Джон Хантър
Саваните на Кения (5)

Сафари в Серенгети

На следния ден се запознах с моите клиенти-американци в техния хотел. Те бяха едри, сърдечни хора, преуспяващи търговци от западната част на САЩ.

— Капитане, искаме да ни заведеш в област, в която дивечът не е избит — обясняваше единият, а приятелят му клатеше глава одобрително. — Искаме трофеи и трудностите няма да ни спрат да достигнем места с първокласен дивеч.

С изключение на Лесли Симпсън, това бяха първите американци, които срещах. Носовият им говор ми звучеше чуждо, а сигурно и моят собствен шотландски гърлен изговор е бил не по-малко странен за тях. Жаргонът им беше заразителен. След едночасов разговор аз се чух да казвам:

— Басирам се, това е страшна идея!

А когато вечерта се върнах в къщи, извиках на Хилда:

— Е, може да се каже, че всичко е о’кей! — И не можах да разбера, защото тя ме зяпна учудено.

Моите клиенти се запалиха да направят излета до Нгоронгоро. Обясних им откровено, че не познавам мястото, но според слуховете кратерът бил най-хубавата ловна местност в цяла Африка. Тревожеше ме мисълта, че ще прекосим Серенгети през сухия сезон. Равнините са обширни, полупустинни и се простират на стотици километри в Южна Кения. Нямах представа къде се намираха кладенците с вода или на какъв дивеч можехме да разчитаме за храна на туземците-носачи. Предупредих моите клиенти, че пътуването ще бъде трудно и вероятно опасно, но моята предпазливост ги разпали повече.

Доволен бях от ентусиазма им, но добре познавах затрудненията, свързани със сафари из такава местност. Отидох при Лесли Симпсън за съвет. Той направи отлично предложение:

— Познавам един стар ловец, холандецът Фури — ми каза той. — Гледат го с лошо око заради бракониерството на слонова кост и контрабанда на добитък, но той е един от малцината, които са минавали през тази местност. Фури е сега в Найроби и аз вярвам, че би ви завел до Нгоронгоро.

Фури беше мършав човек с хитър поглед и достатъчно стар, за да ми бъде дядо. На младини един носорог го нападнал неочаквано в гръб и така разкъсал мускулите на бедрото му, че той окуцял. Както повечето от старите ловци, които събират слонова кост, Фури няколко пъти печелил и губил състояние. Той винаги влагал парите от някой успешен лов в по-голямо сафари. Докато му вървяло, приходите от експедициите продължавали да растат, но няколко последователни неуспеха погълнали всичките му печалби. Тогава Фури се захванал с контрабанда на добитък — прекарвал цели стада под носа на постовете и ги отвеждал в области, където ги продавал скъпо. Въпреки разклатения му морал старият човек беше един от най-добрите познавачи на леса, които съм срещал. В момента той се намираше в един от своите злополучни периоди и с удоволствие се съгласи да ни заведе до кратера само за няколко лири.

Екипирахме се в Аруша, около 320 километра южно от Найроби по пътя за Серенгети. Първата ни грижа бяха носачите. Единствените, които намерихме, бяха от племето уааруша, малко мързеливи и свадливи. Племето се препитава от земеделие, но цялата работа вършат жените, докато мъжете се забавляват, като пият и рисуват по телата си непонятни шарки с горена кост и червена глина. Лесли Симпсън ми беше дал един от хората си, за да им бъде отговорник. Той се наричаше Андоло и беше най-добрият препаратор на птици в Африка. Беше усвоил този занаят преди няколко години в една експедиция, организирана от Американския музей по естествена история в Ню Йорк. Андоло щеше да бъде много полезен за съхраняването на ловните трофеи и въдворяването на ред сред недисциплинираните носачи.

Съвременният професионален ловец едва ли би разбрал грижите и трудностите, свързани с организирането на едновремешно пешеходно сафари. Днес сафари се правят с тежкотоварни камиони. Настанен удобно в тези мощни машини, човек може да носи всякакви съоръжения, без да се тревожи от липсата на храна или от жестоко палещото слънце. Сред такъв относителен комфорт се изминават по 160 километра на ден, докато за онова време 30 километра дневно бяха тежко изпитание за краката. Най-хубавото от всичко е, че камионът е лишен от всякакъв темперамент. За разлика от носача камионът няма да те напусне, защото му е домъчняло за жената или защото пътят е труден. Който не е изтърпял емоционалните изблици на няколко десетки носачи, никога не би разбрал безценните качества на камиона.

Нашето сафари се състоеше от 150 носачи. Всичко необходимо за тримесечното ни пътешествие те носеха на главите си. Почти една трета от тях носеха храна. И въпреки това непрекъснато се налагаше да спираме и да попълваме запасите си с дивеч. Ловът в Африка изглежда проста работа. Но все пак животните трябва да се дебнат, а това отнема време и забавя хода. Освен това можеш да попаднеш в местност с малко или никакъв дивеч. Вода можехме да носим съвсем малко, затова зависехме напълно от намирането на вирове по пътя.

Екипировката трябваше да бъде разпределена на товари по около 25 килограма — тежестта, която е прието да се носи на глава. Аз държах в храната да преобладават консервите, които въпреки че тежаха, бяха много удобни. Към палатките, походните легла, мрежите против комари, кухненските съдове, пушките и амунициите прибавихме няколкостотин килограма сол за съхраняване на трофеите.

Преди да потеглим от Друша, Фури предложи да дадем на носачите угощение, за да ги предразположим. Племето уааруша има малко добитък и са лоши ловци, затова рядко вкусват месо и са луди за него. Купихме един тлъст вол и носачите се приготвиха за банкет. Те поканиха всичките си приятели и роднини. Тъй като всеки носач беше поне далечен роднина на някого, на вечерята пристигна цялото племе.

Часове преди определеното време в лагера започнаха да се стичат от всички страни дълги потоци от туземци. Мъжете носеха ивица мръсно платно около кръста и амулети, купени от местния врач, за да ги закрилят по време на пътуването. Повечето от жените нямаха нищо върху себе си, ако не се смятат мазнината, с която се бяха намазали, и горските цветя, с които се бяха накичили. Обикновената туземка съвсем не е привлекателна, особено ако съгласно модата си е обръснала главата и се виждат вълнообразните буци на черепа й. Но имаше и няколко съвсем хубави девойки с черти, които говореха за добра раса. В очакване на разпределянето на месото оживлението и шумът нараснаха. Колкото по-весели ставаха хората, толкова по-обидни епитети се подхвърляха. Те вършеха това непрекъснато и с почти невероятна бързина. Всяка острота се посрещаше с изблици на неудържим смях, а младите момичета дори се търкаляха по земята от възторг.

Единият американец ми каза:

— Едва ли ще имаме неприятности с тези добродушни приятели.

Аз мислех същото, но Фури не беше убеден. На следната сутрин неговите опасения се оправдаха. Хладните ранни сутринни часове са най-доброто време за пътуване, но дълго след като слънцето се вдигна, носачите седяха край огньовете и закусваха, без да бързат. Андоло, нашият отговорник, се ядоса толкова, че взе да рита котлетата на носачите, за да ги принуди да побързат. Мигновено мъжете побесняха. В яростта си някои паднаха на земята, а други грабнаха камите и се хвърлиха върху Андоло. Фури и аз трябваше да ги задържим с пушки. Андоло се изплаши и искаше веднага да се върне в Найроби. Много усилия ми струваше да го накарам да остане.

След това непредвещаващо нищо добро начало бавно потеглихме. Редицата нацупени носачи се простираше на километър. Добре, че бяхме взели няколко магарета за по-тежкия товар. Тези търпеливи животни бяха много полезни. Трудният характер на местността не ни позволи да използуваме каруци, въпреки че една-две волски коли щяха да бъдат от огромна полза.

Първият етап от пътя беше кратък, за да се подготвят носачите постепенно за дългото пътуване. Освен това през първите дни на всяко сафари възникват непредвидени затруднения, които пречат на бързото придвижване. През нощта някои носачи побягнаха. Винаги трябва да се очаква загубата на няколко души, докато селото е наблизо. Фури и аз имахме пред вид това и бяхме наели достатъчно носачи, за да минем и без избягалите.

С напредването към Серенгети носачите се умириха и се създаде нещо като ред. Започнаха да усвояват малко по малко и задълженията си. Най-трудно намерих опитен готвач. Бях наел едно симпатично момче от Аруша. Една вечер влязох в кухненската палатка и го намерих да обира мазнината от антилопата, която готвеше, и да маже собственото си голо тяло с нея. Като видя изражението на лицето ми, момчето виновно започна да изстъргва мазнината от тялото си и да я маже обратно върху печеното.

Как бих желал тези, които описват Африка като тропическа долина със сенчести дървета и бълбукащи потоци, да ни придружаваха в тази гола, безводна пустош. Местността представляваше еднообразни, гладки като тепсия равнини, постоянно брулени от горещи ветрове. Нямаше никаква сянка. Потта попиваше в дрехите ни и почти мигновено изсъхваше от силната горещина, като оставяше петна от сол. Много рядко намирахме вирове със застояла вода, противна на вкус и с различни ужасни миризми. Носачите непрекъснато искаха месо, а дивечът беше оскъден. В областта върлуваше чума по рогатия дивеч и малкото оцелели животни бяха само кожа и кости. Равнините белееха от скелети. Вечер построявахме лагера, където се случеше, и лягахме да спим, заслушани в горещия вятър, който виеше над тази нещастна пустош.

На няколко пъти през това безкрайно пътуване видяхме странното явление на пустинята — миража. Случайно през деня вятърът спираше и топлинните вълни започваха да се събират. Те сякаш се надпреварваха по голямата земя като безкрайна люлееща се верига. Отвъд тях пред очите ни степта плавно се превръщаше във водна долина!

Мислех си: какъв смъртоносен капан за човек, загубен в пустинята, както аз веднъж се загубих в гората Цаво. Бедният човек ще залита нататък подир това голямо езеро от прохладна, прясна вода, което непрекъснато ще отстъпва пред него, както краят на дъгата се отдръпва пред упоритото дете, което е решило да намери гърнето със злато! Илюзията беше съвършена. Тя се нарушаваше само когато някое животно случайно минеше през отражението. В миража малки животни като чакала добиваха невероятни размери, а и най-мършавите газели изглеждаха като че носят рекордни по големина рога.

Моите клиенти издържаха дългото пътуване забележително добре. Всъщност те като че ли се радваха на трудностите: вървяха упорито ден след ден и се шегуваха един с друг или с мен, а когато намирахме някоя газела Грант с хубави рога, изпадаха във възторг. Тези газели бяха първите ни ловни трофеи и аз бях доволен, че клиентите ми толкова им се радваха. Газелите не бяха лоши, но Фури само ги поглеждаше, усмихваше се и казваше:

— Почакайте да стигнем кратера!

Изминахме повече от 160 километра, а Нгоронгоро все още не се виждаше. Започнах да се тревожа. Носачите непрекъснато мърмореха, че няма месо и вода и заплашваха да се върнат. Местността ставаше все по-лоша. Поговорих с Фури. Той също мислеше, че хората са готови да се разбунтуват, но ме успокои:

— Утре ще стигнем изворите Нгарука. Там ще можем да починем няколко дни, преди да продължим към вулкана.

Предполагах, че тези извори не се различават от калните вонящи вирове, които бяхме срещали досега. Но нямахме избор и продължихме.

На следващия ден следобеда, като се движехме тежко през безкрайната пустиня, Фури спря и посочи напред. Едва повярвах на очите си. Върху мръсно кафявата пустош се зеленееше петно най-чист смарагд, като че някакъв гигант беше тръснал капка боя от четката си!

— Нгарука — каза Фури. — Прясна вода и фурми. Ще построим лагера на сянка под дърветата.

При вида на оазиса изтощените носачи нададоха радостни викове. Мулетата се втурнаха напред към водата с такъв отчаян бяг, че едва смогнахме да ги удържим. Цялото сафари се разсипа в тромав галоп към дърветата. Под сянката на палмите, където горещото слънце не проникваше, въздухът беше приятно прохладен. Кристално бистър поток течеше под високите стволове и пръскаше искри в шарената сянка. Пихме, измихме лицата си в потока и после легнахме на брега, загледани в скъпоценната течност. Беше истинско удоволствие дори само да я гледаш и докосваш!

Стотици зелени гълъби се хранеха със смокини и докато момчетата построяваха лагера, нашите спортисти се занимаваха цял час със стрелба. Тези гълъби са много бързи и могат да поставят на изпитание най-добрия стрелец на пернат дивеч. Открих едно стадо хипопотами. Те лежаха в потока, въпреки че водата едвам покриваше гърбовете им. Не можех да си представя как са попаднали тук тези животни. Застрелях един за месо на носачите и те го унищожиха в невероятно кратко време.

Останахме на лагер край потока десет дни. Починахме си и поправихме малките повреди по екипировката си. После рано една сутрин със съжаление напуснахме прекрасното място и поехме отново към кратера Нгоронгоро.

След труден път най-после видяхме пред себе си високите, обрасли с дървета склонове на изгасналия вулкан. Нгоронгоро се издига на 2400 метра над равнината. Върхът му бе забулен в мъгла. Вечерта достигнахме полите на голямата южна стена на вулкана и се настанихме на лагер край един поток. Бяхме дошли в някаква приказна тропическа страна. Заобикаляха ни огромни дървета, чиито клони се сплитаха в покрив над главите ни. Ярко оцветени птици подхвърчаха между тях. Особено се запечатаха в паметта ми красивите гурако^[1]. Телата им са тъмносини, крилата — червени. Маймуни се люлееха по клоните над нас и си бъбреха нещо. Имаше много дири от носорози и слонове, а също и следи от лъвове.

Тази вечер край лагерния огън слушахме ловните ръмжения на лъвове в тъмнината около нас. Магаретата започнаха да реват от страх и да опъват въжетата. Преместихме ги на светло край огъня и ги завързахме по-здраво. Фури ми каза, че лъвовете рядко нападат вързано животно, но се опитват да го подплашат, за да побегне в тъмнината, и там го повалят. Според мен тези лъвове бяха по-скоро любопитни, отколкото гладни.

Лъвовете са много любознателни. Всеки прайд обикновено живее в определена област от няколко квадратни километра, която смята за своя собственост. Когато в територията им навлязат хора, лъвовете идват да разгледат що за създания са тези непознати. Дълго след като си легнах, чувах лъвовете да обикалят лагера, давайки воля на своите ниски, стенещи въздишки. Понякога дори долавях дишането им. Но те не се опитваха да нападнат магаретата край огъня и най-сетне, след като задоволиха любопитството си, си отидоха.

Моите клиенти настояваха да спят с револвери на кръста. Американците много обичат това оръжие, въпреки че според мен то не е много полезно. Няма револвер, който би могъл да спре нападението на слон, носорог или дори лъв. Освен това е невъзможно да се прицелиш съвсем точно с револвер, защото ръката, която го държи, непременно ще мръдне. Оръжието има пълна устойчивост само когато прикладът е подпрян в рамото. Виждал съм обаче американци, които след дълга практика са станали специалисти в стрелбата с тези интересни играчки.

Призори на следната сутрин започнахме изкачването на кратера. Вървяхме по дирите на дивите животни, защото те са отлични топографи и техните пътеки са измерени умно с оглед на най-лесното изкачване. Все пак нашите носачи пуфтяха и се задъхваха нагоре по склона, обрасъл с бамбукови и мимозови храсти. Едва късно следобед стигнахме ръба на стария вулкан.

С пристигането си на върха всеки от нас спираше занемял пред гледката. Просторният кратер се простираше на 24 километра в диаметър. Всички истории, които бях чувал за Нгоронгоро, бледнееха пред величествените стада, пръснати по зелените пасища, като че изтръскани от някаква гигантска солница. Кратерът гъмжеше от дивеч. Тревата беше окосена от хилядите животни като морава. В далечината стадата се сливаха в една обща трепкаща бяло-сивобежова маса. Имаше зебри, жирафи, щрауси, елан антилопи, топи, скални кози, импала, гну, газели Томсън и Грант, ориби, дукер, водни еленови и храстови козли. Така вероятно е изглеждала африканската степ преди идването на белия човек. Този изолиран кратер беше последна крепост на дивите африкански животни.

Моите клиенти се държаха като деца, неочаквано пуснати в сладкарница. Те стреляха, докато пушките им се сгорещяха толкова, че не можеха да се държат. Часовете на деня бяха твърде къси, за да задоволят страстта си за повече кожи и рога. Беше ги завладяла треската на спусъка. По-късно открих, че това е характерна черта за всички американци, изправени за пръв път пред изобилния африкански дивеч след ловните ограничения в собствената им страна.

След като първият ентусиазъм се уталожи, моите клиенти решиха да се сдобият с рекордни трофеи. Трябва да призная, че ми ставаше лошо при вида на справочника на Роуланд Уорд — „Рекордни трофеи на едър дивеч“, който се появяваше всяка сутрин на масата за закуска. В този час на деня купата овесена каша ми беше много по-сладка. Импалата в кратера бяха особено хубави. По цели дни с помощта на бинокъл изучавахме различни екземпляри, за да открием животно с рекордни рога. Най-после се спряхме на трофея — хубаво животно с рога, по-дълги от 78 сантиметра. До него стоеше друг първокласен мъжки екземпляр, малко по-дребен. Един от клиентите ми се прицели и стреля, но падна по-дребното животно. Цяла трагедия! Мерихме дългите извити рога отвсякъде, но най-доброто, което постигнахме, беше 73 сантиметра — чудесен трофей, но по-къс от рекорда. Според мен това е въпрос на ловджийски късмет и нищо не може да се направи. Но моите клиенти бяха много по-решителни. Когато се върнахме в лагера, те се съветваха известно време и след това ми направиха предложение:

— Капитане, ти можеш, като поставиш на пара приклад на пушка, да промениш извивката или формата му, нали? Потвърдих.

— Чудесно! Тогава какво ще кажеш да напарим тези рога и да ги удължим, за да достигнем рекорда?

Не зная дали по такъв начин щяхме да получим нов световен рекорд или просто туткал, но отказах да направя опита.

Когато тръгвахме на лов рано сутрин, често виждахме лъв на сянка под някое акациево дърво. Лъвовете от кратера бяха величествени и според мен никой лъв в Африка не може да се мери с тях по големина и грива. Нищо чудно: при този съвършен климат и изобилна храна те израстваха като гиганти. Нашите спортисти се запалиха да убият някои от тези екземпляри. Същото желание имах и аз. Но скоро разбрах, че ловът на лъвове в открития кратер се различава много от лова в деретата.

Днес спортистът може да се приближи до някой прайд с кола, защото големите котки не се страхуват от коли. Но убиване на лъв в равния, покрит с ниска трева кратер беше съвсем друго нещо. Лъвовете имат превъзходно зрение. Щом ни зърнеха, те за миг не сваляха поглед от нашите промъкващи се фигури. Лягахме по корем и се опитвахме да се приближим с пълзене. Тогава лъвът сядаше на задните си крака като куче, за да вижда по-добре. Опитвахме се да заобикаляме и успявахме да се доближим на няколко метра. Но лъвът държеше положението в ръце и щом се доближехме достатъчно, той ставаше и побягваше. А веднъж в движение, ние никога не можехме да го настигнем, защото лъвът изключително добре умее да се прикрива. Виждал съм голям лъв да пълзи, и да се крие в трева, която според мен едва би скрила заек.

Обсъдихме с Фури как най-успешно да се приближим до тези животни. Решихме да облечем един от нашите спортисти в кожата на щраус и да го пуснем да се доближи до лъва срещу вятъра. Планът изглеждаше чудесен. Застрелях един щраус и поръчах на Дндоло да го одере. Той беше вече почти свършил работата си, когато Фури дойде.

— Сетих се нещо — каза той. — Щраусът е любимата храна на лъва.

Обсъдихме въпроса отново. Решихме да използуваме друг начин, за да се сдобием с трофеи.

Опитахме се да примамим лъвовете. Фури или аз застрелвахме антилопа и я довличахме до едно закрито място, където по всяка вероятност лъвовете лежаха денем. Срязвахме стомаха на животното, за да излязат стомашните газове и да се увеличи миризмата, и оставяхме трупа срещу вятъра по посока на прикритието. Вечер поставяхме на няколко места такава стръв, а сутрин отивахме да видим дали лъвовете са яли.

Лесно разпознавахме какви видове животни бяха идвали при стръвта. Лъвът винаги изгризва хрущялните краища на ребрата, — за него те са голямо лакомство. Също така той уринира наблизо и след това разравя земята със задните си лапи, като оставя ясни следи от нокти. Леопардът се държи по същия начин, но не оставя следи от нокти. Хиената оставя купчинки разтрошени кокали, а следите лесно се разпознават по ноктите, които приличат на кучешките.

Разглеждахме внимателно космите от лъвски гриви по стръвта, защото по тези косми искахме да разберем цвета на лъва. Черногривите лъвове са най-желани трофеи, а някой лъвове в кратера имаха гриви, дълги до краката.

За зла участ на нашите планове в местността имаше толкова любители на мърша, че лъвовете рядко успяваха да се доберат до стръвта. Нощем хиени и чакали оголваха труповете почти напълно, преди лъвовете да дойдат. Денем примамките бяха така плътно покрити от лешояди, че се виждаше само една движеща се маса от черни пера и тънки шийки. От време на време някоя хиена се хвърляше върху това живо кълбо и си пробиваше място само благодарение на тежестта си. Често виждахме леопарди да ядат редом с лешоядите. Когато се наяждаха, леопардите грабваха някоя от птиците и я отнасяха със себе си — предполагам за десерт.

Не е лошо край стръвта да има няколко любители на мърша, защото лъвът става по-доверчив. Джавкането на чакалите и дългите „ю-е-ю“ на хиените привличат големите котки. Но когато се съберат толкова много, че месото изчезва, преди лъвовете да пристигнат, тогава примамката е съвсем безполезна. Опитахме се да покриваме месото с бодливи храсти, но колкото и голямо количество клони да натрупвахме, неканените гости винаги успяваха да ги разчистят.

След като дебненето и примамването не успяха, решихме с Фури да изучим внимателно навиците на лъвовете от кратера, за да открием как нашите спортисти да се сдобият с трофеи. Фури ми каза:

— Лъвовете прекарват нощите в лов и ядене. Призори се връщат и се крият в тръстиките. Защо нашите клиенти да не им направят засада в тръстиките и да ги нападнат, когато се прибират?

Опитахме плана му и той се оказа добър. За няколко дни имахме четири величествени лъва: три черногриви екземпляра и един с голяма платиненооранжева грива, най-добрия трофей, който бях виждал дотогава.

Без колебание признавам голямата помощ, която ми оказа Фури при това сафари. Умът на стария бур не отстъпваше по бързина на пръста му върху спусъка. Веднъж, след като нашите клиенти бяха убили лъв, казах на момчетата да вържат кожата на едно магаре, за да я занесем в лагера. Докато връзваха прясно одраната кожа върху гърба му, магарето не й обръщаше внимание. Но щом го пуснаха, то побесня и хукна из равнината като лудо. С няколко подскока то се освободи от вбесяващия го товар и побягна из кратера. Мислех, че няма да го видим повече. След няколко дни обаче го открихме сред група зебри, и то очевидно като добре приет член на стадото. Нашите момчета се опитаха да уловят магарето, обаче зебрите побягнаха и то — с тях. Тогава Фури ни каза да пуснем останалите магарета на букаи. Щом беглецът видя приятелите си, дотърча при тях.

Фури ми помогна също, когато нашите клиенти пожелаха да стрелят слонове и носорози по залесените склонове на кратера. Не бях очаквал, че ще намерим такъв дивеч в Нгоронгоро и бях взел малко патрони с никелирани капсули. Нашите обикновени амуниции с меки върхове нямаха достатъчно пробивна сила, за да преминат през дебелия череп на слон или носорог. Фури разреши проблема: той свали върховете и ги постави обратно в гилзите. По този начин никелираните основи на патроните бяха отпред и даваха необходимата пробивна сила.

Досега не ни се беше удала възможност да се срещнем с капитан Хърст, самотния англичанин, който живееше в малко ранчо в кратера. Един ден при нас пристигна пратеник от окръжния управител в Аруша. Въпреки горещината и липсата на вода човекът беше пробягал цялото разстояние с писмо, затъкнато в цепнатия връх на една палка. Писмото гласеше, че капитан Хърст е мъртъв. Неговите слуги не знаели, че ние сме в местността. Те съобщили в Аруша за станалото и питали какво да правят. Управителят ме молеше да разследвам обстоятелствата, при които беше настъпила смъртта, и да занеса вещите на капитана в Аруша.

Отидохме в ранчото на капитан Хърст. Заварихме хората му да се въртят безцелно в очакване на разпореждания. Един от по-старите слуги каза, че господарят им бил убит от слон преди десет дни. Хърст наранил слона в плешката. Животното побягнало към група гъсти храсти. Хърст решил да го пресрещне и заобиколил храстите от другата страна. Така те се срещнали лице с лице. Слонът грабнал човека с хобота си, преди той да може да вдигне пушката си.

Слугата ми разказа:

— Слонът занесе капитана до най-близкото дърво и го удари в стъблото. Капитанът изпищя и слонът го удари отново. Капитанът изпищя отново и слонът го блъсна още по-силно в дървото. Тогава капитанът не изпищя повече, тъй че слонът го пусна и си отиде.

Нямаше причина да се съмняваме в думите на момчето.

Капитан Хърст беше живял в малка къща с тръстиков покрив, кацнала на ръба на кратера. Вечер той е могъл да седи на малката предна тераса и да наблюдава около себе си най-величествената колекция от диви животни, видяна някога от човек. Климатът в Нгоронгоро е почти съвършен. Въпреки че планината се намира само на няколкостотин километра от екватора, височината, на която се намира кратерът, го прави прохладен и приятен. В това прекрасно място е винаги пролет. Зимният студ и лятната горещина не го достигат. Заобиколен от изобилен дивеч, с извор студена вода край вратата си и гори, пълни с плодове, човек би могъл да живее тук като в райска градина. Гледах всичко това и си мислех колко доволен бих бил, ако прекарам останалата част от живота си в Нгоронгоро.

Капитанът имаше малко вещи, между тях едно ято щраусови птици, които той пазеше в ограда от тръни. Очевидно бе възнамерявал да започне търговия с щраусови пера. Отворих вратата на оградата, за да пусна птиците на свобода, но те отказаха да излязат. Най-сетне се наложи да запаля оградата, за да ги принудя да се махнат. Щом огънят прегоря, глупавите животни се върнаха и застанаха върху горещата пепел. Не зная какво се е случило по-нататък с тях, но те не бяха склонни да напуснат мястото си дори и под заплахата на гладна смърт.

По-голяма трудност ми създадоха австралийските кучета, с които капитан Хърст ходел на лов за лъвове. Тези грамадни кучета приличаха на големи хрътки с груба козина. Бяха в плачевно състояние, защото след смъртта на господаря им туземците не се грижеха за тях. Наредих да ги нахранят и бедните животни сякаш разбраха добрите ми намерения и вървяха по петите ми.

Нашите клиенти не желаеха да се връщат в Аруша заради имуществото на капитан Хърст. Те искаха да продължим на изток през Серенгети за Табора, откъдето можеха да вземат влак за крайбрежието. Естествено техните желания бяха мое първо задължение. Фури и аз се споразумяхме да продължим за Табора и след като клиентите ни заминат, Фури щеше да остане и да се погрижи за приготвянето и изпращането на трофеите. Аз щях да се върна в Нгоронгоро с носачите, за да взема нещата на капитан Хърст и да ги занеса в Аруша.

Пътуването надолу по склона на кратера и през Серенгети до Табора мина без произшествия. Там се сбогувах с клиентите и като оставих Андоло да помага на Фури в приготвянето на трофеите, тръгнах с носачите назад към Нгоронгоро. Последните думи на Фури бяха:

— Пълни стомасите им с месо и няма да имаш тревоги!

Разбрах, че това беше ценен съвет.

Като се върнах в Нгоронгоро, останах в къщата на капитан Хърст няколко дни, за да се подготвим за дългото пътуване до Аруша. Австралийските кучета бяха в отлично състояние. Не можех да устоя на изкушението и няколко дни ходих на лов с тях.

Ловът на лъвове с хрътки е нещо съвсем различно. Щом кучетата съзираха лъва в равнината, те се вдигаха след него и го заобикаляха в кръг. Лъвът бе толкова зает да отблъсква кучетата, че можех да се доближа на няколко метра и да се прицеля добре. Умните кучета никога не се доближаваха много до лъва — държаха се на почетно разстояние от големите му лапи. Когато лъвът нападаше, те отваряха кръга и го пускаха да излезе. После пак го подгонваха и се опитваха да го захапят по задницата, докато най-сетне той спираше и се обръщаше. Така се сдобих с пет хубави кожи, за които знаех, че ще взема добра цена в Найроби. Нито за миг не ми минаваше през ума, че ще дойде ден, когато лъвовете ще бъдат внимателно охранявани като редки диви животни. В онези дни те бяха просто неприятна заплаха.

След няколко дни, когато тръгнахме за Аруша, лъвовете си отмъстиха. Сред имуществото на капитан Хърст имаше няколко големи гюма за мляко — по онова време ценни домашни потреби в Източна Африка. Вързахме гюмовете на гърбовете на магаретата и тръгнахме.

Долу в Серенгети горещината беше така убийствена, че момчетата ме помолиха да почиваме през деня и да пътуваме нощем. Съгласих се неохотно, защото такова нощно пътуване ме смущаваше.

Починахме през знойните часове на деня и вечерта тръгнахме отново. Бяхме изминали само няколко километра, когато хрътките залаяха. Първоначално не можах да разбера причината. Тогава чух ръмжене на лъвове около нас. Бяха подушили магаретата и сега обикаляха около нашето сафари и търсеха случай да ни нападнат. Извиках веднага на момчетата да съберат магаретата на едно място и да образуват кръг около тях. Това не смути лъвовете. Те умишлено застанаха срещу вятъра, за да ги подушат магаретата.

Щом магаретата доловиха миризмата на лъвовете, те подлудяха от страх. Момчетата ги държаха здраво за главите, но те се теглеха назад, скачаха и демонстрираха нервна възбуда със задните си копита. Лъвовете се приближиха. Стана невъзможно да удържаме животните. Настъпи страшен безпорядък — магаретата ревяха, лъвовете ръмжаха, момчетата викаха, а тенекиените гюмове дрънчаха като гонгове! Стрелях срещу лъвовете, но в отговор получих свирепо ръмжене. Не можехме да удържим повече магаретата. Извиках на момчетата да пуснат проклетите животни. Те веднага побягнаха в тъмнината, а от гюмовете на гърбовете им се разнасяше думкане като от казанджийница. Хрътките искаха да ги последват, но ги задържах.

Знаех, че магаретата ще бъдат разкъсани и изядени, но не можех да направя нищо. Казах на момчетата, че ще прекараме нощта тук. Седнах и запалих лулата си за утеха. След това издълбах дупка в пясъка, поставих шлема си под главата и спах до сутринта.

Когато се развидели, тръгнах по дирята на магаретата. Скоро намерих следите на десет лъва — девет женски и един мъжки. С изненада видях, че лъвовете се бяха отправили в друга посока. След няколко километра намерих магаретата, скупчени едно до друго сред откритата равнина. Наоколо нямаше и помен от лъвове.

Върнах се обратно по следите на магаретата и видях, че през нощта нашите уплашени животни се бяха втурнали точно по средата на прайда. Гюмовете на гърбовете им вдигнали такъв шум, че лъвовете избягали, недоумявайки, изглежда, какви животни ги нападат. Вярвам, че това е единственият случай в историята, когато при среща с лъвове магарета са прогонили цял прайд!

Нашето сафари стигна Аруша без други неприятности. Изпратих имуществото на капитан Хърст на брат му, който живееше в Найроби. След няколко дни се запознах с този господин. Той ми каза, че след смъртта на брат си е наследил нотариален акт, който му дава право за владение на кратера Нгоронгоро в продължение на 99 години.

— Не ми трябва това място — ми каза той. — С удоволствие бих ви го дал под наем за 45 рупии годишно.

Посъветвах се с Хилда. Решихме, че кратерът е недостъпен, и ако го наемем, това значи живи да се погребем. Уви, не можехме да предвидим, че един ден Нгоронгоро ще бъде само на два дни път с кола от Найроби и една от забележителностите на Африка! Тогава недвижимият имот нямаше никаква стойност и кой можеше да предположи, че един ден степта ще се покрие с чифлици и малки градове ще никнат като гъби? За нас единственият източник на богатство бяха слоновата кост и кожите. И тъй казах на господин Хърст, че не мога да приема неговото предложение.

След това пътуване аз се лансирах като професионален ловец. Дългата и трудна практика ме накара да разбера истината, изказана от един стар колега: „Трудностите в нашата работа не идват от дивите животни. Те идват от клиентите.“