Блага Димитрова
Лавина (4)

Бял взрив

Тихият, мек, пухкав снежец се превръща в своята противоположност.

Лавината избухва.

Дълго се е трупало търпението на снега. Снежинка по снежинка, ден по ден, педя по педя.

Сега ледената чаша прелива. Мекият сняг се превръща в смъртоносен удар.

Лавината връхлита.

Бяла, разпенена грива. Проглушителен грохот. Събужда се многократно ехо издън планините като изохкване.

Феерията на лавината поражда космически ужас.

Искрите, произведени от рукналите снежни маси, дават възможност да се проследи траекторията им. Ако има зеница, която може да ги гледа, без да бъде заслепена.

Всичко се замотава в бяла вихрушка.

Мигновени проблясъци

Белота, която опарва очите.

Плещите на другаря пред тебе, твоят единствен хоризонт, преобърнат наопаки.

Един последен полупоглед-полувик на Андро през снежния водовъртеж към влюбената двойка далече напред.

Един последен полужест на отчаяна нежност между Горазд и Зорка. Протягат ръце един към друг. Вкопчани пръсти, които вихърът откъсва и затрупва.

Тези снежни искри, тази бяла виеща се мъгла ни заприличва на Галактиката. Ние се понасяме с далечния, фосфоресциращ, отвеждащ в безкрая Млечен път.

И всичко изчезва в белия хаос.

И все пак…

— в последния миг успява да помисли Асен:

Това е малка… Не може да се мери със снежните комети, които се спущат от гигантските ледени плещи на Анапурна и Монт Еверест в Хималаите, или с гърмящите белоопашати змейове, юрнати по страховитите улеи на Матерхорн и Доломитите в Алпите.

Нашенска. От педя сняг, лакът брада. Набрана от нашенски връх с непознато за света име. При безобиден мраз от 26 под нулата. При сравнително голям наш наклон от 75 градуса, който е нищожен пред онези отвесни великани. Е, и?

Малката ще ни свие на хармоника долу в пропастта. Там като в шепа ще се натрупа до три-четири метра сняг. Достатъчно.

Дори нямаш гордостта на голямата гибел. Или поне утехата за проправяне на някакъв нов път, на пътечка макар — не става дума за откриване на най-недостъпните чела на планетата.

Цанко Бангиев си избра Памир, това му бе по мярка.

А нашата съдба е тук. Под тези домашни върхове. С последни стъпки, които няма да бъдат първи. Нито по някакви нови, неизследвани пътища. Не първооткривателски. Няма да прогласят на света премиерни изкачвания на шеметни висоти. Няма да се впечатат в паметта на човечеството. Няма да бъдат следени със спрян дъх от запалянковците.

И все пак загиваш.

Макар и под метър сняг, светът е затрупан целият заедно с тебе. И малката лавина, гледана извътре, ти се струва огромна, предизвикала мирова катастрофа.

Снежен метеорит, изгорял в бял пламък, без да бъде забелязан от света, без да остави диря. Само снежна пепел.

Лавина-джудже.

И все пак не я подценявай!

Много опасна. По-опасна от ония, грандиозните. Прашна лавина. Снегът още не е улегнал и закристализирал. Температурата внезапно пада. Образува се невидима, подснежна пързалка. Пластове прясно навалял сняг политат надолу. Ще се удавиш в пенеста снежна вълна. Снегът на ситен прах запълва дробовете, затъпква алвеолите и се стопява вътре от твоята топлина. Прясната вода дави повече от морската, понеже солената морска вода е по-близка до кръвта. А дестилираната снежна вода е безкрайно далече от топлата човешка кръв.

Ти си цял затрамбован в сняг като в бетон.

Българска лавина. Твоята лавина. Стига ти.

Тя е дребна, набита. Лукава. Иззад ъгъл. За разлика от исполинските алпийски лавини нашенската няма просечено от векове корито. Връхлита оттам, откъдето не я очакваш. Тогава, когато съвсем не допущаш. Непредвидима. Струва ти се невероятна, алогична, невъзможна. Уж на шега те подхлъзва, преобръща, мята се на врата ти и ти забива главата под водовъртежа на снега.

И заслепен, ти проглеждаш.

Лице с лице с лавината

Ето какво е лавината.

Чист, невинен, натрупан сняг. Спи и сънува най-белите сънища.

Кротък. Пази се от кротките!

Спи със залепнали бели клепачи. Нищо невидял, нищо нечул.

Неопетнен.

Спи като побелял младенец. Може така и пролетта да проспи.

Но щом го прекоси една дръзка стъпка, но щом го прониже един волен вик, в миг се събужда лавината.

Тихият беловлас сняг с потрес си спомня своята младост.

Ах, и той е бил млад! Бил е буен, клокочещ поток. Бил е разпенен водопад. Бил е смръщен, гръмовит облак. Бил е разбушуван океан.

Бил е някога! Наистина ли е бил?

И руква стремглаво надолу, раздира въздуха с грохот, спомняйки си бурните младини.

Сега в един миг иска да повтори едновременно битието си на поток, водопад, облак, океан.

И ни пресова в студена прегръдка, за да заспим на място и ние с белия, безпаметен сън на снега.

Стъпки да няма.

Вик да няма.

Спомен да няма.

Нийде да няма будни!

Проблясък на едно стихотворение

Поетът може да е бил пронизан от една бяла искра.

А може би не.

Зародишът на едно бяло стихотворение, затрупан под снега, замразен, може би ще се събуди и развие под нечие друго дихание.

Не може би.

Поетичното хрумване и въплъщение е неповторимо.

Във всичко може да има заменяемост. Дори в любовта.

Поезията е незаменяемост.

С убийството на един поет се убива цял един свят.

Невъзстановим. Завинаги.

За него можем само да гадаем.

Предопределение

Безбройни стъпки е животът, а пък смъртта — една единствена, която те отвежда най-далеч.

Уж тя е странна и нелепа, уж тя е вън от твойта воля, а сам слепец, ти водиш сляпата си смърт.

Отрано своя край насочваш. И поотделно всяка твоя стъпка решава целия ти дълъг ход.

Не знаеш нищо за смъртта си — къде, кога, каква ще бъде. Но сам си я подготвяш цял живот.

И цялото ти поведение е всъщност избор на смъртта ти.

Не може с твойта смърт друг да умре.

Животът ти да е зависим, повтарящ другите, шаблонен, но краят е неповторимо твой.

Характерът се очертава едва с последния ти дъх.

Животът чрез смъртта е изразен.

Заедно

Всеки един от групата загива по различен начин.

Всеки от различен ъгъл и ракурс вижда задаването на лавината, по различен начин я възприема и изживява.

Всъщност всеки попада под друга, под с в о я лавина. Всеки умира самотен. И в същото време всички сме заедно в е д н а обща лавина.

16 лавини падат, коя от коя по-голяма и страховита.

Всеки пресреща едновременно своята лавина и поотделно лавината на всекиго от другарите си. И всички тези лавини се събират в една огромна, обединяваща ги грамада, която ни затрупва.

Снежна братска могила.

Чак сега различията, противоречията, непримиримостите помежду ни се затриват напълно.

Чувствуваме се заедно пред смъртта. Слети.

И в същото време — отчетливо разчленени всеки вътре в себе си и вътре в другия.

Споделена смърт. Не жена-придружителка, насила тласната в тракийската могила. Не коне, впрегнати в саркофага, сърцераздирателно цвилещи и зазидани в гробницата. А равни в смъртта.

Загиваме, спасени от най-голямата самота на земните същества — да умираш сам.

Навярно шестимата, изправени на разстрел до стената в черния тунел, са усетили това върховно сливане. Вапцаров е бил един от тях. Той би могъл да превърне в песен тръпката на човешката ЗАЕДНОСТ. Но песента му е простреляна.

И ние, 16-те, посрещаме така смъртта в белия тунел.

Лавината ни пресова в една компактна същност: живот срещу смърт. В този единствен миг усещаме какво значи да бъдем наистина заедно.

Никой и нищо в света не може вече да ни отнеме това притежание. Никой и нищо не може да ни раздели.

Всичко досега, целият изминат път, целият ни живот е бил един неусмирим стремеж към това абсолютно, неопровержимо ЗАЕДНО.

Опора

Какво може да бъде опора в рухващия свят?

Замотани в снежните въртопи, се борим с пикела да се задържим. Но изпод нозете и ръцете ни се изхлъзват бели блокове, няма къде да се вкопчим. Ледокопите се отплесват.

Целият материален свят изгубва своята стабилност, превръща се в плуваща, безформена, неудържима маса.

Езикът на лавината е изскочил отвъд ребъра и е лизнал отсрещния скат. Вековни смърчове биват изтръгнати от корен. Скали се изкъртват и сгромолясват в нашето въображение.

Сякаш земната твърд с гръмотевичен трясък се разсипва и нищо не може да я скрепи и задържи.

Всичко лети надолу към пропастта.

Единствената стабилност в този миг е вътре в себе си, в напластените спомени и мечти, познания и надежди, нравствени пориви, в духовния свят на всеки един от загиващите. Всичко, което е било трупано зрънце по зрънце, болка по болка, усилие по усилие — самосъздаването, — то е центърът на равновесието на отделния човек.

Всеки един от нас сам си е изградил опората.

Но това дълго, мъчително самоизграждане се е осъществило в групата ни на алпинисти, на близки приятели.

И центърът на вътрешното равновесие на цялата група е общ; някъде там, където се таи чувството за дълг.

Лавината не ни приспива, а събужда

Отварят ни се очи за истината, покрай която всички приживе минаваме слепи. Или полуслепи.

Никога не бихме стигнали до тази истина, ако не бяхме попаднали под лавината:

Най-големия риск поемаш, не когато тръгваш по опасен път.

Най-големия риск поемаш не когато решаваш да тръгнеш.

Най-големия риск поемаш не когато избираш тоя път.

Най-големия риск поемаш, когато се раждаш на този свят човек.

Предстои ти всичко.

И най-грозното: да бъдеш унизен.

И най-мъчителното: въздух да не ти достига.

И най-свирепото: жив да бъдеш изгорен.

И най-неприемливото: да ослепееш.

И все пак, ти си се родил човек и си длъжен до края да защитиш това свое право, дори ако се наложи с цената на мъчения и смърт. И с цената на най-тежката агония: задушаване. И с цената на зрението.

Това, че си се родил човек, е най-върховното задължение, което си поел.

Дори със самата смърт трябва да устоиш раждането си като човек.

От дъх до дъх се съдържа цял живот

Образуват се причудливи снежни пещери под наслоената бяла братска могила. В тесни ледени камери, рухващи след миг, е затворена по една съдба: с минало и бъдеще, с осъщественото и неосъщественото, с изпитаното и изтърваното, с беглата проблясваща надеждица за спасение.

Лавината със студена безстрастност ни свива и разпъва на хармоника. Лавината е натрупано време — миг по миг, очакване по очакване — докато времето експлодира.

Всеки се вкопчва в нещо свое, съкровено, в някаква трайна представа, пренесена и опазена през целия живот дотук, за да се задържи в нея сред този рухващ свят.

В кратките и безкрайно дълги мигове, докато водим отчаяна борба за дихание, всеки един от нас изживява и преоценява най-важните епизоди от живота си, пропуснати възможности, грешките, непоправимото.

В това пренаситено времетраене на последната минута и половина е най-интензивният вътрешен живот на човека, обречен на смърт.

Паметта изведнаж се превръща във въображение.

С компактна скорост искаме да наваксаме всичко онова, което ни е предстояло занапред и ни е отнето.

Виждаме бъдещето си вътре в лавината.

Ние сме млади. Ние още не сме живели. Всичко е било, за да бъде нещо.

Времето на умиращия е разтегливо до безкрайност.

Всичко се изживява с пределна яснота и точност. Дори в действителност животът ни е протичал някак в мъгла, проспан. Сега се освестяваме, макар и изгубили свяст.

Вътре в лавината под фосфоресциращите звезди на снега всеки посвоему се стъписва: бил е прахосник на безценни мигове. А е трябвало да изпълва със себе си всеки един миг, да го насища. Нищо друго не съдържа животът освен многозначни мигове, които се съдържат в нас.

Всеки посвоему съзнава с цялото си същество: пропущал е живота в очакване на нещо друго, предстоящо, а не настоящо. Насочвал си е усетите да отгатва какво иде, да го рисува във въображението си, а не да възприема какво го заобикаля. Живеейки в изтичащото време, сам е бил течащ, изплъзващ се от самия себе си. Щом времето за него спря, спира и той в мига, в последния миг, влиза най-после в мига, заживява интензивно, събира се цял в себе си, не изтича сам през пръстите си.

Сетивата, обърнати навътре към собствения си запас, придобиват свръхизостреност. Онова, което в миналото не е било докрай почувствувано, едва сега пълноценно се изживява.

Едва сега разбираме: никой от нас не е бил никога какъвто трябва и може, а все е щял да бъде.

Отваря ни се вътрешно око. Пред него светкавично преминават контрастни, релефни, ярко откроени образи. Никаква замъгленост.

Вътрешното око вижда по друг начин — едновременно всичко, наслоено, компактно и рязко разграничено.

Нима едва пред смъртта си човек проглежда за истинската красота и ценност на живота?

За пръв път усещаш вкуса на битността, когато я вкусваш за последен път.

Скъпо се плаща правото на зрение.

Гърбовете се преобръщат

До този миг ние се виждахме един друг почти само откъм гърба. Изведнаж пред смъртта този зид на гърбовете, който скрива лицата и вътрешния свят на хората, рухва. Разкрива се истинският ни образ.

Падат снежните маски. Изведнаж блясва колко разноцветни пластове живот, колко различни индивидуалности се крият зад привидната еднаквост на плещите.

Зад всеки гръб — една съдба.

И всички сме свързани с едно невидимо въже, сплотени със стремеж към един връх, пресовани в една лавина.

Бяла светкавица, която за миг осветява най-тъмните ъгли на съществованието ни.

Лавината ни омотава, преплита, омесва, сплесква, затрива съперничествата, изравнява силни и слаби, водачи и водени, завърта първи и последни, свалени и издигнати, споява ни и ни показва как сме необходими един на друг, как не можем дъх да си поемем един без друг.

Лавината за един миг ни слива и ни прави истински.

Заедно. Животът ни е разделял, смъртта ни свързва.

Всички взаимно се допълваме до човек.

Безпосочност

Изведнаж губиш посоките, губиш равновесие, губиш тежест и стабилност. Къде е горе, долу, вляво, вдясно, напред, назад?

Само вътре в тебе са затворени постоянните посоки.

Планината изтрещява. Имаш чувството, че тя се залюлява, завърта, сгромолясва се отгоре ти и заедно с тебе пропада в преизподнята.

Ти се свиваш, прилепяш се до търсената земя, която си загубил по своя вина. Сгърбваш се, сгъваш, да станеш колкото се може по-малък, по-сбит, неразбиваем като камък, да се върнеш пак в утробата на майката земя като зародиш.

Цял се обръщаш навътре в себе си за ориентир.

Експлозията на лавината действува по свой безразсъден, сляп начин. Трябва да й противопоставиш себе си — нещо от друг състав и порядък. Нещо от друго измерение.

Бягаш от една недействителност и се приютяваш в друга действителност — нереална, но затова по-сигурна.

Със замаяна глава стигаш до някакво второ, истинско прояснение.

Задушаваш се. Търсиш глътка въздух. Бръкваш вътре в себе си — простор за още един миг дихание.

Второ дихание.

В снежните рушевини — прорези от светлина.

В собствените си усещания се съмняваш. Нима всичко рухва? Не е възможно! Все има нещо непоклатимо.

Едно ос, около която се върти снежната центрофуга. Една ос, около която се върти земята като привързана.

Не, няма нищо наоколо, на разстояние от едно посягане с притисната ръка. Няма за какво да се хванеш, да се вкопчиш с нокти.

Бяла тъмнина. Плътна, безпросветна.

Тъмнината неусетно се просмуква от вътрешна светлина.

Само дълбоко в тебе се крие нещо, вътре в тебе е пълно.

Вътрешният компас.

Ти си смятал, че си го изгубил завинаги. В последния миг го намираш.

И ти се държиш без дъх още един миг.

Един миг вечност.

Отклоняващите се стъпки
Всекиму лавина според темперамента

Дара вижда с очи, разширени и пламнали срещу ослепителните фарове на снега:

Лавината връхлита, набира скорост, гърми, изстреляна по свистяща траектория от върха към пропастта — тя е само блясък и трясък, цяла в бели, хвърчащи искри.

Какво от това, че такова светкавично видение няма нищо общо с истинските размери и очертания на нашата скромна лавинка? Това е лавината на Дара и на никого другиго. Тя се е трупала в представите й от години, наслоена от разкази и описания, преувеличена от собствената й фантазия, раздута от страха, нарастваща до космически обем.

Всеки сам си създава лавината, която ще го погълне.

С превръзка от сняг на очите, с уста, запушена от бяла, плътна кърпа сняг, Дара дъни своята ледна клетка с юмруци, върти се, подскача, отричайки с цялото си необуздано същество, че е хваната в клопката.

Един спасителен спомен я изтръгва от ужаса.

Споменът й прилича на очакване. Сякаш никога не е било, но ще бъде някога.

На чужда среща

Внезапно от снежния водовъртеж изниква една дъждовна привечер.

Дъжд, колкото да ти развали настроението.

Дара със сърдита стойка чака край градинката пред университета. Усеща по лицето си отпечатъци от пръстите на дъжда. Стърчи на ъгъла като наказана за това, че е била точна.

Не може да си прости едно: че тръгвайки насам, изтръпна. Колко бе сигурна в най-недоказуемото — че нещо непременно ще се случи.

Вече нищо не се случва в този запланиран, научно обяснен и електронно изчислен свят.

Хвана се като мокра мишка в капан, докато Звезделина си седи на уютно, разглежда списания, изтягайки се с котешка ленивост, и се наслаждава задочно на мъката, която е причинила на още един поклонник.

Дара оглежда минувачите и отдалеч им определя категорията: семеен, зает, празноскитащ.

Онзи, когото чака, е съвсем друг.

Те бързат под полегатия дъжд с вдигнати яки.

Млад, сух човек с неразтворен чадър снове наоколо. Още от самото начало тя не му обърна внимание. Онзи, когото чака, не носи чадър. Изключено!

Сега, само когато той е гърбом към нея, го поглежда. Изражението на гърба му не показва нетърпение и яд. Не е той.

Минувачите се разредяват, а дъждовните капки учестяват. Тя и дъждът се гледат изкосо.

Най-сетне Дара се обръща към свития дъждобран:

— Вие ли чакате едно хубаво момиче на име Звезделина?

— Звучи като парола! — отвръща той без признаци на бяс.

Онзи, когото чака, е съвсем друг темперамент. Не е същият, дума да не става.

— Да не би да е болна? — се осведомява вежливо той.

— Нещо подобно! — Дара още не може да го приеме на онзи, когото чака. — Изпрати мене да я заместя.

Той поглежда момичето с недоумение.

— Успокойте се! — уточнява Дара и се изпъва като автомат. — Изпрати ме да заместя уличник-телефон! Да ви предупредя, че не може да дойде.

— Благодаря. След половинчасов въртел под дъжда все пак съм предупреден.

Дара разбира, че онзи, когото чака, няма да дойде. Никога. Не може да се примири с това. Тя лъха на гняв, който току-що е префучал през нея.

— Вместо мене да ме е яд, вие сте ядосана, на кого?

— На себе си. Че повярвах. Звезделина толкова ми разправя: Асен, та Асен. Проглуши ми ушите с неговото мъжество. Отде да предположа, че един алпинист може да носи чадър?

Асен неволно се оправдава:

— Нося го за Звезда, да не й се развали фризурата, а с фризурата и настроението.

Той стрелва под око правите, увиснали небрежно, сламеноруси като осили коси на непознатата.

Дара улавя погледа му и се сопва:

— Няма нужда да разтваряте чадъра! Нали разбирате защо мене изпрати Звезделина?

— Не се и опитвам да дешифрирам женската душа!

Дара отмахва падащите коси и открива лицето си:

— Избра мене, защото няма никаква опасност.

— Нима? — пита той заинтригуван.

— Най-грозната от целия курс. Тъкмо за телефон-автомат! — натъртва Дара с цяло тяло, слабо, като пресукано на вретено.

Асен се вглежда внимателно в нея. Ако наистина е грозна, няма да употреби тази дума. Той отвръща с променен тон:

— Вие сте от най-опасните!

— Виж ти, пък аз да не зная досега!

— Говоря сериозно! — отвръща тихо той, мъчейки се да й внуши доверие в думите си и в себе си.

— Нямам нужда от преливане на самочувствие! — го пресича тя със зъбчат, момчешки жест.

Асен за доказателство я поканва настойчиво:

— Ако обичате, да не стърчим тук като паметник на спора, а да се поразходим.

— Може, в чест на дъжда!

Тръгват. Мълчат. В отговор на усмивката му тя се смръщва.

— Вие знаете моето име — подхваща Асен внимателно, да не бъде одраскан, — но аз не зная вашето.

— Дара — отвръща тя, сърдита и на името си.

— Дара — повтаря той, произнасяйки го примирително.

Във въздуха звънти отсъствуващото име „Звезделина“. „Звезда“, както я нарече той.

И все пак любопитството й е по-силно от яда:

— Е, ако мога да попитам, кое ми е опасното, да го пусна в действие, като ми дотрябва?

Асен след премисляща пауза казва притаено, опитвайки се сам да се доубеди:

— Вие имате най-очарователното женско качество, което липсва на почти всички жени.

— Епохално откритие! А именно?

Асен оставя думите му да отлежат в мълчанието и тогава ги поднася като вино:

— Вие сте естествена, непринудена, нескована. Пазете този „боЖЕНствен“ дар, Дара!

Тя се завърта под дъжда. По лицето и тялото й плъпва внезапен прилив на смях, сякаш са я разкаменили.

— БоЖЕНствен! Така законспирирана женственост, че даже самата аз да не я подозирам!

Асен добавя носталгично:

— Искреност. Най-рядкото изкопаемо.

Дара се смее с цяло тяло, сякаш смехът й се разнася по кръвта и прониква във всяка нейна клетка:

— Аз съм изкопаемо! Колко лихва неприятности ми се пада на ден за тази моя откровеност!

Той помрачнява, чувствувайки отсъствието на другата, чрез контраста.

Изведнаж Дара се спира, окаменяла отново, и го поглежда злъчно.

— Измислил си плоско отмъщение за Звезделина: да се върна след полунощ в общежитието и да й разкажа всичко, каквато съм бъбрица, нали? — казва тя и ядно разтърсва едно дърво, окъпвайки се цяла под душа му.

Асен я гледа, все по-увлечен от собствената си измислица.

— Всичко ви отива: дъждът, вятърът, дърветата. Не се боите от нищо: нито от думите, нито от движенията. Независима от никого и от нищо!

А най-важното той запазва за себе си: „Освобождавате и другия от всякаква скованост!“ Мъчи се да си припомни дали някога се е усещал така волно.

— Цяла алпинистка в диво състояние! — се надсмива тя, без да може да удържи една импулсивна гъвкавост, избликнала от цялото й същество.

Асен изведнаж открива:

— Шегата настрана! Знаеш ли как биха ти отивали скалите и облаците!

Щом си я представя там, в планината, неволно минава на „ти“.

— Особено драките! — добавя Дара.

— Родена си за алпинистка!

— Без навивки! — се брани тя от собствената си податливост.

Той й предоставя време да се появи усмивката й и тогава я поглежда продължително. В такива мигове лицето й внезапно се отваря като зазидан прозорец.

— Нищо не ти липсва, за да станеш катерачка!

Той не смерва даже с крайчеца на окото си тялото й, подчертавайки с това, че катерачеството е оня дето духа.

Тя си чуква челото с опакото на ръката:

— Тук трябва да ми липсва нещо, за да тръгна с такива като вас!

— Че какви сме ние? — се засяга той.

— Не сте ли тия, дето изкачват голите скали за оня дето духа?

— Същите, само че съвсем други.

— Е, за какво се катерите? — Тя го изглежда косо, монтирайки го върху някоя гола скала, без да може да си го представи точно лице срещу лице с камъка.

Той изчаква думите си, сякаш да го настигнат:

— Всеки се стреми да се изкачи нагоре. Зависи къде. Един се катери на висок пост и трепере да не падне оттам. А друг се катери на скала…

— И пак трепере да не падне. Каква е разликата? — се присмива Дара.

— Нищожна. А от това хората са несравнимо различни.

— Защо не си вървите по пътеките?

— Ако човекът е вървял все по утъпкани пътеки, доникъде е нямало да стигне.

— Вече навсякъде са прокарани пътища! — Тя вдига насочен показалец: — Ще ти извадят очите тези пътни указатели с наставнически пръст. Няма къде да се изгубиш, дори да искаш. Няма нищо ново за откриване!

— Утре, като отидем на Луната, там няма пътеки, нито пътни знаци — възразява той, като че си стяга раницата за лунен излет утре заранта.

Тя го смерва с поглед през рамо:

— Значи, само алпинисти ще получат пропуск за Луната?

— Не само за Луната, но и за другите планети — отвръща Асен делово.

— Но за какъв дявол са на Земята?

— Така Земята се самопознава.

— Ти си философ, никакъв алпинист! — възкликва Дара.

— Ние всички сме алпинисти само в събота и неделя.

— А през свободното време? — пита тя заинтригувана.

— Работното време ли наричаш „свободно“?

— Уцели! Време свободно да си клатиш краката. Ти какъв си?

— Икономист.

— Каква скука! Как няма да пощурееш и да хукнеш да се катериш по канарите!

— Друг е лекар, трети химик, имаме дори един скулптор. А ти?

— Ще завърша инженерство, ако издаяна!

— Непременно ще издаяниш!

— Ти пък откъде знаеш? Аз не съм сигурна, а той…

— Бързо мислиш.

— То не помага, а пречи!

— Ще успееш!

— Не е речено, че трябва да мисля, за да успея!

Дара вдига лице към небето, отваря устни като човка и жадно гълта дъжда вървешком.

Той я оглежда отстрани: остра, ръбеста, неподатлива за улавяне като някакъв лунен камък, кой знае как попаднал на земята и, още по-чудно, как е оцелял сред земните камъни, които се удрят един в друг, влачени от пороища, докато се изгладят и си заприличат, равни, обли, неразличими.

След тази птича целувка с дъжда тя продължава нехайно:

— Ще стана инженер, ако намеря връзки.

— Толкова загубен специалист ли си?

— Като ти се повреди радиото, повикай ме да го поправя!

Той премълчава какво си е помислил. После казва с едва докосващ я глас:

— В събота и неделя какво правиш?

— Нося душата си на химчистка.

— Как по-точно?

— Отспивам си.

— Ако случайно се събудиш рано, ела на автобусната спирка за Рила. Планинската химчистка е с гаранция.

— Какво трябва да нося?

— Само себе си.

Тя пренебрежително махва с ръка покрай ушите си да пропъди шаблона, избръмчал й като досадна муха. Той побързва да го обнови:

— Не забравяй ни едно свое движение! Там е просторно да се размахваш на всички посоки.

— Колко километра въже да взема?

— Повечко, ако възнамеряваш да си вържеш езика.

— И там ли ще ме учат на мълчание?

— Напротив, ела и викай колкото си искаш!

За да потвърдят тази полууговорка за среща, те побързват да се разделят.

Дара има странното усещане, че се разделя с нещо, което тя е била до тази вечер и вече не е. И не знае дали да скърби, или да ликува. Стъпките й сами налучкват своята нова походка, търсена отдавна и все напразно.

Но дълбоко в нея се обажда някакво непознато и тревожещо чувство на ранимост.

След няколко крачки Асен я настига. Те се гледат за миг, сякаш нито един от двамата не може да повярва, че другият съществува наистина.

— Забравих да те предупредя — се досеща Асен. — Между нашите горе да не си споменала думата „мащерка“!

— Я, виж ти, табу! Че защо?

Той наблюдава гласа й, светещ от любопитство в мътносивата вечер.

— Не разпитвай!

— Пък аз мислех, че при вас всички табу са запокитени в пропастите! — добавя тя разочаровано.

— Все някое табу трябва да остане за подправка! — казва Асен, мъчейки се да разгатне какви ли табу толкова са опротивели на нейната хлапашка възраст, на която всичко е простено.

— Мащерка… звучи много невинно!

— Когато разбереш защо, няма да ти се вижда толкова невинно.

— Не обичам потайности.

Сянката й, простряна пред нозете му, се натаралежва. Неговият глас се снишава и я кара неволно да се приближи дотолкова, че да го прегърне със сянката си.

— Ако нейде има нацъфтели мащерки, все едно че не ги виждаш! В хижата, ако ни сварят чай от мащерка, все едно че пиеш липов чай! — заръчва Асен, сякаш я посвещава в съзаклятие. — Да не започнеш да разпитваш по женски за рецептата: как, от какво се прави този вълшебен чай! Разбра ли?

— Всичко не разбрах!

— Просто склерозираш за думата „мащерка“!

— В къща на обесен не се споменава за въже, а пир вас за въже се държат, мащерка не се споменава!

— Точно така! Ти си схватливо момиче!

Дара вдига лице, напръскано от дъждовни капки като от светещи лунички.

— Излишна уловка! — казва тя от упор. — Ще дойда заради тебе.

И тръгва, погълната от новата си походка, която изненадва първо нея самата. Подхвърля му на верев:

— За да вида как прегръщаш… скалата!

Той дълго гледа учуден как си отива от него собственото му произведение, изваяно за една вечер.

А в нея се загнездва безпричинно чувство за ранимост.

Когато тя съвсем изчезва, сляна с дъжда, Асен поема бавно по улицата. Нещо му пречи, за да усети докрай тази почти въздушна лекота, която го изпълва. Лекота и свобода. Какво, какво му пречи, не може да разбере. Ах, да! Чадърът! За какъв дявол всъщност го бе взел?

Сега в лавинопада Дара не си спомня. Тя просто усеща вкуса и аромата на тази отдавнашна вечер, кондензирана върху устните й в една дъждовна капка, замръзнала в снежинка. Към нея се прибавят оттенъци от вкуса и аромата на още два-три дни, в които е живяла в пълен капацитет и които тепърва има да пие като гъст, сладък сок с вкуса на всички земни плодове.

И между всичко — най-главното. Кое всъщност?

Лице с лице със скалата

Изшилени в небето зъбери. Неприветлива металическа сивота на скалите отдалече. Под тях зеят суходолища. Непристъпни, застрашителни стени. Улеи, овъглени от мълнии. Отблъскват.

Старият алпинист Деян издирва младежи, издирва скали. Гласът му е придобил учителска интонация:

— Не съдете за скалата отдалече, от ниското. Оттам тя изглежда недостъпна. Приближете се до нея!

Колкото повече я наближаваме, толкова по-ясно изпъква релефът на канарите, сякаш оживяват. По тях се появяват бръчки като признак на скрит, вътрешен живот. Все по-близо към лицето на скалата. Съзираме широки пори, проядени от пек, дъждове и вятър.

Ръката на Деян милва грапавата кожа на канарата. Дланта му чувствува живата топлина на фактурата й.

— Пръстите трябва да свикнат да се вкопчват във всяка брадавица, трапчинка, процеп. Пръстите трябва да прогледат. Четете планетата с пръсти!

Дара стои пред отказа на камъка да я приеме. В нея се набира каменна твърдост и упорност, за да му се противопостави. Но камъкът е категоричен.

— „Не отблъсквай отблъскващата те скала! — цитира Деян нечия мисъл. — Не се лишавай от нищо! Научи се да живееш!“

И тя дръзва да опита. Започва да се катери, макар че скалите я задгърбят и височината й причинява морска болест дори когато я гледа отдолу нагоре. А как ли призлява от височината, зърната отгоре надолу?

Но Дара поисква да мине през онова, през което са минали тези чудаци, за да ги опознае, за да ги разбере. И между всички тях — този „скален“ приятел на Звезделина — Асен.

— Как се чувствуваш? — я пита той и я изглежда обгарящо.

— Скарана от рождение с всяка скала! — отвръща тя намръщена срещу слънцето или срещу погледа му.

Асен се мъчи да я сдобри със скалите:

— Всяка скала си има свое излъчване. Една ме успокоява, друга ободрява, трета събужда в мене енергия. А забелязал съм, някои канари в Рила ме променят, правят ме различен от всичко, което предполагам за себе си. Какво знаем ние за биотоковете на скалите?

Той не вижда наежените камъни, а търси техния скрит смисъл. Затова не го плашат и потискат, а го притеглят към себе си със загадъчен магнит.

Дара го слуша с насмешка. Но започва да нервничи, щом чуе гласа на Деян, понеже долавя, че той никога не се повишава, не избухва. Този глас разкрива точен, безпогрешен, съвършен характер. Трудно се понасят такива хора. Самото им присъствие ти действува като натякване за твоите недостатъци.

Изглежда, цялата ни група има такова неприязнено отношение към безукорния Деян. Той по начало е приел това, щом продължава да устоява своята линия.

— Височината могат да покорят двама, вързани с едно въже! — поучава Деян и връзва с алпийски възел Дара и Бранко.

Първият възел. Първото въже през гърдите. Дара изтръпва. Дори да го отреже, то вече като пъпна връв ще я тегли към скалите.

Докато проверява здравината на примката, Дара не млъква:

— И тук вързани! Къде е свободата?

Деян не отговаря на излишни въпроси, сякаш не ги чува.

— Трябва да изхвърлиш всеки ненужен товар, всяко излишно движение, за да се катериш нагоре! — наставлява той.

Момичето започва да се качва. Все повече неща смъква от себе си — да й е леко. Изтръгва вкоренени навици и ги захвърля като гнили зъби.

— Омниа меа мекум порто! — вика Асен, Философът, и размахва свободни ръце, катерейки се над нея да й показва по стените пътека, подобна на изправена на опашката си змия. — Всичко мое нося със себе си! — й превежда той, съобразявайки, че тя е от неграмотното по класически езици поколение. — Нищо друго не ми трябва!

— Сложи крак тук, придвижи лявата ръка нагоре!…

Дара чувствува, че е едновременно двама души. Единият я контролира и командува с гласа на Деян, другият действува нащрек с нейните мускули. Бунтува се срещу това двойствено същество. Педя по педя нагоре. Тя достига една трудна цепнатина. Хвърля поглед през краката си — ритнала е пропастта далече под себе си. Виси на гола воля. Само с върха на обущата си докосва скалата, а с цяло ходило стъпва във въздуха.

— Не гледай надолу!

Как да не гледа? Бездната зее и грабва очите. Отвесна перспектива. Дръвчетата са зелени топки. Шосето е бяло дръвче. Хоризонтът е обърнат. Небето стига до глезените.

Завива й се свят. Увисва на една ръка. Измерва тежестта си на собствен кантар. Шари с нозе из въздуха за опора. Цялата й воля се впива в едно единствено усилие: да не извика. Пръстите й се изхлъзват. Изпуща земята. Хваща се за небето. Миг замайваща безтегловност. Хвърчи два-три метра. За части от секундата се превръща в птица. Въжето я стисва до задушаване през рамото и гърдите. Бранко крепи с все сила другия му край. Примката на въжето я държи вързана за небето. Изпитва ликуващия ужас на обесения.

Прислонява се на един скален перваз. Канарата под нея трепере и се люлее. Струва й се, че всички чуваме ехото от ударите на сърцето й, препратени от скалата. Все пак не извиква! Тя ни потърсва и подпитва злобно с поглед:

Е, много ли е смешно?

Никой не се засмива. Даже Присмехулникът е сериозен. Мълчанието казва:

Не си въобразявай, че можеш да ни смаеш с падане! Ако се смеехме на всеки паднал, досега да ни са се разтегнали устата зад ушите!

А на кого благоволявате да се смеете? — пита Дара мълком.

Най-смешното е да стигнеш насред, и ни нагоре, ни надолу! — подслушва тя мислите ни. — Ни напред, ни назад!

Дара се сепва и отново вкопчва ръце в скалните грапавини. Страхът да не станеш смешен — най-отчаяният стимул за човека.

Тя сама тегли себе си нагоре. Не вика никого на помощ, не протяга ръка за опора. Сега разбира: безпомощните са най-големите егоисти, те се стоварват на чужд гръб.

— Ти си самоиздигащ се човек! — вика тя на Асен, достигнал вече върха.

Дара все още не познава никого и онова всемогъщо НИЕ.

Тя се бе навила предварително да ни дразни за самонадеяността ни, да ни подиграва за запалянковщината ни, да ни унижава в собствените ни очи, да ни смъква долу от върховете със своите закачки. Но заядливостта й увисва във въздуха.

Ние самите сме противовес на онова, което тя си е мислела за нас. Съвсем противопоказни на представата й за наперени смелчаци. Сякаш сме изкатервали скали и върхове, за да смирим гордостта си. Пред нея стоят скромни, почти свити хора, имащи напълно ясна представа за опасността. И затова по-опасни.

Тя поглежда нагоре дали ще може да стигне до оня връх по най-стръмния възлаз. Исканият връх, това е смирението на гордостта. Тя разбира, че й предлагат трудно катерене.

Дара има чувството, че човекът, който тя е била досега и е щяла да бъде до края на живота си, остава долу под скалата, съблечен и запокитен от нея като дреха. И тя се прощава с него завинаги.

В гърлото й се набира злоба към Асен, който има власт да я раздели с нея самата. Трябва да му измисли отмъщение.

Изведнаж мята очи нагоре към него, сякаш дочува течението на мислите му:

Изхвърляй амбиции, честолюбие, суета, злонамерени замисли като излишен товар, който може да те прекатури в пропастта! Остани с леко сърце!

А Деян продължава да я поддържа с непропускащ глас:

— Правиш излишни движения!

Тя се учи на най-трудното: да поправя грешките си в движение, без да спира да се катери нагоре. Да се променя, увиснала над пропастта.

Педя по педя. Свръхнапрежение за едно издигане на лакти!

Още мъничко. Още едно последно усилие.

Тя се добира до върха. Асен я измъква за ръка.

— Е, как? Мъчно ли е? — пита той.

Тя не казва, а издишва остатъка от дъха си:

— Не чак толкова!

Цяла е изтръпнала, нищо не чувствува от себе си, всичко е изхвърлила долу освен пърхането по вятъра на сламено-пръхкавата коса. Останало е от нея една разрошена коса. Едвам събира дъх да продума:

— Едно ме мъчи.

— Забиването на клина ли? — предполага Асен.

— Не! — изпръхтява тя, доиздърпвайки с въжето Бранко.

— Знам, изтеглянето на въжето — отгатва Асен, гледайки нерегулираните й движения от преумора.

— Не! — упорствува тя.

— А какво?

Дара отговаря шепнешком с ръка на устата си срещу вятъра:

— Все „мащерка“ ми се върти в ума!

Асен прихва, озърта се и й нарежда строго:

— Изкорени тази дума от главата си, ако искаш да останеш при нас!

Дара трескаво си тършува из паметта-въображение за най-важното, което все е отлагала. Кое всъщност?

Всеки си има една тайна

Изправена на върха, Дара среща очи в очи безкрая. Погледът й е един въпрос към пустотата: какво има отвъд прозрачната, безпределна клетка на земната атмосфера? Момичето се отдръпва неволно с половин стъпка назад — сякаш е застанала на ронещ се бряг пред бездна.

Двамата с Асен присядат на ръба на скалата, спущат нозе надолу. Сега я обзема заветното изтръпване пред височината. Така до тях сме се настанили и другите от групата. Поемаме си дъх след катеренето. Заредили сме накърнената си увереност с собствените сили.

Дара се къпе с наслада във вълните на въздушния океан. Тя гледа в безкрая с разтопени от слънце очи, без да го вижда. Безкраят е влязъл в очите й и е станал техен цвят и дълбочина.

Бавно, методично се изкачва при нас и Деян, вкусвайки с пълно удовлетворение всяка преодоляна трудност. Той оглежда хоризонта опиянен. Така може да съзерцава природата само човек, минал прага на четиридесетте години.

— Ето това е миг свобода, извоюван със собствени сили! — отговаря той чак сега на въпроса на Дара къде е свободата.

Тя съзнава, че трябва да извоюва наново всеки нов миг свобода. И още, открива изненадана, че започва да мисли.

— Нискостеблите души не разбират това! — казва Асен в отговор на Деян.

— И вие, младите, не го разбирате! — възразява Деян, задъхан от вятъра, префучал през гърдите му. — Ти, Бранко, я си признай, за какво си дошъл? Да чупиш спортни рекорди, нали?

Бранко го поглежда изпод вежди и острата му коса щръква.

— От инат! — процежда той.

— Как така? — питат няколко гласа.

— Ей така! — отвръща младежът неохотно. — В последния учебен час написах на черната дъска: „Свършихме гимназия, преди тя да свърши нас!“ Учителският съвет откри някакъв страшен подтекст и забави дипломата ми… — Бранко запраща в далечините едно камъче.

Изобщо, всички сме дошли в планината да отреагираме някаква обида. Но не искаме да признаем това дори пред себе си. Може би сме се стремили към нещо чисто, бягайки от не съвсем чистото. Долу е тясно, ниско, обрамчено от една витрина, притиснато от един таван. Но, щем, не щем, свързани сме с долу, връщаме се пак там, за да закопнеем с нов порив за височините. Един град със саждиви стени ни дърпа надолу и ние се спущаме като кофа в пресъхнал кладенец, за да се ударим о глухото му, празно дъно и пак да полетим нагоре, жадни към отвора на небето.

Дара пита Асен:

— Ами ти, Философе, защо си дошъл? В търсене на силни изживявания?

— Да открия една тайна — казва Асен.

— Каква, ако не е дотам тайна? — пита любопитната Дара.

— Дали за човека невъзможното е възможно — отвръща Асен.

— А на мене ми се струва, че пъпът ми е бил алпийско въже! — казва Горазд искрено, тъй като за него не съществува друг свят освен по радиуса на алпийското въже, с което е привързан заедно със Зорка и с всички нас.

Той е от онези силни хора, които получават силата си само в магнитното поле на своята група.

— Не! Само един бе роден на скала — Цанко Бангиев! — възкликва Скулпторът.

Зиморничавият си признава самоиронично:

— Аз пък дойдох от зъзнене. Всички ми се смееха, че съм зиморничав като жена!

— Нашите слабости са извор на силата ни — обобщава Асен Философът.

Деян, възседнал скалата, не може да отлепи очи от простора:

— Аз дойдох, за да видя от най-високото най-далече!

— А аз да видя от най-близко най-смешното! — вметва Присмехулникът.

— Какво е то? — питаме, готови за поредната му шега.

— Човешката амбиция да се катериш нагоре — отвръща той.

Поетът се намесва:

— Цанко Бангиев твърдеше, че е станал алпинист, за да изпита себе си.

Асен мисли на глас:

— За да намери себе си, той изгуби живота си.

Дара като никога мълчи и слуша. Мълчанието й обръща думите ни откъм опаката страна и ги разглежда критично. Имаме свой език със свои сигли. Самата модулация на гласовете ни говори за затворен наш кръг. Ние не бягаме от света, а търсим в планината по-тесен, истински контакт със света.

И все пак всички сме бегълци в планината. Всеки е оттласнат от нещо. Първопричината отдавна е изчезнала за всекиго, а ние продължаваме да катерим скалите.

Сякаш Асен й внушава странични мисли, които за пръв път я спохождат. Тя започва да съзира страха — не големия, грабващ до виене на свят страх от височината и пропастта, а онзи всекидневен, незабележим, дребен страшец, полепнал като сив прах по думите, по стъпките и отношенията на хората в ниското. Страшец, който носи безобидни имена: благоразумие, предпазливост, презастраховка, съгласуване, съобразяване, сигнализиране и тем подобни добродетели. Страшец, заседнал по лицата и мислите като някакъв пепеляв, защитен цвят. Струва й се, че започва да отгатва: тези млади хора се катерят така високо, за да предизвикат големия, истински, основателен страх и да тръснат от плещите си наслоения дребен, унизяващ ги страшец.

— Ами ти момиче, защо дойде? — я пита Деян.

— Аз пък дойдох от любопитство! — заявява Дара независимо.

 

Дара, преобръщана като дъвка между челюстите на лавината, преживява наново първата нощ след първото изкачване на скалата: всичко й се върти, пропасти, отвесни каменни стени, урви, тя пада, пада, лети в бездната и не може никога да стигне дъното, няма дъно…

И все шари с трескава мисъл да налучка най-важното. Да се вкопче в него. Кое, кое е било или ще бъде то?

Изборът

Дори в броените си мигове пред края тя не може да прескочи един ден — най-нейния от всичките й дни.

Денят, с който тихо се гордее насаме пред себе си.

Денят на избора си.

Предлагат й като първенец на курса назначение в научен институт в София.

Сама избра лавината.

Вижда лицата на преподаватели и състуденти, гипсирани от смайване, когато тя произнася:

— Искам да постъпя на работа в станцията на връх Ботев.

Струва им се, че не са чули добре. Оглушали са от протести, ходатайства, молби за служби в столицата. Тя е принудена да повтори отчетливо, че наистина настоява да отиде там, откъдето всички бягат като от заточение.

Не може никой да я спре.

В този ден тя избира себе си: колежка на раздрани облаци. Тен с цвят на прегоряла пшеница. Коса, изпръхнала от вятър и слънце, с дъх на чубрица. Навик за самостоятелно мислене.

Пътеките в Балкана се вият и размотават кълбото на мислите. Вървиш и обмисляш. Имаш много време. Лавината е още далече. Пътеката се вие до безкрайност. И там, където свършва пътеката, мисълта продължава над пропастта.

Планината те приема и ти дава дългото разстояние и време, за да обмислиш всички твои и общи неща, покрай които си препускал в града при голямата скорост. Те навлизат в тебе с прилив на усещания, докосвания, мириси, неизвестност.

Избирайки началото на пътя си, ти избираш своя край.

Няма връщане назад.

Да би могъл да се върне онзи съдбоносен ден на избора, сега ти би избрала какво?

Между пухените бели завивки и лавината?

Разбира се…

Изпитание

Целият ти живот е пътека, отвеждаща към този миг. Очакваш го, подготвяш го, боиш се от него, но още повече се боиш да не те отмине. Да не го проспиш. Затова го предизвикваш. А самият миг на изпитанието те връхлита, когато най-малко очакваш.

Спокоен есенен ден, напоен със слънчева светлина, която бавно гасне по слитащите листа в гората.

Станцията на връх Ботев. Слънце над облаци. Облаци под тебе. Върхът изглежда откъснат от земята, плуващ в безкрая. Като че ли това е някаква космическа междупланетна станция. Рупорни параболични антени като огромни уши, обърнати на всички посоки, подслушват вселената.

Съдбата приема момчешкото лице на Бранко и застава под прозорците на апаратурната зала:

— Другарко инженер!

Дара вътре в залата снове от сигнал към сигнал. Викат самолети от въздуха, радиовъзли, летища, цялата страна я призовава да бъде нащрек. Тя държи връзките. Ако ги отпусне, макар и за един миг, тези близки гласове в ушите й ще се откъснат от земята като в балон с отрязани въжета, ще се понесат слепешком сред мъгли и облаци и няма да се върнат. Тя е техният здрав корен, който ги привързва към земята.

От шума в залата не чува вика на младежа.

Съдбата хвърля камъчета с ръката на Бранко по прозореца. Дара обръща сепнато глава. Обаче нов сигнал я връща към апаратурите. Тя бързо и точно откликва. Чак след това се втурва към прозореца, отваря го и цяла се надвесва навън.

— По-голям камък не можа ли да хвърлиш, че да счупиш някой апарат? — крясва тя и отново се обръща към сигналите, които я дърпат навътре през залата далече отвъд пространствата.

Бранко я изчаква, подигравателно подсмихнат:

— Не се престаравай, да не си помисля, че си начинаещ инженер!

— На тази апаратура и старците са начинаещи — отвръща Дара с научна тежест в гласа си.

— Пристигнах да отпразнуваме назначението ти.

— Сам ли?

— Другарите ще ни намерят в хижата.

Дара се самоовладява да не попита кои точно ще бъдат. Асен впрочем ще дойде с мисълта, с въздуха край тях, дори и да е останал долу в града.

— Щом свърша дежурството, идвам! — казва тя, изпълнена с упойно чувство на отговорност.

Не й минава през ум, че й предстои най-очакваното.

Вик за помощ

Рано или късно ще бъде отправен и към тебе. Ще успееш ли да му се откликнеш, или ще остане за цял живот да ечи в ушите ти неспасяем и терзаещ?

Миньор, непознат, несъществувал за тебе досега, излиза привечер от тъмната паст на рудника. Носи в ръка карбидна лампа, която забравя да угаси.

Навън пада мъгла като оловна прах, извираща от ноздрите на земята. Нозе в гумени ботуши, натежали от кал и умора, вървят по стръмна пътека. Пипнешком налучкват лъкатушките й. Бледото пламъче на лампата, разлюляна отмаляло в ръката му, с езиче лизва мъглата и блуждае като през мътно стъкло.

Миньорът нехайно стъпва, отпуснат в прашния си подземен комбинезон. Струва му се, щом е излязъл на повърхността на земята, няма вече от какво да се бои и от какво да се пази. Въздухът, макар и замотан в мъгла, го обгръща с нежна ласка.

Изведнаж се прекатурва камък и повлича сипей. Ботушът се подхлъзва, изгубил опора. Човекът не успява да запази равновесие и полита надолу. Лампата отскача от ръката му и пламъчето като откъснат есенен листец пада, измервайки с отвес огромната дълбочина на пропастта.

Човекът сякаш се събужда от сън. Събира всичките си сили, за които дори не е предполагал след уморителния подземен труд. Вкопчва се в ръба на една надвесена скала.

— Помощ! Хо-ра! Е-е-ей!

Две отчаяни ръце, сграбчили изплъзващия се скален праг. Издути възли на вените. Пръсти като пирони, забити в острия камък. Колко могат да издържат така?

Мъглата навремени се отвява от вятъра и разкрива зейналата бездна. Викът на човека става глух, обвит във ватата на мъглата.

Долу по пътеката върви момък с раница на гръб. Спира и си дялка с ножче един клон за тояга. Долавя дивия вик, взира се нагоре и през една движеща се пролука на мъглата съзира увисналото тяло. Като призрак на обесеник. В първия миг момъкът понечва да се втурне нагоре на помощ. Но пред него се препречва непристъпна канара. Момъкът се озърта безпомощен.

Защо не си се учил да катериш скала?

Мъглата отново приижда и скрива обречения човек.

Само викът му остава да виси във въздуха, все по-отчаян, все по-заглъхващ.

Веселбата

Акордеон се разтяга до издъхване. При светлината на газова лампа — разиграни сенки. От мъглата сякаш се е мръкнало. И без това в планината денят е толкова по-къс, колкото по-дълга е сянката на високите върхове.

Младежи танцуват. Дара се е покачила на дървената маса и пародира модерни танци.

Тя е пълна с вродено чувство за пародиране. Стеснявайки се от своята свръхчувствителност и интелигентност, тя е поет на живота, избивайки винаги в шега, в гримаса, в гротеска. Само за да не прозвучи сантиментална. Пародия на всичко — това е нейната стихия. Играе до умопомрачение.

Но днес има и друга причина, която я кара да надмине себе си. На нейния празник не е дошел никой досега освен Бранко и Поетът.

Младежите се заразяват от неудържимия ритъм на нейната танцова импровизация. Хижата се разлюлява от лудешки стъпки.

Двойка стари излетници, седнали на отстранена пейка, поглеждат към необузданото момиче неодобрително. Те са разтворили на колене раница, пълна с кашкавал, домати, салам. Дара улавя укоряващия им поглед и както се върти, изведнаж се заковава на място като окаменяла:

— Каква младеж! — имитира старешко възмущение тя.

И отново се впуща предизвикателно в карикатурните си, разглобени движения, в които разкрива своеобразна естетика. Нейният танц е ирония на модерния свят, деформиран от скорости и неврози. И в същото време — драстична самоирония. Тя така отреагирва огорчението, че групата ни не я е удостоила с внимание. И между всички нас — един дървен философ.

Поетът свири на китарата, воден от променчивото темпо, което Дара му налага. Може би този граблив ритъм обрулва от съзнанието му като от овощно дръвче още недозрели мисли и думи за едно стихотворение. Няма време за дозряване. Всичко в нашия свят е импровизация. Задъхване, скорост, догонване.

Бързо сънувай!

В сивото утро будилникът дебне, за да забие звънтяща бургия право в сърцето на топлия сън.

Нов ден те погва.

Ти на земята не стъпваш от тичане.

Всичко изтърваш — света и себе си в душесмукачката на скоростта.

Всичко в тебе е бегло, преходно и все закъсняващо.

Все си „ще бъда“ и „щях да бъда“, никога истински „аз съм“.

И затова в заслепение всичко пропущаш.

Бързо сънувай!

Докато падне последната нощ. Вечната нощ ще поиска всичко — и твоите сънища да угаси.

Събуди се от танца!

Има ли някой, който си е отиграл танца до края?

Вратата на хижата се блъсва отвън като от внезапен вятър.

На прага пада запъхтян момък. Изпъкналите му от орбитите очи продължават да тичат.

Веселбата секва. Акордеонът ахва разтегнато.

Новодошлият сочи с ръка нагоре към височините. В ръката му трепере ехо от вика на увисналия над пропастта човек.

Дара скача долу от масата и го разтърсва за рамото:

— Казвай къде!

— На ръждивата скала! — изшепва задъханият.

Всички занемели стърчат.

— Какво гледате като треснати от гръм? Хайде! — виква тя на слисаните туристи.

Грабва клинове, въже, чук, карабинери, фенерче.

Нас ни няма в този миг, когато сме й най-нужни. Но тя никога не е била така тясно свързана с цялата група, както сега. Събира в себе си образите на 16-те, за да се справи. Паметта, съзнателна и подсъзнателна, изведнаж изважда опит, умение, сила и ги прави нейно овладяно притежание.

— Забранено е катерене при мъгла! — я спира възрастен глас.

— Ти чакай, докато се раздигне мъглата! — казва Дара и хуква навън в лютивия сумрак.

Двамината стари излетници, както са захапали домат, остават със спрян на гърлото вик.

Младежите, вцепенени за миг, се юрват навън след момичето. Поетът захлупва китарата над масата и се хвърля да ги догони, да не изпусне, както обикновено, най-интересното. Едно мигновено разсейване, едно отвличане по вълните на въображението и току-виж, че случаят те отминал. За мечти и песни размени живота. В мъглата Поетът се ориентира по посоката на младежката глъчка. Все така се помни: да тича след нечии викове, да настига нечии по-бързи стъпки. Все така в мъгла…

И сега пропуща може би единствения си шанс.

Младежите събират суха вършина, съчки и клонак. Наклаждат огън в подножието на хребета. Пламъците осветяват с подвижни отблясъци Ръждивата скала — отвесна, кафявочервена, сякаш опръскана с кръв, заплашително извисена под оловносивия похлупак на мъглата.

Някъде горе, увиснал в пусто пространство между земята и небето, се люлее силует. През мъглата изглежда нереален. Едва се крепи с нокти о един издаден зъб на скалата. Сянката му, уголемена и деформирана, се мята по околните каменни стени, гърчи се за дъх. Релефът на канарите става още по-суров и изпъкващ от избуялия огън. Сякаш камъните оживяват и се раздвижват заканително.

— Къде се забавиха другите? — пита Бранко, без да очаква отговор от мъглата.

— Няма да ги чакаме! — казва Дара.

Няма време за подготовка, за предпазни мерки. Най-важните мигове ни заварват все неподготвени.

Дара започва да се качва нагоре. Втори след нея, който я осигурява на въжето, е двадесетгодишният Бранко. Събират в пръстите на ръцете и краката всичката воля и устремност, която им е била дадена да си я разпределят за целия дълъг живот. Сякаш нищо повече няма да има пред тях. Само една отвесна скала до оная черта, до която се провижда увисналият силует.

Нищо друго няма за тях в цялата вселена.

На челото на Дара — фенерче. Тя е като светулка, залутана в мъглата и шареща по скалите.

— Кой им разреши да катерят при мъгла? — ги дръпва надолу опитен глас.

Спират сепнати. Те нямат право да бъдат благоразумни. Добре, че не им достига опит. Отново се съсредоточават в мъчително лазене нагоре. Силят се да оглушеят. Но този вразумителен глас ги разтърсва, пречи на движенията им, спъва ги:

— И най-опитният алпинист спира там, където го завари мъглата! А вие, вчерашни…

Поетът им се притичва на помощ с едно припомняне:

— Рад вися на една ръка цяла нощ, докато се развиделее!

За миг си представят мълчаливеца Рад, вкопчан с една ръка в тъмна канара, увиснал на въжето, човек-люлка, едва се крепи, гледа как звездите никнат една по една и брои минутите, очаквайки разсъмването като спасение…

Те са получили присъда да не чакат. Поглеждат нагоре. В отвесна, страховита перспектива съзират през мъглата: ръцете, на които се крепи един човешки живот, едва издържат тежестта на тялото. Той виси на един гол инстинкт. Още мъничко… Още колко?

Ускоряват катеренето. Младежите още по-ревностно носят клони, шума, цели дръвчета, за да разпалят огъня. Пламъците се извисяват, озарявайки по-нагоре канарите. Езиците им разнищват мъглата. Дрипите й се развяват, закачени по зъберите.

Ръждивата скала проблясва тук-таме като опръскана с пресни капки кръв.

Сега Дара е със скъпернически пестеливи движения.

Секунда закъснение може да струва един човешки живот. Колко умират от закъсняла протегната ръка, от закъсняла добра дума, от закъсняла справедливост…

Още малко остава. Още две-три педи, и ръката на Дара ще досегне нозете на увисналия, полюшван от вятъра или от отмалялост. Той се крепи сега не на своята воля, а на тяхната — внушена му от скъсено разстояние. Заради страшния риск, който поемат тези двама непознати младежи, изнемощелият човек продължава да виси. Ако бе сам, вече да се е отпуснал към отморяващата бездна.

Но тук скалата е най-недостъпна: гладка като отсечена със секира, без ни една издатина. Играта на огъня се отразява по нея като в огледало.

Всички долу замират с вдигнати лица. Наежените зъбери настръхват. Сега волите на всички се събират в изтръпналите ръце на двамата безумци.

Вятърът е променчив, ту разнася мъглата заедно с пушека от огъня настрани, ту я сплъстява право нагоре към тях.

Миговете, окачени на скалата, стават вкаменени като нея.

Едно човешко тяло виси като камбана. Вече безмълвно, за да не хаби последната капчица сила. Онемяла камбана, разлюляна за тревожен звън. Тя ще бие в сънищата ти, ще ехти и в последния ти сън, ако не й се откликнеш сега, в единствения миг на надеждата.

Дара с върха на разперените си пръсти докосва клатушкащите се нозе на призрака във въздуха. Тя се крепи само на една ръка и на едно въже, което я свързва с другаря на скалата. Пъпна връв не е така здрава и неразвръзна. Двамата осъзнават с всяка своя клетка, разпъната на скалата, че са извисени до най-голямата връзка между човека и човека, до каквато рядко смъртните се добират. Вече са отвъд страха, прескочили в друго измерение.

Бранко с овладени и точни като часовников механизъм движения, на каквито никога не е бил способен долу на земята, протяга на Дара клин и чук. Крепена от него тя се мъчи да забие клина в твърдата скала. Опитва здравината му — клинът едва се държи, хлабав. С още няколко автоматични удара на чука тя го забива дълбоко. Още веднаж — удар — Бранко й подава карабинер. Премята към нея въжето. Тя го поема безпогрешно и внизва с примка в халката. Отпуща се с цялата си тежест на въжето.

Дали клинът ще издържи? Миг, увиснал между живота и смъртта.

Клинът малко поддава надолу. Няма време за повече осигуровка.

В най-опасните мигове няма време за осигуровка.

С бърз подем встрани Дара се добира до висящия човек.

Обнадежден, той се съживява от вцепенението. Нейното докосване му действува като инжекция. Дара премята през гърдите му въжето.

За миг двамата увисват на един клин.

Бранко се опъва с все сила, сякаш се разтяга и издължава.

Изтегля и двамата към един скален праг. Как го е постигнал, дори в спомена не може да си го въобрази.

Въздъх на облекчение се откъртва от гърдите долу.

Всеки един от зяпачите има странното чувство, граничещо със сигурност, че и той е допринесъл за спасителната акция със своето свръхсъсредоточаване, сякаш им е внушил собствената си решимост.

— Най-трудно е връщането! — се обажда сподавен глас отдолу.

Отново спрян дъх в една обща гръд. Погледи, слени в един общ поглед, вторачен нагоре към спускането на тримата, хипнотизиращ ги да успеят. Педя по педя надолу.

Не е възможно сега да се случи нещо.

След толкова нечовешки усилия.

Огънят се снишава заедно с приближаването на троицата към земята. Канарата потъва в мрачна мъгла, върхът й се слива с тъмния небесен свод.

Сякаш се спущат от преобърната пропаст.

Родилен миг

Никога да не стане родилка, Дара изпитва мъките и блаженството на раждането.

Стъпва на твърда земя.

Носи един спасен от нея живот.

Едновременно се ражда и тя самата. От себе си се ражда.

Каквото и да я чака занапред, тя е готова да го посрещне. Всичко се изкупва с един-единствен миг като тоя.

Поетът, опиянен, усеща как в него никне една безсмъртна поема. Дори заглавието й вече е измислил: „Отвъд правилата“. Ще я напише така, както двамата, нарушавайки правилата, извършиха своя подвиг. И той ще разчупи всички познати стихотворни правила. Но времето не ще му стигне за неговия поетски подвиг.

Младежите вдигат на носилка от клони спасения. От дългото висене, вкопчан в скалата, цял се е схванал.

Зад него в свечеряващата се мъгла вървят като разглобени Дара и Бранко. Едва сега ги настига страхът. Коленете им треперят.

Вече не е страшен за тях страхът.

— Орденът не ви мърда! — подмята някой.

Дара се нахвърля върху него освирепяла:

— По скалите висят ордени! На всяка скала и орден! Защо не се катериш да ги береш като круши?

Уставът

В хижата стари, патили планинари обсъждат случая:

— Морето им до колене!

— Ами ако паднат, кой ще ги смъква надолу като чували с натрошени кости?

— Луди глави!

— Катерачеството трябва да се забрани със закон!

Късно вечерта пристига в хижата Никифор, тогавашният им водач, мрачен като облак.

— Не знаехте ли устава?

Те чуват в гласа му тревога за техния живот и не могат да се сърдят.

— Устава? — двамата се споглеждат.

Те скъсаха с толкова неща, които до тази вечер ги дърпаха надолу, че уставът им изглежда нищожна задръжка.

Никифор вижда как го гледат, паднали от друг свят.

— Алпийският устав строго запрещава катерене при мъгла! Не сте спазвали правилата за спасителна акция!

Двамата с превъзходство мълчат. Има изпитания, които те заставят да изскочиш вън от всякакви правила.

Дара е заета с друго. Не опасността. Не успехът. Нещо по-тревожно: чувството й за ранимост. То се събужда все по-често. Защо не дойдоха другите? Мъглата ли им попречи? И между всички тях — един…

— Не сте знаели какви последици…

Никифор пали цигара с разтреперани пръсти, сякаш той е висял на тях върху скалата.

— Спасители! А вас кой ще спасява?

Сам не може да повярва, че са оцелели.

Двамата го гледат отчуждено. Сякаш им говори на марсиански език:

— При такива случаи се звъни по телефона в базата. Веднага се изпраща хеликоптер…

— Няма ли устав за хеликоптерите при мъгла? — пита Дара незаинтересовано.

Никифор продължава:

— Всяко нарушение води до изключване от клуба на алпинистите. Ще се опитам да ви отърва с порицание. А мене, като ваш отговорник, мислите ли какво ме чака? Не сте знаели какви усложнения…

Дара казва кротко и убедено:

— Ако бяхме знаели, пак щяхме да идем…

В центрофугата на лавината

Сега, завъртяна в лавината, Дара се вкопчва в този спомен като в своя вътрешна опорна точка. Човекът в мъглата все още виси над пропастта. Камбаната бие с ехо в гърдите й. Помощта, която е дала на онзи непознат миньор, сега се възвръща обратно към нея и й дава сила да се държи. Собствената й ръка, протегната към висящия човек над пропастта, сега се протяга към самата нея.

С уста, затъпкана с плътен сняг, като че ли запушена с кърпа от разбойници, Дара си повтаря неистово, задушавайки се:

Ако бяхме знаели, пак щяхме…

Болка без билка

И все пак, кое боли в един неизживян живот?

Дара дори в последния миг бяга от нещо.

Търсейки безрезултатно в паметта си най-важното, тя всъщност подсъзнателно иска да се скрие от него.

Но това нещо я издирва самичко, макар и затрупана под лавината.

Нима е допуснала да се влюби? Тя, която се подиграва безмилостно на всеки полъх на сантименталност?

Стига е била влюбена!

Страхът от живота е по-голям от страха от смъртта.

Първият, който я накара да изтръпне от чувство за ранимост. Няма какво да си спомня с него.

С него е имала нищо.

И сега потъва в нищото:

Невъзстановими мигове. Една единствена нощ, от която нищо не помни освен някакъв хаос. Преплетено дишане. Възел от две безсъници. Близост, която затуля единия от другия. Изгубване на чувство за хумор. Плашеща сериозност. Изчезване на единия в другия.

С връщането на светлината всеки се връща към себе си.

И остава нищо.

Помни друго. Един поглед. Той може всичко да казва. Една усмивка. Тя може всичко да обещава. Едно присъствие.

Изведнаж присъствието му запълва нищото и го превръща във всичко.

Всичко й се вижда прекалено много за един живот.

Стиска в шепа топка сняг. Може би този сняг е дошел от дъждовните капки при първата им среща. Превърнати в подземна влага, в подкорна мъзга, в цвят и плод, в пътуващи листа, в прелетни облаци, онези влюбени капки са направили удивително околосветско пътешествие, като са носели отразени образите на двамата и са ги търсели по всички меридиани. И най-после са ги намерили тук, в планината. Топка сняг.

Дара стиска в шепа цялото земно кълбо. Какво повече да иска да задържи в шепа, да стисне с вкопчани пръсти?

Пръстите на ръката й не са повече жадни.

Тя ги отпуща и ги загубва.

Асен ще я намери, където и да я отнесе лавината. Споменът прилича на очакване. Сякаш никога не е било, но ще бъде някога. В друго измерение. В друго сънуване.

Ако бяхме знаели, пак щяхме…

Всичко завършва с незавършеност

Ние сме млади. Незавършили започнатото. Незапочнали още.

Ние сме човеци. Несъвършени.

Когато и да свърши човекът, той все не е довършил докрай това, което е започнал. Той е едно незавършено начало. Един незапочнат завършек.

Човекът е незавършеност.

Ако би се увенчал със завършек, той бе стигнал съвършенство. Ако има съвършенство, няма да има развитие.

Съвършенството би било връх, край, финален акорд.

Човекът е развитие. А развитието е незавършеност, продължение, нова незавършеност. Вечна незавършеност.

Една верига във времето без начало и край.

Колкото си по-незавършен, толкова си по-близък до идващите след тебе, които поемат многопосочно стъпките ти, продължават да усъвършенствуват несъвършенството ти.

Затова така сме привързани към загиналите млади герои, млади поети. Те са едно обещание.

Човекът е обещание, изречено наполовина и прекъснато.

А то е повече от всяко осъществяване.

Преждевременното прекъсване е продължение в бъдещето.

Всъщност няма прекъсване. Прекъсването е по-дълго траене.

Човекът е стремеж към завършеност. Ако би се завършил, стремежът би изчезнал и човек би престанал да бъде човек, па макар и да е станал свръхчовек.

Да си представим края на Вапцаров, ако би доживял до своя пълен завършек.

Да си представим едно дълголетие на Ботев.

Човекът, ако би довършил всичко докрай, той би го ограничил, макар и в ореола на един връх.

Незавършеното е безгранично и затова по-човечно.

Човекът е безграничност, защото е недовършеност.

Бъдещето ще го увенчае с въображение и стремеж.

Никой не може да убие незавършеното, обещаното, надеждата.

Незавършеност — най-съвършеният край.

Завършекът е спиране. Мъртва точка.

Незавършеността е вечно движение. Живот.

Снежният триъгълник
Човек сам си създава лавината

Толкова ли сме непригодни за спокойствието?

С такова постоянство си тъчем рухването.

Андро, повлечен от лавинния порой, се мъчи да види какво става напред с двамата влюбени.

Снежният прах гипсира клепачите му. Младежът за миг потъва в бяла слепота. Но внезапно му се отварят други очи, обърнати навътре към най-тъмните ъгли на чувствата. И той проглежда за една страшна истина.

Очи в очи с истината за себе си.

Това е по-голям ужас от лавината.

На вътрешната страна на клепачите му връхлитат бързи образи, които го притискат до бялата стена, отнемат му дъха. И най-смазващ от всичките — собственият му образ.

Любовта обича риска

Крехкото девойче Зорка за пръв път се представя на групата ни в клуба. Никой не я води. Сама иде при нас.

— Искам да се запиша алпинистка. Казвам се Зорка.

Струпваме се, едри и недодялани, пред нея. Гледаме я с насмешливо учудване.

Андро казва нехайно, сякаш подхвърля името й като топка за игра:

— Зорка… хубаво име! За… балетен кръжок.

Зорка с нескрит възторг поглежда красавеца Андро, без да се докача от подигравките му.

— Ще преодолея всички трудности, честна дума!

— Честна пионерска! — се присмива Андро, като че ли нарочно.

Той знае, че ироничната присмивка го прави още по-обаятелен.

Горкото момиче: съвсем се заплесва.

А Горазд не може да откъсне очи от нея: това румено излъчване на юношески възторг колко може да трае? Той се влюбва от пръв поглед за цял живот в най-нетрайното.

Деян тихо отблъсва Андро да не си прави шега с момичето. Той се обръща към нея, стараейки се да погледне сериозно на малката:

— Е, какво те кара, Зорке, да искаш да си строшиш главата?

Андро вметва снизходително:

— Сигур първата й любов е някой катерач!

Зорка се обръща към него със светещ от искреност глас:

— Нямам никаква любов! — И добавя: — Няма в кого да се влюбиш!

Избухва смях.

Дори Деян не може да се сдържи:

— А, дошла си да си търсиш героя по скалите?

Зорка, без да се засяга, ни се доверява:

— Искам да си закаля характера!

Отново изригва смях, който постепенно затихва, някак засрамен. Лицата на алпинистите се променят пред това самоотвержено търпение на девойката, готова да понесе присмех и обиди, но да постигне своята мечта.

Едно дете, превърнато в порив.

Били ли сме някога такива?

Кой, кога успя да изкорени нашия вроден възторг?

Красотата й ни озарява с някаква облагородяваща тъга.

— Майка ти знае ли? — пита Деян загрижен.

— Нямам майка — отвръща момичето кротко.

Как да я предупредим какво я очаква?

Деян я пита, все по-разположен към нея:

— На колко си години?

— На шестнайсет.

Достатъчно е дръзкото достойнство на появата й, за да разтърси до глъбините затвореното същество НИЕ. Твърдото решение, тихата непоколебимост и доверие на това полудете ни преобразяват.

— Още си малка! — казва Андро.

Зорка се сили да овладее смущението си пред красавеца. Тя гледа всички ни с явно благоговение.

— Приемете ме при вас!

— Какви сме ние чак толкова? — пита Деян забъркан.

Зорка цяла пламти:

— Герои! Искам да видя живи герои!

Сега, вместо да избухне смях, настава сериозна тишина. Разменяме си многозначителни погледи. Стоим развълнувани, безмълвни, смешни.

Погледът й казва, че се гордее с нас, а ние се срамуваме от себе си.

Асен, Философът, заговаря към Андро, но с глас, обърнат към новодошлата:

— Не плаши момичето! Остави я сама да се убеди дали може да издържи при нас!

Приемаме девойката, за да се виждаме в нейните очи по-добри, по-смели, по-истински.

Скулпторът казва възхитен:

— Иконописна хубост!

А Поетът, мълком, на себе си, реди стих:

„Тя е родена да обича и да бъде обичана!

Но ще срещне ли любов по мярка за себе си?

Или все нещо няма да й достига, нещо мъничко, което е всичко?“

А Горазд е изпълнен с такава необятна влюбеност, че не може да обзре собствените си предели.

Любовни токове в групата

Сами не можем да се познаем.

Какво става с всички нас? Тази лъчиста женственост на Зорка събужда в цялата ни група мъжество. Готови сме за подвиг, за закрила, за нежност.

Обаче най-силно се отразява пристигането на Зорка върху едного.

Колкото и странно да е, не върху мъж. Дара гледа и слуша всичко с променено, съвсем не свое същество.

В нея блясва самосъзнанието на жена.

„Вечно женственото“ има много по-широк радиус на облъчване, отколкото можем да си представим.

Зорка, деликатна и проницателна, забелязва родилното изражение, което импулсивната Дара не умее да прикрие. Мислейки, че всички момичета са влюбени в красавеца Андро, който със слънчев удар е проникнал в сърцето й, Зорка се приближава с виновна, едва загатната усмивка към другата и прави опит да я предразположи:

— Преча ли ви?

Дара се съвзема и отвръща отбранително:

— Радвам се, че няма да бъда една жена между сто мъже!

— И аз се радвам! — просиява Зорка.

Това момиче казва точно каквото мисли и чувствува. Били ли сме някога такива? И колко дълго можеш да бъдеш такъв?

Дара поверително я дръпва настрана:

— Само че трябва да положиш клетва!

Със загадъчност тя се мъчи да прикрие нещо друго.

— Готова съм на всичко! — се изпъва Зорка всеотдайно. — Каква клетва?

— Да не споменаваш думата „мащерка“! — прошепва Дара заклинателно.

— Само това ли? Че то съвсем лесно! — недоумява момичето, очаквало кой знае какво в тази масонска ложа на алпинистите.

— Ще видиш колко е лесно, като все „мащерка“ ще ти са върти в ума! — я заплашва Дара, а после добавя на себе си: — Май друго ти се върти в ума! — и ядно смерва стройния Андро.

Как й се иска да вземе под свое крило, да защити това неправдоподобно създание. Но риск е женствеността.

Неспасяема.

Жажда

Красавецът Андро позволява да бъде обичан. Но сам е далтонист в това чувство. И като всеки далтонист, не знае това.

Понякога красотата създава подобна инвалидност на сърцето.

А с упорство, на което е способна първата влюбеност, Зорка напряга свръхсили, за да не изостава от нас, другите.

Лятно катерене. Жега и жажда. Устните на скалите са напукани.

Зорка стъпва с грацията на сърне и дори намира сили за една кротка усмивка. Андро, свикнал вече с преданата й обич, почти не я забелязва. Едно случайно срещнато момиче по планинската пътека може по-силно да отвлече вниманието му.

Всички виждаме това, но какво можем да помогнем? Дори групата е безсилна да ръководи сърдечните работи.

Групата може само да съдействува на любовта или да й пречи. Но никога не може да промени нейната съдбовност. Впрочем, какво знаем ние за това опак същество „група“?

Горазд от първия миг не откъсва очи и мисъл от Зорка, без да се осмели да се приближи към девойката, така открито влюбена в другия. Обаче Андро нехае дори за сдържаното възхищение на другарите си към нея. В своята далтонистка слепота той не забелязва как любовта кара да разпукне като цвят женственото очарование на Зорка.

При едно почивка тя поисква да пие вода. Деян й подава стара войнишка манерка, така прохладна в жегата. Но Зорка не може сама без любимия да се наслади дори на една глътка вода.

— Виж колко е студена! — се обръща тя към Андро и разклаща манерката, в която е останало на дъното малко вода. — Жаден ли си?

Андро посяга към манерката:

— Този стар запасняк я е свил от казармата! — и нехайно, без да попита дали Зорка е пила, сам изгълтва до капка водата.

Момичето гледа как той пресушава на едри, стръвни глътки надигнатата манерка. И това утолява собствената й жажда.

А сега в ледения задух на лавината Андро е измъчван от спомена за някогашната неутолена жажда на Зорка.

Всичко, причинено от нас, се възвръща обратно към нас. Това става с неотменността на природен закон.

Андро чак сега проглежда.

С отврата съзира себе си: надигнал манерката, пие, без да се сети за Зорка. На лицето й — разочарование, много по-дълбоко от обикновена любовна болка. Тя е търсила героя, а се сблъсква с един откровен егоист. Красотата още по-контрастно откроява вътрешната му неизтънченост.

Горазд не изпуща от поглед нищо, което засяга Зорка. Неговите устни пресъхват и се напукват само от представата за нейната жажда. Той се обръща към момичето с пресекнал глас:

— Много ли ти се пие?

Девойката изтежко вдига поглед, в който се чете друга, още по-неутолима жажда.

В Горазд се набира неимоверна сила. Вените на слепоочията му набъбват. Камък да стисне, вода ще пусне — за да й поднесе в шепа да пие.

Дара открива себе си чрез Зорка

Дара наблюдава всичко това наежена от вътрешни взривове.

В нея напира някакво мъжко желание да покровителствува беззащитната крехкост на Зорка, да я брани от грубостта на света, да я гали и утешава.

Тя открива с потрес собствената си двуединност. Някъде там, на отвъдната страна на лунната й същност, където е вечна нощ, се таят поривите и инстинктите на мъж. Оттам нахлува някакъв древен, обречен на неутоленост глад за женска ласка. Тя завижда на нещастната влюбеност на Горазд. За нея, родена жена, е недостъпна и най-несподелената любов към жена.

И същевременно тя вижда с болка колко различно гледат на Зорка и на нея: едната е подчертано момиче, ухажвано или пренебрегвано, но във всеки миг от денонощието момиче. А Дара е все наравно с момчетата, те почти не чувствуват разлика между себе си и нея — едно своенравно, дългокосо момче.

В нея със закъснител избухва женствеността.

Никой не се влюбва в Дара. Тя е свръхинтелигентна и ги плаши. Отблъсква ги със своята острота, прозорливост и язвителност. Боят се да не изглеждат пред нея глупави, слаби, смешни. Струва им се прекалено силна и самостоятелна, за да могат да я задържат.

Откупът за независимостта на жената е самотата.

Дара с вродената си страст да противоречи и да пародира обръща наопаки класическата представа за „вечно женственото“. Тя въплъщава в себе си антиженственото: не закръглената и мека линия на форми, движения и тонове, а острите ръбове, зъбатост, момчешко нехайство, предизвикателство. И тъкмо в своята противопоказност това е най-неотразимата женственост. Но на нея може да резонира съответно най-интелигентната мъжественост.

Асен е смутен. Той я изследва крадешком като непозната планета. Все му се изплъзват нейните непредвидени и неповторими лунни фази.

За да привлече вниманието на неуловимата Дара, той започва да лови нещо из въздуха над главата си.

Дара го смерва сприхаво:

— Бръмбари ли гониш?

— Една мисъл ми се върти наоколо, искам да я хвана!

— Философе, май си слънчасал! — възкликва Дара.

Но любопитството й е заинтригувано.

Асен се преструва, че сграбчва нещо във въздуха, и се завърта да не му изхвърчи из шепата.

— Ето я! — Той пуща загадъчния улов в главата си.

Любопитството на Дара се наелектризирва.

Сега Асен може да я върти около пръста си. Не бърза да й отговори, за да я настърви още повече:

— Дяволска мисъл!

— Каква?

Асен обгръща рамото й с ръка и шепне поверително в ухото й:

— Единици от жените са способни на най-голямата близост между мъжа и жената!

Дара се отдръпва:

— Има ли такава?

Асен я изчаква да се приближи отново до него.

— Приятелството! Любовите минават-заминават, приятелството си остава!

Дара се оттласква от него заядливо:

— Ех, че бръмбар си уловил!

Асен продължава, уж на себе си:

— От всички жени, които познавам, само една е надарена с този висш дар за приятелство!

Чувството на ранимост я превръща в гол охлюв. Няма черупка, в която да се скрие.

— Засекретен обект ли е? — пита тя и усеща как нервите й се изострят като охлювни рогца.

Асен мълчи продължително, усуквайки я на пръста си. Когато я изопва до краен предел, казва:

— Самото й име я издава! — И разбърква слънчево-пръхкавите й коси. — Дар-Дарена!

Тя извръща лице.

Ето го, най-големия страх.

Страхът от себе си.

Няма къде да избягаш от слабостта си.

Тя не смее да надзърне в чувствата си.

Но изведнаж я блъсват в тази бездна.

Нима е допуснала да се влюби?

Това откритие я парализира.

Тя се затваря в мълчание далеч преди да я е затрупала лавината.

Моята любов е моята лавина.

Грешката

При едно трудно минаване на „Кончето“ Зорка изпада за миг в нерешителност. Поглежда надолу и се замайва. Търси с поглед погледа на любимия си, за да се вкопче в единственото, което може да я удържи.

Но Андро, както винаги, е зает със себе си, любува се сам на отмерените си, безпогрешно точни движения.

Това негово равнодушие съвсем я обезсилва. Най-сетне осъзнава, че не значи нищо за него. Надникнала в тази бездна на пустота, завива й се свят. Няма в какво да се хване. Нищо няма.

Но горда, не иска да вика за помощ. Сама си избра риска. Пръстите й, отчаяно вкопчани в издатината на скалата, се изхлъзват. Почти й става безразлично, че не може да се задържи. Лицето й изразява: „По-скоро! И без това всичко съм загубила!“

Красотата й не може да й помогне.

В този миг Горазд с един бърз поглед отгатва какво става в душата на момичето. Да обичаш, значи да разбираш. Ненапразно той я следи с очи непрестанно. Но никога не й натрапва своето чувство. Сякаш е чакал този миг.

С риск за живота си той се връща назад, пресяга се над пропастта, при все че е по-далеч от нея, отколкото Андро. И в последната секунда й протяга ръка.

Една грубовата, добра ръка над пропастта. Издължава се, опъва се до скъсване, за да я достигне. Няма по-красива и величава гледка за човешкото око от тази. Ръка, протегната за спасение.

Момичето впива поглед в нея. То дори не се хваща в тази ръка. А изведнаж се окопитва. И тръгва смело. Очите й като вкопчани пръсти се държат за ръката във въздуха.

В същия миг Зорка проглежда за истинската обич. За пръв път вижда скритата красота зад грозноватата външност на едряка.

Спасена е не само от смърт, а и от заблудата.

Долу, в ниското, човек няма възможност да претегли чувството си над една пропаст.

Промяната

Вечерта, капнали от сладостна умора, лягаме под открито небе.

Андро застила с папрат място до себе си за Зорка.

Техните отношения са естествени и прости, придобити в неспирно общуване с планината. Веднаж приели, че Андро и Зорка са си „лика-прилика“, ние се стремим да им помагаме.

Лика-прилика според колективния поглед значи: външно сходство, декоративна двойка. Наистина, красавецът Андро и изящната Зорка сякаш са създадени един за друг. Ние искаме да видим н тях въплътено нашето неосъществено влечение към хармония.

Само Асен, Философът, който си остава на особено мнение по всички групови предпочитания, развива своите теории, приписвайки ги на някой известен автор, за да им придаде убедителност:

— Д’Анунцио казва, че щом чуе възторзи за някоя двойка: „Ах, те си подхождат идеално!“, остава равнодушен. Но щом чуе възмутен възглас: „Как е възможно? Той с тая?“, изтръпва, понеже усеща, че там е пламнало загадъчното, ирационалното, тоест любовта!

Присмехулникът, както се е изтегнал върху раницата си като римлянин, се обажда:

— Всяка свекърва вика на сина си: „Как можа с тая?“ Като чуя, и аз изтръпвам.

Поетът налучква с китарата някаква мелодия към стиховете, които се въртят с нощните мушици край ухото му:

Любов — тя иде и ме прави обратен на себе си.

Любов — тя иде и ме изтръгва от орбита.

Любов — тя иде и всичко обръща наопаки,

и хаосът се подрежда, и целият свят

най-после си иде на мястото в мене.

Изведнаж, както е изправена пред меката папратна постеля, Зорка с ново, непознато изражение на лицето си заявява на Андро с кротък, светещ глас:

— Ще отида при него! — и посочва към Горазд.

Тази взривна промяна поставя пред изпитание колектива. Само за миг вцепеняване. И веднага с някакъв светкавичен рефлекс приемаме промяната. Не показваме никакво смайване. Трябва да се поддържа сцеплението в групата, а не разпадането. Щом сме допуснали любов в нашите редове, ние сме поели риска за всякакви изненади. Важното е да не последва промяна в колектива.

Поетът подрънква с китарата, налучквайки мелодията с неотменен, повтарящ се ритъм, сякаш нищо не е трепнало във всемира:

Любов — тя иде и всичко обръща наопаки,

и хаосът се подрежда най-после във мене.

Дара мести поглед ту към единия, ту към другия от двамата съперници, изгубила за пръв път ума и дума.

Присмехулникът се оттегля в безучастност. Но мълчанието му прозвучава със зъл смях. Щом и той се отказва да коментира случая, жалко е положението на красавеца.

Андро запазва самообладание. Най-доброжелателно кимва в знак на съгласие. Ироничната му присмивка, която го прави тъй обаятелен, сега увисва във въздуха — Зорка не я вижда вече. Или не иска да я види.

Мълчим по липса на нещо по-добро.

Лежим под завивката на звездния свод. Земята ни служи за постеля и възглавница. Не поглеждаме към новосъчетаната любовна двойка. Но всички тръпнем смутени, удивени като младоженци.

Край нас витае едно безмълвно споразумение: да не се бъркаме в личните работи на тия тримата, да оставим всички членове на колектива свободни, за да не ги изгубим никога.

И все пак, от всички нас струят неудържими електромагнитни вълни към влюбените и се връщат обратно към нас, наситени с нови трептения. Групата ни се превръща в силово поле на една мълчалива страст, от чиито кръстоски зависи по-нататъшната ни обща съдба.

Песента на китарата бавно крее, залинява и замлъква. Само щурците наоколо изразяват гласно удивлението си пред необятния небосвод и пред малкото човешко сърце.

От тази нощ в Андро избухва голямото чувство. Той пада със страшно сътресение на земята. Не може да познае света наоколо и себе си. Не е подозирал, че е способен да обича и да страда така. Не си е представял, че нощта може да бъде толкова многоцветна. Поразен е от полифонията и на собственото си чувство.

С един шок е излекуван от далтонизма на сърцето.

Не може да затвори очи. Нещо му е неудобно върху меката, уханна папрат. Познава безсънието на звездите. Цял се преобразява. Един нов човек между нас.

Представя си собствената пропусната любов, изживяна пълноценно от другия. Там, на две стъпки от него, е истинското му съществование, а той е тук, съвсем сам с красотата и младостта си.

Нима красотата и младостта ще допуснат да станат жалки?

Стиска зъби и се опитва да се усмихне. Усилия, колкото да повдигнеш планина, за една усмивка.

Опиянява го откритието му: любов! Нима е възможно да съществува такова чувство?

Самият той изцяло заживява с новоизникналата взаимност между Горазд и Зорка. Без самосъжаление. Чувствува се съпричастен към щастието им: нали той е допринесъл за това? Изпитва някакво парадоксално удовлетворение.

На утрото се надига съвсем друг Андро. Като след ампутация. Осакатен, но излекуван от гангрената на равнодушието. Наново се учи да стъпва по земята.

И земята го посреща съвсем друга. Колко пъстрота!

Какво му остава? Да си изработва хубави мисли:

Благословена болка

От болката става разбиване на атома. Заражда се нов безкрай в тебе. Така издълбоко те боли, та свят ти се вие от дълбочините, които откриваш в себе си. По тези бездни отгатваш и своите възможни, нестигнати върхове. Защото върхът се измерва от най-дълбоката пропаст под него.

Някои хора трябва да ги втикаш вдън земя, за да изскочат след време като извор.

Ти ще избликнеш, ще заклокочиш, ще утолиш нечия голяма жажда. Ще звънне и твоят час.

Ревнив? Да приличаш на другите — това е тъпчене на едно място. Ти ще бъдеш различен, за да направиш поне една крачка напред от другите, макар и да стъпчеш себе си.

Непрестанна, разяждаща болка — тъкмо този вид състояние те изразява най-плътно.

От тази нощ започва животът ти. Дотогава си имал мъртвородени дни.

Изгубената любов — единственото, което ти принадлежи и те владее.

Като хванеш погледа на Зорка, сякаш земята се разтърсва под тебе. Веднага се съживяваш, енергия се събужда в тебе, и смелост, и необятна доброта.

Сам се харесваш такъв — облагороден от болката.

Не искаш да си спомняш какъв си бил по-рано: самодоволен, самовлюбен красавец. Отвращаваш се от себе си.

А Зорка и Горазд стават на заранта, притихнали, сами изумени от близостта си. Не го показват. Но утринната ведрина е напоена с тяхната върховно спокойна взаимност.

Онази, познатата ти до скука Зорка, е потънала някъде дълбоко в тази, която сега стои до рамото на Горазд, като че ли е съвсем друго момиче. И най-страшното е, че това ново, непознато момиче ти харесва несравнимо повече и те влече непреодолимо.

Колко си добър! — казва ти благородно погледът на Зорка.

Ти й се усмихваш, разтопен от нежна тъга. Твоята усмивка й казва:

Когато всичко изгубих, какво ми остава, освен да бъда добър?

Тя навежда очи. Прошката ти й действува като укор.

Впрочем, каква прошка? Ти нямаш право да търсиш някаква измяна. В тебе нищо не е имало, на което да се измени. И това те боли най-много. Ти не можеш да прекрачиш през себе си — да признаеш, че не ти е изневерено.

Погледни истината за себе си в очите!

Чак сега се влюбваш. Сега измисляш себе си — нов, страдащ, великодушен. Така се скриваш от страшната истина, че на тебе дори не може да се измени. Най-после ти си пълноценен човек: обичаш, ревнуваш, не можеш да спиш, страдаш. Най-после и на тебе е могло да се измени!

Възпроизвеждаш в паметта си сцените на собствените си отношения със Зорка, като на своето място поставяш силния, всеотдайния Горазд и чак сега тръпно консумираш тази близост, проспана тогава и поднесена ти щедро от свежите усещания на другия.

Започва едно нереално съществуване за тебе.

След тази вътрешна ампутация все пак вървиш по стръмнините, катериш скали, пазиш равновесие над пропастта.

Постелята ти е будна денонощно.

Болката те ободрява.

Благословена да бъде болката, щом пробуди в тебе любовта!

Седмият вариант

Андро досега е бил равнодушен консуматор на самопредлагащата му се отвсякъде любов. И затова не я е познавал. За него, далтониста в емоциите, са били известни само двата варианта като два цвята любов.

А — тревожна страст под знака на терзаещия страх да не бъде изгубена, цяла изтъкана от съмнения, догадки, гонитба, ревност, безсъници.

Б — спокойно чувство, преизпълнено с доверие и взаимоупование, от което се спи сладко, пълнее се и се възприема красотата на света.

Разбира се, без да полага никакви усилия, той е събуждал само първия вид любов — чудовищен уред за мъчение на момичетата. Обаче самият не е изпитвал нито А, нито Б.

Но Андро до тази паметна нощ на промяната не е подозирал възможността да съществуват всички цветове на дъгата-любов. И от основните седем цвята — безбройните нюанси и разцветки. А най-малко е могла да му мине през ума вероятността за един седми вариант любов, най-редкия и най-странния — абсурдното съчетание на двата първи самоизключващи се варианта.

В — всепоглъщаща страст, пронизана едновременно от лъчисто доверие и от трепет да не бъде отнета. Всеотдайна и непрестанно нащрек. Активно изобретателна и спокойно съзерцателна. Изопната от напрежение и ведра от вътрешно равновесие. Изтръгваща най-дълбоки изблици на творческа енергия, когато душата зазвучава в пълния си регистър — а той е безкраен.

И без сам да предполага, Андро е този, който събужда в новосъчетаната двойка тъкмо седмия вариант — най-дивното, почти изчезващо цвете на страстта върху нашата планета.

Попаднали под лъчевата мощ на Андровото влюбване, избухнало със закъснител, Горазд и Зорка получават непрестанно някакво пулсиращо ускорение на трепета във взаимността си. Под заплахата на неговата ревнива страст расте спойката между тях двамата. Те оценяват връзката си чрез неговото страдание. Никога не биха могли без него сами да прозрат какво имат.

Нещо още по-невероятно. Неосъществената любов на Андро предизвиква в тях жажда за пълно осъществяване, за по-дълбоко загребване в арлезианските тъмни кладенци на човешката емоционална същност. Още съвсем млади, двамата благодарение на нещастието на Андро се извисяват до най-мъчно постижимото човешко щастие.

Да копнеят за това, което притежават.

Да ценят безценните мигове на близостта.

Да тръпнат пред величието на дребните радости.

Да проникват в неизчерпаемостта на нюансите.

Да усещат неповторимостта в повторенията.

А може би всичко това е само плод на разпаленото въображение на Андро, докато истината е съвсем друга.

Тайната мечта на групата

Всеки от нас поотделно си има някой свой образ на любовта, за който скритом въздиша, но като общо същество НИЕ признаваме само един вид любов: „вдъхновяваща“. Може да е банално, може да е навято от сантиментални филми, може да е елементарно, но това е. Ако чувството отвлича от работата, ако не е утилитарно приложимо, ако обърква плановете на единицата и на общността, то е осъдено от нас на презрение.

Ето, затова така спонтанно поддържаме неочаквания скок на Зорка от андро към Горазд. Красавецът, който изтормози момичето, получи възмездие. А дълготърпеливият Горазд бе възнаграден.

Може би ние подсъзнателно сме желали тъкмо така да стане. И нашите смътни въжделения се въплъщават в новата любовна двойка.

Горазд пред очите ни се преражда. Той става многовалентен. Зорка е само една негова валенция. Скромен абсолвент по астрофизика, той изведнаж открива зашеметяващите простори на съвременната наука. Тъкмо светът е поразен от странните радиосигнали, нахлуващи от бездните на Космоса. Каква цивилизация ги изпраща към нас?

Пулсари, звезди-свръхускорители, които предават по своя шифрован светлинен морз един зов, пронизващ пространствата.

Грозноватият, стеснен от своята физическа сила Горазд е така намагнитен от любовта, че се превръща в тръпен приемател на тези сигнали. Нощите му са изпълнени с възторжено безсъние. Учи езици, за да обхване необятното общочовешко знание. И така високо е изтласкан от любовта, че за дълги часове я забравя напълно.

Ех, това е идеалът за любов на груповото същество НИЕ!

Зорка неволно сравнява със спомена: Андро при всяка тяхна среща е отнемал по нещо от очарованието си. Той нехайно е ограбвал собствения си образ, който тя си е създала за него от слънчевия удар на първата им среща. Тя все повече се удивлява на Горазд: при всеки досег с нея той добавя нещо неочаквано и прекрасно към образа, който е имала за него до този миг.

Казано на наш групов, шаблонен език: той все повече расте в очите й.

А Зорка, първокурсничка по класическа филология, не е образец на съвременната любима: не сменя специалността си, за да е по-близко до избраника си и да му помага в научното дирене. Тя е явният идеал на нашата група алпинисти: спътница в планините. Инак тя си има свой свят. Ние държим всеки да си има свой професионален и интелектуален терен, за да се разширява общият.

Зорка получава свои собствени радиосигнали, но не през пространството, а през времето. Влюбеното момиче разпростира трепета си върху всичко, до което се докосне. То попива музиката и образната сочност на Омировите слова. Чете древногръцки граматики, рови се в коментари, търси в дебели речници. Гони извивите на смисъла. Мъчи се да проникне в непознатата и все съща от векове човешка природа. Покрай Зорка и ние понадзъртаме в този недостъпен свят.

Тя не съжалява, че е пропиляла първите си чувства по другиго. Несполучливата й любов с Андро всъщност е големият дар, който тя поднася на истинския си любим. Какво повече да му даде освен надмогването на първата си любов?

А надмогнала ли я е наистина, или на нас така се иска да бъде?

Андро с достойнство носи своето проклятие на наказан красавец. В химическата лаборатория на завода опитите бавно напредват. Денят му не е увенчан с лунна вечер до рамото на любимата. Нощта му не е наситена с мислеща безсъница на изобретател. И все пак, той има повече от тях двамата: притежава най-необятния космос — въображението, развихрено от отнетата любов. То изтънчва, усъвършенствува и довежда до обожествяване една чужда, земна любов.

Късно е да поправиш непоправимото

Прегазен от снежния валяк, Андро шеметно си представя:

Да превърти обратно лентата на миналите дни. Да се върне в онзи неповторим миг, когато Зорка е в опасност и търси с отчаян поглед неговия поглед. Сега той се обръща, протяга й две ръце — какво нищожно усилие! — издърпва я над пропастта към себе си, завинаги…

Но свличащи се снежни блокове го връщат към реалността и го удрят с някакъв камък. Ръката на Зорка там, в онзи син летен ден е простряна като вик за помощ над пропастта на времето. И неговата ръка не може да я достигне. Себе си не може да извлече и спаси.

Той се опитва да избяга от този бял ужас. Къде? Пак в лудостта на въображението:

Да напрегне всичките си сили, които са му били отпуснати за целия живот. Да събере целия си опит, свой и чужд, натрупан в родовата му памет от всички сблъсъци на хора със студената свирепост на снега. Да открие слабото място, ахилесовата пета на лавината. Там да се вбие цял като стрела. Само една пролука да просвредли с виещосе тяло. Да се изтръгне пръв от ледените й нокти. Да се хвърли да спасява всичките си другари един по един. Да се отърсват зашеметени от снега. Да го дирят с благодарен поглед: Кой е? А той да се впуща да спасява следващия, по-следващия…

Да изрови Зорка. Момичето да отлепи от снега ресници, превърнати в ледени шушулки. Да отвори очи, сини като пролетно небе. Ледунките на клепките й да започнат да се топят, капка по капка. Сълзи или разтопен сняг? Да го съзре наново с очи, измити от снега, прогледнали за промяната в него. Да го види смел и добър, истински. Да го озари пак с влюбен поглед. Цял да го разтопи като снежен човек. Но той да намери сили да се изскубне от пролетния й поглед. И да се нахвърля с удвоена енергия в борба с белия звяр. Да рискува живота си, да изгуби здравето си, да се обезобрази, да погуби проклетата си красота само да спаси любимия на Зорка, Горазд. Да му вдъхне от своето дишане, да му прелее своя последен дъх, да й го върне жив и читав, да ги види двамата заедно, а после сам нека рухне от изтощение и потъне в бяла забрава…

Лавината не го пуща да осъществи себе си, да освободи пробудилото се добро в него. Приковала е ръцете му назад в бели белезници, задушава го. Една студена примка на шията му. Не му дава лавината да поправи непоправимото, да върне невъзвратимото…

Късно е. Все по-късно става.

Така е смачкан, запокитен — до отвъд болката.

Тежки пластове сняг затрупват най-смелите му намерения, най-чистите му пориви.

Снежен прах…

Снежните сфинксове

Тежи, тежи ледената грамада като надгробна плоча.

Вмраморен сняг.

Скулпторът надига плещи. Носи лавината на гърба си.

Носи собствената си скулптура, за която е мечтал цял живот. Още малко му остава да я довърши. Още няколко удара с чука. Още няколко реза с длетото. Знае вече къде и как. Ето, в този миг му проблясва. Колко малко е било нужно, за да стане съвършена. Само два-три щриха още… Но без тях е мъртва.

Надига плещи. Тежи, тежи…

Пропъдената статуя

Тежка каменна фигура плува над уличното движение. Скулпторът и неговият верен приятел, Зиморничавият, я носят на гръб. Тя сякаш се озърта и търси мястото си на някой площад или в някоя градска градинка. Зависи къде ще я поставят, за да зазвучи. Непременно на фона на небе. Но колко е малко небето в големия град…

Минувачите ги оглеждат недоумяващо. Двамата, превити като кариатиди под тежката творба, представляват една скулптурна група на търпението и упорството. Търсят небе. Искат нещо да дадат на света. А светът не иска това.

— Къде сте я помъкнали? — пита минувач.

— В Националната галерия! — отвръща Зиморничавият смръщен.

— Там не приемат такива! — се обажда друг.

— Утре ще приемат! — казва Зиморничавият.

Двамата спират, оставят внимателно фигурата на плочника. Тя е гипсова. Скулпторът си е представял, че носи своя каменна творба. И не е същата, каквато си е мечтал да направи. Тази е някаква бледа, деформирана сянка на мечтата му.

Двамата присядат на бордюра да си починат. Край тях се струпват зяпачи.

Скулпторът крадешком съзерцава фигурата — все се надява при по-внимателно вглеждане да открие чертите на своята мечта, за да отгатне къде и как да я преработи. Още не знае, че трябва да погледне навътре към себе си — там първо трябва нещо да се чукне, да се разтърси, за да се отрази върху статуята.

— Успях да узная как е станало всичко! — издъхва думите си приятелят му.

— Внимавай! Нали знаеш, че вестителите на лоши новини са били обезглавяване? — предупреждава мрачно ваятелят.

Зиморничавият го успокоява:

— За безсмъртните няма лоша вест!

— Всички пътища водят към вечността.

Всъщност приятелят му няма какво ново да му съобщи:

— Комисията отхвърлила твоята скулптура от изложбата, че била неразбираема. Кой гений приживе е бил признат?

— Е, да я приберем, докато не са ми откраднали идеята! — казва Скулпторът примирено и я поглежда с ревност.

Дали наистина някой по-ловък в пръстите няма да въплъти мечтата му, а той ще я зяпа с пръст в устата?

Отново подлагат плещи под тежестта й.

Изваяние

Тежи, тежи…

Сладка тежест. От твоите ръце измоделирана. И от ничии други на света. Носи отпечатъците на твоите пръсти, отпечатъците на твоята душа. Ще те смаже.

Сега я носиш, не я виждаш, можеш да си я представиш. Ето я! Изплъзващата се мечта, задържана завинаги в камъка. В жилчестия мрамор на снега. Най-изразителна е снежната фактура. Какво оригинално можеш да оставиш на света освен своето лице?

Лице ъглесто, ръбато, изсечено от лед. Замръзнал плач.

Твоят опус вите.

Резонанс в снега

Вътре в лавината кръжат радиациите от последните припламвания на угасващите съзнания.

Мечтата на Скулптора се предава на Поета и се отразява в едно ненаписано стихотворение.

Каменната фигура резонира в думи-форми.

Звучащо изваяние.

Твоето лице.

Ти си се родил с лице закръглено, гладко като объл речен камък, от безкрайната река на времето влачен и премятан, и изтрит.

И започваш сам с ръка неопитна да дълбаеш, да сечеш, да ваеш своето лице от тоя камък, по-неподатлив и от гранит.

В него се кръстосват скрити жилки, наследени от далечен род, те безспир замаха ти подвеждат да вървиш по техните извиви, да повториш нечие лице.

Цял живот със камъка се бориш.

Сам си свой създател и рушител.

Всяка твоя стъпка отпечатва бръчка характерна, гузна сянка, израз, деформация, черта.

Всяка твоя мисъл рефлектира с лъч, пречупен из дълбочините.

Всяко угризение с резец и огън изчегъртва твоето чело.

Всеки смях, надмогнал мъката ти, моделира твоите черти.

Всяка подлост, болка и любов образа ти бавно издълбава.

Докато издялаш своя облик, даже от смъртта непоправим.

При червена светлина

— Тежи, тежи…

Плещите се превиват под фигурата.

Тъкмо двамата приятели понечват да пресекат улицата, светофарът сменя окото си. Пешеходците се спират на половин крачка.

— Стоп, червено! — вика Зиморничавият.

Скулпторът, вече прекрачил, не иска да се върне:

— Изкуството минава на червена светлина!

И тръгва напряко.

Чудната група със статуята на раменете на двамата младежи прекосява платното на улицата сред най-голямото движение на коли, камиони, тролейбуси.

Потокът на автомобилите се обърква. Шофьорите натискат клаксоните, при все че е забранено. Едно нарушение предизвиква серия други. Засилена кола спира съвсем не на място, опирайки носа си до самите тях, сякаш ги души що за птици са.

Пешеходците, чакащи смяна на светофарния знак, се възползуват от случая и тръгват след каменната фигура, която им проправя път. Пробив през моторизираната река. Брод за клетите двуноги.

Милиционерска свирка. Статуята освиркана.

Задръстване.

А скулптурната група преминава невъзмутима, водейки цяло шествие от възрадвани пешеходци.

Наведен под тежестта, Скулпторът си представя как над обърканото движение плува каменна фигура, такава, каквато би я изваяла ръка на майстор. Плува горда, съвършена, чужда на цялата суетня, сякаш се надсмива над автоматизираната припряност на века със своите странни, извънземни форми.

Когато стигат отвъдния бряг, я слагат на тротоара. Едвам се изправят. Тя е гипсова, още недовършена фигура, далече от съвършенството. Творецът си я гледа с тъжна влюбеност.

А пешеходците, които преминаха благодарение на нея, я задгърбят пренебрежително и продължават пътя си.

Обратна връзка

Светофар с бял гледец.

Ослепително бяло. Несменно.

Поне да проблесне червена светлина!

Той ще премине на червено! Свикнал е. Ще рискува. Ако ще да го засекат колите от две посоки! Той ще притича под носа им.

И ще носи на гръб своята творба.

Бяла светлина.

Никой не може да премине на бяла светлина.

Окото на смъртта. Спряно движение. Вледененост.

Лавината прегражда пътя на твоята утрешна творба. Ти я носиш в себе си. Истинската. Тя е вече сегашна.

Няма да види бял свят.

Върни я назад, за да я спасиш. След миг няма да те има. И твоето творение ще загине заедно с тебе. Безсмъртието ти, обречено на смърт.

Върни я, създай я в единственото време, което ти принадлежи: в миналото!

Скулпторът с последно усилие скача в спомена.

Присяда задъхан на бордюра на тротоара. Гледа унесен своята гипсова фигура. Още има възможност да я довърши. Да я започне наново.

Добре, че са я отхвърлили от изложбата! Каква непоправимост, ако бяха я приели! Каква невъзвратимост вътре в него самия: щеше да си въобрази, че е постигнал върха си.

Разбира се, те са я отхвърлили по съвсем други съображения. Не защото още е една ненамереност, а защото е едно търсене.

Търсенето трябва да се прегради, преди да е дошло до откритие. Това е принципът на старостта. А комисиите обикновено са съставени от старци, независимо на каква възраст.

Беловласа лавина, която прегражда пътя на търсаческите стъпки.

Без да знае, комисията ти е направила най-добрата услуга.

Взривила е в тебе великия тласък. Събудила е вътрешната съпротива.

Пречейки ти, враждебните сили ти помагат.

Ако ти не бе предизвикал враждебните сили, ако и тебе бяха те приели като една статуя на изложба, ти би останал в застой на пиедестал. Самотен сред мраморното ехо на залите.

Добре, че си предизвикал противодействие.

Обратната връзка — най-напредничавият закон в природата.

Пречките те оттласват напред.

Ударът те стимулира.

И най-ценното: потискането създава сцепление. Ти никога не би намерил такъв предан приятел като Зиморничавия, ако не бяха патилата ти на непризнат, отблъснат, заклеймен щурчо.

Враждебността, която те заобикаля, прави дружбата неразвържима.

Какви сладки мигове ти са подарили огорченията: да се върнеш вечер обиден, обезнадежден в бедния си сутерен. И да те навести твоят приятел. Да споделиш с него възмущението. И да поемаш глътка по глътка като опияняващ напитък човешкото разбиране.

Враждебните сили са наши ваятели. Те моделират от гранит характера ни.

Щом е така, възползувай се от всичко, което ти пречи. Обърни го от разрушителна в двигателна сила.

Обърни лавината в турбина.

Имаш още две-три секунди. Още мислиш. Още създаваш въображаеми образи. Още си творец.

Имаш тази тясна снежна платформа.

Последното бяло.

Твоят терен на изява. Необятен.

Моделирай спомените. Довършвай незавършените мигове. Усъвършенствувай ги.

Лавината — цяла планина от гипс. Греби с пълни шепи и извайвай скулптура на най-интензивния миг от живота: мигът пред смъртта. Създай лицето и тялото си, в които с конвулсии и пориви се спояват животът и смъртта.

Еврика! Откри онова, което отчаяно бе търсил: човекът — двуборство на живота и смъртта.

Няма място за отхвърлената статуя

Тежи, тежи…

Тежи лекомислието, с което си се отнасял към броените си часове и си ги пропилял.

Тежи лекотата на недовършеното ти дело.

Тежи лавината на неосъществените възможности.

Имаш цяла вечност от две-три секунди да наваксаш пропуснатото.

Двамата приятели стигат до един многоетажен жилищен блок от стила на култовския период. Висок каменен цокъл. Подозиращо присвити затворнически прозорчета. Студена, зърнеста мазилка на фасадата като фирнов сняг.

— Само като погледнеш, те втриса! — казва Зиморничавият.

— Направи една жертва за изкуството и влез в сутерена! — го поканва Скулпторът в своето ателие.

С мъка смъкват надолу тежката скулптура по тясното извито стълбище. Прихлупват ги ниски бетонни трегери. Дневната светлина се процежда през едно приземно, зарешетено прозорче. Неповратливата фигура не се вмества.

— Трябва да я обезглавим, за да се побере вътре! — казва Скулпторът и замахва с чука от бяс.

— Стой! — го спира приятелят му, благоговеещ пред изкуството му, без да го разбира всъщност. Но той разбира най-главното: личността на автора. — Вън на двора има място!

Обратно помъкват фигурата нагоре по стъпалата. Сега тя става двойно по-тежка.

Тежи, тежи несполуката.

— Ето, намери си мястото до боклука! — казва Скулпторът.

Поставят я до кофите със смет точно под един кухненски балкон на партера — да й бъде стряха при дъжд и под изтупването на килимите.

Излиза домакиня с навити на ролки коси и се развиква:

— Махнете това чучело оттука! — Самата тя е чучело с тези масури на главата. — Нощем в тъмното крадци ще се покатерят по него и право в нашия апартамент!

— Като видят такова плашило, ще избягат! — я успокоява Скулпторът.

Не се разбира какво има пред вид: своята творба или жената.

Двамата недоумяват къде да дянат излишната статуя. Отвред я пропъждат. Нейните чудати форми противоречат на еднообразните геометрични линии, на скучните зидове, на стереотипните балкончета, натоварени с кухненските грижи на делника.

Фантазията възмущава еснафите.

Зиморничавият предлага:

— При нас съединиха няколко задни двора, получи се доста широка площ. Там да я занесем!

— Нещо като вътрешен мегдан? Тъкмо място за паметник на глупостта.

Отново огъват гръб под фигурата.

Помъкват своята тежка участ из задните дворища.

Откриване на паметника

Лавината те омотава в бели, ледени чаршафи.

Така като малък вдигна температура над 40 градуса. Бълнуваше. Какво? Ей сега ще си спомниш. Нещо съвсем близко.

Майка ти заедно с една всезнаеща твоя леля те обвиха в студени чаршафи, лъхащи на оцет. След миг чаршафите се стоплиха и излъхваха пара. Отгоре ти се сгромолясваше някакъв гърмящ облак.

Може би си бълнувал тази причакваща те след двадесетина години лавина…

Чаршафи, прострени да съхнат сред широк заден двор. Перачката е попрекалила със синката. Вятърът ги издува като платна.

Един по-силен пристъп на вятъра ги развява и сякаш отвива нов паметник. Статуята има температура. Омотана в студени чаршафи.

Изпод тях се промъква каменната фигура. Тържествена. Завършена. С чувство за собствено достойнство.

Двамата приятели я поставят далече от балконите, точно в центъра на детско игрище. Бършат потта от челата си.

Скулпторът не може да откъсне очи от въплътената си в камък мечта. Прилича на новооткрит паметник. На фона на късче небе, обрамчено с кухненски балкончета. По балконите — червени гердани от сушени чушки, пъстроцветни ята от прани гащи.

Все пак намериха малко небе.

Небе като прострян над покривите чаршаф. Перачката е изтървала синката си върху него.

Като изтрива с опакото на ръката си потта от челото си, Скулпторът сякаш проглежда. Фигурата е все още гипсова, незавършена.

Тайфа дечурлига се изсипва край новоизникналия чудак. Въоръжени със стрели и лъкове. Започват да подскачат около статуята, налавят се на индианско хоро, крещят:

— Хоп-троп, чичо ле! Шандър-мандър, чичо ле!

Скулпторът се изплашва за творението си. Тези необуздани индианци ще го татуират, ще му изрисуват мустаци и бакенбарди с въглен, ще го превърнат в мишена за замерване с камъни.

Едно мъниче лази по грубите като лопати нозе. Друго с пръстче в уста стърчи, загледано с унес в непроницаемото гипсово лице.

Останалите се заиграват наоколо като под свойската сянка на орех.

Най-после прокуденицата намира мястото си сред децата.

И без това утре нищо няма да остане от нея.

Скулпторът прави самостоятелна изложба по скалите

Майчините ръце сменят сгорещените чаршафи. Нов леден компрес. Белите чаршафи изсмукват температурата ти. Скоро и ти ще станеш студен като сняг.

Бълнуваш собствения си живот.

Нима всичко това е било с тебе?

Скулпторът се катери по заледена отвесна канара. Край него висят на бели гроздове ледени висулки. Стигнал до самия връх на зъбера, той извайва от сняг огромен сфинкс.

Ловки пръсти, съживяващи снега. Художникът моделира своеобразни фигури. Не усеща студа, който иска да вкочани фантазията на ръцете му. Не усеща бръснача на вятъра, който иска да отреже порива му.

Вторият на въжето е неговият постоянен спътник, Зиморничавият. Свил врат в яката на якето си, зъзнещ под враждебния вятър, той не се насища да се радва на изкуството на своя приятел, сякаш се грее на някакъв неугасващ огън.

Долу, невъобразимо далече в ниското, пълзи предпазлива пътечка. По нея вървят излетници, дребни като мравки. Вдигат глави към върха. Свят им се завива от височината.

И там горе, откроен на небесната синевина, загледан някъде вд безкрая, е застанал съвременният сфинкс: една причудлива снежна фигура с аеродинамични линии, приземена от друга галактика временно на най-недостъпното място на планетата.

Оттам съзерцава отвъдни светове. Непроницаема съсредоточеност. Какви ли бездни и ритми й се откриват?

Пътечката лъкатуши. Заедно с нея пред погледа се мени и ракурсът отдолу нагоре към тази снежна скулптура. Сякаш самата тя се върти и се оглежда навред, менейки израза си. Облаци пробягват, хвърляйки сини сенки по бялото й чело, като че ли я осеняват тъмни мисли. После загадъчният профил просиява под слънчевия водопад в спотаена усмивка.

Художникът се провиква:

— Нека тук се изкачи комисията да изхвърли моята творба от изложбата!

Слънцето грее ослепително. Снежният сфинкс започва да се топи. По ледените му бузи бавно се стичат сълзи, вдълбавайки бръчки…

Скулпторът се просълзява от спомена за своето невъзстановимо творение. Лавината не престава да го блъска. Той бързешком обикаля изложбените зали — сините пространства над снежните била, — където са били приети неговите отречени творби.

Нищо не чупи линията на хоризонта на планинските гребени — нито птица, нито светкавица. Само тези начупени контури на снежните му изваяния.

Той се катери по непристъпни зъбери. Над униформено сиви скали и мъгли. И навсякъде оставя по една необикновена скулптура, слепена с най-волни движения от снежната шапка на върха под приумиците на облаци и ветрове.

Дори и несъвършени, прибързани импровизации, скулптурните снежни фигури се превръщат в непостижимо изкуство поради мястото, на което са създадени. Самият безкрай им служи за фон. Те са в съзвучие и същевременно в контраст с пейзажа. И това ги прави съвършени по най-трудния път: чрез парадоксално единение с природата.

Това са някакви бели марсиански силуети. Слънцето ги топи на прищевки. Линиите им се променят, стават още по-странни, изплъзващи се. Фигурите текат надолу, прегърбват се, смаляват се, сякаш оживяват и остаряват. Някои се държат отчаяно, макар и осакатени, не превиват гръбнак и стоят на пост горе с вдълбани орбити.

А през нощта мраз отново ги вледенява. И на утрото първите лъчи озаряват нови, променени по най-непредвиден начин фигури, сякаш слезли от неизвестна планета с други естетически закони. Вятърът ги заруменява и те оживяват пред смаяните очи на скромните туристи, движещи се долу само по безобидни пътечки през почивните дни. Вървят, вървят по утъпканото. Вечно бърборещи, ахащи, викащи, охкащи, дъвчещи.

Художникът е изобретателен шегобиец и моделира какви не снежни скулптури, за да хвърли в недоумение хората в ниското.

— Вие искате статуи гладки и скучни като подстригани чемшири! — се надсмива той отгоре над еснафите, пренаселили града в мъгливата котловина.

Но вятърът, слънцето и мразът са още по-находчиви и с по-необуздана фантазия. Те си правят най-неочаквани шеги със снежните сфинксове, като изумяват самия им творец.

Скулпторът ги носи в разните им фази непокътнати в своята памет — единственото място на света, където те още съществуват. Още колко? Мъчно му е не за себе си, а за тях: заедно с него и те ще изчезнат завинаги.

Дали не се пази поне една от тях в нечие свежо съзнание?

Веднаж пред една хижа художникът на лунна светлина, докато вътре всички спят, с лопатка натрупва сняг и слепява невиждан снежен човек. На заранта сънливите излетници се мръщят. Не могат да проумеят що за фигура е това — кентавър ли е, дракон ли е. Няма я традиционната метла и черните въглени вместо очи, и пробитата тенджера, кривната на главата, за да бъде истински снежен човек.

Само децата подскачат край фантастичния дядо Мраз и му се радват до полуда. Слънцето го огрява, разтапя го неусетно, превръща го в джудже от приказките — гърбаво, хитро, смешно…

Може би едно дете го е отнесло в спомените си като другарче за цял живот.

Може би нищо не се губи на този свят.

Бързай, лепи от подръчните материали последната си скулптура! От спомени, от мисли, от болки, от безнадеждност, от бълнуване, от ярост. Никое душевно усилие не отива напразно. Този последен творчески замах ще се предаде някому, ще отехти в нечий трепет, ще се продължи в нечия ръка.

Твоят единствен, зрял замах ще се превърне в излъчване, във вибрация, в друго измерение и ще стигне чрез снега непременно — до кого, кога, как?

Снежният Помпей

Лавината — лава.

Огънят и студът парят еднакво.

Вулканичната лава носи отпечатъци от стъпки. Снежната лава — също.

Как е мечтал да види разкопките на Помпей. Не е могъл да отиде в Италия. Само с въображение е бродил по някогашния град, затрупан от лавината на вулкана. Видял е повече от другите, които са го посетили и кръстосали с уморени, сънени туристически крачки.

Отливка от две тела, вплетени в прегръдка. Барелеф на старец. В лавата — врязани бръчки, бразди на мъдрост и прозрение. Вдълбана детска ръчица с разперени пръсти като вик за помощ. Силует на юноша, изпънат като елен пред скок — да полети над пропастта и да се вкопче в отвъдния бряг на живота.

Видял е човешка участ, гравирана от огън.

Сега в студената бяла лава на лавината вижда отпечатъци на 16 образа, споени в едно изваяние. Ето скулптурната група, която е мечтал да създаде, би я нарекъл „ЗАЕДНО“.

След време някакъв младеж с въображение също ще преброди разкопките на снежния Помпей. И може би ще улови в друг аспект човешката участ, гравирана от мраз:

16 души, завързани един за друг с невидимо въже. Стихията се мъчи да разкъса това въже и не успява. Замръзнала крачка нагоре. Две ръце, забили пикела в снега, търсейки опора. Сковани тела в мига на върховно напрежение. Единоборство със смъртта. Младеж, преметнат наопаки, с единия крак стъпил на небето, с другия на земята. Друг, изопнат като струна, звънти с мускули в снега. Трети в полет. Четвърти отлепя юмрук от снега, за да нанесе отчаян удар в ледената маска. Устрем напред. Преодоляване на смъртта чрез движение. Завинаги заедно.

Снегът моделира с ледени пръсти

Лавината подхвърля Скулптора, мачка го като глина, извайва от него един снежен човек, който още мърда с отчаяна съпротива. Спазми на протест срещу сляпата стихия. Последен гърч от най-силното човешко желание: да останеш, да бъдеш продължен, да не изчезнеш напълно.

Снежна, смъртна маска на стремежа към безсмъртие.

Поетът би искал да му изпрати един прощален шеговит поздрав, една топка сняг във врата:

Снежен човек.

Гори гняв в очите от въглен. Надигнал си дълга метла, та преспите да пометеш, наивнико снежен човек!

Въставаш срещу мразовете, а топлата, искрена пролет надушваш с носа си от морков, мечтателю снежен човек.

Ще дойде тя, русата пролет с небеснозелени очи, и ще те погали с южняка, мой влюбен снежен човек.

И ти ще заплачеш от радост, че злостният мраз е сразен, и ще се стопиш цял от нежност, мой храбър снежен човек.

Ти сам си поиска това!

Рожден ден
Младостта в снежна килия

Зад решетка от ледени висулки, смъкнати с лавината от високите скали, в бяла единочка е окована младостта.

Затворнически стени, варосани със сняг.

Бранко тъкмо днес навършва 21 година. Бори се с целия жар на неизживяната си младост за глътка въздух.

Лавината го притиска отвред. Няма през къде да се изскубне на свобода. Ще бяга от затвора със спомени и мечти.

Мисли трескаво за тези чудни 21 години.

Сякаш всичките му предстоят.

Няма две лавини — да имаше, той би избрал и двете.

Вижда снега с пръсти.

Буен ездач на лавината.

Задъхан без въздух.

Препуска на едно място.

Населява с памет-въображение празните стени на килията си.

 

Комплексът „мамино синче“

В навечерието на тръгването.

Бранко стяга раницата си бързешком. Внимава да не вдига шум, за да не събуди майка си. Но леглото й е будно. Безсъницата й, вторачена в тъмнината, го пронизва през стените от нейната стая.

Тежко е съвместното съществуване на майка и син.

Разбира се, радарът на майчиното сърце улавя нещо обезпокоително. Жената се надига от кревата. Светва лампата. Поглежда часовника. Очите й още не виждат в светлината. Премигва. Отдавна е превалило полунощ. Угася лампата, за да скрие в мрака страховете си.

Загръща се в стар, излинял шал, зъзнейки от тревога. С трепереща ръка едва налучква бравата в тъмното, което се сгъстява от предчувствието й. Излиза в холчето. Издайническа светлинка през пролуките на вратата отсреща.

Синът й наистина не спи. Дори не си е лягал.

Дебнещите й стъпки го вбесяват — тази натраплива, бдителна грижа.

Тя открехва вратата, без да шукне, без да диша. Вижда откъм гърба момчето си как упорито, методично пълни раницата. Пикелът като оръжие облегнат на стената, а около него старателно е навито алпийското въже. Майката с разширени от страх и неприязън очи гледа този неразплетим възел.

— Е? — пита Бранко отбранително, гърбом. — Защо не спиш?

Той усеща барутен погреб в гърдите си — само да го докоснат, ще избухне и ще вдигне къщата във въздуха.

Синът й вече е облякъл алпийския екип, който му стои така хубаво. Дори в уплахата си майката не може да не се възхити от стройната му фигура, сякаш сега забелязва колко е възмъжал той. Преглътва укорните думи. В погледа й зрее хитър, търпелив план.

— Пак щеше да тръгнеш, без да се обадиш!

Бранко смотолевя:

— Не исках да те будя.

Настръхнал е повече от нея. Бои се не че майка му може да го спре, а че ще му натяква и ще му отрови сладостно-трепетния миг на тръгването.

— А как щях да се събудя сутринта, сине, и да намеря къщата празна?

Бранко не благоволява да реагира, все гърбом.

— Кажи де?

— Да не почваме пак, мамо!

— Като че не си ми…

Той ръмжи срещу всичко, което му напомня положението на единствен син.

— На моя възраст човек трябва да стане собственик на себе си!

— А на моя възраст човек да бъде пренебрегван и незачитан? — отвръща тя с безпрекословното право на родител.

Колко пъти се е заричал да не се въвлича в спор с нея.

— Не съм ли права?

— Предполагам.

Той се кълне в себе си: не искам никого така да измъчвам със своята преданост. Най-противното е да накараш някого да ти бъде задължен за нещо.

— Още хвърчиш по облаците! — въздъхва майката.

— Напротив, стъпвам по скалите!

— Поне единият от нас трябва да стъпи на здраво!

— Зависи кое смяташ за здраво.

Майката откъртва една тежка въздишка като канара от гърдите си. Знае, че нищо няма да постигне, и все пак не млъква:

— Ако бях по-лоша, щях повече да ти помогна!

Има ли по-лошо от това да натрапваш някому своята доброта?

Барутният погреб в гърдите му заплашва всеки миг да експлодира. Майката долавя това и прави обход:

— Забрави ли, че имаш рожден ден?

Не е забравил. Напротив. Този ден за него има особено значение. Отдавна го е очаквал като освобождение. А ето че майка му иска да обсеби дори този негов, принадлежащ му всецяло ден на пълнолетието му. Рожден ден на независимостта му. Измънква раздразнен:

— Ще го отпразнувам горе в планината с другарите.

Майката с невинен глас пуща в ход своя замисъл:

— Пък аз ти тъкмях една изненада.

— Изненада? — пита момъкът разсеян и поглежда припряно към недоприготвената си раница.

След пауза, на която много залага, майката казва загадъчно:

— Някого щях да поканя за рождения ти ден…

— Излишен труд! — отвръща Бранко, цял натаралежен.

— Но ти не знаеш кого…

— Не обичам кръстословици!

— Едно момиче! — продължава майката с пресечена охота.

— Само едно? — се подиграва синът.

— Ами ти колко искаш? — се подвежда тя.

— Поне една дузина!

— Едно е повече от цяла дузина! — казва майката с едва загатната усмивка.

— Ако е дебело като бъчва!

— Съвсем по модата: кръстчето му ще се счупи. Снежанка ли се казваше? — се преструва тя, че налучква.

— Снежа! — уточнява той почти грубо.

— Приготвих торта и 21 свещички. Мъчно се намират пластмасови поставчици. Колко обикалях!

— Напразно!

— Откога си такъв необщителен?

— Не съм общителен освен със скали, вятър и снегове!

— Фукльо!

Тъкмо удобен момент да се престори на засегнат и да млъкне. Продължава да нарежда раницата си. Но майката не се отказва от наивния си план:

— Всеки от гостите ще си намисли нещо, ще духне свещичките. За старите зная какво ще си намислят. Но Снежка е от модерния свят…

— Ще си намисли да ти стане снаха, а ти да й готвиш! — тросва й той.

Майката се забърква:

— Ами! Изглежда добро момиче, макар че си боядисва очите!

— Кани си я, като ти харесва, духайте си свещичките, мене ме няма!

— Който не зачита другите, и него не зачитат! — натъртва майката.

— Искам да ми зачитат свободата, нищо повече! — се сопва синът, обръща се към раницата и я натъпква изнервен, без да спазва реда, по който бе започнал да я пълни. — И Снежа като тебе иска да ме държи под майчинска опека! Не понасям някой да предявява права над мене!

— Да не би да сте се скарали? — подпитва майката.

Синът с тенекен глас изкрещява:

— Стига ми се бърка! — и преди да е проверил нещата си, тръгва, за да прекъсне непоносимия разговор.

Тъмните му очила остават забравени на масичката.

В своята непохватност майката не успява да се отдръпне от вратата и без да иска, му препречва пътя.

— Забрави да ми кажеш къде отиваш! За колко време?

— По Рила и Пирин за десет дни.

— Ами ако се подхлъзнеш по тази поледица? — настръхва жената.

— Стига глупости, мамо! — избухва Бранко.

Той в крясък се мъчи да прикрие нещо друго.

— Аз съм ти майка!

Майко, за сина си знаеш най-малко…

— В класа ми викаха „мамино синче“! — процежда той през зъби, изплювайки камъчето.

Сепната, тя се отстранява от вратата. Шалът се изхлъзва от раменете й и се смъква на пода. В бързането си той стъпква този излинял, познат от детството му шал, в който го е увивала и притискала до гърдите си да го стопли.

— Живота си дадох за тебе! — извиква тя.

— Стига ми го изкарва през носа!

Майката се връща от прага. Тиха, смалена, ударена по лицето от сина си с грубата дума. Безшумно притваря вратата и на пръсти се прибира в своята самота.

Дълго ще си преповтаря думите, които му каза и които не успя да му каже. Ще опитва в тишината различен тон, различен подход. Ще се проклина, че не се сети другояче да подхване последния разговор. Сякаш би могла да го спаси. Кого са върнали от пътя му майчините думи и заръки?

Бранко прекосява тишината на заспалата улица с подкованите си обуща. Крачката му още не може да уталожи кипналата ярост.

Навлиза в зъзнещата яснота на предутринния час.

Зарежда нащърбената си увереност в своята самостоятелност.

И тъкмо да си поеме дъх, да отмахне от плещите си товара на опеката, зад него проечава:

— Бран-ко!

Нежността в този глас му действува като осийно ужилване.

Майката е излязла на прага и вика след него:

— Забравил си очилата!

Той завива рязко зад ъгъла, бягайки от непоносимите й грижи. Ускорява ход. Далече от дома, към свободата.

Нетърпението да живееш

На ъгъла се сблъсква със спомена за първата среща със Снежа.

Пролетната привечер е локвено-свежа.

В такава вечер трябва да се появи едно момиче. Цялото му същество трябва да е искрящо от очакване. Ако не се появи, ще го измислиш, ще го създадеш от този прозрачен въздух, наситен с копнеж.

Непознатото момиче изниква внезапно от една локва. Той вижда първо отражението й — чупливо и крехко като силует на пробягващ ветрец. После нахлуват косите й, които за миг са скрили цялото й лице.

Той се влюбва в скритото й лице. В него се събужда лудо желание да отмахне тези гъсти, разточително падащи коси и да надникне в очите й.

Въображението му светкавично сътворява най-хубавото лице.

Но докато нейната ръка прибере косите, двамата се разминават. Така биха могли никога да не видят лицата си, никога да не се намерят, дори и цял живот да биха се търсили и срещали.

Понякога Бранко има пристъпи на решителност, за да докаже пред себе си, че не синче, вързано за полата на майка си.

Прави рязко кръгом, прочиства гласа си и настига момичето:

— За къде бързате? — започва фронтално.

Момичето не се сепва, сякаш е очаквала това. Учудена е по-скоро на собственото си неучудване.

— Не си спомням да сме познати.

— Вече сме познати! — Той говори в пространството.

Още не е видял лицето й, макар че е пред него. Вече няма никакво значение хубава ли е, или не. Тя е. Познава по себе си. Такъв не е бил досега.

— Как така? — негодува гласът й, за да спази приличието.

Бранко съобразява, че все пак тя пита, вместо да го задгърби и да продължи пътя си. Това го окуражава.

— Вървим по една и съща улица, в един и същ град, в една и съща вечер…

— В едно и също столетие! — прихва момичето с цялата си коса.

Това дръзко начало толкова им харесва, че се боят да не би да го развалят с някакво посредствено продължение.

Тръгват заедно във влажната разнеженост на вечерта.

Първите изпитателни въпроси. Първите открития:

Тя се казва Снежа. Косите й са черни. Очите — черни. Силно мургава. А пък се казва Снежа. Какви чудеса!

Той се казва Бран. Несрещано име. Обича планината. Алпинист. Невероятно!

Нетърпението му пречи да усети вкуса на живота.

Локвите смъкват в нозете им светлините на града. Вятърът носи до устните им влажния полъх на гора. Косите на момичето се сипят от ситен смях.

А той бърза да изпие до дъно шепата, която му напълни случаят.

Иска да направи нещо, което никога в живота си не е правил и повече никога няма да направи.

— Къде да идем? — пита той, озъртайки се.

Светът е отворил всичките си посоки пред тях. Накъдето да тръгнат — все е тяхно. Млади са. А още не знаят това.

— Яде ми се сладолед! — казва момичето с още пресни детски желания. — Но никъде няма хубав!

Изведнаж той е осенен от една безумна идея, съразмерна с неговата първа влюбеност:

— Зная къде има хубав сладолед!

Да идем, ако е вярно! — се радва Снежа не на хубавия сладолед, а на това, че ще идат заедно.

— Във Варна — казва той.

Момичето недоумява:

— Къде е тази сладкарница?

— В град Варна! Хайде да идем!

Снежа иска да се покаже равностойна партньорка на този алпинист. Ако се забави с отговора, значи се колебае. В този миг разбира, че да вземеш решение е много по-трудно, отколкото да го извършиш.

— Да се обадя в къщи! — отвръща тя.

Но с това разваля играта.

— Ще изпуснем влака! — казва Бранко. — Веднага трябва да тръгнем. Ще се обадим утре рано по телефона.

— Хайде — отсича тя и се устремява с цялата си коса до него към гарата.

Събират левчетата от джобовете си и купуват билети.

Любовта е по-голям риск от всичко друго

Стълпотворение от преспи. Преувеличаваш. Лавината не е толкова гигантска, колкото ти се струва. Сам си я измисляш такава, за да бъде равностойна на мъжеството ти.

Ето защо си бързал да живееш, да трупаш спомени и рани, за да има къде да избягаш и да се спасиш от ужаса на последния миг.

Окуражени от собствената си решителност, двамата не се боят от нищо. Хвърлят се във влака, въобразявайки си, че е в движение. Тръгват от вагон във вагон да търсят празно място. Напълват целия влак със своята жизнерадост.

В мига, в който влакът потегля, ги застига опомнянето. Разбират какво са направили и избухват в лудешки смях. Сами се разсмиват от смеха си. Не могат дъх да си поемат.

Полека-лека притихват.

Не знаят, че сега ще застанат лице с лице с най-големия риск: двама влюбени, които часове наред ще бъдат заедно.

Ще имат ли какво да си кажат?

Отпусни се! — се съветва Бранко.

Не се самонавивай! — си повтаря Снежа, усещайки, че хлътва.

Седят един срещу друг и се гледат. Мълчат.

В нейните очи се сгъстяват сенките на съмненията:

— Имаш вид, че всяка сутрин си пиеш кафето във Варна!

— Предпочитание! — отвръща той надуто.

А си мисли:

Това, че аз съм решителен, но не достатъчно, че и най-смелата ми постъпка трябва да бъде повече — това е моето безпокойство, моята незадоволеност, моето ниско самочувствие на „мамино синче“. Все недостатъчно смел.

Запланувал си е, че ще я целуне във Варна. Чак във Варна. И затова му се струва, че бързият влак върви бавно.

— Това товарен влак ли е? — пита той кондуктора.

Чиновникът с недоспал поглед смерва младежа и момичето, проверява билетите и не отговаря на излишни въпроси.

Ето ги, двама наематели на пътища, неизвестност и мълчание.

Неловкостта им расте заедно с любовта.

Той се тревожи да би да е скучен кавалер и напразно търси тема за занимателен разговор. Тя се бои да не би да му стане безинтересна и се чуди какво да измисли.

Двамата се вглеждат през прозореца навън. В тъмнината пробягват скали с лисича ръждивост.

— Каква полза от вашето катерачество? — изведнаж запитва тя.

Първият сигнал за опасност за него: в гласа й трепва една издайническа нотка на тревога. Нима и любимата ще го обсеби с майчински грижи?

Отвръща й с наежен глас:

— Не само полезното е нужно на човека. Ония, които остават един спомен за едно безумство, изпълват света със светлина и свеж полъх, който го проветрява! — повтаря той нечия книжна фраза.

— Може да загинеш? — прошепва момичето несамоовладяно.

През разширените й очи надзърва погледът на майка му.

Той отбива поглед към черния изрязък на нощта през прозореца:

— Да загинеш? Другите оставят след себе си деца, книги, картини, посадени дръвчета, зидове, обуща, тъкани. А някои не оставят нищо. Само една тиха легенда за смели хора, които са отишли ей така за нищо, мърцина…

Тя го слуша с неодобряващ поглед.

Той отвръща на погледа й с взаимно неодобрение.

Първият намек за отчуждение помежду им.

Тя се мъчи да е по-мъдра от възрастта си:

— Опасно е по голите канари! Не трябва да насилваме нашата съдба, да я поставяме на изпитание! — повтаря тя също нечия фраза, чута или четена някъде.

— Значи, да не спира непознатото момиче на улицата, което ми хареса!

— И аз да не приема почерпката с варненски сладолед!

Двамата отново прихват и дълго не могат да се успокоят.

Срещата им е още млада, весела, пълна с непредвидености.

Само нетърпението му пречи да вкуси докрай сладостта й.

Кога ще стигнат до Варна?

Морето

Здрачна предутрин.

— Ти си първият лъч! — й казва той.

Безсънната нощ не е угасила блясъка на косите и очите й.

Влакът спира на варненската гара.

Тръгват по олюляващи се улички. Градът с мъка се изтръгва от сънищата си. Само двамата влюбени са бодри. Дълго се заглеждат в очите си, като че всеки е изтървал нещо там на дъното на погледа на другия.

— Сладкарниците още не са отворени! — съобразява той.

— А след два часа тръгва обратният влак! Май няма да близна варненски сладолед! — възкликва Снежа.

Всичко е повод за неудържим смях.

Техният двоен смях разбужда града.

Но ето, сградата на пощата, препречена тъкмо на пътя им към морето като укор. Трябва да се обадят. В такъв ранен час междуградска връзка се получава по-бързо. През часовете на съня разстоянията се съкращават, столицата е по-близко да провинцията и гласовете звучат съвсем ясно в ухото ти.

Двамата се вмъкват в тясната кабина. Близостта не ги радва. Разделени са от телефонната слушалка, през която струи сковаващото родителско присъствие.

— Ало, ало! Майко! — вика момичето с приповдигнат за кураж глас. — Аз съм!… Обаждам се от Варна… Да, от град Варна… Ей така. Дойдохме за малко с един мой приятел…

Бранко дочува откъм слушалката скороговорката на майчиния си глас и изтръпва. Снежа прихва по своя единствен в света начин: разтърсвайки цялата си коса. Обръща глас към него:

— Майка пита да не сме се оженили? Какво да й кажа?

Нещо го рязва точно през гърлото. Само за миг. Смехът на момичето залива с топла вълна студеното острие на безпокойството му.

— Още е рано, й кажи, няма да изпуснем влака!

Снежа се обръща в слушалката към майка си. Бранко долавя интонациите на собствената си майка през пространството. Все същата мисъл за най-страшното, което може да се случи с детето й.

Връзката бива прекъсната. Момичето с облекчение окача на вилката като на гвоздей всичките увиснали въпроси на майка си.

Излизат на въздух — свободни като пуснати от карцер.

Отправят се към морето. То първо ги посреща със своето солено, широко дихание, какъв простор за гърдите още преди да е дошъл просторът за очите.

Наоколо долита немска реч въпреки ранния час и сезон.

— Отечеството е пълно с чужденци! — казва тя.

Пак повод за безпаметен смях.

Морето ги заставя да онемеят.

Игра на роби

Слънцето изгрява мокро, окъпано в морската бездна, забравят за какво са дошли. Сладкарниците с най-хубавия сладолед вече са отворени. Но детските им прищевки отстъпват пред желанията на големи.

Разхождат се край брега.

Държат се за ръце.

Той отлага целувката за следващата стъпка, за следващата вълна.

— На какво да играем?

Трябваше да пътуват цяла нощ от единия край на страната чак до другия, за да се приближат един към друг.

— Като бях малка, играехме на роби.

— Момичетата измислят жестоки игри!

— Много е лесно за робовладелеца! — обяснява тя.

— Тежко на роба!

— Хайде, първо ти бъди робовладелец! — предлага тя.

— Дай да те вържа! — Той извива ръцете й назад и ги връзва с носната си кърпа. — Мойта робина!

— Имаш право на три заповеди!

— Първо:

— Не, второ! Първото вече изпълних.

— Какво е първото? Че дойде с мене във Варна? То бе доброволно, а не робски! — се сърди той.

— Първо, да ме вържеш.

— Второ: да те целуна! — нарежда той по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Момичето затваря очи и поднася устните си. Не така си е представял първата й целувка. Докосва дяволитата усмивка в ъглеца на устните й. Има някакъв горчив намек от вкус на заробване. Целува я. Без отговор.

— Целуни ме! — моли той.

Тя, сякаш това и чакала, отвръща с внезапна взаимност. Тъкмо той забравя морето и света, тя се изскубва от прегръдката му.

— Това бе третата заповед!

Той стои зашеметен. Изигран. Едва сега проглежда, че момичето е дяволски красиво. Морският вятър й отмахва съвсем косите и разкрива лицето й. Откроено върху синия фон на морето — това тъмномургаво лице е като отливка от южна нощ.

— Развържи ме!

Той с треперещи пръсти разчеква възела на кърпата си. Снежа се изтръгва като пантерка. Черната й грива е прекосена от бели блясъци.

— Сега аз съм робовладелец! — Същите бели светкавици в очите й.

Той бавно поднася китки да бъде вързан. Тя поклаща тежката корона на косите си:

— А, не! — изпъва се цяла.

Каква горда всевластница! Измислила е по-царствено мъчение.

— Роб с развързани ръце! — провъзгласява тя.

Поглежда към далечините, сякаш подслушва от вълните как й подсказват някакво презморско, колониално робовладелчество. Той очаква със свито сърце приумицата й. Само да не бъде унизен да лази на колене!

— Първо! — Тя бави произнасянето на присъдата, наслаждавайки се на властта си над него. — Донеси ми морето в шепи!

Той се поколебава. После отива бавно до мокрия пясък. Нагазва във вълните и с пълни шепи се връща към нея. Поглежда в очите й и изтръпва. Там гори един ликуващ огнец. Защо жената изпитва такава наслада, подчинявайки един мъж на волята си?

Той плисва закачливо водата към нея. Смехът й се разлита на пръски. Отмъстителна искра припламва в черните й очи.

— Второ! — Тя се мъчи да измисли нещо по-особено, бършейки мокрото си лице, блестящо от морска пяна.

Той търпеливо чертае с крак върху пясъка някакви йероглифи.

— Откъсни ми онази тревичка! — Тя посочва към една скала, в чиито пукнатини се е прислонила суха, безцветна тревица.

Бавно, неохотно, почти насилено той се запътва към скалата. Походката му издава досада. Момичето вече се е отметнало от своя каприз, но е късно.

Пред смаяните й, разкайващи се очи младежът събува обущата си и започва да се качва откъм най-отвесната страна на скалата. С опитни, премислени хватки се повдига нагоре, сякаш смъква скалата под себе си, а не се катери по нея.

Отскубва кичура тревица, пъхва я в пазвата си и с невероятна пъргавина се спуща надолу. От два метра скача долу в пясъка. Обува се спокойно. Отправя се към Снежа, без да гледа към нея. Сякаш тя не съществува.

Подава й тревата от разстояние.

Принцесата я поема засрамена.

За миг цялото налудничаво пътуване е провалено.

Но черногривата пантерка разполага с още една заповед. Тя може света да преобърне. Едно желание, което трябва да заличи другите две. Цялата й изобретателност на влюбена жена се набира в загадъчния тон:

— Трето! Последно!

Той слуша полуобърнат с гръб, недосегаем.

Тя съзнава: сега или ще го спечели завинаги, или завинаги го е изгубила. Трябва да преобърне реката от устието към извора.

— Ела да ти го прошепна!

Мудно, неохотно той изтръгва затъващи стъпки от пясъка. Приближава се, още по-отдалечен.

Тя обгръща шията му с ръце. Косите й се изливат поройно върху рамото му. Шепотът й иде отнякъде много дълбоко, отнякъде много топло:

— Обичам те.

Нещо в него остава недостъпно.

— Това не е заповед — казва той.

— Заповядах ти да дойдеш и да го чуеш! — се задъхва шепотът й.

Косите й постигат онова, което думите не могат.

Далечно, проточено изтръбяване на параход ги подсеща за часа. Хукват през града към гарата. На пътя им се мярва една провинциална, мила като поздрав от детството на родителите им сладкарничка.

Чак сега си спомнят за целта на пътуването си. Нахлуват със смеха си вътре. На крак бързешком поемат сладоледа.

— Е, как е? — пита той.

— Знаменит! — възкликва момичето. — В живота си не съм яла такъв!

Най-обикновен сметанов, боядисан в розово сладолед. Важното е, че им подари необикновеното пътуване. Зъбите им замръзват. Размразяват ги със смях.

Оставят сладоледа досред. Хванати за ръце, се втурват към гарата. Косите й задъхани я догонват изотзад.

Никога игра на роби! — се заричат мълком двамата.

Във влака имат време да се смеят до насита.

Бягство

Преди да са се видели, се разделят.

Облачно. Нейните очи озвездяват последната му вечер. И в същото време я помрачават.

Сълзи. Само на това той не знае как да реагира.

— Защо плачеш? — пита косите й.

Най-безпомощният въпрос на мъжа.

— Страхувам се за тебе!

Същото, със същия глас казва и майка му. Нима пътува цял живот към любовта, за да стигне до майка си?

— Няма нищо страшно! — успокоява той двете.

— Не ме обичаш! Не ме жалиш! Как ще ме оставиш да те мисля! Нямам нищо на света освен тебе!

Започва се. Ето какво го чака. Същите обвинения, с каквито майка му го прогонва от къщи.

— Ти си ми единствен! — изхълцва Снежа.

Единствен син. Единствен любим. Като чуе думата „единствен“, усеща примка на шията.

Той има неловкото чувство, че гали някогашните черни коси на майка си.

— Кога? — пита тя между две изхълцвания.

— Какво кога? — недоумява той от многозначителния й тон.

Мълчание, което го тревожи.

— Кога ще се оженим? — изшептява тя.

Нима трябва да я утеши с обещание за женитба? Още е толкова млад. Още толкова неизкатерени върхове, невидени простори. И как да се реши да се ожени за майка си?

Какво го очаква? Простор в кутията на телевизора. Пътуване от спалнята до кухнята. Спорове в топлинки. Сговор в дрънкане на лъжици и вилици. Навици в премълчаване. При най-добрия вариант.

Гузен се измъква от младото обятие на майка си.

Бягай далече от любовта!

Бягай от играта на роби!

За да станеш наистина пълнолетен, трябва да си свободен.

Но и другите край тебе трябва да са узрели за това: майка ти, любимата ти, другарите. Майка ти все още те счита за малък, нуждаещ се от настойничество като бавно развиващ се. И винаги, до твоите старини, ако тя доживее, ще те смята за такъв. Дори старостта не може да те освободи от опеката й. А момичето ти със същия майчински инстинкт те подчинява на нежните си грижи.

Къде е спасението?

Само другарите те считат за равностоен, само там можеш да се почувствуваш пълнолетен, макар и сред смешки и закачки.

По-скоро при другарите!

По-скоро към зрелостта!

Зрелостта е свобода.

Другарите

Проницателни. Критични. Взискателни.

Не можеш ни излъга, че си по-голям, отколкото си.

НИЕ сме сборно същество с многократно увеличителни сетива.

Не приемаме пълнолетието си само по гол цифров показател: 21 години. Това още нищо не доказва.

Трябва да ни убедиш, че си пълнолетен.

Че си се споил с нас като дисциплинирана, здрава, неотделима съставка на общността ни.

Да не се самооблъщаваш, че пълнолетието ти е твоя лична заслуга.

Благодарение на нас си навършил пълнолетие.

Да не си въобразяваш, че пълнолетието ти означава самостоятелни прояви, самоизтъкване, изпреварване на другите.

Може да си най-млад, най-щурав, най-нетърпелив — трябва да се съобразяваш с ритъма на общото движение.

По-малко или повече пълнолетни, всички в групата сме изравнени. Обезвъзрастени.

По-младите стават по-улегнали. По-старите — подмладени. Така се получава една средна, непроменна възраст. Групово пълнолетие.

То е съвсем различно от индивидуалното. То изисква взаимоопекунство, взаимоотстъпление, взаимопревъзпитание.

Искаш не искаш, в групата имаш две възможности:

Или младши, тоест ръководен.

Или старши, тоест ръководещ.

Избирай!

Можеш цял живот да си останеш младши.

Състоянието „ръководен“ е по-безгрижно, по-спокойно, по без вина, ако по начало го приемеш.

Състоянието „ръководещ“ е по-тежкото и по-отговорното. То изисква от тебе да бъдеш постоянно нащрек. И рискуваш да изгубиш приятелите си. И да си спечелиш неизлечима мнителност.

Опекунството в двете му противоположности ще съпътствува докрай живота ти.

Ако един ден ти писне и поискаш абсолютната отвързаност — ще изхвърчиш от дома, от групата, от света.

И ще откриеш, че там, вън от обвързаностите, владее най-страшното опекунство — на стихията, на случайността, на слепите водовърти.

Смири гордостта си.

Играта трябва да се играе.

Зрелост

Бранко слепешком търси пътищата, отвеждащи към пълнолетието. Брожението в него се предава на онази скрита антена, която поради липса на по-точно име се нарича поетическа интуиция.

Отскок от мъчителното узряване на двадесет и една годишния Бранко към задължителното прозрение на тридесет и три годишния Поет.

Ти си тъкмо „на жизненото поприще в средата“.

Узрял ли си напълно? Прозрял ли си?

Спомни си думите на Асен, Философа:

„Зрелост“ произхожда с общ корен от „зрение“.

Щом съзреш наистина, прозреш и узрееш. И от клона тупнеш на земята.

Ранозрейка — раноберка.

Ако ти харесва да висиш на вейката, остани си по-дълго зелен и непрогледал!

Чакай зимата да те завари сляп, незащитен и изненадан с падналия сняг върху главата и със зъзнещия мраз в сърцето…

Зрелостта на един творец не иде само от него и за него.

Ти не можеш да достигнеш творческо пълнолетие, ако цялата група, към която принадлежиш, цялото общество, целият ти народ не са узрели.

Ти трябва да отгледаш в себе си овошките на тази бавна, обща зрелост. Да ги загънеш в себе си като в зебло и слама. Да ги опазиш от измръзване.

Напразни ще бъдат твоите напъни във време, когато твоята група още се лута, още не е достигнала духовно съзряване.

И твоята поезия ще си остане зелена, но не вечно зелена.

Какво ти остава? Да се откажеш?

Стани почва. Стани напоителен дъжд. Превърни се в слънчев лъч. Ускори узряването на околните. Обвий с топло дихание крехките, застрашени кълнове. Стани южняк. Мини и отмини. Раздаден. Забравен.

Само така ще постигнеш собственото си пълнолетие.

Опекунството е признак на незрелост.

Но ти, Поете, познаваш най-спъващото опекунство: вътрешното. Опекунството над самия себе си. Самоконтрол над мислите и чувствата си. Още в зародиш всяко твое хрумване, всяко вълнение е под тиранична самодиктовка. Самоцензура.

Как да се отървеш от опекуна в себе си?

Ще се освободиш в последния миг, в най-последния дял от последния миг, когато изгубиш всичко, когато изгубиш и себе си. Тогава няма да има кой да натиска вътрешните спирачки.

Тогава ти би бил истински поет.

Освобождение

Синът празнува своя 21-и рожден ден в лавината.

Ето я свободата! Сам в тясна снежна килия.

Наемател на бели сънища.

Иде ключарят с връзка тракащи ключове от лед. И сам става затворник. В килията са двама: младежът и леденият човек.

Пак не си сам. Пак трябва да устояваш себе си срещу чужда опека.

Леденият човек те притиска до снежната стена.

— Нетърпението да живееш ти пречеше да усетиш вкуса на живота.

Мъчиш се, напрягаш се, но не можеш да си спомниш какво си гонил тъй нетърпелив, какво си бързал да направиш в предстоящия си живот. А си искал нещо да достигнеш, щом така задъхано си бързал.

Леденият човек те облъхва с вкочаняваща бяла мъгла вместо пара от устата си:

— Бързал си да стигнеш млад до мене!

Всъщност, каква е разликата — да умреш млад или стар? Умирайки млад, губиш живота. Живеейки, губиш младостта и себе си. Не е ли все едно? Рано или късно ще стигнеш до ледения човек.

Не е все едно. Истинската младост не понася полустъпки, полуриск, полумерки, полумладост.

— Не ти ли изглежда кратък животът? — подпитва леденият.

Колкото по-сив и скучен, толкова по-дълъг изглежда животът. Предпочитам го кратък, но наситен с напрежение.

Всъщност всяка стъпка е към смъртта. Само че зависи от стъпката: ако е по-дръзновена, тя върви по-пряко към смъртта и към живата памет. Ако е по-предпазлива, повтаряща чужди стъпки все из утъпкани пътища, тя удължава разстоянието, но върви към по-сигурна смърт, към пълна забрава. Избирай! Напряко или със заобикалки?

— Ти вече избра. Още не си дорасъл, а сам влезе в клопката! Късно е вече да избираш! — казва другият с ледена логика.

Рано или късно, ще влезеш в клопката. Ще повехне синевата на небето. Не е ли по-страшно: всеки ден да изгубваш себе си, капка по капка, черта по черта, усмивка по усмивка. Бавно да свикваш с остаряването като с всекидневен пладнешки грабеж. Остаряването върви по-бързо от представите ти за него. Идва един момент, ти сам не съзнаваш, че си ограбен до клетка и нищо не е останало от тебе.

— Прекалено пълнолетен стана! — твърди леденият.

Внезапно се опомняш.

Ти си на 21 години. Нима ще се предадеш?

Бранко се задушава. Леденият човек е самият той.

С конвулсивно стиснати юмруци започва единоборство със себе си. Удря се по всички достъпни части на тялото, за да разчупи ледената си броня и да се съживи.

Няма друг кой, сам трябва да предизвика кръвообращението си.

Още едно последно усилие.

Вече предусеща разоковаването си.

Ето! Единият му пръст се размърда. Жив е!

С пръст просвредля отворче в снежния си скафандър.

Една капка светлина.

Още, още малко.

Провира се напред, влачи се, огъва се полузадушен, измъква се от черупката си на вледенен човек.

Най-после — на простор!

Бяга далеч от ледения си двойник.

Еднакво трудно е да си майка и да си син

Бранко се хвърля с все сили да тича надолу по склона. Прегазва цялата лавина. Бърза да стигне за рождения си ден у дома, да прегърне майка си.

Ето за какво е префучал така нетърпеливо през целия си досегашен, непълнолетен живот. За да се върне у дома! Но вече при истинската си майка, такава, каквато той би искал да бъде тя.

Толкова нежни думи към нея, неизречени от никой син към собствената му майка, го задушават. Трябва непременно да й ги каже. Иначе ще затъкнат дишането му. Стиска го за гърлото родовият грях на човека към тази, която му е дала живот.

Гробът на нашите родители ни учи на нежност.

21-годишният Бранко се връща при майка си от собствения си снежен гроб, научен на нежност. Да й благодари, че го е пускала по най-опасните стръмнини. Да коленичи пред нея със синовна признателност, че не го спря през последната нощ, че го остави да се хвърли в бялата Ниагара на лавината — неговата съдба.

Съжалява не че е тръгнал, а че е тръгнал по такъв начин.

Осъзнал грешката си, той повтаря трескаво в мисълта си последната вечер в друг вариант. Представя си как почуква на вратата на майчината стая да се прости човешки с нея, а не да се измъкне като крадец, ограбил надеждите й.

— Майко, аз тръгвам.

— Разбрах, сине — отвръща майка му и му подава топла баница, каквато той от дете обича.

— Пущаш ме, майко? — възкликва той, изумен. — Нали знаеш, там има лавини! Там е страшно.

— По-страшно е да те насилвам, майка, да останеш! — отвръща тя кротко.

Най-после. И тя е дорасла до пълнолетието на майка.

— Една дума да кажеш, и ще остана! — вика Бранко с внезапна надежда майка му да го спре, да го спаси. Но тя вече не го спира.

Момчето й потегля към своята съдба и се обръща назад.

Тя стои на прага неподвижна, изсъхнала като черно дърво в бяла вечер.

Майка на син, който рано ще загине.

Снежна целувка

Борбата с лавината го е освободила от комплекса „мамин син“. Разкаян, осъзнал незрелостта си, той има чувството, че бърза да спаси нея от беда.

— Чакай, майко, ида!

Там, в долчинката, е родната му къща. Сгърбена и самотна като майка му. Едва сега забелязва: колко е остаряла, сякаш напусната от стопанина. Трябва да я укрепи, да издигне покрива, да се разбере, че син има в този дом!

Младежът търчи зяпнал, не може да си поеме дъх. Не той, майка му изнемогва от задух.

— Ще извикам лекар! — вика той без глас.

Още няколко крачки.

Нозете му тежат като от лед. Едва ги влачи. Минава за по-напряко през някаква замръзнала бара. Двата ледени блока на краката му потрошават като фъстъци корицата на скованата вода. Още един последен разкрач.

През заскреженото прозорче се вижда стаята. Етажерката с любимите му книги по електроника и за експедиции на алпинисти. Херцог „Анапурна“, Тенсиг „Човекът от Монт Еверест“. Неговите кумири. На стената — облегнат пикелът с навито алпийско въже.

Снежа в бяла дантелена рокля до земята. Над черните й коси — прозрачен воал като снежинки със седефени блескавини. Майка му в черна празнична дреха. Наоколо всички другари от групата начело с Деян. Как смешно им стоят официалните костюми.

Очакват само него.

Сред масата е сложена торта с 21 свещици. Разноцветни пластмасови поставчици под всяка свещица. Майка му ги запалва една след друга с трепереща ръка.

Стоят прави, не сядат, докато той дойде.

— Какво си намисли? — майката пита момчето.

— Ще се сбъдне ли? — промълвя Снежа.

Той гледа прехласнат двете. Едва сега открива колко е красива и изящна младата, колко е благородна и добра старата.

Любимо момиче, любима майка, любим дом, любима специалност, любими другари — всичко това е чудо и повечето хора през целия си дълъг живот не стигат дори до едно от тези насъщни неща.

Иска нещо нежно да им каже, нещо топло като прегръдка, но няма дъх. Като глухоням разпъва отворена уста и нито звук не издава.

Хвърля се с последната капчица сила. Блъсва вратата.

Вътре нахлува снежен вятър и изведнаж угася всички свещици. Пламъчетата се откъсват и изчезват.

Едно последно пламъче като минзухар се люшка от вятъра и на края с откъсната главица полита, погълнато от мрака.

Майката се обръща, зъзнейки от лошо предчувствие. Загръща се в познатия му от детинството шал.

— Не се безпокой, майко! Всичко е наред! — иска да изрече той, напъвайки надебелял език, напрягайки целия си гръден кош, но дори шепот не може да издаде.

Вихрушка се вие със снежно булчинско було, с дълъг дантелен шлейф. Прозира майчинското лице. Усмихва му се всеопрощаващо. Образът на Снежа и на майка му се преливат един в друг.

— Горчиво! — викат другарите.

Черната фигурка на майка му като овъглено от гръм дърво се мержелее там на прага и го следи как той танцува със своята бяла невеста, гъвкава, кръшна, омотана от глава до пети в сняг.

Снежа. Нищо не иска от него, за нищо не го упреква, не се стреми да го промени и подчини на себе си. Приема го такъв, какъвто е. Истинската любима.

— Горчиво!

Майка му, подмладена в образа на момичето. Снежа с побелели коси като майка му. Сливат се в един нежен облик. Снежна целувка. Дълга цяла вечност.

Пълнолетие

В бялата утроба на лавината се ражда пълнолетието му.

Не може повече да се сдържа и поема въздух. Сякаш в гърдите му удря леден юмрук. Вместо въздух вдъхва сняг.

Твърд въздух.

Пръстът, който отчаяно се мъчи да пробие отворче в снежната килия, се отпуща посинял. Едно последно трепване, и пръстът се слива със студения сняг.

Младежът се превръща в сняг — в твърд въздух.

Лавината го повива в бели пелени. Лицето му е прояснено. Възрастно лице.

Той е узнал в последния миг нещо много важно, най-важното в живота.

Такова е лицето на син, изгубил родителите си, наведен над безмълвния им гроб. Тогава иде зрелостта. Чак тогава.

Една сълза му замъглява окото и му дава нова леща, увеличително стъкло.

Слага си тъмните очила. И вижда света без илюзии, без бял блясък, без заслепение.

Свят, изпълнен със стръмнини и грапавини. Хора, изтъкани от недостатъци.

Другарите, вървящи близко един зад друг, зависими един от друг, съединени с общия стремеж към човешка независимост.

Игра на роби. Избирай: поробен или поробител?

Свободен.

Той е прогледнал с предпазни очила към слънцето и е видял сиянието му. Макар и само за един отрез от мига, тъмните очила, подарени му от Поета.

Родил се е да види слънцето. Това му стига.

Как ще изплати цената на зрението — най-скъпата цена? Само с живота си? Малко е.

С това чувство на вина. Вина пред най-близките.

Ла-вина. Вина, по-тежка от лавината.

Стигнал си вече до зрелостта.

Честит рожден ден!

Ен на гнева
Мъките на съвестта са по-страшни от смъртта

Водачът Найден надава продран вик:

— Лавина!

И предизвиква с вика си бедата.

Снежни козирки рухват от билото и се свличат по улея на склоновете.

Страхът пред отговорността е по-страшен от страха пред смъртта.

Водачът се хвърля срещу лавината с открита гръд да я спре, да я задържи поне за миг, да даде време на другите да се спасят.

Лавината го поваля и преобръща.

В снежната преизподня той изживява терзанията на съвестта.

Това е то, библейският съден ден.

В кратката вечност от минута и половина, докато може да живее без дъх, човекът минава през ада. Никой не може да избегне този страшен съд. И най-бързата смърт, и най-светкавичната катастрофа не спасява от тази една секунда макар, от тази една стотна от секундата, когато съзнанието изгаря с най-интензивния си пламък.

Една минимална частица от секундата — безкрайно време за вихровата дейност на представите, изскочили от отпушената бутилка на подсъзнанието.

Тогава нахлуват с неудържима сила грешките, забравените постъпки, престъпното нехайство към другите и към себе си, равнодушието.

Непоправимото.

Само да се върне прежната нощ и всичко ще се промени

Водачът си спомня снощната напрегната вечер в хижата.

На въжета, кръстом обтегнати над печката, се сушат чорапи, пуловери, шалчета, провесени над главата му. Сенките им тежат като трънен венец над челото му.

Другите лежим по наровете, без да можем да заспим. Очите ни са приковани в хипнотичната игра на огъня в печката.

Навън вие фъртуна.

Запяваме планинарска песен, за да заглушим този страховит вой.

Поетът, неподвижен като гущер на припек, е излегнат пред вратичката на печката. Поел върху лицето си румения отсвет на огъня, той прави пламъка зрим и животрептящ.

Водачът излиза пред хижата, наметнат с якето. Едва пробива с рамо виелицата, за да се прибере пак вътре.

За миг песента ни стихва. Нахлува фученето на фъртуната. Посрещат го изчакващи погледи от наровете. Няма къде да убегне от тези непропускащи очи.

Фъртуната заговаря преди него. Звучи безпрекословно.

Но водачът потушава скъсването на една тревожна струнка в своя глас и ни успокоява:

— Утре ще се изясни. Никаква демобилизация! Преди разсъмване да сме на крак!

Пазачът на хижата, свит край печката, пуши луличката си и казва:

— С планината шега не бива!

Ненадеен порив на бурята отвън изкъртва капака на прозореца. О стъклото се прилепя бялото, брадато лице на снеговея.

Всички се смълчаваме за миг. Суеверният се надига на лакти. Под внушенията на вятъра лицето му се изопва. Останалите запяваме тиролската песен, която ни придружава навред:

Макар и да знаем,

ние няма да траем,

а пак ще вървим!

Ой-ла-рипи!

Внезапна решителност ни обхваща. Ние няма да позволим на Водача да се откаже от опасния път.

Поезията иде неизвестно откъде и отива неизвестно накъде

Поетът няма право на самостоятелна, отделна смърт. Неговата съдба е преплетена със съдбата на другите. Той живее чрез другите.

Поетът не живее, а се вживява.

Неговият образ е съставен с фрагменти от образите на всеки един от групата.

Поетът си открадва по един миг от всеки загиващ — и така диша полифонично. Живее по-сложно и по-интензивно. И умира с всекиго още веднаж.

И последните му мигове са по-дълги и по-мъчителни: те съдържат последните мигове на всички останали.

В поета отчасти умира всеки един от нас. Отчасти, но не съвсем.

Нещо от всекиго остава да живее чрез поета.

Може би най-същественото от всекиго.

И светът умира заедно с поета. И един друг свят се създава от него.

Не вярваме на Поета

Стараейки се да не го забележим, той е заградил с лакът някакво хвърчащо листче и крадешком записва нещо.

— Я прочети какво надраска в тъмното! — вика Горазд към него, изразил любопитството на всички ни.

— Още е сурово! — ни отклонява Поетът.

— Нищо, ние имаме яки зъби! — го поощрява Присмехулникът.

Поетът вдига глава. Едната половина от лицето му е осветена от огъня на печката, другата е в мрак. За миг раздвоението му става видимо дори за нашите нехайни към него погледи.

Мъчните си стихове той пише не за нас. Съчинява ги скритом за себе си. Никому не ги показва, дори на такъв поклонник на поезията като Горазд. А за нас скалъпва куплети от ой-ла-рипни припеви.

Обида, ревност, злоба ни обсебва.

— Ние не разбираме! — казва Зиморничавият укорително.

— Лапад да ядем! — притуря Присмехулникът.

Никой не знае какво става в душата на младежа, който още не е написал ни едно от своите истински стихотворения. Той ги носи в себе си като болка на наболи, никнещи криле. Как са чувствителни тези вътрешни подутини, тези горящи, пулсиращи зачатъци!

А ние сме настървени да докоснем, да изкривим и изкъртим едно току-що наболо зъбче. Как да ни го повери такова голо, незащитено и болезнено чувствително при всеки студен полъх?

Поетът посяга към китарата. Налучква някакъв монотонен акомпанимент. Лицето му е страдалческо. Иска да повие новороденото си стихотворение в китарно дрънкане, за да го защити.

Китарата е мостът му към нас. Крехките звуци ни настройват да приемем неприемливото. При играещите отблясъци на огъня Поетът запява речитативно с чувството, че извършва престъпление спрямо най-интимното — превръща поезията в средство за забавление на компанията:

„Една лавина ме причаква, отдето и да мина — една лавина е в засада.

Това е моята лавина.

Със собствените свои стъпки ще я подсека.

Отдето и да я заобикалям, и все да се озъртам, знам, всички пътища ме водят към моята лавина. Право там.

Една лавина се натрупва снежинка по снежинка, усмивка по усмивка, обида по обида, жест по жест.

Тя думата ми ще погълне, преди да я довърша — единствената моя дума, заради която съм дошел в света.

Ще я прошепна на ухото й, затъпкано с памук.

И тайната ми ще затрупа една лавина с бяла тишина.“

Акордите на китарата заглъхват в неловко мълчание. Тъмнината вън се изсипва с гръм на водопад. Китаристът, озарен от огъня, е притеснен от ореола си на оет — стяга го като Сатурнов пръстен или като примка край врата на обесен.

— Мистика! — възразява Суеверният по-скоро на собственото си настроение.

— Предпочитам пред мистика мастика! — повтаря каламбура си Присмехулникът, вече без да събуди смях.

— Песимизъм! — възнегодува праволинейният Никифор срещу стихотворението. — Ти носиш лавината вътре в себе си!

— Какво е искал да каже авторът? — подхвърля подигравателно Асен, напомняйки за ученическите разбори.

Философът участвува като страничен наблюдател. От неговия птичи полет всичко изглежда игра на кубчета.

Но за Поета това е инквизиция, при която той трябва да се усмихва.

— Нищо не разбрах! — признава гордо Димо, като че ли има заслуга за бавното си мислене.

— Неразбирането ме насърчава, то ме кара да се надявам, че не повтарям чужда мисъл и дума, затова не могат да ме разберат! — казва Поетът свенливо, борейки се да не прозвучи самонадеяно.

— Това е интелектуално стихотворение! — пояснява Присмехулникът със своя карикатурен глас, който ни кара да се давим от смях.

— Умозрително, но не зрително — заявява Горазд с най-добронамерен тон да помогне на автора. — Не е изобразена пластично лавината, да я видя, да я усетя чрез поетичен образ, чрез звукопис в стиха!

— Поезията не е описание! — възразява авторът.

— И отде тая тъга, не мога да си обясня! — настоява Никифор, като че ли е отговорник за оптимизма на човечеството.

— Необяснима тъга, тъкмо тоя вид настроение ми допада най-много — ни поверява Поетът.

— Как може! Ако ще навяваш тъга на хората, по-добре се откажи от поезията! — отсича Водачът, стигнал най-после до единомислие със своя противник Никифор.

— Много пъти се отказвам от стиховете, както пушач от тютюна! — се усмихва виновно Поетът.

Зорка, сграбчена от внезапна жалост към разтерзания автор, се опитва да го отвлече:

— Иска ли жертви изкуството?

Поетът реагира живо, сякаш се е борил с тази мисъл:

— Не! Решително не! Ако ти се струва, че правиш жертви, значи преследваш някаква цел: успех, слава, забогатяване, награди, титли. Изкуството не иска от тебе отделни жертви. То те иска цял-целеничък. А това не е жертва, а призвание.

— Като владика да не се жениш? — подхвърля Присмехулникът.

— Да не затлъстееш като владика — отвръща Поетът.

— Затова ли катериш? — пита Зиморничавият.

Присмехулникът уточнява:

— Да не се надяваш да срещнеш музата по скалите?

— Напоследък все за новаторство се приказва. Поетите търсят нещо. Какво търсят? — недоумява Горазд.

— Като изгубиш нещо, тогава го търсиш! — казва Никифор.

— Провикват се „Търся“, както Архимед е извикал „Еврика!“ — казва Асен.

— Търсенето замества намирането! — притуря Присмехулникът.

— Ти например какво търсиш? — настоява Никифор към Поета.

Сякаш му пребъркват душата. Но Поетът наивно се хваща на този кръстосан разпит и отговаря:

— Търся думи, каквито няма досега. Търся ритми, каквито няма досега. Образи, каквито няма досега. Търся пътища за ново мислене. Може и да не ги намеря никога. Стига ми това, че търся…

Прозвучава като на чужд език. Наивникът млъква сконфузен. Асен формулира една неочаквана мисъл:

— Тип като тебе доказва, че светът е построен не по математическа формула!

— Думи, каквито няма досега! Ветрогонство! — казва Водачът.

— По-често чети Смирненски и Вапцаров! — наставлява Никифор.

— Взех си поука! — отвръща Поетът и удря струните на китарата.

— Аман от поучители! Те повече от творците! — се намесва Скулпторът, мълчал досега.

След другарската ни критика Поетът сякаш е бил пуснат в перална машина и изстискан от преса, цял пресукан и изсушен. Едва ли скоро ще помисли да мъти интелектуални запъртъци.

Суеверният го прибодрява:

— Я съчини едно стихотворение с рими, да го запеем! Стига подтекст!

— Когато няма текст, има подтекст! — вметва Присмехулникът.

Бранко предизвиква стихоплетеца:

— Не всеки умее да наглася рими!

Поетът пречупва себе си, за да има контакт с групата, и съчинява „Ой-ла-ри-пи“-та, които искрено радват всички ни. Преди това той пее речитативно, а сега удря струните в ритъм на тиролска песен:

Лавини вред ни дебнат

и долу във града, и зад плета,

и в сянката служебна,

дори в прегръдките на любовта.

Всички в хор припяваме:

Ой-ла-ри, ой-ла-рио!

Макар и да знаем,

не ще се отчаем

и пак ще вървим!

Ой-ла-ри…

Тази песен повдига настроението ни на невъобразими висини. Воят на бурята е заглушен, сякаш самата стихия е отстъпила пред дружния ни хор. Тъкмо такъв поет ни е нужен. Тупаме го по плещите:

— Браво!

— С такава песен накрай света отивам! — виква Горазд.

А Поетът приема аплодисментите ни с една тъжна, срамлива усмивка за лесния си успех.

Сякаш е извършил предателство спрямо поезията.

В Поета обитава един непознат

Както и да е, ако си истински творец, ако не си скопен в душата си, ще надмогнеш стипчивия вкус на неразбирането и от грубата руда на подобни разговори и климати ще извлечеш някакво атомче, за да го взривиш в себе си да създадеш един противопоказен свят.

А ние, самодоволни, че сме изпълнили другарския си дълг да те пораздрусаме, се приобщаваме чрез тебе към едни по-високи слоеве на атмосферата. Създава се задушевност, предразполагаща към изповедни тонове.

— Поете, я кажи как пишеш? — подпитва ненаситният Горазд.

Вечният въпрос на любителите на поезия.

— Не зная… — отвръща Поетът. — Ако знаех, щях да престана да пиша навярно…

— Нали ти пишеш, как да не знаеш? — се сопва Димо, който не понася парадокси.

— Друг пише, не аз! — твърди Поетът съвсем сериозно.

— Кой? Оня, дето духа отвън? — намигва към нас Присмехулникът.

Дочува се свистенето на вятъра. Ослушваме се сепнати.

— Не зная, може и той да е. Но не и аз! — настоява Поетът на словото.

— Хайде де! Е, как така? — се надигат гласове.

Сборното същество НИЕ органически изхвърля като чужда присадка всякакво чувство на неопределеност, на необяснимост, на смущаваща тайна. Затова сме се съчетали в група, за да се противопоставим с колективен разум на слепите неведоми сили.

Самотният е играчка за случайните ветрове като изхвърлена хартийка. В неговия залутан поглед светът е необясним и непостижим. Ако се прокрадне такова чувство на несигурност в групата, тя губи своите устои. Затова инстинктивно се наежваме срещу подобни набези в загадъчното.

Поетът е принуден да обяснява с несръчни думи.

— Ей, така… Сутрин стана, главата ми празна. Да я хлопна, ще отехти като куха бъчва. Ни помен от стих. През деня видя нещо, чуя нещо, преживея нещо, и изневидело ми хрумне. Случаят пише вместо мен.

Никифор протестира научно:

— Няма случай! Случайността е точката, където се кръстосват две закономерности.

Асен, Философът, спори с него:

— Има случайност. Но поредицата от случайности не е случайна.

— Как да се разбира това? — пита Водачът, наострил слух.

Асен му тълкува мисълта си:

— Например: лошо време. Това е чиста случайност. Но събрано: лошо време, отсъствието на Деян, слабата ни тренировка, разправиите кой да води бащина си дружина… тази поредица не е случайна!

Замлъкваме умислени. Чува се нов пристъп на бурята. За миг ни прекосява нещо като ясновидство: всичко отива натам, към снега… Но ние затова сме събрани заедно, за да потушаваме опасенията си и да вървим, въпреки всичко.

— Дали ще спре бурята? — пита Суеверният и наднича през прозорчето.

— Направи си хороскоп! — го съветва Присмехулникът.

— Аз утре тръгвам, пък вие, ако щете, си гадайте на кафе! — заявява Горазд.

— И аз тръгвам! — се присъединява Бранко.

— И аз! — се обажда с кротка твърдост Зорка.

— И аз! — откликва Андро.

— Всички тръгваме! — се надигат гласове.

А Поетът, далеч от коритото, в което потича разговорът, продължава да отговаря на себе си:

Пиша не аз. Ако бях аз, щях да се самонастройвам като стар, добре изучен инструмент.

Пише някой друг, непознат и непокорен.

Боя се да не го прогоня. Живея все нащрек: дали ще дойде пак?

Не аз пиша. Друг пише вместо мен.

Но защо тогава ме терзае постоянно чувство на вина?

Не аз избирам поезията. Поезията мен избира и тя ме тласка да тръгвам против себе си.

Дори ако е имало възможност за спасение.

 

Имало ли е някаква възможност за спасение?

Ледопад. Грохот. Кой кръг на ада се извъртява?

Скулпторът прави отчаян опит в снежната си къртичина с пикела да си отсече затиснатата ръка и да се освободи, но няма място дори за един замах.

Водачът иска само едно: да върне времето, когато е бил редови член на групата, тогава да загине, да изчезне, преди да е предизвикал някакво зло.

Водачът чува ехото на собствените си мисли чрез детонатора на лавината:

Как да предотвратим това, което подбуждат собствените ни стъпки?

Той инстинктивно се втурва назад да поправи грешката. Представя си единствената възможност. Пропуснатата.

Разтваря картата на маршрута през своя противник, Никифор. Колко просто е било да надмогне високомерието.

Чертае с червения молив зигзаговидно:

— Предлагам такъв траверс. Имаш ли възражения? Или въпроси?

— Нямам въпроси! — отвръща Никифор отсъствуващо. — Сега ме търсиш, когато сме вътре в лавината!

— Измъкни се от лавината! Оня, който няма въпроси, предлага отговор!

— Всеки маршрут е добър, ако бъде изведен на добър край! — отговаря Никифор, без да се заангажирва с мнение.

— Значи, този е лош, щом ни изведе в лавината! — се опомня Найден и зачерква червената зигзаговидна линия.

Започва внимателно да чертае нова, заобиколна линия. Зачерква и нея.

— Може би съм неопитен водач? — прошепва той разколебан.

— Важното е да се държиш опитно! — го съветва Никифор с притаена подигравка.

Найден пак грабва молива. Колкото различни варианти предлага въображението му, развихрено в последния миг, толкова по-упорито се сблъсква със същата съдбовност.

Напразни са усилията за търсене на друг път. Повторението винаги ни се струва спасително, а то повтаря старите грешки по нов начин.

Водачът трескаво зачерква първата линия на картата, чертае втора, трета. Всички нови линии, спираловидни, заобиколни, предпазливи, пресметнати, неминуемо го извеждат пак до лобното място, сякаш някой тласка ръката му все натам.

Найден захвърля молива отчаян:

— Всички пътища водят към лавината!

— Има един, но ти не го виждаш! — злорадствува Никифор.

— Кажи, къде е?

Никифор мълчи отмъстително.

— По-скоро! Кажи!

— Късно е да ме питаш! — отвръща другият.

Отново Водачът потъва в белия хаос.

Основите на почвата, върху която е стъпвал, са подкопани.

Няма друг път, няма заобикаляне, няма излаз.

Целият му живот е бил път към лавината.

Ако би повторил живота си, пак би стигнал до лавината.

Грижливият овощар

Нова, разпенена снежна вълна го залива презглава. Водачът се вкопчва в друга представа като удавник за сламка.

Сади в градинката пред къщата си дръвчета. Нежно ги повива със слама, отгоре със зебло, завързва коленцата им. Говори им като на същества, които го разбират:

— С природата шега не бива! Никакво излизане в лошо време!

Халата го изтласква към хижата. Сред въртящия се снежен облак той търси вратичка за спасение. Едва налучква бравата на вратата към хижата. Влиза, отърсва снега от плещите си и заявява с твърд глас:

— Никакво излизане утре!

Всички надигаме глави от наровете. По стените израстват сенките ни, наежени.

— В хижата ли ще останем? — пита Горазд и не иска да повярва.

— Да не си луд! — възкликва Никифор.

— Сбогом на Памир! — притуря Присмехулникът и с това сипва пипер в раната ни.

Наскачаме от наровете. Сенките ни повдигат гредите на тавана. Протестираме.

— Аз отговарям за всички вас! — казва Водачът и се свежда над крехките дръвчета в своята градинка.

— Отговорността е обща! — напомня Горазд.

— Колективна отговорност, все едно без отговорност! — подхвърля Асен, страничният наблюдател.

— Философе, стига буржоазна диверсия! — казва Присмехулникът.

— Ще вървим, щом сме тръгнали! — се обаждат гласове.

Водачът отпуща обезсилен ръце:

— Аз ли водя групата, или групата води водача?

Деян се намесва:

— Ти за дръвчетата се грижиш повече, отколкото…

Никифор противоречи до последния миг:

— Ние не сме дръвчета!

Деян се обръща към Водача с изобличителен въпрос:

— Защо скри от групата, че аз съм против похода?

— Защо скри? Защо? — повтаря снежното ехо.

 

Каква е пружинката?

Сега, когато всичко рухва и се троши, искаш да извадиш скритата пружинка и просто да я видиш каква е.

Откъде иде страстта за водачество?

Коренчето на амбицията ти е дълбоко. Още преди възмъжаването.

Детството в покрайнините на града. Босо, рошаво, с одрани колене, с татуировка от кал. Двете махали с еднакво прихлупени стрехи са във война от незапомнени времена. В наследство се предава войната от поколение на поколение.

Оръжията са прашки, камъни и крясъци.

В едно утро — началното утро на живота ти — избират тебе за вожд на бандата. Не си и сънувал за такава слава. Предишният вожд се разболя от скарлатина и по липса на по-високо момче посочват тебе. Високият ръст те подведе.

Оттогава ти повярва, че си роден за вожд. Но скриваш от другите този странен, неудобен дар на природата. Какви усилия ти струва да се подчиняваш на предишния водач — Никифор. И ти успяваш да надделееш себе си.

Но иде второто утро в живота ти. Никой не може да спре изгрева, а най-малко ти самият. Противопоставяш се, изтъкваш скромно своята неопитност, навеждаш глава от някакъв смазващ срам пред собственото си вътрешно ликуване.

Ние настояваме. Ние те избираме от цялото си сърце. Ти си нашият любимец. И най-главното твое качество: ти си близък приятел с Деян. Двамата сте неразделни. Какво повече? Ти си пълен антипод на Никифор, предишния водач, който се е откъснал от всички в групата. Твоят открит, общителен характер вдъхва доверие дори в най-скептичните, като Асен, страничния наблюдател. Ние единодушно те тласкаме към задълженията на водач.

Как си притеснен! Струва ти се, че всички чуваме гордото тупане на сърцето ти. То се удря в планината и ехото му отвръща.

Сам си проглушен от сърцебиенето си.

Какво усилие ти струва да прибереш глупавата си усмивка.

И все пак, не ти сам се избираш за вожд. Ние спираме погледи на тебе. Ние те обричаме на вина. Ние смъкваме от себе си отговорността и я стоварваме на твоите стройни плещи.

Ние. А защо на това сборно същество му е нужно водачество? Не е ли страстта обратна — не във водача, а във водените — да имаме непременно вожд, да го слушаме, да го ласкаем, да го величаем, да го дебнем за грешките му и на края да го замеряме с камъни?

Цената

Докато се озърнеш, и изгуби приятелите си.

Как стана това? Деян, който ти беше по-близък от брат, неусетно охладя към тебе. А тъкмо сега, когато си водач, ти е нужно такова приятелство. Първо той започва да те избягва. Защо? Ти си принципен. Никога не би допуснал да го обидиш с предпочитание или облаги. Но той се държи настрана. Ех, разбира се, няма да се унизяваш да го молиш и да му се натрапваш.

А защо и другите се отчуждават? Ти си оставаш същият към тях, а те се променят към тебе. Нима неволно си ги засегнал с нещо? Как жадуваш да дойдат при тебе да те потърсят, както по-рано, да се отпуснеш пред тях, да ти олекне на душата.

Не трябва да се отпущаш. Всяка твоя дума може да се изтълкува погрешно. Кой ли от тях е доносникът?

Не че си мнителен. Но ръководството е все нащрек, все смята, че алпинистите са луди глави, и се бои, че могат да възмутят обществото с някоя рискована проява по голите скали. И затова навярно си е пуснало някоя кука. Кой ли от тях?

Ето например за този траверс се знаеше горе преди още да е решено окончателно тръгването. Кой е сигнализирал? Деян? Не е мислимо. Никифор? Никога. Той е критикуван от ръководството и му е сърдит. Тогава кой?

Може би този човъркащ те отвътре въпрос с невидими токсини отравя отношенията ти с другарите.

Моят дом е моето заточение

Нова снежна вълна го зашеметява.

Водачът се вкопчва в друга представа като в случайно довлечено от подводно течение водорасло.

Отново изживява прощаването с жена си и с детенцето си.

Този непоносим поглед на обожание и тревога.

Млада жена, изнурена от чакане и от скрита, разяждаща ревност. Изпраща го на прага. Той бърза към ония яки, заруменели момичета със звънлив смях, отекващ о скалите. А тя е тъй отпусната, бледа, изпита от копнеж. Вижда ги във въображението си, ослепена от блясъка на загорелите им бузи.

Последните й думи са за дреболии:

— Да не забравиш фланелата!

— Остави, тя е скъсана! — отвръща той раздразнен и я отблъсва.

— Аз я закърпих! — напомня тя тихо.

— Грижовната ми! — казва той по навик.

Погалва я припряно и целува детенцето си.

Тя се стопява в нехайната му прегръдка.

Усеща го до себе си как той вече се катери далече от нея.

Няма сили да го спре поне за още един миг.

Той тръгва с широка, жадна крачка към новия ден.

Сякаш го пущат от заточение. Неговият дом остава зад гърба му с мирис на топла детска кашица.

Закъсняла нежност

Голямата нежност винаги закъснява. Винаги пътува тъй дълго до най-близкия, че когато стигне до него, той е вече мъртъв.

Обратната снежна вълна връща Водача назад.

Той се втурва към жена си.

— Какво забрави? — го посреща тя изумена.

— Тебе! — шепне той.

Тя не разбира.

— Защо се връщаш? — пита жената изплашена.

Приливът на нежността е тъй необичаен, че винаги ни изплашва и отблъсва:

— Няма да отида! Ще остана при тебе! — заявява той с непознат глас.

Обожанието на лицето й се заменя с разочарование:

— Как? Нали те чакат? Разчитат на тебе!

— И Деян се отказва! — я убеждава той задъхан. — Защо да отивам?

Сграбчва я, иска да я притисне до себе си така, както в първия ден на любовта им. Но прегръдката му е прекършена.

Жена му го отблъсква от себе си, сякаш е чужд:

— А аз вярвах, че няма по-смел човек от тебе!

Тя го е обичала такъв, какъвто е бил.

Водачът съзнава, че за него няма път назад.

Докрай трябва да бъде такъв.

Най-близкият му човек ще го презира като страхливец, ако се върне примирен и помъдрял.

Накарал е да го обикнат смел, неблагоразумен, вироглав. Такъв трябва да си остане до края.

И той с натежали нозе поема отново по същия път далече от дома.

Снежна клада

Лавината на Водача го посреща и удавя в бяла пяна.

Достойна за един водач, тя е с лъвски рев, с лъвска грива.

Той иска да метне въже към нас, другите, да ни измъкне.

Но лавината го омотава с бели въжета и го хвърля на клада.

Водачът гори като мъченик сред бял огън.

Пушек се вие до небето.

— Деяне, приятелю, защо ме изостави? — вика той задушен.

Лавината му отвръща със съскащ смях.

— Никифоре, защо не ме предупреди? — се дави той.

Лавината се киска злорадо.

Водачът с чувството на непоправима вина изгаря на ледената клада.

Сънищата

Дали лавината не е сън?

Суеверният първо със съня, после с предчувствие, после с кожа и най-после с тяло и съзнание целият влиза в железния вятър на лавината.

Започва неравен двубой със снеговъртежа.

Той отмахва с все сила налитащите пенести вълни. Заедно с това се боричка и с образите на лошия сън, които го повалят и засипват.

 

Ранно утро преди тръгването. Мътна, сънена тоналност.

— Къде ми са обущата? — Той ги търси на прага, наднича под леглото, в гардероба, навред.

Вещите в стаята му мълчат многозначително.

— Кой ми взе обущата? — търси из двора.

Всичко е покрито с пресен сняг. Две купчинки като чифт обуща. Разравя снега. Два камъка. Наоколо много такива купчинки. Като два крака от сняг.

Той ги отминава и чука на един прозорец. Вътре Деян се е свел над таблото, цял омотан в жици.

— Деяне, ти ли ми скри обущата? — пита той.

Деян не го чува, погълнат от цифрите на баланса.

— Дай ми обущата, Деяне! Закъснявам! — настоява той.

— По-добре да закъснееш! — казва Деян заклинателно, без да вдигне глава.

Суеверният тръгва бос. Гази снежни преспи. Нозете му замръзват. Влачи ги като недогорели цепеници.

— Търкай краката! Разтривай ги с все сила! — казва Деян строго.

— Няма време! Ще закъснея! — вика Суеверният.

Вече съвсем не си чувствува краката. Но продължава да гази снега, затъва в преспите, измъква не нозе, а два овъглени корена.

Водачът иска да ги увие и стопли като две измръзнали овощни дръвчета. Но снегът се превръща в бели марли, усукали нозете му.

Суеверният лежи в болницата. Преспите са бели чаршафи на операционната маса. Той скача и пак хуква бос, гази снега.

— На бос крак до Памир! — подхвърля Присмехулникът.

Насила го връзват на операционната.

— И двата ли, докторе? — пита той.

— Само до коленете! — го успокоява лекарят. — Има протези, да танцуваш с тях по паркет!

— Има ли протези да се катеря по планините? — пита болният.

— Момче, избий от главата си това катерене!

Лавината не го приспива, а събужда

Момъкът потъва в снежна пепел.

С нажежени нитове снегът го скрепя.

Лавината пъхва бял тампон в устата му като упойка.

Но той се мята, не иска забрава.

Още малко, още едно проблясване на съзнанието, и ще разбере една тайна за човека.

Ние съзерцаваме природата, но не проникваме в нея.

Природата ни наблюдава проницателно.

Всичко предвиждаме. Всичко пресмятаме. Изпуснато е едно звено: случайността. Нима вярата ни, че няма случайност, не е суеверие?

Не вярваме на сънища и предчувствия.

Вярваме на разума си.

Кое е по-голямо суеверие?

Зачеркнали сме сънищата от явленията на природата.

А природата понякога се разсърдва на нашето високомерие и с едно подухване ни напомня, че не сме дотам могъщи.

Една тайна… че има тайни. Трябва да я предаде на другите!

Лавината не му дава…

Най-сетне лицето му се успокоява. Той е очаквал, предусещал някаква надигаща се беда. И сега вече няма какво повече да очаква, да се безпокои. Случи се онова, неизвестното. Изпитва удовлетворение. Чувството му не го излъга.

Значи, има нещо в самия него, на което може да се уповава.

Някакъв верен глас.

Верен…

 

Чий е този глас?

Суеверният се събужда от лавината. Забравя белия сън. Отново е в пъстрия живот. Един бистроок летен ден.

А може би снегът сънува, че е бил човек, или човекът сънува, че се е превърнал в сняг.

Планината отново постига своята зелена младост.

Момчил е светъл момък, а летният ден — млад. Още не е суеверен. Суеверията никнат в дълбоките сенки.

Просторът замижава от светлина. Ни една сянка по челото на деня. Ни един усоен полъх в душата.

Тогава проеча викът. Денят е пронизан от зенита с този странен глас, дошел сякаш из глъбините на нощта.

Той застига двамата, Момчил, още несуеверен, и Зиморничавия, тъкмо се прибират надолу към хижата. Носят в себе си цялата планина и от това им е така леко. Спират за миг като набучени на кол с този вик. Не могат да го идентифицират с ослепителния ден.

Едва сега съзират, че единият планински склон вече е наметнал цветовете на вечерта. Останалите вериги от скатове са задгърбили дори напомнянето за свечеряване.

Денят е неизчерпаем.

Но викът отново ги връхлита. Полузадушен, събрал целия отвъден мрак. Зиморничавият усеща, че зъзне сред лято. Двамата се впущат по посока на вика — направо през сипеи и камънаци, без пътека. На пресекулки, все по-заглъхващ, викът ги направлява.

Измерват разстоянието по тоя вик. Колкото по-замиращ, толкова по-отдалечен. Сякаш никога няма да го стигнат, докато още се обажда, няма да го заварят жив. Докато се доберат до него, вечерта ги наближава. Имат чувството, че този тъмен, виещ се глас е повикал сенките.

Идват със закъснение от секунди. Били са твърде далече от мястото на произшествието. И по вътрешна настройка са били много, много далече, за да се притекат навреме.

Момичето лежи върху камъните в подножието на стръмна, почти отвесна канара. Лежи със страшна сила. Никога едно тяло не се просва така категорично, ако е легнало нормално, па макар и потънало в дълбок сън. Веднага разбираш, че е било запокитено отвисоко, против волята си, че се е забило лице в лице с каменистата планета. Камъните са опръскани с още жива кръв.

Земята е ревнива и си отмъщава на ония, които се устремяват високо към небето.

Двамата не смеят да докоснат още топлата мъртва, да не би да й причинят болка. Струва им се непозната, паднала от някоя далечна звезда, безкостна, сплескана птица.

А блузката й все още цъфти изпрана, пъстра, лятна, по нея познават Стефка, алпинистка от Пловдив. Няма време да разпитват как е станало. Горе, отчайващо високо, виси полузадушен на алпийското въже викът. Вече не се чува. Някакъв крехък юноша. Първите му дръзки стъпки по скалата са го довели до това жестоко бесило над бездната.

Дори камъните разбират: никаква земна сила не може да му помогне. Само нечия чудотворна ръка, ако му се протегне от небето.

А 21-годишната Стефка сама е искала да се изкатери там и да го спаси. Знаела е какво залага. Не е стигнала до него.

И все пак това момиче ще стигне до мнозина, които някъде, някога далече ще увиснат над пропаст. Както стигна до мене, пишещата тази книга, и ми подаде ръка. И ме изведе от пропастта на стаята — високо в планината. И ме приобщи към скалите, стоплени от нейната млада гръд.

Скалата

Скалата е характерът на планетата.

Неподвижна, изправена, скалата събаря вятъра на земята.

Петнисти канари, облечени от глава до пети в есенни тонове. По тях яркостта е угасена. Има скрита красота в пепелта на цветовете. Тя прониква в тебе бавно и те завладява по необясним начин.

Слънцето изтръгва искри от скалата.

Оставаш насаме с нея. Скалата ти казва с мълчание толкова много.

Каменна тишина. Внушително е това сцепление на минералните зрънца в канарите. В скалната тишина се таи огромната неосвободена енергия на атомите на камъка. Ако се освободи тази енергия, земята ще полети към друга галактика.

Времето тече гъсто, компактно, звънливо в камъка и те успокоява, сякаш задържа задъхания бяг на твоето човешка време.

Докосваш с длан набръчканото чело на скалата, сгорещено срещу слънцето като от напрегната мисъл. Пипнешком, като азбука за слепи четеш мислите на камъка с пръсти.

Контактът със скалата е мъчен. Но когато усетиш, че общуваш с нея, ти започваш да се разбираш с планетата.

Скалите придават волев профил на Земята.

Нямаш криле. И тази липса ти дава възможност за една невероятна близост: да долепиш гръд до гръд със скалата и да се изкачваш нагоре в посока към небето.

Твоето сърцебиене отеква о скалата и я съживява. Нейната твърдост и непреклонност прониква в тебе. Едно вътрешно преливане между човек и камък, което дава тонус на земното битие.

Качиш ли се горе, скалата като разсъхнала лодка те понася и залюлява в пространствата.

Всяка скала си има свой нрав: твърд, ронлив, лукав, саможив, студен, променлив, мъчен, прикрит. Но всички скали имат една обща черта: щедрост. Те възнаграждават усилието ти да ги превъзмогнеш по най-изненадващ начин — с ненадейни гледки, с неизпитвани вълнения, с вкуса на живота.

Когато скалите станат на прах, планетата ще се превърне в пустиня като Луната.

Тихият вик

Ако бяхме се вслушвали повече в сънищата…

Все долавяхме някакъв проточен от сън до сън вик. Дали това е било ехото на планината, пропито с магичната мощ на корени и извори?

Гласът на планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре.

Суетният шум на града ни събуждаше от този тих, зовящ сън.

Едно момиче ни отвори вътрешно ухо, за да чуем този таен глас и да му се поддадем.

Стефка. В делниците милосърдна сестра, в празниците — алпинистка.

За да обезоръжим вятъра, обръщаме се с лице към него. Косите ни се отвяват назад, челото ни се открива, можем да гледаме напред.

Пред нас е скалата на Стефка. Била е безименна, бездушна, безлика. Сега се нарича Стефкина скала. Одухотворена, извисена като обелиск в облаците, топла. Докосваме с трепет твърдата девическа гръд на скалата и се вслушваме в ударите на сърцето й.

Стефка ни въвежда в кръга на своите приятели. Лицата и гласовете им носят загорелия цвят на здравето. Спим в хижите, в които е спала тя. Облаци над сняг. Сняг над облаци. Сложили глава на нейната възглавница, искаме да проникнем в сънищата й. Надникваме с нейните очи в пропасти от непознати ъгли и върхове. Мерките ни за високо и ниско се изменят.

Срещаме майката на Стефка. Задъхана от стръмното. За пръв път се изкачва в планината след загиването на дъщеря си.

Приютяваме се в планинската хижа. Вятърът отвън се сгромолясва от билото в пропастите, сякаш възпроизвежда най-страшния миг от живота й.

Момичето и скалата

Помним разказа на един дървар. Слизаме с него през гората. Самата планина говори с неговия език. И стъпката му е отмерена, точна и някак вкусна, както думата му. Той изпитва видима наслада глътка по глътка от вървежа си из планината и от приказката си:

— Изваля се дъждът…

Превързал тялото на момичето о самара на магарето с въжето, на което се е люляла по скалите. Смъкнал го по урвите надолу като наръч дърва за огрев.

Ще сгрее някого, не плачи, майко! Но майката не плаче:

— Дъщеря ми отрасна без баща. Под закрилата на балкана. Всяка неделя прекарваше в планината. Знаех, че е опасно. Не съм я спирала. Имаше нужда от въздух. Все нощни дежурства в болницата. През онова неделно утро тръгна много весела.

Поглеждаме през прозореца на хижата. Тънък, дълъг водопад се спуща от отсрещния скат като струни на арфа. Пръскалото. Вятърът дърпа водните струни до скъсване. Слънцето в онзи неделен ден е обагряло в различни тонове дъгата на пръските. Всяко облаче е променяло цветовете им. Пъстрострунна арфа.

— След като се напила до насита с чист въздух, пристяга раницата, навива въжето за връщане. Тогава чува вик за помощ… Не е могла да постъпи иначе…

Момичето и скалата са се слели завинаги.

Висота

Достигнатата висота от Стефка не бива да се губи.

Момчил, все още несуеверен, и Зиморничавият се хвърлят да се изкачат дотам, докъдето се е била възела тя. Кръвта й бележи висотата, стигната от нея.

Вечерта ги изпреварва. Срещат се със сянката й върху скалата.

Момчил, несуеверният, води свръзката от двама, съединили съдбата си с едно въже. Зиморничавият е вторият. Трябва да осигурява най-несигурното: живота на човека.

С тръпнещи пръсти опипват скалата там, където е туптяла притисната моминската гръд на Стефка. Последните удари на сърцето й се предават от скалата в техните сърца и ги пълнят с решимост.

Още малко. Още педя дотам, докъдето е стигнала тя. Още дъх.

Сянката на вика виси над тях, бездиханна. Макар и късно, пак трябва да стигнат до него. Инак висотата на Стефка ще се загуби, ще пропадни в ниското. Все едно че никога не е била достигната.

Кървавата диря ги тегли нагоре.

Момчил, несуеверният, забива клин след клин. Зиморничавият го осигурява с въжето и с цялата безмълвна съобразителност на втория. Двамата чувствуват, че в тази тиха вечер е ударил часът им. Тяхната твърдост и безпогрешност ще трябва да удържи висотата на загиналата.

Мъртвите ни тласкат по-високо от нас самите.

Момчил, несуеверният, изнася тялото си над неговите възможности. Чувствува се изкачен с няколко глави над собствената си глава.

Протяга се и едвам досяга висящия юноша.

Къде си се емнал бе, кучи сине? Не премери ли силите си? Ветрогонството ти струва живота на едно същество! А може би и нашия живот. Чувал, натъпкан с плът, кости и фантазии! И ти си отхвърлил доживотната верига на тежестта и си ми запъплал по отвесните гънки на планетата! И ти ли, щурчо, завидя на птиците? Виси сега над пустотата и претегли на собствени везни колко тежиш, луда главо!

Мое мило момче! Дръж се! Всички сме били като тебе. А онези, които не са били като тебе, допълзяват като влечуги в ниското до по-черни преизподни. Щом си се изкатерил дотам, нещо те е тласкало. Не се чувствувай виновен за смъртта на момичето! Виновна е младостта. Дръж се! За да не отиде саможертвата на момичето напразно, стискай душа зад зъби! Още за един дъх!

Вкусът на въздуха

Момчил, несуеверният, с нечовешки усилия повдига обесеното тяло. Откъсва го от земното притегляне. Разхлабва примката на въжето през гръдния му кош. Дава му въздух. Викът, омаломощен, се събужда като хрип. И угасва.

Жив е! Или сега издъхна. С нов приток на надежда и сила двамата го притеглят към един перваз на канарата. Изплитат му люлка от запасното въже. Просто го завинтват о скалата. Закачат и себе си от двете му страни. Там, над тъмната бездна, като тройно разпятие се готвят да прекарат нощта.

Сипват капки вода от манерката в отворените му уста. Внимателно се опитват да му правят изкуствено дишане. Обградени отвред с въздух, се мъчат да вкарат въздух в гърдите му.

Този нощен, резлив планински въздух, ухаещ на свобода и безкрайност, залива всичко, прониква във всяка пукнатина на скалите, изпълва всяка пещера, всяка шуплевина на камъка — само в крехкия гръден кош на младежа не иска да влезе.

Двамата дишат един след друг в устата му, издъхват кислорода от дробовете си, губят свяст от напъване. В мрака имат странното чувство, граничещо с лудост, че долепят устни до мъртвите устни на Стефка, че се силят да ги събудят за една неистова целувка. Колко свежи и топли са били допреди мигове двадесетгодишните момински устни, с дъхав сок на първи череши. Пресъхват, подпухват бърните им от жажда да съживят мъртвите устни на юношата, в които е вляло дъха си загиналото момиче. Сякаш се силят да съживят нея. Пригвоздени за скалата, замаяни от свръхусилие, увиснали над непрогледната пустота, възприемат света, обърнат наопаки. Камъните долу, върху които бе простряно тялото на момичето, за тях е небосвод. Скалата горе, върху която са окачени, е тяхната земя и те се държат здраво за нея. Тъмното небе е зейнал, бездънен кладенец, откъдето нахлува усоен студ.

Викът в гърдите на младежа започва да къркори издълбоко като от пресъхнал кран на чешма. Дишането се възвръща отнякъде много далече. Всеки дъх е раздираща болка.

Двамата имат мъчителното усещане, че са изкоренили дробовете си и са ги присадили в юношеската гръд.

И тогава изплува луната. Планините надигат разкаменени гърди и вдъхват дълбоко, упоени от светещата, звънка прозрачност на въздуха.

Дишане! Какво върховно блаженство. Какво тържество на живота. Да си поемеш дъх заедно с цялата природа.

Трима човеци се гмурват презглава от скалата в лунните глъбини на безкрая. Познават замайващия вкус на въздуха.

Разхлабеният клин

Наскоро след трагичния случай Момчил, все още несуеверен, получава писмо с непознат почерк:

„Другарю,

Миналата есен при едно изкачване забих клин в скалата и го оставих. Сега узнавам, че от същото място е паднала алпинистката Стефка. Разпитах подробно как е станало. Предположението ми се потвърди.

Бързайки да се притече на помощ на увисналия младеж, тя се е хванала за МОЯ клин. Той се е откъртил. Дали дъждове, сняг, студ и пек са го разклатили, или аз не съм го забил надълбоко, не зная. Чувствувам вина. Място не мога да си намеря. Как да постъпя?“

Следва пълното име и точният адрес.

Момчил, несуеверният, дълго търси думите. Иска да даде истинския отговор. И разбира, че истинският отговор се състои от въпроси, отправени навътре към самия себе си.

Винаги ли зачукваш клина в здрава скала? Не щадиш ли замаха си за още един, последен, решаващ удар? Винаги ли щателно проверяваш какво оставяш подире си за следващите? Изкачвайки се нагоре, не отминаваш ли нехайно своите разхлабени клинове, своите разхлабени жестове и думи? Не мислиш ли само за собственото си изкатерване нагоре? Безогледно нагоре! И какъв отговор да дадеш на човека, за да го закрепиш о нещо здраво, увиснал над бездната на угризенията? Една колеблива, неточна фраза, един шаткав намек, една утешителна лъжа, и човекът може да се отплесне в пропастта.

След като нахвърля наум краткото писмо, дълго се връща на всяка дума, сякаш я зачуква от разни страни:

„Вие сте виновен толкова, колкото всеки един от нас, понеже всеки е оставял след себе си по някой разхлабен клин.

Саможертвата на Стефка би била нелепост, ако не ни накара да станем по-добри, по-съвестни, по-отговорни. Вашето писмо доказва, че нейната постъпка не е отишла напразно.

За Стефка има оправдание, че не е проверила и зачукала старателно клина: бързала е да спаси човешки живот.

А ние, дори да имахме оправдание, бихме носили непростима вина пред нейната памет, ако отсега нататък си останем същите.“

Прозвуча му напомпано. Прехвърли на Поета тази задача:

— Виж там, успокой съвестта на момчето някак!

— Все аз на топа на устата! — проклина Поетът своята участ.

Поетският ъгъл на зрение

Поетът навярно има някаква лека деформация в лещата на окото: всичко вижда пречупено под остър ъгъл.

Случаят с разхлабения клин го довежда до стръмни размисли:

Без да желаеш, убиваш някого някъде.

Без да подозираш, отнемаш нечие дихание.

Без да възнамеряваш, го блъсваш с лакът или с поглед.

Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с мълчание.

Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?

Още едно неочаквано писмо

Момчил, несуеверният, скрива от родителите си това, за което може би са го създали: да спаси един живот. Но някакъв вестник стига до съседите в глухата провинция. Смаяните хора се втурват в тихата къщица, съвсем неподозираща, че е отгледала един герой.

Майката и бащата четат и не вярват на името на детето си. Това ще да е някой друг. Тяхният немирник. Чило! Възможно ли е? Бил алпинист, без да ги попита. Ами ако бе ги попитал?

Момчил, съвсем несуеверен, студент по биология в столицата, залисан в новите открития по молекулярната теория за генетическия код, носител на наследствеността, ни най-малко не допуща какво става със старите, чиято наследственост той носи в своя собствен код.

Сън не ги хваща. Особено бащата е потресен. Нощем мислено надниква в каменните въртопи, в главоломните пропасти, над които е висял неговият син. Ужас и тържество го изпълват. Старият иска да му пише за своята бащина гордост, но същата гордост не му дава.

Най-после Зиморничавият получава писмото. Чуждият син изтръпва от това спотаено бащино чувство:

„Скъпи младежо,

От вестника случайно узнах за вашия подвиг. Най-много ме развълнува, че сте били двама. Приятелство, изпитано в такъв тежък час, остава за цял живот.

Макар и да не те познавам, чувствувам те близък. Мога спокойно да умра, след като зная, че синът ми има такъв приятел.

Бащината ми радост е двойна, защото се вживявам и в радостта на оня баща, чието дете е било спасено от вас двамата.

Иска ми се още много да ти кажа, но сълзи замъгляват очите ми.

Крепко стискам смелата ти и вярна ръка —

бащата на Момчил.“

Зиморничавият показва писмото на Момчил, но не му го отстъпва, а си го пази, за да го носи във вътрешния си джоб до края. Струва му се, че това писмо го топли.

А синът е все още твърде млад, твърде погълнат от науката и планините, твърде ясно е челото му.

Все още не му се присмиваме, че е суеверен.

Странният сън

Щом есента остарее, градът се превръща в гола, ветровита, мъглива, мокра сивота. Най-хубавото време за съсредоточаване навътре в себе си.

До късни нощи Момчил, несуеверният, чете някаква френска книга по биология. Рови из речника. Която дума потърси, все я няма. Толкова ли нови думи са нахлули в езиците, че в старите речници ги няма?

Тъкмо потъва в микросвета на гените. Там няма време. Елементарните частици се движат със скорост, по-голяма от скоростта на светлината. Всяка частица в ядрото на клетката във всеки миг е навсякъде и неуловима никъде. Случайността владее в безбройната поредица от мутации. Животът е плод на случайност. Защо тогава смъртта ни поразява със своята нелепа случайност? Жак Моно:

„В тази огромна лотария, в която вероятността на неговата поява е била почти нула, човекът е изтеглил голямата печалба… Човекът знае най-после, че той е сам сред безразличната безкрайност на всемира, където той е възникнал случайно. Не само неговата съдба, но и неговата задача не е предписана никъде. На него остава изборът между светлината и мрака.“

Момчил клюмва над речника, търсейки напразно някаква непозната дума. И в кръга от светлината на настолната лампа се вмъква баща му. Как се е смалил от годините! Омотан с алпийско въже през хлътналите гърди.

— Отивам, сине, и аз да катеря скалите.

— Не е за твоята възраст, тате!

— Знаех, че така ще кажеш, но не исках да тръгвам далече от тебе, без да ти се обадя. Прощавай!

Момчил, до този миг несуеверен, се сепва. Гласът на баща му. Светещ от благост глас. Още озарява слуха му. Нито струнка на укор в него. А синът никога не му се е обадил, когато тръгва в планините.

И пак се надвесва над оня непроницаем вир на ядрото на клетката, в което гъмжат обратни закони на времето.

Телеграмата пристига на другия ден.

Момчил потегля с първия влак, поразен от два удара: от смъртта и от съня. Ще разгадае ли някога този двоен ребус?

Баща му, стар електротехник, е поставил антените по покривите на целия град. По какви не керемиди се е качвал лете и зиме. А този път покривът не е бил много наклонен, керемидите не са били хлъзгави. На юг есента е слънчева, рядко вали. Триетажна сграда. Какво се е случило, че е изгубил равновесие? Свят ли му се е завило от височината?

Зиморничавият също иде в затънтения провинциален градец да изпрати бащата на приятеля си. Една догадка се прокрадва в него, но той не я споделя с Момчил, за да му спести още една мъка.

Дали бащата, изкачен на покрива, не е погледнал отгоре, за да надзърне в пустотата, над която синът му е висял от скалите? Дали се е опитал да извика онази паметна нощ, затваряйки очите си за миг? И си е представил шеметната височина, и мрака, и отвесните канари, и му се е завило свят?

Смелите ни стъпки по-често погубват не нас, а родителите ни. А кой ни е учил още при първото прохождане да бъдем смели? Нима бащината ръка, повела ни към първата ни крачка по земята, води своята собствена смърт?

Съногадател

Оттогава Момчил става Суеверният, на когото всички се смеем.

Вещателният шепот на валящия сняг прониква в сънищата му и ги заставя да се вслушват.

Ако мъртвите сънуват, земята е пълна със сънища.

Момчил, вече Суеверният, като биолог си създава една своя полунаучна, полуфантастична хипотеза за тълкуване на някои сънища:

Елементарните частици в микросвета се движат със скорост, по-голяма от скоростта на светлината. Ако си представим в нашия свят на мудно движещи се величини една такава скорост, тя би добила парадоксалния израз: телеграмата за злополуката с баща му би пристигнала предишния ден преди самата злополука. А сънят му не бе ли една такава предварителна телеграма, изпратена по вътрешния безжичен телеграф на подсъзнанието, където властвуват тайните на микросвета, гъмжащ от неуловими частици, стрелнати със свръхсветлинна скорост?

Снегът заравя тайната му.

И когато спра да дишам, се надявам

Щом има тайни, има и чудеса.

Ще стане чудо.

Ще се спасим.

Дара повтаря невнятно с превързана уста с марля, замотана в снежната вихрушка:

— Ако бяхме знаели…

Фученето на кръвта в ушите не й дава да издума.

Виждаме или усещаме, или си въобразяваме, че виждаме:

Свистящи бели зилове, подскачащи, пълзящи, звънтящи, гърмящи, огненобели кълба, които растат и се въргалят надолу, удряйки се един в други.

Бяла смърт, сведена милосърдна сестра.

Затворени сме в болницата на лавината.

Няма изписване от тази болница.

Поне да предадем нещо на живите като завещание:

Нашия опит със смъртта.

Нашите грешки — стъпала към истината.

Ние сме заключени вътре в нашия опит. Не можем да го предадем на другите.

Всеки трябва сам да плати с живота си своето познание.

Не можеш наготово да получиш опит. Дори да ти го пъхнат в шепата, ще го обръщаш отсам-оттам, без да разбереш за какво служи, и ще го разсипеш през пръстите си.

Опитът е непредаваем.

Всеки трябва да започне отначало.

Всеки с главата си да пробие зидовете на леда.

За да разбере…

Запазване на любовта завинаги чрез замразяване
И след последния дъх

Асен светкавично осъзнава:

Имам още едно мигновение. Имам още време!

Нямам дъх. Още мисля. А това е повече от всичко.

Макар и без дъх, ще направя нещо. Не зная какво точно ще бъде то. Но непременно ще направя!

Отдавна вътрешно се подготвям за това.

Ще направя нещо, дори нищо да не мога да направя, пак ще направя нещо!

Всичко губя, нищо не ми остава, и пак ще трябва да направя от това нищо — нещо!

Аз ще се изявя чрез нищото, което ще направя.

— Още мисля — значи всичко мога да направя!

Един свободен човек

Асен, попаднал в снежния капан, излиза най-после от собствения си вътрешен капан и в миговете преди смъртта си е свободен.

Негов идеал е било абсолютното изтръгване от инерцията на вярата, на заблудите. Цял живот си е изработвал имунитет срещу всякакъв вид митове. Считал се е безкомпромисно невярващ.

Но бедата е била, че все още до този последен миг му е било необходимо да вярва в нещо, по-висше от него.

Вярвал е по вроден инстинкт в хармонията, в уравновесената структура на света. Обяснявал си е, че дисонансът иде от него, че грешката е негова, че разрухата се гнезди вътре в него.

Сега и този последен мит се сгромолясва заедно с лавината.

Нищо по-ужасно от това да бъдеш без вяра, сам, с необятна свобода.

Пълна безопорност.

Последната опора

Асен продължава съществованието си няколко мига още чрез интензивно разсъждаване. За него да живееш — това е да мислиш.

Мисълта му се устремява към своя антипод.

Дара. Нейната остра, винаги противопоставяща му се мисъл предизвиква неговите възражения, намагнитва цялата му мислеща същност.

Нейният опак характер стимулира самоутвърждаването на неговия особняшки характер.

Противоречието. Най-сетне се добра до нещо. Единствената опора, на която се крепи битието.

Равновесието чрез противоположности.

Сам стигна до истината.

Може хиляди преди тебе да са я намерили. Но когато ти платиш истината с цената на своя живот — тя не е повторение, тя е първооткритие.

Ти пречупваш истината през себе си и тя носи някаква нова, твоя багра, нов оттенък, който я прави нова за света.

Истината няма едно-единствено, вечно лице. Тя непрестанно се ражда наново и се явява с лицето на своя носител.

Отложена среща

Дара и Асен, затормозени от интелигентност, все са отлагали своята среща. Няма за кога повече да я отлагат.

Сега бързат да я осъществят на единствения достъпен им терен — в мислите.

Отношенията им от самото начало до края си остават един непримирим диалог.

Двамата са изправени един срещу друг — два полюса на една същност: непримиримост. Свързани чрез несъгласието. Винаги в напрежение.

През тях минава разтърсващият ток на живота — противоречието.

Защо са отказали на влечението си един към друг?

Дали от страх пред този ток, който може да ги впепели?

Или от по-големия страх — сливането да не изглади ръбовете, да не заличи противоположностите, да не си заприличат един на друг постепенно.

Боязън да не унищожат живеца на всичко — противоречието.

Ако пък го запазят — как се понася битът с постоянни стълкновения?

Не са имали смелост пред живота — пред тази бавна лавина, която неусетно стрива трепета, затрупва порива, погубва чувствата, изравнява различията.

Сега пред смъртта се освобождават от страха пред живота.

До последния си дъх не са се осмелявали да изживеят любовта. Сега без дъх я изживяват…

Двузначност

Всеки един от двамата се въплътява в другия и едновременно е себе си.

— Ти ли си? — пита всеки един от тях другия.

— Да и не! — отвръща всеки с двузначна усмивка.

— Искаш ли да бъдем двама?

— Да и не.

Искам да бъдем тъй близко-далече, както в пространствата двойна променлива звезда.

Вкопчани с тайнствен ключ на притегляне, тези две звезди неотменно кръжат една покрай друга.

А помежду им светлинни години ги разделят с вечности мрак и ги свързват с вечен магнит.

Самоизключващи се взаимно, самосъзнаващи се наново и така безспир.

Светлината, която излъчват такива двойни менливи звезди, трепка в безкрая с единна двузначност:

— Да и Не!

Любов — борба

Асен иска да подкрепи Дара в последните секунди пред смъртта, но не може да я унижи с никаква утеха освен с ирония:

— Щом си получила този подарък да видиш света, трябва да си готова за всякаква загуба!

Дара му крясва с наслоено от отдавна раздразнение:

— Само философствуваш, а не предприемаш нищо!

Асен й признава:

— Да не предприемаш нищо в любовта е най-изразителното действие за този, който разбира.

— Ти ме ликвидира! — го подиграва тя по своя маниер.

— Стига ми това, че те срещнах! — казва Асен.

— Все едно, че не си ме срещнал, щом не поиска нищо от мене! — го упреква тя.

— Какво мога да искам от другия, когато самият аз съм непостоянна сянка — все се мести, отмества, не може да си намери истинското място и форма. Все се мени. Какво да искам? Другият до мене да е непроменлив спрямо моето местене или да се върти според моето въртене, или и двамата да спрем собственото си движение, за да се нагодим един към друг?

— Защо не си намери едно кротко момиче да бъде сянка на твоята сянка?

— Ти си единствената за мене. Създаваш ми напрежение. В мига, в който престанеш да ми се опъваш, ще убиеш трепета.

— Аз съм много слаба. Опърничавостта ми е броня, за да скрия слабостта си. В мига, в който сложа глава на рамото ти, ще се разтопя като снежинка.

— Може би тъкмо това ме е спирало. Винаги по-силният подчинява по-слабия, обезличава го и го превръща в свое повторение. А човек не може да бъде влюбен в собственото си отражение. И отново започва да търси силния партньор. И цикълът се повтаря до безкрайност.

— Признай си, че си се боял да не би да стане обратното: аз да те подчиня на своята воля! — го дразни Дара.

— То е все същото.

— Ти си аутсайдер и в любовта, и в живота. Само в смъртта си не можеш да останеш страничен наблюдател.

Веднаж в живота си и най-незаангажираният участвува всецяло — при смъртта си.

Спокойствие

Поетът се вживява в гибелта на Асен посвоему. Той така е видял и разгатнал образа на Философа, а може би му е приписал онова, което липсва на самия него:

Не обещавам нищо, не настоявам, не чакам задъхано.

Не хлопам по махалото на часовника: „Отрони този час за мене!“

Оттеглям се в тишина.

Изчаквам да се утаи в мене мракът, за да се избистря в светлина, прозрачна и сдържана, и възвишено спокойна.

Тогава да пропусна свободно през себе си целия свят.

И едва-едва да го пречупя като лъч, преминал през Рилско око, достигнал дъното, където камъчетата се броят така отчетливо, без да обещавам, че ще го преродя.

Без да обещавам нищо.

Отчуждение

Чертите на Асен обаче не омекват успокоени в снега, както си ги представя Поетът, а се изопват в по-голямо напрежение, стават още по-упорити и целенасочени с изострен подбрадник. Това не е гипсова смъртна маска, която изразява последното отдъхване, а снежна маска на крайното усилие, сякаш той сега е достигнал връхната точка на своето мисловно съсредоточаване, както Скулпторът — на своето творческо отприщване.

Иска да разгатне първопричината за собственото си отчуждение от групата.

Всъщност Асен пръв се е преселил в планината. Службата му на икономист в едно столично търговско предприятие е повод за още по-силно оттласване към планината. Групата на алпинистите е неговият дом.

Той се е отчуждил от външния свят, заживял е интензивно само в атмосферата на групата, чувствувайки в нея като в капка вода отразени гравитоните, магнитните пояси, противоречията на съвременния свят.

И в същото време е отдалечен, неприлягащ към мерките на груповия живот. Защо?

Сега в звездния прах на снега му проблясва.

Грешката му е, че е изпреварил груповото мислене.

С какво толкова го е изпреварил? Колективното мислене е ясно, опростено до лозунг, приложно. То е по-бавно зреещо във времето, проверявано в практиката. Асен влива в групата друг вид мисъл: многопосочна, двусмислена, търсеща въпроси, а не готови отговори. Той запълва липсата ни от разсъждения, мисловни игри, сложни плетеници, съмнения, парадокси, хипотези, оборвания цялата онази мисловна тревога, която прави човека странно същество. А ето че още по-странното същество НИЕ изисква от Асен самостоятелно мислене и в същото време се наежва враждебно към него. За да не ни дразни, той се затваря в себе си, но с това още повече ни дразни. Просто е отишъл крачка по-напред в своето развитие от движението на групата. А групата не прощава това.

Една от най-трагичните форми на отчуждението — да изпревариш своите.

По закона на контраста — тъкмо той, отчужденият от групата, е най-привързан към колективния модел на съществование.

Както бездомникът бленува за дом, така отчужденият жадува за бъде приобщен към групата. Той стои отвън, зъзне, и сърцето му хлопа по заключената врата.

Група и свят

Проблясъци на полуоткрития. Полумисли, полунедомислия.

Вече никому ненужни.

Теоретикът на групата, страничният наблюдател Асен в последния си миг предполага, че с рентгенов поглед ще съзре вътрешните й пружини.

Групата е затворен свят, затворена система, сама в себе си, сама за себе си. Колективът на алпинистите вирее горе при озонираната атмосфера, изгубил имунитет към пушеците и отровите на града. Забравяме, че съществува друг свят, вън от групата ни.

Подмяна на света. А кое е истински свят?

Всъщност долу в града е затворен свят, сам за себе си. Заграден от студа и вятъра със стени. Отделен от земята и камъните с асфалт. Захлупен за дъжда и звездите с покриви. Човек от човека разделен със стени, заключен в килийките на апартаментите и колите. Енергията, която е дадена на живите същества да се борят със суровата природа, се изразходва в изкривена посока: боричкане между хората, завист, изтласкване с лакти. Смелостта се подменя с лукавство.

А горе, под небето и вятъра, човек няма за какво да се улови освен за себеподобните си. Човек за човека става онова, за което е бил програмиран: необходима съставка на единното същество. Човешка общност, изправена в единоборство със слепите стихии.

Объркването на кодовете иде от смесицата на импулсите, когато страстите на големия свят проникнат в малката група. Когато от скромен колектив на алпинисти го превърнат в магнитно поле на странични амбиции за прояви, за отчитане на заслуги, за трамплин към скок по-нагоре.

Може би тъкмо от самозащита срещу такава опасност иде вътрешната затвореност на групата. И все пак, тя е атомче от големия свят. Тази незабележима купчинка от 16 души, затрупани от лавината, е някаква жива, насъщна клетка, тласкаща свеж пулс и пречистваща кръвообращението на Голямата човешка група, която даже не подозира за съществованието й и за мълчаливата й гибел.

Група и любов

Едното изключва другото. Групата е колективна спойка, а любовта — индивидуална. Може би едно от най-големите изпитания за здравината на групата е привързаността и привързаността и влеченията между отделните й членове.

Чувствата са винаги незапланувани, несъгласувани. А групата не може да понася такива непредвидености.

Изведнаж Асен разгатва:

Преминаването на Зорка към Горазд, така внезапно, всъщност е внушено по безмълвен път от групата.

НИЕ виждаме с многоокото си зрение, че Андро не цени момичето така, както ние го ценим, че не заслужава любовта му така, както ние я заслужаваме. И чрез електромагнитните излъчвания на своите пожелания ние, без да си поставяме съзнателно такава цел, просто отбиваме влечението на Зорка от единия към другия.

Зорка се поддава на колективната хипноза.

Групата е регулатор на чувствата, без да го изявява.

Зорка има пълна увереност, че тя сама е направила избора си, че сама е намерила сили в себе си за скока. А не може дори да я осени съмнението дали тя не е действувала слепешком под вътрешната диктовка на групата.

Обаче любовта между две такива неозаптими индивидуалности като Дара и Асен възниква въпреки групата.

Такава любов е недопустима.

Тя е скрит взрив в групата.

Затова е силна и неосъществима. Затова е неизкоренима и обречена на унищожение.

Двамата предусещат, че няма да ги приемем като двойка. Боят се, че с присмех, с разяждащи погледи, с безмълвни подигравки ще убием чувството им. Затова те го крият дори от себе си.

Токсините на груповото отхвърляне ще направят невъзможно да вирее това крехко, свръхуязвимо влечение.

Онова усещане на наранимост, което завладява Дара постепенно, иде от кръстоските на груповото ни отношение към нея като към жена. Приемаме я за незаменим другар, но не и за възможна любима на Асен. И това е смъртната присъда на тяхната любов.

Сега Асен прозира истината: той, най-независимият от групата, уж страничният наблюдател, всъщност е бил напълно зависим.

Дара знае, че ще му натрапим нашия възглед: как е могъл да избере такава „неженствена“, такава дъска? Тя и любовна ласка?

Асен знае, че ще втълпим и на нея: той не те обича, той си има други, това е някаква негова приумица, някакъв експеримент или предизвикателство, най-вероятно някаква умозрителна задача, интелектуална авантюра. Той и сантименти!

Двамата се боят, че групата не само така ще мисли за тях, но ще им внуши и те самите така да мислят за себе си: че съвсем не си подхождат, че са смешни заедно.

А любовта е това, което не може да се проумее от другите. То е неприемливото, необяснимото.

Любов е всичко онова, което е несъвместимо с представите ни и с готовите ни модели за нея.

Любов е загадката, която е вън дори от командата на всесилната група.

Такова извънмерно, извънредно, неовладяно чувство не се търпи от колектива.

Групата приема и покровителствува едно силно и вярно чувство, съразмерно с нейните представи и нужди. Трайно, спокойно чувство, което не я заплашва от взривяване, а поддържа равновесието й. Щастливо, слънчево чувство, нормално, което подсилва спойката вътре в групата, а не я поклаща.

В колектива не се търпи опасна страст: ревност, която не се владее, или влечение, което е сляпо, тиранично и егоистично. Или най-заплашителното: необяснимото, нерегулираното, рядкото, почти невъзможно чувство, което разбива атома и за което всички носталгично болеем като по друго съществование, някъде на друга планета, наша прародина.

Не, нищо, което нарушава баланса тук на нашата земя!

Изобщо в групата се заглаждат всички ръбове.

Как, къде да се вмести такова противоречиво, тревожещо чувство, избухнало между Асен и Дара, което изскача от средния регистър и се домогва до забранени размери?

Няма място за неговото осъществяване освен на свободната платформа на въображението.

Осъществяване

Отлагали са живота си — за кога? За утре, за догодина, за друг живот. Всъщност за тези последни мигове преди смъртта.

Асен надниква в очите на Дара и вижда себе си в дъната им. Само че не знае, като се отдръпне, дали е останал там, или вече го няма. Ако в тези очи не е останал, ако там го няма, значи никъде другаде в света не съществува.

Дара продължава да връща Асен към живота чрез противоречието. Косата й, наелектризирана от слънце и вятър, а може би от вътрешното й упорство, свисти при ресане и дава сухи искри. Положително и отрицателно електричество.

— Истинската любов е пробуждане на воля за действие! — настоява тя на своето.

— Аз можех „да действувам“. То бе най-лесно. В палатката под Вихрен — си спомня Асен.

Но и двамата обичат мечтите повече, отколкото спомените. И рязко отхвърлят спомена за единствената нощ, която са имали. Реалността е винаги под техните високи изисквания.

А какво всъщност са искали? Дали знаят какво?

Сега си представят как се бяха приютили в една палатка. Над тях се издига начумереният връх Вихрен, а над него — предугаждащи се звезди. Асен посяга в тъмнината, прегръща Дара и усмирява съпротивата й с една ненаситна целувка. Това е било така възможно.

— Защо не го стори? А цяла нощ ми говори за мирозданието?

Асен отвръща сериозно:

— Защото не исках да те изгубя, тъкмо те бях намерил!

— Без софизми!

— Можех „да действувам“ и тогава край езерото.

Представят си как седят край Голямото Василашко езеро. В изумрудната дълбочина се оглеждат белоглави зъбери. Дара и Асен плуват върху сал по езерото. От време на време край тях подскача някоя пъстърва и прави бял водовъртеж.

Дори сега се подсмихват иронично на собствените си представи: какви сладникави мечтания са криели под бронята на съвременно безразличие и скептицизъм! Лицата на двамата, приближени неволно, се отразяват в кристалната вода. При най-малък полъх на вятъра очертанията им се смесват, замъгляват. Асен в отражението прегръща Дара и я целува.

— Е, защо не го направи? — пита тя сега в лавината укорително.

— За да не се размъти бистрото ни приятелство! Няма по-трайно и скъпо нещо на света от приятелството. То е най-нежният аромат на душата.

— А защо не го направи тогава под бурята? — го обвинява тя.

Спомнят си как двамата стоят свити под една надвесена скала. Край тях планината бучи в изстъпление. Дара се сгушва в скалната цепнатина.

— Страх ли те е? — пита Асен.

— От друго ме е страх — шепне тя.

— Че ще посегна? — отгатва той.

— Глупчо! Че няма да посегнеш! — отвръща троснато Дара.

Той я поваля върху камъните. Забравени в прегръдка, те не се заслоняват от бурята. Дара е подложила опиянено лице под поройния дъжд и светкавиците. Асен, надвесен над нея, я защищава от бичуването на бурята с целувки. Бляскавите откоси на дъжда секат като саби врата му. Но това е било само копнеж. И сега, раздвоени, с една съществена част от себе си те се надсмиват над такава старомодна романтика. Все пак, тя е заседнала дълбоко в тях и не може да се изстърже като черупките на миди и раковини по дъното на потънал кораб.

— Исках да те нямам завинаги, а не да те имам за кратко! — анализира той собственото си колебание.

— Всичко е за съвсем кратко! — възразява тя.

— Мигът е вечност, когато се насити с чувство, дали консумирано или не — все едно.

— Стига философии! Няма време! Загиваме! — вика тя през снежните виражи.

— Добре! Ти водиш! — отстъпва той.

— Следвай ме без да размисляш! — заповядва тя и го тегли към себе си.

— Всеки, когато е воден, прилича на сляп — иронизира той себе си, поддавайки се на притеглянето й.

Дара го пуща рязко:

— Все единият трябва да води, щом другият е дървен философ!

— Аз исках невъзможното: да сме свързани и свободни!

— Не си ме обичал! — казва Дара.

— Твърде много съм те обичал!

— Който обича, не разсъждава! — се гневи тя.

— Безброй са образите на любовта. Може би чувството е най-силно, когато активизира целия регистър от усети и мисли…

— А парализира волята! — добавя тя.

— Не е вярно! Много по-силна воля се изисква да овладееш желанието!

— Сега поне няма ли да предприемеш нещо?

— Ще продължа да не предприемам нищо!

— Не съжаляваш ли, че пропуснахме любовта?

— Любовта най-често се пропуща в любене! — казва той.

Неволно са се притиснали един към друг. Но лавината се вмъква помежду им, изтръгва ги от топлината на близостта им.

— Какво? Нима замразихме любовта си, за да я запазим вечна? Кой, кога ще я размрази? — възкликва Дара и изведнаж отвежда поглед към ухото му.

— Ушите ти са побелели! — се сепва тя. — Замръзнали.

— Още могат да чуват. Кажи ми нещо! — настоява той. — Ушите също имат своите права!

— Какво да кажа! — недоумява Дара. — Толкова неща не успяхме да си кажем!

— Измисли нещо свое! — очаква той.

— Когато съм до тебе, не мога да мисля.

— Добър признак!

— Сам си противоречиш!

— Още по-добър признак!

Преодоляват натиска на лавината и се опитват да се прегърнат.

— Исках нещо да те попитам! — шепне Дара прибързано. — Какво, какво бе то?

— Питай по-скоро!

— Ах, да… Какво впечатление ти направих при първата среща?

— Вечният въпрос на влюбените! — се усмихва Асен.

— Стига съм била влюбена! Злокачествен философ! Няма в кого да се влюбиш! — се отбранява тя.

— И аз така мислех, докато те срещнах за пръв път!

— Признай, че ти се видях смешна!

— Смешното в този намръщен свят е истинско чудо!

Представят си първата среща и я допълват с неосъщественото. Под дъжда Асен хваща с ръка брадичката й, приближава лицето й и я целува с онова едва докосване до устните, както дъждовните капки.

— Защо не го направи веднага? — го упреква тя.

— Исках да продължа приближаването ни до безкрайност! — отвръща той и потъва в бял дим.

Последен заледен поглед, обърнат навътре към неосъществимото.

Сега в снежната центрофуга двамата се приближават все повече един към друг. Толкова се приближават, че се сливат и преминават един през друг. Разминават се. Потъват в бяла пустота…

Писмото на Асен отникъде, което той никога не ще изпрати

Дара, диря моя, аз те диря…

Край мене е бяла вечност. Студ. Непрогледност. И сняг във всички позиции: лежи, кръжи, пада.

Не мога да си представя, че някога съм вървял на тази планета по риза, разгърден. И ти си била близко до мене. И аз съм те дишал.

Единственото, което ме топли, е възможността, заложена от тебе в мене и от мене в тебе. Като мъничка снежна искра, от която ще се разпукне нова възможност.

Ние я изтървахме в леденото Нищо.

Но възможността съществува.

Шегите на снега
Присмехулникът попада в клопката

Снегът си отмъщава за всички лоши шеги.

Небето слиза със свистене надолу, преобръща се и се разбива на късчета в очите му.

Присмехулникът пада във всички посоки.

Лавината, гледана наопаки — връх е там, където би трябвало да бъде пропаст.

Той губи ориентация.

Вдига пикела да го забие в земята, а го забива в небето.

Снегът си прави шеги с него: смъква му обущата и чорапите, забучва го с главата надолу.

Младежът търси опора, вкопчва се с нокти в рукналия порой. Спуща се като с шейна върху темето си. Преобръща се. Заедно с него се преобръща и всичко наоколо.

Светкавично си спомня правилата за борба с лавини — той, който се подиграваше с всички правила.

Деян го учи някога:

— Плюй, за да откриеш накъде пада плюнката!

Присмехулникът тогава го апострофира:

— Отвес от времето на първобитния комунизъм!

Сега отчаяно търси къде е горе и долу, къде е земя и небе, къде е твърда почва и въздух. Търси земното притегляне като ориентир в рухващия свят.

Плюнката му пада точно на лицето.

Следователно земята е откъм темето му, а небето над ходилата му.

Както е преобърнат надолу с главата, започва неистово да рови снега с крака.

С глава се мъчи да пробие земята и да излезе на простор.

Накъде да излезе?

Проглеждане

Не може да си отлепи очите от снега.

Така някога в детството един по-голям хлапак му заби главата в морето: да привиква да гледа под вода. Очите го боляха от морето, бръкнало в тях. Лютяха, сълзяха, смъдяха. Струваше му се, че е изплакал цялото море с големи, солени сълзи и че се дави в собствената си сълза-море. Но липсата на въздух го застави да си отвори очите, въпреки страшния воден натиск. И за миг забрави разяждащата болка и страха. За пръв път видя скритите копринени дипли на пясъка по дъното, слънчевата мрежа, пълна с миди и водорасли, и най-удивителното: синьозеления цвят на пръскани лозови листа в дълбочините и безбройните нюанси на воднисто-лъчево-зелено към повърхността, където въздухът и водата се целуват.

Сега някой закачлив малчуган му е забил главата в лавината: да погледне под снега.

Сили се да отлепи гипсираните си клепачи.

Нажежен сняг бръква в очите му.

Бели очни ябълки от сняг.

Наднича в бялата пропаст, от чийто ръб е блъснат надолу.

Ето я лавината! Вижда я в един миг. Бял, твърд вятър. Твърд ураган, искрящ от безбройните нюанси на снега. Белотата е разложена на своите съставки от всички цветове на дъгата. Снегът е студен, стипчив, зърнест, сякаш с кристалчета сол.

Вижда белия ден на вечната нощ в снега.

И е ослепен от тази многоцветна светлина.

Забил глава, шари с ръце, търси очите си в снега.

Проглежда със слух.

Антената на радиостанцията стърчи над снега и тъкмо в тоя миг се чува сигналът. Или така му се струва? Време за сеанс.

Под прихлупеното бяло небе на снега ехти глухо:

— Тук база! Чуваш ли ме, Орловец? Обади се! Тук база! Преминавам на приемане! Две боси ходила се размахват като две слепи ръце към тежкото небе на снега.

Присмехулникът чува сигнала или иска да го чуе, но не може да отговори.

Мълчанието му вика в настъпилата неестествена тишина.

Бяло мълчание

Като дете някога със зяпнала уста ловеше сняг, но в мига, в който го докоснеше с език, снежинката изчезваше стопена, оставяйки му блудкав вкус на дъждовна капка. Същият блудкав вкус имаше в устата му всяка несполучлива шега.

Сега постига детската си мечта: лапна сняг, който си остава сняг, не се разтопява веднага, не се превръща в друго — нито във вода, нито в зърнеста каша. Остава си неизменен сняг.

И това го поразява повече от удара на лавината.

Никой не познава вкуса на снега.

Той сега го знае. Студен и твърд като желязо. Вкусът на смъртта.

Устните, езикът, небцето му се втвърдяват и се превръща в сняг.

Колцина могат да се похвалят, че са постигнали детската си мечта?

Иска на себе си да каже една шега — последната.

Вика безмълвно:

— Ел-Зет 23. Чуваш ли ме, база? Тук Сняг!

Навъсен смях.

Все пак се отличава от снега: присмива се над себе си.

Смехът

Стихията на смеха е най-голямото чудо.

Човекът може всичко да загуби по пътя: младост, здраве, сила, вяра, памет, име. Запази ли смеха си, той остава човек.

Къде е изворчето на смеха? Колкото и да го търсиш, не можеш да го уловиш.

Поводът може да е съвсем нищожен. А понякога и без повод отскача кресчендото на смеха. После се питаш за какво толкова си се смял. И не можеш да разгатнеш собствения си смях.

Смехът е заложен в самия ти генетичен код. Там, където е живецът на човешкото съществуване.

Смехът е твоята родова отлика.

Смехът е вътрешната свобода на човека.

Никаква потискаща сила не може да го запуши. Смехът избликва непресушим, неудържим, дръзновен.

Смехът е самоотбрана срещу враждебните сили.

Чрез смеха надмогваш всичко, което стои над тебе, което е неизмеримо по-силно от тебе. Единственото ти надмощие.

Може да си най-тъжният човек. Смехът не е характер, а неосъзната философия. Самоутвърждаване.

Може да си в най-тежка безизходица. Смехът напира извътре и повдига товара ти. Дори колкото по-трудно е битието ти, толкова по-буйно клокочи твоят смях, за да възстанови вътрешното ти равновесие.

Колкото си по-унизен, толкова по-експлозивно избухва смехът ти, сякаш от само себе си, за да защити достойнството ти.

А в човешката група смехът е още по-насъщен.

Никой и нищо не може да го спре. Той изригва тъкмо в най-неочаквания миг, за да облекчи дишането и да ободри стъпките.

По изблиците на смеха се мери здравето на колектива. Сковани усмивки, потиснат смях, забранени шеги — това са симптоми на болест.

Но смехът винаги намира пролуки, за да се разрази още по-напорист според натиска.

Смехът е вътрешен саморегулатор на групата срещу наложени отвън регулации.

Освобождение е смехът.

Закъсняло остроумие

Поетът се вживява в смъртта на Присмехулника. И изведнаж му хрумва един образ за лавината.

— Епилепсия на бяла мечка.

Единствен проблясък на остроумие, смешнико! И то не твое, а подсказано!

Поетът, умирайки с твоята смърт, съчинява последното ти бяло бълнуване:

Скороговорки без свяст

Бяла болко, дроби добре дробене.

Пукнат камен под пекнат кладен.

Буйна кобила в бяла колиба.

Бяла буля валя бурило.

Блъска, лъска, близка, бляска.

Ливна, лавна, лумна лавина.

Бръсна, блъсна, блясна, бясна.

Буря, боря се с бора,

бера бурен, събаря ме буря,

бос, бяс, без, бъз,

бяло, било, було, наболо,

бял бик, бял бук, бяг.

Вила-самовила лавина,

лови лудо-младо, превива,

поломи, преломи, свила сила.

Лавино, вино руйно.

Лъв, лов, любов,

лю-ля-ли-ле,

л-л-л…

Еднопосочна връзка

Чрез слуха последното видение на Присмехулника радист:

Базата. Радиопост на планинската спасителна служба.

Радистът предава:

— Ел-Зет 23. Орловец! Чуваш ли ме?

Вратата се отваря поривисто. Вътре нахлува заедно с вятъра Деян. Запъхтян от бързане, сам превърнат във вятър.

Радистът се обръща.

— Деяне! Тъкмо навреме! Орловец не отговаря!

Сега започва да се спуща бавната лавина върху Деян.

Онази, мигновената лавина в планината изглежда сладък сън на дете пред тази непресекваща, тежка, набираща все по-дълбоки пластове вина.

Лавина — вина.

Деян прилепя ухо към апарата с отчаяна надежда:

— Момчета! Ей, чувате ли?

Никой не отговаря. Деян стои, засипан извътре от лавина.

Прииждат все нови и нови мразовити тласъци:

Когато си обучавал младежите, когато си бил строг спрямо тях, когато си ги уличавал в небрежност, когато си ги похвалвал, когато си бил тяхна опора — това имало ли е някакво вътрешно покритие, или не е значело нищо? Дали всичко, каквото си вършил ти, техният учител и приятел, е било при някакви изгодни за тебе условия, или независимо от външни и вътрешни двигатели, честно и безкористно? Дали не си обичал само себе си в тях? Дали не си изпитвал себе си чрез тях? Дали може да се разчита на тебе, или трябва сам да се зачеркнеш?

Радистът още веднаж натиска прекъсвача:

— Ел-Зет 23. Орловец!

— Чувате ли, момчета? — вика Деян, сякаш може с крясък да проникне до ушите, затъкнати с памука на снега.

Глас като лъч прекосява снежната тъмнина.

Полузадушени, затрупаните го чуват и за миг се събуждат от последните си съновидения.

Присмехулникът размахва безпомощно нозе, удря с тях по ниския таван на снега.

Водачът се вслушва сред белия пушек.

Суеверният отваря очи, стреснат от упойката в бялата болница.

Димо с плувни движения се изтласква нагоре.

Радистът в базата казва:

— Връзката е еднопосочна!

Деян се съвзема, обнадежден:

— Значи, те ни чуват! — Започва да вика в апарата: — Момчета, дръжте се! Тук е Деян! Чувате ли ме?

Никакъв отговор от снега.

Художникът се размърдва с нечовешко усилие, сякаш се разкаменява някаква скулптурна фигура.

Дара отново започва да се боричка със снежната мраморна плоча.

Бранко с юмрук пробива белия зид на килията си.

Деян се обръща към затрупаните отдалече:

— Обадете се! Дайте някакъв знак! Тук Деян! Ако нещо се е случило, дръжте се! Момчета! Тръгваме към Зъба! Аз водя спасителната група!

Гласът му ечи над бялата пустиня.

Безответен сняг.

Струва ни се, че някъде се надига снежна вълна, разпенва се бял гребен. Признак на живот под снега.

Но това е вятърът, който навремени префучава и завърта снежна пушилка.

Вятърът — единственото движение сред мъртвилото.

Бавната лавина

Поетът се измъква от снежната си кожа и за миг се вмъква в живата кожа на Деян и на всички като него, оцелели с цената на едно отстъпление.

Невидима, неотклонима над тебе се спуща безшумно една пълзяща лавина, наречена Гузна съвест.

Разяждащи угризения. Зъбат, леднозърнест сняг.

От тази лавина не можеш избяга нито в сън, нито в смърт.

Тя само те дави и гази, тя само на тлеещ мраз безспир те прогаря извътре, но буден и жив те държи.

Пред тази безкрайна лавина разбираш великата милост на мигновения гръм от истинската, планинска лавина, за най-чистите отредена.

Двете същности на вятъра

Къде е вятърът?

Зиморничавият с всадена глава в плещите единствен не забелязва лавината. Нажежен сняг го бръска в очите, като вятър от пожарище.

Винаги, когато зъзне, той си пее — така преодолява тракането на зъбите. Сега по стар навик си пее наум, за да не заспи и да не го вкочани бялата смърт. И заглушава настъпването на лавината.

Брулещ сняг.

Чуди се къде да скрие лицето си. Да би могъл да обърне кожата си наопаки, цял да се превърти навътре като ръкав. Струва му се, че бузата му е ожулена от железен вятър.

Няма нищо по-противно от този мразовит вятър.

Вдън земя да се пъхне, за да се затули! Вдишва зимния вятър и го издишва стоплен от гърдите си, а целият ветров мраз остава натрупан в него. Нагълтал се е с пластове фучащ студ.

Целият му гръден кош е пронизан от вятъра, който е проникнал вътре, свири в дихателната тръба като в комин, кръстосва гърдите му, продухва и най-затулените ъгли на душата му.

Само едно помни: трябва да върви, да не спира.

Изведнаж изгубва вятъра. Какво става?

Разбира, че е вътре в снега, заключен отвсякъде. Застоял снежен въздух.

Вместо облекчение — липсва му вятърът!

Като втулка на чучур снегът затъква дихателната струйка. Запушен е изворът на живота.

Къде е вятърът?

Памет, зашита в кожата

Зиморничавият започва да рови из спомените си, търсейки вятъра. Той е възприемал шумовете, багрите и ритмиката на света чрез уязвимата си, винаги настръхнала кожа. И сега си спомня с осезание. Светкавични картини затрептяват на тази негова свръхчувствителна мембрана.

Групата алпинисти се къпем в рилско езеро през лятото. Зиморничавият вижда изумрудния му цвят с едно наежване на кожата. Телата ни се стрелкат с делфинска гъвкавост в прозрачните води.

И тънката Дара като змиорка се вие, цяла в седефени люспи от вълни. Движението разкрива дискретната й красота, сякаш смъква перде пред очите ни.

Треперкото на брега се сили да преодолее настръхването си и да скочи в езерото. И не може. Едно подвикване го блъсва във водата. Това е Присмехулникът, разбира се. Гласът му, мокър и свеж, е избликнал из дълбочините, където се гмурка. Сякаш самите вълни, рибки и камъчета по дъното се подиграват на Зиморничавия с този присмехулен, порязващ глас, отразен от водната повърхност.

— Като те е страх от студа, защо се напъхваш в него?

— Тъкмо за това! — отвръща Зиморничавият и се хвърля в ледената вода като срещу стар, личен враг, преследващ го цял живот.

Искри от пръски се разлитат. За миг цялата му кожа от върха на темето до петите сякаш е одрана. Той остава по червена, обжегната от студен огън втора кожа, още по-чувствителна от първата. Тази жива рана усеща всяка тръпка на езерото, всеки звънък резонанс на водата, всяка ивица от променливите бои и нюанси, която си носи своя едва доловима разлика в температурата. Струва му се, че с кожа разбира сигналния език на рибите.

Вълните на езерото се превръщат в снежни дипли, които го давят. Пръските — в снежни прашинки, които го задушават, запушвайки порите на кожата му. Струва му се, че с кожа разбира зърнестия шифър на снега.

Зиморничавият вика сам на себе си:

— Преодоляването на първия миг, това е всичко!

И се мъчи да плува в снега срещу течението на лавината.

— Не първата, а втората стъпка решава всичко! — възразява опитният стар алпинист Деян в спомените му.

— Няма време за втора стъпка! — ахва удавникът в лавината.

Вторият

Гордостта на Зиморничавия е, че е бил винаги втори на свръзката.

— Успехът на едно изкачване зависи до голяма степен от втория! — ги е учил Деян.

Малцина са се вслушвали в това. Всеки иска да бъде първи. Оттам произтичат паданията от скалите, забавянето, връщането от сред път, тъпченето на едно място. Никой не е съгласен да бъде по-назад.

Човекът още не е дорасъл да бъде втори.

Зиморничавият, единствен в групата, с радост започна като втори на свръзката и си остана до края такъв. Често се е налагало да мине напред. Той се е подчинявал на необходимостта да бъде първи, но без да се увлича. И пак с готовност се е отдръпвал да даде преднина на друг.

Какво щастие да бъдеш втори! първият се катери нагоре, упован в тебе. Ти си се закрепил здраво на скалата и го осигуряваш. По трептенията на въжето следиш стъпките му. Не се разсейваш ни за миг. Не виждаш природните прелести. Цял си погълнат от голямата си отговорност. Свит в усойната сянка на скалната гънка, ти си все нащрек. А първият се катери вече високо към върховете, огрени от слънцето. Оглежда се, зашеметен от просторите. Той е със свободни, сигурни движения, понеже ти здраво държиш въжето. То се изхлъзва равномерно през дланите ти, сгорещявайки ги. На тази нишка крепиш живота на своя другар. Тя е общата вена, по която тече кръвта на двама ви. При всяко опъване на въжето, замираш със спрян дъх. Изведнаж то отскача, ще изхвръкне. Впиваш цялата си воля в ръцете, да врежеш въжето в живо месо, да не го изпуснеш. Сякаш стискаш мълния. Огън сече дланите ти. Ще издържи ли това въже тежестта на падащото тяло? Няма ли да се скъса общата вена, по която тече кръвта на двама ви? Постепенно мълнията се укротява в ръцете ти. Внимателно възстановяваш равновесието на увисналото тяло, превърнато в махало на часовник, което отмерва мъчителните секунди. Изтегляш въжето. Животът на косъм. Ти го спаси.

Дружбата на двамата е вързана завинаги с това въже. Скулпторът не би направил такива рисковани катерения по заледените скали зиме, ако не бе Зиморничавият втори на свръзката. Най-добрият приятел, готов винаги да го следва вярно и неуклонно по стъпките.

Въжето се мотае пред него, спъва движенията му, но той чувствува една вътрешна лекота — той е втори. Без него първият не би бил пръв.

Не настъпвай въжето

Животът виси на едно въже между двамата.

Сам на въжето — това е бесилка. Смърт.

Двама на въжето — това е свръзка. Живот.

Първото правило при алпинизма е: Не настъпвай въжето!

Връзката между два живота, опъната над пропаст, е въжето. И най-вълче озъбени скали не могат да я съсекат. И най-бързо наточен бръснач на вятъра не може да я пререже. И най-твърда обковка на снега и на леда не може да я прекърши.

Въжето, здраво стиснато от една ръка и протегнато до друга ръка, скрепило с възел една гръд и свързано с друга гръд, е опората на човека между земята и небето. То е отпуснато свободно, за да не спъва движенията. Само когато е напълно свободна връзката между двама, е здрава и животворна.

Не настъпвай въжето! Ненакърнената опора е сигурна. Никой чужд отдолу, от ниското, не може да скъси въжето, нито да го опъне, нито да го среже. Само един от двамата горе, ако го настъпи — нехайно, слепешком, с груб крак. Безотговорно.

Не настъпвай въжето! Не забравяй това основно правило! Настъпиш ли въжето — тази артерия, по която тече кръвта на живота между двама, — става смъртно опасно.

Настъпената връзка се превръща в пречка, в спънка, в примка. Ти ставаш спънат кон. Орел, завързан на кол.

Настъпеното въже се превръща в змия, която те ухапва за петата. За ахилесовата пета.

Не можеш да продължиш да се качваш нагоре. Не можеш да предаваш сигнали по настъпената жица. Не можеш да приемаш шифъра по тази единствена свързочна нишка.

Увисваш сам, глух, сляп, сакат между земята и небето.

Настъпеното въже е край за двамата. Единият, тъкмо направил върховно усилие за едно изнасяне на тялото нагоре, за да се издигне над собствената си глава, разчитайки на другаря си, изведнаж полита дръпнат надолу в бездната. Вторият, небрежният или умореният, или невежият, който е турил крак върху въжето, сякаш е настъпил мина — взривно отскача и се понася след първия. Настъпеното въже тегли и двамата към дъното.

Не настъпвай въжето! Какво ли минава със светкавична скорост през съзнанието на падащите? „Хвани се за въжето! Няма за какво друго да се държиш освен за въжето между двамата! А то е настъпено! Няма за какво да се уловиш в цялата вселена, щом другарят ти е настъпил връзката между вас. Падам! Падам! Край…“

Не настъпвай въжето! Не настъпвай жилавата връзка между двама, поели рисковано изкачване. Така настъпваш единствената възможност за движение напред, за помощ, за спасение, за полет, за съществуване.

Ако ще настъпваш въжето, ако не можеш да пълзиш иначе, освен да настъпваш въжето, слез долу в ниското! Там можеш да газиш връзката между своите, можеш да спъваш, да стягаш примката, да заплиташ възлите — там долу в усойните осийни дупки, в тъмните прилепски пещери, в змийските гнезда…

Но горе, високо над скалите, на открито, под сурови ветрове и навъсени облаци, не настъпвай въжето! То ще се превърне в мълния, която ще те порази!

Помни едно, не настъпвай въжето! Все едно че сгазваш с крак ръката, която се протяга към тебе за подкрепа. Все едно че потъпкваш една добра, искрена, спасителна дума, отпратена към тебе в най-нужния момент. Все едно че стъпваш с цялата си тежест върху гърдите на другаря и му отнемаш диханието.

А върхът е тъй близко, цял окъпан в синева и слънце.

Не настъпвай доверието!

И Зиморничавият прави своето откритие

Представя си как изплава жив и читав от лавината.

Целият е ожулен от нажеженото стъргало на снега, целият е в язви от обгаряния. Ръцете му са затъпкани с тампони сняг. Вятърът отвън го подема, продухва запушените му пори, отваря му язвите.

Той си поема дълбоко въздух. Болка е всеки дъх. Болка и блаженство. Диша през раните си.

Вижда с изранена кожа: топла светлинка в далечината. Упътващо прозорче. То му показва пътеката към хижата. От пътеката полъхва предугаждаща се топлина. Разстоянието до хижата е няколкостотин ледени тръпки.

Спуща се да тича, за да съкрати тръпките. Крайниците му са вкочанени. Едва ги заставя да се движат. Наближава, наближава мястото, където грееше прозорчето. Задъхан от изнемога.

Дефилето с този закоравял вятър няма край.

Огнецът се отдалечава, отнасяйки топлинката на мигащото прозорче, на запалената камина, на говора на събраните другари в тесен кръг край нея, на синкавия дим, виещ се от лулата на пазача и на комина, на песента, запята тихо и унесено от младите гласове.

В снежната пещера, образувана вътре в лавината, е леден задух. Зиморничавият е сякаш първият човек. Самотен, гол пещерен човек. Беззащитен срещу стихиите. Облечен в тънката си собствена кожа. Трескаво шари с пръст по стените на своята пещера. Драска, като че рисува с мъчителен копнеж. Примитивни рисунки с нокът. Слънце с лъчи. Едно човече с разперени ръце да хване слънцето. С неистови конвулсии пръстът се мъчи да пробие ледената стена и да се провре навън — поне с върха си да усети вятъра.

Поема си не дъх, а сняг. Той има видение с кожа:

Единият му пръст с последно свръхусилие се промушва, търсейки пролука навън. Усеща режещия бръснач на вятъра. От това познава в каква посока е открито. По лицето му се разлива върховно облекчение. Вятър! Поема си жадно дъх с върха на пръста си.

Два вятъра

Кожата ти си спомня с изтръпване.

Спущаш се от билото на Стара планина по южния склон. Всяка твоя фибра е пронизана от северния вятър. Цял си се свил, стегнал, като че искаш да затвориш порите на кожата си. Но вятърът напира отвред, нахлува вътре в тебе, шари из кръвта ти, просмуква се в костния ти мозък. Струва ти се, че гръбначният ти стълб свири като тромпет.

При една рязка чупка на пътеката става нещо неправдоподобно. Отдолу, право от върлата урва, се надига срещу ти южният вятър. Цял се разтапяш от тая мигновена топла въздишка. Ожесточеният северняк и още плахият южняк се вкопчват за миг в тебе. Ти ставаш кръстовище на две противоположни стихии.

Севернякът се разярява. Връхлита отгоре ти, отблъсква нежния южняк и го сгромолясва в пропастта. Още по-злобно се вгризва с ледени зъби до костите ти.

Но в тебе вече се е промъкнал един топъл полъх на надеждица. Вървиш с по-бодра крачка. Очакваш с полуоткрехнати пори. Едва загатната усмивка отключва устните ти.

Севернякът нахълтва през тези неблагоразумни отворчета, претършува всички скрити кътчета на съществото ти, погва зъзнещата надежда и я притиска нейде до самите стени на сърцето. После омаломощена я изгонва далече, зад девет баира.

Безнадежден, изигран, вървиш по стръмнината. Още по-студено ти става. Кожата ти се наежва срещу всеки нов опит за измама. Подозрение се загнездва в сърцето ти. Цял се заключваш. Вече няма да се излъжеш.

Ето пак! От ходилата ти нагоре плъпва топла струя. Халюцинираш ли? Не е възможно южнякът да намери пролука да се провре под самите плющящи криле на своя противник.

Отново севернякът, освирепял, се устремява със съскане върху тебе. Този път южнякът не се отдръпва. Той се е вкопчил в ходилата ти като в ронещ се бряг. По кръвообращението ти се разлива трепет от любовно докосване.

Севернякът те огъва, иска да те повали, да те разкъса. Но твоите стъпки са стоплени. Няма да спреш, няма да отстъпиш.

Колкото повече се спущаш по стръмнината, толкова по-високо се плискат топлите вълни: до глезените, до коленете, до бедрата. Южнякът набира мощ, става широк, мускулест, необорим.

Ти си кръстопът на два вятъра: северния и южния. Те се боричкат в тебе, въртят те на разни страни, пресукват те, задушават те и отпущат лукаво, за да ти дадат възможност да избереш единия от тях и да раздухаш свадата помежду им още повече.

Според прищевките на наклона надделява ту единият, ту другият. По нанагорнището те подхваща севернякът, по меките склонове те прегръща южнякът. Там, където топлият има надмощие, студеният от време на време отрезвява челото ти. Умората от дългия и стръмен път те кара да оцениш и двата: сгряващия прилив на единия по запотената ти кожа, разхлаждащия повей на другия по пламналото ти лице.

И отново лумва яростта им след краткотрайното отпущане.

Вътре в тебе се сблъскват вледеняващи тръпки с тръпки на съживителна топлота. Ти си едновременно скован от студ и разтопен от нежност. Смръщен и усмихнат. Нехаен и нащрек.

Северният се мята върху плещите ти, впива нокти и те сдавя за врата, превива гръбнака ти. Южният отдолу те изправя, влива топла пара в гръдта ти, надува платната на надеждите и те понася към презморски видения.

Ти си се родил в страна, където се развихря двуборството между северняка и южняка. Балканът минава точно през сърцето ти. Двата неусмирими вятъра са се вкопчили за косите на смърт и на живот в тебе.

Ти си ветровита кръстоска на Севера и Юга.

Няма да стихнат в тебе двете противоположни стихии.

Проглеждане през порите на кожата

Зиморничавият, който не можеше да понася същия този планински вкочаняващ вятър, криеше се от него, проклинаше го в яката си, пееше, за да го заглуши, сега се стреми с отчаяна ярост към него като към висше благо.

Представя си как допреди миг е вървял под бича му и завижда сам на себе си. Каква наслада е било, а той не го е разбирал. Сега открива опиянението на това да усещаш, че ти е студено — значи още си топъл, още си жив, още дишаш, още се противопоставяш на абсолютния мраз.

Студеният вятър не сковава, а съживява. Той предизвиква съпротива. Заставя те да събереш цялата си собствена грейка, да движиш непрестанно пръстите на ръцете и краката, за да ускориш кръвообращението. Кара те да разклаждаш волята си. Той цял те мобилизира да се опънеш на мраза чрез движение и вътрешен огън. Борбата със студа сгорещява.

Зиморничавият не бе знаел досега, не бе и помислял, че студеният вятър може да се усеща така насъщен, че мразът може не само да граби, но и да дава.

Как е страдал от своята зиморничава кожа! А сега разбира: ако човек вместо гола, уязвима кожа — имаше мечи кожух или броня на костенурка, съвсем друг би бил неговият свят. Свят без нюанси. Свят без звучаща клавиатура. Въздухът би бил без движение. Водата без докосване. Слънцето без ласка. Любовта без трепет. Колкото по-чувствителна и по-наранима кожа — толкова по-богат регистър на човешката душа.

Заслужава си за това откритие да замръзнеш.

С последни спазми се опитва да се провре натам, където пръстът му си представя, че усеща парещото докосване на вятъра. Но всяко движение предизвиква ново затрупване, ново отдалечаване от желаната мразовита и съживяваща прегръдка на вятъра…

Тайната

Рад прегръща лавината, сякаш отдавна я е зовял и очаквал.

Затваря очи с една бледна усмивка.

Потъва дълбоко в себе си.

Залинелият спомен се раззеленява наново.

Среща без пътека

От снежния пашкул излита една бяла пеперуда. Лети в рехава пролетна сянка. Тишината никне и расте, разклонява се до свода заедно с дърветата. Планината отново намира своята зелена младост.

Една девойка върви по лъкатушна пътечка. Забелязва бялата пеперуда. Спомня си поверието, че трябва да си намисли нещо, щом съзре първа пролетна пеперуда. Спира се и я проследява с очи. Прошепва като заклинание:

— Да срещна някого!

Втурва се и настига тайфата си. Вървят сред самотни дебри. Росица все се озърта в очакване да се изпълни пророчеството на бялата пеперуда. Никой. Вековни стволовати мури. Едно гигантско дърво просича в сенките пряк път към слънцето. Да срещнеш дърво — каква щастлива среща за човека! Но девойката е още твърде млада, за да разбира това.

— Май загубихме пътеката! — казва един от излетниците.

— Загубени сме! — се изплашва приятелката на Росица.

— Да се върнем! — предлага друг.

Спират се в нерешителност. Ни следа от пътеката. Тишината става още по-непроходима.

Зачуват се стъпки. Ланската шума шушне под нечий енергичен вървеж. Росица трепва в предчувствие. Предсказанието на бялата пеперуда!

Строен момък слиза направо от височината, без пътека, без заобикаляне. Може би впечатлението за стройността му иде от стволовете на дърветата, между които се появява той. Гол до кръста, със заметнат пуловер на раменете. Превързал е ръкавите през шията и подмишницата си в нехаен възел.

Погледът му се натъква долу на групата като на препятствие. Непознатият се спуща по отвъден скат. Девойката изтръпва: ще се разминат!

Един от излетниците се провиква:

— Къде е пътят за Тодорин връх?

Рад се отбива неохотно. С видимо усилие на волята се спира на разстояние.

— Отклонили сте се! — полуобръща се с мъка и сочи с лявата ръка някак изтежко: — Ще хванете напряко оня рид, за да прекосите пътеката, тя ще ви изведе!

Росица го наблюдава внимателно. Саможивец. Усмивката й търси повод, за да се появи, и като не го намира, пак се появява. Но той отминава тази лъчиста горска находка.

Тя не откъсва очи от него. Забелязва нещо не съвсем в ред към рамото му.

— Да не сте си наранили ръката? — запитва тя.

— Малко е счупена! — отвръща той спокойно и забързва надолу.

Едва сега всички виждат, че едното му рамо е неестествено изкривено. Росица гледа след него смаяна, с отлята усмивка. Внезапно се обръща към спътниците си:

— Ще ида да видя що за човек е тоя!

И се спуща надолу след него, без да изчака реакцията им.

— Почакайте! — вика тя към ранения.

Рад със свръхнапрежение се полуобръща. Хвърля й един сприхав поглед. Девойката го настига.

— Ще ви придружа! — заявява тя безпрекословно.

Той се смръщва от състраданието й:

— Бъдете спокойна, няма да сбъркам пътя!

Тя му подава лакътя си:

— Облегнете се на мен!

— Приемам не за друго, а защото на хубаво момиче не се отказва!

Слънчева невеста

Рад потъва и се сгушва на сигурност в снега. Сега никой не може да го откъсне от спомена.

Излет в планината през есента. Росица и Рад не са усетили как са се сближили. Двамата търсят сгода да се отделят от другите.

Ние, групата, подпомагаме това, правейки се, че не забелязваме нищо. А ние всичко знаем. Държим тази любов да се осъществи непременно. Избухливият Рад има нужда от укротяване чрез нежност. Росица е тъкмо подходяща: слънчево същество.

Поетът, самотен, както винаги, вървешком дрънка на китарата все същата мелодия, речитативно монотонна. Сега той е влюбен в Росица, както и в Зорка. Поетска съдба: да се вживява в чуждата любов.

„Любимото лице не се запомня — макар и да гогледаш часове.

Дали защото се впечатва в тебе така дълбоко, че през теб излиза и се излъчва някъде отвъд?

Или защото, гледайки в него дълго, все искаш в погледа му да откриеш как ти се отразяваш там и търсиш в него собственото си лице?“

Уединени, Росица и Рад заглъбват навътре в тлеещите сенки. Златен листопад. Всеки лист отнася впечатана една лятна усмивка на слънцето.

Поетът си мисли: Зорка чрез планината стигна до истинската любов. Росица чрез любовта проникна истински в планината. Всички пътища рано или късно водят все до сърцевината на природата. Колкото по-рано, толкова по-добре.

Рад откъсва златист стрък трева и започва да го увива край пръста си. Росица го предизвиква със серпантинен смях:

— Все си намръщен!

Той изплита халка от тревицата и я нанизва на тънкия пръст на момичето. Прошепва в ухото й:

— Моя…

Смехът на Росица го омотава в звънливи серпантини:

— Венчалната халка от сламка!

Целуват се и потъват в дълбочините на листопада. По раменете им слитат и кацат още топли листа.

— Каква жена ще ми станеш, като си такава непослушна! — я гълчи Рад.

— Че защо да съм непослушна?

Той мълчи. Шепот на падащо есенно листо.

— Не искаш да те уча на алпинизъм!

Един лъч през листата я уцелва в зеницата. Окото й блести кехлибарено. Росица му противоречи със смях:

— Стига едно въже в къщата!

Рад се начумерва още повече. Повтаря й думите на Деян:

— Трябва да се научиш да се браниш от стръмното! Гледаш: скала, препречена пред тебе, и спираш. А не знаеш, че скалата е също път. И то най-прекият и най-щедрият — ще те възнагради за усилието с най-красивата гледка, невидена от никого!

Смехът на Росица се изскубва от съветите му. Девойката тичешком настига другите. От нея лъха на още прясна прегръдка, на още неугасена целувка по устните.

Деян, старият ерген, се потапя в своя самотен размисъл — изтърван живот е неговият. Поетът дрънка с китарата. Той няма чувството, че е изтървал нещо от света. Вживява се в безброй чужди съдби и не усеща, че няма собствен живот. Напротив, струва му се непоносима мисълта да бъде затворен в единочката на някаква своя съдба, па макар и най-богатата с приключения и вълнения. Каква бедност! Да се ограничиш с възможностите на един вариант. Той е щастлив с поетската си участ да се чувствува безброен, безграничен, неизчерпаем.

Мащерката не е толкова невинна, колкото изглежда

Росица безгрижно нагазва боса из слънчеви вирчета. Там трепка отражението на листата като пернати птици, слитащи към дъното. Тя се прехвърля от камък на камък по реката. Плиска си с пълни шепи слънчева вода на лицето.

Скулпторът се възхищава:

— Златното момиче!

Все някой друг от групата трябва да отвори очите на мъжа.

Едва сега Рад забелязва: вярно! Момичето е в бледоруса гама: очи, коса, вегди, мигли — почти безцветни. Прозрачна кожа. В безслънчев ден по улицата няма да й обърнеш внимание. Сякаш цветовете й са угасени. Но достатъчно е да попадне в слънчев сноп, за да изгрее нейната багра. Прозрачната й кожа става лъчиста. Косата й лумва като пламтяща факла. Тънките дъги на веждите й заблестяват. Миглите й запърхват като пчелни крилца. В дълбочините на зениците й се смее един кехлибарен лъч. И в смеха й звънтят лъчи.

— Слънчева невеста! — казва Поетът.

— Само че слънцето й много намръщено! — подхвърля Присмехулникът по посока на Рад.

В отговор Рад още повече се начумерва. Асен намира повод да си теоретизира. Казва на Дара тихо, изпитливо:

— Някои жени се влюбват в навъсен облак. Привлича ги, зареден с електричество. Атавизъм. Навярно пробужда женския инстинкт за покорство под гърма.

Дара възразява с цяло тяло:

— Тъкмо обратният инстинкт на жената: да подчини гърма и да го опитоми в послушен, верен пес.

Бранко се обръща към Росица закачливо:

— Нещо много си весела!

Росица не отбива намека, а го унищожава с откровеност:

— Това ми е най-щастливият ден!

При внезапни пориви на вятъра от гористите склонове се спущат сухи пороища от жълти листа.

Росица се стрелва по една стръмнина надолу, сякаш за нея не важат законите на тежестта.

— Мащерка! Вятърът дъхти на мащерка! — възкликва девойката и набира китка в шепа.

Росица се увлича и се смъква още по-надолу по сипестия склон. Този ден тя не стъпва на земята. Факелът на косата й се раздухва от вятъра и пламти на слънцето.

— Внимавай! — се провиква Рад.

И викът му е намръщен. Девойката предизвиква своя облак. Тя безгрижно подрипва от камък на камък и размахва дъхавия букет.

Рад се устремява след нея, спущайки се косо по склона.

— Колко мащерка! — ахва тя и протяга ръка към едно бухнало снопче мащерка, изникнала от самите скали, полюшвана от вятъра.

Камъкът, на който е стъпила Росица, се откъртва. Момичето се вкопчва с ръка в мащерката, но тя се изскубва. Росица полетява надолу. Рад се юрва стремглаво след нея, без да гледа къде стъпва, обезумял от безсилието си да й помогне.

Нежното й тяло се въргаля по сипея като по стъргало. Подхвърляна от камък на камък, тя се строполява от огромна височина долу в дерето. Китка мащерка се разпилява по сухите камъни. Смърт в полет. Смъртолет.

Рад стои надвесен над тази пустота. Сипеят се рони с парещ шепот надолу. Най-грозната смърт дъхти на мащерка.

Лице срещу лице с бездната. Едно бързо обземащо го умопомрачение. Сякаш е надзърнал в самия кладенец на тъмните сили.

Мълчаливецът

Запомняме го с мълчанието му.

Рад е ударен от шок. Той, сприхавият, все намръщеният, сега получава обратни реакции на спокойствие и ведро лице.

Започва да обикаля планините като отшелник. Онемял.

Мълчи, защото има толкова неща да говори със себе си. Поетът се мъчи да дешифрира вътрешния монолог на Мълчаливеца:

Лоши сме с тия, които обичаме.

Кой е виновен?

Любовта е невинна винаги, каквото и да ни донесе, където и да ни изведе.

Има разрушителни сили вътре в нас.

Някакво заслепение, когато обичаме, някакво слънчево затъмнение.

Както глухарите, губим самозащита.

Тъкмо тогава връхлитат тъмните сили в образ на дъхава, най-невинна мащерка.

Рад с трескав поглед кръстосва стръмнините. Щом надуши мащерков аромат, носен от вятъра, се спуща да изкоренява дъхавата билка до стръкче. Сякаш бърза да спаси някого. И разговаря мълком със себе си.

Поетът се мъчи да проникне до фикс-идеята на Мълчаливеца:

Трябва да се изтръгва из корена всичко, което подмамва с благодушие, всичко, което упива с кротко ухание, всичко, което обещава успокоение, всичко, което приспива тревогата.

То ни подвежда към пропастта!

Счува му се, че ехото на нечий смях му противоречи. Рад продължава с мълчание да предупреждава за опасността.

Тъкмо бяхме се поуспокоили, че раната на Рад е позарасла, Бранко се изпуща с недосетливостта на младостта:

— Есен е вече… Мащерката мирише силно.

— Млъкни! — прави му знак Асен да не споменава тази дума.

Но Рад е чул. Скача и хуква да я изскубва настървен.

Ние се мъчим да изкореним думата „мащерка“ от разговорите си. Това табу прави езика на групата интимен, затворен, наситен с тайно очарование. Чужд човек не може да проникне в магията на груповия език. Общата грижа за другаря ни свързва с особена близост, ухаеща на мащерка. Може би най-здравата спойка на групата е нещастието на един от нас. То прави колектива ни необходим, загрижен за някого, озарен от взаимопомощ. Придава по-възвишено значение на групата ни. Издига я в собствените ни очи.

Мисълта за клетия ни другар ни довежда до умиление: ах, колко сме добри всички ние!

Мълчанието на Рад звучи като вик за помощ.

Това мълчание е химнът на нашата група.

Бялата пропаст

Сипей от сняг се рони със студен шепот надолу.

Рад потъва във вечна бяла нощ.

Най-после! Отдавна е очаквал края.

Направил е всичко, което е било по силите му. Изкоренил е всички мащерки по пътя си. Но какво може един човек пред необятния свят, пълен с измамлива кротост и с подвеждащи ухания?

Бялото цвете на снега няма аромат.

С какво ни подмами тогава?

Липсата на съпротива превръща умирането на Рад в приспиване, както и животът му без Росица е бил тежко спане — две сънни състояния, от които отсъствуват животът и смъртта.

Лавината го хвърля долу в обятията на годеницата му.

Бяла пропаст — сън без сънища.

Нелепицата
Размяна на местата

Никифор, последният в редицата, пръв забелязва лавината.

Той е предвидил злополуката! Той я е очаквал!

В първия миг почти възликува.

Но веднага е замотан в снежната центрофуга. Всички мълнийно разменят местата си. Първите стават последни, последните — първи.

Никифор се е чувствувал оневинен чрез мястото, което заема: последен. А сега е извъртян на първо място.

Лавината го преобръща, изправя и възкачва на водаческия пост, натоварва го с цялата тежест на снежния потоп.

Но той по навик знае: стоиш ли изправен, с вдигната глава, ти ставаш мишена. И той се навежда и сгушва в сигурността вътре в снега. В мелницата на лавината всичко се смесва: глава и крайници, чело на групата и опашка.

Той отчаяно търси земята, да се хване за нея, да стъпи здраво. Няма я земята. Изпод нозете му кой я измъкна?

Дори някой да би казал на амбициозния Никифор, да би отлепил клепачите му от снега и да би извикал в ушите му, затъпкани със сняг:

— Погледни поне веднаж истината в очите! Това е сравнително малка лавинка! Да се вдигнеш в цял ръст, да се опънеш на пръсти, да просреш ръка, и ще стигнеш тавана й. При това, ти попадна в най-плиткия й плавник!

Как? Той би побеснял от ярост. Никой не би могъл да го разубеди, че лавината не е гигантска, тъкмо по мярка на амбициите му.

Не му нарушавайте поне тази последна илюзия!

Голямото и малкото

Поетът търси формулата на характера на Никифор:

Твоята провинциална страст е Голямото.

Цял живот те разяжда съжаление: в малка страна си роден, с малък простор.

Малки са тук планините за тебе, малки са най-високите им върхове, малки са най-върлите им стръмнини, малки възможности да се издигнеш.

Малка е даже лавината, малка, но ще затрупа и тебе, и твоята голяма амбиция.

Безсмислието има някакъв смисъл също

Никифор попада в каменоломня. Отвред го удрят ледени чукове с едно нелепо припомняне:

— Не съм си продължил трамвайната карта! — настръхва той от ужас.

Шибащи го образи: старата трамвайна карта, изтрита от носене, с изтеклия срок. Контрольор в трамвая:

— Другарю, глоба! Слизай! Срокът ти е изтекъл!

Никифор шари из джоба си за два лева. Трябва да скочи в движение. Все още държи разтворена трамвайната карта. Датата му се набива в очите, едра, с крещящо зелено мастило.

Скок от трамвая. Насрещен вятър. Лавината го прегазва. Удар след удар, образ след образ.

Дара му се надсмива отмъстително:

— Това ли ти е дисциплината, да не си продължиш трамвайната карта!

Никифор се свива в снега презглава, да се скрие от присмеха на групата, който е по-опасен за него и от лавината.

Но гласът на Присмехулника се провира с лисича гъвкавост до него:

— Ти, дето все оправяш другите, себе си не си оправил!

Асен го обвинява:

— Подозираш всички нас, а сам си бил с нередовна карта!

Никифор не може да мръдне, хванат на местопрестъплението.

— Една неизправност води до друга, по-голяма! — му припомня Водачът, биейки го с неговите камъни по неговата глава.

Точно тези думи Никифор повтаряше на другите, докато той бе водач. Запокитва далече трамвайната карта. Иска да се освободи от тази натраплива нелепица. Мъчи се да се съсредоточи в методична борба с лавината, тъй както подобава на опитен бивш водач.

Но го засипва лавина от трамвайни карти.

Дали няма някакъв скрит смисъл в тази безсмислица? Защо тъкмо фанатикът на дисциплината е направил един дребен пропуск, изплувващ сега из дълбините на подсъзнанието?

Лавината затрупва едрото и дребното, смисъла и безсмислието, края и началото, обръща ги, разменя местата им, смила ги.

Всичко изчезва.

Пръстите на Никифор шарят в снега за помощ и срещат други пръсти. Може би тия на Водача. Но пръстите им не се виждат и се разминават слепи, вкочанени, станали съставка на снега.

Затрупаната памет
Щастие в нещастието

При вика: — Лавина! — операторът Слав вдига ръце.

Той е един от онези, които нямат лице. Физиономията му не се налага на вниманието с нищо, не се запомня. Той се запечатва в паметта на всички ни с лицата на другите, които все лови и запазва в обектива на камерата. Има такива незапомнящи се черти, които се разтварят в другите лица.

Едва сега в мига пред смъртта образът му се индивидуализира.

Един проблясък на лице.

Ярки, вдъхновени черти. Изражение на откривател.

Той забравя всичко на света, забравя себе си. За него опасността изчезва.

Опиянен е от величавия случай, който се пада един-единствен път в живота му и никога повече.

Със светкавичен рефлекс смъква камерата от рамото си, насочва я срещу лавината и я пуща.

Под нозете му почвата се подкопава. Светът се руши наоколо, а той не забелязва. Олюлявайки се, Слав пада, но все още държи камерата вдигната високо над главата си.

Снежният валяк го замотава. Вихрушката го поглъща.

Само две ръце ожесточено стискат камерата и я крепят горе всред бялата пяна. Стихията я изтръгва от вкопчаните му пръсти. Пръст по пръст откопчава.

Но камерата е пусната и продължава сама да снима.

Снежният пропелер я завърта и сгушва в една бяла кухина.

Камерата снима слепешком лавината извътре. Сякаш е попаднала в самата й утроба. Бяла тъмнина.

Проблясващи тласъци на снегореза. Вечна нощ, повита в пелени от сняг.

Операторът, цял пресукан като пране за изстискване, в последните си мигове се опитва мислено да гледа през окото на камерата, обърнато към жестоката красота на света. Той вижда неописуема прелест дори в лавината.

Изтървана от ръцете му, камерата продължава да действува като поет, получила от него този вдъхновен тласък. Безпристрастността на обектива изведнаж се превръща в проникновение.

Макар и обективист по занаят, операторът е така емоционално погълнат от своята работа, че всичко, до което се докосне, става изкуство.

Но това ще се открие едва след смъртта му.

Лавината сякаш събаря планината. Всичко се сгромолясва надолу.

Ролките се изтъркулват към дъното на пропастта. Сляпата вихрушка ги напъхва навътре, навътре в пряспата, сякаш да ги скрие, за да ги запази до размразяването…

При размразяването ще се открие загубеното

И когато не дишам, се надявам.

Операторът надниква в бъдещето:

Дълбока клисура — гнездо на ехо.

Южнякът ръфа пряспа. Снегът се топи, превърнат в песен. От пряспата извира ручей — той расте, тя се смалява. Ручеят клокочи все по-буйно, преде водите си от снега на тънки, безбройни нишки.

Плешиви камъни надигат арестантски глави изпод преспите. Оголва се тъмната, изпита гръд на земята под разкъсаната мръсна риза.

Тази годена снегът се задържа дълго. Забравили сме, че има камъни, пръст, бликаща вода. И още нещо, което таи самото дихание на живота. Сега то се разоковава вън и вътре в нас. Преоткриваме света наново. И заедно с него — някаква съществена, затрупана част от себе си, за която не сме подозирали.

Дълбоко в пазухата на една пряспа — нещо скрито, заровено. Водата подкопава снега, дълбае го, прониква навътре като гъвкава ръка. И измъква… две-три кръгли металически кутии. Потокът ги подема и търкулва надолу, играе си с тях, подхвърля ги от камък на камък, замотава ги във водовъртеж, блъска ги от бряг на бряг.

Обли металически кутии като странни консерви. Какво ли не изгубват и захвърлят излетниците, прегърбени под раници, в планината.

Момче, обрамчило шарена торбичка, със синьо блокче в ръка, търчи за училище. Подсвирква към един клон, напъпил със зъзнеща птичка, зачуруликал. Тичешком хвърля камък в пенестия поток. Камъкът се удря о нещо и изтръгва необичаен екот. Момчето се взира в мътните струи.

Пак ще закъснееш, заплесанко! Вчера подпира стената, без да можеш да измислиш причина защо си закъснял. Как да обясниш на учителката, че напролет пътят до училище става по-дълъг, отбива се встрани, гъмжи от непредвидености.

Момчето се спуща по стръмния бряг. Нагазва по хлъзгавите камъни в ручея. Плясва с крак във водата, но не се връща. Играта едва сега започва.

Най-после след увлекателна гоненица, измокрено до глезени, то измъква кутиите от ледения поток. На брега ги оглежда озадачено. От крачолите му тече вода, но то е погълнато всецяло от находката си. Не смее да ги отвори. Въображението му ги пълни с всички чудеса и ужаси на земята.

Вдига поглед към насрещния отвесен скат, който се губи в небето. Един острозъб връх като запалена свещ от изгрева. Някаква догадка стрелва момчето.

То хуква надолу към селото.

Човешката памет е къса, филмовите ленти са дълги

Кутиите крият наистина чудеса: филмови ролки.

Грижливи ръце провесват мокрите ленти да се изсушат. После ги обработват, проявяват, навиват отново на ролки. Добре, че паметта на лентата не се изтрива така лесно, както човешката памет. Притъкват ролките на прожекционен апарат.

Лампата в помещението угасва.

На варосаната стена се отваря един оживял свят в черно и бяло. И шареният свят впива очи в своя безцветен двойник, за да се види като пробягваща сянка на някой непознат.

Ето консервените кутии на паметта.

Светът през очите на оператора

Документална филмова хроника. Парад. Точат се физкултурници, развяващи ефирни шалове. Оптимизъм, дефилиращ с маршова стъпка. Аплодисменти от трибуните…

И изведнаж нахлува друга картина в различна тоналност:

На гладка скала висят двама на едно въже. Катерене нагоре. Отвесна перспектива. Слитък небе. Ръка, вкопчана в брадавица на канарата. Крак, който слепешком търси някакъв микропраг по непристъпната стена. Зееща пропаст.

Пак суха хроника, снимана по шаблон. Откриване на нов завод. Девойка в национална носия поднася хляб и сол. Прерязване на лентата. Плисват вода от стомна…

Замъгленост.

И внезапно въжето, внизано в карабинер, се протрива. Младеж, който виси на него, полита стремглаво надолу. Като простреляна птица. Падане в разтегнато време. Небето става земя, земята — небе. Светът се завърта. Младежът увисва на другия край на въжето, което здраво се държи от втория алпинист върху скалата. Люлее се като махало над пропастта. Светът се люлее заедно с него и отново става стабилен.

Банална хроника. Новодомци в току-що завършен жилищен блок. Сковани като за снимка. Телевизор, хладилник, магнитофон, електрическа тенджера „Чудо“. Пеят с незаписани гласове и се чукат с пълни чаши. Бебе плаче беззвучно. Стара баба се хили с беззъба уста…

И в този тих еснафски покой се врязва заледен, изшилен планински връх, полиран от вятъра. Оттам — с други очи видян необятен простор. Млад силует, очертан на върха. Той скупчва с ръка снежната шапка на билото, прави причудлива фигура. Слепен, израства странен снежен човек, стъпил на самия ръб като сфинкс от бял бронз, загледан в безкрая.

Отново стереотипна хроника. Квартално събрание. Президиум, катедра, чаша с вода. Оратор говори. Само мелеща уста. Разпален, беззвучен словоизлив…

И изведнаж снимките се замотават.

Лавина.

Сред море от мъгли и облаци се издига бял връх, наподобяващ айсберг. Дебели навеи пресен сняг. Дребна някаква задръжка едвам крепи натрупани преспи, надвесени като козирка над пропастта. В един миг от върха се спуща комета, опашката й замъглява деня. По стръмния склон руква бяла лава. Безшумно, страхотно в своето нямо сгромолясване.

Този снежен водопад, надигнал облак от бяла пушилка, ни удря в някакъв приспан мозъчен център да си спомним всичко, което се е замразило в паметта на мъртвите.

Как се е натрупала лавината — снежинка по снежинка, стъпка по стъпка, дума по дума, жест по жест.

 

Кой всъщност е поетът?

Поете, признай поражението си!

Слав, операторът, жалкият, нескопосан алпинист, на когото всички се смеехме, извърши онова, което ти не успя: запази нашите следи в паметта на хората.

Ти искаше да оставиш знак: не че сме умрели, а че сме живели. Умора. Жажда. Студ. Свръхусилие. Другарство. О, как сме живели!

Нищо не можа да оставиш след себе си.

Защо не изпълняваше нашите желания да пишеш по разни случаи: за нашите победи над природата, за нашите другарски празници, за пълнолетието на Бранко?

Сам изтърва своята звезда!

Слав, операторът, стана поетът на групата.

Без никой да го заставя, той снимаше лицата на алпинистите. Тези лица, загорели от слънце и вятър, които блестят като фенери, запалени от простора и гледките. Поетът на камерата успя да ги види: спокойни и скромни. Лица на хора, които не са сигурни, че могат навсякъде да се качат, както някои си ги въобразяват. Не са надменни, като че върховете стоят под тях. Напротив, замислени, те гледат отдолу нагоре с уважение върховете, без да надценяват усилието си да ги достигнат.

Поете, сляп ли бе за тези лица?

А ти съчиняваше своите отвлечени, херметични, неразбираеми стихове!

Нямаш време да се поправиш.

Поетът задава един въпрос на вселената

Моя ли е грешката, звезди?

Струва ми се, бях до края верен на едни невнятни гласове, идещи от най-далечното „наблизо“ с ритмовия шепот на кръвта.

Струва ми се… Сигурен съм… Може би… Не зная…

Ваша ли е грешката, звезди?

Отвръща му един снежен свистеж в ушите като студен, безстрастен смях на далечните звезди.

Талант и група

Не си ли въобразява Поетът, че изпълнява повелята на своя талант?

Ние, групата, сме особено, неизследвано същество. На него принадлежи бъдещето. Това многооко, многоръко, многовалентно същество ще насели планетата.

За да се развива в себе си, групата има нужда от таланти. И тя си ги създава. Тя просто насочва излъчванията си към един свой член и събужда в него дарби, които биха останали дремещи и потиснати вън от нея.

Ние казваме: „Пиши!“ И неопитният стихоплет израства, оправдавайки надеждите ни.

Ние казваме: „Пиши за това, пиши така, пиши сега!“ И Поетът, ако има съзнание за ролята си, сяда веднага да твори.

Но и съществото НИЕ не познава ролята си.

Може би нашите преки поръчки са само една видима част от цялостната ни, вътрешна програмираност. Кой знае, дали без сами да разбираме това, ние не въздействуваме на таланта по други пътища, ирационални, обратни?

Дали няма нещо друго, по-дълбоко, опако, което се предава от групата на Поета? Някакви потиснати вибрации, някакъв неосъзнат копнеж по далечното, неовладяното, загадъчното?

Може би, отговаряйки на вътрешната си потребност, Поетът всъщност следва нашите потайни влечения към нови образи, към различно от досегашното мислене, към незнайни светове — тъкмо обратното на онова, което ние считаме за ценно.

Самият факт, че търсенията и лутаниците на Поета ни дразнят така нетърпимо, не загатва ли, че в тях подсъзнателно чувствуваме собствените си напразни търсения и мъчителни лутаници?

И дали, осъждайки жестоко експериментите на твореца, ние по този начин нарочно не предизвикваме неговата цялостна вътрешна мобилизираност да търси, да открива, да докаже своята и дълбоко наша правота?

Може би подсъзнателната наша лъчева повеля заставя таланта да рискува в името на нашето развитие. Днешните негови приумици, които дразнят вчерашните ни представи, може би ще станат утрешните ни понятия. И така ще се измъкваме от собствения си калъп, ще се раждаме наново от себе си. И Поетът трябва да носи родилните болки за цялото младо, утрешно същество НИЕ.

Поетът сам твърди: „Не аз пиша, някой друг пише с моята ръка.“ Кой е този „някой“?

Може би това е многоизмерното същество НИЕ, което подсъзнателно му диктува своите потиснати, неизразени, звездни импулси?

 

Как?

Как да се помирим с поражението?

Поражението ни издига над всяка победа. То ни прави обикновени хора, близки до най-човечното.

Поражението е човешка участ, щом сме смъртни.

Усилията не са били напразни, щом са те довели до поражение — с това ти си победил страха си от поражението.

Защо се боиш, че няма да успееш?

Има ли по-голямо постижение от едно мълком преглътнато поражение?

То ти носи удари, които те държат буден и зорък.

Най-творчески дръзновен е образът не на преуспелия, а на претърпелия корабокрушение.

Най-високо над себе си се издига не възвеличеният, а поваленият.

Поражението носи себепознание.

Поражението ми показва собствените граници, а щом си видя границите, аз ще поискам да ги прехвърля отвъд.

Поражението е моята тиха победа, от която излизам по-добър, по-зрящ, по-трезв.

Болката ме оздравява.

Неуспехът ме прави по-близък с всички, по-интимен с човека.

Човешкият живот в крайна сметка е едно поражение.

Как да се помирим с поражението?

Осъден на вечно търсене

Поетът се вживява в агонията на всеки един от загиващите. Пита безответния сняг:

„Може ли целта на толкова борба и усилие да бъде — да оцелееш?“

Спазми на протест и ярост срещу сляпата лавина, която реже лицата ни, сече крайниците ни, троши ни и ни дави.

Поетът търси, търси трескаво нещо да ни предаде през снега, за да не бъде така тежък пътят ни отвъд.

Нима до последния си дъх ще търси? Поне в самия край няма ли да намери?

Настъпва мигът, в който всичко е възможно.

Да разбереш, че си ограничен — оттам започва твоята безграничност.

Внезапна, неподготвена развръзка преди завръзката — това е нелепата драма на живите.

И все пак, има нещо, не може да няма. Нещо, заради което се понасят мъките на живота и на смъртта.

Какво е то?

В последния миг му проблясва мълнийно едно стихотворение от английски поет, на когото дори името е забравил:

„Хиляди прелестни цветя умират, невидени от никого.

И техният аромат угасва в пустинята.“

Нима последният излив на душата ти ще бъде чуждо стихотворение?

Няма ли да намериш нещо свое най-после?

То те разпъва извътре. Зяпаш като удавник.

Цял живот го носиш в себе си — своя вик към слънцето, с който си се родил и ще умреш.

Той напира на залпове и ти разпъва устните, както безмълвието на глухоням.

Най-родилната мъка е да се прераждаш в думите, най-заприщеният напор.

Смешна е твоята азбука от ръкомахащи образи и неизречен полустон, полузов, вбит със зъби в снега.

Край… Не ти стига дихание.

Тъй ще умреш от усилие своето онемяване да разковеш.

Чакай… Какво ли, какво трябваше непременно да предадеш на кого?

Той настига задъхан без дъх своите стихове, гони ги напред в годините, докосва ги с конвулсивни пръсти и ги изтървава.

Поетът губи съзнание

Сънят — това нереално време — само то ти принадлежи.

Бяла, варосана стена, запомнена от детски дни.

Ти лежиш от шарка. Треска те тресе. Обърнат към стената, с часове я гледаш.

Прясно варосана, пъпчива, сякаш сипаничево лице. Още си дете — затуй я виждаш:

Белите брадавици обрастват с брада.

Облак. Пуканки валят. Разцъфва скреж.

Арфа с лунни струни. Звън-н-н. Усмивка. Рони бисер сълзи.

Цял живот си я заобикалял, а все в стената удряш нос.

Бяла варосана стена на класна стая.

Сляп си вече да й зърнеш чудесата.

Сянка от крило на птица в миг я прекоси — зачеркне фантастичната фактура на мазилката.

Грабва те илюзията, че ще се измъкнеш на простор.

Искаш със главата си да я разбиеш. Удряш. Твърдостта й с болката измерваш.

Бяла, варосана стена на стар затвор.

Все ти пречи да й зърнеш чудесата някаква дълбока пукнатина във зида.

Разклонява се копнежа ти опасно. Ти събаряш здравата стена с мечти да бягаш вън на свобода.

Бяла, варосана стена на бели облаци.

Най-голямата любов да би осъществил, ти пак ще влезеш във домашния капан от четири стени.

Пак ще ти попречи някаква пролука да съзреш безкрая на стената.

Пролетен капчук ще задълбае може би зида, за да те призове по морза на открито.

Бяла, варосана стена от едрозърнест сняг.

Най-безстрашен алпинист да бъдеш, рано или късно, все ще стигнеш до стената на снега.

О, защо последните секунди пропиля в надежди за спасение!

О, защо броените секунди пропиля в оскъдни спомени!

Трябваше да вникнеш в чудесата на снега.

Трябваше, притиснат до стената, да я завладееш, както някога като дете я бе владял.

Бяла, варосана стена — лист, откъснат от тетрадка.

Цял живот се мъчиш да родиш от себе си поет. А си бил роден поет като дете.

Бяла, варосана стена със белези от шарка.

Снежните брадавици обрастват със брада.

Облак. Пуканки валят. Разцъфва скреж.

Лунен лък. Усмивка. Бисер-сълзи…

Кой отвън стената ти дълбае? Процеп.

Ледокопи бият. Стъпки. Викове. На помощ идат!

Махайте се! Не отнемайте стената на детето!

Тъкмо я откри във цялата й неизчерпаност.

Бяла, варосана стена…

Сълза замръзва в погледа и става парче лед.

Последни спазми и тръпки в нашата патетична битка, в нашата безмълвна, последна битка за живот. И някаква необятна арена — бялата планина — за тази мравча, незабележима смърт на някаква си човешка групичка.

 

Кой ще се спаси?

Може би спасява се онзи, който отхвърля товара на мислите.

Димо, жилав момък, върви в опашката. С наушници, каито пропущат шумовете отвън и ги задържат, превръщайки ги в проточено бучене в раковината на ухото. Ледокопът е в дясната му ръка.

При вика: — Лавина! — в ухото му заехтява звуков водовъртеж: На-ви! На-ви!

Връхлитат го образи, напиращи в съзнанието мимо волята му:

Тренировка.

Деян, ветеранът в планината, ги учи:

— Човек не си познава възможностите докрай!

Димо с един замах хвърля раницата си и заедно с нея запраща тези натрапливи образи далече от себе си. Остава лице с лице с лавината.

Мигновени рефлексни действия. Обръща глава нагоре към склона.

Ръцете стискат пикела в готовност.

На пет-шест метра пред него по склона се носи снежна дъска, разпукана, около 40 сантиметра дебела. Димо подскача високо нагоре, за да я остави да мине под него. Но в следния миг краката му потъват в нещо меко и движещо се като тресавище, което го свлича по ската надолу.

Той затваря очи. Цял превърнат в усет. Нещо го блъсва силно отпред и в кръста, обръщайки го с главата надолу. Той съобразява мълнийно, че това е втора снежна маса, по-голяма от първата, която се откъсва и полетява към пропастта с по-бясна скорост.

Блъсва се в нещо твърдо. Удар в главата и пак премятане назад. Чувствува, че пропада, и ритва инстинктивно, изтласквайки се напред с ръце, както при плуване „бруст“.

Сякаш изскача нагоре. Просветва му. Но започва да го притиска от всички страни.

Свърши се! — сам се успокоява той. — Спираме вече!

И в същия миг потъва надолу някъде вдън земя. И пак се премята презглава о една два-триметрова скаличка. Има чувството, че ще се смачка. Навсякъде се усуква, навсякъде се огъва, отвсякъде го дърпа и същевременно натиска с извънмерна сила. Въздуха, който е поел при скока, вече е почти изтласкал от дробовете си. Устата си чувствува пълна със сняг.

Димо единствен запазва усета си за реалните размери на лавината.

А даракът продължава да го развлачва между валците си. Не знае в какво положение е и в кой край на лавината.

Нещо изведнаж го изправя на крака. Мракът изчезва. И го гипсира цял. Гигантска преса се мъчи да го изстиска до шушка. От напрежение изплюва някаква топка от устата си. Изстенва.

И разбира, че адът се е свършил. Но само за миг.

Сега започва борба за дъх. Понечва да вдъхне, но около лицето му вместо въздух — сняг. Снежна атмосфера. Сякаш е попаднал на друга, вледенена планета.

Седемнадесетият

В последния миг усещаме присъствието на още един член на групата ни. Загадъчния. Невидимия. Случай.

Завладява ни неговият непостижим нрав.

Едва сега го приемаме като равен, весел, неотлъчен другар. Навред ни е следвал. До последен дъх и след последния дъх ни готви всякакви шеги и изненади, от които космите на главата ти се изправят. Неволно сме се съобразявали с него на всяка стъпка. Но никога не сме го разгатнали. Често го пренебрегваме от гордост. Негласно разговаряме с него, заспиваме и се събуждаме редом с него. Опърничавия. Променчивия. Случай.

Колкото по-интензивно, по-волево, по-независимо живеем, толкова по-голяма сила в съдбата ни придобива Случаят. Той обича рискуващите, неспокойните. Винаги се навърта наоколо. А в безлични, застояли съществования Случаят избягва да надниква. Затова еснафите се учудват: Как така случайно се срещнахте с лавината? Защо на нас, благоразумните, не се падат такива случайности?

Защото сте сиви.

А Случаят е художник и обича ярките багри на характера. Има си магнитно поле, където действува. Високо напрежение, дръзновение, самоотверженост — там избликват поетичните му приумици. Не всеки може да бъде удостоен с вниманието му.

Благоразумният и добронравен ред на „живот за пример“ прогонва халосника Случай. Нехайникът обича неутъпкани пътеки, открити за шибаниците на разнопосочни ветрове и дъждове. Обича ръбове, надвесени над пропасти, недопустими отклонения, безразсъдни скокове, изобщо всичко онова, което порядъчните еснафи наричат „объркан живот“.

Обича той от нищо да направи всичко. От локва — небосвод, от примка за обесен — хоризонт. А всъщност, знаеш ли го какво обича?

Фантастът Случай е като дете — бяга от плъховете.

Затворете се в къщи, свийте се в охлювната си черупка, станете пепеляви, кротки, плахи, и никога нищо ярко и разтърсващо няма да ви се случи. Или почти нищо.

Живот без задъхано присъствие на Случая е мъртвило. Самото предусещане, че може да те връхлети нещо непредвидено, че изобретателният Случай диша нейде в тила ти, че те причаква зад оня дънер — това придава на дните тръпчивия жизнен сок. Да си нащрек: нещо ти предстои! Това е може би истинското съществувание. В такива мигове на изтръпване пред неизвестното влизаш в контакт с всичко.

Спирането на борбата е краят

Атлетическите вълни на лавината се вкочаняват в застой.

Един последен проблясък пред слепените със сняг очи на всички ни:

Памир. Покривът на света.

Кристаличен венец от хребети, непостижимо високо в небесата, над облаците, над полета на орела, над всяка представа за планина. Белочели върхове, озарени от слънце, когато низината е потопена в сянката на вечерта. Спотаили една непроницаема усмивка като полуобещание.

Ние опазихме достигнатата висота.

Никой вече не може да ни отнеме Памир. Никой не може да ни забрани да го изкатерим, да ни върне от сред път, да ни зачеркне от списъка за международни изкачвания. Никакъв облак не може да ни го затули. В последния ни поглед завинаги е закотвен вледененият му гребен.

Ние не изгубихме висотата.

Ние прехвърлихме границата между отделните страни, отмахнахме границата между възможно и невъзможно, между действителност и мечта. Памир ни принадлежи. Ние сме се изкачили на покрива на света и оттам виждаме всичко като на длан. Толкова кътчета, още неизследвани, толкова върхове, още недостигнати.

Лавината се отваря за миг като клепач на око, надзърнало отвъд, показва своето бяло, твърдо и пак се затваря, скривайки вечната бяла нощ с нейните тайни.

В последна просъница всички си протягаме ръцете през снежните стени, докосваме се, налавяме се един за друг, надигаме се и поемаме нагоре. Ние вървим, потопени в снега, слени със снега, очаквайки слънцето да ни стопи заедно с него. Ние вървим, преливайки се неусетно във вятъра, в снежния дим със седефени блескавини като звезден прах.

От тази снежна звездна мъглявина ще се зароди… какво?

Едно последно космическо чувство на успокоение, че сме водили борбата докрай, че не сме се предали, че сме приели нещо от скалите на планетата, че сме заедно, че всеки, умирайки сам, заключен в своя снежна килийка, се слива с другите, със стихията, с вселената…