Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (2)

Глава втора

Запознаха се на Файър Айланд^[1], където той имаше половин дял от една къща за несемейни хора и право да прекарва всяка втора събота и неделя в нея, а тя притежаваше четвърт дял от друга къща, в която ходеше всяка четвърта събота и неделя от месеца; но въпреки тези сложни разписания една събота и двамата се случиха на острова и попаднаха заедно на един от трите коктейла на открито.

Джоуана беше заобиколена от трима мъже на многолюдната веранда. Тед я наблюдаваше и очите им се срещнаха, докато тя кръстосваше погледи с още десетина мъже, които също бяха тръгнали на лов. Тед сновеше между една къща за несемейни в Амагансет и къщата във Файър Айланд, като предполагаше, че на едно от тези две места, където се събират свободни хора, ще се запознае с Нея или поне с Някоя като нея. Беше научил как да прилага градските номера на плажа, знаеше къде трябва да застане и как да постъпи, за да се запознае с някое красиво момиче на терасата, заобиколено от трима мъже, с единия от които се готви да тръгне.

Когато се сети, че е играл волейбол с въпросния мъж, Тед слезе по стълбите и се облегна на перилата. Обади се на мъжа, размениха си няколко банални фрази и човекът, за да не изглежда невъзпитан, трябваше да представи Тед на приятелката си. Тя се казваше Джоуана и от този момент те вече се познаваха.

Той не я видя на другия ден на плажа, но предположи, че тя ще се качи на едно от трите препълнени корабчета, които тръгваха от острова в неделя вечерта, затова седна на кея, давайки си вид на безгрижен курортист, който се разделя неохотно със слънчевия залез. Джоуана се нареди на опашка за второто корабче. Тед забеляза, че не е с кавалер, а с две приятелки. Приятелките й бяха симпатични и щяха да се харесат на Лари, който имаше кола, голяма като фургон. Приятелят на Тед, Лари, беше разведен и след развода му беше останала тази стара кола. Лари я държеше, за да може в края на седмицата да предложи нещо смислено на жените, например да ги закара в града. В нея можеха да се поберат цели тълпи жени и Лари приличаше понякога на шофьор, който превозва стюардеси от летището.

— Здравей, Джоуана. Аз съм Тед. Помниш ли ме? Имаш ли с какво да се върнеш?

— Ти с това корабче ли си?

— Аз точно чаках един приятел. По-добре да видя къде е.

Тед тръгна бавно към края на кея и щом се загуби от погледа й, хукна към къщата.

— Красиви жени, Лари! — извика той и го повлече бързо от къщата към кея.

По пътя към града една от приятелките на Джоуана зададе на Тед неизбежния въпрос: „Какво работиш?“ През лятото с този въпрос не му вървеше. Жените, с които се беше запознал, изглежда, имаха своя скала за оценки: по тяхната десетобална система лекарите получаваха десет, адвокатите и борсовите агенти — девет, рекламните агенти — седем, служителите в текстилната индустрия — три, освен ако не бяха собственици на текстилни предприятия, което им осигуряваше осем точки, учителите — четири, а всички останали, на които се задаваше въпросът: „Какво точно е това?“ (Тед често спадаше към тях), получаваха не повече от две точки. Ако и след подробните обяснения те пак не разбираха, вероятно го оценяваха за единица.

— Занимавам се с продажба на реклами.

— За кое издание? — попита Джоуана. Щом не трябваше да обяснява, значи, имаше възможност да получи петица.

— „Развлечения“.

— Да, ясно.

— Откъде го знаеш?

— Аз работя при Дж. Уолтър.

Тя работи в рекламно бюро, което е и хубаво, и лошо, мислеше той. Бяха в един и същ бранш. От друга страна, не е някаква загубена библиотекарка с претенции.

Джоуана Стърн беше дошла в Ню Йорк с диплома по хуманитарни науки от Бостънския университет, но скоро откри, че с тази диплома не може да покори града. Наложи й се да изкара секретарски курсове, за да стане секретарка, и започна да се мести от една „блестяща служба“ на друга „блестяща служба“; колкото повече се усъвършенствуваше, толкова по-досадна ставаше, докато накрая постъпи като отговорен секретар в рекламния отдел на Дж. Уолтър Томпсън.

На двадесет и четири години си нае за първи път самостоятелен апартамент. Имаше връзка с един женен мъж от службата и присъствието на съквартирантка беше неудобно. Връзката продължи три месеца и се прекрати, когато той се напи, повърна на килимчето и се качи на влака, за да се прибере у дома при жена си в Порт Уошингтън.

Всяка Коледа тя ходеше в Лексингтън, Масачусетс, за да се отчете пред родителите си, че се оправя добре в живота, тоест: „Имам приятел и работата ми върви.“ Баща й беше преуспяващ собственик на аптека, а майка й — домакиня. Тя беше единствено дете, разглезена, любима племенница в семейството, любима братовчедка. Когато искаше да отиде през лятото в Европа, отиваше; когато искаше нови дрехи, получаваше ги, но както обичаше да казва майка й, „тя никога не ни е създавала неприятности“.

От време на време Джоуана преглеждаше обявленията за работа, за да види дали не би могла да прави нещо друго на този свят. Печелеше по сто седемдесет и пет долара седмично, работата й беше горе-долу интересна и тя нямаше голяма амбиция да променя живота си. Положението беше точно такова, каквото го бе представила на родителите си — „Имам приятел и работата ми върви.“ Но всичко започна да се повтаря. Бил, жененият мъж, с когото ходеше в момента, заместваше напълно Уолт, женения мъж от миналата година, а от неженените Стан, който се появи след Уолт, но преди Джеф, заместваше напълно Майкъл, появил се след Джеф и преди Дон. Ако продължаваше с това темпо, на тридесет години щеше да е спала с повече от две дузини мъже, а това вече заплашваше да развали собственото й мнение за себе си. Започна да се чувствува лекодостъпна и износена. Съобщи на Бил — поредния в списъка й, — че без него съботите и неделите са скучни и за да го изпробва, каза, че иска да бъде поканена в дома му в Стамфорд. Естествено това беше невъзможно, поради което постъпиха по най-правилния начин — разделиха се.

Тед не беше следващият. Тя го държеше като резерва за Файър Айланд и Амагансет. Тед Крамър беше стигнал до това положение на тридесет и няколко години, след като беше имал вземане-даване с много жени, появили се и изчезнали в живота му. Беше завършил Нюйоркския университет с диплома по административно управление, която му даваше право да се занимава с всичко или с нищо. Той започна да обучава търговския персонал на една малка фирма за електронни устройства, след това отиде в казармата шест месеца запас, а после в продължение на една година работи във фирма за търговия на едро с домакински електроуреди. Никога не беше мислил да се занимава с търговията на баща си. Баща му имаше закусвалня към една текстилна фабрика и години наред се оплакваше: „Затънал съм до ушите в пилешка салата и боклуци.“ Тед не искаше и неговата съдба да е такава. Една възрастна жена, стара служителка от отдел „Кадри“, даде на Тед най-важния съвет в професионалния му живот:

— Вашата голяма грешка е, че се опитвате да продавате стоки. Не сте достатъчно агресивен за тази работа.

— Какво искате да кажете? — попита той плахо.

— Вие сте умен. Можете да продавате, но не стоки. Трябва да продавате идеи.

Няколко седмици по-късно тя му даде възможност да продава идеи в рекламния отдел на няколко списания за мъже. Като рекламен агент в тази област той трябваше да разбира от демография и от пазари; трябваше да борави с резултати от научни изследвания. За такава работа се изискваше интелигентност, а Тед Крамър, който беше по-скоро умен, отколкото агресивен, имаше дарба в това отношение.

След летния сезон Тед и Джоуана излязоха за първи път на вечеря в едно заведение в Ийст Сайд, където според разбиранията на несемейните хора те прекараха една приятна вечер. Началото беше поставено. Двамата се бяха срещнали в града. Борсовият агент, сценаристът, архитектът чакаха на опашка след Тед. Борсовият агент мислеше прекалено много за борсовите си акции, сценаристът пушеше прекалено много марихуана, архитектът говореше прекалено много за други жени, така че Тед и Джоуана си определиха втора среща. В това обкръжение на скучни кавалери, където всяка проява на въображение щеше да се оцени, той постъпи сравнително умно. Заведе я в същото заведение, където вече бяха ходили, и й каза: „Тук ми провървя миналия път.“ Той не злоупотребяваше с положението им на необвързани хора, не заемаше безразличната поза на Ванс, художник на филми, който се въртеше около бюрото й и разправяше, че ходи и с мъже, и с жени, нито ставаше настоятелен като Боб, завеждащ връзките с печата, който също се въртеше около бюрото й и беше „пред развод“ — думи, казвани вече от Уолт и Бил.

— Обикновено когато мисля, че харесвам някоя… — каза Тед.

— Мислиш, че харесваш?

— Все пак познаваме се отскоро. Обикновено я каня с мен в Монток за събота и неделя.

— Не смяташ ли, че е много рано за това?

— Може да прекараме разкошен есенен уикенд или да открием, че няма какво да си кажем.

— Или може да вали дъжд и да открием, че вали.

— Но помисли колко време ще спестим по този начин. И колко пари аз ще спестя.

— Ще проверя какви са прогнозите за дъжд.

След като прекараха още няколко вечери заедно, той поднови предложението, тя се съгласи, той взе кола под наем и двамата наеха стая в един мотел в Монток. Времето беше ясно, оказа се, че те имат какво да си кажат и без да се преструват, докато лежаха на плажа, загърнати в одеяло, си признаха, че несемейният живот е започнал да им омръзва. След това взаимно признание отидоха да си легнат.

Следователно не можеше да се приеме, че Джоуана Стърн бе избрала Тед Крамър като единствения мъж, за когото трябваше да се омъжи. Важното за Тед беше, че в определен момент тя го предпочете пред другите взаимно заменими мъже, с които се срещаше, и беше решила да вижда него по-често, отколкото останалите. Според общоприетите порядки в света, в който те се движеха, това означаваше, че в края на краищата тя ще спи с други мъже през това време. Следователно Тед беше просто мъж като всички останали преди него, но се оказа водеща фигура за момента. Като се има пред вид нарастващото отвращение на Джоуана от несемейния живот, ясно беше защо Тед остана без съперници.

 

 

Започнаха да прекарват продължително време в апартамента ту на единия, ту на другия, които се превърнаха в полудомове — живееха не чак като съпрузи, но не бяха и просто любовници. Той чувствуваше, че е спечелил златната награда в състезанието: тази жена, която работеше в неговата област, имаше представа от работата му, беше взискателна по отношение на партньорите си, изключително хубава, звезда на плажовете и на неделните коктейли, беше негова дама.

Идваше лятото — критичен момент. Джоуана усещаше как се разпалва кръвта на женените служители, които само гледаха да пипнат някоя секретарка, макар че вече товареха колите си с дрехи за курорта, съпруги и деца. В службата си Тед бе помолен да даде заявка за отпуска.

— Трябва да вземем едно много важно решение за нашите отношения — каза той и за момент Джоуана се разтревожи, че той намеква за някаква много по-стабилна връзка. Тя още не беше готова за такова нещо.

— Имам да взимам две седмици отпуска. Искаш ли да я прекараме заедно?

— Добре. Защо не?

— Лари събира хора за обща къща. Може да вземем една стая. Ще бъдем две седмици сами двамата и освен това ще можем да ходим там всяка събота и неделя.

Тя никога не бе ходила на Файър Айланд или друг курорт, обвързана с някого, нито пък той.

— Може да се окаже хубаво.

— Четиристотин долара на човек, това е пълната вноска.

— Истински търговец си.

— Мисля, че ще бъде приятно.

— Разбира се. Сделката е изгодна. Искам да кажа, особено след като знам, че не хъркаш.

Когато Мел, главният счетоводител, чиято съпруга беше във Върмънт, застана до бюрото й и попита: „Какво ще правиш това лято и с кого ще го правиш?“, Джоуана отговори: „Наехме квартира във Файър Айланд с приятеля ми.“ За първи път нарече Тед „приятеля ми“ и това й достави удоволствие, особено когато Мел се оттегли бързо и възкликвайки „О!“, понесе кипналата си кръв в друга посока.

Фактът, че бяха заедно на едно място, където толкова много други хора се дебнеха, където самите те бяха ходили някога на лов, ги караше да се чувствуват различни от останалите. Когато чуха, че на някакъв коктейл за несемейни верандата на къщата се съборила от тежестта на натрупалата се социална напаст, бяха щастливи, че не са били там, а са яли у дома си шоколадови сладки с орехи. Представяха си неомъжените жени и мъже, тръгнали по алеите, пияни или самотни, как търсят къде да отидат на гости, с кого да поговорят, на кого да се обадят по телефона, представяха си връщането с корабчето в неделя вечер — последна надежда, преди да се качат в колите за града, представяха си хората, които се опитват да заграбят за пет минути онова, което не са намерили цяла седмица — всичко това ги караше да се чувствуват благодарни един на друг.

Сексуалният им живот беше необуздан, ненаситен, очарованието му се подхранваше от това, че трябваше винаги да се крият, от постоянната надежда, че ще намерят къщата празна. Но най-прекрасното беше мисълта, че когато лятото свърши, те ще могат да бъдат пак заедно, стига да искат.

— Джоуана, искам да се омъжиш за мен. Моля те. На никого досега не съм казвал такова нещо. Ще се омъжиш ли за мен?

— Да. О, да.

Те се прегърнаха с истинска нежност и чувство, но под всичко това се таеше благодарност за възможността да докажат, че в края на краищата са здрави и нормални, че не трябва да се разхождат повече с чаша в ръка, с търсещ поглед.

 

 

Струваше им се, че бебето плаче от два часа.

— Само четиридесет и осем минути по часовник — каза Тед.

— Само.

Бяха останали без сили. Бяха люлели, прегръщали, подхвърляли, разхождали, слагали в креватчето, вдигали от креватчето, отново разхождали и пели на бебето, а то продължаваше да плаче.

— Единият от двама ни трябва да поспи.

— Аз вече спя.

Били беше на четири месеца. Отдавна я нямаше бавачката с онова бебе, което никога не плачеше нощем, което, изглежда, изобщо не плачеше. В деня, когато тя си отиде, се появи това друго бебе, което имаше свои изисквания и плачеше често.

След като детето се роди, фамилията се събра — родителите на Джоуана от Масачусетс и родителите на Тед от Флорида, които най-сетне се бяха пенсионирали. От Чикаго пристигнаха братът и снахата на Тед, цялото семейство се разположи и зачака да му сервират безкрайни закуски и напитки.

— Добре, че имам опит от закусвалнята на баща ми — каза Тед.

— Но аз нямам. Ако трябва да нахраня още някой, направо ще му връча един чек.

След като бавачката си отиде и роднините се разпръснаха, остана им само умората. Не бяха подготвени за безкрайните задължения и изтощението, съпровождащи идването на бебето.

— Толкова отдавна не сме се любили, че сигурно съм забравил как се прави.

— Това не е смешно.

— Знам.

Отначало Тед се стараеше да изпълнява както трябва новата си роля. Това означаваше, че трябва да става с Джоуана и да й прави компания, докато тя кърми Били, така че понякога по средата на нощта и тримата седяха и дремеха. След като на няколко пъти за малко не заспа в службата си, той започна да свежда нощната си помощ до едно измърморване, докато Джоуана ставаше от леглото да кърми.

Към осмия месец бебето взе да спи по-дълго. Денят обаче продължаваше да бъде все така тежък за Джоуана — пране, пазаруване, хранене. Тя знаеше, че би трябвало да очаква с нетърпение Тед да се върне вечер в къщи, защото й беше съпруг. Но в същност тя го чакаше да се върне в къщи, за да й помогне — може би да разпредели прането, да измие пода в кухнята.

— Джоуана, горя от страст…

— Скъпи, не искам да се любим. Искам да си имам отделна стая.

Помъчиха се да се засмеят и скоро след това заспаха.

Хората им разправяха, че „по-нататък става по-лесно“ и в същност така се оказа. Били, жизнерадостно, красиво дете, спеше по цяла нощ. Тревогите на Тед, основателни или не, че бебето може да прилича на него, се оказаха излишни, тъй като фактически никой не смяташе, че бебето прилича на него. Били имаше малко носле, големи кафяви очи, права черна коса и беше красив.

С промените в живота им се смениха и приятелите им. Несемейните принадлежаха към друга слънчева система. Когато се ожениха, Тед отиде да живее в апартамента на Джоуана на 70-а улица в източната част на Манхатън; жилището беше в сграда, населена главно с несемейни хора и няколко случайни проститутки. След това се преместиха през няколко улици в един блок за семейни и най-близки приятели им станаха Телма и Чарли Шпигел от апартамент 3-Г на долния етаж, които имаха едно малко момиченце Ким, три месеца по-голямо от Били. Чарли беше зъболекар. Към техния приятелски кръг се присъединиха Марв, рекламен агент от „Нюзуик“, и жена му Линда. Те си имаха Джереми, два месеца по-голям от Били. Всички те, родители на по едно малко дете, се събираха да ядат „бьоф бургиньон“ и да обсъждат по време на ядене стомашната перисталтика и привикването към ходене в тоалетна, да сравняват (това бе станало за тях натраплива необходимост) как се развиват децата им, които вече стояха прави, вървяха, приказва, пишкаха в гърне, акаха на пода; те просто седяха и поддържаха такива разговори. Даже когато в даден момент някой извикаше: „Ей, не може ли да приказваме за нещо друго?“, темата не се сменяше рязко и пак оставаше свързана с основния разговор — отглеждане на деца в Ню Йорк, държавни или частни училища — и от време на време, но не особено често, се споменаваше за гледани филми или прочетени книги, сякаш някой от присъствуващите имаше време да чете.

На годинка и шест месеца Били Крамър беше дете, което хората на улицата се спираха да гледат заедно с красивата му майка.

Тед получи повишение в службата и си го обясни с факта, че е станал баща — сякаш бе приет за член на някакъв клуб. Ходеше на футболните мачове на „Джайънтъс“ с Дан, стар приятел от колежа, сега адвокат. Четеше сериозни списания и „Уолстрийт Джърнъл“ със служебна цел. Служба имаше.

Обществото на Джоуана се състоеше от няколко приятелки от пейките в парка, от няколко бавачки, които даваха по малко съвети, и от Телма — компанията съвсем не беше живописна като компанията на Тед в представите на Джоуана — той ходеше на работа, където се срещаше с хора, по-високи от осемдесет сантиметра, които говорят със завършени изречения. А в нейния свят нямаше никой — нито познатите от пейките в парка, нито старите й приятели, нито Тед — с когото можеше да сподели своята мръсна малка тайна.

Тя намекваше за нея, но те не искаха да я чуят.

— Аз обичам детето си — каза тя веднъж на Телма. — Но по принцип то ми досажда.

— Разбира се, че ти досажда — каза Телма и Джоуана помисли, че си е намерила съюзник. — Но в същото време ти доставя много приятни вълнения.

Тя не срещаше никаква поддръжка. Жените, които познаваше, или не си признаваха, или бяха по-търпеливи от нея. Веднъж, като говореше с майка си по телефона, тя повдигна този въпрос:

— Било ли ти е някога досадно?

— Не, с тебе не. Ти никога не си ми създавала неприятности.

Да не би тогава тя да не е нормална? Една вечер Джоуана изслуша подробния разказ на Тед за това какви неприятности има — някакъв спор с негов колега — и му каза точно каквото се очакваше от нея: че не бива да обръща внимание на такова нещо, след което сподели какво я тормози — не че не обича Били, той е толкова жизнерадостен и хубав, но всичките й дни са едни и същи.

— Досадно е да си майка, Тед. Никой не го признава.

— Е, няма как. Особено през първите години. Но той е прекрасен, нали?

Тед просто не искаше да чуе думите й. И този път той се обърна и заспа.