Майкъл Хамилтън
С „кораба-убиец“

Мак погледна дисплея, показващ психо-физическото ми състояние, и одобрително кимна. Няма що, днес имам доста добро в съчетание на агресивност и точни реакции. Сядам в ергономичното кресло, чието силово поле леко ме поема, правя последната проверка на системите и вече мога да потегля…

… Е, сега вече всичко зависи от мен. Друг не може да ми помогне и трябва да разчитам единствено на бързата си реакция, самообладание, точно око и съобразителност. И, разбира се, на шанса. Дори най-вече на шанса, може би… но като истински закоравял боец предпочитам да се съсредоточа върху всичко онова, което зависи от мен, за да си внуша, че победата или поражението ми са изцяло в ръцете ми. Само така се мобилизират всички сили и биха могли да заклокочат в дълбините на организма ми, да се надигнат и избликнат навън всички онези невъобразими в нормално състояние способности, които в крайна сметка са решителни… и така е било винаги, при всички битки и състезания — от Александър Македонски и римския легионер до днес. Вярвай в себе си и не мисли за шанса — за да не му дадеш много-много да се проявява — това може да бъде рецепта.

Погледнах към пулта под екрана — скоростта ми бе нараснала вече на 11000 — оптималната скорост за врязване с бой. Имах известен опит и, то се знае, не допусках, че ще ме оставят да стигна току-така до Централните области. Както винаги става първите се появиха на екрана ми някак изведнъж — това бе двойка леки разузнавателни кораби. Познавах добре този модел, бърз, но със слабо въоръжение, и затова изстреляните веднага към мен ракети ме изненадаха — нима така безразсъдно се хвърлят в боя? Сигурно разчитаха на изненадата и не без основание, защото едва-едва успях да изманеврирам два пъти и изстрелях една серия по двойката — но в бързината успях да улуча само единия, при това рискувайки разминаване с бойните им ракети в една опасна близост. Оцелелият разузнавач с плавна дъга се отдалечаваше вече все повече от мен и първата битка можеше да се смята за приключена, обаче никак не ми се искаше да е така. Работата е там, че ако още на далечните подстъпи оставиш незасегнат разузнавач, той допринася за бързото мобилизиране на големи сили, които след това е невъзможно да се преодолеят. Затова трябваше на всяка цена да го унищожа. Ала се движех вече твърде бързо, резкият завой бе невъзможен и разузнавачът имаше големи шансове да се измъкне, освен ако… освен ако се реша да използвам анихилатора. Зарядите му достигаха практически всяка далечина, но беше хлапащина да изхабиш една трета още в първия „дуел“. Ала стратегическият ми план — бързо нахлуване в дълбочина — изискваше тази жертва — и поток анихилирани частици с огромна енергия се устреми след бягащия противник, за да видя след секунда на мястото на фаталната среща носещото успокояване виолетово припламване.

Нямах време дълго да се радвам — навлизах в зоната на патрулите им. Поддържащите ме „летящи фортове“ бяха изостанали вдясно и назад и с всяка секунда изоставаха все повече и повече — едва ли щях да получа помощ от тях. В това време първите патрули кръстосаха пространството пред мен и под мен съвсем безразборно докато изведнъж се подредиха в правилна четиристенна пирамида. Залпът им се размина с моя — бяха прекалено гъсто групирани за да могат да изманеврират сполучливо и 10–12 „разцъфтявания“ ми показаха, че от „пирамидката“ почти нищо не е останало.

Самият аз трябваше да изпълня поредица от резки маневри, за да се размина с бойните им ракети, след което започна една безспирна въртележка от премятания надолу, излизане с дъга наляво, после изстрел, отново надолу, изстрел… набиране на височина… маневра… стрелба… маневра… стрелба, докато накрая разбрах, че е останал един-единствен патрулен кораб, който с пълна пара летеше към мен, сякаш искаше да ме вземе на абордаж. Изсмях му се и си казах: „Спокойно, просто трябва безстрастно да се прицелиш в хищната му муцуна и да го пръснеш“, когато изведнъж чувството за нова опасност ме връхлетя, изпълни ме и преля навън в инстинктивни действия, с които, без да разбирам защо, насочих кораба си наляво… за щастие, защото в същия момент буквално в екрана ми се пръснаха хиляди зелени иглички и в десния горен ъгъл забелязах изникналото кой знае откъде странно туловище на „греги“, както наричахме едни особени, неправдоподобни кораби на противника, наподобяващи пояс от 20-на грамадни диска поставени на ръбовете си и свързани помежду си с ослепително бели нишки. Преди да му отвърна поне с една ракета отново се наложи да маневрирам, за да се освободя от два последователни мощни удара на „зелените иглички“ и едва след 5–6 секунди успях най-после да стрелям — но резултат нямаше.

Явно патрулът вече бе отминал някъде далеч назад (залисията по него едва не ми коства всичко) и трябваше да го изхвърля от мисълта си, за да се съсредоточа на „греги“. И се започна пак познатата гоненица и криеница с постепенно намаляване на дистанцията, така че най-после успях да разгледам отблизо странния кораб и да установя, че се върти около собствената си ос. Поради това той можеше да изстрелва зарядите си само при определено положение, а това вече улесняваше задачата ми — отреагирвах по-спокойно и след няколко все по-точни изстрела най-после улучих.

А беше крайно време, тъй като в горния десен ъгъл на зрителното ми поле вече се очертаваше един от гигантските патрулни космолети. Не бе трудно да го улуча, но след взривяването му на неговото място изникнаха два нови, а тъй като човек никога не е сигурен от колко пласта са тези матрьошки предпочетох да не приема боя. С лека дъга се опитах да се отдалеча от тях, но други патрули бяха успели да се появят в различни части на пространството пред мен и пак се започна — маневра, стрелба… маневра, стрелба… докато започнах да губя представа за времето и пространството и в един момент разбрах, че „насекомите“, както наричахме помежду си повратливите патрули, почти са успели да ме обкръжат.

И тогава тресна оглушителен взрив. Блестящо-червеният сигнал „Авария“ започна да мига често-често, поне десетина уреда по пулта ми промениха скокообразно показанията и ясно разбрах, че управлението няма да загубя, но левият блок ракети и заряди са извадени от строя. Веднага слязох по-ниско — „насекомчетата“, обаче, бяха вече навсякъде. Тактиката им се беше променила — прелитаха бързо в няколко различни посоки, но спазвайки явно някакъв си техен, неуловим от пръв поглед ред, който им позволяваше практически да контролират основните посоки и главните диагонали. Започнех ли атака наляво — веднага идваше подкрепление и ме принуждаваше да сменя посоката — така опитах 3–4 пъти, докато се убедих, че май са успели да „хвърлят мрежата“ върху ми. Все още имах достатъчно пространство да маневрирам и да избягвам елементарните им реактивни снаряди, но това не можеше да продължи дълго. След още малко… не исках да мисля за това, спрях за миг стрелбата и разтърках машинално вече посинелия от натискане пръст, отключих се за секунда-две от цялата бъркотия и сякаш още малко щях да потъна в прегръдките на безразличието.

Тогава се сетих за двете летящи бази. Те бяха натъпкани с оръжия като пълни кибритени кутийки, да, но цялата работа бе, че сигурно вече са изостанали много далеч назад. Можеха ли ракетите им да стигнат до тук? Трябваше да се опита, дадох команди за съпровождащ огън и отново с цялата си скорост се втурнах напред, на пробив. Или — или… Обсаждащите винаги очакват подобен отчаян ход от обкръжените, но често той е така изумително безсмислен, че противно на всякакви закони (или подчинявайки се именно на някакви неизвестни закони) с цялата си нелепост — успява… Дори и в Космоса. Да, но мен просто щяха да си ме разстрелят в упор, защото за психика и чувства при „насекомчетата“ въобще не може да се говори. Изведнъж пред мен и встрани от мен започнаха да се пръскат един… втори… трети патрулен космолет. Базите поддържаха атаката ми с концентриран, унищожителен огън! Разчистваха ми пътя встрани и надолу, аз унищожих един космолет почти фронтално и слязох още по-ниско с максимална скорост… патрулите останаха някъде назад, а в слушалките си чух познатия металически глас: „Наближавате Зелената планета. Огънят да се води по цели «В» и «Д»!“

Като от небитието пред мен изникна Зелената планета, бързо се уголеми и разчленената й повърхност почти остърга отдолу корема на космолета ми — поне подобно чувство имах. От най-неочаквани места откриха огън по мен; с леки докосвания до щурвала се мъчех маршрутът ми да изглежда неочакван и объркващ отстрани, а пред очите ми се мяркаха ту „А“ и „Т“, ту „Б“ и „Е“, но не и търсените цели. Най-после точно по курса под носа ми премина „В“, но реакцията ми закъсня с десета от секундата. Трябваше да обиколя отново цялата повърхност, а от нея, от светлите грапави кратери, или от зелените многоъгълници дебнеха десетки скрити дула, от замаскирани шахти стартираха бойни ракети и разделящи се на 4 реактивни снаряди, пръскаха се контейнери с опасни газообразни вещества, и гъста, но съвсем не безформена мъглица ту падаше надолу, ту се вдигаше високо нагоре — до моята орбита, че дори и повече… Все пак ударих „Д“, но докато обикалях за трети път планетата един от патрулите успя да се лепне за мен, използвайки забавянето ми. Най-после отново открих и „В“ и изпразних за всеки случай двоен бомбен товар преди да извия нагоре и поема към последната решителна атака на Централната планета.

„Целта е пред Вас — чух отново гласа в слушалките си. — Два последователни удара по Централната планета са достатъчни. Атакувайте.“

Но вече се бяха появили двата астрокрайцера. Носеха се страховито някъде над мен и сякаш не подозираха съществуването ми, но бях сигурен, че просто с хладна пресметливост заемаха по-удобни позиции за боя. Все още бяха далеч и не бързах да стрелям. Ракетите, анихилационният заряд, протонното оръдие — всичко бе колкото за един по-тежък бой. А в далечината вече се очертаваше Централната планета с постоянния конвой от бойни космолети, образуващи почти плътен кръг около нея, но как да стигна до там? Тя бе все още призрачно недостижима — реалността бяха двата астрокрайцера пред мен, които се разгъваха под ъгъл около 40 градуса вляво и вдясно от курса ми. Хванах в мерника единия, не можех вече да губя и секунди. Трябваше да вложа всичко в един удар, да опитам да реша нещата с първия залп, защото вторият може би щеше да е последен, само това бе изходът, а не войната на изтощение. Ако изстрелям едновременно протонния сноп, трите ракети и включа анихилатора… астрокрайцерът може би нямаше да издържи… Натиснах всичко едновременно… завих леко надясно… и взрив! Пътят бе свободен… толкова леко, само че сега… сега там се носеше нещо много особено… неопределимо… с неправилни, заоблени форми, изненада някаква… несъмнено гнусна работа и дори някак си неприлична… като вътрешност — там черен дроб или нещо подобно… Ама че глупави мисли… и все пак завих малко за да можем да се разминем спокойно с това червенокафяво безформено парче, което, обаче, хич и не помисли да излезе от центъра на вниманието ми, де, сякаш държеше непременно да пръсне екрана ми. А мен ме достраша да го направя — кой знае каква гадост можеше да цвръкне от това рехаво парче и просто някак си ЗНАЕХ, че не бива да го правя. Но тя заграждаше пътя ми към Централната планета и изстрелях една ракета, като затворих за миг очи — трябваше да си щадя психиката, и ужасите, които сигурно щях да видя са били подготвени именно с такава цел — да ме разстроят.

Когато погледнах никакъв помен от парчето нямаше, но пътят ми пак не бе свободен — огромно количество светли „облачета“ или „мехурчета“ плаваха към мен и веднага почнах да маневрирам, за да избягна сблъскванията, тъй като не знаех какво е това. Повечето бяха спирално завити и несъзнателно се заглеждах в причудливите им форми, които сменяха отблясъците си пред очите ми, така че провирането между тях се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Но всяко слонско нахълтване би било неоправдан риск — а ако са метеори или някакви там неизвестни мини? Продължавах да се заглеждам в тях, докато една накрая привлече вниманието ми за по-дълго. Защото другите се носеха в пространството леко, сякаш подухвани от постоянен космически ветрец, а това се движеше по-бързо и някак съсредоточено… пък и като че ли бе тласкано просто от реактивна сила. Стори ми се дори, че различавам метални отблясъци по повърхността му и когато вече взех да си мисля, че това приближаващо се тяло е просто маскиран крайцер и ей сега ще изстреля по мен смъртоносния си заряд, в края на спиралата му нещо блесна, светна и предупредителният сигнал за ракетна опасност вляво от екрана ми и аз дадох рязко ръчката към себе си за да се вдигна толкова бързо нагоре, колкото позволяваше предпазителят за допустимото ускорение… Двете секунди минаха без да се случи нищо, но неочакваният завой ми донесе нова беда тъй като с пълна скорост пронизах едно от многото реещи се „облачета“, което наистина се оказа нещо не много различно от сапунен мехур, пълен с някаква пяна, която за малко покри отвън „кораба“ ми. Странни звуци изпълваха слушалките ми в това време и докато пяната се стичаше по екрана ми все пак мернах в горния му край забравения астрокрайцер, с който неотдавна се разминах (като че ли бе преди месец, а не преди секунди). Само че вече бе късно, лазерният лъч се бе плъзнал към мен и докато мислех дали няма да се врежа в някое от последните спирални облачета се чу взривът и целият ми пулт угасна…

— Край — въздъхна и Мак, който до мен бе следил с почти същото напрежение целия бой. — Добре се би.

Погледнах точките — 9400! Дявол да го вземе, още малко и щях да победя! Въздъхнах и му подадох слушалките.

— Няма ли да направиш още една?

Поклатих мълчаливо глава. Все още бях някъде там, на подстъпите към Централната планета, и имах нужда нервната ми система съвсем бавно, без насилие, да превключи в друг ритъм, просто да отплувам, носен от спокойно, топло течение, към нещо по-ежедневно, към едно земно настроение, например. Нека Мак се потренира на машината, вече съм уверен, че след 2–3 игри ще издържа изпита, ще преодолея фаталните 9900 точки. Защото, макар програмата на електронния тренажьор да е невероятно богата и сложна, научаване все пак има — а то иначе нямаше да съществува надежда за нас, „изолираните“ за нарушаване правилата за движение, да се измъкнем оттук и да получим книжката си за аероскутер.

А то в нашия XXI век без аероскутер накъде — дори и тъпите амфибии от Проксима ще ти се смеят.