Патрик Бойл
Meles Vulgaris

— Какво четеш, скъпи?

Гласът й беше приглушен от дебелото поло, което събличаше с мъка.

Той придърпа завивките върху гърдите си, нагласи по-удобно възглавницата и обърна страницата.

— Какво казваш?

— Цяла вечер… — показа се брадичката й — … не си обелил… — полото се изхлузи покрай обърнатите й уши — … нито дума. Тая книга трябва да е… — последно усилие и вече бе свободна — … страшно интересна.

— Ъ-хъ.

Тя хвърли полото върху седалката на един стол, разтърси острата си черна коса и критично се заоглежда в огледалото.

— Забол нос в някаква стара книга — осведоми тя намръщеното, загоряло от слънце отражение — и цяла вечер дума не продумва. — От огледалото изпитателно я гледаха две очи, черни като трънки, дълбоки и с тежки клепачи. — Знаеш ли, скъпи, чувствувам се самотна в тази къща през деня. — С несигурни пръсти тя приглади ветрилообразните бръчки около очите си. — Погледът й плъзна по застрашителните гънчици и бразди по шията и търси утеха в стегнатата загоряла плът на раменете и ръцете. Лицето в огледалото се усмихна печално. — Още малко и ще започна да си говоря сама.

— Ъ-хъ. — Той разтърка между палеца и показалеца си повдигнатата страница, преди да я прелисти.

Тя рязко се обърна.

— Ама ти изобщо не слушаш какво ти казвам!

— Извинявай, гълъбче. Не те слушах.

Тя протегна ръка. Заинтригувана.

— За какво се разказва все пак?

Той й подаде книгата.

— „Язовецът“. — Тя прелисти набързо няколко страници. — Прилича ми на учебник.

— Учебник е.

Намръщена, тя внимателно разгледа рисунката върху обложката.

— И откъде се взе у теб тоя внезапен интерес към язовеца? — попита тя.

— Видях я — той кимна към книгата — изложена на една витрина.

— Но какво, за бога, те накара да я купиш?

— Някакъв внезапен порив. Напомни ми за онази почивка на Сините купени^[1]. Когато гледахме боя с язовеца.

Лицето й се оживи.

— Но това беше толкова отдавна.

Той се обърна настрана, подпъхна завивките около раменете си и зарови глава във възглавницата.

— Помня — промърмори той, — спомням си всичко много добре.

Прозя се.

— В книгата се разказва за живота на тия приятелчета.

 

 

Язовецът — meles vulgaris — е от рода на месоядните животни, обитаващи земни леговища. Живее в хълмиста или гориста райони в почти всички части на страната. Среща се по-често в западните, отколкото в източните области.

 

 

Неделя сутрин. Пред вратата на черквата обичайната тълпа мъже, скупчени наоколо на групички, приказват за футбол, кучета, махмурлук, времето. Отстрани Мики Хоган нещо маха с ръка. Отдалечава се от тълпата, преди да заговори.

— Ще ходиш ли днеска на мача?

— Не знам. Защо?

— При Джони Джон ще има бой с язовец.

— Сериозно? Какви са им кучетата? Да не мислиш, че някой ще си остави кучето на един борсук да го осакати или убие.

— Хокър Дауни ще докара скапаното си кутре. Ирландския териер. Един хубав пердах може да му се отрази добре.

— А други!

— Ще има още един ирландски териер. Стабилно куче.

— Чие е?

— На помощник-енорийския. Момчетата ще го отмъкнат веднага щом той тръгне за мача.

— Боже господи! Представям си каква врява ще дигне, като разбере.

— Докато се върне от мача, кучето отдавна вече ще го чака пред вратата. Е, може да има някоя и друга драскотина след тая разходка, но глупавото псе и без това постоянно си докарва неприятности на главата. Само вземаш колата и тръгваме за Купените. Голям цирк ще бъде.

— Как са го хванали язовеца?

— Нали си спомняш, дето Джони Джон се оплакваше, че някаква лисица им издушила кокошките?

— Е, и?

— Ами вчера заранта намерили отпечатъци от лапи пред курника. Следите водели към дупката на язовец на един хвърлей място от къщата. Разкопали леговището, убили женската и трите малки, а господин Борсук днес следобед излиза на ринга.

 

 

Язовецът е представител на рода „месоядни“ и има големи зъби, но противно на разпространеното мнение, не напада домашни птици и млади агнета. Храни се с насекоми, дребни бозайници, охлюви и земни червеи, както и с някои растения — например плодове, орехи и трева.

 

 

Тя продължаваше да прелиства книгата, вперила невиждащ поглед в непознатите фотографии. В гърдите й се надигна нежност, сви се на топка в гърлото и овлажни очите й. Може би той също мислеше за сватбеното пътешествие, когато бе взел служебната кола и двамата отидоха в малката къщичка на леля му Елън в подножието на Крогорам. Нямаха пари да отидат другаде. Но кой обръщаше внимание на това? Прекараха там три седмици, отрупвани с грижи и глезени от леля Елън.

Обикаляха заедно из пустите хълмове и като луди се надвикваха с ехото. Зашеметени. Пияни от любов. Свързани от такава ненаситност един за друг, че жаркото лятно слънце сякаш угасваше, когато трябваше да се разделят дори само за миг.

Цели три седмици те бяха едно-единствено същество — изгарящо от жажда тяло, което поглъщаше щастието като сюнгер. И точно в последния ден от тази незабравима почивка двамата бяха взели със себе си Мики, за да гледат боя с язовеца на Сините купени.

Когато колата избоксува последните метри от пътя и влезе в двора на Джони Джон, вече насъскваха кучетата. Цяла тълпа мъже планинци бяха наобиколили Хокър Дауни — дребничък, припрян всезнайко — и го наблюдаваха как се мъчи да подмами и натика глупавото си псе в един преобърнат варел. Но всеки път, когато успееше да избута предните крака на ирландския териер във варела, кучето се изплъзваше и хукваше сред зрителите, размахало късата си опашка.

Тълпата дюдюкаше и подмяташе шеги.

— Подпри го по-яко, Дауни.

— Я го разкарай това страхливо пале.

— Дайте да опитаме с кучето на енорийския помощник.

— Хокър, я се наври ти във варела.

Дауни се засегна. Сграбчи кучето за козината на врата и за гърба и буквално го хвърли във варела.

— Дръж, Гари! Дръж борсука! — насъска го той.

Кучето реагира светкавично. Изскочи от варела, стрелна се между разкрачените колене на Дауни и се спря чак когато се добра на безопасно разстояние — нагази из подгизналите нечистотии на бунището, колебливо и обезверено махайки опашка. Нито подсвирвания, нито заплахи, нито ругатни можаха да го помръднат от мястото му.

Не оставаше нищо друго, освен да опитат с териера на енорийския. Макар и против волята му, тази задача възложиха на Мики Хоган, който понякога се грижеше за кучето вместо отец Брадли.

— Обзалагам се, че енорийският ще ме държи мене отговорен за цялата тази работа, ако се научи. Затова си дръжте езика зад зъбите — предупреди той.

Ирландският териер го последва по петите и застана пред отвора на варела. Мики го потупа по хълбока.

— Влизай вътре, юнако — каза той.

Кучето се навря във варела с готовност и докато Мики се изправи, извади иззад ухото си недопушена цигара и я запали, стоеше с изопнати крака и опашката му потрепваше от напрежение, но после бавно отстъпи назад и излезе. Щом се измъкна от варела, то спря и яростно разтърси глава.

Мики го сграбчи и внимателно огледа муцуната.

— Нито драскотина — обяви той. — За тая болест има само едно лекарство — върхът на ботуша ми.

— Ще трябва да се откажеш, Хоган — обади се нечий кисел глас. Беше самият домакин, старият Джони Джон. Стоеше на вратата на кухнята и наблюдаваше сцената с язвителна усмивка. — Казах ви аз да доведете фокстериери, но кой да ме послуша. Тия ваште марди не струват пукната пара за такава работа.

— Че защо пък?

— Не понасят миризмата на борсука, затова!

 

 

Една от характерните особености на язовеца са притежаваните от него мускусни жлези. Тези анални жлези се активират вследствие на изпитан страх или възбуда. Усещането за опасност стимулира секрецията и задействува защитния механизъм.

 

 

Една ръка разроши косата му.

— Моля те, откопчай ме, мили.

Той протегна ръка по посока на гласа и сляпо затърси из въздуха.

— Хайде де, мързеланчо — подкани го тя. — Не мога да сваля това ужасно нещо сама.

Очите му се отвориха и видяха черни презрамки на сутиен, врязани в загоряла от слънцето кожа. Докато той се мъчеше с впилите се дълбоко в плътта кукички, тя не преставаше да бърбори:

— Какво ще кажеш за тена ми? Цяла седмица съм лежала на тревата пред къщи да се пека. Толкова рядко виждаме слънце, че е направо грехота да не използуваме най-пълноценно тези горещи дни. Бог ми е свидетел, никак не е лесно да хване човек приличен тен. Е, разбира се, зехтинът помага. Но пък трябва да внимаваш да не заспиш, защото иначе ще се изпържиш.

Откопчаният сутиен се смъкна. Тя се завъртя с разтворени ръце.

— Отива ми, нали?

Кафявото тяло изглеждаше обхванато от гигантски слънчеви очила от бяла пластмаса, иззад които свирепо надничаха две гневни, опулени кръвясали очи.

По тялото му полазиха тръпки на смущение.

— Страшно екзотично — каза той.

Тя се изчерви от удоволствие.

— Наистина ли мислиш така?

Той се прозя широко и звучно.

— Разбира се.

Главата му отново се отпусна върху възглавницата.

 

 

Решено бе да оставят кучетата да нападат на открито, за да може противната воня да се разсее. Тълпата се дръпна по-далеч от варела. Кучетата бяха вързани на каишка.

Едно от момчетата на Джони Джон обхвана с ръце дъното на варела. Наклони го. Бавно. До височината на коленете си. Дращене. По-високо. Отново дращене. Вдигна го до бедрата си. Тишина.

— Закрепил се е синко — извика Джони Джон. — Ще трябва да го изтърсиш навън. Младежът разтърси варела. Предпазливо. Не се случи нищо. Този път по-силно. Пак нищо.

— Май ще останеш без наследство, ако продължаваш така — извика някой.

— Завърти варела обратно, Питър — заповяда старецът.

Сред тълпата се чуха одобрителни възгласи.

— Стабилен човек.

— От стара коза яре.

— Само за тебе работа, Джони.

Питър бавно завъртя варела около основата му. Тълпата започна да го обгражда по-отблизо. Старецът напусна мястото си пред вратата и също се приближи. Едно от кучетата изскимтя.

На четвъртината оборот язовецът се плъзна навън, като все още диво дращеше с нокти, за да намери опора.

Залегна на земята, обърнат с лице към мъчителите си; сивочерните косми на гърба му бяха наежени като на таралеж, а бялочерната му глава лежеше, притисната до самата пръст. Въпреки че стоеше неподвижно, цялото му тяло — от муцуната до късата опашка — излъчваше овладяна мощ.

Това свирепо, едва сдържано напрежение властвуваше над тълпата като застрашително вдигнат юмрук. Никой не помръдваше. Питър все още държеше във въздуха наклонения варел. Догорялата угарка опари дланта на Хоган, но той не обърна внимание. Спрял насред двора, Джони Джон чакаше с вдигнат ясенов бастун.

Отново изскимтя куче.

Свитият досега язовец изведнъж се стрелна напред. Не потърси пролука в редиците на враговете си. Хвърли се направо срещу тях и те се отдръпнаха пред него. С викове и ругатни, блъскайки се с рамене, с лакти, с ръце в желанието да се махнат от пътя на това бясно, освирепяло същество, те отстъпиха.

През този проход се втурна язовецът. Отвъд бе свободата. Надолу по алеята, през гъстия жив плет, по познатата пътечка, пропита с миризмата на себеподобните, към безопасността — някъде — на едно неопустошено гнездо.

Оставаше един-единствен враг. Джони Джон.

Хитър и упорит като самия борсук, той бе преградил пътя към градинската порта и сега, тропайки с крака и размахвайки бастун, накара язовеца да побегне назад към затворените и залостени стопански постройки.

Объркан, разколебан, борсукът вече тичаше по-бавно, със залитаща, клатушкаща се походка. Пробяга покрай редицата бараки, търсейки убежище, като ту се впускаше напред, ту спираше нерешително, ту отново се впускаше напред — подобно търговец, опитващ се да намери свободно място в претъпкан влак.

 

 

Краката на язовеца имат стъпалоходна конструкция — т.е. животното ходи на цяло стъпало, включително и на петите, за разлика от копитните, които стъпват само на пръсти.

 

 

Тя се тръшна в кревата и взе да се намества удобно, а той здраво се вкопчи в своя дял от завивките. Накрая тя все пак се сгуши под светлината на нощната лампа, хванала в провряната си между одеялото и възглавницата ръка отворено списание.

Гланцираните страници шумоляха натрапчиво, докато тя набързо ги прелистваше. Но пред очите й се редяха не облечени в палта от норка манекени, пищни блюда с ястия, огромни луксозни автомобили, а сурови, гладни, покрити с мъх хълмове.

— Защо пак не отидем там някой път? — каза тя.

— Къде? — Гласът му бе приглушен от възглавницата.

— В Крогорам.

Той раздразнено се размърда. Пружината изскърца.

— И за какво да ходим там? Леля Елън умря.

— Можем да отседнем другаде. В някоя ферма сред хълмовете.

Той отново се размърда. Обърна се по гръб. И търпеливо, разумно, с досада заговори на тавана:

— Виж какво, Шийла. В ония колиби в Крогорам ще издържиш точно една нощ. Там няма топла вода. Няма дунапренови дюшеци. Няма дебели мъхести килими. Няма грамофони. И преди всичко — няма никакви развлечения. Освен ако тръгнеш по планините да помагаш на овчарите.

Тя почувствува меката еластичност на мъха под босите си крака, хладината на калта, процеждаща се между пръстите й. Сърцето й трепна.

— Или по цял ден да седиш вкъщи и да се задушаваш от пушека на торфа в огнището.

Тя поемаше дъх, долавяйки парливия, упоителен, възхитителен аромат на горящ торф; наблюдаваше със сънени очи как пламъците гаснат в кафявата пепел, заслушваше се в уморените въздишки на прегорелите буци, рухващи в жарта.

— Да не забравяме спокойните нощи, които ще прекараш в компанията на лаещи овчарски кучета, мучащ добитък, а на разсъмване и на кукуригащи до прегракване петли.

Тя се обърна към него.

— Трябва да отидем, скъпи. Някой ден. Та дори ако е само за през деня.

— Добре, добре.

Той се зави презглава.

 

 

Язовецът изчезна в прохода между две постройки.

— Измъкна се.

— Защо не го млатна веднъж, Джони?

— Пуснете кучетата.

Старецът скачаше насам-натам в прохода и размахваше бастун.

— Сам се хвана в капана — каза той, докато хората се събираха в свободното пространство. — По-добър избор не можеше да направи, та ако ще да претърси цяла Ирландия.

Беше в задънена улица. Двете постройки — едната от бетон, другата от поцинкована ламарина — бяха свързани с няколкометрова каменна стена, висока колкото човешки бой.

По протежение на тези граници язовецът душеше и колебливо ровеше тук-там земята с предната си лапа. На мястото, където ламаринената барака опираше до стената, той започна да копае.

Докато се вземе решение да пуснат първо кучето на Хокър, язовецът вече бе издълбал достатъчно голяма дупка, за да може да използува и задните си лапи. С тях той изблъскваше назад изровената пръст, която се трупаше на непрекъснато растяща купчина. Когато ирландският териер се хвърли върху него, язовецът, без да напуска убежището си, се завъртя обратно и посрещна нападателя с безмълвно оголени зъби.

Лежеше неподвижно. Единствено озъбената му муцуна се въртеше насам-натам и отбиваше първите лъжливи атаки на кучето. Тази люлееща се, екзотично оцветена на ленти глава — деликатна, изящна, излъчваща свирепа бдителност — сякаш нямаше нищо общо със сгърченото тяло — страхливо, тромаво, сивкаво, — което с положителност принадлежеше на друг, по-нисш биологичен вид.

Кучето скочи. Сграбчи язовеца в основата на главата, където започваха дългите сиви косми, покриващи тялото му. Останало в безопасност от щракащите челюсти чрез тази ловка хватка, то изви нагоре раираната глава, яростно я разтърси и отново я блъсна в земята. Прикова я долу, притискайки я в рохкавата пръст, като в същото време давеше и ръмжеше, ръмжеше и давеше, впивайки зъби все по-дълбоко през гъстата козина, сякаш искаше да ги забие в жива плът.

Намерението си оставаше неизпълнимо. Задавено от грубата остра козина, то бе принудено да отпусне за миг челюсти, за да поеме глътка въздух, преди отново да се хвърли в атака.

Язовецът лежеше търпеливо, със заровена в пръстта муцуна. Изчакваше.

Накрая задъханото куче отпусна хватката си. За миг то се наведе непредпазливо над своя враг, сякаш да го сплаши с олигавената си озъбена муцуна. В този миг атакува язовецът.

Раираната глава се стрелна нагоре. Щракащи челюсти се впиха в провиснало ухо. Скимтене. Бясна борба, докато ръмжащото куче търсеше начин да се освободи. Див вой. Без да изпуска разкъсаното ухо, язовецът внезапно бе посегнал с една от предните си лапи и дереше муцуната на териера — веднъж, още веднъж — с дългите си длетовидни нокти, преди горкото животно да успее да се отскубне. С разкъсано ухо и кървяща обезобразена муцуна то отстъпи назад с квичене.

Джони Джон удари по земята с бастуна си.

— Махай го по дяволите това страхливо псе оттука — каза той. — Започне ли да квичи, ирландският териер не струва пукната пара.

Дауни улови кучето си и го завлече настрана. Язовецът отново се зае да копае. Мики Хоган започна да отвързва втория териер, който трепереше от напрежение и се дърпаше на каишката.

— Не си прави труд, Хоган — пресече го Джони Джон. — Тоя помияр никога няма да се справи с язовеца. Нали ви казвах, че за тая работа трябва по-ловко, по чевръсто животно. Не лениви псета като това тука, дето се вкопчи в нещо и стиска, докато заспи.

Мики вдигна глава.

— Изненадваш ме, Джони. Нямаш ли поне малко уважение към божиите служители? — Той отново се наведе над кучето. — Хайде, отец Фъргъс, покажи им на тия безбожници как се справяш с подобни еретици. — Той отвърза кучето. — Хайде, мойто момче!

Кучето предпазливо тръгна напред. През няколко крачки то спираше, разкрачило лапи, бдително, протегнало озъбена муцуна, приковало поглед върху язовеца, който отново се бе обърнал и очакваше нападателя. Териерът се приближи на една ръка разстояние от раираната муцуна, после спря на място и залегна с изпънати предни крака. Ръмжеше тихо — неспирно ръмжене, което клокочеше толкова дълбоко вътре в гърлото му, че звучеше като безобидно, нежно мъркане.

Язовецът не отстъпваше от позициите си, с лъскави като мъниста очи, напрегнат, с вирната муцуна, с безмълвно оголени зъби.

Двете животни се дебнеха, споени в своята неподвижност от омразата и страха, които свирепо ги стрелкаха от чифт непознати очи. Толкова дълго стояха в това положение, че когато внезапният скок на кучето най-сетне взриви напрежението, сред тълпата се чуха викове:

— Пипна го!

— Браво, Фъргъс!

— Дръж го здраво!

Джони Джон тихо каза:

— Неприятностите ще почнат, като се умори и отслаби челюсти.

Кучето бе захапало язовеца за муцуната и се опитваше да го изтегли от дупката му на открито. Запънал широко крака, язовецът се съпротивляваше. Напразно. Сантиметър по сантиметър териерът с мъка успя да го извлече през купчината пръст, докато накрая докара дванайсеткилограмовото тяло на равното. Точно в този момент задните крака на кучето загубиха опора върху разкаляната земя.

От ненадейното подхлъзване териерът разтвори челюстите си. Този миг бе чакал язовецът. Изхрущяха зъби. От кучето се изтръгна болезнен вой. Тромавото тяло на язовеца се изпълни с енергия — диво гърчене, извиване, мятане. Накрая успя да се освободи. С разкъсана и кървяща муцуна. С едно наранено око. Извлечен извън спасителната дупка. Но свободен.

Той започна да се промъква към своя окоп. Кучето му прегради пътя, заплашително оголило окървавени зъби.

— Горкото животно, тоя дяволски борсук му е откъснал половината език! — каза някой с ужасен глас.

— Аз какво ви казвах? — не се сдържа Джони Джон.

Този път нямаше предварителна подготовка. Териерът се нахвърли веднага, само се извъртя така, че нападна язовеца откъм гърба, далеч от смъртоносните зъби и нокти. Подобно на боксьор, кучето се възползува от предимството на по-дългите си крака и по-голямата бързина. То скачаше около язовеца, мяташе се насам-натам и правеше лъжливи движения, докато накрая примами противника си в удобно за атака положение и се хвърли върху него.

Понякога териерът успяваше да притисне язовеца към земята и стъпил от двете му страни, да хапе и да мачка беззащитната глава на животното. Но не за дълго. Язовецът всеки път се изплъзваше, обръщаше се по гръб и с безпощадни нокти разкъсваше незащитения корем на кучето.

Бавен, тромав, с къси крака и тежко, непригодно за бързи действия тяло, язовецът предпочиташе да се отбранява. Но това не го правеше по-малко опасен. Ако териерът не успееше да се отдръпне достатъчно бързо, след като отпуснеше хватката си, върху раздрания му окървавен корем неизбежно се появяваше още една дълбока бразда.

Ако се изключи тътренето на лапите по утъпканата пръст, тежкото дишане на кучето, търсещо удобно за атака положение, или случайното изсумтяване на някое от животните, битката се водеше с безмълвно достойнство. Много често — докато двете същества се гърчеха на земята, вкопчени едно в друго, и кучето се мъчеше да впие по-дълбоко зъби, а язовецът — да се изплъзне — в двора за дълго цареше пълна тишина.

Ако не бяха толкова изкаляни и окървавени — деликатната, изящна глава на язовеца бе така сплъстена от кръв и пръст, че разноцветните ленти вече не се забелязваха, — можеше да се помисли, че двете животни съвсем безобидно се боричкат. Или че дремят на слънце. Или дори че се чифтосват.

Очевидно бе, че усилията, които хвърляше в непрекъснатите си атаки, изтощаваха кучето. Движенията му вече бяха тромави, мудни; пъргавите му отскоци ставаха по-бавни. Накрая се случи неизбежното.

Ирландският териер се хвърли в нападение отстрани. Изви се, за да избегне очакващата го озъбена муцуна. Един миг колеблива нерешителност. Вик сред тълпата:

— Борсукът го докопа!

— Ще му прегризе гърлото като на пиле!

— Момчета, да влезем да ги разтървем!

— Пуснете помияра на Дауни да помага!

Хокър извика:

— Да пратя Гари на помощ, а, Джони?

Старецът прецеди тънка струйка тютюнева слюнка към дърпащото се на каишката куче и каза:

— Като че ли има някакво значение. Борсукът е господар тука. Ще ги надвие и двете.

Хокър отвърза кучето.

— Дръж, Гари! — подкани го той. — Дръж го копелето.

Кучето се доближи тичешком, с приведено до земята тяло, и започна да следи отстъплението на своя другар, повлякъл след себе си язовеца в отчаяните си усилия да се отърве от задушаващите го челюсти. Без да обръща внимание на заплахите, подигравките и молбите, то изчакваше удобен момент. Едно рязко дръпване изненада язовеца. Краката му изгубиха опора и се хлъзнаха назад. Дебнещото куче се хвърли отгоре и го сграбчи за една от задните лапи. Опъвайки с всичка сила, териерът вдигна язовеца над земята и той увисна във въздуха с обърнат нагоре корем, но зъбите му останаха впити в гърлото на другия неприятел.

Преди язовецът да успее да се окопити, кучето блъсна безпомощното тяло върху земята и сменяйки бързо положението си, заби челюсти дълбоко в нежната плът на слабините му.

Язовецът така светкавично пусна другия териер и раздра с убийствените си нокти и без това разкъсаната муцуна на новия си нападател, че двете кучета — едното с разкъсано гърло, другото с раздрана муцуна — изквичаха едновременно. Скимтейки, те побягнаха в двете противоположни страни на ограденото място, обърнаха се и започнаха да лаят и да ръмжат. Изглеждаха ужасно: окървавени, обезобразени, треперещи от страх.

— Тоя синковец ги подреди като с касапски сатър — каза Мики Хоган.

Джони Джон гневно се изплю:

— Не ви ли предупредих, че борсукът ще им види сметката и на двете? По-добре ги разкарайте оттука, преди да ги е подкарал да маршируват пред него към село.

Влачейки задния си крак, язовецът се бе примъкнал обратно в започнатия окоп. Сега отново се захвана да копае. Само с предните лапи. Скоро се чу как ноктите му стържат по циментовата основа на навеса. Животното се спря. Премести се и пак започна да дълбае докато циментът отново го спря. Опита на още две места, после се зае с поцинкованата ламарина. Промуши лапа под долния край на листа и започна да дърпа, да дърпа и да тегли, докато накрая успя да направи място, колкото да провре долната си челюст.

— Боже господи — каза някой с нервен смях, — да не е решил да събори постройката върху себе си като Самсон?

Язовецът се бореше с ламарината със зъби — дърпаше, дъвчеше, глождеше; тялото му ту се свиваше, ту се отпускаше, напрегнало всички сили, за да прегризе или да разкъса последната преграда по пътя към свободата.

— Ще речеш, че хрупа бисквити — каза един от синовете на Джони Джон. — С тия зъби като нищо ще се измъкне и през стените на затвора „Синг-Синг“.

 

 

Язовецът притежава изключително силни челюсти. Особеност в устройството на долната му челюст е, че тя е закачена в косо копиевидно гнездо по такъв съвършен начин, че е практическа невъзможно да се извади; за да се откачи, е нужно да се счупи самият череп.

 

 

Един лакът го смушка.

— Спиш ли?

— Мм!… А?… Аха! — Дълга въздишка. Нещо средно между стон и гневно ръмжене.

— Стига си се преструвал, Кум Лисане. Не ми минават такива. Знам, че лежиш буден и мислиш за оня идиотски язовец, дето цяла вечер чете за него.

Тя закачливо прокара пръст по прешлените на гръбнака му.

— Какво има сега? Какво искаш?

— А, нищо! Мислех, че спиш.

— Мила моя, цял ден съм бил на работа. Адски съм уморен. Чувствувам се като разнищен. Искам да поспя, ако нямаш нищо против.

Той дръпна завивките. Сгуши се в леглото. Започна да диша шумно, равномерно, през носа.

 

 

Мъжете обсъждаха съдбата на язовеца.

— Да се убие гадината. Това е единственото разумно нещо.

— Вижте само как подреди кучетата.

— Какво ще каже енорийският, като види Фъргъс в рани?

— За нищо не стават тия скимтящи марди — обади се Джони Джон. — Не видяхте ли сами, че язовецът ги разпердушини и двете? Няма да е честно да го убием след всичко това. Да го пуснем — настоя той.

— За да почне пак да налита на кокошарници.

— Или да съсипе цялата околия със своите дупки.

— Ами да! Току-виж, почнал да напада и агнета.

Джони Джон се видя притиснат.

— Добре тогава! — съгласи се той. — Дайте една мотика.

Решено бе да оставят Кларк, селския касапин, да убие язовеца. Хванал мотиката в ръце, той се приближи към животното, което все още се мъчеше да прегризе ламарината. На няколко стъпки от изкопа Кларк се спря — язовецът се бе обърнал с лице към него. Три предпазливи стъпки и озъбената муцуна вече бе в обсега му. Той вдигна мотиката. Огледа жертвата, примери се и стовари острието право върху темето на язовеца. Ударът зарови главата дълбоко в пръстта. Изкусен професионален удар.

Касапинът се изправи над неподвижното тяло, подпрян върху дръжката на мотиката. Вече се готвеше да се обърне, удовлетворен от добере свършената работа, когато язовецът се размърда. Вдигна окървавената си муцуна от пръстта. Изправи се с мъка.

Кларк отново храсна тежкото острие на мотиката върху черепа на язовеца. Накълцаната глава изхрущя о земята. Бавно, мъчително озъбената муцуна се надигна с нямо предизвикателство.

Касапинът стовари мотиката още два пъти, преди виковете на Джони Джон да проникнат в зашеметеното му от изненадата съзнание.

— За бога, човече, престани! Никога няма да го очистиш по тоя начин.

Старецът се втурна в ограденото място.

— Я ми дай мотиката — каза той и я дръпна от ръцете му. — Ще изтъпиш острието. Не знаеш ли, че на язовеца черепа и куршум не го пробива?

 

 

Отличителна черта на язовеца е необичайното надебеляване на теменните кости, разположени върху дорсалната повърхност на черепа по протежение на хребета. На места този гребен достига до един и половина сантиметра дебелина и служи за предпазване на основната повърхност на черепа от удари, нанесени право отгоре, въпреки че главната му роля е да служи за опора на прикачените към нея мощни челюстни мускули.

 

 

— Ще ми кажеш ли — промълви тя и дъхът и погъделичка ухото му — с какво толкова те привлича язовецът, което ни липсва на нас, останалите?

Тя се бе обърнала и сега лежеше сгушена до гърба му.

— Ей, не оставяш човек да заспи! — Той леко се отдръпна от нея.

— Кажи де, с какво толкова те привлича? — настоя тя и отново се притисна до него.

— Какво притежава — смелост. Смелост. Упоритост. Твърдост.

— Не се ли отнася същото и за нас? — Ръката й се зарови в горнището на пижамата му. — Нима всички ние не ставаме такива, когато сме притиснати до стената? Смелост и свирепост! — Тя се усмихна. — Трябва да има нещо повече от това. Нали? — Пръстите й забарабаниха своето настойчиво послание по гърдите му. — Нима ще предпочетеш някакъв глупав стар язовец пред мене? — Едно топло бедро се обви около краката му. — Нима ще предпочетеш него, скъпи?

— Шийла… моля те!

Той се освободи от прегръдките й. Протегна ръка и угаси лампата. Свил юмруци, стиснал здраво клепачи, се опита да не обръща внимание на безмълвния укор, излъчван от неподвижното изпънато тяло. Когато дишането й най-сетне придоби равномерния ритъм на съня, той дръпна завивките към себе си, отпусна се и отвори очи в мрака.

Странно, помисли си той, как неочаквано се бе добрала тя до самата същност на нещата. Несъзнателно. Защото наистина без упоритост смелостта и свирепостта ставаха безсмислени.

 

 

Смелостта на язовеца е пословична. Макар и плахо, безобидно същество, без естествени врагове, все пак, ако бъде нападнат, той проявява свирепост, забележителна за животно с такива малки размери. Язовецът е съвършено безстрашен. Нито птица, нито звяр, нито влечуго, природните стихии или жестокостта на човека — нищо не е в състояние да го уплаши.

 

 

Джони Джон стоеше на една ръка разстояние от язовеца.

— Има само един начин да убиеш борсука — каза той през рамо.

После вдигна мотиката.

— Да му смажеш муцуната.

Острието полетя надолу.

В същия миг язовецът се хвърли в атака. Изхрущяването на мотиката върху гърба на животното и ужасеният вик на стареца прозвучаха едновременно.

— Боже господи! — простена той. — Какво направих!

Той изпусна мотиката. Наблюдаваше язовеца с ужас. Изпружило безжизнените си хълбоци върху земята, предизвикателно вдигнало озъбената си муцуна, животното продължаваше да се мъкне напред, повлякло безпомощното си тяло с упорити предни лапи.

— Исках само да го чукна по носа. Господ ми е свидетел, това исках да направя — оправдаваше се Джони Джон.

— Дръпни се оттам, тате, че току-виж, те изподрало и тебе — извика едно от момчетата.

Мотиката лежеше напряко по пътя на язовеца. Непреодолима преграда за осакатеното същество. То безсилно протегна лапа към тежкото сечиво, опитвайки се да го избута или издърпа настрана. Безуспешно. Накрая разяреното животно впи зъби в дървото и вдигна дръжката във въздуха. Неспособно да се повлече отново напред, то лежеше изпънато върху земята, вперило пред себе си гневни, диви очи, стиснало в челюсти смъртоносното оръжие. Сплъстеното, мръсно кърваво тяло вече носеше грозния безличен отпечатък на смъртта.

Старецът едва сдържаше сълзите си. В отчаянието си той тътреше крака насам-натам и непрекъснато удряше с юмрук дланта на лявата си ръка.

— Къде ми е бастунът? — мърмореше той. — Къде ми е бастунът, по дяволите?

Разклати заплашително юмрук към тълпата.

— Вие сте виновни, тъпа паплач, отрепки такива! Не ви ли молих и увещавах да го пуснете борсука да си върви? Видяхте ли сега какво направихте?

Той отново тръгна към тях, лутайки се безцелно наоколо, докато очите му оглеждаха земята.

— Къде съм си оставил бастуна? Трябва да е тука някъде.

Той вдигна глава.

— И да не вземе някой от вас да се хвали с тая работа! Това си беше жива касапница и нищо друго. Гнусна малодушна подлост. В тоя борсук има повече смелост, отколкото в цялата ви пасмина.

Изведнъж се спря.

— Ще ми намери ли някой бастуна… или някакъв друг инструмент… — той хвърли поглед назад, сякаш се страхуваше да не бъде чут — за да сложа край на мъ… О, света Богородице!

Язовецът бе пуснал дръжката на мотиката. Претърколи се на гръб. С писък.

И продължаваше да пищи — силен, проточен вик на предизвикателство, който дори зловещият пристъп на смъртта не можеше да сломи и превърне в скимтене; вик, който замря внезапно едва когато челюстта увисна и очите се изцъклиха.

 

 

Съществуват много и съвсем противоречиви теории за значението на своеобразния вик на язовеца. Някои биолози смятат, че той има полова функция, други са на мнение, че е свързан със смъртта и погребалните обреди на това странно животно. Всички обаче са единодушни, че викът му смразява кръвта в жилите на онзи, който го чуе.

 

 

С широко отворени очи и напълно буден, той лежеше и се мъчеше да забрави кънтящия в ушите му ужасен звук. Безрезултатно. Нищо не бе в състояние да заглуши гласа на умиращия язовец.

През всичките тези години той бе отеквал в съзнанието му с настойчивостта на тръбен зов — дивият предизвикателен вик на едно същество, обкръжено отвсякъде с врагове. Той също бе искал да направи от себе си герой. Да бъде по-различен от другите. Да остане завинаги в редиците на воюващото малцинство. Вместо това идеалите му постепенно се бяха превърнали в шепа прах, страхливо се бе отричал от едно възвишено убеждение, после от друго, докато накрая се озова в редовете на мнозинството. Глутницата от страхливи псета, които стесняваха кръга и смазваха непокорните — онези малцина, които се осмеляваха да заявят: „Non serviam!“^[2]

Викът на язовеца сега му се струваше само жалостен звук. Един остър писък на протест. Ярост, примесена с ужас: предизвикателността на отчаянието. Последният зов на едно смазано, победено, изоставено същество.

Самота — сива пустош от безсмисленост и безсилие; обгърна го самота. По кожата му полазиха тръпки. Крайниците му конвулсивно се свиха при мисълта колко далеч бе отишъл в предателството си. Треперейки, той потърси топлината до себе си. Внезапно ритъмът на дишането й се промени. Тя също не спеше. Изобщо не беше заспивала. Бе лежала. И слушала. В очакване да го съкруши със своето всеопрощение. По дяволите тези глупости. Нямаше нужда от нейното опрощение.

Когато той отново се извърна, повличайки завивките със себе си, пружината изскърца. Нека да умре от студ, заслужила си го е. Това е отговорът на молитвите й. Той се сви на кълбо и мушна около врата си опънатото помежду им одеяло.

Едва бе успял да се настани за сън, когато спокойното дишане до него стана непоносимо. Струваше му се, че вижда търпеливите, изпълнени със страдание, кротки като на икона очи, взрени в мрака. Безмълвно приела горчивите рани. Бог е свидетел, трудно е да не я съжали човек.

Той се обърна към нея.

— Шийла — прошепна с тих глас.

Отново долови как дъхът й за миг секна.

Нежно погали напрегнатото неподвижно тяло и усети как то изведнъж се отпусна при докосването му. Тя се завъртя. С лице към него.

— Какво има? — промърмори сънено.

Смутен, той заекна:

— Ти… не… будна ли си?

Тя се притисна до него.

Той нерешително се опита да спре провиращата се ръка, топла и лепкава от пот. Две устни се впиха в устните му. Измърмориха:

— Все пак… ме искаш… нали?

Тя зарови лице в шията му.

— Мрр! — измърка тя доволно. — Хубаво е да знае човек, че все още е в списъка на желаните.

Присъединявайки се към познатия пролог, той я прегърна: пред очите му се мяркаше обезобразеното тяло — кално и безформено, с окървавена муцуна, озъбена безчувствено към безчувственото небе; в ушите му кънтеше онзи писък на последна агония, който единствено смъртта можеше да заглуши.

Завладя го чувство на самота. Горчива, безнадеждна самота, която той знаеше, че идва с пълното поражение. Грехът на Юда. Пълната, непростима катастрофа.

Той потрепера.

— Скъпи! — Хриптяща, бездиханна, тя го бе сграбчила — две ненаситни, яростни ръце. — Скъпи, скъпи мой!

Бележки

[1] Планина в Ирландия, графство Донигол; английското й име е превод от ирландското „Крогорам“, т.е. Сините купени. — Б.р. ↑

[2] Не ще робувам! (Лат.) — Б.пр. ↑