Елизабет Боуен
Лятна нощ

Докато слънцето залязваше, светлината му бавно разтапяше околния пейзаж и накрая превърна всичко в жарава и стъкло. Освободени от жегата на пладнето, копите сено сякаш плуваха над окосената трева; свежестта им проникваше във въздуха. Околните възвишения с гористи склонове се къпеха в зрака като хълмове от някакъв друг свят — райско блаженство ще е да си там, където сякаш никой не е стъпвал, на горските поляни, меки като ситен прах, поръсен отгоре със злато. Откроени върху тези хълмове, яркочервените японски рози в градините на крайпътните вили изглеждаха груби — твърде близо бяха до окото.

Шосето беше в Ирландия. Светлината, въздухът от далечината, вечерният въздух струеше косо през откритата кола. Краищата на свития гюрук припляскваха, металната му рамка потракваше, докато пътничката, натиснала педала докрай, следваше потъмняващата магнетична разделителна линия. В големия вехт петместен автомобил нямаше друг освен дребната жена на кормилото — празнотата сякаш го вдигаше над земята, — един жакет се хлъзгаше насам-натам по задната седалка, куфарът се блъскаше в облегалката. Шофьорката караше напрегнато, от време на време извиваше едната си китка да види часа, хвърляше мимолетен, притеснен, разсеян поглед на километрите, изписани по жълтите крайпътни табели. Пътуваше успоредно на залеза: слънцето бавно се скриваше от дясната й страна.

Хълмовете се извъртяха и накрая застанаха пред нея. Там, където пътят кривваше нагоре към прохода, тя спря и запали цигара. С едно дръпване си развърза тюрбана; разтърси коси и метна шала на задната седалка. Течението в прохода разресваше косите й на едри кичури, докато колата бръмчеше по стръмнината на втора скорост. Зад един ярко очертан хребет слънцето вече изчезваше; по склоновете, покрити с папрат, всяко стръкче се открояваше в електриковата сянка и пръснатите там кози извръщаха глави. Колата застигна един камион, повлече се отзад нетърпелива, възпирана от завоите. На първата права отсечка шофьорката натисна длан върху клаксона, изпревари, пак отлетя напред.

Дребната жена караше с вдигната брадичка. Държеше живота си в свои ръце — с кормилото и с ходилото, в което през подметката на обувката усещаше туптящия натиск на педала. Лицето й, уголемено от развятата коса, беше безизразно като на дървена статуя; челото над черните й вежди бе спокойно, а очите, с разширени зеници, отразяваха само тлеенето на светлината отвъд хоризонта, сияйните сенки на здрача.

Оттатък прохода, преди окръжния град, шосето се разшири и се изпъна между каменни зидове и сочен гъст букак. Зидовете взеха да се насичат от порти и дървени огради — започнаха предградията. Хората из градинките на новите държавни жилища пропускаха устремената кола през невиждащи очи. Високите пътечки бяха обрамчени с трева. Редиците от бели и сиви стари къщурки, ниско встрани от тротоара, изпускаха пушек през горните отвори на вратите; пред къщичките, насядали върху сандъци, жени и старци дремеха със сведени погледи; тук-там в клетки, окачени на външните стени, подскачаха птички. Горе на пътя дечурлигата гонеха топки и се шмугваха вляво и вдясно пред колата. Освеженият град, разстлал улици към центъра, сега бавно се оживяваше, разхлаждаше се; улиците и камъните излъчваха сиворозово сияние, зноен вял призрак на пладнето. В тази здрачна картина девойките с ярки рокли, излезли на разходка, приличаха на цветни фотографии.

Зад всичките прозорци все още нито една лампа. Разтварящата се напред перспектива беше многозначителна, достолепна и многостранна. Но хора нямаше — лъскавата улица беше празна, виждаха се само коли, паркирани под дърветата от двете й страни. Какво ставаше тук? Големият автомобил се поколеба, шмугна се с животинска нервност между замрелите, заключени край тротоарите коли. Шофьорката извърна тясното си лице наляво и надясно, премести поглед от часовника на ръката към часовника на кулата, прехапа устни, потърси къде да спре. Надпис „Съюз на автомобилистите“ висеше под един от балконите на хотела, над входната врата. Изви към знака „Паркирането забранено“.

В дъното на хотелското фоайе електрическата крушка на бара прозираше през стъклената преграда; жълтите й лъчи се процеждаха през прашния здрач и на стъклото играеше нощна пеперуда. Светлината от улицата нахлуваше през входа и озаряваше бледо графиките върху блажно боядисаните стени, пурпурна филмова реклама, махагонова пейка край гишето, закачалка с две забравени шапки. Жената, изкачила задъхано стълбите, сякаш се блъсна в стена от безразличие. Стремителното почукване на токчетата и по линолеума не подмами никого, а разговорът на двамина зад стъклената преграда на бара, и той като светлината, сякаш се размиваше дума по дума. Дребната жена удари по плота със свити пръсти.

— Има ли някой — ало! Има ли някой тук?

— Ида, ида. Почакайте — извика хотелиерката и мудно излезе през вратата на бара. Протегна ръка към електрическия ключ и докато палеше лампата над гишето, с безразличие огледа посетителката — младоликата, разрошена дребна жена с вежди като криле и очи, още разсеяни след дългото шофиране. Хотелиерката, подпряна на плота, бавно спусна поглед към босите й крака и омачкания ленен жакет.

— С какво мога да ви услужа? — запита тя накрая.

— Трябва ми телефонът — искам да се обадя!

— Може, разбира се — отвърна мудната хотелиерка. — Защо не? — добави, като размисли, и й подаде ключа от телефонната кабина. Дребната жена влезе в кабината: с уста на микрофона, като заговорник, тя припряно поръча разговора. После се върна и поиска нещо за пиене.

— Междуградски ли е?

— Ъхъ… Какво става тук? Защо има толкова коли?

— О, тази вечер е надбягването с кучета.

— Така ли?

— Да, надбягването с кучета. Хотелът иначе е пълен, но сега всички са там.

— Чудех се кои ли са — обади се дребната жена, загледана към телефонната кабина, докато вкусваше питието.

— Да, отидоха на кучешкото надбягване. Знаменита група. Но на мен не ми е интересно — каза хотелиерката и превзето сбръчка чело. — Един път ходих, обаче не ме развълнува.

Другата изобщо не отговори. Тя се извърна с чашата, седна, остави я до себе си на махагоновата пейка и започна да разтрива прасците на босите си крака, сякаш бяха схванати или измръзнали. Някакъв мъж отвори с лакът вратата откъм бара, като сгъваше страниците на разтворен вестник.

— Тук пише същото — рече той и с две ръце размаха вестника, — същото, каквото ти разправях.

— Това изобщо не доказва — отвърна хотелиерката. — Все едно — дай го. Тя измъкна страниците от ръцете му и започна да ги сгъва на четири. Очите й полазиха като буболечки по някакво заглавие. — Страхотна битка…

— Каква битка? — възкликна дребната жена, като спря да разтрива крака, но не вдигна очи.

— Страхотна въздушна битка. Изтрепали се един друг — добави жената и въздъхна укорително и някак сластно. — Слушайте, защо не седнете да чакате във фоайето?

— Ами да. Там ще й е много по-добре — намеси се мъжът, който бе донесъл вестника. — Има удобства. — Очите му се навлажниха от светлината на лампата. Дребната жена се вдигна рязко и измери отбранително, сякаш едва сега ги забелязваше, двамината, които я наблюдаваха от гишето.

— Мистър Донован все много знае — заяви хотелиерката. — Я да се махаш оттука — обърна се тя към Донован. — И без това е тясно… Ето го вашия разговор, хайде!

Но дребната жена вече се беше вмъкнала в кабината, светкавично, като помощничка на фокусник, която ти изчезва пред очите.

— Ало? — викаше тя. — Ало! Мога ли да говоря с…

— На телефона — прекъсна я другият глас. — Какво става? Всичко наред ли е?

Лицето й пламна.

— Чувам те вече по-отблизо! Стигнах до К…

Дружелюбният спокоен глас каза:

— Значи се движиш добре.

— Радваш се, нали? — Трепна гласът й.

— Карай по-бавно — рече той. — Светлината е коварна. По-спокойно, момичето ми.

— Виждам, че изгаряш от нетърпение! — Отсреща мълчаха. Тя продължи: — Защо ли не взема да остана на това кучешко надбягване.

— О, значи е тази вечер, тъй ли? — продължи той невъзмутимо (след като спря според нея да си изтръска цигарата). — Не, не те съветвам.

— Мили…

— Ема… А майорът как е?

— Много е добре — отвърна тя някак отбранително.

— Разбирам — каза той. — Значи всичко е както трябва, тъй ли?

— След час съм при… където живееш.

— Първият портал вляво. И гледай да не се пребиеш, чуваш ли? Това е по-важно от всичко. Помни — нощта е наша. Всъщност откъде се обаждаш?

— От хотела. — Тя отърка лице о слушалката, издаде тих звук. После бързо се овладя и каза: — Е, хайде тогава. Просто исках…

— Точно така — отвърна той и затвори.

 

 

Робинсън, като затвори телефона, мина от коридора във всекидневната, при гостите си. По лицето му още играеше усмивка. Глухата жена край масата до прозореца си доливаше чай.

— Вече е изстинал! — извика Робинсън, ала тя постави грейката върху чайника с тайнствена усмивка.

— Не се безпокойте за нея — обади се брат й. — Оставете я!

Стаята в тази къща на възвишението бе още светла: през отворения прозорец от цветните лехи в градината нахлуваше мирис на пръст. Тъмнееше само поясът от букови стволи от другата страна на шосето. Откъм камината, от въглищата на незапаления огън, се носеше дим на догаряща цигара. Робинсън все още не можеше да скрие усмивката си: той си взе чашата от полицата над камината и се настани в коженото кресло небрежно, отпуснато, дружелюбно. Ала Джъстин Кейви, в отсрещното кресло, изглеждаше раздразнен от прекъсването на разговора.

— Отвратителен — заяви той, — телефонът ви е отвратителен.

Макар да идваше за пръв път в дома на Робинсън, той изявяваше симпатията си към него нескрито, с тези прояви на непреклонност и раздразнителност.

— Понякога е, а понякога — не е — отвърна Робинсън. И толкова. — За какво говорехме? — запита приветливо.

Глухата се извърна от прозореца и отправи към двамата, или по-скоро към пространството помежду им, затрогваща усмивка. Брат й мушна рязко ръка в джоба си и измъкна оттам нов пакет цигари: той пренебрегна предложените от Робинсън цигари, свъси вежди и разкъса целофана с нокътя на палеца. Но напрежението му видимо се разпръсна, сякаш сестра му го бе докоснала по рамото. В очите, зад очилата, се появи разсеяният, търпелив поглед на мислител. Джъстин беше успяващ банков чиновник, пристигнал в отпуска тук (където живееше сестра му). Обикновено прекарваше ваканциите си в пътешествия из Франция, Германия, Италия: дразнеше го хаотичната „живописност“ на родната страна. Сега, това лято, беше дошъл при Куини само заради войната, която го беше хванала в примка — все пак изпълненият дълг е за предпочитане пред проваленото удоволствие. Навремето баща им бил лекар в градчето: сега сестра му живееше в две стаи на площада — загрижена да не притеснява Джъстин, беше му наела хотел. Ваканцията със сестра му, ваканцията в този глух, буренясал край на спомените, ваканцията, в която почти всеки ден трябваше да минава край вратата на стария им дом, извикваше у Джъстин тегота, която той едва понасяше. Принуден бе да споделя с Куини както детските кукленски блюда, сготвени на керосинената печка зад паравана във всекидневната, тъй и самотният и някак приказен свят, създаден от глухотата й. Тази глухота разбиваше единственото му защитно средство — разговора. Изложен беше на странния, волен, проницателен поглед, с който тя непрестанно оглеждаше лицето му. Не съумяваше да отбива косия й син взор. Нещата, които изричаше неочаквано, неща без външен контекст, попадаха точно в целта. Не беше чак толкова добродушна: обичаше да го уязвява.

В средната възраст Куини бе много хубава: тънкото й лице бе като позавяхващо нежно бяло-розово цвете. В това горещо лято простичките й рокли с малки дантелени яки бяха на цветчета, бледолилави и сини. По жежката главна улица минаваше с копринен слънчобран. Здрачните й северни стаи на първия етаж гледаха към зелената трева и липите на площада: над отсрещните сгради се очертаваха хребетите на високи планини. Тя неспирно сновеше навън по своите работи, невъзмутима като котка, а Джъстин, застанал да я чака на някой от нейните прозорци, я виждаше да прекосява площада под обедното слънце, засенчила очи с длани като козирка. Малкото градче, макар че беше нанизано край главно шосе, бе всъщност аванпост под планините: в бързорекото, несговорчиво местно общество тя си бе извоювала, за изненада на Джъстин, завидно положение. Бе достатъчно женствена, за да й е приятно да води мъжа Джъстин по гости и да го показва; ходеха по следобедни и вечерни чайове и в приемните стаи с излинели дантели, под втренчения взор на семейните фотографии, сред осмоъгълните масички и рисувани възглавнички, Куини, положила памучните си ръкавици в скута, безгрешно допълваше разговорите на Джъстин с ведрите си, лъчезарни, неразгадаеми усмивки и погледи. От своя страна той бе достатъчно мъжествен, за да откликва — а си и отдъхваше от тягостния tête-â-tête. Но посещенията го радваха най-вече, защото поне за час-два спираше да се взира в екрана на собствените си мисли, където неизличимо се открояваха обезобразените му представи за сринатите от войната кули на Европа. Той чувствуваше безпомощно как разрушаването на онова, което беше само негово, се извършва неспирно, без никой да го пита. В сърцето на този аполитичен ирландец косвеното страдание дълбаеше като крив остър нож. Затова, с примирение и с наслада излизаше сред обществото; сред докторите, адвокатите, антикварите, банковите чиновници на този малък град той подновяваше стари познанства и завързваше нови. Не му беше неприятно, че се превръща за няколко седмици — колко непривично бе това за монашеския му живот в Лондон — в нещо като сумрачна знаменитост. Стараеше се да обуздава високомерието си на самотник. Това, че бе неженен и се държеше по студентски, му придаваше младежки вид, макар вече да минаваше четиридесетте. Сутрин четеше до късно в хотелското легло; после правеше самотни разходки; връщаше се да излъска обувките си с четката на Куиин и поемаше с Куини към някой следобеден чай. Представили ги бяха на Робинсън, директора на фабриката, в гостната на секретаря на местния тенис-клуб.

Робинсън не обичаше да ходи по гости. Появил се бе в градчето едва преди три години и отначало го бяха взели за свободен — всъщност бе женен, разделен с жена си. Възмущението, породено от това разкритие, се бе утежнило от факта, че Робинсън го приемаше с пълно безразличие: той работеше във фабриката с увлечение, а после го виждаха да се качва на мощната си кола и да се измъква прекалено безгрижно от града. Когато го срещаха, несмутимата му мъжественост дразнеше дамите, дразнеше ги най-вече в това общество на брачни двойки, в което жените се стремят да пречупят мъжкото у мъжа. Съпрузите го отмъкваха да пийнат по чашка, когато се виждаха сами, или се затваряха с него в трапезарията. Джъстин вече го бе забелязал в барчето на хотела. Когато Робинсън се появяваше на здрачаване в тенисклуба, той се отнасяше към дамите приветливо и подкупващо, но същевременно разсеяно и заучено. От това вероятно бе произлязъл и слухът, че обичал жените само „откъм едната им страна“. Още при първата си среща с Робинсън Джъстин бе усетил едно напрегнато, смущаващо влечение към едрия рус, усмихнат, надменен, самоуверен човек. Притегляше го невъзмутимото физическо присъствие на Робинсън, подтикваше го към непривични разговори и мисли; държеше се необуздано, като човек, размахващ отчаяно призивен флаг, сякаш това същество бе някоя очарователна жена; разговорите му ставаха превзето интелектуални и той изпитваше неустоимото желание, като извратен влюбен, да излага на показ уязвимото си честолюбие, своите приумици и слабости. Една вечер в хотелския бар бе приказвал дълго с Робинсън, накрая бе избухнал в сълзи. Робинсън му въздействуваше като чуждоземно слънце. Познанството — едва ли би могло другояче бе само епизод от това притеснително лято. За Джъстин то бе заместило едно пътуване в непозната страна. Двамата се движеха в толкова различни среди, че ако бяха в Лондон, нямаше и да се срещнат.

Поканени да се отбият някога, когато пожелаят, тази вечер братът и сестрата Кейви се бяха появили при Робинсън. Тази вечер, вечерта на това първо посещение, високото, малко мрачно чело на Джъстин бе пламнало в червенина още щом бе натиснал звънеца. Застанал пред Куини, облечена в муселинена рокля, той бе трепнал, когато се бе озовал пред икономката. Куини, като всички останали дами от градчето, досега само беше минавала край портата на Робинсън.

От своя страна Куини бе щастлива, че е проникнала в тази, както я наричаше, „порцеланова къща“. Кацнала на хълма в покрайнините на града, Белвю наистина приличаше на порцеланово украшение над камина — беше масивна, гладко измазана сграда с корнизи, наскоро боядисана в светлосиньо. От моравата, обрасла в пампасова трева, с полукръгли цветни лехи, бръмченето на Робинсъновата моторна косачка се носеше лете над сънливото градче. А когато зимата оголеше околните дървета, чистите прозорци, остъкленото входно антре и празната оранжерия излъчваха в скрежните слънчеви утрини дяволито и безгрижно сияние. Едва ли не чувствената чистота на жилището бе отразена и в личността на Робинсън — в ушите, в брадичката, в яката и в ниско изрязаните нокти. На алеята, по която бяха минали двамата Кейви, личаха отпечатъци от широките, самоуверени гуми на колата му.

— За какво говорехме? — повторно запита Робинсън.

— Казах, че трябва да се измисли някаква нова форма.

— О, да, точно така — потвърди Робинсън. — Такаа… — Той кимна над главата на Джъстин.

— Нова форма за изразяване на мислите и чувствата…

— Но човек мисли това, което се случва да мисли, както и чувствува онова, което му се случва да чувствува — според мен. Или мислиш и чувствуваш, или не мислиш и не чувствуваш, как иначе?

— Не мислим и не чувствуваме! — извика Джъстин. — Точно това искам да кажа. От известно време насам не правим ни едното, ни другото. Способностите ни са закреяли, без да осъзнаем — без да го осъзнаем! Осъзнаваме го чак сега. Сега, когато край нас има достатъчно смърт, за да ни извика на живот, ние забелязваме, че не живеем. Сблъскваме се с невъзможността да живеем — ако не разчупим това, ако не идем към нещо друго. Има някаква спирачка в самите ни чувства и способности, която е превърнала всичко край нас в мъртва материя — мъртва материя, която не съумяваме дори да помръднем. Вече не сме в състояние да изразим себе си: това, което казваме, ни най-малко не се приближава до реалността, а единствено до онова, което сме казали. Разберете, тази война е едно ужасно просветление; тя разпръсна нашия мрак; принуди ни да видим къде се намираме. Вцепенени сме, бог да ни пази, и тъй раздалечени един от друг, че и знаци дори не можем да си правим. Валутата ни е обезценена — „идеите“ ни и прочие, и прочие. Ще трябва да сечем нови монети. Трябва да си пробием път до новата форма — гений е нужен за това. А сега, в този миг, ние сме слегнали между живота и смъртта. Помнете, нужен ни е гений за да просъществуваме изобщо!

— В такъв случаи аз съм загубен — заяви Робинсън. Той стана, взе празната чаша на Джъстин и я отнесе при бюфета с напитките.

— Но ние го имаме! — викна Джъстин и тупна по страничната облегалка на креслото. — Приветствувам вашата гениалност, Робинсън, обаче в своята се съмнявам!

— Много сте любезен — отвърна Робинсън. — Съгласен съм, че тази война ни кара да се замислим. Аз участвувах в последната, ала не помня да съм се замислял; вероятно не ми е оставало време. Сега естествено в моята работа ежедневно се сблъсквам с войната. И да ви кажа право — продължи Робинсън, като се извърна, — обичам свободното ми време да е наистина свободно време, защото ту с една, ту с друга залисия, то е наистина малко. Затова и не размишлявам достатъчно — макар да зная как да го направя. А не смятате ли, че размишленията понякога разстройват?

— Не смятам! — извика Джъстин гневно.

— Е, вие знаете по-добре — отвърна Робинсън, загледан в нокътя на палеца си. — Така и предположих. От онова, което казахте.

— И да искам, не мога да размишлявам: загубил съм си обосновката. Аз вкусвам уличния прахоляк, вдъхвам липовото ухание на площада и неспирно се блъскам в тая ужасна черупка на миналото, сред образи, които колкото повече губят своя смисъл, толкова по-силно терзаят. Що се отнася до чувствата…

— А не намирате ли, че тукашният ритъм е малко вял? Всъщност аз нямам нищо против този град, но не той е мястото, което бих избрал, за да се развлека…

— Драги мой Робинсън — прекъсна го Джъстин с превзет, назидателен тон, — нима сте сляп за нашето изключително приятно общество?

— Сбирщина дръгливи котки — подхвърли Робинсън дружелюбно.

— Намеквате да търся забавленията вън оттук?

— Това имах предвид.

— Аз се развличам сам — заяви Джъстин, — тук всичко ме унищожава къс по къс. Ала това е, което търся; това искам да доведа докрай; това е именно, което целя да постигна. В отвъдния край на нищото — моята нова форма. Да изчегъртам своето „аз“; да изчегъртам проклетата си същност и да измъкна на бял свят някакво зрънце от живот. Аз не аз — ще бъда същинският свят… Имате право: онова, което наричате размишления, ме разстройва. Всъщност аз, както го наричате, „размишлявам“, за да намеря някаква възбуда. Отнемете моето „аз“, и тогава ще започна истински да мисля. Тогава ще виждам; ще усещам истински; дори може би ще обичам…

— Чудесно — кимна Робинсън някак смутено. Той замълча и сякаш се замисли над думите на Джъстин — в същото време погледна пресметливо към електрическия часовник над камината.

Джъстин замлъкна, после каза:

— Много ми дадохте да пия.

— Значи вярвате, че тази война ще ни направи по-съвършени?

— Кажете ми, какво е любовта? — обади се внезапно Джъстин.

Робинсън замря за по-малко от миг, както палеше цигара. Засмя се късо, изчаквателно и непривично високо.

Куини усети трептенето, извърна се и дръпна ръка от рамката на прозореца. Беше се загледала втренчено над пампасовите туфи на ливадата, към пътя; велосипедисти и пешеходци, тръгнали към града, минаваха непрекъснато край портала на Робинсън. Оттатък пътя, отвъд оградата на имението, през тъмните буки пробляскваше небе, а цветовете и уханието на окосената морава и на цветята бяха сякаш — с настъпването на нощта — доближени до сетивата, като че някакво ново течение струеше изотдолу. Куини видя с възрадваните си мисли нещо, което не можеше да види от мястото си на прозореца — синята порцеланова къща с озарените й прозорци, кацнала на своето хълмче в прозирната, униваща светлина. Тъй рядко се случва — да се самонаблюдаваш отдалеч.

Когато вибрациите от смеха я накараха да се извърне, тя съзря светлината на деня в рамките на Робинсъновите картини и в хромираните стрелки на часовника. Погледна главата на Робинсън, отметната от смеха върху кожената облегалка на креслото: премести поглед към Джъстин.

— Спречкахте ли се?

Робинсън пак се засмя, този път много по-естествено: издаде звук като от разжарена пещ. Той наклони глава към Куини и сякаш я подкани да влезе в неговото настроение.

— Невероятно е как някои неща излизат наяве, ако разбирате какво имам предвид.

— Не, не разбирам — ледено отвърна Джъстин.

— Ала сестра ви, уверен съм, разбира.

— Вие не разбрахте какво искам да кажа. Каквото и да съм изрекъл за вашата гениалност, вземам го обратно.

— Слушайте, съжалявам — възкликна Робинсън, — вероятно съм го изтълкувал погрешно.

— Напротив — грешката беше моя.

— Знаете ли, странно е това с вашата сестра — все забравям, че не ни чува. Изглежда така въвлечена в разговора. Смятате ли, че обича деца?

— Чудите се защо не се е омъжила, така ли?

— Мили боже — не, запитах се дали…

Джъстин продължи:

— Появи се навремето някакъв мъж, но после изчезна. Трябва да си много предприемчив, за да тръгнеш с глухо момиче.

— Имах предвид моите деца — обясни Робинсън. Беше се изправил и сега взе от полицата над камината две от снимките в сребърни рамки. Прекоси с тях стаята, отиде до Куини, която ги пое с присъщата й готовност и се извърна към светлината. Джъстин видя как профилът на сестра му се свежда да ги разучава и видя Робинсън застанал над нея, облегнат на прозоречната рамка. Когато Робинсън улови вдигнатия към него поглед на Куини, кимна и се тупна в гърдите.

— Вижда се — колко приличат на вас! — възкликна тя. Той докосна едната снимка, после разпери десетте си пръста, след това другата и вдигна осемте. — Русото момченце е повече като вас, ей това, самонадеяното. Тъмнокосото прилича повече на момиче — но сигурна съм, че ще възмъжее… — Като изрече това, тя отново се загледа в снимките — очевидно не бързаше да му ги върне и Робинсън не посегна да ги прибере; действието разглеждане при Куини бе винаги съзерцателно и бавно. За Джъстин двата силуета, изрисувани на прозореца, изглеждаха свързани и споени от мрака.

„И двамата са срещу мен — каза си той. — Тя не чува с ушите, той не чува с мисълта си. Нищо чудно, че могат да общуват.“

— Чудно е — обади се тя, — че нямате и момиченце.

Робинсън се върна за друга снимка — но спря, хвърли объркан поглед към Куини и прекара ръка нагоре и надолу по стъклото, сякаш отмахваше нещо.

— Тя е права; имахме и момиченце — изрече той. — Но не зная как да й обясня, че почина.

 

 

На шейсет мили оттам майорът правеше последната обиколка из овощната градина, преди да заключи къщата. По това време здрачът под дърветата бе вече тъмно бронзовозелен; овалът на обилния плод по клоните едва се очертаваше между листата. Заревото на залеза, в което бе наблюдавал тръгването на Ема, беше напуснало небето. От време на време кракът му ритваше някоя паднала ябълка — той въздъхваше, свеждаше се някак вдървено, вдигаше ябълката, опипваше я слепешком с палеца да разбере дали не е натъртена и я пускаше внимателно, сякаш беше яйце, в провисналия джоб на грубото си вълнено сако. Годината не беше ябълкова. Имаше нещо механично, някакво примирение в движенията на майора — беше висок, без следа от военщина, леко приведен, с изтънели увиснали мустаци. Най-често по лицето му беше изписан израз на съмнение и вглъбеност. През последните месеци гримасата се бе задълбочила.

Когато приближи до къщата, чу радиото и видя запалената лампа във всекидневната, където седеше леля му. Изведнъж картината се наруши — леля му трепна, изгаси радиото и претича през стаята, до прозореца. Сякаш вътре бе избухнал пожар.

— Бързо! — извика тя. — О, боже мой, побързай! Май че звъни телефонът.

Телефонът беше в другия край на къщата — отдалече го чу. Докато подтичваше по коридора, той мушна ръце в джобовете, за да не тръска ябълките. Когато вдигна и позна гласа на жена си, тревожно, с отмалял глас попита:

— Добре ли си?

— Разбира се. Доиска ми се да кажа лека нощ.

— Много мило — отвърна той озадачен. — А как върви колата?

— Хвърчи като пиле — долетя ясният й глас. — Вие там как сте?

— Тъкмо се прибирах; леля Фран е във всекидневната, слуша нещо по радиото, а пък аз сложих децата да си легнат преди половин час.

— Нали ще се качиш да ги видиш?

— Да, тъкмо отивах. — За миг и двамата млъкнаха, после той каза: — Къде си сега?

— Сега съм в Т., в хотела на площада.

— Чак в Т.? Не караш ли прекалено бързо?

— Нощта е прелестна; пътят е празен.

— Не насилвай колата, защото…

— О, зная — прекъсна го тя пак с оня ясен глас. — Поисках да спра в К., но имаше страхотна тълпа — кучешкото надбягване. Затова продължих. Мили?…

— Да?

— Вечерта е прелестна, нали?

— Да, чак не ми се влизаше вътре. Сега ще заключа, после ще отида при децата; а след това смятам да поседя с леля Фран.

— Аха. Е, тогава аз да потеглям.

— Те там няма да легнат, докато не пристигнеш, нали?

— Разбира се — отвърна Ема бързо.

— Благодаря, че се обади, мила — добре си се сетила.

— Мисля за тебе…

Той сякаш не я чу.

— Е, хайде, и внимавай. Приятно прекарване.

— Лека нощ — каза тя. Но майорът вече беше затворил.

Във всекидневната леля Фран не се бе върнала при радиото. Застанала край вечерния огън, запален, за да й е топло, възрастната жена стоеше напрегнато, с лице към вратата, и неспирно опипваше пръстените на лявата си ръка. Носеше рокля от плътна коприна, с мрежесто жабо и висока яка с банели, с каквито навремето дамите са слизали за вечеря в скъпите пансиони. Под светлината на лампата восъчните й черти изглеждаха размазани, по-скоро изличени. Всекидневната беше претъпкана: столове в кретонени калъфи, масички с интарзия^[1] и табуретки с тапицерия от гоблен; почти нищо нямаше антична стойност, но ни един предмет не беше и от днешно време. Имаше витрини с евтини порцеланови сервизи, също и синьобели чинии в метални скоби, окачени на редици между акварели. Червените рози, подредени във ваза от гувернантката, вече ронеха листа върху пианото. В единия ъгъл стоеше арфа с две скъсани струни — затръшнеше ли се врата, мръднеше ли някой по-рязко, арфата издаваше звън като стон. Тишината, обвила отвсякъде самотната къща, сякаш се сбираше в диплите на завесите и се просмукваше във въздуха като мъгла. В тази стая, където Ема не обичаше да се намесва, се беше наместил упадъкът; той хвърляше безжизнени отражения в двете огледала — стените бяха зелени. Тялото на леля Фран се бе уталожило тук, като предмет на дъното на пресъхнало езеро. Списанието, което бе разглеждала, се бе изхлузило от скута й върху черното кожено килимче.

Когато племенникът й се появи на вратата, леля Фран впи в него разтревожен поглед.

— Нещо лошо ли е станало?

— Не, не — беше Ема.

— Какво има?

— Нищо. Звънна да каже лека нощ.

— Но нали ни каза — възкликна леля Фран с привичния си притеснен глас. — Каза ни лека нощ на влизане в колата. Забрави ли — стъмнило се беше, когато тръгна. Прекалено късно, да поема на такъв дълъг път. Следобедът беше пред нея, а тя отлагаше, отлагаше… Имах чувство, че до последния момент не може да реши.

Майорът се извърна с гръб към леля си и започна да изпразва джобове — поставяше ябълките внимателно, две по две, две по две, на бюфетчето.

— И все пак това пътуване ще я поразведри — обади се той.

— По едно време следобед реших, че се отказва — продължи леля Фран. — Но сега вече е пристигнала — нали това ми каза?

— Почти — поправи я той, — не съвсем. Ще ме почакаш ли, докато заключа? Обещах й да видя и децата.

— Ами ако телефонът звънне?

— Няма кой друг да се обажда. А и централата вече изключва.

— Днеска следобед — каза леля Фран — звъня четири пъти.

Чу го как преминава от стая в стая, как отваря завесите, затваря тежките капаци, накрая как слага резето и закача веригата на входната врата. Сега вече тя ще се успокои, сега, когато къщата се превръща в затворена крепост срещу заплахите на будуващата нощ.

— Ей — викна му и кимна през рамо към муселинените завеси, които сякаш излъчваха тъма, — не забравяй този прозорец! — И той се върна с унилата си обезверена стъпка. — Не че ми е студено — обясни тя, — но мразя да нахлува мрак.

Той затвори капаците.

— Ей сега слизам.

— И ще постоим малко заедно, нали?

— Да, лельо Фран — разбира се.

 

 

Момиченцата, които си приказваха, млъкнаха, щом чуха, че баща им се качва. Леглата им изскърцаха, докато се изпъваха прилежно, а после се спотаиха приветливо, очаквателно. Стаята миришеше на паста за зъби; белите гардероби се сливаха бавно с бялата стена. Прозорецът беше отворен, щората — вдигната, тъй че тук бе още сумрачно; над камината тъмнееше картина на Христос.

— Ела, ела — повикаха го те, — още не спим. — Майорът влезе и спря между двете легла. — Седни на моето — учтиво го покани Дай. — Тази вечер е мой ред.

— Защо се обади мама? — попита Виви и се изправи на възглавницата.

— Но как разбрахте, че беше тя?

— По гласа ти — обаче не чухме какво й каза. Слушахме отгоре, от площадката. Защо се обади?

— Да ми каже да ви кажа да слушате.

— Че тя вече го каза — прекъсна го Виви нетърпеливо. — Защо се обади наистина?

— Просто за лека нощ.

— О! Пристигнала ли е вече?

— Къде?

— Където каза, че отивала.

— Не съвсем — почти.

— Боже мой! — извика Дай. — Струва ми се, че е тръгнала преди сто години! — Момиченцата лежаха притаени и неподвижни. После Дай попита: — Знаеш ли какво каза леля Фран, понеже мама заминала без чорапи?

— Не — отвърна майорът, — но все едно.

— О, и на мен ми е все едно, но понеже я чух — оправда се Дай.

— И аз я чух — подкрепи я Виви; просто се усещаше как е отворила очи, а майорът сякаш я виждаше, безпогрешна миниатюра на лицето на жена му.

Дай продължи:

— Много я е страх да не се случи нещо.

— Леля Фран ли?

— Все от това се бои.

— Много сме й мили.

— О — избухна Виви, — но мама обича да й се случват разни неща. Докато си приготвяше багажа, през цялото време си подсвиркваше. Не може ли и ние да се повеселим утре?

— Утре майка ви ще се върне.

— Да, но не може ли и ние утре да се повеселим?

— Ще видим, ще питаме майка ви — отвърна майорът.

— Добре, но ако например не се върне?

— Слушайте, крайно време е да спите.

— Не можем — какво ли не ни минава през ума… Ти кажи нещо, татко. Разкажи нещо. Измисли.

— Какво да ви кажа? — запита майорът.

— О, господи! — ядоса се Виви. — Каквото и да е! Какво разказваш на мама?

Той слезе долу при леля Фран със следите от две недоволни целувки, още влажни на бузата му. Когато ги остави, Дай си повя с чаршафа.

— Защо е все такъв разочарован, ти знаеш ли?

— Знам, мисли за войната.

Но тъкмо Дай, след тоя въпрос, се отпусна и заспа като упоена. А именно Виви, като се въртя неспокойно насам и нататък, съзря в небето, зад кръста на прозореца звънтящите частички на белия мрак, тя чу нощната пеперуда между двете прозоречни рамки, тя си въобрази, че чува как ябълките тупкат в тревата. Само една условна чертица делеше това дете от животинското: всичките му сетива бяха нащрек, готови да се впуснат в нощта. То преметна крака през леглото и притисна ходила о хладния под. Изправи се, измъкна се от нощницата и тръгна из къщата, голо-голеничко. От всяка стая, в която влизаше, редът, наложен от човека, бе сякаш побягнал — озарени от внезапната светлина, столовете и масите изглеждаха като подредени за гигантски миши пир. Тя спря пред вратата на всекидневната и се вслуша в безжизнените гласове на майора и лелята. Надникна през открехнатата врата на кухнята и забеляза оглозгания кокал и чайника на масата и една прислужница, примряла в прегръдките на някакъв мъж. Опита входната врата, ала не събра смелост да откачи веригата — нямаше как да се измъкне навън. Свъсила вежди, върна се в учебната стая и яхна кончето-люлка, което не бяха яздили от години насам. Неистовото блъскане на пружините стресна канарчетата под тяхната покривка: те заскачаха лудо из клетката. Виви слезе от коня, извади кутията с тебеширите и започна да рисува по гърдите, по корема и по бедрата си звезди и змии: червени, жълти и сини. А после, понесла тебеширите, се запъти към майчината спалня, да се види в голямото огледало — там смяташе да нашари и задничето си. Като се приведе до земята, тя заоглежда, с глава между краката, цялата спалня — електрическата крушка над тоалетната облъчваше пустото наклонено огледало и оставените тук сребърни украшения на Ема. Беззаконието, което усещаше да властвува тази нощ над целия им дом, я подтикна, след като бе танцувала пред високото огледало, да скочи и да потанцува и върху брачното легло. Пружините я хвърляха все по-нагоре и по-нагоре; тебеширен прах се посипа от тялото й по влакната на одеялата, по двете студени възглавници, които стъпките й бяха изритали от местата им. Колелцата на кревата се хлъзнаха под нейните подскоци върху излинелия розов младоженски килим в Емината спалня. Хласкан от колелцата, канделабърът във всекидневната иззвънтя над главата на леля Фран.

Тя бързо вдигна поглед към тавана.

— Нещо е влязло в къщата — заяви хладнокръвно и като стана, тръгна към вратата. По навик майорът се вдигна да я спре: той въздъхна и остави чашата с разредено уиски.

— Няма нищо, лельо Фран — каза й. — Сигурно не е нищо. Аз ще отида.

При тези думи леля му Фран се извърна към него, вдигнала лакти като птичи криле. Восъчните й черти изпъкнаха, сякаш бяха вдълбани в камък.

— Все не аз! Все не аз! Все не аз! Каквото и да видя, каквото и да чуя, то все е „нищо“, дори къщата да се сгромоляса отгоре ни! Всичко криете от мен. Никой не ми казва истината, чувам я само от говорители на радиото. Все нещо се шушука по телефона, все нещо се мести насам-натам, Ема все пее чак в другия край на къщата, децата все се тулят някъде! На мен никога, никога, никога нищо не ми се казва. Единственият отговор за мен е — „нищо“. Аз вечно трябва да чакам тук. Никой не припарва край всекидневната. Не ми се дава да ида и да видя!

— Ако това ще те успокои — каза той, — тогава върви. — И си помисли: всичко е наред, нали заключих навсякъде.

Тъй че именно лицето на леля Фран, с наведено чело, се появи на вратата на Ема. Издала напред чело като буфер, тя гледаше изпод вежди, мълчеше. Погледът й, придвижващ се бавно към онова, което търси, обхвана наведнъж детето и цялата стая. Виви притихна на леглото, закова се на място задъхана, с разтворени крака. Сърцето й блъскаше лудо; ушите бучаха; бузите й пламтяха. За да разбие това умишлено и многозначно мълчание, тя изрече високо:

— Цялата съм на змии!

— Значи, това било… — обади се леля Фран. — Значи, това било…

— Мога да сляза от леглото, щом толкова искаш.

— Леглото, в което си дошла на този свят — каза леля Фран.

Виви не знаеше какво да стори; тя скочи долу с думите:

— Никой не ми е казал, че не бива.

— А ти не знаеше ли, че това е лошо? — запита леля Фран по-скоро с любопитство, отколкото с гняв. Тя пристъпи и се опита да оправи леглото, непривикналите й пръсти само докосваха повърхността и наблъскваха тебеширения прах още по-плътно в одеялата. Изведнъж Виви почувствува някакво величествено излъчване от образа на тази леля: тя се застоя край леглото, започна да оглежда приведеното непроницаемо лице, устата, застинала като в усмивка на мъртвец, вените по сведените клепачи и по горната част на дланите. А леля Фран не бързаше да сложи край на своя нескопосан обред; опияняваше я сякаш този миг, изцяло неин. Вдигна една възглавница за къдрите и я изправи на кръглата долна подложка.

— Мамината възглавница — обади се Виви.

— Каза ли си молитвата, преди да легнеш?

— О, да!

— Но не те е предпазила. Хайде пак да я кажеш. Коленичи и помоли господ-бог…

— Както съм така — гола?

Леля Фран погледна втренчено, а сетне отклони очи от Вивиното тяло. Дръпна пухената завивка от долната част на леглото и напосоки я метна към Виви с думите:

— Увий се, увий се!

— О, но те ще се изтрият — змиите ми! — викна Виви и отстъпи назад. Ала леля Фран, сякаш детето бе в пламъци, прояви неочаквана сила — тя уви, притисна, притегна Виви в пухената завивка, докато само черните очи на пленницата, тъй подобни на майчините й, останаха да се въртят диво над този гигантски колбас от капитонирана розова тафта.

Леля Фран, прегърнала решително колбаса, повтори:

— А сега, помоли господ-бог…

 

 

Когато затвори вратата на своята спалня, леля Фран чу как сърцето й бие. Яростта на непознатото същество в гръдния кош я принуди да седне на отоманката — а в туй време часовничето върху камината тиктакаше звучно и както й се стори — много бавно. Прозорецът беше затворен, но теготата на нощното безмълвие се чувствуваше ясно отвъд пердето, по стъклата.

Из стаята, по етажерки и в рамки се мъдреха фетишите, с които бе минала през живота. Това бяха спомени — снимки в малки изкривени рамки, овехтели кръгли сламени кутийки, порцеланови котета, кръстове от лико, трите японски маймунки, bambini^[2], бърсалка за перо от пилешки ядец, чекрък от слонова кост, донесен от Кьолн. Първоначалното значение на тези предмети отдавна вече бе забравено. Приносителите на подаръците, срещани по време на самотните й пътешествия, бяха избледнели като своите снимки — днеска тя нямаше представа къде ги е отвеяла съдбата. Ала това я караше още по-здраво да стиска предметите, които ведно с нея се придвижваха бавно към мрака.

Стаята й, стая на човек, търпян по благоволение, бе започнала да излъчва собствената й миризма — миризма на старост. Някаква книжка подпираше огледалото в желания наклон. Когато облече пухкавия си вълнен халат, тя изчетка и сплете коси и си свали изкуствените зъби. Нави часовника и с ръка, все още разтреперана, запали свещта на скрина, а после изгаси електрическото осветление на своя племенник. Стаята се сви около минзухара на пламъка, докато тя коленичеше бавно пред леглото — но като изричаше молитвата, ослушваше се, без да иска, озадачена защо майорът се помайва долу. Смяташе, че няма право да се моли спокойно, докато не е чула и последната врата да се затвори, та да вдигне бдението си над този дом. Казваше си молитвата едва когато всички легнеха и се отдадяха, поне за няколко часа, на невинността, охранявани от мрака, притиснал клепките им.

Тази нощ не направи и опит да разведри духа си. Но затова пък можеше с право да проси покаяние и се покая заради всички тях. Злината на оня миг долу във всекидневната, мигът, в който бе изкрещяла „Все не аз!“, лепнеше по нея като зловоние, тъй натрапливо, че едва изчака да свали дневните си дрехи и не посмя дори и след това да сложи молитвено длани на лицето.

„Кой ще им бъде съдник? Не и аз.

Кръвта на човеците е отровена, размишляваше леля Фран, опряла чело на пухената завивка. Ни една чиста капчица не бликва, където и да боднеш — да, героите, и те дори проливат черна кръв. Самотният страж малко по малко отстъпва от своя пост — и кой тогава ще заприщи напора на черния прилив? Няма вече деца: децата се раждат всезнаещи. Отровната сянка лази по кулата на катедралата, нагоре по склона на непорочния хълм. Миналото, и то ни изменя: възпоминанията ни, заедно с нас, прихващат заразата; всеки спомен ни придърпва нататък. Всеки миг е навсякъде, в сърцевината му се спотайва войната; другаде няма, не съществува друго място. Върху усамотения дом на майора не пада ни една благословия; врагът е вътре в него, пълзи навсякъде. Всяка душа тук се предава на неприятеля.

Ето, това е, което се случва…

Ема побягва — не казва нито защо, нито къде. Обви горящото дете, ала не изгаси пожара. Вдигнеш ли поглед към небето, виждаш отровната сянка, човеците се избиват един друг. Какво има в тази нощ — дали не се развихря битка? Над тази нощ тегне угроза.“

Леля Фран е опряна на лакти; коленете й отчаяно дълбаят мъхнатия килим. Не й се удава дори да се покае; нищо не й се удава; тя е изгубена. Става, изяжда един бисквит и хвърля поглед към рисунката на Монблан върху миниатюрния триножник до часовника. Все още не чува майора да тръгва към леглото.

 

 

Куини разбра, че третото дете, момиченцето, е умряло; тя върна снимката бързо, сякаш от нея се излъчваше дълбока тъга. Джъстин обаче прекоси стаята и през рамото на Робинсън разгледа фотографията — разгледа простоватото, открито русоляво личице. Стори му се почти невероятно, че дете на Робинсън може да е избрало смъртта. После се върна обратно до масата и взе с предизвикателна безочливост снимката на двете момченца.

— Те никога не са идвали тук, нали? — запита той. — А къщата ви е достатъчно широка.

— Надявам се да дойдат; смятам да уредя нещо. Засега живеят в Грейстоунс — отвърна Робинсън и вече открито погледна към часовника.

— С майка си, така ли? — продължи Джъстин с рязък, нагъл глас.

— Да, с жена ми.

— Следователно вие си имате два дома?

Дори Робинсън изгледа Джъстин с изненада, но отвърна спокойно:

— Щом така го приемате… Да си призная, доста необмислено се обвързах с тази къща — всъщност когато я наех, нещата бяха по-различни. Отначало се бях настанил там, където сте вие, в хотела, но предпочитам да съм сам. Така се чувствувам по-свободен.

— Предимствата са големи — заяви Джъстин с многозначителна усмивка. — Според местните дами тук сте го превърнали в замъка на Синята брада^[3].

— Как — с труповете ли? — удивено възкликна Робинсън.

— О, да, те ви мислят за самия дявол.

— Кого, мен? — Робинсън внимателно подреждаше снимките върху полицата над камината. — Виж ти — за пръв път чувам. Подозирах, че ме смятат за необщителен — аз наистина не обичам чайните престрелки. Обаче не виждам с какво друго ги дразня. В такъв случай как да постъпя? Да дам ли прием? Готов съм — ако сестра ви се съгласи да налива чая; но нямам толкова столове… Надявам се — додаде той, поглеждайки Куини, — че поне тя не съзира нищо скрито-покрито тук?

— Пак забравихте — тя, бедната, не чува какво си говорим.

— Както се вижда, това не я тревожи.

— Обратното — едва ли някога е била по-щастлива. За тази къща си е съчинила много романтична история. Има си собствен свят — завиждам й.

Робинсън даде да се разбере, че не му е приятно да обсъждат Куини — отчасти защото я усещаше близка, разбираше я и отчасти защото изобщо не му се подхващаше нова тема — време бе гостите да си вървят. И макар че пак се бе върнал в креслото, държането му издаваше нетърпение. Джъстин веднага свърза това с оня телефонен разговор и с усмивката, която все още витаеше по неговото лице. Стана му ясно, пределно ясно, че през цялата вечер домакинът ги е изчаквал да си тръгнат. Това го накара да изрече:

— Да (с висок, натъртен изговор), за нас тази вечер бе истинско щастие. Домът ви затъмнява легендата, създадена за него, Робинсън; той е наистина необикновен. Във всеки случай хубавите неща… — Задушаван от гняв, Джъстин се изправи.

— Нима трябва? — надигна се и Робинсън. — Съжалявам.

Часът за палене на светлините, определен от природата, бе отминал. От мястото си до прозореца глухата наблюдаваше как автомобилните фарове лумват над прелеза. Следвайки извивките на шосето, измъкнало се от планините, всяка кола хвърляше ослепително ярък сноп в мрака оттатък пампасовата трева на Робинсън. Като се хлъзгаха и се смъкваха устремно край портала, осветявайки прахоляка по отсрещната ограда, колите една подир друга изчезнаха след своите фарове — превърнали се бяха изведнъж в поток, сякаш планинската местност, преди да си легне, се бе възправила и ги изтръскваше от диплите си. Отприщването на движението бе развълнувало Куини — това, както и размахът на светлинните криле по лицето й. Тя се извърна с неохота, когато Джъстин приближи, започна да й прави знаци.

— Защо, нима мистър Робинсън иска вече да си вървим? — запита тя.

— Това е последното, което искам! — извика Робинсън.

(Тя не чува!)

— О, господи… — изохка Робинсън сломено. Запали лампата — и тримата, всеки с различно изражение на отчаяние, се погледнаха през осветената стая, над чаената табла върху кръглата маса и лъскавите кожени гърбове на креслата.

— Брат ми смята, че прекалено дълго сме ви задържали — каза Куини и като всяка възпитана дама изглеждаше смутена, за пръв път неуверена в себе си. Робинсън бе готов на всичко, за да я успокои; той отиде до нея, улови я за лакътя, погали ръката й и усети как първо се стяга, а после леко се отпуска в муселинения ръкав. Видя отвън прозореца си, отразен върху тревата, осъзна цялата неразбория на провалената вечер. Тя го погледна умолително и той забеляза нежните черти на лицето й.

— Вижте само колко късно е станало, мистър Робинсън!

— Не е заради това — изрече той с присъщия му нисък глас. — А защото…

Вън пред портала спря кола. Стресната от озарения прозорец, тя изгаси фарове и се притаи там, заслушана, смирена, предпазлива, в очакване да влезе вътре.

— Приятелката ви пристигна — съобщи Джъстин.

 

 

През тази последна отсечка от пътя — осемнайсетте мили равно шосе в подножието на планината — и последните розови отблясъци се бяха стопили в мрака. Тревните очертания изчезнаха от планинския хребет, скриха се боровете, не светлееше водата в канавките. Западното небе бавно бе просмукало жълтевината, а пропъстрените хълмове от дясната й страна се превърнаха в безмълвни водопади, усещани, ала невидими. Животни изскачаха от крайпътните канавки и насочваха към фаровете на Ема зелени фарове-очи. Тя чувствуваше тръпката на нощта, смаляващите се тела на нещата. Свистящият въздух пееше в ушите й; караше много бързо. На кръстопътя над Робинсъновия град направи голям завой; долу под нея се виждаха лимонените градски лампи, нанизани една до друга под черните дървета, тротоарите и бледите смирени къщи, озарявани от слаба, загадъчна светлина, докато колата се носеше по улея между хълмовете, към портала на Робинсън. („Първата бяла врата вдясно, веднага ще я забележиш“, и беше казал той.) От пътя тя вдигна поглед към прозореца и съзря, през пампасовите туфи, три изправени човешки фигури в осветената стая. Затова спря, изгаси фаровете и мотора и притихна в мрака в притаената кола — нощта полази по босите й крака. Изведнъж остъкленото входно антре светна като фенер — някакви хора се сбогуваха хладно. Надолу по алеята като подгонени се втурнаха един мъж и една жена; не разговаряха, изобщо не погледнаха назад — Ема бързо притисна опакото на свитата в юмрук ръка към устните, за да сподави напиращия смутен кикот. Усети ги да намаляват крачка — извръщайки рязко глави, мъжът и жената погледнаха с неволна прямота към колата, а нейните очи не се откъсваха от силуетите им. Двамата свърнаха към града, тя изви към портала.

Неловко, с колеблива, но наперена стъпка и с вид на провинено непослушно дете Ема спря във всекидневната на Робинсън. Той беше спуснал транспарантите. Застанала там притеснено, тя мигаше заслепена и триеше очи — накрая Робинсън изгаси горната светлина.

— Така е по-добре, нали? — Оставил бе само настолната лампа.

Тя се сгуши до рамото му и здраво стисна пръстите му, сякаш за да почерпи спокойствие от него. Прилепена към него, но много по-ниска, тя изправи глава и започна да оглежда стаята.

— Какво си подсвиркваш? — запита след малко.

— Чакам те да се успокоиш.

— Защо, нервна ли ти се виждам?

— Мила, та ти си като прилеп, влетял тук от мрака. Предупредих те да не бързаш толкова.

— Сега разбирам, че съм дошла прекалено рано. Защо не ми каза, че имаш гости? Кои бяха те? Какво търсеха тук?

— О, местни хора. Той е доста странен, а тя е глуха, но всъщност са ми симпатични.

— Да, казах си, че са чудаци. А пък аз си представях, че живееш ужасно самотно… Сега има ли някой в къщата?

— Няма жива душа — отвърна Робинсън все тъй спокойно. — Икономката ще дойде чак утре сутринта.

— Разбирам. Ще ми дадеш ли да пийна нещо?

Тя седна в креслото, в което доскоро бе седял Джъстин, и като се наведе напред, притеснено сбърчила вежди, започна да избръсква цигарената пепел от страничната облегалка. Цялото й същество излъчваше смут. Робинсън, без следа от смущение, приближи и седна дружелюбно на облегалката, от която бе изтръскала пепелта.

— Просто е необяснимо как някои хора идват точно когато не трябва — каза той. — „Господи — изтръпнах, като ги видях, — намериха ден да пристигнат!“ — Той вмъкна ръка между кадифената възглавница и гръбнака на Ема, а после прокара длан по гърба й. Сведе добродушно поглед към затворените й очи и продължи: — Но слава богу, всичко мина добре. О, да, и нещо, което ми се ще да ти кажа — този човек ме провъзгласи за гений.

— А как те е прозрял? — запита Ема и отвори очи.

— Така и не се разбра. Бях много объркан. Сестра му е глуха… — Робинсън замълча, наведе се и разсеяно докосна с устни челото на Ема. — Това май вече ти го казах, нали?

— Да, това ми го каза… Вярно ли е, че тази къща е синя?

— Утре ще видиш.

— Едва ли ще имам време, мили; едва ли ще видя тази къща на дневна светлина. Трябва да продължа за… там, закъдето съм тръгнала.

— Тъй или инак, радвам се, че всичко е благополучно. Тези, при които отиваш, нямат телефон, нали?

— Не, не се тревожи; те нямат телефон… Но ти трябва да ми измислиш някаква повреда на колата.

— Има време — успокои я Робинсън. — Нали сега си тук.

— Да, тук съм. — И добави: — Нощта беше прекрасна — с глас много по-тъжен, отколкото осъзнаваше. Да, наистина беше тук, а той се отнасяше към нея така равнодушно, както към безвкусна вечеря. Наивна, влюбена глупачка!… Не можеше да му каже например, че в тази чисто мъжка стая часовникът, бюфетът и мъртвата камина, и хладните кожени кресла — във всеки миг, в който ръката му не я докосваше — разриват пропаст между нея и него. Тя извърна глава към прозореца: — Долавям дъх на цветя.

— Да, имам три цветни лехи.

— Мили, не може ли да излезем за малко?

Тя се отдръпна от допира му, стана, вдигна чайната табла на Куини и запита къде да я отнесе. Хванала таблата (почерпила морална сила от това), тя спря пред фотографиите.

— О… — възкликна Ема.

— Да. Е, и какво?

— Някак не ми се щеше да имаш деца.

— А защо да нямам — ти също имаш.

— Да, аз… Но Виви и Дай за мен не са чак толкова деца.

— Ако ти приличат — каза той, — представям си ги как се веселят сега, когато котката я няма.

— О, мили, аз не съм котката.

В кухнята (където бе отишла с таблата) тя се огледа: всичко наоколо бе в плочки, в лъскав хром и електрически копчета.

— Колко много уреди притежаваш — възкликна тя. — Всичко е електрическо…

— Да, това ми е слабостта.

— Представям си колко е скъпо. А моята кухня е старомодна, опушена и разнебитена. Готвачката ми няма да иска и да престъпи в кухня като тази тук.

— Все забравям, че имаш готвачка. — Той взе едно фенерче и двамата излязоха. Като минаваха край къщата, Робинсън пусна светло зайче на стената. — Ето, наистина е синя.

Тя погледна разсеяно.

— Вярно… Дали не сбърках, че дойдох?

Той я преведе през чакълената алея, тръгнаха по тревата и стигнаха до лехата с шибой. Тогава той решително изрече:

— Това ти сама ще си прецениш, мила моя.

— Знам, че не трябва да те питам — но аз почти не те познавам, не е ли така?

— Ще се опознаем — каза Робинсън.

След миг тя пусна ръката му и рязко се наведе към цветята: раздвижи длани, сякаш загребваше аромата и го плискаше по лицето си — а в това време той запали цигара и остана загледан в нея.

— Радвам се, че харесваш градината ми. Нали започваш да привикваш с моя дом?

— Казваш, че си забравил за моята готвачка.

— Слушай, любима, ако не съумееш да си избиеш това от ума, качвай се на колата и се прибирай вкъщи… Но ти ще го избиеш…

— Леля Фран е толкова стара, прекалено стара; ужасно е. А пък майорът мисли само за войната. Децата смятат, че не съм добра; това ме дразни.

— Дръзка си — каза той, — но такава ми харесваш. Сега си при мен. Нали си при мен? Хайде, излизай от тази леха.

Отидоха до горния край на моравата; меките кичури на пампаса се вдигаха над Ема, както се беше изправила до него, загледана оттатък през шосето. Тя потрепери.

— Какви са ония дървета?

— Паркът на имението — замъкът е изгорял преди години. Паркът е пълен с влюбени двойки.

— Какво има там?

— Нищо, доколкото знам; руините, някакво езеро…

— Как ми се иска…

— Сега пък какво?

— Иска ми се да имахме малко повече време.

— Да — глупаво е да прекараме навън цялата нощ.

След този упрек тя задуши и последния малък копнеж за нежност. Обзе я непреодолимо стеснение от всякакви думи; започнала бе да се плаши от неговата сурова, обиграна изтънченост в любовта. Голямото й приключение беше за него обикновено изживяване. Приключението (по-точно пилигримството) бе попарено в самия му корен, в детинската част на съзнанието й. Докато я отвеждаше от този оазис на любовта — обгърнатите от зелени вейки руини на замъка, езерото, — тя в един миг си бе помислила, че и е разбил сърцето, ала сега разбираше, че всъщност е разрушил нейната романтична приказка. Спокойно — запалил бе нова цигара — той я изчака в своята градина: вместо поетичност една осезаема мъдрост се излъчваше от пръстта и от тревата под краката им. Белите колони на портала, буковите стволи над прашната бяла стена се открояваха в отразените от града светлини. Луната я нямаше, владееше безсърдечен, напрегнат, прозирен мрак: роса не падна.

 

 

Джъстин придружи сестра си до жилището й на площада. С бърза крачка, в привичното наложено мълчание те прекосиха тревата под липите. В тъмен прозорец отсреща пробляскваше някоя от малобройните улични лампи, оттатък сянка прекосяваше осветен транспарант, а ехото от гласове на минувачи под дървесата трептеше в кутията на площада. Куини си влезе; Джъстин чу как тежката врата се влачи и затваря бавно над изтривалката. Тя не очакваше да я последва, а той не знаеше дали и тя не изпитва същото объркване, дали не се е сгърчила вътрешно от сътресението, изпитала ли е изобщо сътресение. Бързо напусна площада и тръгна направо към хотела си на главната улица. Влезе през страничната врата, покрай бара, където тъй често беше срещал Робинсън.

В малката безлична стая първо хвърли поглед към леглото. Изгледа с чувство на отвращение книгите, струпани върху полицата над камината. Развъртя рязко глава, изхлузи сакото, започна да си развързва връзката. И в същото време закрачи из стаята в парещата светлина, сякаш търсеше изход от завладялото го притеснение. На тоалетната масичка, понеже друга нямаше, започна и довърши писмото до Робинсън: огледалото, закрепено на масичката, стана свидетел на всичко това — вдигнеше ли очи, погледът му съзираше собствената му сведена глава, руменината, плъзнала по седловината на носа и челото, шията, от която — като за екзекуция — яката бе свалена.

Драги Робинсън, тази вечер си тръгнахме от вашия дом (наричаше се май Белвю?) тъй неприлично късно и накрая тъй припряно, че не остана време да ви благодаря за гостоприемството към сестра ми и мен. Че си изпросихме това гостоприемство, не намалява стойността му. Като се има предвид неудобството, което очевидно ви причинихме, проявеното от вас търпение бе възхитително. Дотолкова, щото (приятно ще ви е да чуете) сестра ми, изглежда, въобще не почувствува до каква степен бяхме de trop^[4]. За себе си, признавам, не бих могъл да кажа същото. Разбирам, че въпреки своя недъг тя се оказа гостенка, по-малко досадна от мен.

При вашата мисловна нагласа моите размишления, както и въпросите ми, сигурно са ви изглеждали еднакво нелепи. Днешният пълен провал се оказа решаващ: смятам, че познанството ни трябва да свърши дотук. Това, че изобщо намирам за необходимо да ви го заявя, е пак в порядъка на присъщата за мен непохватност. Уверен съм, че ви е съвсем безразлично. Липсата на безразличие от моя страна ще намери последен безпомощен изказ в това писмо — в което, ако имате изострено обоняние (а в това се съмнявам), всяко изречение сигурно ще вони. В стремежа си да ви опозная аз се опитах да проникна и да се разположа, тъй да се каже, в една област от ваша компетентност. Ако невежеството ми ви се е сторило комично, то любопитството ми (особено в един конкретен случай тази вечер) за вас е било нещо повече — отблъскващо. Мога да преценя (дори и преди послеписа пред портала) колко дълбоко съм ви оскърбил. Ако двамата бяхме джентълмени, неприятната случка щеше да отзвучи по-безболезнено.

На опитите да ви опозная вече сложих край. А желанието ми вие да ме опознаете бе орисано от самото начало. Не се оказахте достоен за ни едно от двете и ударът, който сам си нанесох, няма и да обсъждам. Действувах и говорих (по отношение на вас) въз основа на предположения, които вие не бяхте в състояние да потвърдите. Сигурно ще изтълкувате криво уверенията ми, че преди една година това не би могло да ми се случи. Ала предположенията, под чийто напор действувах, Робинсън, стават по-общовалидни в този подлудял свят, отколкото въобще можете да разберете. Крайностите, към които всички ние сме тласнати, са оправдание за нашите думи и действия.

Необяснимото привличане, което изпитвах към вас, би могло да се обясни като злополучна случайност от това лято. Ала злополучните случайности едва ли са случайни. Аз притежавам присъщата за изтънчения (да, изтънчения) ум любов към изтънчени хора, но по своята тясна пътечка такива не срещам. А и в това място (родното ми място) вие изпречихте мощното си присъствие между мен и гибелните иначе последствия, от болезненото за мен връщане. Всъщност явихте се, за да превърнете пребиваването ми в една празнична ваканция. При сегашните обстоятелства ще трябва някак да изтърпя петте останали ми дни. Надявам се да не ви срещна, но се страхувам от клопките на този малък град. (Не бива, както възнамерявам аз, да страните от бара.) И ако все пак се случи да се сблъскаме лице в лице, ще ми е трудно, много трудно да се овладея пред вашата неизменна недосегаемост. Разберете — за мен е нежелателно да откривам отново тази едностранна сметка.

Желая ви лека нощ. Вежливостта не ме възпира да добавя, че осъзнавам колко излишно ви е това пожелание. Защото мисля, че както сте безчувствен към всяко угризение, така не сте способен и на възторзи. Утре (зная) ще се усещате чудесно, обаче нищо повече няма да сте научили за любовта. Ако съществото отвън пред портала е пристигнало при вас с въпрос, по-добре да се беше отнесло към мен. Ако я бях видял, може би нямаше и досега да я окайвам. Но при това положение и при онова, което сте, позволявам си да ви осъдя както от нейно, тъй и от свое име. Ако не съумеете да разберете, дано поне не изтълкувате невярно и настроението, и часа, в които ви пиша. Що се отнася до сестра ми, моля ви — запазете любезното си равнодушно отношение към нея: инак ще се озадачи. Но смятам, че тя няма от какво да се бои.

Приемете, драги Робинсън (без ирония), искрените ми уважения.

Дж. К.

Разтреперан, Джъстин залепи марка на писмото. Излезе от стаята и както бе по риза, слезе долу, откачи си палтото от закачалката в коридора и го облече. Минаваше полунощ; улицата, опустяла, се изтягаше в мъждивата светлина на оскъдните лампи. Между спуснатите капаци стъпките му събудиха ехо; хладът от планините се бе смъкнал долу; две котки пред него разкъсаха прегръдката си и се шмугнаха в мрака. Пътят към пощенската кутия водеше и към Белвю; на връщане все още чуваше пияната жена да хлипа горчиво, облегната на телеграфния стълб. Прибраха пощата чак по обяд на другия ден.

 

 

Куини не се и сети за Джъстин чак до сутринта. Къщата, в която живееше, й беше тъй добре позната, че се изкачи в мрака, без да спира. Като пресичаше всекидневната, усети миризма на керосин от котлона зад паравана; премина през портала към стаичката, в която спеше. Беше щастлива. В нейната сфера от мълчание, която не се помрачаваше от нито едно слово, властвуваше зрителният спомен от вечерта в Белвю. Съзерцателно, без никакви желания, почти без свое „аз“, тя разкопча муселинената рокля на китките и в кръста, измъкна се от дрехата и започна да разпуща коси. Все още в мрака, с мечтателната увереност на навика, тя пусна фибите в сърцевидната чинийка.

Тази беше нощта, която открай време знаеше, че пак ще преживее. Тя се бе съхранила жива под наслоенията на времето. В също такава лятна нощ, само веднъж, се бе разхождала с един млад мъж из парка на имението. Ръката му, както ръката на Робинсън, я бе придържала за лакътя, но водеше тя, а не той, защото нейните очи виждаха по-ясно в мрака. Минали бяха по пътеки, полузаличени от гъстия мъх, под клонести юлски дървета; усещали бяха изгорелите наскоро сънливи руини на замъка да се извисяват край тях; нямаше луна. Край езерото седнаха и докато тя избръскваше листцата от папрат, сбрани в пукнатините на каменната пейка, флуиди от нежност прииждаха от него към нея. Чувствителната глуха девойка беше осмислила това нищожно или значително преживяване и то бе станало за нея всичко — нежната глуха девойка, с която мъжът не можеше да разговаря и се боеше да докосне. Тя, която — тогава тъй истински задоволена — запази в сетивата си спомен за всяко листце и всяка тръпка на нощта, повече никога не го видя и скоро забрави чертите му. Двайсет години изминаха до тази нощ, която бе сега. Тази нощ Робинсън, воден от Куини през листнатите проходи, приседна до нея на каменната пейка край езерото.

Ръждясалите порти на замъка се намираха в дъното на площада. Куини, в леглото срещу площада, лежеше извърната, усмихната, нежно допряла ръка до лицето.

Бележки

[1] Украса на дървен предмет, подобна на инкрустацията. — Б.пр. ↑

[2] Bambino — изображение на Христос като дете (итал.). — Б.пр. ↑

[3] Прозвище на рицаря Раул, герой от приказка на Шарл Перо. Седмата му съпруга отключва една тайна стая и открива вътре труповете на предишните му шест жени. — Б.пр. ↑

[4] Нежелани (фр.). — Б.пр. ↑