Джийн Рис
Вън от машината (5)

V

— След обяда можете да се преоблечете в умивалнята — каза старшата на другата сутрин.

— О, така ли?

Нямаше от какво да се изненадва. Беше платено за толкова и толкова време, времето беше изтекло и тя трябваше да напусне. Нямаше от какво да се изненадва.

Инес попита:

— Дали ще бъде възможно да остана още два-три дни? Исках да уредя някои неща. Ще ми бъде по-удобно. Сглупих, трябваше да ви предупредя по-рано.

Сестрата повдигна учудено тъничките си като пиявици вежди.

— Съжалявам, но мисля, че е невъзможно — отвърна тя. — Защо не помолихте по-рано? Ето вчера казах на лекаря, че още не сте съвсем здрава. Но тази вечер очакваме четирима нови, а утре след обяд ще постъпят още няколко. Всичко ще бъде запълнено, за съжаление, а и според лекаря сте достатъчно здрава, за да ви изпишем. Като се върнете у вас, трябва да си почивате. Не се движете много.

— Да, естествено — каза Инес, но си рече наум: „Този път няма да мога да изплувам. Свършено е.“

Чудехме се дали е Мърфи — или ти… Е, и двете.

Тялото й се отпусна, тя лежеше, без да мисли за нищо — в безнадеждността има покой, така както в покоя има безнадеждност. Всяка частица от тялото и се отпусна. Не кроеше никакви планове, просто си лежеше.

 

 

Сервираха им обяда — говеждо печено с картофи и фасул и сутляш. Също като в Англия. Инес хапна с удоволствие, после си легна, закривайки очи с ръка. Знаеше, че Пат я наблюдава, но лежеше кротко, без да мърда, без да мисли за нищо.

— Ето ви нещата — чу гласа на сестрата. — Ще се приготвите ли?

— Да.

— Май не се чувствувате съвсем добре… Ще изпиете чаша чай, преди да тръгнете, нали? И веднага щом се приберете, трябва да си легнете.

„А къде да се прибера? — помисли си Инес. — Като че от само себе си се разбира, че човек има къде да се прибере?“

— О, разбира се — отвърна тя. — Ще си легна.

Докато се обличаше, си представяше улицата с такситата и автобусите как вървят право насреща й, и навалицата, която я блъска. Чуваше ги, виждаше очите им… Когато паднеш, вече никога не можеш да се изправиш; те имат грижата за това…

Облегна се на стената и си спомни за мисис Мърфи, която повтаряше: „Моля ви се, моля ви се, моля ви се, моля ви се…“

След малко избърса сълзите от лицето си. Не си сложи пудра; когато се върна в отделението, единственото, което прикова погледа й, бе леглото, върху което щеше да легне и да чака, докато дойдат с щипците да я изхвърлят: „Я елате насам за момент!“

До възглавницата на всяко легло бе поставен стол. Инес приседна и се загледа във ветрилообразните бръчки по тъмните и меланхолични очички на мадам Таверние, в подутите сини вени на ръцете й и гравюрата върху златния й пръстен — две рози с допрени листенца. Зачете се в отворената върху леглото книга: „De là-haut le paysage qu’on découvre est d’une indescriptible beauté…^[1]“

Мадам Таверние рече:

— Колко хубава рокля — и много ви отива, много!

— Боже мой! — каза Инес. — Какво говорите!

Мадам Таверние прошепна:

— Шшшт, тихо! Извъртете стола. Искам да ви кажа нещо.

Инес завъртя стола и седна гърбом към останалите.

Мадам Таверние измъкна носна кърпичка изпод възглавницата си — бяла, старовремска, възголемичка и тъничка, обримчена с дантелка. Пъхна я в ръцете на Инес и каза:

— Това е за теб. Шшт… вземи я!

Инес взе кърпичката — ухаеше на ванилия. Вътре имаше няколко банкноти.

— Внимавай! Да не видят другите. Гледай да не те видят, че плачеш… — шепнеше тя. — Не трябва да им обръщаш внимание. На много хора животът изобщо не им е ясен… На много хора… и понякога ми се струва, че нещата вървят към по-лошо вместо към по-добро. — Тя въздъхна. — Нямаш никакви пари, нали?

Инес поклати глава.

— Така си и мислех. Тези ще ти стигнат за една седмица, а може и за две. Ако ги харчиш разумно.

— Да, да — отвърна Инес. — Ще се оправя, ще се оправя.

Тя спря да плаче. Чувствуваше се уморена, успокоена и доста унизена. Не й се бе случвало да взима пари от жена. Никога не беше харесвала жените, никога не им се беше доверявала.

Мадам Таверние продължи да й говори. Макар да не го каза, тя искаше да й внуши, че ако харчи разумно, парите никак не са малко.

— Благодаря ви — каза Инес, — много ви благодаря.

— Нали ще изпиете един чай, преди да тръгнете? — подкани я сестрата.

Инес изпи чая, отиде в умивалнята и си сложи грим. После се върна при леглото на жената.

— Ще ме целунете ли за сбогом? — попита мадам Таверние.

Напудрената кожа на лицето й беше мека и отпусната като стар ластик; от нея също ухаеше на ванилия като от носната й кърпа. А когато Инес каза: „Никога няма да забравя добрината ви, това беше действително много важно за мен“, тя затвори очи, сякаш искаше да каже: „Да, добре, добре, добре…“

 

 

„До гарата ще ида с такси“ — реши Инес.

Единственото, което се въртеше в ума й, докато се возеше в таксито, бе какъв ли отговор би дала мадам Таверние, ако я попитат как се чувствува човек, когато остарее. Може би ще отвърне: „Понякога човек се чувствува спокоен.“ Инес си спомни златния пръстен с двете розички и изпита силното желание отново да е в болничното легло, скрила глава под чаршафа. Понеже не можеш да умреш и пак да оживееш само за няколкостотин франка. Нужно е повече. Може би много повече, отколкото човек е склонен да даде.