Елспет Дейви
Пешеходец

Отбивката за крайпътната закусвалня си личеше веднага по изровената песъчлива площ от двете й страни. Отвъд нея се простираше равно поле, на хоризонта само тук-таме се виждаха далечни скупчени дървета. На километри околовръст нямаше и следа от сграда. Паркингът и закусвалнята се свързваха с покрит остъклен мост, на който хората можеха да застанат и да наблюдават пътя отдолу. По четирите платна на магистралата минаваха всякакъв вид превозни средства. Най-интересни бяха големите камиони, пренасящи безкрайно разнообразни товари — захар, цимент, варели с бензин, строителни кранове и дървен материал, бъчви с бира, контейнери с газ, овце, коне, бикове в клетки, кокошки, мебели и самолетни части. Камиони пренасяха коли и камиони пренасяха камиони.

Самата закусвалня, денонощно претъпкана, променяше коренно облика си на всеки половин час в зависимост от хората, които нахлуваха. Имаше часове, през които беше празно, и часове на истински хаос. Тук се срещаха редовните яки шофьори и двойки, които идваха за пръв път за сутрешното си кафе. От рейсовете се изсипваха футболни запалянковци и хора, които се връщаха от концерти, а от препълнените коли се измъкваха родители, деца, баби и дядовци, които вечеряха дружно. В сравнение с другите превозни средства колите бяха най-многобройни. Срещаха се хора, които пътуваха на автостоп, но не и пешеходци, тъй като беше почти невъзможно да се стигне дотук пеша. Човек, несвързан с превозно средство, тук би изглеждал като извънземно същество, тупнало от небето. На магистралата нямаше място за такива.

При все това пешеходци все още съществуваха. Една съпружеска двойка, която чакаше на тезгяха на закусвалнята, една вечер се намери до човек, който сам си призна, че е пешеходец. Двамата си говореха за километража и от учтивост го включиха в разговора си.

— Ами вие — попита жената — колко навъртяхте?

Човекът се усмихна, но не каза нищо. Очевидно не беше слушал разговора им и тя не повтори въпроса. Погледна ги толкова объркано, сякаш го бяха попитали колко време е навъртял в затвора. Зад тезгяха една жена сипваше пържени картофи с голяма лъжица, а друга вадеше наденици от дълбока тава, пълна с изстиваща мазнина.

— Извинете — каза мъжът внезапно, — не ви разбрах веднага. Не, не съм с кола. С ей онзи автобус съм. Междуградски, за Ливърпул.

— Чудесна идея — каза съпругът, — чудесно е човек от време на време да я оставя вкъщи. В днешно време не е приятно по пътищата. Никак не е приятно.

— Аз нямам кола.

— Нямате?

— Не, никога не съм имал.

— Тогава сигурно сте много по-щастлив от другите — каза съпругът след съвсем кратка пауза, през която бързо го огледа от горе до долу. Видя, че мъжът е добре облечен, добре сложен и горе-долу негова възраст. Не беше млад. Този поглед обаче му струваше огромна лъжица гъст сос, какъвто не искаше. Той внимателно премина към голяма купа, пълна с яркозелен грах. Жена му, която досега си гледаше в чинията, се наведе напред и попита учтиво:

— Никога ли не сте се замисляли?

— За какво?

— Да си купите кола.

— Не, не бих казал.

Жената кимна с разбиране, като включи и капчица съчувствие в случай, че човекът си има някаква основателна причина за това — физически или дори умствен недъг. Съскането на излизащата от машината оранжада и лимонада за момент попречи на разговора им. Тримата се преместиха на една току-що освободена маса до прозореца. Оттук имаха директен изглед към моста и част от пътя под него. От време на време, в присъщата за шумни места моментна тишина, се чуваше фученето на минаващите коли. От едната страна на паркинга зад моста бяха наредени бляскави коли, а от другата — камиони. Близо до единия изход дълги автобуси в зелено и червено чакаха пътниците си.

— Нали нямате нищо против, ако започна? — каза човекът от автобуса. — Имаме само двайсетина минути за ядене.

— Не, разбира се. Не ни чакайте — каза жената.

Двойката се занимаваше с някаква неизправност в двигателя на колата си и странния звук, който се появил преди десетина мили. Обсъждаха какъв вид е звукът — чукане, хлопане или биене — и с почти музикантска прецизност размишляваха дали бие ритмично, или не. Трябваше също да решат дали сами да отворят двигателя, дали да отидат при специалист да го види, или пък да продължат. И сега те се стараеха да включат човека в разговора си, за да не се чувствува изолиран. Посветиха го в безкрайните трудности на паркирането — какъв ужас е да се ходи на гости у приятели, които живеят на тесни улици, пък и на тия, които живеят на широки — заради паркингметрите. Обясниха му колко струва паркирането за двайсет минути, колко за четирийсет и колко, ако искаш да останеш да си поприказваш за един час. Обсъдиха цената на бензина и на поддържането и ужасите, които настъпват, ако колата ти се развали по пътя.

— Човек се чувствува толкова самотен на аварийното платно. Всички коли профучават покрай тебе. Налагало ли ви се е някога да спирате?

— Не, никога — каза мъжът с нотка на извинение в гласа.

— О, разбира се, разбира се. За секунда съвсем забравих, че нямате… Извинявайте. Говоря такива глупости.

Мъжът каза, че няма защо да му се извиняват. Такова нещо лесно се забравя. Добави, че от това, което му разказват, действително му се струва неприятно да прекараш нощта на аварийното платно. Вече свършили порциите си, тримата се бяха обърнали и гледаха влизащите. Бяха няколко семейства, както и голям брой мъже с тромпети. Двама полицаи вървяха бавно около масите. В другия край на помещението една сервитьорка бършеше пода, където някой беше разсипал пълна чиния. Полицаите се надвесиха над един мъж и му казаха нещо, после седнаха от двете му страни, а той си поля с кетчъп последното парченце месо и го изяде с видим апетит. Тримата напуснаха закусвалнята заедно.

— На такива места ги хващат — отбеляза собственикът на кола.

Тримата започнаха десерта — пандишпанова торта със слой крем по средата. Беше оформена на малки твърди кубчета. Като свършиха, чиниите им бяха съвършено сухи и чисти.

— Направили са я така, за да облекчат персонала — каза съпругът, като гледаше подозрително чинията.

След като двойката сподели проблемите си, другият мъж започна да им разказва какво преживяване е човек да си върви по обикновен път, а колите да го надминават. Съпругът погледна разсеяно настрана. Невероятно беше зрял човек да прави такова нещо и той изслуша само първото изречение. Но жената каза:

— Искате да кажете, на автостоп?

— Не, не, просто да се придвижваш от едно място на друго — понякога с автобус или влак, разбира се, но понякога и пеш.

— Като пешеходец?

— Да, предполагам, че така трябва да се нарека.

В градовете, разбира се, човек доста ходи.

— Аха, разбирам… пешеходец — каза жената и го погледна с известен интерес.

Междувременно съпругът й беше донесъл кафе за тримата и човекът изпи своето набързо, тъй като нямаше време.

— Съжалявам, че бързам — каза той, — но рейсът трябва да тръгне след около пет минути и няма да чака много. Благодаря за кафето и приятен път.

— Пешеходец — промълви жената замислено.

— Е, не, човек, който пътува с рейсове.

— Но той ми каза, че повечето време се движи пеша, включително извън града.

След известно време съпругът й погледна часовника си.

— Ще тръгваме ли?

— Да, може. Но няма защо да бързаме.

Те бавно се отдалечиха от прозорците, като се обърнаха да погледнат как един автобус тръгва.

— Неговият сигурно — каза жената. — Внимавай да не се подхлъзнеш на този картоф — добави тя, като минаваха покрай мястото, където беше паднала чинията.

Остъкленият мост над магистралата беше единственото място в околността, откъдето имаше изглед. Мъжът и жената спряха по средата и погледнаха грамадните потоци отдолу. В едната посока минаваха четири или пет редици големи камиони, в другата беше същото. Под краката им се разминаваха дългите им сиви покриви като допълнителни платна, движещи се по магистралата. По това време на деня следваха на не повече от секунда и както изглеждаше отгоре, на не повече от инч разстояние един от друг.

— Не съм срещал много хора, които не шофират — каза съпругът замислено, — и обикновено за това има съвсем конкретна причина. Обаче в този случай явно не е въпрос на пари.

— Може би има физически недъг — каза жена му. — Помниш ли Хенри Юинг? Той не шофираше. Единият му крак беше по-къс.

— Този ми изглеждаше съвсем нормален. И сега се правят толкова автомобилни приспособления, че един по-къс крак или ръка въобще не пречат.

— Някои хора имат лошо зрение — предположи жената.

— Виждал съм кривогледи да карат, ама за това не ги спират. Пък и толкова шофьори карат като слепи.

Хората, които не бързаха и наблюдаваха движението от моста, винаги привличаха и други. Статичността на моста, надвиснал над скоростта, правеше хората по-общителни. И така, скоро към двамата се присъедини още една двойка — мъж със синьо лятно сако и жена, облечена в кремаво палто. Четиримата заедно наблюдаваха мълчаливо, без да чувствуват неудобство от това. После първият мъж се обади:

— С жена ми обсъждахме хората, които не шофират. Или по-точно причините да не си купуват коли. Вече повечето физически недъзи не са пречка.

— Може би просто се страхуват — каза мъжът със синьото сако. — Най-вероятно причините са психологически.

— Искаш да кажеш — обади се съпругата му — както в случая с жената, която никога не разрешавала на сина си да докосне каквато и да е машина — дори и детско колело. И той цял живот нямал кола, дори след като майка му починала. Е, сигурно много е обичал майка си.

— Аз пък съм чувал точно обратния случай — каза мъжът й. — Майката искала. От момента, в който синът прогледнал, тя искала той да има страхотна свръхмощна кола. Цял живот го тормозила. И той затова изобщо не искал, дори след като тя починала.

— Разбира се — обади се другият мъж, — защото не обичал майка си.

Те се обърнаха, тръгнаха бавно по моста, заедно, като стари приятели, и гледаха магистралата от двете страни, сякаш имаха да вървят още дълго, докато слязат на нея.

— Онзи в закусвалнята може пък просто да не е искал кола — обади се първата жена.

Мъжът й отново извърна поглед с неопределената си, невярваща усмивка. Сега на четиримата сякаш не им се искаше да стигнат до края на моста. Колкото повече се приближаваха, толкова по-бавно вървяха. Пред тях грамадното песъчливо пространство беше още по-претъпкано отпреди — някои коли се измъкваха, други бавно се навираха навътре, като буболечки. Двете двойки спряха и започнаха напрегнато да се вглеждат в паркинга, търсейки колите си.

— Е, много ни беше приятно — си казаха взаимно. — Наистина беше удоволствие за нас…

Поколебаха се още един миг на последното стъпало на моста. От въздуха, изпълнен с автомобилни изпарения, ги лъхна непреодолима самота. След това слязоха и тръгнаха по тесните пространства между колите и блестящият лабиринт от метал ги раздели.