Валентина Журавльова
Четири мраморни слончета

— Имаме едно извънредно произшествие, Кира Владимировна — каза Морев. — Ето, полюбувайте им се.

Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади — едно след друго — четири мраморни слончета. Върху полираната повърхност на бюрото редом с елегантния телефон в стил „ретро“ слончетата изглеждаха странно. В замяна на това Морев изглеждаше отлично: тук, в модерния си кабинет, той изглеждаше съвсем на мястото си. Велурено сако, очила в модерни рамки… Модерен млад директор на модерен и процъфтяващ Научноизследователски институт. Впрочем сега той се наричаше генерален директор на научнопроизводствено обединение.

— Истински сюжет за Агата Кристи — продължи Морев. — Смес от криминалистика и мистика… Един етаж по-долу се намира кабинетът на Зарайски, моя заместник по кадрите. Преди четири дни Зарайски отворил сутринта сейфа си… Всичко си било на място, но върху папките се мъдрело ето това слонче — Морев посочи най-малката от фигурките. — Кой и защо го е поставил там? И главното — как?! На следващата сутрин в сейфа се появило второ слонче, малко по-голямо от първото. Вече трябваше да се предприеме нещо… Вечерта Зарайски заключи сейфа пред мен и ние запечатахме внимателно и сейфа, и вратата на кабинета му. На сутринта в сейфа имаше вече трето слонче… И ето през миналата нощ останах да работя в кабинета на Зарайски. Около два часа писах. После се зачетох в един английски криминален роман — той се засмя. — Престъпниците, маскирани като привидения, „работят“ в един стар замък. Не напуснах през цялата нощ кабинета. Въпреки това на сутринта в сейфа се оказа ето това, четвъртото слонче… Трябваше да се обърнем към компетентните органи. Но аз реших да поговоря с вас. И много ви благодаря, че намерихте време…

Слончетата ми бяха познати, бях ги виждала някъде, само че къде… За да спечеля време, му казах: в случая са необходими криминолози, а аз съм психолог. Но очевидно Морев беше обмислил добре нашия разговор предварително.

— За мен е важно да зная мнението ви, Кира Владимировна. Преди пет години се подготвяше стопански договор между нашите два института. Ние бяхме помолили вашата лаборатория да ни даде някои препоръки. Вие започнахте да се запознавате с нашия институт, а след това за съжаление отказахте да сключите договора. Ако си спомняте, тогава се състоя един неприятен разговор. След пет години, казахте тогава вие, в този институт ще бъдат направени изумителни открития, но не благодарение на вас, другарю Морев, а въпреки вас. Оттогава изминаха точно пет години. Извинете ме за неудачния каламбур: откритието в сейфа — не е научно откритие, но все пак… Тук няма ли все пак някаква връзка?

Изглежда, че тази стара история го вълнуваше не по-малко, отколкото тайнствените слончета. Младите генерали на НТР са крайно чувствителни към това, как ги оценяват другите.

— Тогава, Игор Петрович, вие се отнесохте спокойно към думите ми — напомних му аз. — Отговорихте ми, че истинските открития са винаги неочаквани и непредсказуеми.

— Нима не е така? Но, да си призная, тогава аз бях обиден. Току-що бях дошъл в института, тъкмо бях започнал работа, а вие ми гарантирахте твърдо, че за пет години няма да успея да направя нищо принципно ново.

Забравяйки за слончетата, Морев започна да обяснява какви резултати са получени в института за тези пет години. Слушах го не много внимателно — припомнях си тогавашния ни разговор. По негово време Морев преустройваше института, без да очаква нашите препоръки. Точно поради това и аз се отказах от договора: ние се нуждаехме от пари, но защо трябваше да се блъскаме над някакви препоръки, щом беше сигурно, че те няма да се използуват? На Морев му трябваше отметка: преобразованията, моля ви се, са съгласувани с психолозите…

— Вие съсредоточихте всички сили върху най-надеждните насоки — казах аз. — Натам, където успехът е почти гарантиран. И постигнахте този успех. Но нямате никакви неочаквани открития. И те просто не биха могли да се появят при подобна стратегия.

— Ние запазихме пионерските теми — в отдела на Канарчук например. А лабораторията на Панкратиев правеше общотеоретични изследвания.

Изпухтях — просто не мога да се освободя от този глупав навик… Морев наистина не беше пипнал няколко „лъва“. Те не подхождаха за получаването на практически резултати, а да се бие с тях тогава не му се искаше.

— Вас човек не може да ви излъже — усмихна се Морев. — Да, с Панкратиев просто не ми се залавяше. Канарчук се готвеше да се пенсионира… Разберете, че при моя предшественик институтът не беше дал години нищо съществено. Тогава бяхме изостанали на едро от японците и италианците. Почти две хиляди души — научноизследователски институт, конструкторско бюро, опитен завод — а никакви практически резултати. От мене се чакаха резултати и за това ме бяха назначили. И изведнаж се появява едно момиче… Извинете ме, Кира Владимировна, тогава вие изглеждахте на не повече от двадесет. Кандидат не точно по педагогическите и не точно по психологическите науки, неразбиращо нищо от химия, но готово да ме учи как да ръководя научноизследователски институт по химия. Защо се смеете? Не е ли вярно това, което казах?

Обясних му, че всичко е в ред и само просто съм си представила как той е изглеждал тази сутрин, когато е отворил сейфа и е видял четвъртото слонче.

Морев вдигна рамене.

— Ако ви интересува точното ми състояние: просто се шашнах. Но нека пак се върнем назад. От мен се очакваха бързи и значителни резултати. Наложи се да избера най-перспективните насоки и да съсредоточа в тяхната област всички способни хора. Поставих твърди срокове, заставих ги да работят в енергичен темп…

И ето че точно тук си спомних къде съм виждала слончетата. Сърцето ми даже прескочи. Гледай ти, помислих си, можеш направо да се побъркаш.

— Вие споменахте за неочакваните открития — продължаваше Морев. — Но нали те са непредсказуеми именно поради своята неочакваност. А как бих могъл аз да ги планирам?

Да, това решително бяха същите слончета! Хоботчето на най-малкия беше леко изкъртено.

— Неочакваните открития са предсказуеми — възразих му аз. — Ако, разбира се, е предсказуемо поведението на човека, който прави изследванията.

— Не ви разбрах — Морев упорито метна несъгласно глава. — Пояснете ми, моля ви, вашата мисъл.

Преди пет години в лексикона на Морев не съществуваше изразът „не разбирам“. Истински прогрес!

— Нека допуснем, че действието се развива в началото на века. В научноизследователския институт по парно отопление има един чудак, който измерва проводимостта на медта при ниски температури. Пъха медни проводници в корита със сняг, измерва нещо си… Около него всички са заети с важни задачи — усъвършенствуват парното отопление. Поглеждат към чудака мрачновато — какъв смисъл има в неговата работа? След около десет години чудакът съобщава радостно: нямам никакви резултати, защото ледът и снегът не променят фактически съпротивлението на проводниците. Един нормален човек би спрял дотук, но чудакът е изготвил план за изследвания през следващите десет години: опитите да се продължат, като постепенно се стигне до температурата на течния азот. Има замисли и по отношение на третото десетилетие: да се види какво би станало, ако проводникът се изстуди още повече, например до абсолютната нула. Началството къса и хвърля. Снегът и ледът не са стрували нищо, а сега ще се наложи да се купува и течен азот. И въобще във връзка с парното отопление!… Ето, това е положението. При него вие знаете, че този чудак е изключително упорит човек. Съвсем не го е еня за парното отопление и гнева на началството и въпреки всички обстоятелства няма да захвърли работата си.

Това описание обиди Морев (най-вече „научноизследователският институт по парно отопление“), но същността той схвана мигновено.

— Искате да кажете, че в случая би могло да се прогнозира откриването на свръхпроводимостта?

Трябваше да му поясня:

— Не, откриването на свръхпроводимостта не може да се прогнозира, но е напълно възможно да се предвиди, че все пак нещо ще бъде открито. Би било невероятно, ако свойствата на веществата не се изменят с приближаването към абсолютната нула.

Морев ме гледаше мълчаливо. Ах, как ме гледаше! Честна дума, впечатлението беше такова, сякаш той вече е „готов“ и веднага ще се хване за телефона.

— Знаете ли, Кира Владимировна, от известно време аз започнах да събирам за вас… информация. Нещата в института вървяха добре, но някак си без крила. Често си спомнях за нашия разговор. Натрупваше се странна информация — нещо като измислици, митове и научен фолклор. Но сега вече съм готов да вярвам на всичко… Значи НИИ по парното отопление, а в него има чудак, изучаващ ниските температури. И как наричат в дадения случай този… чудак?

— Иван Кузмич — казах аз и в същото време си помислих, че все пак е свинство Иван Кузмич да не ме постави в течение. — Демешкин Иван Кузмич. От лабораторията по фотохимия.

Морев виновно разпери ръце. Разбира се, той не си спомняше за Иван Кузмич.

— Преди десет години при вас имаше тема, свързана с бързопротичащите процеси. По искане на вашите химици Демешкин конструира съответната апаратура. Бяха необходими светкавици, протичащи за една милиардна от секундата, не, за по-малко, някъде около 10^–10 или дори 10^–11. Демешкин разработи съвършено нови методи и институтът ги патентова…

— Помня — кимна Морев. — Ние дори продадохме две лицензни на японците.

Човека не помнеше, а за лицензните знаеше, макар че ги бяха продали още преди неговото идване в института. На езика ми се въртяха няколко топли думички, но се сдържах.

— И така, Демешкин Иван Кузмич — продължих аз. — Преди войната завършва девет класа. През четиридесет и трета е на фронта. Сапьор. Раняван е два пъти, орден „Червена звезда“, орден „Слава“ трета степен, медали. Демобилизира се и работи, вечерно време учи…

Упорит човек. Завършва шосеен институт. Притежава талант на експериментатор, влечение към фина механика и оптика. При вас в НИИ попада, когато вече е на четиридесет и шест. И за първи път осъзнава своето призвание. Това е нещо като закъсняла любов — щастие, което ти е страшно да загубиш, че след това вече нищо такова няма да ти се случи. И така, цели пет години той прави онова, което съответствува на неговото призвание и нуждите на института. А след това темата му се изчерпила. Той сглобил изключително остроумна апаратура, притежавал изумителни идеи по отношение измерването на свръхмалките промеждутъци от време, но това не било нужно на никого. Впрочем в института помнели за продадените лицензни и за известно време Демешкин не го пипнали. И тогава пристигате вие. Мобилизирате способните хора, неспособните изгонвате и чудакът Демешкин увисва във въздуха. Аз го забелязах: ето ти човек, който умее да измерва 10^–15 от секундата, в плановете му се има предвид скок до 10^–25, но той не е нужен на никого в този химически институт със своята шосейна диплома и налудничавата си любов към теми „минус на еди коя си степен“… Зарайски му предложи да напусне по собствено желание: на лабораторията бил необходим химик-аналитик.

— Спомням си — кимна Морев. — Има обаче една подробност, която ви се е изплъзнала. Нека допуснем, че чудакът в НИИ по парно отопление планира изпитания не при абсолютната нула, а още по-ниско, по-ниско, разбирате ли, да речем, при минус 500°. Какво бихте казали тогава?… Светкавицата е материален процес. А най-бързите процеси са силните взаимодействия в атомните ядра и те протичат за 10^–23 от секундата. Не може да се планира получаването на светкавици, протичащи за 10^–30–10^–40 от секундата. Това е физически неграмотно. Зарайски ми разказа за плановете на Демешкин. Какво пък, в края на краищата в интерес на Демешкин беше да премине в друг институт.

— Какво говорите!… В негов интерес би било да остане при апаратурата, която е сглобявал с години — с мъка се сдържах. — Казвате, че най-бързите процеси протичат за 10^–23 от секундата, нали така? А сега си представете за миг, че с помощта на някакво чудо е станало възможно да се навлезе в областта на процеси, продължаващи с няколко порядъка по-кратко. Именно тогава слончето свободно ще може да премине през всякакви прегради. Та нали стените се състоят от атоми и тези атоми няма да могат да успеят да реагират с атомите на слончето.

Морев разбра идеята, но аз не можах да се откажа от удоволствието да му обясня всичко популярно.

— Ако много бързо, например за една милионна от секундата, си потопиш пръста в съд с кипяща вода и също така бързо го извадиш, няма да има изгаряне, нали?

От примера с кипящата вода той се вбеси: „Вие допускате три фундаментални грешки…“ — но аз не му позволих да ме прекъсне.

— Само една грешка, Игор Петрович! Само една грешка има и тя е вярата в непоклатимостта на бариерите. Ние абсолютизираме днешните граници на знанията. Е добре, кой е казал, че в дълбините на елементарните частици не могат да протичат свръхбързи процеси? Та нали преди сто години не се знаеше за ядрата на атомите и следователно не се знаеше и за силните взаимодействия; тогава 10^–23 се е смятало за непостижима бариера по принцип. И ето какво, дълбокоуважаеми Игор Петрович, ако смятате и в бъдеще да твърдите, че това е невъзможно, очаквайте следващите слончета, Демешкин има цели седем.

Морев веднага угасна.

— Значи вие сте в течение още от самото начало на тази… шегичка?

— Ни най-малко! Просто преди една година бях в дома на Демешкин. Той беше болен. Лежеше на дивана. Един такъв стар диван с висока облегалка, а над нея огледало и полички. На една от поличките му стояха слончетата. Когато ги видях у вас, си спомних.

— Къде работи този ваш Демешкин?

— В моята лаборатория, къде другаде. Вече четири години. Оформих го като… психолог. Снабдявам го с оборудване, извоювам му премии, той има голямо семейство.

— Представям си какви неприятности сте си имали за тези четири години.

Не, едва ли Морев си представяше колко много бяха всъщност тези неприятности! В какви ли не инстанции само не ме натискаха и обработваха. На два пъти бях принудена да поставям въпроса: изгоните ли Демешкин, напускам и аз. С безделниците са свикнали, те могат да се съберат на цяла тълпа и никой няма да се възмути. А когато някой човек започне да прави нещо, което се смята за невъзможно, в този момент всички се хвърлят да икономисват държавните пари…

— Не се обиждайте, Кира Владимировна — каза Морев и аз почувствувах, че той наистина не иска да ме обиди. — Онова, което прави Демешкин, просто не се побира в рамките на науката. Какво, вие наистина ли сте се надявали на успех?

Какво бих могла да му отговоря? Рамките на науката… Аз вярвах, не, твърдо знаех, че все някой трябва да си набива цицини и получава синини, разкъсвайки тези рамки.

— Не разчитах чак на такъв успех — казах аз. — Но все пак НЕЩО, разбирате ли, НЕЩО трябваше да бъде намерено в тази невъзможна област на свръхбързите процеси.

Помълчахме за известно време. Морев каза:

— Ако ме уволнят, ще се натисна да ме назначат при вас като младши научен сътрудник. С темата „Изследване свойствата на веществата при температури под абсолютната нула“. Ще ме вземете ли?

* * *

Дълго разглеждах на улицата своя „Запорожец“ и си мислех, че вероятно съвсем скоро всички подобни машини ще си останат в музеите. Нека да не е чак толкова скоро. Важното е, че вече е намерен нов принцип.

След това седнах зад волана и се заставих да не мисля повече за работа. Впрочем все пак една мисъл ми се промъкна. Сега към Меркурий лети първата експедиция; колко ли забавно би било, ако на мястото на кацането си екипажът намери седем мраморни слончета…