Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 49гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Блага Димитрова
Заглавие: Лавина
Издател: Mediasat Group, S. A.
Година на издаване: 2005
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: Отпечатана в Германия
ISBN: 84-9819-116-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4376
История
- —Добавяне
Първи дял. ДО ЛАВИНАТА
Сняг
Пада, пада. Сняг върху сняг.
Всичко засипва. Изчезват скали и дървета, пътеки и урви. Сякаш никога не ги е имало. Дори формите им се изгубват. Сняг навсякъде.
На утрото осъмвам на друга планета. Бяла, заоблена, тиха. Още неизследвана.
Забравям къде е било земя, къде камък, къде пропаст. Всичко се изравнява. Ръбовете изчезват. Ъглите се заглаждат. Пъстротата се стопява. Крясъкът на боите заглъхва.
Нямо безбагрие.
Вали бяла забрава.
Който е изгубил пътя, как ще го намери?
Няма път.
Белота. Нищо.
Но в бялото се съдържат всички цветове. Един лъч е достатъчен, за да разложи белотата и да възникнат седемте бои на дъгата с техните безброй подгласни тонове.
От белотата ще разцъфне пъстрина.
От бялото яйце на снега ще се пукне пролет.
Никой цвят не може да бъде така чист. И никой цвят не може така да се омърси и опетни, както белият.
Снегът е тих, търпелив тъкач, опънал стан от земята до небето. Какво тъче денем и нощем така кротко и крепко?
Докато ние спим, се трупа лавината. Снежинка по снежинка, сън по сън.
В тишината зрее гърмът.
Безстрастен сняг. Пада, пада.
Стъпки в снега
Стръмен откос, навеян от пресен сняг. Би могъл да бъде от някоя мъртва планета, отдавна изстинала, ако по него не бяха впечатани тези следи. Водят нагоре в планината. Към връх или към пропаст?
Стъпки в снега. Единствен белег на живот сред околната бяла пустиня.
Диря остава, когато се върви по неутъпкано.
Някой е минал оттук. Кой е бил той? Къде е отивал? Защо е избрал стръмното, а не равното? Защо се е отклонил от пътеката? Какво е търсил?
Самото отбиване от пътеката е вече характер.
Не зная лицето му, името, възрастта. Той е бил едно движение сред тая неподвижност.
Оставил е само стъпки в снега. Почеркът на човека по белия лист на снега.
Едно отбиване от пътеката е начало на нова пътека.
Стъпки в снега. Трябва и друг да тръгне по тях, за да станат пътека.
Вятърът ги засипва. Трънаци свистят и ги измитат. Снеговалеж ги замрежва. Постепенно те се губят.
Тук-таме остават едва загатнати следи като изтрит спомен от челото на хребета.
Всичко е стъпки в снега.
И тези редове, които пиша по белия пустош на листа, търсейки неизвестното, и те са само стъпки в снега.
По следите
Стъпките по снега са още пресни.
Задъхано момиче тича по следите.
Закъсняла е. Изпуснала е нещо по-важно от живота си. Дали ще успее да догони другите.
Зад нея в долчинката се гуши хижа. Синкав дим, забит в небето като стълб на спокойствието, на топлината, на сигурността. Но момичето му е обърнало гръб. Бяга от спокойствието като от пожар.
Пред хижата е излязъл пазачът и се провиква след нея:
— Връщай се! Не можеш ги настигна!
Ехото придава на гласа му нещо заклинателно.
Дара се спира сепната и вика с шепа на устата:
— Нататък ли?
Гласът й още не е съразмерен с разстоянието и звучи напънат.
— Връщай се! Времето се разваля! — я заплашва пазачът.
Дара се озърта, сякаш пита снега, след като не е получила отговор от човека. Различава стъпките и хуква нагоре по тях, упътена безмълвно. Все още не са заличени. Все още не е късно.
Подхлъзва се, затъва и отново се втурва напред.
— Връщай се, чуваш ли? — ехото от вика на пазача я преследва като хрътка, захапва я за петата и я дърпа назад.
Тя изскубва крак от свирепото захапване и продължава нататък. Познава този вид помощ: предупреждението. След това пазачът ще може да се прибере на топло със спокойна служебна съвест.
Спуща се още по-упорито по дирите, искайки да избяга от този вразумителен глас, който я плаши повече от суровата планина.
Заглъбва все по-дълбоко в усоите. Само препускащият й дъх нарушава бялото безмълвие.
Следите я въвличат все по-навътре в планинските гънки. Тя все по-трудно ги различава.
Спира се за миг, свива длани на фуния пред устните си и се провиква тревожно:
— Е-е-о-оп!
Издън дебрите се обажда проточено ехо, изтънено, докато премине през иглените уши на някакви клисури. Може би е гласът на планината. А може би другарите й откликват отдалече.
За нейна собствена изненада стъпката й се ускорява почти до бяг.
Отново долавя ехтящ като насън вик. Може би е слухов мираж.
С придошла сила тя се хвърля натам, откъдето проеча ответното ехо.
Ти гониш
Единичните стъпки все гонят някого или нещо.
Мислиш, кой знае какво става там без тебе.
Другите напредват. Изпреварват те.
Весело им е.
А на тебе ти е ядно до плач.
Макар и да си станал рано, изпитваш ръждиво чувство, че си се успала, че си пропуснала най-свежото утро в живота си.
Пътят им е интересен, пълен с новости.
Ти изоставаш. Те стигат далече. Качват се нависоко.
А ти си още долу, в ниското.
Стъпват на някакъв връх. Цялата земя е на длан пред тях и им принадлежи.
А ти нямаш нищо освен стремежа да ги настигнеш.
Светът за тебе е обитаем само в кръга на тяхното присъствие, на техните гласове и крачки. Вън от това пространство е хаос, безпътие, непрогледност.
Твоята малка човешка самотност е много по-голяма от огромната самота на планината.
Те живеят интензивно, с пределна пълнота.
Твоята същност е изпразнена.
Забравят те. Могат без тебе.
А ти не можеш без тях.
Излишен си. Не съществуваш.
Ти гониш не тях, а себе си.
Дори когато те укоряват, осмиват, отричат — пак потвърждават твоето съществование.
Те са „НИЕ“. Ти си сам, „АЗ“.
Те са всичко, заедно.
Ти си нищо без тях.
Ние
Ние, групата, сме особено същество.
Почти не мислим за тебе, наказвайки те за закъснението и отсъствието.
Ако мислим и обсъждаме случая, би било още по-голямо наказание за тебе. И ти знаеш това.
Когато сме далече от погледа ти, изведнъж ни виждаш в цялост, сякаш ни откриваш.
Движим се в колона по един. Покорителите на височината. Опитай се да ни настигнеш!
Нозете ни в груби туристически обуща оставят отпечатъци по прясно навалелия сняг. Напредваме в редица на определено разстояние един от друг. Всеки вдълбава по-дълбоко следите на предидущия.
Твоето място е попълнено. Заето е от другиго. А щом изгубиш мястото си тук, в редицата, къде е твоето място в света?
Претъпканите раници още не ни тежат. Младежки лица, заруменели от жизнерадост. Усещаме собствената си руменина като грейка извътре.
Обща кръв тече в групата ни. Докато не ни догониш, няма да се засмееш. Ще бъдеш бледа, плашлива, откъсната от притока на силната кръв.
Ние сме завладени от планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре. Може би това е древният стремеж да се противопоставим на земното притегляне.
Неусетно снегът попива петната, пушека и отровите, напълнили душата ни, и ни пречиства.
Разкършваме снаги, сякаш дълго сме били държани вързани и най-после сме пуснати на свобода.
Когато планината побелее, имаме опияняващото чувство, че за пръв път стъпваме тук. Снегът излъхва първичност.
Дишаме дълбоко с пълна гръд. До вчера сме били пръснати, раздалечени, удавени в мътните бетонни кладенци на града. Сега сме събрани, НИЕ. Едно яко, самоуверено същество, което не се спира пред никаква преграда. Всемогъщо в своята съвкупност, непроходимо за другиго отвън. Чуждият не е същество, а елемент. Не се допуска.
Събирането ни и затварянето в кръга на групата ние чувствуваме като освобождение.
Освобождение от състоянието „нащрек“, което държи винаги стегната в бодлива тел единицата: да се ориентира сама за посоките сред разнопосочния свят, да съобразява, да не пропуща, да се брани откъм гърба. И най-трудното: да не разхлабва самоконтрола.
Прераснем ли в НИЕ, отговорността се разпределя и ни олеква. Поемаме си дъх.
Ех, трябва да се спазва дисциплината. Но то е къде по-леко от самодисциплината.
Безгрижие — това е групова добродетел.
Под стъпките ни набъбват планините. Само небето над нас и бездната под нас.
Един общ устрем ни сплотява. Вървим един зад друг, съединени чрез планината. С отмерена походка, която излъчва първична наслада от самото вървене.
Ритъм
Планините са безкраен ритъм. Хребет след хребет, връх след връх отвъд хоризонта.
В тоя ритъм е тръгнала нашата колона. Плещи, надигащи се като хребети. Хребети, надигащи се като плещи.
Небосводът, дълбок и спокоен, подчертава неспокойствието на планините. Гребенът им е скачаща диаграма на земното сърцебиене.
Вървим в един общ, бодър, постоянен ритъм.
Такъв непроменлив ритъм никога не може да постигне единицата.
Единичните стъпки се влияят от всякакъв вятър, податливи са на настроения. Уязвими.
Ние сме друго същество. Устойчиво.
Ритъмът се предава от човек на човек по някаква вътрешна жица. От продължителния навик стъпките ни верижно се самонанизват с почти пееща хармоничност.
Пресреща ни бял, незамърсен от стъпки и пушеци сняг. С просто око можеш да разложиш белия сняг на състава му от всички цветове.
Така и ние добиваме в групата една плътна обща боя, получена от смесването на най-различни разцветки характери.
Общият ритъм претопява различията.
Здраве и щастие е да се влееш в този групов ритъм.
Навярно самотната планинска река при устието й пред морето усеща в блаженство как се слива с широката пулсация на морските вълни и става безкрайна. Тя изгубва себе си, за да намери новите си брегове, които също ще я оковат.
Пъртина
Редуваме се да проправяме пъртина.
Бранко излиза напред. Той взема всичко на сериозно. Още е много млад.
— Забравил съм тъмни очила! — се безпокои той, понеже пъртината се пробива първо с очи.
Предишният, току-що просичал снега, задъхан ни изчаква да го подминем. Право на такава минута почивка има първият, който след това ще стане последен.
— Бръкни в левия джоб! — казва той. — Виж дали не съм взел втори чифт! — и ребром подава на Бранко с гръб раницата, издута от претъпкване. — Ето ти за рождения ден подарък от мене: черни очила!
Присмехулникът, който се чувствува задължен да се откликва остроумно при всяка разменена между другите дума, се обажда нейде откъм средата на редицата:
— Тъкмо за пълнолетен! Повече да не гледаш света през розови очила!
Разбира се, не винаги престараването му се овенчава със смях. Но той е винаги буден на своя присмехулен пост и това ни стига.
Изобщо неговата хватка е една и съща, доста плитка: да вметне последната дума. Така ни доставя двойно удоволствие — омаловажава думите на всекиго поотделно и понякога ни разсмива.
Готови сме да прихнем дори при неулучила шега. Самонастройката на групата е веселост — тя определя общата тоналност и обагря тембъра на всеки един глас.
А белотата на снега кара да се откройва индивидуално силуетът на всяка фигура, на всеки жест, на всеки смях.
Едно хрумване на Поета
Предишният пъртиноразбивач, Поетът, докато ни изчаква да се източим, си оправя и затяга връзките на обущата, приклекнал на снега.
А един друг, непризнат, неподозиран поет се тули нейде към опашката на редицата. Захласнат от планината, току вдига камера и снима гледките, въртящи се по прищевките на невидимата пътека.
Увлечен, както върви, се блъсва о раницата на приклекналия. Поетът вдига глава:
— Ти още ли не си се върнал?
— Още ей до там! — смотолевя Слав, операторът, и забързва напред.
Поетът сподиря с насмешлив поглед непохватните стъпки на оператора, наивния му възторг от природата. И пак се навежда над обувката си.
Слав се обръща и бързешком го заснима с камерата, без да бъде забелязан. Поетът не подозира, че тази смешна поза — как е приклекнал и си затяга връзките на обущата — ще остане като негов последен образ за паметта на потомците.
Човек не знае с какво ще го запомнят.
— Стига си хабил държавна лента! — подвиква Присмехулникът.
Операторът не чува присмеха. Планината се втурва към него като прилив. Ще го удави. Вълна подир вълна, все по-високи. Гледка след гледка, все по-замайващи. Безпомощен пред съкрушителния напор на тази белота, на тази трезвост, на тази извисеност, той току залита като пиян с камерата. Нито лентата ще му стигне, нито умението, нито времето. И всички му се смеем.
Ние си мислим, че сме овладели своя свят. А той е вън от света, понеже се вълнува прекалено много.
Слав, операторът, е неудачникът в групата ни. И такъв е нужен, за да има по кого да измерваме собствените си постижения. Не го считаме за истински алпинист въпреки неговото престараване или тъкмо поради това. Едвам ни склони да го включим в нашия подбран състав за този труден траверс. И то само за началото. До последния момент го отблъсквахме. Отсъствието на Деян му помогна: взехме го за попълване на числото, докато онзи ни настигне. И сега операторът е най-щастливият. Не може да повярва на сполуката, която все го отбягва. Няколко мига по-дълго ще бъде между нас. Няколко мига още ще се чувствува равен на нас.
Под едва загатнатата усмивка на слънцето снегът откликва с безброй тръпни варианти на бялото, от които само нищожна частица възприема окото, а другите тонове и полутонове проникват в настроението, в мълчанието, в предчувствието.
Тези крехки оттенъци на зората не се плашат от мраза. Обаче Слав, операторът, се бои да не ги прогони с камерата, като че ли с дуло на картечница, и крадешком ги заснима. Все нащрек, все припрян, все се върти, сякаш красотата ще му избяга.
Водачът откъм средата на колоната предупреждава нетърпеливия Бранко:
— Умерен ход!
Бранко се обръща шеговито към съседа си, Скулптора, който го следва:
— Какъв смисъл има да минавам напред, щом пак ще ми се нарежда изотзад?
— Поне на 21 година не си губи времето в търсене на смисъл! — го предупреждава Скулпторът.
В същия миг, без ние да знаем, без да допущаме дори, тези случайно подхвърлени думи дават искра в Поета, който ни изчаква и тръгва зад всички нас. И едно ненужно, неискано, неуместно стихотворение започва да никне в него, нагаждайки се според ритъма на крачките му в снега:
„В търсене на смисъл обезсмисляме живота си.
А тревата, без да пита за какво — пробива камъка.
Мамиш ни и плашиш все, рискуващо безсмислие, неизвестно накъде отвеждаш.“
„Смисълът ни е верижката.“
Разбира се, такова стихотворение не е за Бранко, навършващ едва днес пълнолетие, не е и за нас, отдавна прескочили този праг. Прекалено пълнолетни сме, за да приемем мисли и образи без верижката на смисъла.
Поетът сгазва в снега натрапливото си стихотворение. И запитва, дано му хрумне нещо за поздравителни куплети на рожден ден:
— Какво е всъщност да станеш пълнолетен мъж?
— Да завършиш войниклъка! — отсича Зиморничавият, влагайки в тона личен опит.
Асен блясва с начетеност, като приписва на разни автори собствените си мисли:
— Хафис казва: „Да познаеш жената!“
— Значи, никога! — го захлупва Присмехулникът.
— Откъде-накъде пълнолетие на двайсет и една години? Много си закъснял! Осемнайсетгодишните са пълнолетни! — подхвърля Димо.
— Този стар запасняк Деян му нареди да си празнува днес пълнолетието! — го дразни Присмехулникът. — По стар стил!
— Никой не ми е наредил! — отвръща ядно младежът. — Чети биографиите на световните…
Добре, че навреме преглъща думите си. Инак можем да му лепнем прякор „Бранко световният“. Ние имаме обичай да си измисляме прякори за вътрешна връзка.
Планината расте пред погледа ни. Заедно с височината расте и оживлението ни. Опиянява ни снежната свежест.
Бодрост
Това е предимно групова добродетел.
Никифор — във всяка група има един такъв жив будилник, — като си поръча вечер на центъра на времето да го събуди, в зори на секундата скача и събужда другите.
Ранобудност — в самата дума се чувствува вътрешно усилие.
Никъде не би могъл да станеш в такива тъмни презнощи с такава непринудена лекота, както в една планинска хижа, където сте били натъркаляни на дървени нарове човек до човек. Заедно рамо до рамо повдигате смазващата тежест на съня и на тъмнината.
Станали сме далеч преди загатването на утрото и сякаш имаме заслуга за неговото раждане.
Потегляме. Поемаме дълбоко студената ведрина на развиделяването. Цялата планина вдишваме. Тя рязва гърдите ни и ги изпълва с пресния динен аромат на снега, с тишината, която се вглъбява в проблемите на вселената, а не в нашите мравчи проблемчета, с онова необятно вкаменено вълнение, простиращо се в безкрая, което ни притегля.
Снегът фосфоресцира в здрачевината на утрото. Сякаш от снега иде изгревът.
Чувството за ранно ставане — най-ведрото чувство, което в града сам така рядко постигаш, и то в първия миг с такава мътилка в главата от напрежение.
А ние, груповото същество, сме ранобудни без особено волево напъване, бодри и весели. Това е наш родов белег.
Изчакване
Преди да сме уморени, трябва да спрем.
— Стой! — се провиква водачът Найден, който върви някъде към средата на веригата с лице, гледжосано от планинско слънце и вятър.
Тъкмо добили инерция, спираме неохотно. Груповата инерция се набира по-бавно, по-издалече и по-трудно се преодолява. Едно такова ненавременно спиране се отразява като лек удар върху всички ни.
Слав, операторът, взел преднина, не чува или не иска да чуе, загледан към новия ъгъл от планината. Спира току до предидущия, застанал на пътя му. Това е Зиморничавият, който го задържа внимателно като сомнамбул:
— Стоп! — в гласа му има покровителствен жест.
Слав се сепва, обръща се назад. Дали няма да го върнем? Той е ненаситен. Гори от желание да се изкачи на най-опасните места, да бъде с нас, алпинистите, навсякъде, за да ни снима редом с планината. Изглежда, камерата в ръцете му го кара да губи мярка за собствените си възможности.
— И без това закъсняхме заради тях! — казва Суеверният, поглеждайки часовника на китката си.
— При пресен снеговалеж се тръгва рано и спира рано! — вметва Асен.
Всяко напомняне за нещо всеизвестно ни дразни.
— Още малко да ги изчакаме! — отвръща Водачът и се обляга с раницата си о една скала, застанал гърбом към посоката на хижата.
Това прикриване с гръб прави очакването му още по-очевидно.
За да удължи времето, той изважда от вътрешния джоб на якето си картата. Маршрутът е очертан с червен молив. Суеверният и Зиморничавият се надвесват над плана. Водачът снема ръкавицата си и с пръст тръгва от точката, която означава хижата. Червената линийка лъкатуши през релефно обозначени хребети. Пръстът му се спира нейде съвсем в началото. Той вдига глава и се озърта.
— Намираме се ей тук! — сочи в картата.
Особено стабилизиращо действува върху групата да й се определи мястото по някаква карта, да се засекат стъпките й в някакви координати. Да се знае, че тя има предварително изчислен, добре съобразен път.
— После… по оня ребър? — поглежда в картата Зиморничавият и сочи към отсрещната усойна стръмнина.
А Суеверният продължава с пръст нататък по обозначения маршрут: една зигзаговидна линия, пресичаща ядрото на планинския релеф.
— А после? — Пръстът му трепва и неволно се заковава на едно кръстовище между най-високите върхове, нанесени на картата с черни, наежени триъгълници.
Без да поглежда към плана, Никифор подхвърля уж нехайно:
— Според правилата при пресен снеговалеж не се тръгва изобщо!
— Най-високите върхове са изкачени с нарушение на правилата — се обажда Присмехулникът.
Буди смях самият му глас: тънък и скоклив като скакалец. Разсмиваме се преди да си е отворил устата. Това го задължава да каже непременно нещо смешно. Групата има нужда от шут и си го създава, без да се съобразява с волята и настроенията му. Има моменти, когато просто нашето желание да чуем нещо смешно му задвижва моторчето на остроумието. А всъщност той е най-тъжният човек от всички нас. Но това не е никакво оправдание, ако не улучи.
— Напразно се бавим! — настоява Никифор все така безстрастно. — На всички е ясно, че Деян няма да дойде! — и стрелва с поглед Водача.
Сянка прекосява откритото лице на Найден.
— Откъде е ясно? — запитва той с пресечен глас.
Никифор свива многозначително рамене. Излишно е да уточнява. Другите разбираме без думи. Раздразнението на Водача още повече ни убеждава, че Деян има някакви основания да не дойде. Сянката, помрачила лицето на Водача, се разпростира и върху другите лица. Само едно лице светва от надежда. Операторът разчита на отсъствуващите, за да попълни бройката.
Застудява, щом спрем. Зиморничавият, за да оправдае слабостта си, се държи изправен, без да вдига яката си, докато другите, свити, потропваме с крака на снега.
Бранко пита, нетърпелив, както винаги:
— Тогава кого чакаме? Дара ли?
— Дар-Перушана! — добавя Присмехулникът.
— Жена се чака по устав! — добавя Скулпторът.
— Смяташ ли я за жена? — пита Присмехулникът.
— Не съм й решавал формулата! — отвръща другият.
— Щом буди любопитство, значи е жена! Дори повече от някоя „мис“! — заявява Асен.
— Философе, можеш ли ни заинтригува? — възкликва Зиморничавият.
Асен само чака повод да развие някоя теория:
— Д’Анунцио избирал най-невзрачната жена на някой бал и започвал да я ухажва. Тя разцъфтявала под комплиментите и погледите му и ставала най-интересната дама на сезона, заобиколена от поклонници…
— Значи, вкусът е стадно чувство! — заключава Присмехулникът.
— Не, женската привлекателност е творение на мъжа.
— Да вървим! — отсича Никифор. — И Дара няма да дойде.
— Отде знаеш? — пита делово Димо.
— Деян ще я предупреди! — натъртва Никифор.
— За какво? — се наежва Водачът.
Отвръща му мълчание. Някакъв облак висне над групата. Мъчим се да спотаим нещо, което отдавна се е набирало в нас, трупало се е като навеян сняг.
В настъпилата тишина се чува бръмченето на камерата. Стърже по изпънатите ни нерви. Операторът се е възползувал от почивката, за да снима околността и ония от групата, които не го забелязват.
Водачът се обръща рязко към него:
— Време е да се връщаш!
— Още малко! Докато ни настигнат! — упорствува Слав.
Водачът се взира отвъд ридовете — дано съзре очакваните. В далечината долу градът е захлупен с една гъба от дим.
— Как ще мъкнеш тази гира по върлото? — пита Присмехулникът и сочи към камерата на оператора.
— С камерата си пазя равновесие.
— Да не те издуха вятърът.
Самотността на откъснатия от групата
Най-глухата самотност.
Дара губи следите.
Лута се из преспите. Озърта се.
Само сянката ти те придружава. Няма жива душа. Долу в ниското пада мъгла. За миг страх те съзема. Тишината е пълна с ослушване.
Да се върнеш? То значи още повече да заглъбнеш в самотата.
Като единак се провикваш към височините, където снегът свети недостъпен:
— Хе-е-е-оп!
Викът ти се прехвърля от рид на рид. Висок и проточен, съразмерен с височините и разстоянията, той очаква издалече откликващо ехо.
Навярно първият човек с такава виеща болка е огласял пустошта на планетата.
Тръгваш пак, преследвана от шума на собствените си стъпки. Да би ти пошушнал някой какво те чака там при другите, ти не би се изплашила. Защото няма нищо по-страшно от това да останеш сам, да се откъснеш от своите, да изостанеш, пък дори и от общата беда.
Чувството на отцепената от стадото овца — най-древният страх.
Пропастта те гледа с огромно, празно око. С поточето под леда планината си шушне сама на себе си. Не отговаря дори с ехо на биещото ти сърце. От зъберите лъха студена саможивост.
Единични стъпки в планината. Едно настръхване пронизва вселената.
Бягаш, подгонена по петите от собствените си стъпки…
Настигане
Потеглили отново, се вслушваме. Обръщаме се, за да видим по лицето на Водача ехото от доловения вик.
Погледът му просветва. Не сме се излъгали. Счу се нещо. Той изтичва до един издаден ребър и оттам оглежда околността.
— Е-е-хо-о-о! Насам! Наса-а-ам! — Басът му проечава ликуващо.
Отблизо му отвръща викът на Дара, още по-ликуващ.
Всички вдигаме радостни лица — различни отражения на лицето на Водача. Той ни оглежда тържествуващ. Спира погледа си на единствения, който открито му се противопоставя.
Никифор среща погледа му невъзмутимо. Между тях се насъбира електричество. Кога ли ще даде искра?
Гласът на настигащата ни Дара смъква планина от гърба ни. Едва сега съзнаваме колко ни е безпокоело закъснението й.
Бранко не се стърпява и извиква на Никифор с укор:
— Видя ли? Идат!
И Присмехулникът се заяжда с Никифор:
— Тоя път не позна! Две на нула!
Групата се радва най-много на тия, които се завръщат при нея.
Запъхтяна, извън сили, Дара се появява иззад рида.
Сама. Оставаме слисани. Всички втренчваме очи зад нея в отсъствието на Деян. Още по-тревожна сянка прихлупва мигновената ни радост. Прибързаното тържество на Водача увисва във въздуха.
Дара грохва направо в снега да си поеме дъх. Не я питаме нищо. Тя още не може да проникне в настроението ни и сияе, че ни е догонила. Пак е заедно с нас.
Оставила е зад гърба си най-страшното: шума от единичните си крачки в тишината. Не са могли да я настигнат собствените й стъпки и да я върнат назад.
Само Никифор процежда злорадо:
— Не ви ли казах, че той няма да дойде?
Дара започва да включва.
— Деян е уплетен в една паяжина! — промълвя тя на пресекулки, чувствувайки се виновна, че не е успяла да го доведе.
Не й отговаряме, умислени. След дълго поемане на дъх, тя отвръща на мислите ни:
— И аз се чудя. Злокачествен казус. Не приличаше на себе си. Като плъх в капан.
Разменяме си подчертано спокойни погледи. Само Водачът отбива очи встрани.
— Деян предупреди, че служебно е възпрепятствуван! — казва той с пресъхнал глас.
Звучи неубедително. Никифор спотайва в ъглеца на устните си една иронична усмивка, която всички забелязваме, без да поглеждаме към него.
В такива моменти и най-краткотрайното мълчание изглежда безкрайно. Никифор не бърза да го наруши. В натегналата тишина чуваме мислите си:
Губим разреди! Групата е в непълен състав: вместо 16 — 15!
Слав, операторът, който досега се е спотайвал зад гърбовете, излиза напред:
— Аз ще бъда шестнадесети!
Избухваме в хаплив смях.
Слав настоява, без да се обижда, сякаш самото му присъствие между нас го издига над всяка обида:
— На мястото на Деян!
Това още повече ни разстройва.
— Кон за кокошка! — притуря Присмехулникът с достатъчен шепот, за да бъде чут от всички ни.
Водачът си излива яда върху оператори:
— Връщай се, докато е време! Не е за тебе!
Бранко отива по-далече, както винаги:
— Всичко ще провалиш! Заради тебе ще изтървем Памир!
Това е най-унищожителният аргумент. Но Слав, без да се засяга, умолява:
— Поне само до Зъба! Да хвана едно ъгълче…
Водачът махва с ръка:
— Стига пазарлък!
Как искаме да го отстраним, без да знаем, че с това отстраняваме самите себе си от всички други.
Как искаме да отлъчим от нас човека, който ще остави за нас единственото свидетелство. Но добре, че той не е честолюбив и налага своето.
Дара чувствува болезнено, че идването й без Деян ни разстрои. Ясно, че на самата нея не държим.
Още не си отдъхнала, скача, за да ни обясни нагледно, без да я питаме за това, как е отказал той. Мъчи се да ни разсмее, представяйки ни нещата с преувеличения по неин маниер.
Гротеска на снега
Истината, примесена с измислица, е по-убедителна.
Дара с имитаторска дарба изиграва една гротескна сценка:
— Влизам в института така с екипа. Църковна тишина. Качвам се чак на тавана. Табелка „Експериментална лаборатория“. Голяма фирма, бедно положение. Вмъквам се, без да чукам. Таванска стаичка, омотана в жици. „Деяне, излез от паяжината!“ А паяци в бели престилки протестират: „Пази тишина, момиче ли си, момче ли… Отде се извъдиха такива?“ — „Де профундис!“ — казвам и си пробивам път през джунгла от жици: — „Деяне, тебе ли ще чакаме?“ — Той увисва на една жица: „Нали съобщих? Не мога!“ — „Как можеш да не можеш?“ — „Правя годишен баланс!“ — „Балансьор! Сега се решава дали ще ни пратят на Памир!“ — Чукам на апарата пред него.
Дара чука на камерата, която в този момент я заснима.
В зимния алпийски екип, с въжето, навито на обръчи и стегнато с възел на лявата й ръка, с пикела, с ъгловати момчешки жестове, които се стрелкат в най-неочаквани посоки, тя е безподобна.
Можем да си представим как ще изглежда на ням филм: една пантомима, която би могла всичко да изразява — Пинокио в разпра с мухите, Хитър Петър се препира с гъските на пазара, Дон Кихот се бори с вятърните мелници.
Без да се смути, Дара продължава:
— Питам го: „Е, в кое чекмедже си тикна прословутата дисциплина? Извади я поне за превъзпитание на такива като мене!“ А той: „Не мога да се измъкна!“ — „Да не си муха в шише с лепило?“ — А един сив, с миши очи се намесва: „Значи, имало и жени алпинистки!“ — „Ще има — казвам, — щом мъжете ги няма!“ А Сивият: „Аз съм против такива, които рискуват живота си за нищо!“ А аз: „Щом не можем да бъдем като тях, то можем да бъдем против тях!“
Групата не понася фалшива нотка. Наежва се като таралеж срещу бъбривата Дара:
— Без отклонения! Главното!
Гротеската звучи като дисонанс. Не ни разведрява. Ние очакваме не пародийни измишльотини, а някакво обяснение на необяснимото.
Да излъжеш очакванията на групата — то е почти равностойно на измяна. Дара ядно от безсилие смъква тона:
— Е, добре де! Питам Деян: „Е, последно?“ — И знаете ли какво отговори? — „Невъзможно ми е!“ — А той ме е учил да зачеркна тази дума от езика си! — „Зачерквам те от всички скали!“ — му тръснах и си тръгнах. А оня, Сивият, зад гърба ми: — „Плоска като линолеум, да я препъхнеш под вратата!“ — Мисли, че ме засяга! Как издържа Деян под оня нисък таван?
— Пак нещо ново е открил! — Водачът се сили да придаде убедителност на гласа си.
Нетърпеливият Бранко казва:
— Откога открива тая цветна телевизия и още не се вижда!
— Привел се, подпира с рамо гредореда на тавана да не падне! — прибавя Дара.
Контрапункти
Ако не бе ниският таван, как щяхме да измерим висотата на простора? Ако не бе пушекът, как щяхме да усетим чистия въздух?
Някъде високо в ослепителната белота на снега се открояват атлетични плещи, сливайки се с верига хребети.
Снежна безбрежност.
Височината запалва по лицата ни цвета на здравето.
Групата ни е от 16 души. Вървим решително, с пресни сили. Колкото повече се изкачваме, толкова повече билото изглежда, че се издига. Минаваме край пирамидка от наредени един върху друг камъни, полузасипани с пухкав сняг.
Никифор, досега крачил нагоре, отстъпва на следващия да пробива пъртина и докато ни изчака да подминем, ни сочи пирамидката:
— Маркировка на Деян!
Това напомняне не е без скрит умисъл. Единственият облак, който тегне над всички, е отсъствието на опитния ни другар, най-възрастния между нас.
Асен теоретизира наум:
„В колектива отсъствието е по-осезаемо, отколкото присъствието!“
Пръв тръгва Найден, Водачът. Дара, временно на последното място, пита младежа, който сега минава над нея при зигзаговидния обход:
— Какъв е твоят коментар, треперко?
Зиморничавият последен от всички е вдигнал яка. Отвръща уклончиво:
— Шефът му не се е навил за неплатен отпуск.
Дара, която още не може да се нарадва, че ни е настигнала и вече не е сама в планината, се провиква:
— Затова аз винаги искам платен отпуск! Като ми откажат, грабвам неплатен!
Никифор заема последното място в редицата. Той все търси повод да напомни на Дара за дисциплината:
— Ти си едно нарушение! — и сочи отклоняващите й се дири.
— Вие, дисциплинираните, сте нарушение на природата! — се препира Дара.
Зад смешките се долавя първото пречупване на настроението ни. Един далечен тревожен сигнал, който се силим да преодолеем вътре в себе си. Липсата на Деян става все по-осезателна с напредването ни в планината. Късите, отривисти разговори се въртят все около него. Ясно е, че той е бил организиращата и сплотяващата сила. Без него групата ни се разслоява на отделни враждуващи токове.
Единствен Слав, операторът, е щастлив от отсъствието на Деян.
Зиморничавият се обръща към него:
— Голям късмет извади!
Слав, тъкмо снима с камерата челото на върволицата, му намига:
— Веднъж и на мене да ми провърви!
Водачът, като че ли забелязал с някакво око на тила си, че го снимат, изведнъж се обръща и се заканва с пръст на оператора.
Изобщо никой от нас не му позволява да го снима. Самата същност на алпинизма е бягство от погледите, смелост пред самия себе си, а не за показ, не за облаги и слава. Операторът винаги крадешком ни хваща, без ние да го усетим.
И сега навежда надолу камерата, уж я поправя:
— Нещо засича!
— Гледай ти да не засичаш! — го подканя Присмехулникът да върви, да не изостава.
Радиовръзка със света
Присмехулникът, който е радист в групата, поглежда часовника си:
— Време за сеанс!
Спираме. Използуваме миговете за пренагласа на товара и облеклото. Ако нещо убива, увисва, пречи, ако отнякъде подвява, ако шалът задушава — сега го оправяме. Едва при вървежа нагоре влизаме истински в дрехите си, в кожата си и се срастваме с товара си.
Радистът надява слушалките:
— Какво да съобщя?
Гласът му не сменя комичната си скокливост на скакалец. Навикът да ни разсмива се е превърнал в негов характер.
Водачът придава самоувереност на тона си:
— Групата е тръгнала в пълен състав по маршрута!
Слав, операторът, просиява:
— Точно 16 души!
— С тебе ставаме минус трима! — казва Присмехулникът, изчаквайки да се умълчим. — Един ще трябва да носи камерата, а друг — тебе надолу към хижата!
Операторът се смее, доволен, че е причислен към групата, макар и с подигравки.
Присмехулникът включва на предаване. Наглася микрофончето и го омотава с парата на дъха си като с памук.
— Ел-Зет 23. Тук Орловец! Чуваш ли ме? Групата тръгна в пълен състав по маршрута. Посока към Зъба. Посока към Зъба. Приемам! — натиска копчето на прекъсвача. — Приемам! Да… Да… Прието! Край!
Сигурно насреща прихват от смях. Самият глас на Присмехулника звучи като виц.
Водачът пита:
— Какво отговориха?
Присмехулникът прибира слушалките и микрофончето.
— Какво ще отговорят? „Правилно! На добър час!“ Сега можем да вървим напред. Съгласувахме!
Предчувствието на един се предава на всички
Суеверният се обажда привидно весело:
— Нощес ми се присъни лош сън!
Горазд бърза да изяви колко е надрасъл предразсъдъците:
— Не думай! Хайде да се връщаме!
А Поетът се обръща, цял в тръпно внимание:
— Какъв сън? — Той винаги е готов за всичко да пита.
Дори най-отдалечените в редицата надават ухо.
В прозрачния стъклен въздух гласът се удря със звънтеж:
— Деян ми скрил обущата, не ме пуща да тръгна! — Суеверният е още вътре в съня си. — Аз ги търся, търся, ругая го. И на края, за да не закъснея, тръгвам бос…
— Не стигна ли бос до Памир? — го пресича Присмехулникът.
Памир… Покривът на света. Това име ни пронизва с болезнен копнеж. То се е превърнало за нас в символ, в заклинание. В него са събрани всички наши неосъществени стремежи, амбиции, надежди, разочарования.
Асен разсъждава:
„Истинската човешка група не може без някакъв Памир, който да я извисява в облаците и там да я държи споена в един връх.“
Суеверният добавя с прекалена нехайност:
— Да не мислите пък, че вярвам в сънища!
Димо го дразни:
— Внимавай, че сега си 13-и в колоната!
— Глупости! — Но все пак Суеверният преброява с око хората в редицата. — Не съм! Ти си 13-и! — Обръща се към Димо, който върви зад него: — Дай да се сменим! Мене на 13-о число ми върви!
Димо свива рамене пренебрежително. Сменят местата си. Суеверният постъпва така, за да преодолее суеверието си.
През всички ни пробягва неволна тръпка: дали няма да има някаква съдбовна последица тази детинска игра на смяна на местата?
Какво не минава през ума на човек, който с часове върви из планината, загледан в снега пред себе си.
— Защо аз например не сънувам? — пита Поетът.
— Защото поетите страдат от безсъница — припомня Присмехулникът.
Суеверният мимоходом се изтърва:
— Все пак някои сънища се сбъдват…
— Упива те мистика като мастика! — прави каламбур Присмехулникът.
— Какво ще кажеш, Философе? — пита Слав, операторът, нарочно, за да го принуди да се обърне и да го заснеме, преди онзи да се е усетил.
— Суеверия! — отвръща компетентно Асен. — Всички съногадатели са смешни. Дори Фройд в раздела за сънищата изведнъж звучи наивно: стига до елементарна символика.
— Но защо човек сънува? — пита пак Поетът.
— Питай защо се събужда? — казва Дара.
— Сънищата са отпадъците на съзнанието в подсъзнанието… — продължава Асен.
— Един вид кошчето на съзнанието! — вметва Присмехулникът.
Дара възкликва:
— Че то отпадъците по-хубави от…
Водачът туря край на бъбренето ни:
— Ускорявай темпа! Стига приказки!
— Ускорявай! — се предава от човек на човек. — Уско-ря-вай-й!
Колективът ни при трудните сблъсъци с природата така се е споил, че не можем един без друг, при все че непрестанно се заяждаме. Свикнали сме да съгласуваме стъпките си, но не и думите. Дори понякога словесно отреагирваме невъзможността да се опълчим на дело един срещу друг. Странното същество НИЕ е неуязвимо отвън, но застрашено извътре. Ние инстинктивно чувствуваме това. И понеже държим да бъдем НИЕ, на всяка цена НИЕ, се пазим от самите себе си. Позволяваме си открити разпри, лице срещу лице, но не и подмолни борби иззад гърба. Доколкото това е възможно в една група.
Добре, че има някъде Памир да ни сплотява под своя шеметно висок покрив.
Макар и отсъствуващ, Деян запазва своето място. Една невидима празнина между втория и третия в редицата. Водачът Найден по навик се озърта и търси там познатия силует за подкрепа и съвет. Сякаш Деян все още може да ни догони по означената от самия него маркировка и да си заеме мястото. Без съмнение, той е особено нужен на групата. А докато е бивал с нас, ние го пренебрегвахме и дори му се надсмивахме, като на най-стар.
Последният в колоната, Никифор, който уж бе сигурен от по-рано, че Деян няма да дойде, при един завой неволно се поспира и претърсва с поглед лъкатушките на дирите ни надолу — дано се мерне закъснял другарят ни.
— Слаба видимост! — констатира той.
Безпределното пространство на белотата става още по-пусто. Няма го мършавия, изсушен като чироз силует на Деян по следите ни.
Изпитваш внезапно вътрешно зъзнене през бялата светлина на снега, студена и безплодна като докосване на нечия отсъствуваща ръка.
Деян наистина няма да дойде. Никифор настига групата бързешком, спазвайки точно разстоянието между предидущия и себе си. Но предидущият не го спазва. Това е Дара, която все се отклонява встрани. Само тя не може да си наложи да мълчи:
— Никифоре, ти какво мислиш…
— Нищо не мисля! — отсича Никифор. — Само за изпълнението на задачата! — И вади от горния джоб на якето си тефтерче, в което вървешком вписва педантично данните за времето, скоростта, посоката. На колана му виси крачкомер. Той често го поглежда, после часовника си и наум изчислява хода.
— На мене разправяй! Все за това мислиш! И другите само в това им е умът! Дори зная всеки поотделно какво мисли!
Дара се взира напред, сякаш да прочете мислите на Водача, който продължава да прави пъртина, съсредоточен в стъпките си.
Мислите на Водача тежат повече от раницата му
Ти единствен в групата се чувствуваш сам.
Ходът на другите се изравнява с твоята крачка. Затова трябва цял да си вглъбен в собствения си вървеж. По тоя начин поддържаш равномерността и съгласуваността на общото движение.
Сякаш направо от снега изникват образи, които се препречват пред тебе, искат да те спънат, да те спрат, да те върнат назад. Трябва да водиш борба на вътрешен фронт в себе си, за да не се повлиява ходът ти от хода на връхлитащите те мисли.
Ето, Деян дойде на края на града в още недовършената ти къщица. Завари те, тъкмо садиш дръвчета в градинката.
Едро ръкостискане.
— Уплетох се из тези улички като в кълчища! — казва Деян и избягва погледа ти.
Не е на добро това внезапно гостуване.
— Бягам от блоковете, Деяне! — сочиш му далече към квартала с нови блокове, строени като войници в настъпление.
— Не е ли късно за овошки? — пита Деян.
— Тъкмо време за садене: късна есен!
— Ще измръзнат.
— Ще ги повия в слама и зебло.
Бихте говорили още дълго на странични теми, за да заобиколите главната. Но ти не се стърпяваш:
— Деяне, защо не ме потърси в клуба?
— Исках насаме да си поговорим, Найдене!
— За какво? — недоумяваш.
— Позволяваш ли да те разсърдя?
— Опитай се! — отвръщаш великодушно. — Влез вътре на топло!
— Да не безпокоя жена ти!
— Толкова ли е обезпокояващо това, което ще ми кажеш? — питаш ти и се затваряш в себе си.
Деян снове из градинката сред голи дръвчета, овъглени от сланата, сякаш измежду тях търси думите си:
— През декември денят е най-малък. Не е време за прояви! Защо да рискуваме хората за покриване на разряди…
Възразяваш отчуждено:
— Знаеш много добре, че няма да ни пуснат до Памир, преди да сме изпълнили плана за разрядите. Пък и младежите ламтят за повече прояви. Защо да ги спираме?
— Не ламтиш ли ти за прояви, Найдене? — набляга тихо Деян.
— Аз не се деля от другите? — отвръщаш самообладано.
Изчаквате се взаимно да подредите мислите си.
— Нужна е предпазливост! — казва Деян, строшавайки едно крехко, премръзнало клонче.
Ти избухваш:
— Знаеш, пазейки се от всичко, ние не се опазваме като човеци!
Деян си тръгва. Не го задържаш.
— Предупреди групата, че аз не съм съгласен! — заявява Деян на прага.
Процеждаш през зъби:
— Защо аз, ти ги предупреди!
Деян махва с ръка отдалече:
— Ако решиш да ми се разсърдиш, обади се!
— Няма да стане нужда!
Останал сам, разсъждаваш:
Кого да слушаш? Лесно е да се дават съвети отстрани. Мястото на водача е най-открито и най-ветровито. Какви не ветрове те брулят от всички посоки. Ако се поддадеш на всеки вятър, трябва непрестанно да се въртиш. И вместо да показваш пътя, ще станеш ветропоказател. Не! Себе си трябва да слушаш. Сам себе си да следваш, за да те следват и другите. Самотен, необвързан с никого поотделно, за да бъдеш с всички заедно!
И се свеждаш загрижен над едно дръвче…
Водачът забива крак в снега. Сякаш посажда стъпка след стъпка. Какви овошки ще поникнат от тези следи?
Стръмнината расте
Върволицата ни заглъбва навътре в планината. Хлъзгав наклон. Думите стават все по-редки, все по-кратки. Само Дара се обажда от време на време.
— Цяла нощ е валяло! — Тя единствена се озърта наоколо.
Другите гледаме само пред себе си. Предусещаме нещо, но не го осъзнаваме. Това се предава на Поета. Неосъзнатото от нас се избистря в него, дирейки своя приблизителен израз:
Нищо не забелязвам наоколо, даже не помня през къде съм минал. Гледам право пред себе си в една точка, за да видя всичко в цялост.
Чувам тишината на снега и под нея — тишината на скалите.
Чувам как се движат молекулите на камъните.
Такава замряла тишина, сякаш след миг ще избухне и планините ще започнат да се местят.
Чувам гласа на реката, временно заключен в леда.
Чувам многобагрения шепот на далечни есенни гори, окапал, гниещ в падините.
Чувам мечешките сънища, сгушени в топлата хралупа.
Чувам песента на утрешния ручей, запечатана в снега.
Чувам с кожа, с обоняние, с нерви като пипала, с въображение.
Няма нужда да се разпилявам в погледи наляво и надясно.
Планината цяла влиза в мене, цяла в мене се просмуква — аз самият ставам планина.
Поетът е медиум, който транслира брожението на нашите смътни, неуловими усети. Дара с прекалената си жизненост прекъсва и размътва утаяването на тези редки вълни.
— Снегът още не се е слегнал! — се обажда тя.
Никой не й отвръща, като че не сме я чули. Пухкави снежни пластове, навеяни нощес, поглъщат шума от стъпките ни. Сякаш преставаме да съществуваме. Безмълвие — отклик на инстинктивната ни тревога. Това общо смълчаване на хората и природата се налага дори на вироглавата Дара.
Неволно се вслушваме по-внимателно в стъпките си. Сняг, пресен, ронлив поради студа. Шушнещ сняг. Има нещо предупредително в това едва доловимо шушнене.
Водачът се поспира запъхтян. Снегът под него замлъква. И в това замлъкване се таи някакво тревожно сигнализиране. Водачът е опитен планинар, разбира езика на снега. С един поглед, обърнат по-скоро навътре към собствените му усети, той преценява опасността. Върховете се навъсват все повече, там горе и тук вътре в нас.
Но Водачът, Найден, сгазва с твърда крачка тихите снежни предупреждения. Продължава упорито напред. Няма да се поддава на такива недомлъвки на природата. Трябва на всяка цена да осъществим замисленото.
Горазд, който кипи от енергия и млада сила, е най-глух за намеците на снега. Изглежда, силата е опасна за своя носител: тя притъпява тънките, неуловими възприятия. Горазд при това е влюбен. Същински глухар. Той изключва всякакво колебание:
— Сега или никога!
— Този път води право за Памир! — подвиква нетърпеливият Бранко.
Суеверният се издава:
— Времето се разваля!
Асен побързва да подкрепи съмненията си с цитат:
— Японските алпинисти имат за девиз: „Върни се, за да отидеш!“
Дара настръхва от вероятността за връщане или по-скоро от пристрастеност да противоречи:
— Още един да се откаже и всичко пропада! Цяла година сме покривали не норми, а вятър!
— Едното покрива другото! — уточнява Присмехулникът.
На шута всичко е позволено. Но на нас не е позволено да вземаме думите му на сериозно.
Последният, Никифор, който заключва колоната и е технически отговорник, бди за правилното движение на групата. Амбициозен, все изчислява нормите, проявите, почивките и ги вписва в тефтерчето. За него цифровият израз на ентусиазма е единственото убедително доказателство. Той ни окуражава изотзад, като че ни боде с остен:
— Всяка крачка ни приближава към Памир!
— Но Памир се отдалечава! — казва Присмехулникът.
Всеки един от нас във върволицата чувствува някаква непреодолима решимост. Непременно трябва да продължим. Защо? За да изпълним плана? Това вече не е главният двигател. Има нещо друго, по-необоримо. За нас няма път назад, щом веднаж сме тръгнали.
Смяна на пъртиноразбивача
Колкото е по-тревожно, толкова по-често стават смените.
Смяна на първия с втория.
Времето наистина се влошава. Подстрехието на облаците прихлупва планинските гребени. Натежава и на нашите плещи.
Водачът, разбивал до последни сили пъртина, се спира без дъх. Проявил е почти нечовешко упорство. Мисли, че щом е водач, непременно трябва да ни надминава във всичко.
Мъчи се да пробие с поглед напред. Планината все повече се затваря в себе си, сякаш отказва да ни приеме. Откритото лице на Найден се превръща в нямо отражение на планината: става непроницаемо, дишащо неизвестност. Той се възвива към групата.
Никой не се спира да изчака решението му. Вървим, без да забавим стъпка. Следващият вече го приближава.
Водачът се отдръпва встрани, затъва в дълбокия сняг и ни изчаква. Останалите не променяме равномерния ритъм на вървежа си. Държим се за този ритъм като за вътрешна опора. Крачим, загледани пред себе си. Ще го подминем подобно крайпътен дънер.
Единствен Деян, отсъствуващият, е някак в съгласие със задържането на Водача: неговото празно място раздалечава втория от третия и забавя движението. Но скоро ще се настигнат и те.
Този упорит, съгласуван, ритмичен ход дава тласък на втория и той излиза напред да проправя пъртина. Водачът си поема дъх, докато се източим останалите 15, взирайки се изпитателно в лицата ни поред.
Кой от нас ще отстъпи?
Едно след друго се нижат край него различни лица, повечето от тях млади, с едно и също изражение на човек, решен да върви докрай въпреки всичко.
Лицето на Присмехулника — винаги несъответно сериозно, от което ти става още по-смешно. Той няма да отстъпи поне от чувство за хумор.
Отсъствуващото лице на Деян. Чело, разсечено от една загрижена бръчка. Застаряващо лице. Той не би отстъпил от чувство за отговорност. Ако бе дошъл…
Лицето на Горазд, вътрешно все обърнато назад към Зорка, която го следва. По-скоро ще умре, отколкото да отстъпи.
Детското лице на Зорка, полускрито под прихлупената качулка. Влюбените не се сещат за отстъпление.
Профилът на Асен, Философа — изострен, насочен някак навътре. Нечетлив. Навярно съмнения, противоречия, страхове — ситни, незабележими като молци — го разяждат отвътре. Но ще отстъпи последен, за да удържи връх над себе си.
Занесеното лице на Поета. Няма ни крачка назад да отстъпи заради биографията си. Името „поет“ задължава.
Руменото, още хлапашко лице на Бранко. И насън няма да отстъпи, за да докаже, че е пълнолетен мъж.
Издяланият като камък профил на Скулптора. Този волев, широк подбрадник. Няма да отстъпи от срам пред другите и пред себе си.
Настръхналото лице на Зиморничавия — няма да се огъне, макар че ще му бъде все по-студено. Единственото, което ще го топли, ще бъде мисълта, че не отстъпва.
Прехласнатото лице на оператора Слав. Дали вече не съжалява, че не го заставих да се върне? Късно е. Няма път назад. Впрочем, загледан в красотите на пейзажа, той е сляп за опасността.
Заключеното лице на Рад, Мълчаливеца. Всичко е загубил. Няма какво повече да губи, за да се плаши. И мъртъв няма да отстъпи.
Какво делово изражение! Димо. Сякаш не върви, а оре снега. Такива не отстъпват.
А лицето на Суеверника — съсредоточено, сякаш подслушва тайни гласове. Няма да отстъпи от инат: да не се поддаде на суеверието си.
Лицето на влюбения Андро — бледо, унесено, сякаш бълнува. И в пропаст да го поведа, ще върви като сомнамбул.
Момчешкото лице с чип нос на Дара. Щуравите са най-решителни и верни. Ако щат всички вихрушки да я хванат за косите и да я дърпат назад, няма да отстъпи от опърничавост.
Ето го… Самото лице на амбицията. Съперникът ми Никифор. По-скоро ще застави мене да отстъпя, за да покаже, че той, бившият водач, е най-издръжлив. И че е бъдещ.
Никой няма да отстъпи.
Първите стават последни
Най-после и Найден се нарежда най-отзад и поема в нашите стъпки. Водачът е воден от групата. А групата е водена от някаква вътрешна, неотменима воля.
Застудява.
Зиморничавият вече губи надмощие над слабостта си и зъзне:
— Крайно време да започнат да изработват мразоупорни тъкани, топлопроводни чорапи и ръкавици!
— Не искаш ли гащи с реотани? — се обажда Присмехулникът.
Водачът върви след последния. Сега той съобразява стъпката си според другите.
Никифор усеща погледа му в гърба си като жило.
Дара гласно се присъединява към мислите на Водача:
— Сега Деян гризе жиците от яд. Благоразумието е бич за своя носител.
Водачът възразява по-скоро на самия себе си:
— Деян служебно е възпрепятствуван да дойде!
Никифор издебва момента да го клъцне през рамо:
— Докато аз бях отговорник, той бе зарязал и служба, и всичко! Нямах по-дисциплиниран катерач от него!
Водачът Найден не му остава длъжен:
— По твое време задачите бяха по-леки…
— Май Деян бе против този траверс… — вметва Суеверният, наливайки масло в огъня.
— Нищо подобно! — го пресича прибързано Водачът.
Бранко от позицията на своите 21 години е безпощаден:
— Деян остарява. Минава в графа „ПРОТИВ“.
Дара се залива от смях:
— Сигур на Деян му пламтят ушите. Все той ви е на мерника.
Независимо от това всеки поотделно какво мисли за случая Деян, в групата се утаява една обща присъда, неотменима и строга:
Отсъствието му е дезертьорство. Трудно ще му бъде да възстанови предишното си място между нас. Когато съществото НИЕ се разгърне в действие, няма оправдание за единицата. Няма лични причини. Дори колкото по-лични, толкова по-осъдителни стават тези причини.
Да пренебрегнеш себе си с радост — това е необходима предпоставка, за да бъдеш приет с уважение и обич в групата.
Никога не сме очаквали, че пробивът ще бъде направен именно от Деян. Той винаги е бил пример за самопретопяване. Постъпката му ни озадачава. А това е най-голямата вина в колектива: да бъдеш неясен пред другарите си, да будиш съмнения и замъгленост.
Деян много по-добре от всички нас знае това.
Тогава каква е причината да не дойде?
Мислите се събуждат при вървеж
Вторият е начело. Върви и мисли посвоему.
Това е Присмехулникът. Дали и сам пред себе си остроумничи? Или се оплаква? Или се потапя в своята тъга?
Снегът си прави шеги с него: подхлъзва го, поваля го встрани, лепне по подметките му и го дърпа назад. Но той няма да се остави. Излива отмъстителния си хумор върху отсъствуващия Деян:
— Вие, старите планинари, не сте тръгвали в такова време, нали?
Деян, възседнал висока скала като ездач срещу вятъра, оглежда простора със старомодна възхита:
— Ние катерехме върховете не за спортни рекорди, а за да видим от най-високо най-далече онова, което никога не се вижда от ниското.
Присмехулникът го дразни мислено:
— Е, да! Вие сте избягвали мъгли и веявици не за друго, а защото пречат да се вижда пейзажът.
Деян въздъхва:
— А вие, загледани в значки, отчети и норми, не забелязвате красотата на природата! Какво искаш от отчетници!
Присмехулникът натъртва:
— Ние се сливаме с планината, не я съзерцаваме отстрани. Нейната стихия прониква в нас.
Той изразява груповото усещане на природата. Самият колектив е като някакъв дял от природата.
Деян повтаря горчиво:
— Планината поваля безразсъдните!
— И само безразсъдните могат да повалят планината! — отговаря Присмехулникът като по вестник и забива крак в пряспата.
— Много си важен! — се присмива сам на себе си.
Обща стъпка
Вървим, вървим. Истинското изразяване на човека е вървенето. Никой освен оператора Слав не вдига глава да се озърне наоколо, да види промяната в тоналността на пейзажа. Само смъкваме черните очила.
Слав е отчаян, че при това скъдно осветление няма да се получат хубави снимки:
— Къде се скри слънцето?
— Да го попитам по радиотелефона! — предлага Присмехулникът.
Вече и операторът забива поглед в земята.
Всичко забравяме, погълнати от общата стъпка.
Самозадоволяване от вървежа. Навярно дълго сме стояли на едно място, дълго сме били спирани от различни пречки, та затова така упоено вървим.
Характерно изразяване на човека е походката. Тя е непроменима. Само в колектива индивидуалната походка при такъв продължителен общ вървеж се променя, придобива нови черти: съгласуваност, постоянство, издръжливост.
Силният прелива импулс на слабия, твърдият — издръжливост на уморения, волевият — постоянство на колебливия. Всеки поотделно сам не би извървял такъв труден път. Заедно покоряваме далечината и височината. Снегът става все по-дълбок. Наклонът — все по-променлив. Общата стъпка се нагажда към новите мъчнотии.
Нищо друго не гледаме, само да вървим.
Любовта преодолява инерцията
Един-единствен поглед често се вдига.
Нейде откъм опашката на върволицата този упорствуващ поглед не се задържа о гърба на предидущия, а го прехвърля като зид, който му пречи. Андро търси между другите движещи се плещи някаква пролука, за да съзре там, далече напред, тънкия, чуплив силует на Зорка.
Едно чувство го носи като в облак.
Девойката не изостава. Старае се да крачи с едра, издръжлива стъпка, съразмерна с калибъра на предидущите грамадни крачки. Тя е с пухкаво калпаче, което придава нещо съвсем детско на лицето й. Но вече надява качулката на анорака. Сякаш е в скафандър. С това тежко алпийско облекло фигурката й няма онази крехка грация, която й е присъща, но погледът на Андро я разгатва при всяко нейно движение. Тази скрита гъвкавост го увлича още повече, тъй като го принуждава да я търси и допълва с въображението.
Горазд се обръща назад към нея:
— Умори ли се, да ти взема раницата?
— Никак! — казва Зорка без дъх и брани раницата от ръката му.
По жестовете им издалече Андро чете думите и мислите, разменени между двамата.
— Следвай въжето! — заръчва Горазд и омотава кръста на Зорка с жълто перлоново въже с червена нишка, а другия му край навива на примки през рамото си.
Крачи пред нея и с едно подръпване на въжето възстановява равновесието й. Сякаш по това въже се прелива цялата му нежност към нея. И стойката на Зорка се изправя с почти свръхестествена решимост да върви срещу премеждието. Каква увереност и пълно упование в широкия мъжки гръб пред нея, който я води под закрилата си.
Навремени Горазд се обръща да се убеди, че тя го следва. И от нея, слабата, добива сила. В очите й той се вижда пречупен като лъч и върнат обратно към себе си, променен, обичан, удивен от собствения си образ.
Андро изотзад следи всяко движение на двамата. В неговия поглед се получава двойно пречупване: той вижда как другият се отразява в цялото същество на девойката. Търси непостижимия полъх на любовта. Предугажда промените по лицето на Зорка при всяко придръпване на въжето.
Двамата вървят, свързани с едно въже. А третият далече зад тях е привързан с невидимо продължение на същото въже, което го тегли напред и му дава невероятна сила.
Пред очите на Андро се сливат фигурите им. И този двоен силует е неговият хоризонт, който му затуля всичко останало.
Самотникът се вживява в чуждата любов
Поетът е роден самотник. Твърде много мисли и копнее за любов, за да може да я реализира.
Със своите опънати антени той лови чуждите трепети и си ги присвоява. Водовъртежното чувство между тримата: Зорка, Горазд и Андро, безмълвно и необяснимо на самите тях, търси израз и въплъщение в неизречените образи на Поета:
Ние сме онова, което прави от нас любовта.
Срещне те стар познат и се провикне: — Какво става с тебе? Не мога да те позная!
Ние сме онова, което кара другите да кажат: — Не си ти!
Ние сме онова, което кара самите нас да се изплашим: — Какво става с мене? Не мога да се позная!
Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние.
Ние сме, когато станем своята противоположност.
Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си.
Ние сме онова, което прави от нас любовта.
Така си мисли Поетът с ритъма на стъпките си в снега. Този монотонен ритъм на вървежа като някаква пулсация приобщава всички ни към сънното ядро на всемира, отвъд времето и пространството, в безмълвния кладенец на звездния сняг.
Поетът може би познава любовта откъм единствената страна, която истински я разкрива и осветява: неосъщественост.
Поетът върви унесен. Може би една от формите на споделена любов е поезията.
А в сянката на облаците снегът помрачнява все повече и добива сив, студен, металически отблясък, от който нещо в нас се отдръпва като при насочено острие на нож.
Този, който върви напред, се уморява най-много
Смяна на втория с третия.
Присмехулникът се оттегля встрани, омаломощен от борбата със снега и стръмнината. Малко забавяне, докато бъде заместен от следващия.
— Редът на Деян! — мисли гласно Дара.
Сега напред би излязъл Деян. Невидимото му присъствие за миг пробягва като тръпка на опомняне през всички нас. Навярно би се огледал внимателно, би претеглил на везни вятъра и снега, би повел групата с онази съобразяваща стъпка, свойствена само на възрастта и опита.
Асен отвръща на Дара отдалеч:
— Гробищата са пълни с незаменими хора!
— Друго не можа ли да измислиш? — отеква Дара.
Никифор се обажда:
— Само Деян може да ни оправи в буря.
Суеверният добавя с един особен тон в гласа си, от който неволно изтръпваме:
— Никой друг не познава така планината!
Дори Бранко, дето не зачита авторитети, признава:
— Старите алпинисти са му измислили прякор: Деян Маркировката!
Присмехулникът пак запазва последната дума за себе си:
— Ако беше тук, нямаше да му обърнем толкова внимание!
Водачът най-отзад по навик търси слабичкия, невзрачен силует на отсъствуващия, за да провери по него посоката, която е избрал.
Другите в стремежа си да прогоним растящото безпокойство от липсата му си разменяме заядливи бележки за другаря, готвил се много по-издалече и по-сериозно от всички нас за този траверс, а единствен неуспял да дойде по непонятни причини.
— Жалко за нощните му тренировки! — напомня Зиморничавият.
— Не си отспа човекът! — добавя Никифор.
Дара ни успокоява:
— Сега си отспива на тавана!
Празното място на Деян се заема от следващия.
Нов пъртиноразбивач — нова сила във всички
На първо място излиза Горазд.
Неволно го поглеждаме през очите на Зорка.
Едва сега проличава колко едър и широкоплещ момък е той и как привлекателна е неговата мъжествена грозота.
Сякаш няма да се измори така бързо, както другите.
Явно е, че при него решава не съобразителността, а енергията и якостта. С видима наслада и упоение от собствената си сила той започва да врязва пъртина в преспите.
Зорка точно зад него затъва в дирите му. Тя се сили да бъде достойна за първия, нейния любим.
Готова е да го следва докрай. А може би на нас се иска да бъде така и ние преувеличаваме чувството им.
Горазд с тила си я вижда как гордо върви след него. В нейните стъпки той търси отразени своите, проверява себе си в нея.
На тия двамата е по-лесно. Те се обичат. Планината им е до колене.
Андро изотзад с още по-тръпно внимание следи всеки нюанс в движението на влюбените. Пие двойния им силует на едри, жадни глътки. От това жаждата му се разпалва още повече.
Изчаквайки всички да го подминем, Присмехулникът се нарежда последен. Едва поел дъх, подхвърля нещо. Не го дочуваме.
— Какво? — вика Дара, която не иска нищо да изпусне. — Радиотелефонът откача!
Присмехулникът повтаря по-високо:
— Деян блести със своето отсъствие!
Какво ни прихвана? Край нас, зад нас, навред неотстъпно крачи Деян и ни настига с думите, казани мимоходом при някакъв разговор и отминати тогава нехайно:
— За планиране и отчитане се хвърлят повече сили, отколкото за изпълнение на самата задача. Става изместване: средствата се превръщат в цел. Човек се изразходва предварително в плановете, заплита се в мрежите на графиците, изгаря в загряването…
Дара се обръща мислено към него:
— Ти не загряваш! Заради един баланс не дойде!
Деян отвръща в предположенията й:
— Може да е заради нещо друго, по-важно от всичко!
Присмехулникът възразява мислено на Деян:
— Изместване… От много умуване не става ли изместване тук? — и сочи към челото си, невиден от никого как сам си приказва, крачейки в опашката на колоната.
Асен пък, далече напред, по някаква телепатична връзка е застигнат от подобна мисъл в друг вариант:
— От много политизиране ставаме аполитични.
Нанагорно
Първият налага на всички своя ритъм на вървеж.
Макар и капнали от умора, ние се увличаме против волята и възможностите си в този енергичен ритъм.
А откъде черпи Горазд своята енергия?
Мислите на пъртиноразбивача са далече от снега, в нещо по-непреодолимо. Той мисли с образи.
Една стъпка: Зорка във всичките й облици, които познавам досега и които все ми се изплъзват.
Втора стъпка: Андро, в единствения му образ, който все ме преследва — с този страшен, влюбен, непропускащ поглед.
Трета стъпка: аз самият между тях двамата в образа, който не познавам още за себе си.
Една стъпка: дали Зорка ме обича, или не може да забрави другия?
Втора стъпка: дали Андро, забил поглед като нож в гърба ми, ще ми я отнеме и пак ще си я върне?
Трета стъпка: дали съм достоен да заменя другия в нейното сърце?
Четвърта стъпка, най-трудната: ако й липсва нещо с мене, както ми се струва понякога, готов ли съм да отстъпя момичето си на другия?
Като че ли за изпитание на силата му, на Горазд се случи най-трудният отрез от пътя. Стига до най-стръмното: сега е моментът. Сега или никога. Мислено повежда със своята Зорка оня разговор, който все не смее гласно да започне, все му иде много нанагорно.
Двамата вървят на разстояние един зад друг.
Цял живот ли така ще вървим на определеното разстояние един от друг? Вървим вътрешно свързани с едно въже.
Ще обгърна крехките й рамене с ръка, внимателно, да не ги строша, и ще подхвана:
— Знаеш ли, Зорко, какво забелязвам?
Усещам я в прегръдката как трепва цяла нащрек:
— Нещо лошо? Познавам по гласа ти!
Как да й кажа? Не мога да й кажа! Трябва да й кажа!
— Всъщност и ти забелязваш…
— Какво? Нищо не забелязвам! — още повече се сепва тя.
Не бива да й казвам.
— Нищо…
— Не, има нещо! Кажи…
Защо започнах? Не биваше да започвам.
— Времето се влошава…
— Друго искаш да ми кажеш! Нещо по-лошо от лошото време. Кажи!
Няма връщане назад за веднъж изтървана дума. Трябва да я доизрека докрай.
— Андро ни преследва с поглед навсякъде.
Едно вцепеняване в прегръдката ми. Отрича прибързано:
— Така ти се струва! Това е изтекла вода!
Вече не мога да се спра:
— Той още те обича.
Сякаш прегръщам един звънтящ трепет.
— Още! Той изобщо не е способен да обича!
Сам не мога да позная гласа си — предпазлив вътре в огъня:
— Но е способен да страда!
Поглеждам я крадешком, дали не събуждам състрадание у нея към другия, и още по-страшно — към себе си.
Зорка вдига вежди, побелели от скреж:
— Защо си мислиш така?
Гласът й е сепнат и това ме сепва още повече.
— Защото аз на негово място бих страдал.
Не, по-добре никога да не повеждам този разговор.
Горазд пори пъртина, обзет от растяща страст. От погледа на третия, впит издалече в тях двамата, струи любов, която им се предава, увеличавайки собствената им взаимност.
Тримата вървят, въвлечени в някакво силово магнитно поле, без да могат да се изтръгнат от него. От кръстоската на излъчванията им пламва във всекиго от тях тройно по-буйна влюбеност.
Кръгозор
Стъпка в стъпка.
Един ограничен хоризонт се очертава пред всекиго: гърбът на предидущия. Силуетът на движещи се напред плещи, малко приведени под тежестта на раницата — това е хребетът, който трябва да бъде достигнат от всекиго.
Стъпките на предния — това е посоката пред нас.
Никакво отклонение.
Върховете не се виждат, затулени от предшествуващия гръб.
Като че ли планината е подменена от този жив, изгърбен, тъмен хълм, откроен на сивото небе в равномерно, непроменно движение, приличащо на неподвижност.
Кратка почивка
Спирането внася някакво вътрешно раздвижване.
Вдигаме очи от стъпките си. Някой отмята прогизнала качулка.
Изведнаж откриваме колко високо сме се изкачили.
Как сме дошли до тези ледени кули в небето?
За да се уверим, че наистина ние сме стъпили на такава немислима височина, проверяваме надолу под себе си белезите на крачките си. Дирите ни се вият и губят в белия кладенец на урвите.
Изваждаме по някоя ябълка и си подаваме един на друг. Впиваме зъби в кората на плода. Ядем бавно, съсредоточено, с удивление към всеки залък. Първична наслада изпитваме от дъвченето, от гълтането и изсмукването на съсухрената зимна ябълка.
Само Водачът не се сеща за ядене. Разтваря картата. Тръгва с пръст по червената черта на маршрута.
Суеверният, дъвчейки ябълка, се надвесва над плана. Едновременно го влече да надникне в пътя, който ни предстои, и го отблъсква страхът, че може да се натъкне на някакъв лош знак.
Водачът сочи с пръст, който не се колебае:
— Сега сме тук!
Ние не се взираме в картата. Важното е не къде сме, а да знаем, че се движим в графика.
Само Суеверният е тръпно любопитен.
— След колко ще бъдем там? — показва на картата кръстовището, където се сплитат улеи и пътечки като възел от змии.
— След около час — отвръща Водачът, почти уверен.
Някой зашепва и впива устни в снега като целувка. На лицето му се изписва разочарование. Снегът не уталожва жаждата.
— Жива болест да пиеш сняг! — казва Никифор и ни подава термос с горещ чай.
— Цитат от поуките на Деян! — го засича Дара.
Тя грабва термоса и пие на живителни глътки чая с израз на блаженство. Един след друг поемаме термоса. Всеки води отчаяно единоборство със себе си, за да се спре навреме и да подаде на следващия. Останалите го дебнем с погледи и измерване волята му според броя на глътките.
Горазд проверява намотките на въжето, препасващо Зорка.
Скулпторът прави разтривка на Зиморничавия като че го моделира от глина.
Асен се обръща към Поета наставнически:
— Не сядай! Мравчената киселина в мускулите се пресича!
— Втори цитат от Деян! — казва Дара.
А Никифор не откъсва очи от все по-високо надигащия се термос:
— Ей! И за мене оставете!
Водачът проверява снега:
— Заледено! Слагай котките!
Тук е текла вода и от студа нощес е замръзнало.
Завързваме ремъците на 12-озъби котки, надянати върху обущата. Подскачаме веднъж-дваж да проверим дали са закрепени добре. Земното притегляне става тройно по-силно.
Стъпваме на друга планета — по-тежка.
Операторът нещо се бави. Ще започне да се разкайва, че не се е върнал навреме. Поетът се навежда и му връзва котките.
Почивката започва да ни уморява.
Стъпки с нокти
Тръгваме пак, сякаш във вървежа е истинската ни отмора.
Редът на Асен, Философа, да проправя път напред. Сега ледът става все по-твърд, все по-звънък. Котките го драскат, вгризват се в него. Асен си спомня как Деян, старият алпинист, го е учил:
— Не бива да оставяш в планината погрешна следа!
Всеки се улавя в следата, оставена преди него, като в протегната ръка. Всеки вторачен надолу пред себе си. Вървим вън от времето и пространството, съсредоточени навътре в себе си в някаква невидима цел. Не забелязваме природата.
Горазд като огромен снежен човек се отдръпва встрани. Зорка се е свила до него. Останалите минаваме край снежната двойка, изчакваща ни да се източим, за да заеме крайното място.
Иде ред и на Андро да ги подмине. Само двойната нишка от парата на дъха им издава, че са двама, тясно свити един в друг. Андро се приближава към тях като към накладен огън в студа. Иска му се с един граблив поглед да си отнесе от топлината, която ги свързва.
Операторът забива несръчно шиповете на котките в снега, прави смешни усилия да се задържи стабилно на тях. Яд го е, че не може непрестанно да гледа пейзажа, а трябва все да впива очи в стъпките си.
В свъсеното утро природата спотайва безброй оттенъци, предупредителни намеци, знаци. Била с намръщени чела. Товар от облаци изгърбя планинските вериги. Лошо знамение. Ще завали сняг. Напластени сянка връз сянка по снежните откоси. Хребетите се надигат като неми, вкаменени закани пред нас.
Но ние не ги съзираме. Не искаме да признаем, че съществува обективен свят край нас със свои, сурови закони, независещи от нашата воля.
Плещите на предидущия запълват цялото зрително поле. Само пред оня, който прави пъртина, се простира открит кръгозор. Но той не отбива поглед встрани, нито назад. Гледа с наочници напред, към целта — далече към увития с чалма от мъгли и облаци връх — и долу в нозете си. И се вслушва не в многозначителните шумове на природата, а в стъпките на другарите си: дали го следваме със същото установено, незабавящо се, упорито темпо.
Тези наши дружни стъпки проправят път през безлюдието.
Няма връщане за нас, няма избор.
Само напред.
Вървим към смъртта и я предизвикваме.
Мисълта не угасва — искрица в снега
Асен мисли все по-интензивно. Мисълта му е органична съпротива срещу мраза. Неговата фикс-идея е да разгатне пружинката на колектива. Изведнаж му проблясва нещо като откритие и ускорява пулса му, затопляйки го цял извътре:
Човешката група е строго функционална система: мястото определя поведение и характер на отделния член, а не обратно. Щом излезеш напред да проправяш пъртина, ти биваш „натоварен“ с непреклонния характер на пъртиноразбивач, макар и да си бил слаб и разколебан нейде всред върволицата. Какъвто и да бъде човекът, щом застане на челно място, той придобива същите твърди черти на водач, както предшественика си, макар и да е бил негова противоположност. А предишният пъртиноразбивач, минал в опашката, капнал от преумора, автоматически приема чертите на редник, в чиято глава като в кошер гъмжат съмнения, несъгласия, колебания, критически заяждания.
Теоретикът на групата, Асен, мъчейки се да си обясни всичко докрай, мислено продължава спора с Деян:
— И все пак не разбирам защо не дойде.
— И аз не разбирам защо вие тръгнахте.
— Нима наистина застаряваш?
Деян отвръща загадъчно:
— При цветната телевизия се използува един недостатък на окото, за да се получи пъстър образ.
— Каква връзка има?
— Това правило важи за всичко: съумей да се възползуваш от недостатъците си!
— Най-голям недостатък е старостта.
— Трябва да се възползуваме от нея.
— Като си правим смях с нея?
— Тя има едно преимущество пред младостта.
— Опит?
— Нещо повече от опит: съмнение.
— Затова ли ни изостави?
— Затова исках да бъда с вас!
— А защо не дойде?
Деян обръща глава настрани:
— И старостта си има тайни!
Освобождаване от тежестта
Когато сме заедно, тежестта се разпределя по равно върху всички рамене.
Само плещите на Водача са превити повече, отколкото на другите — под тежестта на свръхзадачата.
На нас, останалите, ни е по-леко. Отговорността пада върху всички нас и се намалява многократно.
Вървеж в строй рамо до рамо — това е облекчаване от отговорност. Това войниците познават най-добре.
Вървим почти безгрижно.
Само раниците ни натежават. Неусетно се попривеждаме, сякаш с всяка стъпка нагоре някой пъхва в раниците ни по още един килограм.
Земното притегляне се увеличава. Като че ли сме се покачили на друга планета — неизследвана, огромна, ненаселена.
Дара се оплаква:
— Раницата ми има 30 килограма!
— По-тежка от тебе — казва Присмехулникът.
Дара вървешком извива ръка, мъчи се да разкопчае издутия джоб на раницата си. Ядосана, не може да раздене каишката. Сваля ръкавицата. Пръстите й мигновено се вцепеняват.
— Чакай! — Никифор се завтурва да й помогне.
Но тя не го дочаква да я настигне. Скъсва каишката. Измъква пипнешком две консервени кутии. Запраща ги встрани край един клек. Видимо й олеква, макар и малко.
Онези, които идваме след нея, вдигаме глави. Един прегоряло зелен клек на белия фон на снега. И това живо звучене на багра ни пронизва като някакво предупреждение.
Поглеждаме облекчено към захвърлените консерви. Сякаш от собствения си гръб сме ги смъкнали. Едната е заседнала между сплетените клони. Клекът, шибан от вятъра, барабани с корави нокти по тенекиените кутии.
Вървим. Без да вдигаме поглед към първия, го следваме неотклонно. Ние си казваме всичко не с думи, а със стъпки.
Преспи
Пречките и спънките са истинското мерило за разкрача.
Снегът се набива между зъбците на котките. С пикела го удряме, за да си освободим стъпките.
— Свали котките! — извиква Водачът с малко закъснение.
Изглежда, твърде много обмисля всяко свое нареждане. Не е ли сигурен в себе си, или има лош ден?
Спираме и сваляме котките като вериги. За миг се чувствуваме пуснати на свобода.
Смяна на пъртиноразбивачите. Напред излиза Поетът.
Дълбоки преспи.
След първата стъпка разбираме, че вървежът е още по-затруднен. Кракът затъва. Единственото облекчение е да вървим точно в дирите си. Стъпка в стъпка. Сякаш гипсова отливка. Следите в снега са като от един човек. Ни едно отклонение, ни едно отбиване вляво или вдясно. Въпреки снежните прегради. Ни едно ли?
Само стъпките на едного рязко нарушават тази няма съгласуваност. Все се отплесват встрани.
Но Никифор, бдителният, който върви зад него, все внася поправки: връща своеволните стъпки на предидущия към белия „коловоз“.
Кой е този младеж, който все не върви в крак? Ту забързва, ту се забавя, ту се спира да си затегне до носа ципа на анорака, или откърши някое бодливо храстче, отрупано със сняг, като наежен таралеж и с него да изчегърта снега от подметките си. С нахлупена качулка на анорака като шлем от лед. Обигран като дива коза. Походката му е по-различна от общата — неритмична, своенравна, нехайна. С пъргавина на пристъпи. Но това му струва скъпо. Такава нееднаква с груповата стъпка е по-уморителна, изисква двойно усилие за преодоляване на инерцията и стръмнината. Току залита. Цялата му фигурка, движенията са по момчешки необуздани. Изразяват непринудена, нетренирана хлапашка жизнерадост.
Само един дълъг сноп руса коса издава, че това е момиче. Дара. Но ние не винаги сме напълно сигурни, че това е тя. Така прилича на момче.
Още сами не знаем нищо определено за никого от нас. Мислим, че се познаваме. Ще дойде мигът да познаем всекиго поотделно и да се познаем всички заедно. При такъв поход ни се струва, че всички се преливаме един в друг. Почти еднакви силуети. Наведени плещи от умората. Наведени погледи надолу, забити в дирите на предидущия.
Общата цел уеднаквява повече, отколкото общ произход.
Отсъствуващият
Въпреки всичко никой не би искал да бъде на мястото на отсъствуващия.
Безпокои ни не това, което е пред нас, а това, което сме оставили зад гърба си — Деян.
Представяме си с чувство, преливащо в сигурност, неговото състояние. Непоносимо е да си далече от другарите.
Вече отива на работа. Извътре кипи под похлупака от мъгла и пушеци в града. И все повече ще кипи, ще изскочи вън от кожата си. Ще проклина себе си.
Вече влиза в лабораторията. Стени. Мазилка с цвят на мръсен сняг. Таванът стяга с менгеме черепа му. Той застава пред таблото с жиците. Ориентира се като паяк в собственоръчно изтъканата си паяжина. Прихваща с пинцети една жичка и я включва в контакта. В този миг го пронизва сякаш електрически ток: съзнава непоправимото — той сам се отказа. Инквизиция. Той е долу, а ние сме горе!
На свой ред Деян си представя как ние се качваме все по-нависоко. Необятността прониква в нас. Ставаме съвсем други. А той си остава противно същият.
Изведнаж се откача от жиците. Хуква навън. Обръща се през затварящата се врата към Сивия:
— Нещо ми е чогло! Ще отида до базата!
Сивият го сподиря с превъзхождаща присмивка, както трезвият гледа алкохолика, завтечен към кръчмата.
Изражението на човека е гърбът
Вървим. Гръб зад гръб. Лицата не се виждат. Наведени. Закачулени. Обърнати навътре към себе си.
Само гърбове. Лицата скриват израза си. Слагат си маска на добро самочувствие.
Остава изражението на гърба: то е изнуреност и упорство. Не може да се скрие, нито да се маскира.
Всеки гръб си има индивидуален израз.
Зиморничавият така се е свил, че е без глава.
Водачът току вдига плещи, за да намести раницата, сякаш да намали тежестта на отговорността и да смъкне съмненията от себе си.
Гърбът на Суеверния е неспокоен, все нащрек. Върви с усилие срещу течението на сигналите, предавани му отвред по невидими шифровани нишки. Някакъв храст захапва клина му с тръни и го дърпа назад. Суеверният се сепва. Ядно изтръгва крак от храста, ритва го като куче, да отпъди далече предчувствието. Но не може да отблъсне многозначителните шумоления: съсъка на снега под стъпките си, изсвирването на вятъра, отражението на гласовете в стъкления въздух. И една тръпка като бръчка прекосява силуета на гърба му.
Дариният гръб се бори посвоему с умората: вироглави движения във всички посоки, за да оттласне тежестта. Колкото по-нависоко се катери, толкова по-силно става земното притегляне. То не е постоянна величина. Мени се с възрастта, с товара на гърба ти, с настроението, с броя на стъпалата, които изкачваш.
Гърбът на Никифор, бдителния, е безличен, зает с дебнене на другите.
Гърбът на Асен е замислен, отчужден, вглъбен далече в себе си. Асен е страничен наблюдател в групата. Може би има нужда и от такъв, за да служи като контрапункт спрямо заангажираността на всички останали. Той е достатъчно умен, за да изнамери най-търпимата форма на страничен наблюдател: пълна и безусловна подчиненост на неписания правилник на групата, без да влага в това себе си. Автоматически изпълнява всичко, а си живее в своя свят. Не се намесва в разправиите, не взема страна, не иска да се осъществява в ръководството на групата, нито да влиза в подгрупа. Той е вън от вътрешната структура на групата. И това му дава възможност да я изследва отстрани, да преценява всички прояви на нейната същност, недостъпна за нас, които се варим вътре в нея. А как ние понасяме неговата вътрешна разграниченост? Наказваме го с пренебрежение: не се допитваме до него, не го включваме в списъците за награди, не го избираме в групи за чужбина и при всеки удобен случай го ужилваме с подигравки: философът в облаците.
Гърбът на Горазд е най-ясен, като открито лице: покровителствено загрижен, понесъл една нежност, която облекчава всяка трудност по пътя пред него.
Зоркиният гръб е приютен в силуета на мъжкия гръб и всецяло е упован в неговата сила и закрила. Впрочем, не е ли това твърде демонстративно, за да бъде истина? Но на нас ни е нужно да виждаме тъкмо такава подчертана женска привързаност.
А един сънен гръб, все по-отсъствуващ, стопяващ се в сиянието на снега, върви като в хипноза. Това е въплътеният израз на мълчанието. Върви в такт с прииждащите спомени. Върви отвъд света, отвъд вятъра, прекрачил вече прага. Рад. Нашата обща грижа. Обичаме го за това, че ни е създал тази постоянна грижа. Неговото нещастие ни кара да се чувствуваме до умиление добри и свързани чрез доброта.
Гърбът на Бранко се мъчи да си придаде мъжественост.
Гърбът на Димо е делово зает с растящите мъчнотии по пътя.
Най-нецелесъобразно оживен е гърбът на Слав, оператора: извива се в най-неудобни пози, за да бъде удобно на камерата да снима.
Всеки гръб си има някаква своя, вътрешна опорна точка.
Една влюбена двойка в групата стига, за да повиши тонуса на всички
Двамата заемат особено място във върволицата. Броим ги за един. Нежно момиче и пред него — едряк, грозноват, с мечешка пъргавина. В неговите, раздалечени, грамадни следи стъпва почти детското краче на девойката. Но тя изглежда все така упоена от трудността да го следва, да изравнява стъпка с неговата, да бъде на завет зад широката му гърбина и да споделя риска с него.
Горазд върви, сам с нейната немощ сред намръщените, взискателни, неумолими планини.
Разстоянието между двамата става все по-късо. Всяко намаляване на тази дистанция се отразява с едно трепване по напрегнатото лице на Андро.
— Двамата много се приближиха един до друг! — подхвърля Никифор през рамо към Найден зад себе си, но доста високо, за да чуем и другите колко той, предишният водач, е бдителен и колко нехаен е сегашният.
Дори при засилването на насрещния вятър той все изчислява нормите, времето, крачките, вписвайки данните в тефтерчето.
Водачът с един бърз поглед смерва отдалече нарушената дистанция между двамата, но не предприема нищо. Подчертано не обръща внимание на предупрежденията на своя съперник. По тоя начин ги определя като дребнави.
Това не убягва от нас, другите.
Скулпторът се полуизвръща към Зиморничавия с една иронична гънка в ъглеца на устните. Зиморничавият скрива ответна усмивка дълбоко в яката на якето си.
За редовите членове на колектива няма по-сладка стръв от съперничеството между водачите.
А отношенията между двамата, Горазд и Зорка, увличат цялата група.
Любовта има много по-широк радиус на действие, отколкото в тесния кръг на двама или в затворения триъгълник.
Малки, едва доловими прояви на взаимна нежност между момъка и девойката се предават на всички като съживяващо облъчване.
Всеки жест между двамата отеква с едно трепване по изопнатото лице на Андро. Мъчително блаженство го залива на вълни.
Горазд подава на Зорка рошавия си вишнен шал, сякаш смъква гривна от лъвския си врат. Тя увива шала около шията си бързешком, докато още пази неговата млада мъжка топлина.
Наситеното червено на шала върху снежната белота сипва жар в кръвта на Андро.
Той почти не забелязва студа, надигащия се вятър, пробягващите мъгли с дрипави, развети поли. Той всецяло е потънал в любовта на ония двамата. За него те се сливат с целта — с далечния, затиснат от облаците връх. Сякаш Андро диша с болка и наслада резливия въздух, издишван от двамата, поглъщайки ненаситно взаимността им. Чрез терзаещите мъки на ревността той съществува, получава стимул да върви напред.
Единствено неговото лице не се навежда под ледените игли на прехвръкващите снежинки. Колкото повече се влошава времето, толкова по-често той вдига глава, цял вдаден в онова, което става между двамата. Дори когато някой рид ги затуля за известно време от погледа му, той с въображението си неотстъпно ги догонва, прибавяйки нови, изтезаващи го детайли на тяхната близост: въжето все повече се скъсява между двамата, по него те си предават тайни сигнали. Зорка пъхва ръка под мишницата на Горазд да я сгрее. Горазд диша в пръстите на ръкавицата й да ги стопли с парата от устните си.
А другите плещи се навеждат все по-ниско, порейки вълните на вятъра.
Старият триъгълник в нов вариант
Прословутият любовен триъгълник в групата се превръща в любовен многоъгълник.
Всички по някакъв начин сме съпричастни към любовта на тримата: Зорка, Горазд, Андро.
Всъщност Андро без да съзнава, е събрал в себе си еманацията на ревността, пожеланията, разклонената игра на въображението на всички останали мъже в групата, така или иначе неравнодушни към женствената нежност на Зорка. Андро е станал неволен акумулатор на груповата влюбеност в Зорка.
Знаем ли ние какви кръстоски от излъчвания на чужди страсти възпламеняват в нас собственото ни чувство?
Виелица
Излиза виелица, сякаш предизвикана от дързостта ни.
Смяната на пъртиноразбивача ни съживява.
Напред тръгва Скулпторът. Нова струйка сила се влива в групата, като че ли се обновяваме чрез новия, не толкова изморен челник.
Водачът нейде откъм средата на колоната впива очи напред, търсейки посока. Профилът на планината, допреди миг полузавесен от мъгли и облаци, вече се е стопил в снежната вихрушка.
Цялата планина се завърта край нас.
Скулпторът не вижда накъде да върви.
Никифор долавя колебанието му:
— Всяко спиране означава замръзване!
Скулпторът започва да проправя пъртина накъдето и да е, само да няма застой.
Неволно се приближаваме един към друг. Зорка се свива досами гърба на Горазд. Двамата вървят един зад друг, омотани в снежния шал на вихрушката.
Мисълта на Асен работи още по-трескаво, разпалена от опасността. Той разсъждава:
Всяка крачка трябва да бъде точна. Всичко е неустойчиво, всичко се хлъзга, срутва, затъва. На нищо не можеш да се довериш освен на самия себе си. А можеш ли на себе си да се довериш? Ти организираш целия люлеещ се хаос чрез точните си стъпки.
Асен още по-настойчиво чува гласа на Деян, стария алпинист, който го е учил:
— Не бива да оставяш в планината погрешна следа!
Само в планината ли?
Всеки се доверява на следата, оставена преди него
Така се върви по-леко. Съмнението би затруднило разкрача, би те заставило да проверяваш посоката, да се озърташ за опорни точки, да търсиш нов път, да обмисляш. По-добре довери се сляпо и върви!
Всеки вторачен в дирите на предния, упован всецяло на тях. Предоверен.
Вървим вън от времето и пространството, съсредоточени навътре в себе си в невидимата цел.
Все повече се приближаваме един към друг.
Водачът забелязва това навреме. Обаче гласът му се завърта от виелицата и се връща обратно към него:
— Спазвай разстоянието един от друг!
Тогава пущаме груповия телефон — Водачът предава на съседа си и така от човек на човек отеква:
— Спазвай разстоянието!
Изпълняваме нареждането: да спазваме поне досегашното разстояние и да не го съкращаваме повече. И главно, да тъпчем точно в дирите си, за да облекчим огромния труд, който изисква всяка крачка.
Само младежът с дългия рус сноп коса, пресукан от вихрушката, е с опаки рефлекси. Блъскан от вятъра, сам блъска с лакти вятъра, сякаш се боричка с живо същество, извърта се, търси по-удобна поза и място да стъпи, за да запази равновесие.
Никифор, техническият отговорник, вместо да следи за движението на цялата група, да оглежда изминатия път и да регулира темпото, се залисва само с този недисциплиниран другар пред себе си: непрестанно го връща към следите на предидущия, с остри, неми жестове му се кара, оборва стъпките му и спори с тях:
Младежът неохотно се присъединява към веригата, викайки през вихъра:
— Стига си ме оправял! Оправи вятъра!
Вече едва-едва можем да различим, че това е Дара. Почти нищо във фигурата й не загатва женственост. Колективната воля й се налага мълчаливо. Дара трябва да се подчини на общия ход, да се изравни с всички.
Групата е neutrum като пол. Полека-лека се уеднаквяваме от дълго общуване. Понеже всички сме равни в колектива, неусетно се изравняват и половете.
Само влюбената Зорка запазва момичешкия си вид въпреки мъжките трудности по пътя. Тя цялата е лъчиста женственост, без да нарушава общото, уеднаквяващо движение напред.
Любовта — най-силната самозащита.
Находката
Вървим вече със слепи стъпки.
Издалече се долавя някакво тревожно подрънкване, което прониква в слуха като алармено звънче. Но ние крачим глухи, погълнати от единственото усилие: да не спрем.
Вятърът шиба ли, шиба с клонките на един мършав клек по тенекена консервна кутия. Но ние един след друг я подминаваме, без да вдигнем поглед. Нейде в подсъзнанието ни вика едно отчаяно звънче.
Ето вече всички се източваме, няма да обърнем внимание…
Отклоняващите се стъпки на своеволната Дара я отвеждат неусетно тъкмо нататък. Тя се спъва в нещо. Отскача рязко, сякаш е настъпила змия.
Навежда се и изпод клека измъква консервата, засипана със сняг. Дара, стъписана, познава собствения си товар, изхвърлен преди по пътя. Струва й се, че сънува будна.
Всички се струпваме край нея. Нечий крак подритва и другата кутия, заровена в снега.
Някой промълвя:
— Въртим се в кръг!
Друг добавя:
— Тъпчем на едно място!
Никифор се изтърва:
— Отдавна надушвам…
— И не предупреди! — настръхва Водачът.
— Главното е да се движим, да не спираме! — твърди Никифор.
Дара вика отмъстително:
— Да вървиш като сляп кон, това ли ти е дисциплината?
— Ако бях се опънал, щяхте да речете: нарочно преча! — казва Никифор.
Присмехулникът няма спирачки на езика си:
— Де да не помним какви неща ставаха, когато ти беше водач!
— Какви конкретно? — пита Никифор подигравателно.
— Нужно ли е? — Бранко се мъчи да прекъсне препирнята.
Присмехулникът това и чака:
— Раздаваше награди само на приятелите си… Надписваше им проявите…
Един пристъп на гняв е достатъчен, за да избие на безразсъдство. Способни сме да забравим и опасност, и дълг, улисани в караницата. Целта изчезва пред погледа ни, заслепен от озлобление.
Асен, който винаги е вън от груповите разправии, се мъчи да ни върне към реалността, подхвърляйки кутиите:
— Консерви, нов тип компас!
И страничният наблюдател е необходима съставка на колектива. Неговата трезвост ни опомня. Сепнат, Водачът проверява с поглед човек по човек от групата. Ние един след друг навеждаме очи към находката на Дара.
— Е? Какво ни остава? — пита Водачът.
В този въпрос чуваме връщането назад.
Всички погледи се събират в Никифор. Той бе предишният ни водач, има най-голям опит. Мълчал е досега, може би е имал нещо наум. Никифор стои ням като скала.
— Казвай, Никифоре! — го подканя Зиморничавият през тракащи зъби.
Горе при разредената атмосфера изведнаж избухва натрупаното отдавна в нас електричество. Знаем как нелепо и неуместно е това, и пак сме готови да се хванем за косите.
Никифор изплюва камъчето, което го е давило до този момент:
— Сега ме питате! Защо не ме попитахте, когато кроехте маршрута без мене?
Димо изразява общото помисляне:
— Ами ти защо се дърпа настрана, защо мълча?
Водачът сдъвква между стиснати челюсти:
— Нарочно ме остави сам да решавам, за да ме обвиняваш после!
— Ти не обичаш да ти се меси никой! — подхвърля злобно Никифор.
— Кой? Аз ли? — се настървява Водачът.
За миг изчезват виелицата, студът, светът. Само ярост.
— Опомнете си! — крясва Асен отстрани.
Дара ги стрелва с ръка:
— Сега намерихте да се карате! — но и нейният глас се кара.
Водачът се обръща към Асен заплашително.
— Не съм ли прав?
Асен е откровен:
— Съзнанието ми самоизключва при караници!
Водачът изведнаж изтрезнява. Думата „караници“ е плашило за всички ръководства. Тя ги злепоставя като неспособни да наложат единомислие. Всеки водач предпочита тихи вражди между членовете на групата, за да ги владее по-лесно.
Той превъзмогва гордостта си и запитва Никифор сериозно:
— Да се връщаме ли?
— Късно е! — отсича Никифор, наслаждавайки се на унижението на съперника си.
Скулпторът мята кос поглед към Зиморничавия. Сега не си разменяме подигравателни усмивчици. Съперничеството между водачите вече се превръща в заплаха за живота на всички ни.
Водачът, преглътнал и тази обида, настоява към Никифор:
— Е, какво ще посъветваш?
— Колективно посъветване! — поднася го другият.
Водачът се обръща към цялата група:
— Назад или напред?
Напрегнато мълчание. Сега ни липсва Деян.
— Правили сме и по-трудни преходи! — напомня Бранко.
— Да, но с нас е бил Деян! — вмята Суеверният.
Дара се удря с юмрук в главата:
— Как не го доведох насила! Да го хвана за окапалата коса и да го повлека насам!
Откриваме, че Деян е опорна точка при разпадане на групата. Дори отсъствуващ, той продължава да е спойката при рухването. Той е виждал не само фактите, но и техните последици.
Присмехулникът ни ужилва:
— Да взема радиовръзка и да питам какво да правим?
Неколцина възразяват засегнати:
— Не сме малки да питаме!
Никифор, изчакал да узрее неговият час, ни предлага спасителна идея:
— Ще вървим, щом сме тръгнали!
Звучи като откритие. По-скоро самоувереният му глас ни убеждава, отколкото самото предложение.
Въздъхваме облекчено. Намерено е някакво разрешение, макар и същото. Важното е да имаме лозунг, който да следваме.
Зиморничавият, съгрят от указанието, се присъединява:
— Да вървим, че както бях изпотен, якето ледяса на мене!
Някой си припомня за кураж:
— Миналата зима на Злия зъб, помните ли…
Дара се съживява:
— Хайде, че и моят шал замръзна, реже врата ми като гилотина!
Водачът се обръща с гръб към вятъра, но трябва да се върти, за да бъде поне отчасти гърбом към него. Мъчи се да разтвори картата. Вятърът я мачка и захлупва над лицето му. Суеверният и Зиморничавият я прихващат и се силят да я държат опъната, без да се скъса. Никифор вади компаса.
— Къде сме? — пита някой, без да се надява на отговор.
— Някъде тук! — Пръстът на Водача прави неопределен кръг по картата.
След бързо съобразяване Найден излиза напред, извиква нещо, но воят на снеговея го заглушава. Вместо да огледа околността, да провери върху себе си силата на бурята, той още веднаж изпитва с поглед хората си. Нов пристъп на вихъра го поваля. Пак се изправя, отърсва глава от снега, сякаш иде на себе си от лош сън. Вдига ръка. Взел е внезапно решение.
Очакваме да ни спре, да ни върне. Има още възможност да намерим път за връщане. Но реакциите на групата са различни от онова, което всеки един поотделно мисли и чувствува. И Водачът най-точно изразява груповото състояние. Извиква нещо с цяло гърло. Близките до него четат по устните му:
— Ускори ход!
Понася се ехо от човек на човек:
— Уско-ри! Ус-ко-ри!
От силует на силует пробягва тръпка като по жица и ни пронизва с нов ток сила.
Присмехулникът, сгърбен долу на земята като топка от сняг, предава в микрофончето:
— Ел-Зет 23, Ел-Зет 23! Чуваш ли ме? Тук Орловец! Продължаваме в посока към Зъба! Продължа-ва-ме!
Ех, по-друго си е да предадеш в базата „Продължаваме“, отколкото „Връщаме се“! Радистът добавя:
— На всяка цена ще изпълним задачата!
Ускоряваме стъпки.
Искри сняг
Като от префучаващ край нас влак хвърчат снопове от искри, обжегват ни и ослепяват. Вървим със затворени очи. Представяме си:
Деян е в базата. Узнал е от радиста в каква посока сме тръгнали. Чул е гласа на Присмехулника. Всичко е наред. И изведнаж този лозунг на края: „На всяка цена ще изпълним задачата!“ Опитният Деян е озадачен. Лозунгът говори тъкмо за обратното. Ако всичко е наред, защо е нужно да се декларира?
Виждаме го: застанал до прозореца, гледа навън. Лицето му е отражение на лошото време. Снегът пада, засилва се и като рояк слепи мушици се удря в стъклото на прозореца. И мислите му като слепи снежинки се роят и удрят о разгорещеното му чело и мигновено се топят:
„Защо ги изоставих?
На всяка цена ще изпълним задачата! Значи, има нещо, което прави задачата неизпълнима или трудно изпълнима.
Още не е късно. Мога ли да ги настигна?
Не са малки, сами ще съобразят.
Барометърът спада главоломно.
Луди глави. Можеш ли да ги спреш?
Трябва да съм с тях. Каквото и да става, с тях…“
На всяка цена ще изпълним задачата!
Ние вървим срещу ледените искри.
Деян непременно ще ни настигне.
Ако не самият той — поне с глас, със съвет, с вик през пространството ще ни настигне. На всяка цена…
Борба с бурята
Разколебаването ни плаши повече от бурята.
Вече всяко спиране се превръща в преоценка на изминатия път. По-добре да вървим, да не спираме!
Връзваме се на свръзки по четирима души на едно въже. Ако оставехме на ръцете да правят възела, както са вкочанени, никога не биха могли да го налучкат. Добре, че навикът слепешком умее да връзва и развързва и най-сложния възел.
Връзваме се за вятъра.
В дясната ръка — пикела, в лявата — намотките на въжето. Който върви пръв от четворката, изнизва бримките, следващият го настига и набира бримките. Щом един се подхлъзне и падне, другият хвърля намотките и забива пикела в снега. Действуваме автоматично.
Преминаваме по един ръб. От двете страни — пропаст, замрежена от веявицата. При подхлъзване трябва да правим кантар: двама да се хвърлят на обратната страна и да уравновесят тежестта на падналите. Дано не стане нужда! Макар и да знаеш, че това е единствено спасение при такъв случай, пак не можеш да преодолееш инстинкта на страх от пропастта и да се хвърлиш право в нея.
С неподозирани сили заглъбваме навътре в белите въртопи. Вихрушката свири в ушите ни, заплашително съскат пространствата, надига се снежна пушилка и заслепява очите.
Операторът се опитва да пусне камерата, но този път наистина нещо не върви. Той смъква със зъби ръкавицата си и върти някаква шайба.
— Не замръзна ли с тази камера? — крещи Зиморничавият.
— Тя ме топли, че ме кара да се въртя край нея! — отвръща операторът.
— Като жена! — добавя Присмехулникът, но вятърът отнася гласа му.
Изобщо в планината много от мигновените проблясъци на остроумието му се разпиляват и угасват по вятъра, без да ги чуе някой. И вече не се повтарят. Той знае, че не бива никога да повтаря думите си. Смехът се поражда само от изненадата. Повторението убива дори спомена за първия смях.
В групата най-точно се изучават загадките на смеха. Всеки талантлив смехотворец е немислим без група. И никъде не се чувствува такава нужда от смях, както в човешката група. Колкото по-дълготрайна и постоянна по състав е групата, толкова по-насъщен като въздуха за нея става смехът. И колкото по-трудни са пътищата й, толкова по-често избухва неговият животворен взрив.
— На разстояние един от друг! — Водачът не може да надвика вихрушката.
Вместо да ни разбие и раздалечи, бурята ни кара да се приближим един към друг, да съкратим още повече разстоянието помежду си. Подаваме си по бучка захар за сила и я смучем.
Всеки пъртиноразбивач прави по две-три крачки и отстъпва на следващия. Найден, Водачът, недочакал реда си, отново излиза напред да се увери, че пробиването на пъртината сега изисква неимоверна воля. Той пори с гръд вятъра.
— На разстояние! — се предава от човек на човек.
Зорка почти се е долепила до гърба на своя широкоплещ приятел, като че ли се тули зад канара. Нужният интервал помежду ни се стопява.
Техническият отговорник, Никифор, вместо да поправи тази фатална грешка, неволно ускорява и подтиква приближаването ни един зад друг, като ни насърчава да стъпваме по-енергично. Водачът съдействува на това: увлича ни в бърз, сгъстен ход за загрявка.
Без път
В безпътицата мисълта търси свои пътеки.
Асен, Философът, върви с винаги бодърствуваща мисъл. Макар и да сме изгубили пътя, той все ще достигне някъде с мисълта си. Дори никъде да не достигне, самото мислене е вече открит път пред него и той го следва неотклонно. Мислите му се четат отдалече като ребра на мършав кон.
И тъй, теоретикът на нашата група разсъждава:
Изобщо, правим тъкмо обратното на онова, което би трябвало да сторим при такива обстоятелства. На пръв поглед ще кажеш: безогледност. Сякаш за нас не съществуват законите на природата, предпазните мерки, самозащитата. Но при по-внимателно вникване ще откриеш, че ние сме тръгнали да преодолеем себе си, да стъпчем страха, да самоутвърдим човешкото си достойнство.
Всеки един от нас отреагирва някаква обида, издига се над някакво унижение. Искаме да измерим вътрешния си ръст с височините, достигнати от нас.
Борейки се с вятъра, Асен продължава:
Вървим лице срещу лице с бурята, предизвикваме я. Най-ненавистното за нас, натрупано от всекидневния ни живот, е предпазливостта, осигуровката. Искаме да докажем — кому? — на самите себе си, че не се боим!
Той догонва мисълта си, която го изпреварва:
Защо търсим трудността? Сякаш трябва да се пречистим от малките подлости, извършени там долу в низините. Да възвърнем самоуважението си.
За да се издигнеш поне с един сантиметър над себе си, заслужава да се изкачиш на най-стръмния връх. Никой да не те види, никой да не те знае. Това е най-красиво в алпинизма. Да се почувствуваш сам пред себе си по-добре.
Мисълта го извежда до опасна пропаст. Би могъл да спре дотук. Но той продължава и надзърва в истината:
Всъщност за какво рискуваме сега? Нито правим премиера, нито откриваме нов траверс. Този маршрут е минаван неведнаж. Няма вече неизкачен връх. Всички пътища са проправени преди нас. Ние сме тръгнали само в лошо време. При големи трудности. Не за да оставим името си, не за да открием неизвестното. Ей така! Да изпитаме себе си.
Минирано поле с лавини
Минаваме край лавинарник.
Нечия ръка отмахва снега, затрупал стълб с табелка. Открива се черна удивителна, което на планинарски език значи: опасност от лавини.
Суеверният съвсем тихо запитва съседа си:
— Дали има…?
Бранко отвръща още по-тихо:
— Нищо подобно! Няма!
Сякаш и вятърът заобикаля това опасно място.
Асен разсъждава:
„Какво като има? Лавината предварително е преодоляна, щом сме тръгнали!“
Свистенето на веявицата отнася и думите, и мислите нейде встрани.
— Лавини ни дебнат и долу в града, в канцеларията, в къщи! — шепне Присмехулникът, за да се увери, че диханието му още не е пресекло.
Свръхнапрежение във всеки силует. Дали ще събудим лавина?
Сякаш минаваме по минирано поле и всеки миг очакваме да полетим във въздуха.
Всеки един от нас поотделно се бои. Какви не мисли го връхлитат като внезапна лавина. Но заедно, НИЕ сме друго същество: неотстъпчиво.
Страх от страха
Къде е ключът на устойчивостта ни?
Отърсваме страха заедно със снега от плещите си и все така упорито продължаваме нагоре.
Скритите ежби ни държат нащрек и ни правят по-издръжливи.
Вървим сякаш глухи и слепи за опасността. Всъщност ние самите най-добре я познаваме. Но вървим, като че ли сме вън от реалността. Понеже познаваме една друга, по-голяма опасност: да се разпаднем като колектив, да престанем да съществуваме като бодро, весело, непреклонно същество НИЕ.
Макар и разкъсани от съперничества, завист, ревност, раздори и по-едри обиди — ние оставаме единни, монолитни като скала, опълчени срещу стихиите. Самите ни разногласия ни спояват повече. Скритите ежби ни държат да не се издаваме един пред друг като разколебани.
Асен размишлява:
„Никой не иска да се покаже по-слаб от другите. Повече се боиш да не бъдеш заподозрян в малодушие, отколкото да изложиш живота си на риск. В групата действуват странни закони: вътрешният страх те пази от външния. Боиш се да не се видиш в очите на другите страхлив и жалък.“
Тежко дишане
Първият и последен признак на живот: дъхът.
Пъхтим, сякаш понесли на гръб планините.
Кълбеста пара се вие от ноздрите ни. Собственият ни дъх ни води напред, показвайки ни, че сме все още топли, все още живи, по-силни от студа.
Може би пак вървим в кръг. Може би се връщаме назад. Може би тъпчем на едно място. Може би никога няма да излезем от омагьосания кръг. Само да не спираме.
Колкото по-опасно става, толкова повече се разпалва дружната воля да вървим. Накъдето и да е.
Сякаш ни обхваща зло опиянение. Един от друг черпим сила. Един пред друг ни е срам да признаем, че дъхът ни се свършва. Вървим все по-сгъстено един зад друг в бяло заслепение.
Струйките дъх искат да вдъхнат живот на бялата пустиня.
По ръба на пропастта
Вече не заобикаляме опасните места. Не правим обход на стръмнините. Заобикалянето означава съобразяване.
Вървим напряко.
Дори стъпките на вироглавия младеж все по-рядко се отбиват встрани. Завладени са от общия устрем в една посока, в един ритъм, в един дъх.
Дългият рус кичур се е превърнал в ледена висулка.
По това се досещаме, че зад момчешката фигура се крие Дара.
Само от време на време в нея избухва като потискана съпротива извътре някакво непредвидено движение, нецеленасочено излитане навън от вдълбаните дири — ей така, просто по навик, от опърничавост, от желание да противоречи. Водена от вътрешната си инерция, тя продължава да се препира с утъпканата пъртина, сили се да не повтаря другите, колкото и безсмислено да е това усилие. То й струва падане, удряне, изоставане назад, изтощение. Самият й характер се отнася зле с нея.
Но близко, на разкрач зад нея, бдителният Никифор педантично не пропуща ни едно отклонение и връща непослушния в правата посока. Никифор се престарава в своята праволинейност. За него е истинска наслада да уличи някого в погрешна стъпка. А недоглежда дали общата стъпка не е погрешна.
Вървим по самия ръб на пропастта. Заледено било на снежен масив. От двете срани — предполагаема пропаст. Чекръкът на виелицата замрежва пространството и скрива бездната.
Все по-трудно, все по-неясно става движението напред. Сняг — непоносим с натрапчивите му докосваници.
Напред към никъде.
А ние вървим с отчаяна решимост. Водачът, впрегнат в снежни юзди, тегли сякаш цялата група на гърба си.
Тук достигаме връх на сплотеност.
Да пробием стената на вятъра. Няма друг начин, освен да му се противопоставим заедно. Все повече се приближаваме един към друг. Вятърът се напъва да ни разпръсне, снегът да ни спъне, подхлъзне и забави. Ние заедно преодоляваме нанагорнището. Заедно се задъхваме до отмаляване.
Вървим все по-споени и блажени в безмълвната си обреченост.
Вървим в някаква бяла еуфория.
Белият сън
Рад, Мълчаливецът, върви със затворени очи.
Веявицата преде край него край него бели нишки, заплита ги в гъста мрежа и го залюлява в сън. Той сънува вървешком.
Камерата на оператора го издебва и го снима обективно: спящ. За обектива самата бяла смърт е констатация — какво се вижда отвън.
А ние виждаме зад затворените му клепачи онова, което може би вижда самият той. Неговото съновидение:
Златен листопад вместо сняг. Слънчев есенен ден.
Рад и Росица, прегърнати по хлапашки, потъват в пъстрите сенки на гората. Ние ги оставяме насаме. Нагазват в сухия прибой на окапалите листа. Рад изплита халка от една златиста тревица и я внизва на тънкия пръст на момичето, което се залива от смях.
Целуват се под рехавия, падащ купол на гората.
Росица духва едно глухарче и го обезглавява. То се разлита на безброй лъчисти стрелки.
Девойката се прехвърля от камък на камък нагоре срещу течението на реката. Във вирчетата трепти отражението на кехлибарени листа като пернати птици, слитащи към дъното, по-близо до небето. Тя плиска лицето си с пълни шепи от тази златна вода. Цамбурка с боси нозе из вирчетата, позлатена до колене.
Росица се спуща по една стръмнина надолу. Кичур мащерка, изникнала от самата скала, трепка, люшкана от вятъра. Момичето се увлича да я бере и се смъква още по-надолу по сипестия склон. Косата й пламти на слънцето като факла…
Рад със затворени очи през снежния вихър тръгва към този мамещ факлен пламък надолу към пропастта.
Другарството задължава да живееш
Димо навреме забелязва. Дърпа въжето да го задържи и се спуща пред Рад, пресрещайки го на самия ръб на пропастта. Подпира го с рамо. Двамата едвам се закрепят под тласъците на вятъра.
Рад не отваря очи. Димо го удря с юмруци в ребрата да го освести. Търка със сняг лицето му.
Спящият с нежелание отлепя очи. Оглежда се замаян. Бял хаос. Светът му е противен. Той е сърдит на Димо, че го е събудил от златното видение. Пак иска да се върне назад в съня, в слънчевия есенен ден.
Но Димо го понася на рамо. Олюлява се, едвам се държи на нозе. Чак сега Рад идва на себе си. Усилието на другаря му го разтърсва и опомня. То не трябва да отиде напразно.
Рад стъпва на крака и тръгва, залитайки. Димо поема раницата му и върви зад него, подпирайки го с рамо. Рад полага нечовешки усилия да бъде буден, да не се поддаде на съня — заради другаря, който го е спасил.
Помощта на другаря тежи като задължение.
Бялата смърт
Една нищожна стъпка да направим през белия, неподозиран праг — и вече сме отвъд.
Сънуваме, че все тъй бодро крачим напред, напред към мамещия връх, със слънце коронован.
Сънуваме, че все тъй щедро носим към хората ръцете си, прострени като уханен хляб.
Че все тъй сме сърцати, топли, млади и дишаме дълбоко с пълна гръд разтапящата пролет.
А без да знаем, вече сме сковани, с гипсирани клепачи от снега като на слепи статуи.
Безчувствени, усмихнати блажено.
И бие в нашите гърди парче от лед сред бялата пустиня…
Поетът вървешком сънува едно бяло стихотворение. Сякаш снегът му го нашепва в ритъма на мудните му крачки сред виелицата.
Той никога няма да напише това стихотворение.
Къде отиват ненаписаните стихове, неродените образи?
Въздухът е пълен със зародиши на неосъществени творби. Може би те са онази съставка на земната атмосфера, която дава живот на планетата.
Ние вдишваме поезията от въздуха, без да усетим.
Тя прониква в нас чрез ритъм на заглъхнали стъпки, чрез излъчвания от фантазията на непознати поети, отдавна мъртви, чрез душевни вибрации, които не могат да пресекнат.
Слепи и глухи минаваме през света, без да доловим поезията наоколо. Само когато кожата ни се провре през огъня и леда на някакво страдание, в нея се отварят рани като очи и уши. И докато раните не са още заръбнали, ние поемаме през тях на парещи глътки поезията на света.
Заедно — това ни е единствената опора
Въпреки всичко — заедно.
Ако някой би се противопоставил на общото движение напред, бихме се нахвърлили върху му, че ни отнема най-сигурния компас през хаоса: единството.
А всеки си мисли за себе си съвсем различно.
Водачът: Губя надежда. Няма излаз. Няма спасение. Не различавам никаква посока.
А вика към нас, мъчейки се да заглуши бурята:
— Посоката е вярна!
Никифор: Вятър! Отдавна вървим като слепи зайци. Не зная къде сме. Не зная къде отиваме.
А вика на съседа си:
— Не се отклонявай от правилната посока!
Дара: Няма нищо по-лошо от това да вървиш ослепен от снега.
А надвиква виелицата:
— Има и по-лошо!
Бранко: Ако майка ми, раждайки ме на тоя ден, е знаела какво ме чака…
А се провиква към Дара:
— Какво по-лошо? Змия в спалния чувал?
Дара отвръща така уверено, че сама повярва в думите си.
— Не позна! Жиците на Деян! — крещи тя, цяла омотана в белите жици на веявицата.
Зиморничавият: Деян си седи сега на топло, ние има да бием клинци, краят му не се вижда.
А произнася гласно:
— Деян ни завижда сега от топлия кабинет!
— Май ти му завиждаш, треперко! — го захлупва Присмехулникът.
Вървим, вървим. Странно същество сме НИЕ. Може всеки поотделно да си мисли каквото си иска. Но заедно като група ние мислим иначе. Това е съвсем друго същество, съставено от различни характери и гледища, а напълно противоположно на тях.
НИЕ. Звучи патетично.
Вървим почти допрени един зад друг. Искаме да докажем пред самите себе си, че е възможно за човека да бъде свързан с човека, че хората могат да бъдат наистина заедно, че никаква заплаха не може да ги раздели.
Изчезват разприте, стопяват се натрупаните злоби.
Всичко наоколо, което нахлува да ни раздели, ни свързва още по-силно.
Затова се радваме на бурята — тя ни прави единни.
Целта се подменя с друга, вътрешна цел
През белия хаос не се вижда целта в далечината.
Водачът забравя за нея. Но нали върви и ни води нанякъде? Ако спре, ще бъде наникъде.
Асен, теоретикът на групата, задълбочава познанието си. Той е доволен, че трупа опит и наблюдения. Мисълта му заедно с нашето въртене всред вихрушката следва своя водовъртеж:
Ние носим целта в себе си. Нашата цел е отвъд зъбчатата линия на върховете. Тя е в един вътрешен връх: да превъзмогнем малодушието, да се извисим над него. За нас най-ниското, най-унизителното е страхът. Затова сме напуснали топлите си домове, затова сме избрали да вървим без пътека, направо по най-върлите стръмнини. Търсим трудностите, за да се сблъскаме със страха и да премерим силите си с него. Никой не познава границите на собствените си възможности.
Ние търсим себепознанието.
За да намерим себе си, сме готови да изгубим живота си.
Колкото по-трудно и по-дръзко, толкова по-близко до осъществяването ни. Заедно с всяка стъпка сгазваме страха, стъпкваме колебанието си. Ставаме човеци.
Изправени на два крака срещу стихиите, срещу всичко, което иска да ни превие на колене.
Вълчи дири
Пресни следи на четирикрако пресичат пътя ни.
Току-що е минал вълк. Вятърът засипва дирята. След миг я няма. Може би ни се е привидяла.
— Вълчи следи! — открива Горазд.
— Надолу хукнал поразникът, на завет!
Наистина като насън ни се мержелеят четирикраки дири. Те слизат надолу, тулят се в овразите. А двукраките следи се катерят нагоре, на открито, към неизвестността.
Все още на два крака, все още изправени, вървим срещу бурята, срещу всичко, което иска да ни превие.
Някой се подхлъзва, пада и пак се вдига. Зад него другарят го подпира с лакът.
Да се задържиш изправен на два крака — това е мъката да бъдеш човек.
И пак вървим. Макар и с приведени плещи, с лица надолу към земята, със слепени от снега очи, но все още същества на два крака.
Не спираме — всяко спиране може да бъде завинаги.
Нозете ни продължават да вървят, сякаш независещи от нас самите.
Бялата смърт кръжи наоколо.
Бурята изведнаж стихва, самоизчерпана
Тъкмо когато е най-освирепяла, бурята грохва.
Повален вятър лиже стъпките ни. Сякаш ние сме го сгазили и омаломощили.
Спираме за кратка почивка. Рухнали победители. Всеки втъква пикела в снега, слага две ръце върху него, забива глава надолу и диша издълбоко.
Не можем да повярваме на ненадейното прояснение.
Развързваме се от въжетата. Сякаш се пущаме на свобода и не можем да се нарадваме.
Какво облекчение! Вятърът сгромолясваше цялата планина отгоре ни. Сега планината пада от плещите ни.
Който не е изпитвал това, не познава лекотата на въздуха.
Дара, щом откача презрамките на раницата си, непреодолима умора я поваля на снега.
Последни снежинки се изръсват от ниските облаци. Слънцето загатва за себе си. Снегът се е напластил на вълни, на вълни — това са неспокойните следи на бурята.
Пейзажът постепенно излиза от хаоса и се подрежда. Далече един снежен зъб свети като бисер.
Операторът избърсва снега от камерата, сякаш отваря ослепялото й око, за да заснеме изумителната гледка.
Изправени се озъртаме сред това огромно празно пространство, което се губи от всички страни — върхът! Как сме стигнали дотук, не бихме могли сами да кажем. Мисълта, че сме се изкачили така високо, ни кара да се питаме дали сме още тук на земята.
В планината след такава победа човек предугажда измеренията на вселената, без да се почувствува нищожен и самотен.
Затишието предвещава нещо по-лошо.
Но ние сме се успокоили. За нас мина най-страшното — изпитанието на издръжливостта ни. Изпитанието на сплотеността ни. Изпитанието на загадъчното същество НИЕ. Никой не отстъпи.
Сега от нищо повече не ни е страх.
Асен, който едновременно е вътре в НИЕ и вън от нас, разсъждава по-хладно:
— След буря е най-ясно, но и най-опасно!
— Стига, Философе! — казва Дара и с пренебрежителен замах запокитва думите му отвъд няколко хребета.
Разтопени от умора и тържество, победителите са най-изложени на поражение.
Миг блажено отпущане.
Гледаме с прояснен поглед. Върхът. Наново откриваме безкрая. Цялата планина ни принадлежи. И ние принадлежим на планината.
Бранко ни черпи от кесия с по една смокиня. Един след друг го благославяме:
— Честит рожден ден!
— Хайде, честито пълнолетие!
— Животът ти да е сладък като тая смокиня!
Трябваше да минем през ада, за да почувствуваме вкуса на един земен плод. Сякаш захапваме самото сърце на нашата планета — сбръчкано, изсушено, мъничко, но пълно със сочна, лепкава сладина и с безброй хръскави семенца, в които пращят зародишите на утрешните плодове.
Последно предупреждение на мъртвите към живите
Насреща — металическосиви скали, които вятърът е съблякъл до голо от снега. На места те са така изшилени, така застрашително надвиснали, че дори снежинка не може да се задържи по тях. Зинал е сякаш лунен кратер.
В подножието им се е сгушила надгробна пирамидка под снежна купчина. По-скоро с въображение, отколкото с поглед се различава плоча с някакви имена.
Водачът сочи натам:
— Лобното място на тримата алпинисти.
Прозвучава някак неуместно. Напомнянето за смъртта е винаги неуместно, дори когато си на две крачки от нея.
Поетът запитва още по-неуместно:
— Как точно е станало?
Изглежда, професионална деформация при поетите е да отварят дума тъкмо за онова, за което трябва да се мълчи.
Водачът е принуден да обясни. Прибягва до най-общи слова:
— Смъкнали лавина, когато изкачвали скалата.
Това и любителят може да предположи.
Операторът пита наивно:
— Не са ли били опитни? — В гласа му прозира угодливо желание да ни напомни, че ние сме опитни за разлика от загиналите трима.
Никифор отвръща насмешливо:
— Единият от тях бе най-големият специалист по лавините у нас.
Замлъкваме. Виждаме, без да се обръщаме, как лицето на Суеверния е прекосено от сянката на тревога. Всички дълго се вглеждаме в насрещните скали, изкачвайки ги с поглед педя по педя нагоре.
Едноминутно мълчание за загиналите. В тишината се долавя някакъв неопределен полъх. Потръпваме като от предупредителна въздишка на мъртвите.
Поетът, изчакал да отлежи мисълта му в затишието, пак изрича нещо неуместно:
— Всеки е уверен, че с него нищо няма да се случи. Другите загиват, но аз оставам… Когато дойде време да изпиташ на гърба си последиците от тази самонадеяност, вече е много късно…
Асен, загледан към надгробната пирамидка, ни напомня:
— Грешките ни упътват най-вярно…
Афоризмите са ефектни, но никой не ги взема на сериозно.
Към нови върхове
Амбициите изплуват в затишието.
Отново си спомняме за върховете.
Забравена е преумората. Зоват ни други хоризонти.
— Сега през къде? — пита Бранко нетърпеливо.
Водачът е разтворил плана. Няколко глави са скупчени над него. Това е за самоуспокоение, че се спазва колективния принцип. Инак маршрутът е решен още в София. Пръстът на водача пълзи по черната линийка към нашето лобно място. Съвсем близко, педя ни дели от гибелта.
Дали Асен отстрани забелязва това, че ни предупреждава:
— Според правилата, има да висим на въжето по ръба, ей там!
Отде му хрумна на набляга на „според правилата“?
— А според изключението? — го подиграва Присмехулникът.
— Да подсечем оня връх напряко! — предлага Горазд.
Когато физически силният съветва, слабо се чува.
Но водачът ни изненадва:
— Още по-пряко оттук нагоре на зигзаг! Да наваксаме изгубеното време.
Всички обръщаме глави нататък. Измерваме с поглед страховитата стръмнина. Това е най-рискованият вариант. Стрелваме под око Суеверния, но той си е сложил маската на спокойствието. Само е твърде изопната — от ухо до ухо. Смътно предчувствие от него се предава на всички. Обаче никой не иска да се покаже сепнат пред трудността. И най-неволно изтървана въздишка би отекнала като възражение.
В нас вече отзвучава последното ехо от току-що преживяното премеждие с бурята. В затишието наново се надигат потиснатите ежби и вражди.
Никифор кимва неопределено в знак на съгласие. Той вече прибързва да засвидетелствува единомислие с Водача и с групата, за да не го обвиним в отцепничество.
Скулпторът и Зиморничавият си разменят разбиращ поглед.
Присмехулникът спотайва една самоиронична усмивка, сякаш казва на себе си: „И да се обадиш, какво ще сториш сам срещу всички?“
Водачът долавя спотаената съпротива и се обръща показно към Никифор:
— Твоето становище?
Никифор след размисъл:
— Съгласен съм… че много закъсняхме!
Водачът, тъкмо се израдвал на първата му дума, помрачнява.
— За да поправим една грешка, да не направим друга, по-непоправима? — казва Асен, застанал по-встрани, сякаш да се разграничи.
— Стига с твоите сентенции, Философе! — кипва Дара.
Бранко не може да понася обсъждания:
— За какво бяха толкова усилия, ако не изпълним плана?
— Деян казва често: „План за самия план“ — напомня Суеверният.
Неколцина викват:
— Остави го Деян!
— Дезертьор!
— Остарял козел!
Поетът прибягва до общата мечта:
— Този траверс е стъпало към Памир! — В гласа му се скъсва една разколебана струнка.
— Пак ще се отложим за догодина! — казва Дара, подтикната от навика да противоречи.
Очертават се две подгрупи: едната по-малобройна, но активна, настойчива за най-рискованото, а другата — мълчаливо неубедена в нуждата от риск. Към несъгласните са: Присмехулникът, Суеверният, Скулпторът, Зиморничавият. Асен не се включва в никоя подгрупа, за него представлява интерес да ни наблюдава и да разсъждава върху разногласията ни.
Дара се обръща към Асен ядосана:
— А ти с кого си?
Асен й пошушва закачливо на ухото:
— С тебе!
Водачът туря край на обсъждането:
— Няма време за дискусии!
Много неща са се набурили в нас. Обаче всичко се решава от „спящите“ — те дават превес в боя. По-малобройната, но по-активна подгрупа ги повлича след себе си като комета опашката си. Това са Рад, Мълчаливецът, комуто е все едно накъде ще тръгнем, Андро, влюбеният, Зорка, женствената спътница на силата, Операторът, готов да подкрепя и най-опасния ход на ръководството само да не го изхвърляме от колектива, Поетът, склонен към съзерцание и податлив на внушение.
Водачът всъщност не е свободен да се налага. Той е еманация на колективната воля. Надделява желанието да се върви по ската нагоре на зигзаг, въпреки риска. Последен ще приключи спора Никифор.
Очите се събират в него, сякаш го заклинат да не се противопоставя, да не пречи на общия устрем, да не затормозва движението напред.
Никифор също е подчинен на общата воля. Той е огледалният образ на водача: предишният и сегашният водач се различават само във времето.
— Добре! Ако аз бях предложил на „зигзаг“, щяхте да кажете: „Пиян ли си!“
Неколцина ускоряват узряването на решението:
— Хайде! Хайде!
— Единодушно!
— Няма против, няма въздържали се!
Знаем, че това е най-бързият, но и най-несигурен път. И не възразяваме. Може би победата ни е замаяла главата. А може би несъзнателно търсим смъртта като най-върховното, истинското изпитание за човека.
Погубва ни древната като света човешка мечта за пряк път.
Да не се губи височина
Има закон пир нас, алпинистите: веднаж достигната височина не трябва да се губи. Това особено важи за планинските гиганти, където преодоляването на височината е свързано с „планинска болест“. Веднаж привикнал на разредения въздух горе, не бива да се спущаш по-ниско, за да не отвикваш.
За нас да се придържаме о този закон е въпрос на собствено достойнство. Всъщност в спора през къде да минем решава не превесът на нечие мнение, а този закон, станал наша втора природа.
Можеш, както искаш, да заобикаляш, да вървиш на зигзаг, по хоризонтал, в кръг, но никога да не изпущаш височината.
Колко усилия ти струва да се изкатериш нависоко. Тези усилия ще бъдат хвърлени по вятъра, ако не съумееш да се задържиш там.
По това се отличаваш от обикновения турист в планината: че никога не падаш под височината, която веднаж си преодолял.
По това се отличаваш от обикновения турист в живота.
Най-мъчното, почти невъзможно за човека: да се задържи на веднаж завладения връх и да продължи нагоре. Колцина такива познаваш?
Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднаж постигнатото.
Можеш себе си да загубиш, но да загубиш височината!
Тази вътрешна повеля е създала човека, тя го и погубва.
Всяко поколение получава от предшествуващото една висота, която трябва на всяка цена да удържи и да надвиси поне с една стъпка.
Човечеството дължи себе си на тази единствена стъпка над веднаж постигнатата висота.
Занемели стъпки
Потегляме.
Водачът слага пръст пред устните си. Ни звук не трябва да издадем, за да не събудим лавината.
Прекосяваме точно там, където е може би леговището й.
Лавината — лъвицата с бяла грива.
Толкова сме слушали за нея, толкова пъти сме се разминавали с нея, че я чувствуваме някак сродена с нас.
Крачките ни съвсем стихват, сякаш занемяват. Напрежението расте. Във въздуха висне заплаха.
Дори отклоняващите се стъпки на Дара се кротват, макар и все да не могат да вървят точно в следите на предидущия.
Сега вече няма вятър. Слънцето огрява зъбато, студено.
Ослепителна, безбрежна белота, по която се движи синята сянка на всекиго от нас. И тази вървяща сянка е признак на живот, доказателство, че ние сме още живи, още плътни, хвърлящи сянка върху мъртвата белизна на снега, сянката ни е по-реална от самите нас. А в усойните гънки на скатовете сянката на всекиго изчезва в по-голямата сянка на планината и се слива с нея.
Движим се по инерция съвсем близко един зад друг против всякакви правила. Щом веднаж е направено едно нарушение, другите грешки следват автоматически.
Водачът е излязъл пръв.
Дори педантичният Никифор допринася за нарушенията: подтиква изотзад да не изоставаме, за сгъстяваме редицата.
Грешките ни произтичат от победата. Повярвахме, че всичко ни е позволено.
Предпазливостта ни се изразява по-скоро инстинктивно — само в безмълвието.
Затаено дишане. Един по-издълбоко поет дъх може да предизвика лавината. Изопнато безветрие.
Още едно малко усилие. Едно последно усилие.
Пред вътрешния ни поглед се мярка лицето на Суеверния, което при серпантинното изкачване е скрито от нас. Но ние ясно виждаме как лошото предчувствие все по-плътно се отпечатва върху него. Сякаш стиснатите му челюсти задържат вика: По-скоро да става, каквото ще става! Несигурността, растящото безпокойство, неизвестността не се понасят!
Водачът мята бърз поглед през рамо към склона.
Висок до свода, заканително надвиснал от преден сняг. От другата страна зее пропаст. В дълбочините снегът изглежда мастилен от натрупаните сянка връз сянка.
Минаваме точно по средата между върха и бездната. Най-опасното място. Точката, в която се пресичат две притегляния: нагоре и надолу.
Вървим на зигзаг.
Близко един зад друг, все по-близко.
Сякаш дебнем край леговище на звяр. Само да не го събудим!
Човек зад човек, стъпка в стъпка.
Единни, дисциплинирани, твърди.
Верни на грешките си.
Самите ни стъпки подсичат лавината и я събуждат.
Последният пръв предусеща бедствието
Никифор вдига сепнат глава. Но от последното място в редицата нищо не може да се направи.
По серпантините Водачът е нейде високо над него.
Сепването на последния се предава като по жица на първия.
Водачът се обръща рязко нагоре, после назад към нас и извиква с несвой глас:
— Лавина!
Този вик дава окончателния тласък.
Снегът се заронва отгоре, руква по билото сипест, на криволичещи поточета, зашушва с особен, непознат, студен съсък, повлича все повече снежни вълни, отцепват се цели блокове, огромни ледени плочи, хлъзгат се ребром надолу…
И изведнаж…