Богомил Райнов
Тайното учение (10)

ПОСЛЕСЛОВ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ

Намерението ми да публикувам кратък и популярен очерк за Учението Жива етика или Агни Йога датира от есента на 1978. Живеехме още в мразовития климат на Студената война и под строгия диктат на партийните догми, доказали — за кой ли път — своята непоколебимост при сразяване на Пражката пролет.

Но от пражкото покушение върху волята за свободен живот бяха минали вече близо десет години. Тежкият спомен почваше да избледнява. Ръководителите на соцстраните даваха вид, че нищо особено не се е случило. Животът продължаваше, а обещаното светло бъдеще бе пак тъй сияйно и все така недостижимо, без грандиозни скокове, но и без катастрофални сривове. Застойно време.

Тъкмо през това застойно време у нас в областта на културата бе започнало някакво обнадеждаващо затопляне. Някои ветерани го посрещнаха с неприязън, убедени, че всяко затопляне предизвиква опасно размекване. Скептиците също бяха подозрителни. Практиката ги бе научила, че единствено лошите промени са трайни. Колкото до добрите, те — едва започнали — приключват бързо, удавени в безбрежната рутина.

Нещо подобно действително щеше да се случи и с нашенското духовно затопляне, ала не внезапно и не веднага.

Относителната продължителност на нашенския освежителен полъх се дължеше вероятно на това, че той бе започнал почти неуловимо именно като лек полъх, а не като заплашителна буря.

Казано е, че не следва да се налива младо вино в стари мехове, но по онова време у нас, при липса на друга възможност, тъкмо това се правеше. Стари мехове в случая — колкото щеш. Красиви лозунги — с лопата да ги ринеш. Под път и над път се повтаряше, че човек — това звучи гордо, че трябва да работим по законите на красотата, понеже ние строим завода, а той строи нас, че трябва да се борим за мир и дружба между народите и пр. и пр. — репертоарът на примамливото словоблудство е известен още от Френската революция, издигнала принципа на Свободата, Равенството и Братството, преди да утвърди принципа на гилотината.

Поривът към обновление през 70-те години се изразяваше отпърво именно в този външно невинен стремеж за леко изместване на акцентите от папагалското повтаряне на опразнени от съдържание формули за човечност и красота, към възстановяване на техния истински първоначален смисъл. Целта на операцията обаче не бе трудна за отгатване и троглодитите на партийното мислене бързо разбраха това, което някои днешни коментатори се правят, че не разбират. „Какъв реформатор е била тази Живкова, бе? — дразнят се те. — Ами че тя постоянно си служеше с комунистическа фразеология!“

Вярно, служеше си. Понеже по онова време някои неща нямаше как да се казват направо, а просто се подразбираха. И понеже не може да пледираш за мъдри спокойни решения, като крещиш „Долу царя!“ Особено ако царят в случая е собственият ти баща.

Споменавам Людмила Живкова не само защото по онова време тя бе начело на Комитета за култура, сиреч отговаряше официално за развитието на процесите в духовната сфера, а защото новаторската й роля далече надхвърляше обичайния административно-управленски стил на ръководство. „Людмила Живкова — както ще заяви по-късно Святослав Рьорих, — е единственият в XX век държавен деец, видял в Живата етика огромните възможности за усъвършенстване и одухотворяване на държавния строй чрез културата и високата философска мисъл“.

Делото на Людмила стана пресечна точка между въжделенията на една необичайна личност, дълбоко предана на благородния си идеал, и напреженията, натрупани в духовния ни живот от онзи период. В прелома, белязал нейния житейски път, намери израз и копнежът на множество дейци на културата за изтръгване от диктата на идеологическите канони, от кодекса на задължителните отговори по всички житейски въпроси, от безпощадната принуда върху всеки творчески или просто човешки порив.

Днес, четвърт век по-късно, додето подготвях за печат настоящето ново издание на книжката си, изпитах искрено недоумение пред своята някогашна наивна надежда, че очеркът ми би могъл да види тогава бял свят. Единственото обяснение на тази просто душна надежда бе самоотверженото поведение на Людмила. Тя вече на практика беше доказала, че с политическото си влияние и с упорството си е в състояние да реализира неосъществими до вчера неща. Няколко месеца по-рано бе ме помолила да преведа някоя от книгите на Николай Рьорих, слабо познат у нас и то като отявлен мистик. Преведох сборника стихове „Писмена“ (носещ в първото си издание красноречивото название „Цветя от градината на Мория“). Невероятно, но факт — книгата веднага бе публикувана. Приготвих и монография за живописта на Рьорих. Монографията също излезе бързо от печат — едно луксозно, според тогавашните критерии, издание, съпроводено с предговор от Живкова.

Пък тя организира голяма изложба от картини на Николай Рьорих, а също научна сесия, посветена на делото му като мислител и художник.

Днес всички тези инициативи изглеждат естествени и обикновени. Толкова обикновени, та по правило биват забравяни или пренебрежително отминавани. Но в онези години те изискваха от Людмила да поема съответни политически рискове, включително риска да влезе в конфликт с баща си. Което в крайна сметка и стана.

Подир споменатите по-горе инициативи съвсем логично беше да помислим и за обнародване на някои произведения от поредицата „Агни Йога“, а също и на встъпителен очерк, чието написване бе възложено на мен. Вече съм разказвал историята на това нереализирано начинание, тъй че тук ще спестя излишните подробности. Отпърво Живкова възприе с ентусиазъм идеята, но по-късно реши, че не бива да бързаме, че сега не е моментът и трябва да почакаме. Подозирах, че разговорите ни се подслушват и бях убеден, че беше й даден настойчивият съвет да си опича акъла и да внимава какви ги върши.

Междувременно бях вече написал встъпителния си очерк, който на практика се оказа встъпление към едно тягостно дългогодишно мълчание, чак до 1991. Людмила за една нощ го прочете и с обичайния си оптимизъм отсече, че трудът ми не е отишъл напразно и че очеркът без друго ще излезе, щом като му дойде времето. Само че когато това време наистина дойде, Мила отдавна вече си беше отишла.

Машинописът ми, озаглавен първоначално „Учителят и Учението“, бе изваден през 1991 от чекмеджето, отупан от праха и лекомислено издаден от Николай Петев в тираж, който днес би изглеждал направо фантастичен. Книгата, озаглавена вече „Тайното учение“, се изчерпа бързо, вероятно поради обстоятелството, че родният пазар още не бе пренаситен от стотиците далеч по-привлекателни съчинения на чуждоземни автори.

Изобилието и разнообразието на всевъзможна литература, предлагана днес на читателите, е наистина едно от големите завоевания на обществото ни след промяната. За жалост, както често се случва, доброто има и свое опако. Цената на книжната продукция отдавна вече драстично се разминава с финансовите възможности на масовата публика. Също тъй неприятно, макар и неизбежно е, че част от тази продукция едва ли си заслужава да бъде купувана. Това важи и за не малко образци на тъй наречената езотерична литература. Злоупотребявайки с обичайното любопитство към свръхестественото, всевъзможни самозвани йоги, гуру или професори по окултни науки спекулират с порива към една спасителна вяра, подменяйки я с пошлостите на суеверието. Така сред комерсиалната врява на различните лъжепророци заглъхват спокойните и ведри гласове на истинските апостоли на правдата и доброто.

Циниците ще кажат: „Ами нека викат по-силно тези апостоли, та да ги чуем!“ Само че това не са учители по надвикването. Нещо повече, тяхната повеля е проста и ясна:

„Не натрапвайте никому Учението! Не вербувайте последователи!“

Което струва ми се, едва ли означава, че ние, обикновените последователи, трябва без друго да мълчим. Всяка сърдечна беседа за мисията на тези висши същества ще бъде от полза, не за тях, а за самите нас.

Би могло да се възрази, че вместо да се четат или слушат беседи за учението, по-полезно ще бъде да се запознаем с указанията на самите Учители. Така е. Ако при първото издание на настоящия труд тия указания все още не бяха достъпни за широката публика, то днес по-голямата част от книгите на Агни Йога са вече преведени на български език и обнародвани. В такъв случай за какво са необходими посредници, нагърбили се да ни обясняват това или онова. Нали най-точните сведения за Учението могат да се почерпят от самото Учение.

Уви, практиката показва, че хората, готови да жертват усилия и време за задълбочено проучване на автентичните текстове, не са толкова много. По този повод Елена Рьорих пише:

„Членовете на (Рьориховското) общество би следвало сами да разберат голямата важност да разполагат с пълната поредица книги на Живата етика. Ала рядко сърцето на някого е дотам пламенно, та у него да загори желанието да се запознае с цялото Учение и да пристъпи към самоусъвършенстване… Всичко това очаква новите духове, които ще дойдат да сменят нашата залязваща, разложила се раса“.4

Всеобемността и сложността на част от засяганата материя в теориите и школите на окултизма предлага и широко поле за работа на тълкувателите. Библията е не само дълбока, но и обемиста книга, ала нейният внушителен обем е дребна работа, сравнен с обема на стотиците произведения, създадени от нейните тълкуватели. В този смисъл Учението също предлага неизчерпаеми възможности: за всеки термин или всеки негов принцип могат да се напишат цели обемисти томове. Такива томове впрочем са вече наистина написани — дори на нашия пазар могат да се намерят обширни монографии за Кармата, за прераждането или за задгробния живот.

Задачата на моята малка книга е далеч по-скромна и достатъчно ясно набелязана в изложението, за да я преповтарям тук. Думите ми не са отправени към читателя специалист, между другото и затуй, че сам не се смятам за голям специалист. Далеч съм от опасната амбиция да подменям Учението с лични импровизации или, както казва Морис Магр, да го изопачавам, додето го обяснявам. Не да подменям Учението, а да насоча добронамерения читател към неговото усвояване — такава е била моята цел.

В името на същата цел се явява и настоящето ново издание. То е донейде носталгичен отглас на някогашната младежка вяра, че бихме могли поне мъничко да помогнем за промяната на света към нещо по-добро. Но тази ми цел вероятно е рожба и на една горчивина, — на тягостното чувство, което ме обзема пред хаоса на днешното книжовно пазарище, където всеки хвали стоката си, докато безценните скри-жали на учението са не само забравени, но и неоткриваеми сред грамадите на предлаганата с рекламни крясъци стока.

Чувал съм как хора културни и „отворени“ за нестандартните възгледи обясняват този абсурд с обстоятелството, че учението не ни се предлагало в достатъчно популярен и конспективно строен вид. Този въпрос бе вече засегнат, тъй че добавъчните обяснения са излишни. Бих искал само да добавя, че читателите, петимни за добавъчен коментар към Агни Йога, могат да го получат от най-осведомения и най-проникновен тълкувател на Учението, цитиран често и в тази книжка.

Това е Елена Ивановна Рьорих.

Добре известно е, че именно Елена Рьорих е най-довереният посредник между Големите Махатми и човечеството, че тъкмо тя е най-добрият тълкувател на Жива етика, че чрез нейните съчинения (подписвани от скромност винаги с псевдоними) и чрез стотиците, а вероятно и хиляди писма до следовници от целия свят, тя пояснява и утвърждава идеите на Агни Йога.

Но Елена Рьорих не е просто доверен посредник. По своеобразния уникален окултен начин на сътрудничество с Учителите тя изиграва такава неоценима роля, та бива наречена от тях „Майка на Агни Йога“.

Догадките за начина, по който Е. И. Е получавала указанията на Бялото Братство, предизвикват многократно спорове и произволни тълкувания. Вече беше посочено, че тя отхвърля в кореспонденцията си примитивните съждения по въпроса: „Не е необходимо да намерим Учителя в съседната къща. Ръководството може да се осъществи и от разстояние“. Опровергано е и мнението за т.нар. „автоматично писмо“, практикувано от някои медиуми и което, според Елена, е степен и форма на обсебване: „Самата аз никога не съм писала автоматически“, отбелязва тя.

Елена Рьорих не е медиум, а творец в най-висшия и благороден смисъл на думата. Не в смисъл, че тя досъчинява и дописва указанията на Учителя си, а в смисъл, че те добиват най-верния си словесен израз и стават достояние на човечеството, благодарение на уникалното сътрудничество между Духа на един велик Махатма и Егото на една жена с необичайни психически способности, пребиваваща все още в грубите условия на физическото поле.

Именно за особеностите на това невероятно сътрудничество авторката разказва в раздела „Огнен опит“, поместен в сборника „На прага на Новия свят“, публикуван за първи път през 1993 в Москва от Международния Рьориховски Център.

В първия раздел на книгата авторката описва някои свои сънища — от детството до зрелостта. Това са красиви, странни и пророчески видения, които — обединени по такъв начин — придобиват особена внушителност. „Събрах всички свои сънища и видения, — пише Е. И. Рьорих в 1949. — Получи се грандиозна картина, наистина Апокалиптична.“

Третият раздел е съставен от 30 писма на Е. И., непубликувани до този момент, и засягащи периода подир края на Втората световна война (1945–1949).

Особено интересен и принципно важен е вторият раздел „Огнен опит“, от който получаваме редица непознати подробности за Бялото братство, за загадъчната Шамбала и за окултното сътрудничество на Елена Рьорих с нейния Учител.

По повод на изключителната роля, която Елена Рьорих изпълнява в утвърждаване на Агни Йога, Учителят Мория казва:

„Ние имаме на нашата планета довереница, изпила чашата на опита. Тя ни е изпратена като свидетелка на космическите явления, като носителка на Моите заръки, като ваша пророчица на бъдещето.“

Страниците от дневника, публикувани под надслов „Огнен опит“, са свързани с един твърде ранен етап от работата с Учителя и в един кратък обсег от шест месеца. Но сътрудничеството с Бялото братство е продължило още дълги години, чак до есента на 1955, когато Елена Рьорих завършва земния си път в градчето Калимпонг, разположено в Източните Хималаи. Един невероятен път, уникален по своята красота, но и по жестоките си страдания, осеян с тежки препятствия, понеже открай време мисията на всички велики Пратеници е била белязана с изпитания и страдания.

„Докараха ме тук почти полумъртва, — пише тя в едно от късните си писма. — Наложи се да викат лекар и сестра от Бомбай… Вече съм на 70 години и съм преминала Огнената Йога… колко неземно трудно е да поемеш огнените енергии с физическото си тяло… Сърцето ми често замира. ..Ай времето ми не стига, защото много часове отиват за съобщенията (от Учителя) и преписването им. Зрението ми също е отслабнало и ми е трудно да продължавам записките си… Всички тези записки следва да бъдат поставени в ред, а притокът на нови не секва…“

Записките… Нейните дневници за връзките с Братята от Шамбала, в продължение на десетилетия, нейните лични съчинения, ката и не видели бял свят, нейните стотици непубликувани писма… Запитах веднъж Светослав Рьорих съществуват ли необнародвани материали, останали от майка му, като имах пред вид, че публикацията на поредицата Агни Йога прекъсва през 1938. Отговори ми утвърдително, като поясни, че става дума за ръкописи от хиляда страници.

— Не е ли възможно поне част от тия хиляди страници да бъде обнародвана? — продължих да питам.

— Всичко може да бъде обнародвано, но времето още не е дошло.

Естествено, че времето още не беше дошло, като имам предвид, че разговорът се водеше през пролетта на 1978. А Святослав добави:

— Майка ми сама е определила сроковете за публикациите.

През 1990 той предостави на Международния Рьорихов Център цялото непубликувано книжовно наследство на майка си, заедно със задължението да се съблюдават сроковете. Но ако МРЦ стриктно спазва ангажиментите си, намират се и фактори, чиито действия се определят единствено от комерчески интереси.5

Така или иначе, непубликуваната част от духовното наследство на Елена Рьорих е в надеждни ръце и в едни или други срокове предстои да стане достояние на човечеството. По тоя начин, макар и напуснала физическия свят, тя ще продължава да ни напътства през мрачините на страшната Кали Юга към светлите простори на предречената Кали Юга.

Нали затова Учителите на Бялото братство я бяха нарекли Урусвати, което значи Утринна звезда или казано по нашенски Зорница.