Джийн Рис
Вън от машината (2)

ІІ

В понеделник, в девет сутринта, високата сестра англичанка й говореше:

— Ще се оправите, ще видите. Сега ще ви направя инжекция с морфин.

Инес не се успокои, но все пак чувството й на страх се попритъпи.

— Дано вие да сте там — сънливо каза тя. Но в операционната сестрата беше друга. Беше с маска и изглеждаше ужасно — същински инквизитор.

Инес се носеше из въздуха — след морфина това бе лесно и естествено (Но аз от край време съм могла да го правя. Как така съм забравила? Колко съм глупава!) — и обляна в сълзи, се виждаше как прекосява помещението, облегната на тази непозната ужасна жена.

— Хайде без глупости! — каза раздразнено сестрата.

Инес приседна на ръба на кушетката — вече нито се носеше из въздуха, нито се раздвояваше. Беше едно цяло, при това тежеше като олово.

„Ти не знаеш защо плача“ — мина й през ума.

Опита се да погледне небето, но очите й бяха замъглени и не можа да го види. Усети нечии ръце, които силно натискаха раменете й.

— Недейте, недейте, не така, оставете я — каза някой на френски.

Лекарят англичанин не беше тук — само този мъж, който също бе с маска.

— Толкова са глупави — високо се оплака Инес. — Ужасно е! Ох, какво ще стане сега, какво ще стане сега?

— Не се страхувайте — рече лекарят. Кафявите му очи гледаха мило. — N’ayez pas peur, n’ayez pas peur.^[1]

— Добре — каза Инес и легна на леглото.

Чу гласа на доктора:

— Сега дишайте дълбоко. Бройте бавно. Едно, две, три, четири, пет, шест…