Уилям Дийл
Машината на Шарки (25)

22

Самолетът кацна меко и се насочи с плавна маневра към хангара, където вратите му бавно се отвориха и хидравличната стълба се спусна до земята. Де Лароза седеше на задната седалка на ролса и гледаше как Хочинс слиза по стъпалата, за да бъде отведен до колата от Чанг. Изглеждаше добре, макар леко да накуцваше, което обикновено бе признак за умора или за болки от протезата му. Той обаче се усмихна, когато влезе в колата.

— Хубаво е, че отново си тук — каза Де Лароза, докато ролсът се понасяше по магистралата. — Предстои ни много работа.

— Вече мога да се похваля и с известен успех — каза Хочинс ентусиазирано.

— А, значи пътуването ти бе успешно?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Отлично. Значи сенаторът ще те подкрепи в понеделник вечер, така ли?

Хочинс кимна бавно.

— Той си е все същият досаден старец — надменен и покровителствен. Три часа бродих из проклетата му ферма тази сутрин. Накрая вече очаквах стъпалото ми да се откъсне, но той е вътре. Иска си и министерско кресло.

— Което не изненадва никой от нас. Какво иска?

— Селското стопанство.

Де Лароза се замисли върху новината и кимна.

— Нелош избор, нали? Той е доста популярен сред фермерите.

— Да, както и сред застрахователните компании и петролните фирми. Боже мой, та той е склонил на исканията и на последния лобист във Вашингтон.

— И все пак го уважават.

— За нас е по-важен, докато е в Сената. Имаме нужда от доайенството му там. Но аз ще се оправя с него. Важното е, че в понеделник ще е с нас и ще ме подкрепи.

— Чудесно. Засега вървим добре, изключително добре.

— Имаме още един-двама конгресмени, които се правят на недосегаеми. Мисля, че трябва сега да им дадем последен шанс да влязат в отбора, и ако откажат, да ги разбием.

— Настроил си се за бой, оттук виждам.

— Настроил съм се да се спечеля.

— Е, значи пътуването е било успешно. Отлично! — Де Лароза извади една хаванска пура, но не свали целофана от нея. Въртеше я между пръстите си. Шестнайсет години бе чакал този час, часа на истината. Моментът, в който едната сила да се опълчи срещу другата, най-после бе дошъл. Той се наслаждаваше на възбуждащото очакване. Хочинс усети настроението му.

— Нещо те притеснява ли? — запита той.

— Не, не бих казал. Защо питаш?

— Познаваме се от шестнайсет години. Разбирам кога не си спокоен.

Де Лароза се усмихна:

— А пък аз самонадеяно се мислех за неразгадаем.

— Може и да е така, но само за останалите. Китайските ти приятели, те със сигурност са неразгадаеми. Но аз те познавам. Какво има? Проблеми с Лоуентол ли имаме?

Проблеми с Лоуентол, помисли си Де Лароза. Ако бе така, кой по-добре от мен би могъл да ги разреши? Все пак чувстваше се изнервен, макар внимателно да бе планирал хода на разговора. Хочинс започваше да го дразни. Започваше да изглежда… самодоволен. Де Лароза се усмихна и каза тихо:

— Не, съвсем не. Прекарахме вечерта заедно и пихме кафе тази сутрин. Притесняваше се от това, че започваме кампанията твърде рано, но мисля, убедих го, че си заслужава.

— Добре — Хочинс потупа коляното на Де Лароза. — Радвам се, че най-сетне и ти се включваш пряко.

Включваш се пряко. Ето пак. Той вече се отнася към мен, сякаш е по средата на президентския си мандат.

— На мен ми се струваше, че през цялото време съм се включвал пряко — каза Де Лароза, опитвайки се да прикрие набъбващия си гняв.

— Разбира се, разбира се — каза Хочинс. — Имам предвид, че сега действаш много по-открито. Винаги досега си бил толкова предпазлив — да не се набиваш на очи, да не те снимат… Беше нещо като фобия.

— Фобия?

— Е, знаеш какво имам предвид. Както и да е, разбира се, че си се включвал пряко. От години си ми най-близък сподвижник.

Сподвижник. Де Лароза се разсмя с глас. Докъде стигаше дързостта на този човек?

— Какво толкова смешно има? — каза Хочинс.

— Ти самият. Господи, самодоволен си, не, ами направо надут.

— Надут. Какво искаш да кажеш, надут?

— Ти се надуваш, Доналд. Да не мислиш, че си стигнал до тук сам, че всичко сам си направил? Моноспектакъл, а? Защо, мислиш, Лоуентол е с нас? Защото аз говорих с него. На няколко пъти. Защото му заплатих разходите, докато е тук. Защото му гарантирах, че финансирането на кампанията е сигурно. Мислиш го за аматьор ли? Или след като е тук, значи е попаднал под силата на чара ти? Политиката е бизнес.

— Не ти вярвам. Първото нещо, което обсъдихме, бе цената на кампанията.

— Разбира се. Тя е ключът към успеха. Но той иска да бъде убеден, сенаторе. Не може да си позволи да подкрепи още един провал. А, после, след като наговориш работите, при кого тичаш? При мен. Сподвижник ли, Доналд? Та нали от години дърпам конците ти.

— Никой не може да ми дърпа конците — каза Хочинс със запалени от ярост очи.

— Нима? А кой ти каза, че си готов за надпреварата за Сената? Ти самият не бе сигурен. Аз взех решението. И аз платих за кампанията. Кой реши, че това е нужната година за големия удар? Ти ли направи това, Доналд? Не. Аз казах: „Сега му е времето, тази година ще го направим“.

— Защо тогава ти не се кандидатираш?

— Де да можех. Но съм натурализиран американец. Никога няма да мога.

— А аз не съм ничия собственост, Виктор. Нито сега, нито когато вляза в Белия дом.

— Без мен няма „Бял дом“.

— Какво е това? — каза Хочинс. — Що за внезапна атака? Какво искаш?

— Признание. Години наред съм човекът зад кулисите, който раздава на други своите заслуги. И най-вече на теб. Сега искам признание — каза той и след миг повтори, този път, по-високо: — Искам признание.

Хочинс му се усмихна язвително:

— Трябваше да се досетя. Шестнайсет години нищо не бе поискал. И сега червеят те заяде.

— Както и му се полага — отвърна Де Лароза.

— Какво искаш да кажеш?

Де Лароза се усмихна:

— Това е дълга история. Не мисля, че сега е подходящо да те отегчавам с нея. Освен това трябва да ти кажа нещо друго. И повярвай ми, няма да ми е лесно.

— Какво? Какво се е случило?

— Става въпрос за Домино.

Хочинс се отпусна. Той махна с ръка към Де Лароза, сякаш темата бе приключена, преди още да е започнал.

— Можеш да забравиш за нея. Домино е минала работа. Този проблем е разрешен.

— Не съм сигурен дали разбираш какво искам да ти кажа.

— Накъде биеш, по дяволите?

— Доналд, Домино е мъртва.

Хочинс се вторачи дълбоко в него. После леко поклати глава.

— Тя е какво?

— Един приятел от полицията ми каза на излизане от офиса. Още не зная подробностите, но…

Хочинс го сряза, погледът му бе като на див звяр.

— Какво искаш да кажеш, „мъртва“? Как се е случило?

— Била е застреляна.

— Застреляна?

— Да. Станало е в апартамента й снощи…

Той не довърши. Космите на ръката му настръхнаха. Реакцията на Хочинс го смрази. Той се смееше. Смееше се.

— Знаех си, че е станала някаква грешка — каза той. — Май ще е по-добре да си избираш по-внимателно приятелите в полицията.

— Повярвай ми — каза Де Лароза. — Казвам ти самата истина.

Хочинс се облегна напряко на седалката към Де Лароза.

— Глупости, Вик.

— Източникът ми е неоспорим — каза студено Де Лароза.

— Не, приятелю — каза Хочинс. — Моят източник е неоспорим. Защото този източник съм самият аз. Домино беше с мен снощи. Цяла нощ.

Сега бе ред на Де Лароза да се смае. Бръчките на челото му потънаха още по-надълбоко. Изглеждаше почти ядосан.

— Виж, тя долетя до Савана вчера и прекарахме нощта на яхтата. Нямаше никаква опасност. Казах й, че трябва да спрем да се виждаме. Струва ми се, че тази развръзка я облекчи също толкова, колкото и мен. Така че, отпусни се. Сгрешил си, това е.

Грешка, помисли си Де Лароза. Този маниак, Бърнс, се е провалил. А дали не го бе излъгал?

— Имало ли е някой друг в нейния апартамент? — запита Де Лароза.

— Нямам представа. Защо?

— Защото някой е бил застрелян в нейния апартамент снощи. Станала е ужасна грешка.

— Грешка? Що за грешка?

— Домино бе тази, която трябваше да умре.

— Трябваше да… — Хочинс се спря. Някаква ужасяваща мисъл премина в съзнанието му, но той веднага я отхвърли. — Какво искаш да кажеш с това „трябваше“?

Мозъкът на Де Лароза кипеше. Трябваше да действа бързо, да се добере до Домино преди полицията. Но първо трябваше да приключи с Хочинс. Моментът бе настъпил. Повече не можеше да се чака.

— Чу ли какво казах? Какво значи това „трябваше“?

— Доналд, може би е време за този разговор, за който споменах преди малко. За който казах, че ще те отегчи. Някои от подробностите може малко да те обезпокоят, така че приготви се.

— За какво ми говориш?

— Говоря ти за Домино. Говоря за този дребен детайл в планирането на твоята кариера. Както и за това, откъде идват парите за финансирането на този хазарт. Говоря също за това, защо тъй внезапно реших да изляза на бял свят, както се казва. Искаш ли да чуеш всичко това, Доналд?

— Разбира се — каза Хочинс, но гласът му прозвуча нервно.

— Тогава слушай — каза Де Лароза. — И моля те, не ме прекъсвай, докато не свърша.

Хочинс бе като омагьосан от студения тон на де Лароза. Той се намести на мястото си, така че да е с лице към него.

— Добре, слушам те.

— Когато те запознах с Домино, ти се досещаше, че се познавам с нея от няколко месеца. Когато я срещнах за първи път, тя бе очарователна жена и, разбира се, всичките й природни дадености си бяха неоспорими. Бе като пъпка и аз подхранвах и култивирах тази пъпка, докато цъфна като райско цвете. Тя бе идеалното решение на моя проблем, а моят проблем беше ти. Ти трепереше на ръба на пропастта, приятелю, изяждан от самотата си. Депресията те притискаше като тежък облак. Домино бе идеалният отговор. Бяха нужни, разбира се, няколко месеца, за да се развият латентните й заложби, но това не бе неблагодарна задача.

— По дяволите, Виктор…

— Слушай — отсече Де Лароза с пламнали очи. — Когато ти се запозна с нея, тя бе върховната изкусителка, защото бе минала през мен. Аз бях този, който съзря в нея невероятния й потенциал. И знаеш ли защо? Защото тя разбира, че за да задоволи другиго, първо трябва да се задоволи сама. И тя обича властта също толкова, колкото ти или аз. Всичко бе очевидно от самото начало. Щеше да си лудо влюбен. Тя ти даде огън точно когато той ти бе най-необходим. И ти, разбира се, го взе, взе го докрай. Играта бе опасна, защото все някога трябваше да свърши. Рано или късно тя щеше да се превърне в пасив на нашата операция. А пасивите се унищожават. Рискът, който тя би представлявала за една кампания, бе недопустим, а — след като станеш президент — това бе изключено. Така че, както виждаш, скъпи Доналд, смъртта й бе неизбежна.

Хочинс се отдръпна в своя ъгъл на седалката. Изражението в очите му отразяваше ужасяващата реалност на думите на Де Лароза. Не можеше да проговори, а когато най-сетне успя, от устата му излезе дрезгав шепот.

— Престани да говориш за нея в минало време.

— Защо не? — каза Де Лароза, докато сваляше целофана от пурата си. — За мен тя е в минало време. Аз наредих смъртта й.

Хочинс се облещи до неузнаваемост.

— Ти… си наредил да бъде убита?

— Разбира се. Такава бе политическата необходимост. Тази необходимост се оформи така от деня, в който се запознахте.

— Ти си го запланувал от самото начало? И никога не се замисли за някаква друга възможност?

— Разгледах всички възможности. Включително и опасността от изнудване, или от публикуване на мемоари, пълни с пикантни подробности. Не, нямаше никаква алтернатива.

— Трябва да има друг изход. Не убийство.

— Невинаги има друг път.

Хочинс потрепери и за момент сякаш му се пригади. Той удари с юмрук по стъклото зад Чанг и изкрещя:

— Спри колата. Трябва да изляза на въздух.

— Вземи се в ръце — отсече Де Лароза. — И ако смяташ да ми изнесеш лекция по морал, моля, спести си я. Нашата задача е да оцелеем. И ти, и аз. Трябва да оцеляваме на всяка цена. Това бе едно от нещата, което ме привлече у теб.

— Няма да позволя да бъда въвлечен в това — каза Хочинс. — Никога не бих разрешил…

Де Лароза махна с ръка.

— Моля те. Не става въпрос само за убийство. Откъде мислиш, че дойдоха тези богатства, с които финансирахме кариерата ти — всичките милиони долари, малките дарения, така внимателно планирани и идеално защитени юридически? Всичко — непробиваемо, дори и при най-щателната проверка. Никога не се заинтересува. Защо — и двамата знаем. Защото не искаш да научаваш отговора, нали? Сега виждаш върха на айсберга и изведнъж решаваш да видиш всичко. Аз предлагам да се откажеш. Помисли за своите алтернативи.

В главата на Хочинс нямаше никаква мисъл, само вцепеняващ ужас. Виждаше обезумял един кинопреглед на бързи обороти, в който имена и лица прелитаха пред очите му. Сакс, затворническия лагер, безкрайните политически кампании, празния личен живот. И Домино, и енергията, която тя му бе донесла. Сега всичките тези години на планове и мечти рухваха под него. Нима щеше да се прости с всичко?

— Алтернативите, Доналд. Всъщност, много е просто. Или ще бъдеш най-могъщият политик на света, или най-презреният. Никой не харесва мъчениците. Те губят. Ако внезапно се почувстваш твърде честен и решиш да разкриеш всичко, имай и това предвид. След шест месеца никой няма да го е грижа дали си разкрил истината или не. Тези, които са ти вярвали, ще се чувстват измамени. Тези, които са срещу теб, ще бъдат възхитени. А ти самият? Ти ще бъдеш унищожен. Какво решаваш, а?

Хочинс се облегна назад и потъна в седалката си. Не отговори.

— Позволи ми едно кратко разказче — продължи Де Лароза. През 1945-а, в разгара на войната в Италия, един американски войник, предрешен като италиански селянин, прекара осем мулета, натоварени със златни кюлчета, през прохода Бренер в Швейцарските Алпи. Златото бе откраднато от армията на САЩ. Аз прекарах пет години в Швейцария, където се научих да приказвам като бразилец и си създадох самоличността на Виктор Де Лароза. Милионите, които похарчихме за кариерата ти ли? Всичко започна с откраднатите от държавата пари. Не става въпрос само за Домино, приятелю. А за цялата ти кариера. И всеки похарчен долар е записан, Доналд.

Колкото по-голяма е целта, толкова повече жертви трябва да се правят, помисли си Хочинс. И сега е моментът, когато трябва да се плати. Часът на истината.

— Те ще разберат — каза тихо Хочинс. — Винаги все някой разбира.

— Няма. Отдавна играя тази игра. И съм гений в измамата.

Де Лароза се засмя. Дяволчета затанцуваха в тюркоазните му очи. Паяжината бе оплетена толкова внимателно, така търпеливо и през толкова много години, че никой не можеше да разбере плетениците й. Това бе лабиринт, гениален до ужас.

— Всичко е добре прикрито, повярвай ми — каза той. — Последният човек, който би могъл да ме познае, бе елиминиран. Има само една опасност за целия план в момента. Домино.

Хочинс мълчеше.

— Тя ще разбере, че ние сме се опитали да я убием. Кога трябва да е тук?

Хочинс продължаваше да мълчи.

— Ела на себе си, Доналд — каза Де Лароза вече с раздразнение в гласа. — Кога се връща тя?

Хочинс погледна бавно към часовника си.

— Сега. В момента е на път за апартамента си.

— Тогава нямаме време за губене. Трябва да свършваме, и то веднага.

— Не!

— Значи предпочиташ да бъдеш унищожен?

— Тя няма да каже нищо.

— Нищо ли не разбираш? Някой е бил убит в нейния апартамент снощи. Ще я изправят под лампите. Няма да издържи. Ще разберат всичко. Това ли искаш да стане?

— Не… не зная.

— Не съм откривал самоунищожителни тенденции в теб досега.

— Никога не съм бил замесван в убийство досега.

— А-ха. Да, това е така. Добре, бъди ти водачът. Човекът, който изнася своя моноспектакъл. Да забравям ли за Домино, или не?

Мълчание.

— Очаквам отговора ти, сенаторе. Сега вече решението е твое.

— Не… не мога.

— Разбира се, че можеш, Доналд. Помисли. Алтернативите, Доналд, алтернативите. Какво да правя?

Лицето на Хочинс бе изпито. Паяжината, която Де Лароза бе оплел около него, бе наистина страховита. Нима той бе само пионка в могъщия план на Де Лароза? Страхът, че в делата на Виктор има някаква измама, се бе спотайвал дълги години в подсъзнанието на Хочинс. Потвърждението на тези страхове, сега бе като тлеещ огън, който нито можеше да бъде разпален от съвест, нито изгасен от алчност.

— Плюсовете и минусите — промърмори той на глас.

— Да, плюсовете и минусите.

В крайна сметка Хочинс разбра, че няма избор. След като изхвърли емоционалните аргументи, както винаги досега бе правил, и както би продължавал да прави, пред него оставаше една доста проста формула. Плюсовете и минусите.

— Е? — запита Де Лароза.

— Направи… каквото смяташ… за най-добре.

— Не. Ти вземаш решенията. Никой не ти дърпа конците, нали така? Така че, кажи ми го. Кажи го, Доналд.

Той поклати глава.

— Значи оставяме природата сама да решава съдбата ни.

— Не!

— Не ли? Кажи ми тогава какво да направя?

Хочинс сведе глава като дете.

— Погрижи се това да приключи.

— Кажи го — настоя Де Лароза.

Но Хочинс само успя да поклати отново глава. Опита се да каже нещо, но думите се стопиха в устата му като пепел. Часът на истината бе отминал.