чай. На една страна лежеше захвърлена книга с меки корици, върху които можа да прочете „Избрани стихотворения“, но не и името на автора. Получи чаша чай с шоколадов бисквит в чинийката.

— Седни! — изкомандува Елис.

Изненадан от подобно разточителство, Суини взе шоколадовия бисквит и го огледа с повдигнати вежди.

Елис предложи мляко и захар.

— Измъкнах ги изпод носа на мис Баунсинг — каза той.

Спокоен от мисълта, че началникът на отдела вече е на път за другия край на града, Суини доволно задъвка бисквита и се загледа надолу към улицата. Тя бе заляна от слънчева светлина. Почти наравно с погледа му цветните знаменца върху покрива на едно кино висяха безжизнени и неподвижни, а отдолу три чистачки миеха входните стъпала. Той си взе още един бисквит. Елис, който явно искаше да започне разговор, каза:

— Сигурно с нетърпение очакваш почивните дни. Нали искаше да заминаваш за провинцията?

Въпросът незабелязано се сля с мислите на Суини.

— От миналата есен ми се ще да отскоча дотам. Казах ти, че имаше едно момиче…

— С къдрави очи и небесносиня коса.

— Остави очите и косата. Два пъти се опитвах да отида да я видя, но нищо не излезе. Първия път двамата с теб изпихме парите — когато Дейси се ожени. Втория — не можах да ги спестя навреме. Но днес заминавам. Току-що изтеглих парата от ваканционния клуб на мис Баунсинг.

— Кои автобус ще хванеш?

— Този в два и половина. Негова милост си тръгна, така че мога да се измъкна.

— Даа — каза Елис замислено.

— Искам да ме регистрираш на излизане в пет.

Бяха правили такива неща един за друг и преди. Елис обърна лице към него и попита:

— Няма ли по-късен автобус?

— Има. В осем и половина. Защо питаш?

— За… ами за една услуга — каза Елис нерешително. Със свито сърце Суини предусети какво ще последва.

— Казвай — подкани той неохотно.

— Закъсах — започна Елис. — Стареца го нямаше две седмици и аз му заложих пишещата машина. Сега ми се обади сестрата, да ме предупреди, че се връщал в два и половина. Разбрали едва след закуска. Ако не се измъкна по-рано да я откупя, ще ме разсели. Знаеш положението вкъщи.

Суини знаеше. Беше му известно, че семейството на Елис си има проблеми.

— Мога да ти ги върна в шест часа — добави бързо Елис.

— Пита ли Хигинс? — намекна Суини с надежда.

— Няма. Каза ми да не искам от тебе, но съм в безизходица. Няма от кой друг да поискам.

— Колко ти трябват?

— Четири ще ме оправят, аз имам две.

Суини извади от портфейла си четирите банкноти по една лира и му ги подаде. Бяха нови и още шумоляха. Госпожица Баунсинг бе ходила до банката. Елис ги взе и каза:

— Ще си ги получиш обратно. Честно. В шест часа имам среща в „Слатъри“ с Бърн от „Пруденшъл“. Дължи ми петарка.

Все още загледан в безжизнените знаменца върху отсрещния покрив, Суини предположи:

— Ами ако не дойде?

— Не се тревожи — отвърна Елис. — Ще дойде. Закле ми се в единаго бога.

След малко добави притеснено:

— Безкрайно съм ти благодарен…

Суини усети как почивката, за която бе жадувал, започна да потъва, както повечето от другите му мечти, в царството на една мъчителна несигурност.

— Няма за какво — каза той.

 

 

Суини, отново на гишето за клиенти, вдигна поглед към часовника и видя, че е два и половина. Много от бюрата зад него бяха празни. Някои обядваха, други се бяха възползували от отсъствието на началника. Единственият резултат от това бе, че телефоните звъняха по-дълго от обикновено. Отдясно, преборил се с мръсотията и особеното разположение на прозорците, тънък сноп слънчева светлина прекосяваше канцеларията и осветяваше около половин метър от гишето. Суини протегна ръка към него и забеляза как светлорусите косъмчета внезапно се превърнаха в блещукащи точици. Той я отдръпна срамежливо, с надеждата, че никой не го е видял. После забрави канцеларията и започна да си мисли за провинциалния град, за площада с патриотичната статуя, за дърветата от двете му страни, за момичето, което бе срещнал онзи есенен ден, докато се разхождаше из гората. Рядко му оставаше време да се отдава на романтични мечтания за любов и жени. Седемте години, прекарани в скитане насам-натам с Елис и Хигинс, го бяха убедили, че романтичната любов, както и щастието, е на страната на богатите. Тя предпочита да се вози в автомобили и процъфтява най-добре там, където напитките са силни и скъпи. Но срещата с това непознато момиче в гората го бе развълнувала. Механично търсейки приемливо извинение, той се бе приближил към нея с разтуптяно от надежда и неувереност сърце.

— Тази пътека ще ме отведе ли обратно до града? — попита я той и с тревога зачака резултата. Усети, че момичето го преценява бързо. После я видя, че се усмихва.

— Да — отвърна тя, — стига да вървите в правилната посока.

Престори се на изненадан и след минутно колебание попита дали може да се върне заедно с нея. Обясни, че е отседнал в града и че все още не може добре да се ориентира в околността. Докато вървяха заедно, научи, че тя е градската библиотекарка, а по-късно, когато вече се бяха срещали два-три пъти и всеки бе приел другия, че е отегчена до смърт от градчето. Той също й разказа за своята неудовлетвореност, за безсмисленото ежедневие в кантората, за вечното безпаричие. Една вечер, докато стояха облегнати на перилата на някакъв мост извън града, обстановката ги бе предразположила към сериозни разговори за живота. Вятърът набраздяваше повърхността на кафявата вода, в която се отразяваха избледняващите цветове на небето.

— Мисля си, че тук бих могъл да бъда щастлив — каза той. — Всичко върви бавно и спокойно. Не си изпотрошаваш краката да бързаш за работа, за да може, като стигнеш, да седнеш и да си четеш вестника. Не чакаш сутрин и вечер по двайсет-трийсет души на опашка, за да се регистрираш на автомата.

— Човек навсякъде може да бъде щастлив или отегчен. Зависи от това дали знае какво иска.

— Точно така — каза той. — Но как да го разбере? Аз досега не съм успял. Зная само какво не искам.

— Пари може би?

— Не, не пари. И те имат значение, но не правят живота кой знае колко по-хубав, нали? Поне като вземеш предвид повечето хора, които ги имат…

— Достойнство? — тихо подсказа тя.

Думата го сепна. Обърна поглед към момичето и видя, че то е напълно сериозно. Помисли си — дали ако човек търси наистина упорито, би могъл да намери нещо, от което да изпитва чувство на достойнство. Усмихна се.

— Искаш да кажеш — чадър и бомбе? — Знаеше, че тя изобщо няма предвид това, но искаше да я накара да му каже нещо повече.

— Не — отвърна тя, — искам да кажа да вярваш в нещо. В работата, която вършиш, или в живота, който водиш.

— Ти вярваш ли? — попита той.

Тя замислено бе втренчила поглед във водата и само от време на време лекият вятър повдигаше косата от лицето й.

— Не — прошепна тя. Каза го почти на себе си. Той предпазливо я обгърна с ръка. Когато тя не се възпротиви, я целуна.

— Чудя се защо не го направих по-рано — каза той след това.

— Така ли правиш… обикновено? — попита тя.

Той отговори сериозно:

— За момент ме хвана страх.

— От мен?

— Не. Страхувах се да не разваля всичко. Развалих ли го?

Тя се усмихна и поклати неопределено глава.

 

 

В пет часа затвориха счетоводните книги и натиснаха копчетата, с които се заключваха картотеките. Един след друг се регистрираха на автомата, който отпечатваше времето при дръпване на ръчката. Навън улицата бе не по-малко задушна от канцеларията. Прашните тротоари отразяваха августовската жега. Докато чакаше Хигинс и Елис на първия ъгъл, Суини усети как от горещината около яката му се образува потен кръг и с копнеж се замисли за зелените поля и малките крайпътни заведения. Автобусът в два и половина сигурно вече бе пристигнал. Приятелите му дойдоха и тримата тръгнаха заедно покрай стената на реката, провирайки се през вечерните тълпи. Улиците гъмжаха от хора. Горещината и грохотът на автобусите се струваха на Суини непоносими. Край тях се промуши момиче с лека памучна рокля, дълга коса и напращели гърди. Хигинс подсвирна с уста и каза сериозно:

— Ега ти, момчета, не е честно. И то в такава гореща вечер!

— Гумени са — обади се Елис презрително.

— Глупости, как ще са гумени?

— Факт — настоя Елис. — Познавам я. Вечер си ги закачва на кревата.

Докато стигнат до „Слатъри“, разговаряха вещо и разпалено за подплънки. После, когато Елис започна им обяснява подробно как се е прокраднал с пишещата машина в кабинета на баща си, Суини се отпусна на стола уморено и отпи от уискито си. Едно питие е винаги добре дошло след деня, прекаран в канцеларията. Стигаше му дори само да се изтегне на стола с чаша в ръка и го изпълваше чувство на облекчение. Надеждата никога не го изоставяше напълно, ако парите му стигаха за това. Но тази вечер усещането не беше същото. Беше се надявал на път за автобуса да се отбие за първото си питие в някоя кръчма в центъра. Щеше да пийне набързо, докато разваляше една от новите си банкноти и предвкусваше удоволствието от предстоящото приключение — дълго пътуване с пари в джоба по оградени с яркозелен жив плет пътища, прекъсвано от време на време за половинчасови почивки в провинциални кръчми. След като Хигинс и Елис почерпиха, дойде ред и на Суини да поръча. Всеки път, когато вратата на заведението се отвореше, той поглеждаше с надежда. Накрая посочи часовника и каза на Елис:

— Приятелят ти трябваше вече да е тук.

— Не се притеснявай — увери го Елис, — той е добро момче. Ей сега ще дойде. — После вдигна чашата си и добави: — Е, хайде да пием за провинцията.

— Провинцията — въздъхна Хигинс. — От утре чист въздух и зелени поля!

— Надявам се — каза Суини. Искаше да покаже, че всъщност няма никакво значение, но докато наблюдаваше Елис и Хигинс, забеляза, че и двамата започват да се притесняват. За да не замре разговорът, Хигинс попита:

— Какво представлява този град?

— Площад с паметник и дървета — каза Суини. — Общо взето, приличен хотел. Безплатен риболов, ако успееш да влезеш под кожата на пазачите. Не е кой знае какво.

— Щом няма море, няма и готини момичета по бански. Няма голям хотел с музика.

— Самюел Хигинс — поясни Елис, — „човекът, който разори казиното на Монте Карло“.

— Обичам почивката да е истинска почивка — заяви Хигинс решително. — Цяла нощ не се прибираш и цял ден спиш. Обичам изискаността, хубавите момичета и готините хотели. Меки светлини, разкош и грях. Прелестен грях. Е, за това си струва да пестиш!

— Трябва да го напишем на входа на службата — обади се Суини.

— Кое?

— БЕЛИ ПАРИ ЗА ЧЕРНИ ГРЕХОВЕ.

Хрумна му, че половината от тях правеха именно това. Намаляваха цигарите и скърпваха по няколко лири за спестовния си влог в пощата или за „Ваканционния клуб“ на мис Баунсинг, за да могат да прекарат две седмици от годината в търсене на това, което възторжено смятаха за грях. На него му стигаше грехът да вегетира в прахоляка на службата, да се поти от страх, когато сутрин часовникът му показваше, че отново е закъснял, да отговаря раболепно на клиентите, да се поддава на унизителното желание да опипа сластната, невъзразяваща машинописка, когато се разминаваше с нея на пустеещите стълби.

— На мен не ми трябва да пестя за греха — заключи той.

— Разбирам те — отвърна Хигинс, но го бе разбрал погрешно. — Тенисклубът е хубаво нещо. Също и площадките за голф в празнични дни. Но е по-приятно там, където не те познават.

— Трета поза — намеси се Елис. — „Хигинс свалячът“.

— Миналата година свалих една страхотна мацка, като й казах, че съм пилот. Останалите от компанията загряха каква е работата и ми викаха „капитан Хигинс“. Беше ми в ръчичките.

— Не се ли възползува?

— Е — отвърна Хигинс с тон, който подсказваше, че все още е рано за интимните подробности, — донякъде.

После отново погледнаха към часовника.

— Нашият приятел май няма да дойде — каза Суини.

— Ще чакаме до седем — отговори Елис. — След това ще пробваме да не е в „Мълиган“ или пък в „Еленовата глава“.

 

 

Момичето наблюдаваше пристигането на автобуса от входа на хотела. Щом първият пътник слезе, тя се усмихна, тръгна напред и започна да обикаля наоколо неуверено. Няколко души минаха покрай нея и влязоха в бара на хотел „Къмършъл“, кондукторът сваляше багаж от покрива, шофьорът слезе от кабината и запали цигара. Дойдоха и местни жители — някои, за да изпратят колети за следващата спирка по линията, други, за да получат колети, докарани за тях от града. Нямаше го между пътниците, които останаха. Смутено, с новата си лятна рокля, дългите бели ръкавици и ненужната дамска чанта, момичето отстъпи назад към стената и се блъсна в търговския пътник.

— Няма го приятеля — каза той.

Тя забеляза, че се е обръснал. Очите му вече не бяха кръвясали. Но слънцето още повече подчертаваше сивия цвят на лицето му, с тъжните бръчки и издадената горна устна. Докато тълпата се разотиваше, той се облегна на стената до нея.

— Поспах — съобщи той. — Няма нищо по-хубаво от съня. Той изплита разнищения ръкав на грижата. Кой го беше казал?

— Шекспир — отговори тя.

— Разбира се. Трябваше да се сетя.

— Той е казал много неща.

— Не се е ограничил само с молитвите си — предположи търговският пътник. После погледна нагоре към слънцето и болезнено примижа. — Божието светило — каза тъжно. — Наранява ме.

— Защо не влезете вътре, щом ви пречи? — предложи му тя студено.

— Имам да събирам поръчки. Изостанал съм с два дни. Обичате ли слънцето?

— Зависи.

— И при мен зависи. Зависи от предната нощ. В повечето случаи предпочитам сянката. Хладно е и не уморява очите. Сън и сянка. Шекспир не е ли казал нещо по този въпрос?

— В момента не мога да се сетя. — От все сърце се молеше той да си тръгне по-скоро.

— А е трябвало — настоя търговският пътник. — За какво тогава е Шекспир, ако не е казал нищо за съня и сянката?

Друг път вероятно би й станало мъчно за него, за издадената му устна, за пепелявото му лице, за далечния скръбен пейзаж, който прозираше в уморените му очи. Но сега тя самата изпитваше разочарование. Искаше й се да се скрие някъде и да плаче. Слънцето печеше прекалено силно, а шумът на разбудения площад я разстройваше още повече.

— Нека да говорим за Шекспир друг път — предложи тя.

Той се усмихна тъжно на тона, с който тя явно искаше да го отпрати.

— Приемам поканата. — Той се обърна и потътри крака към прохладната сянка на дърветата.

 

 

След като си тръгнаха от „Слатъри“, минаха през „Мълиган“, а в „Еленовата глава“ Хигинс обяви, че ще пукне от глад, и затова си купиха сандвичи. Другите ядоха шунка и говеждо, но Суини си поръча яйце, защото беше петък. У него се бе загнездила някаква упорита религиозност, която го правеше педантичен по отношение на такива неща. Дори в най-тежките си пристъпи на отчаяние той продължаваше да спазва предписанията на църквата. За него те бяха една несигурна опора, която не се решаваше да разруши, понеже все пак би могла да му помогне да се разруши от блатото. След „Еленовата глава“ Елис се сети за „Овалът“.

— Това е едно от свърталищата му — каза той. — Трябваше да пробваме там по-рано. В колко е следващият автобус?

— Осем и половина.

— Последният ли е?

— Последният и окончателен автобус. От „Астън“ в осем и половина. Да не говорим повече за това.

— Сега е едва осем часът. Бихме могли да успеем.

— Разваляш ми удоволствието от питието.

— И на мен също — каза Хигинс, — цялото това развяване нагоре-надолу…

— Виждаш ли. Разваляш удоволствието и на Хигинс.

— Да, но се чувствувам като последния мръсник заради тая история.

— Много добре — обади се Хигинс любезно, — Елис открива истината за себе си.

— Млъкни! — каза Елис и отново ги повлече през града.

Захладя. Небето над западния бряг на Лифи, осеяно с накъсани облаци, сияеше в редуващи се сини и златни ивици. Островърхи кули и високи къщи се протягаха нагоре и улавяха пламтящите цветове. В „Овалът“ нямаше и следа от Бърн. Пиха, докато стрелките на часовника се завъртяха на девет без двайсет.

— Не трябваше да искам от тебе — каза Елис с искрено разкаяние.

— И аз това ти казвах — намеси си Хигинс. — Казвах ти да не го молиш.

— Бърн е голям мръсник — продължи Елис горчиво. — Никога не съм мислел, че ще ме метне.

— Досега трябваше да си го опознал — каза Хигинс. — Той е цар в тия работи.

— Но бях закъсал. И двамата знаете положението вкъщи. Господи, ако старецът беше разбрал за пишещата машина…

— Слушай — каза Суини, — автобусът вече е тръгнал. Ако аз не се тревожа, защо е необходимо ти да се тревожиш? Хайде иди ми купи нещо за пиене.

Но се оказа, че парите няма да им стигнат, и тръгнаха към „Шотландският клуб“, където Хигинс познаваше управителя и можеше да вземе една лира на заем.

 

 

Към края на отпуската си я бе завел в един голям хотел край морето. Беше само на трийсетина километра от градчето, но разликата бе от земята до небето. И двамата бяха с велосипеди. Вечерята се сервираше късно и управата държеше на официалното облекло. До внушителния вход водеше дълга алея. Идваха от морето охладени и освежени, мокрите им бански висяха завързани на кормилата. Смрачаваше се; той и досега си спомняше шумоленето на окапалите листа под колелата на велосипедите им. От покритата с дребни камъчета тераса се издигаше дълга каменна балюстрада. Цялата сграда бе внушително масивна с каменните си стени и високите кули.

— Замъкът Гленолинг — каза той с възхищение.

Тя плъзна поглед по големите лъскави автомобили и оттам — към пилона, извисяващ се няколко десетки метра в здрача.

— Братко Суини — прошепна тя, — да хвърлим шапки към небето!

Минаха по мекия килим на фоайе, което ухаеше на дим от скъпи пури. Вечерята бе дълъг, тържествен ритуал. Поръчаха си по половин бутилка вино: за нея — бяло, а за него — червено. Когато той го наля, тя погледна към двете искрящи чаши и каза щастливо:

— Колко е красиво! Погледни цветовете.

На него тя му се струваше по-удивително красива и от искрящото червено, и от бялото.

— Красива си ти — каза той. — Боже, колко си красива!

Тя се засмя щастливо на разпаления му тон. На масите около тях имаше малко млади хора. Замъкът „Гленолинг“ обслужваше предимно по-високопоставените членове на църковната йерархия — монсеньори и епископи, които за кратко време се откъсваха от църковните дела, за да поиграят благочестиво голф и да пийнат бренди. Посещаваха го и застаряващи бизнесмени с жените си и от време на време с по някоя отегчена до смърт дъщеря.

След вечеря се разходиха из парка. Небето над тях вече бе угаснало, далеч в открито море хоризонтът догаряше с мек отблясък. От терасата чуваха шума на прибоя и усещаха силния есенен дъх на морето. Известно време двамата стояха заслушани. Той взе ръката й и я попита:

— Щастлива ли си?

Тя кимна и леко стисна пръстите му.

— А ти?

— Не — отговори той. — Тъжно ми е.

— Защо ти е тъжно?

— За старите епископи и за монсеньорите, и за бизнесмените с техните вечно играещи бридж жени.

И двамата се засмяха. После тя внезапно потрепера от хладния бриз и те отново влязоха вътре, за да продължат обиколката си. Разгледаха една стая, в която застаряващи мъже играеха билярд по ризи, и друга, в която застаряващите им жени седяха на карти. В обширен салон възрастни дами плетяха, а тук-там някой епископ в дълбоко кресло клюмаше над благочестивото си четиво. Почувствуваха се млади и малко не на място, затова отидоха в бара до салона за танци. Тук посетителите бяха по-млади. Той поръча напитки и попита защо се мръщи.

— Тук е много скъпо за теб — каза тя. Извади от чантата си банкнота от една лира и я остави на масата. — Да я похарчим за напитките.

— Цялата?

Тя кимна сериозно. Внезапно той се усмихна широко и я подадена сервитьора.

— Закачи си това на гърдите — каза той — и се погрижи да го оползотворим добре.

Сервитьорът изгледа банкнотата. Неодобрението му бе мълчаливо, но явно.

— Истинска е — увери го Суини. — Сам съм я правил.

Редуваха дансинга с бара. В бара тя се смееше на всяка негова дума, но в салона почти през цялото време танцуваха безмълвно. Танцуваха, когато той за първи път изрече мисълта, която гнетеше и двамата:

— Остават ми само два дни.

— Един, мили.

— Утре и събота.

— Вече е утре — каза тя, поглеждайки часовника си.

Веднъж отворили дума за това, неизбежно трябваше да доведат разговора докрай.

— Само около два часа е с автобус — каза той. — Понякога мога да идвам да те виждам. В почивните дни.

— Но няма да го направиш — отговори тя тъжно.

— Кой ще ме спре?

— Сега мислиш, че ще го направиш, но всъщност няма да стане така. Отпуската си е отпуска. Тя свършва, човек се връща вкъщи и забравя.

Минаха през фоайето, което сега бе опустяло. Застаряващите дами, както и сънливите божи служители с благочестивото си четиво се бяха оттеглили да почиват.

— Няма да забравя — каза той, когато отново излязоха на терасата. — Прекалено силно те желая.

Листата отново зашумоляха под колелата, студеният есенен въздух струеше покрай лицата им.

— Точно това имам предвид — отвърна тя простичко. — Лошо е да желаеш нещо прекалено силно.

От тъмнината до него достигаше само гласът й.

— Защо? — попита той.

Фаровете на велосипедите им образуваха две светли ивици в безкрайния тунел на мрака. В живия плет край пътя примигваха зелени светлинни, от време на време над тях се надвесваше дърво, размахало могъщи крайници.

— Защото никога не го получаваш — отговори тя с горчивина.

 

 

Като местеше поглед през цигарения дим от Хигинс и Елис към неприятния набит мъж, Суини свъси вежди и се опита да си спомни в коя кръчма се намират в момента. Къде ли не ходиха и какво ли не пиха! Достигнал бе онзи етап на пиянството, когато трябваше да напрегне цялата си воля, за да събере мислите си. Когато се поддадеше на изкушението да затвори очи, в далечината пред себе си виждаше пръснати из черните хълмове и долини пасящи бели овчици. Цяла вечер бе преследвал нещо, което сега вече знаеше, че никога няма да догони — някаква тайнствена личност, която всеки път се оказваше, че е излязла само минута преди да дойдат. Който и да беше, този човек му бе трябвал на всяка цена, но в момента не можеше да си спомни защо. Като фокусира погледа си върху неприятния набит мъж, той постепенно успя да сглоби всички елементи на обстановката, а накрая съвсем я разпозна. Бяха в „Кристал“. Успокои се, но не напълно, защото се страхуваше да не потъне пак в руното на небитието, и откри, че Хигинс и набитият мъж си разправят вицове. Спомни си, че двамата от доста време насам си разправяха вицове. Набитият мъж беше приятел на Хигинс. Притежаваше рекламно бюро и говореше само за голфклуба, за покер и за новата си кола. Имал две дъщери — страхотно интелигентни — и познавал бардамите от вариетето. Имаше огромен запас от мръсни вицове. Няколко пъти им каза, че трябвало да дойдат и да се запознаят с тайфата. „Да се махаме от тая дупка! — повтори той няколко пъти. — Аз ще ви закарам до клуба. Няма проблеми.“ Но някой започна да разказва нов виц. Освен това Суини не искаше да ходи там. Всеки път, когато погледнеше този мъж — с елегантния му костюм, с мустачките му, със скъпата модна жилетка, с иглата на вратовръзката, — му идеше да стане и да си тръгне. Но за да не обиди Хигинс, седеше и слушаше. Хигинс разказваше за някакъв търговски пътник, който се оженил за дъщерята на съдържател на хотел в малко провинциално градче. Търговският пътник имал издадена горна устна, а дъщерята, каза Хигинс, имала издадена долна устна. „Ето така — каза Хигинс. После настоя: — Погледнете тука де!“, защото не можел да разкаже вица, ако не го гледали.

— Тоя виц си го бива, момчета — каза мъжът, — направо е страхотен. Аз май го знам. Давай нататък!

Но Хигинс им каза да вървят по дяволите. Нямало да разказва, докато не го погледнели всички в лицето. Трябвало да го гледат в лицето, иначе нямало нищо да разберат.

— За бога, само това не! — възкликна Елис. — Не ме карай да ти гледам лицето.

Суини мълчаливо се съгласи със забележката, но не защото имаше нещо против лицето на Хигинс, а защото му беше трудно да го докара на фокус.

— Добре тогава — заяви Хигинс. Тяхна си работа, той щял да си разкаже вица, пък те да вървят на майната си.

— Чакай сега — пресече го мъжът, — нали сме уж само приятели тука? Какви са тия разправии и обиди?

Хигинс продължи:

— На бащата на младоженката устата му била изкривена наляво, а на майката, колкото и да е странно — надясно. Та през първата брачна нощ младоженците се прибрали в хотела, който, естествено, бил съвсем малък, и когато дошло време да се запретнат за работа — уважаемата публика се досеща за какво става дума, няма нужда от по-обстойни пояснения, — търговският пътник се опитал да духне свещта. Той я дигнал към устата си, но естествено, нали му била издадена горната устна, въздухът излетял надолу, по посока на брадичката му, и свещта продължила да си гори. — Хигинс издаде напред горната си устна и им показа нагледно своеобразното затруднение на търговския пътник. — „Алис — казал той на булката, — ще трябва ти да свършиш тая работа.“ Така че нейна милост също пробвала, но естествено, с издадената долна устна, издишаният въздух отишъл нагоре към носа й и — о, небеса! — свещта пак не угаснала. — Хигинс отново онагледи разказа. — „Какво да се прави, Джон, ще трябва да повикаш баща ми“ — казала тя. Извикват, значи, таткото и той също си опитва късмета. Но понеже устата му била изкривена наляво, въздухът отишъл назад през рамото му и пак нищо. „По дяволите, тая работа не е за мене — казва бащата. — Ще трябва да повикам майка ти.“ Не след дълго на сцената се появява и мамичка, но естествено, и с нея се случва същото, само че този път въздухът минава над дясното й рамо, и ето ги четиримцата, стоят по нощници, гледат свещта и чудят какво, по дяволите, да предприемат сега. Накрая решават да повикат учителя, той идва и те му обясняват затруднението си и го молят да им помогне. „Разбира се — казва той, — с най-голямо удоволствие.“ Наплюнчва палеца и показалеца си, хваща фитила и естествено, свещта угасва. — Хигинс наплюнчи палеца и показалеца си и показа какво има предвид върху една въображаема свещ. — Тогава бащата поглежда другите трима и поклаща глава: „Бога ми — казва той, — да ме убиеш, за това нямаше да се сетя. Ученото си е учено.“

Набитият мъж се разхили и веднага заяви, че знае такъв виц, с който ще сложи всички в джоба си. И той бил за търговски пътник. Но тъкмо се канеше да започне, и някой извика, че вече затварят заведението, и той отново им предложи да отидат в голфклуба и да се запознаят с момчетата.

— Сериозно — настоя той, — момчетата си ги бива. — Хайде да ви закарам дотам с колата.

— Кой е навит? — попита Хигинс.

Елис погледна Суини и замълча. Суини погледна набития мъж и реши, че все пак не изпитва към него неприязън. А направо омраза.

— Аз не съм — каза той. — Не ми трябват шибаните им голфклубове.

— Не ми харесва тонът на твоя приятел — наежи се мъжът и лицето му почервеня.

— Не обичам и нови коли — прекъсна го Суини и се изправи.

— Виж какво… — каза набитият мъж заплашително.

Елис и Хигинс помолиха здравеняка да не му обръща внимание.

— Особено пък нови коли, карани от тлъсти копелета с модни жилетки — продължи Суини. Забеляза, че Елис и Хигинс застанаха между него и другия мъж. Поглеждаха изненадани и това го ядоса още повече. Но за да удари оня, трябваше да избута тях, а това щеше да му струва толкова усилия, че в крайна сметка се отказа — не си струваше труда. Все пак преди да излезе навън, се обърна. — И с модни игли за вратовръзки — завърши той.

Хората се отдръпваха пред него.

Двайсетина минути след това Елис и Хигинс го настигнаха на ъгъла. Стоеше пред магазинче за цигари и гледаше витрината. Вече се чудеше защо се бе държал така. Изпитваше желание да опре чело на стъклото. Изглеждаше му толкова хладно. Сърцето му се свиваше от самота. Дори не си направи труд да ги погледне.

— Доста бързо се върнахте — каза Суини.

— Оо, я престани — сряза го Елис, — много добре знаеш, че без теб няма да отидем.

— Мразя тлъсти копелета с модни игли за вратовръзки — обясни Суини. Но вече усещаше, че това все пак не го оправдава.

— В края на краищата — каза Хигинс — той ми е приятел. Можеше да се съобразиш поне с това.

— Пикая и на теб, и на приятелите ти.

Лицето на Хигинс пламна:

— Благодаря. Ще запомня тези думи.

Болката се сви на топка в гърлото на Суини и той каза натъртено:

— Помни каквото искаш. Да ти пикая на помненето.

— Виж какво — намеси се Елис, — престани вече… И двамата престанете!

— Той обиди приятеля ми.

— Четвърта поза — каза Елис, — „Хигинс Великолепни“.

— Ще ти бъда много благодарен, ако престанеш с тези твои втора поза, трета поза, четвърта поза…

— Хайде — уморено каза Елис, — целунете се и се помирете! И тримата имаме нужда да пийнем по нещо.

Предложението им се стори напълно разумно. Те се заеха с трудната задача да решат кое заведение е най-подходящо за целта.

Последният автобус имаше около двайсет минути престой, след което запърпори към още по-отдалечени селца и безлюдни пътища, оставяйки зад себе си малкия площад насаме със сенките на августовската вечер — черен под дърветата, сив на откритото пространство около статуята. Въздухът бе тежък и топъл, тъмнината на небето бе изпъстрена тук-там с жълти и зелени петна. За момичето в заминаването на автобуса имаше някаква странна безвъзвратност, сякаш, обхванати от внезапен подтик, всички жители на града бяха отпътували с него и площадът щеше да остане завинаги пуст. Тя реши да пие едно кафе, но не в хотел „Къмършъл“, където Сиси непременно щеше да я обсипе с въпроси, а в по-строгата атмосфера на „Империал“. Беше се надявала да остане сама и затова се намръщи, когато срещна търговския пътник във фоайето.

— Виж ти, виж ти — каза той. — Сега вече можем да си поговорим за Шекспир.

Сега забеляза нещо, което не й бе направило впечатление преди това — парченце вестник, залепено отстрани на бузата му, където се бе порязал при бръсненето. Кой знае защо, изведнъж й стана смешно. Долови също, че той не би се изненадал, ако го отблъснат, и се опита да си представи каква философия си бе изградил за такива случаи. Примирението и неуспехът му бяха стари познати.

— Виждам, че сте сменили адреса — каза тя и по гласа й пролича колко малко я интересува това.

— Ти също.

— Исках да пия кафе.

— Не можем да обсъждаме Шекспир на кафе — предложи той. — По-добре да пийнем нещо.

— Не зная… Аз почти не ви познавам — отвърна тя хладно.

— Ако става дума за това — каза той философски, — кой ли изобщо ме познава.

Двамата влязоха в бара на „Империал“, обзаведен по последна мода. Тръбна мебел, бар във формата на полумесец, а над него луминесцентни лампи, които разливаха всевъзможни цветове, но не и достатъчно светлина. Цените бяха малко по-високи, бирата — в тези августовски вечери — малко по-топла от допустимото. Той вдигна чашата си към нея и каза:

— Съжалявам, че се случи така с приятеля ти.

Тя бавно остави чашата.

— Бих предпочела да не говорите за това. Не е особено забавно. Все пак не съм ви Сиси от „Къмършъл“.

— Извинявай. — В гласа му прозвуча разкаяние. — Не исках да те обидя. Казах го колкото да се намирам на разговор.

— Тогава да поговорим за вас. Успяхте ли да наваксате с поръчките?

— Не — тъжно каза той. — За жалост не успях. Страхувам се, че не ме бива много за търговски пътник. Всъщност аз съм по-скоро един вехтошар.

— Защо пък вехтошар?

— Защото само шаря насам-натам за тоя, дето духа.

Тя забеляза как пълната му горна устна потрепера и се досети, че се смее. Той добави:

— Това е шега, която съм повтарял стотици пъти досега. Харесва ми, защото съм си я измислил сам.

— Често ли измисляте такива шеги?

— Опитвам се, но не ми се удава много. Тази я измислих преди бог знае колко години — всичко в живота ми беше тръгнало на провала, лежах на кревата сред мрака на някаква малка стая в някакъв евтин хотел… Изпитваш ли понякога страх, когато си в непозната стая?

— Рядко попадам в непознати стаи.

— А пък аз постоянно. Откакто се помня. Когато изгася лампата, за нищо на света не мога да си спомня къде е вратата. Сигурно заради това не ме бива за пътник.

— И затова ли измислихте тази шега?

— Ами да.

— Но защо все пак?

— Това помага. Това помага, когато те налегне такова настроение, една шега носи повече утеха от сто молитви.

Тя разбра какво има предвид и остана изненадана.

— Тогава защо станахте търговски пътник? — попита го тя бързо.

— Такъв беше занаятът на баща ми. Но той беше от старата гвардия. Важен и внушителен. И уважаван, разбира се. В онези дни не им се налагаше да лъжат хората. Търговският пътник имаше достойнство. Влиза, Оставя чадъра и шапката си на закачалката в антрето. После повежда учтив разговор. Някоя и друга новина от столицата. Чаша шери, бисквит. Сега трябва да говориш като луд и да препускаш като луд. Все си мисля, че баща ми ме научи не на това, на което трябваше.

Той посочи чашата й.

— Още една?

Тя отново го погледна и взе решение. Не знаеше със сигурност до какво точно ще доведе то, но знаеше, че е необходимо да го доведе докрай.

— Защо не! — каза тя.

Той я попита дали обича работата си, но тя не изпитваше особено желание да говори за себе си и своя живот. Призна, че е отегчена. След третата чаша той я попита дали би искала да се разходят с колата му до замъка Гленолинг. Малко вероятно било да срещнат там някакви познати, а освен това щяло да има и танци. Тя се поколеба.

— Зная какво си мислиш — каза той, — но не бива да се тревожиш. Аз не съм женкар.

Думите му й се сториха смешни, защото нямаха нищо общо с онова, което й беше минало през ум. Той се усмихна и добави:

— С тази моя устна нямам големи шансове за успех.

Качиха се в колата и тя ги понесе от площада нагоре по хълма през каменния мост над кафявата рекичка. Търговският пътник се обърна към нея и я погледна.

— Ти си хубаво момиче — каза той топло, — най-хубавото, което съм срещал.

— По-хубаво от жена ви? — хладно запита тя.

— Жена ми почина.

Тя неволно погледна черната му вратовръзка.

— Почина преди месец — повтори той. Изчака малко и накрая попита: — Това изненадва ли те?

— Ами да.

— А не бива. Бяхме женени осемнайсет години, петнайсет от които тя прекара в психиатрична клиника. През последните осем-девет години дори не я посещавах. Казваха, че така е по-добре. От години не съм танцувал. Мислиш ли, че все още не бива да танцувам?

— Не — отговори тя след кратка пауза. — Мисля, че може да ви се отрази добре. Може да преодолеете страха си от непознати стаи.

— На четирийсет и пет години? — тихо попита той.

След този въпрос тя дълго мълча. Очите й следяха сноповете светлина, препускащи по живия плет, зелените листа, надвесените арки на дърветата.

 

 

Най-накрая се озоваха в бардака на Ани. Той се намираше на улица с високи, разнебитени сгради от осемнайсети век. Елис знаеше специалния сигнал и портиерът — бивш боксьор, който отвори, го посрещна с професионално дружелюбен израз. Изкачиха се в тъмното по някаква паянтова стълба и влязоха в силно задимена стая. Наложи се да пият от чаени чаши, защото по принцип атракцията на заведението бяха не напитките, а момичетата. Носеха се смътни слухове, че Ани сервирала и храна, но онзи, който би се осмелил да поиска подобно нещо, рискуваше да бъде изхвърлен от бившия боксьор. Миризмата на уискито в чашата накара Суини да потрепери. Беше започнал вечерта с уиски, а после премина на бира. От опит знаеше, че да се пие уиски в това състояние, е фатално. Но тук нямаше нищо друго освен концентрат, а не можеше и да не пие. Елис забеляза, че приятелят му се е умълчал.

— Как се чувствуваш? — попита той загрижено.

— Като света вода ненапита — весело подметна Хигинс и погъделичка закръгленото момиче, което седеше на коляното му.

— Не — отвърна Суини, — като капитан Драйфус.

— Знам, знам — каза Хигинс, — като капитан Драйфус, при силно вълнение. Ние всички разбираме положението на този безкрайно злочест господин. — Той отново погъделичка закръгленото момиче. — Нали, Мейзи?

Мейзи, която се числеше към персонала на заведението, се изкикоти.

— Ама и ти си бил голяма драка — каза тя с възхищение.

В бардака имаше десетина посетители. Двама-трима от тях бяха изровили отнякъде старомоден грамофон с фуния и сега прослушваха плочите. Те се караха чий ред е да навие пружината и гръмогласно се смееха на тънките носови гласове и на почтената възраст на записите. Елис забеляза, че Суини е мрачен, и отново го загриза съвестта.

— Голям мръсник излязох — каза той.

— Виж какво — успокои го Суини, — да не говорим повече за това.

— Ако не бях аз, сега щеше да си там.

— Ако не бях аз, сега щеше да си отишъл в голф клуба — каза Суини. — И щеше да пиеш в обществото на най-отбраните мошеници. Дори току-виж, ти се усмихнало щастието и си се оженил за дъщерята на някой от тях.

Грамофонът питаше някакъв тромпетист защо свири в този час.

— Господи — възкликна Мейзи, — дядо ми я пееше тая навремето, като дойдеха гости или след някоя и друга бутилка. И сега ми е пред очите.

— Боже господи! Къде? — подскочи Хигинс с престорена уплаха.

— В спомените ми, умнико — каза Мейзи. — Виждам го, като че ли беше вчера. „Хей, тромпети-ист, защо ли сви-ириш в този час?… Това ли е зо-овът, що чакам?“

Те учудено изгледаха Мейзи, която така неочаквано се беше разпяла. Тя спря да пее също толкова неочаквано и от гърдите й се изтръгна дълбока, искрена въздишка.

— Голям гот ми направи тая работа — обясни тя.

— Чия работа? — попита я Хигинс сластно, а Мейзи игриво го шляпна и го награди с нов кикот.

— Мейзи, гълъбче — умолително каза Елис, — защо не заведеш Хигинс в някое тихо кътче?

— Точно така — присъедини се Суини, — дай му да отпусне морна глава на гърдите ти.

Мейзи се засмя и каза на Хигинс:

— Хайде, сладурче, ела да им кажем да пуснат пак това нещо на грамофона.

Когато те се отдалечиха, на Суини му хрумна мисълта, че Мария Магдалена може би е изглеждала и говорила точно така, и изведнъж си спомни стихотворението, което Елис му бе рецитирал в началото на седмицата. Той изчака групата около грамофона да утихне за миг, наведе се през масата и колебливо попита:

— Миналата седмица ми рецитираше нещо, някакви стихове за кръщението на Христос… за някаква картина, изобразяваща кръщението на Исус Христос… Сещаш ли се за какво ти говоря?

— Мисля, че да — отвърна Елис. После бързо и без да спазва ритъма, започна да реди строфата: — „Умбрийски майстор е изписал сцена, проникната от страст Христолюбива: Син Божи с нимб излиза от реката. Пустинята, напукана, погива.“

— Да, точно това — прекъсна го Суини. — Продължавай!

Елис бе изненадан. Но когато видя, че Суини не се шегува, се наведе над масата и стисна здраво в две ръце чашата си. Започна да я движи ритмично в малък влажен кръг и повтори първите стихове. После продължи нататък с притворени очи:

Но през прозрачните води светлеят

нозете непорочни на Агнеца…^[1]

— „Нозете непорочни“ — повтори Суини сякаш на себе си. — Точно това исках да чуя. Господи, колко е хубаво!

Но грамофонът гръмна отново и мигът на тишина и просветление в душата му се разби на хиляди късчета. Приближи се Хигинс с три чаши и тръшна товара си върху масата.

— Подкрепления — обяви той. — От самата Ани. Завоювани с цената на значителни лични жертви.

Суини вдигна глава и го погледна. Почти се бе докоснал до нещо отдавна желано, но и този път грубо му го бяха отнели. Винаги се случваше така. Чаените чаши и мръсните маси, пияните мъже около грамофона, момичетата, цигареният дим и смехът — сякаш всичко се сплете, усука и завъртя в някакво кълбо, което полетя срещу него и се пръсна над главата му. На грамофона запращя нова плоча и само след миг един тенекиен глас подхвана поредната песен.

Имате ли у дома девойка като Сузи,

цветна пъпчица на ствола родовит?

Ако имате дома̀ девойка като Сузи…

Но гласът изведнъж загуби ентусиазма и височината си и замря с погребално басово мучене.

— Няма ли кой да навие тая бракма? — изкрещя Елис.

Някой изпълни желанието му, но без да си даде труда да вдигне мембраната. С раздираща мозъка бързина гласът се извиси през хаос от звуци до познатия чист и ясен тон. Кълбото отново се завъртя като калейдоскоп и се понесе към Суини. Той хвана главата си с две ръце и простена. Щом затвореше очи, се озоваваше в някакво вонящо подземие, пълно с гадини и изпражнения, подземие, из което вървеше пипнешком и се подхлъзваше. Стомахът му се сви от погнуса, устата му се напълни със солена слюнка. Той се изправи несигурно.

— Къде тръгна? — попита Елис.

— Повдига ми се — измънка той. — Адски ми е лошо.

Двамата оставиха Хигинс в стаята, смъкнаха се по стълбите и излязоха на улицата. От зейналите врати на порутените къщи лъхаше гнил и зловонен дъх, а зад ъгъла реката — притисната от две мръсни стени — се бореше с напиращия прилив. Суини се надвеси през стената.

— Давай — каза Елис.

— Не мога.

— Бръкни си с пръст в гърлото.

Суини изпълни поръката и повърна. Трепереше. Разтърси го нова спазма. Елис, който го придържаше, видя как една чайка доплува под тях, за да изследва този нов дар.

— Зла прокоба — каза високо той.

— Какво казваш? — попита изтерзано Суини, подпрял лакти върху стената и заровил чело в дланите си.

— Нищо — отвърна Елис. Той се усмихна едва доловимо и погледна луната.

 

 

— Може ли да ви попитам нещо? — каза момичето. — Нещо за вашата жена.

— Давай смело — тихо отговори търговският пътник.

Стояха на терасата пред хотела. Морето лежеше под тях притихнало и неподвижно, но отзад, откъм големите осветени прозорци, прорязали почернелите стени на замъка, долитаха приглушените звуци на оркестъра.

— Не сте я виждали осем или девет години.

— Петнайсет — поправи я търговският пътник. — Ако не се броят няколкото случайни посещения.

Момичето внимателно обмисли следващия си въпрос.

— Когато се оженихте за нея — попита тя накрая, — обичахте ли я?

Лицето на търговския пътник бе все още потно от танците. Тя забеляза малките капчици по челото му, когато той сви вежди от усилието да си спомни чувствата, изживени преди осемнайсет години.

— Не зная — отговори той след дълга пауза. — Странно наистина. Не мога да си спомня.

Момичето сведе поглед към малките камъчета и леко зарови върха на обувката си в тях.

— Разбирам — тихо промълви тя.

— Той хвана ръката й. Двамата мълчаливо впериха очи в луната.

Тя плуваше величествено в августовското небе, хвърляше отблясъци върху застланата с камъчета тераса, прокрадваше се през пролуките на пердетата в леглата на спящи монсеньори и епископи, заливаше с ялов блясък възглавниците на високомерни възрастни дами, които отдавна вече нямаха какво да сънуват. Суини се съвзе и когато видя, че Елис още се взира в луната, реши да се присъедини към него. Тя сияеше, спряла високо в ясните ветровити пространства на небето. Кръгла, чиста, бяла.

— Corpus Domini Nostri^[2] — промърмори Суини.

Елис наведе глава и хвърли угарката си във водата.

— Като аспирин — каза той, — огромно хапче аспирин.

Бележки

[1] Прев. Николай Б. Попов. Цитатът е от „Неделната утренна на господин Елиът“ (Т. С. Елиът), из ироничния цикъл с главен герой Суини (1920 г.). От същата стихосбирка е и стихотворението „Варено яйце“, цитат от което е използуван в заглавието на разказа. — Б.р. ↑

[2] Тяло господа нашего (лат.). — Б.пр. ↑