Белва Плейн
Далеч от дома (6)

Глава 5

Атмосферата внезапно се промени, сякаш повя свеж вятър в едно затворено и задушно пространство. Тонът се промени, като че ли никога не е бил остър и груб и никой не бе произнасял лоши думи. Доналд твърдо смяташе, че така трябва да бъде, та нали бракът, подобно на началото на нова кариера или преселването на друг континент (представляваше дори много по-драстична промяна), изискваше време за привикване, за възприемане на новото.

Все още потръпваше, като си спомняше презрителните й думи, макар да усещаше, че това е детинско поведение и не води доникъде.

Тя му се извини посвоему:

— Ти си толкова силен, толкова здрав физически, Доналд, та човек, като те погледне, никога не би предположил, че имаш толкова нежна душа. Не би трябвало да го забравям, нали?

— И така си се държиш както трябва. Нека просто да се радваме на тази новина. Ти се радваш, нали?

— Е, случи се малко рано и със сигурност не сме го планирали, но се радвам. Да. Разбира се, че се радвам.

В кантората той долови в гласа си същото смешно задоволство, което бе усетил у приятелите си при съобщаването на голямата новина. Малко развеселен, Доналд си представи собственото си бъдеще носи снимки в портфейла си и пробутва обичайните забавни истории за бебета.

— Вие двамата с Лилиан наистина трябва да заминете — посъветва го един от приятелите му. После ще бъдете вързани задълго вкъщи. Хората не прескачат до Европа или Калифорния с новородено бебе на ръце, да знаеш.

Така се роди идеята. Въпреки многобройните си пътувания от Банкок до Хелзинки и помежду им, той някак си бе пропуснал Италия, а Лилиан често бе казвала, че много й се иска да види отново тази страна; следователно щяха да отидат в Италия.

Доналд с радост я остави да се заеме с подготовката за пътуването дрехите, хотелите, маршрута и багажа. Истински очарована, тя сияеше от вълнение, сякаш лицето й направо светеше, помисли си той. И в този момент мигновено си припомни онзи ден в малкия парк сините й очи, гласа й, изящните й пръсти, които белеха портокал.

 

 

Времето бе прекрасно, прохладно и слънчево. В Рим се разхождаха по тесни калдъръмени улици, покрай средновековни дворци. Разглеждаха катедрали, фонтани, величествени статуи и част от най-великото изкуство на света. С наета кола се движеха по сенчести шосета, между две величествени редици от борове, подкастрени във формата на чадъри; един ден обиколиха вилата на Адриан и се върнаха в града, за да вечерят в градината на един ресторант, заобиколен с плътна като стена редица от кипариси.

— Не ми беше нужен нито екскурзовод, нито пътеводител — каза й той. — Ти трябва да си била родена тук в някой друг живот, толкова добре познаваш всичко.

— Почакай да видиш Венеция — отвърна тя.

— Сигурна ли си, че не прекаляваш с ходенето пеша? — разтревожено я попита Доналд. — Всички тези каменни стълби и хълмове. Където и да отидем, все трябва да изкачваме поне милион стъпала.

— Чудесно се чувствам. Това не ми пречи. Бременните жени не са непременно крехки, да знаеш.

Всъщност той не знаеше нищо за това състояние. Разбира се, все бе слушал понякога онези врели-некипели за жени, които се събуждат посред нощ, умирайки да си хапнат ягоди или какво ли не друго. Но у Лилиан не се забелязваха никакви подобни признаци. Както твърдеше, тя въобще не се чувстваше по-различно.

И все пак имаше нещо различно. Вечер тя оставаше съвсем без сили. Щом легнеше, веднага заспиваше. Учуден, той няколко пъти се опита да я възбуди, но това като че ли само я обезпокои и Доналд заключи, че се дължи на състоянието й и не бива да я закача. Веднага щом се приберяха у дома, щеше да я помоли да поговори с лекаря за това. Никога не беше чувал, че мъжът трябва да прави изключения за бременна жена, но пък и никога не бе имал причини да обсъжда с някого този въпрос.

Венеция се оказа следващата им скъпоценна находка. След като пристигнаха с влака от Рим, те изминаха няколкото крачки пеш до Гранд канал, където се качиха на лодка. Само няколко минути по-късно тя премина под моста „Риалто“, който веднага извика в съзнанието на Доналд спомена за класната стая на девети клас и за него самия в роля от „Венецианския търговец“, облечен в тъмнозелен жакет от хартия.

— Гледай, гледай! — възкликна Лилиан, сочейки наляво и надясно. В тази църква има прекрасна картина на Тинторето. Ще трябва да я видим. А ей там е музеят „Ка Резонико“, там можеш да откриеш какво ли не… музея „Тиеполо“, има фрески, гоблени… О, я погледни сега. Хора, ужасно богати хора живеят във всички тези великолепни големи къщи. — Бе останала почти без дъх. — Би трябвало да прекараме цял месец във Венеция и вероятно пак няма да ни стигне. А сега минаваме покрай „Академия“^[1], такива картини, такива скъпоценни неща, Доналд! Почти стигнахме до хотела, ще вечеряме и щом станем сутринта, веднага ще хукнем навън.

— Ти май си обиколила цяла Италия — отбеляза той същата вечер. — Съвсем сама ли беше? Или с приятелката ти Бети?

— О, сприятелих се с много хора, американски студенти, а също и италианци.

— Много бързо си научила езика.

— Да, красив език, нали? Между другото, като се запознаеш с Бети във Флоренция, ще трябва да я наричаш Бетина. В нея вече има нещо много италианско.

Доналд я погледна. Макар че лъчите на следобедното слънце грееха право върху него, по тялото му преминаха студени тръпки. „Ние не се познаваме. Аз не я познавам“, каза си той. И сякаш никога не бяха съществували тези няколко прекрасни последни седмици.

— Почти пристигнахме — каза тя. — Имаме още време да разгледаме „Дуомо“. Това е втората по големина катедрала в Италия след ватиканската. Утре сутринта ще обиколим центъра. Не е по-голям от една миля. А след това ще се захванем с музеите. После ще вечеряме с Бетина. Нямам търпение да я видя.

Като послушно дете, водено за ръка от някой възрастен, Доналд разгледа катедралата отвън и отвътре. Гледаше и слушаше, но въпреки това все същите думи ритмично звучаха в главата му: Аз не я познавам. Ние не се познаваме.

И тогава някакъв страх започна да се прокрадва в душата му, страх от себе си. Трябваше ли да продължава така, да усложнява нещата само защото тя бе говорила с някакво нехайно безразличие за очакваното бебе? Истина беше, че Лилиан често казваше неща, които той и много други хора като него вероятно не биха казали. Беше го нарекла „досаден“, което го нарани много; все още не беше забравил това. Но мнозина щяха да й отговорят по подобаващ начин и да забравят цялата работа.

Да, той беше обидчив. Макар да се държеше доста твърдо навън сред хората, където се изискваше твърдост, когато си беше у дома с Лилиан, бе обидчив. Тя имаше такава голяма власт да го наранява! Може би това бе нормално при такава голяма близост. Не бе сигурен дали е така. Все пак преди не бе имал толкова близък човек.

Тръгнаха пеша обратно към хотела покрай река Арно. Поток от пешеходци течеше около тях в двете посоки. В продължение на шестстотин години тези хора бяха прекосявали реката по стария мост; чумни епидемии и войни ги бяха докарвали до ужас и все пак новите поколения продължаваха да се раждат, за да живеят, да обичат и да се разхождат тук. Той се почувства някак смален и глупав. Един глупав воин, воюващ за дреболии. „Престани, Доналд Улф, престани“ — каза си настойчиво.

— Това отсреща е галерията „Пити“, Доналд. Смятам утре да започнем с нея. А отвъд хълма се намират най-прекрасните паркове. Много ще ти харесат.

Така и стана. На следващия ден лошото му настроение бе напълно изчезнало, заменено от обичайните му ведри чувства. Чудесно време, спокойствие и перспективата за една хубава вечеря в края на деня — какво повече би могъл да иска човек?

 

 

Бетина, приятелката на Лилиан, изглеждаше много жизнерадостна, много умна и много приличаше на Лилиан, без да притежава нейната красота. Младият мъж на име Джорджо, който я придружаваше, стисна приятелски ръката на Доналд и му се усмихна, но тъй като можеше да произнесе само няколко английски думи, и то със запъване, Доналд не можа да си състави друго мнение за него, освен че изглежда състоятелен и носи брачна халка на лявата си ръка.

На масата се водеха два разговора, като всеки от тях можеше да се нарече тристранен — единият на италиански, а другият на английски. Италианският разговор често бе прекъсван от изблици на веселие, тъй че Доналд не можеше да разбере дали си разказваха вицове, или си припомняха минали общи преживявания. Помисли си, че е второто, тъй като Лилиан рядко разказваше вицове, а сега вземаше голямо участие в разговора. Всъщност тя беше душата на компанията.

Тъй като нямаше какво друго да наблюдава и не му се искаше да се вторачва невъзпитано в минувачите, той започна да изучава сценката, която се разиграваше пред него. Мислеше си за необичайния контраст между онази Лилиан, която спокойно се приготвяше за вечеря с неговите приятели от кантората, и другата Лилиан, която сега бе в стихията си — с блеснал поглед, с искрящ диамант на жестикулиращата си ръка, тя току отмяташе глава и избухваше в звучен, несдържан смях.

С тези хора тя се чувстваше като у дома си. Той никога не беше я виждал точно такава и започна да се пита след колко време ще се почувства изтощена, когато Бетина изведнъж прекъсна разговора:

— Ние сме много неучтиви към съпруга ти, оставили сме го да седи там и да мълчи, защото не разбира нито една думичка. Доналд, трябва да ти кажа, че всички приятели на Лилиан, всички ние тук, умирахме да се запознаем с теб. Последното нещо, което очаквахме някога, беше да я видим улегнала и омъжена. Лилиан омъжена! Нали ме разбираш? Че и бременна отгоре на това!

На Доналд му се стори, че в тази забележка, във въпроса и в изражението на лицето й долавя някакво нескрито предизвикателство. И тъй като нямаше ни най-малко желание да му отвръща, той й отговори спокойно, на свой ред задавайки въпрос:

— Защо? Чак толкова ли е странно?

— О, да, за Лилиан е странно. Но ние все така я обичаме. Всички обичат Лилиан.

— Много умно от ваша страна.

— О, но какво толкова е намерила в теб, че да те избере? Освен интелигентността и хубавата външност, разбира се.

Въпросът, който му зададе, подпряла брадичка с ръка и ококорила очи, трябваше да прозвучи едновременно невинно и свенливо, но му се стори изключително неприятен. Какъв ли остроумен отговор очакваше тази жена от него?

— Ще трябва да попитате Лилиан — отвърна той.

— Е, утре ще го направя. Имам кола и смятам да ви поразходя с нея. Ще ви покажа покрайнините, някои много отдалечени места, където не можете да стигнете пеш. Ще си прекараме чудесно.

— Не бихме искали да ви затрудняваме толкова много — побърза да възрази Доналд, тъй като компанията на тази жена не му беше никак приятна. — Ако имаме нужда от кола, сами ще си наемем.

— О, не. Ние с Лили вече уредихме всичко.

„Хитра е“ — помисли си той. Може и да изглеждаше прекалено, но по някакъв начин тя му напомняше за Синди. Като се върнаха в хотела, Лилиан го попита какво е мнението му за Бетина и той й отговори точно това.

— Божичко, Доналд, много те бива да приказваш най-абсурдни неща. Имаш направо менторски вид. Ментор, който непрекъснато преценява другите и им дава наставления.

— Именно ти се държиш абсурдно. Тази дума „менторски“ е на мода сега, нали? Не правим ли някакви преценки всеки ден — какво да вечеряме, какви обувки да си купим? Аз не се намесвам в приятелството ви. Ти поиска да чуеш мнението ми и аз ти го казах. Това е всичко. Между другото, кой е Джорджо?

— Не ми казвай, че не го одобряваш.

— Не знам нищичко за него. И как бих могъл, като не можах да разбера нито една негова дума? Единственото, което забелязах, беше брачната му халка. Те двамата с Бетина не са женени, нали?

— Не, не, Джорджо си има жена и три деца. Но не смята да ги напусне. Разводът не е на мода в Италия, както е у нас. Във всеки случай той не иска да се развежда. Както изглежда, положението му харесва такова, каквото е.

— Значи Бетина му е нещо като допълнителна съпруга, резервна съпруга.

Лилиан се засмя.

— Трябва да видиш лицето си в момента! Няма защо да си толкова саркастичен. Понякога ми напомняш за…

— За какво?

— О, не знам. Работата е там, че ние с теб наистина се дразним взаимно понякога.

Тя стоеше в профил пред прозореца и Доналд за първи път забеляза малката издутина, която растеше под колана на роклята й. Видът на тази издутина, това доказателство за наличието на нов живот го накара внезапно да се почувства едновременно объркан и трогнат. Затова й отговори много нежно:

— Всички ние се дразним взаимно понякога. Съвсем естествено е. Слушай. Хайде да си наемем кола утре и да прекараме деня само двамата, искаш ли? Откажи се от срещата с приятелката си.

— Как бих могла да направя такова нещо изобщо? Тя е организирала всичко. О, бъди по-любезен с нея, Доналд.

Той не каза нищо. Та нима някога се бе държал нелюбезно с някого? И да, двамата наистина се дразнеха взаимно. Умът му, настроението му и самото му сърце непрекъснато превключваха между мрачното разочарование и радостта. Но трябваше да се опита да помогне на радостта да победи! Трябваше да направи тези последни няколко дни в края на ваканцията им толкова приятни, колкото и първите им дни заедно.

На следващата сутрин двете приятелки седяха на предната седалка в колата и бъбреха. Доналд разбираше, че трябва да наваксат за двете година на раздяла, но в същото време особено остро усещаше безразличието на Лилиан. И я наблюдаваше така, както никога по-рано не го беше правил.

Той влизаше в църквите и вървеше по улиците заедно с двете жени, но въпреки това сякаш не беше с тях. Знаеше, че в тази страна мъжете имат по-директен подход към жените, отколкото в родината му, и това беше нещо обичайно. А от наблюденията си знаеше, че повечето италианки сякаш не обръщат внимание на това. Но тези двете, Лилиан и Бетина, отвръщаха с подканваща усмивка на всеки втренчен поглед. Те се кипреха. Бяха като две наперени птици, които рошеха с клюн перата си. Като две хубави котки, които приглаждаха козината си. По пътя той изоставаше все по-назад, размишлявайки и опитвайки се да не мисли.

По обед спряха да хапнат в една пицария, разположена на височина над града. Тук Лилиан отново влезе в ролята си на негов екскурзовод.

— От тук можеш да видиш цяла Флоренция. Ето, ей там е река Арно, която лъкатуши надолу по склона. Това бледозеленото, тези петна ето там, това са маслинови горички. Винаги съм харесвала този великолепен нюанс на зеленото. С нищо друго не може да се сравни. Погледни в тази посока; можеш да видиш стените на древния град или онова, което е останало от тях. Нали е страхотно?

— Да. Да, така е.

Но Доналд почти не забелязваше всичко това. Онова, което изпитваше сега, бе страх, сякаш над главата му бе надвиснала криза, огромна и все още неизвестна, тъй че нямаше как да се подготви за нея. Бе като живо същество, пръстите й лазеха по цялото му тяло. Никога по-рано през живота си не бе имал подобно усещане. И докато се преструваше, че разглежда великолепната гледка, той се опитваше да овладее страха си и да си го обясни: неговите чувства към жена му и нейните към него? Бъдещото дете? Лъжливото спокойствие?

— О, направо страшно си падам по тази. — Гласът на Лилиан звънна като камбанка. — Онова, което искам, е една вила, за да мога да прекарвам тук, сред всичко това, по шест месеца всяка година.

Говореше глупости. Как бе пропуснал да забележи досега, че го прави доста често? А почти винаги, когато й правеха подарък, за който всеки разумен човек би бил благодарен, тя очакваше някакво грандиозно и нереалистично бъдеще.

Доналд тъкмо си отчупи парче хляб и го задъвка без апетит, когато тя, без всякакво предупреждение, изведнъж скочи на крака и извика:

— О, божичко, Бети, я погледни кой е в онази кола… ей там… Насам ли идва? По-бързо, аз ще се скрия в тоалетната, ела да ме извикаш, когато опасността премине, о, боже мой, цялата треперя…

Доналд се изправи, за да види кого сочи.

— Какво има? Кой е този?

— Просто един неин познат от миналото. Не се притеснявай — каза Бетина. — Седни, тя ще се оправи. Няма нищо.

— Но какво я изплаши толкова? Кой е той?

— Моля те, Доналд, седни, не привличай вниманието му. Той познава и мен.

— Виж какво, Бетина! Говориш със съпруга на Лилиан. Трябва да знам какво означава всичко това.

— Много шум за нищо. Известно време двамата излизаха заедно, после се разделиха и той беше бесен. Добре познатата стара история.

— Има нещо, което не ми казваш.

— О, забравих, че си адвокат! Ще се ровиш, докато откриеш нещо, нали? Но ти гарантирам, че когато го откриеш, няма да ти хареса. Бедничката Лилиан, виждам, че я очаква тежка нощ.

Очите й почти неуловимо играеха. „Не са истински приятелки, помисли си той. И никога не са били.“ Толкова красива жена като Лилиан трудно би си намерила истински приятелки.

— Ти самата искаш да ми кажеш — отбеляза Доналд, — но чакаш да те моля. Няма значение. Лилиан ще ми каже.

— Тя може би няма да ти разкаже цялата история. Доста необикновена е. Нали разбираш, в нашата група имаше още една жена, която вземаше уроци по рисуване, много богата жена от Тексас, и Лилиан открадна нейния паспорт. А после имаше и други неща, един малък медицински проблем…

Доналд я прекъсна:

— Мъжът си заминава с колата, тъй че моля, иди да извикаш Лилиан. Ето парите за обяда.

„Мръсница“, помисли той с презрение за Бетина, заради нейната нелоялност. Тази така наречена приятелка очевидно изпитваше удоволствие, съзирайки нещо, което й приличаше на назряващи и много интересни драматични събития. Той стана, за да изчака Лилиан пред на входа.

— Доналд, къде отиваш? Още не сме обядвали.

— Няма да обядваме тук. Трябва да поговорим, преди да можем да мислим за ядене.

— О, сигурна съм, че тя ти е казала, но ще ти го кажа и аз. Това беше един мъж, с когото се познавах известно време. Държа се доста гадно и не исках да го виждам повече. Това е цялата история.

— Не, не е цялата история. Какво ще кажеш за паспорта, който си откраднала?

— Откраднала съм паспорт? Тя е казала това за мен? Ама че работа, дявол я взел, тя знае, че не съм го откраднала. За бога, не съм паднала чак толкова ниско, че да крада. Взех го назаем за един следобед, за да го покажа на някого… о, добре, за да го покажа на този мъж. Беше забавно. Просто игра. Номер, представях се за друг човек.

— Но ти преди малко се страхуваше от този мъж. Беше направо ужасена.

— Той е страшно избухлив и не исках да ми направи някоя сцена точно тук.

— Ами какво ще кажеш за малкия си медицински проблем?

— И за него ли ти каза?

— Да.

— О, Доналд, трябва ли да изровя всички гадни спомени от миналото си? Ти също не изравяш своите.

— Аз ти казах всичко за себе си. Всичко, така че давай.

— Или не ми казваш истината, или нямаш гадни спомени, в което ми е трудно да повярвам.

— Нямам, щях да ти кажа, ако имаше такива. Изпитвал съм мъка, но нямаше никакви гадости. Нищо, за което да се срамувам да говоря.

— Късметлия.

— Между нас има прекалено много тайни. Като си помисля сега, винаги е имало. Ще настоявам, докато ми кажеш за медицинския си проблем. Имам право да знам.

Лилиан се затича и той я настигна.

— Внимавай по тези стълби. Дай ми ръка, преди да си паднала. В твоето състояние…

Тогава тя се обърна към него.

— Добре. Няма да си доволен, докато не чуеш всичко. Направих аборт. И какво от това?

Чакаше отговор.

Вървяха покрай реката. Пред тях една жена буташе бебешка количка, двама влюбени спряха и се прегърнаха, туристи щракаха с фотоапарати. „Вечната река“, помисли си Доналд.

— Защо? — попита я той.

— Това е дълга история, а аз съм страшно уморена. Искам да се прибера в стаята и да седна.

Двамата мълчаливо повървяха, после все така мълчаливо се качиха в стаята си. Едва тогава Лилиан проговори:

— Срещнах този мъж. Бяхме в една група по рисуване. Той е италианец, беше много красив и ме харесваше. Някой ми бе казал, че произхожда от видно семейство. А имаше едно момиче от Тексас, и тя учеше рисуване тук, богато момиче с много известна фамилия, струва ми се, свързана с нефта. Затова си помислих, че ще е забавно да се преструвам, че и аз съм от видно семейство. И му показах нейния паспорт. Използвах името й, Джийн. Тя нямаше нищо против. Същата седмица трябваше да си замине обратно за Тексас, за да се омъжи.

В стаята легна тишина. На пода имаше килим на шарки — квадрати, и във всеки по един кръг, изпълнен с цветя. Доналд погледна надолу и забеляза, че е стъпил точно в средата на един такъв квадрат. Когато вдигна очи, Лилиан стоеше извърната встрани, вперила поглед навън, в жълтата светлина на следобеда. След това той отново впери поглед в краката си.

— Мъжът, този мъж беше впечатлен. Любихме се и бяхме много щастливи. Заведе ме да ме запознае със семейството си, с родителите си. Те живееха в една къща, малка къща, която притежаваха от пет поколения. Той ми подари бижута от масивно злато, прекрасни бижута, и часовника, който винаги нося. Караше ламбурджини.

— Какво ще ми кажеш за самия него? За него! Да не мислиш, че ми пука каква кола е карал и какво е притежавал?

— Няма нищо друго. Някой му каза истината… не знам кой го е направил… и той беше направо бесен. Така се разбесня, та си помислих, че ще ме убие. Затова набързо се прибрах у дома, после започнах работа при Хауард Бъзли. Това е цялата история.

Сега стояха лице в лице. Тя седеше там, поглаждайки ръцете си, и очакваше Доналд да каже нещо. Този жест винаги го беше дразнил, но в този миг го обзе безразсъден гняв и той се помъчи да се овладее.

— Цялата история, ако не смятаме дребния проблем с бременността и аборта, нали така?

— Нямах пари. Поне нямах достатъчно. Какво трябваше да направя? Отговори ми.

— Не знам… На първо място не си имала право…

— Това беше шега. Цялата работа представляваше една безобидна шега.

— Безобидна ли? Ти заблуждаваш хората, лъжеш ги… В нищо ли не вярваш?

— О, да, вярвам в красотата и в свободата, и в удоволствията. Животът е твърде кратък.

— Лъжеш — повтори той. — Криеш нещо. Един бог знае какво още ще науча за теб утре или следващата седмица, или следващата година. Само Бог знае.

— А може би не трябва да има следваща година.

— Ще престанеш ли да говориш глупости? И моля те, престани да си поглаждаш така ръцете, мразя този жест.

— Правя го неволно. Когато съм с теб, ставам нервна.

— С мен си нервна? Какво друго съм ти сторил, освен че те обичам?

— Ти беше много, много добър към мен, Доналд. Затова всичко е толкова тъжно, не разбираш ли? Защото ние започнахме да се спускаме по наклонената плоскост още след първите няколко месеца. Не можехме да го предотвратим.

„По наклонената плоскост ли?“ — помисли си той. Летните дни, прекарани заедно на лодката в езерото на Сентрал Парк? Миналата седмица във Венеция?

Но ти забравяш, Доналд, защото искаш да забравиш. Какво ще кажеш за онази нощ, когато беше прекалено паднал духом дори за да се прибереш у дома? Ами за онова ужасно парти? Никога няма да разбереш дали тя наистина не се е канела да легне с онзи мъж. Много вероятно е да е било така. И откакто тръгнахте на това пътешествие, тя не ти е позволила да я докоснеш. Защо, Доналд? Тя крие много тайни. Така беше от самото начало.

— Тръпката вече я няма между нас — продължи Лилиан. — О, не ме гледай така! Не оспорвам мъжествеността ти. Понякога страстната любов трае и по-дълго, това е всичко, но не и нашата.

— Имаш си някой друг — каза той.

— Много лесно бих могла да си намеря, но по една случайност не съм го направила. О, заради теб, заради нас! Нямах намерение да казвам тези неща, докато сме тук, страхувах се, че ще трябва да ги кажа, но ето, че някои неща се случиха днес, и може би така е най-добре, защото сега сме наясно.

— Веднъж ти ми каза, че е лесно да се разбираш с някого, стига да е честен, затова настоявам да ми кажеш честно какво не ми е наред.

— Всичко ти е наред, Доналд. Ти си мил, ти си откровен, имаш блестящ ум. Но е тежко да се живее с теб, дяволски тежко е, а аз искам…

— Искаш да кажеш, че аз никога не се смея? — прекъсна я той.

— О, смееш се, но… ами просто ние с теб се смеем на различни неща. Отново ти казвам, че сме прекалено различни. Атмосферата, приятелите, хората, с които обичаме да прекарваме времето си… харесваме противоположни неща. Ти си отвратен от тази евтина история според теб, от моя номер, от аборта, от цялата работа.

— Не отричам това.

— Пък и всъщност вече не ме харесваш, Доналд. Харесва ти да правиш любов с мен, което не е едно и също.

— Не мога да повярвам на ушите си. Все едно, че ми говориш на ескимоски или на български.

„И все пак медалът винаги има две страни“ — помисли си той тогава. Не, три страни — неговата, нейната и истината. Тя го смяташе за тесногръд пуритан и такъв си беше. Той я смяташе за разпусната и такава си беше. Навярно истината беше някъде по средата, където двамата не можеха да се срещнат…

Той отново погледна издутото й коремче. Може би трябваше да мислят и за този друг живот, освен за себе си. Редът, спокойствието и благоразумието им се изплъзваха. Бъдещето се изплъзваше от ръцете му и той трябваше да го спаси дори само заради този нов живот.

— Хайде — рече Доналд. — Половината следобед мина, а ние още не сме отишли в музея.

Лилиан поклати отрицателно глава.

— Днес вече е късно. Почти дойде време за вечерята с Джорджо. Той е поканил много от старите ни приятели, все хора, които бих искала да видя отново.

— Би трябвало да мислиш за това какво ще правим с нашето бъдеще. Трябва да изгладим нещата, преди бебето да се е появило и да се наложи да се грижим за него. Нека да вечеряме двамата в най-хубавия ресторант във Флоренция. Ти ще го избереш.

— Но аз искам да се видя със старите си приятели. Днес беше лош ден, Доналд, и аз имам нужда от нещо за повдигане на настроението.

— Не мисля така. Смятам, че ти и аз имаме нужда да сме заедно.

— Можем да бъдем заедно на партито и да поговорим по-късно. Хайде, ти си поканен.

— Предполагам, че съм поканен, след като съм ти съпруг — отвърна Доналд, бесен от гняв.

— Доналд, искам да отида. — Тя стана и облече жакета си. — Ще дойдеш ли?

Вече беше отстъпил, доколкото бе възможно.

— Прави каквото искаш — отвърна той. — Така да бъде.

Ехото от затворената след нея врата отекна в стаята.

Както и да завършеше всичко това, Доналд винаги щеше да си спомня този звук. Къде ли щеше да бъде, когато си го спомнеше?

Сега и той трябваше да излезе от тази стая. След като разгледа картата на града, намери пътя до галерия „Уфици“ и там прекара един уморителен час, изправен пред шедьоври, но в настоящото си душевно състояние виждаше само размазани краски. След това бавно отиде пеша до хотела и си поръча вечеря не защото беше гладен, а защото такъв беше редът — да се яде в края на деня. Прибра се в стаята, пропиля известно време, разглеждайки купчина списания, а в полунощ си легна и остана вторачен в тъмнината.

По някое време трябва да беше задрямал, защото изведнъж се стресна от усещането, че другата половина на леглото е празна. Часовникът показваше, че минава шест. Той стана и отиде до прозореца да погледне навън, където в светлината на бледосивата зора валеше проливен дъжд.

Къде ли беше тя? Страхът прониза гърдите му като стрела. Помисли си да повика полиция, но нямаше представа какво да им каже, нито дори как да им опише Лилиан. Градът беше пълен с туристи, а той не бе забелязал с какво беше облечена на тръгване. Дори не знаеше фамилното име на онзи Джорджо. Най-доброто, което можеше да направи, бе да почака още час-два, а след това да слезе долу на рецепцията и да помоли за помощ. Крачеше ли, крачеше напред-назад, наблюдавайки в прозореца настъпването на деня, а след това се облече, за да е готов за него. Тъй като нямаше какво друго да прави, отново легна в леглото; сънят дойде и макар да усети приближаването му, беше прекалено изтощен, за да го отпъди.

Когато се събуди, погледна часовника и се ужаси, че е спал чак до осем и половина. Скочи на крака и изтича във външната стая на хотелския апартамент на път за асансьора и за рецепцията. И там я откри — лежеше измачкана и полуразсъблечена на натруфения диван, мокрият й жакет бе хвърлен на пода наред с изящните обувки, които й беше купил в Рим. До тях се виждаха чантичката й и купчина банкноти, монети и козметични средства.

Доналд стоеше, просто стоеше там, неспособен да се помръдне, и се взираше в цялата тази бъркотия, в отворената й уста и мократа й коса.

След това сигурно издаде някакъв звук, защото тя се размърда, седна и се усмихна. И по-рано бе виждал тази усмивка. Беше грозна; представляваше редица от равни бели зъби върху съвсем безизразно лице и само едно помръдване на устните — за миг се отвориха и също толкова бързо се затвориха. Това всъщност беше някакво механично движение, а не усмивка.

— Е, предполагам, че съм си го заслужила — каза тя.

— Къде беше?

— Ти знаеш. На парти. И ти трябваше да дойдеш, но е по-добре, че не дойде, защото нямаше да ти хареса.

— Но на теб ти хареса.

— Много.

— Цялата нощ си прекарала у Бетина или у Джорджо?

— О, не, ние бяхме страшно много. Разпръснахме се.

„Дръж се спокойно — каза си Доналд. — Предпазливо и спокойно.“

— Кой беше той, Лилиан, с кого си спала?

— Какво значение има? Ако го срещна отново, сигурно няма да го позная.

— Моята съпруга и дама. Защо не ми забиеш нож в гърдите?

— Това беше парти, Доналд! Хората правят такива неща. Хората се забавляват. Някои съпрузи правят такива неща, но ти не си от тях. Ето за това става дума, това се опитвах да ти кажа. Слушай. Хайде да приключим всичко това без гняв, да се държим цивилизовано, както винаги се изразяваш. Не искам никакви пари от теб, честна дума, не искам нито едно пени. Ще направя аборт и…

— Ти! — извика Доналд, целият разтреперан. — За теб са подходящи само мръсни думи. — И като я сграбчи за раменете, силно я разтърси. — Ще трябва да минеш през трупа ми, преди да докоснеш това дете. То е и мое. Не забравяй това.

— Бъди разумен. Ти всъщност не можеш да ме спреш, Доналд.

— Не мога ли? На този етап абортът дори няма да е законен! Ще уредя да те следят всеки път, когато излизаш от вратата навън. Ще заплаша всеки лекар, който се опита да го направи въпреки желанието ми, ще го заплаша със съд. В момента, в който влезеш в някой лекарски кабинет, ще бъдеш проследена и никой лекар няма да иска да те докосне.

— Наистина ли толкова много ти пука? Да, предполагам, че е така. Заради семейството ти, заради родителите ти, нали? Ти искаш да продължиш рода. Да — каза тя и в гласа й прозвуча нежност, — спомням си, че искаш да имаш син.

Ръката й висеше отстрани на дивана. На пръста й блещукаше пръстенът, който й беше купил в онзи сияен ден в Лондон. Кое беше илюзия и кое реалност?

— Съжалявам. Искаше ми се всичко да е съвсем различно, Доналд. Трябва да знаеш, че никога не съм искала да те нараня.

Той го знаеше. У Лилиан нямаше низост.

— По-добре е да се случи сега, отколкото следващата година или по-следващата. Неминуемо ще се случи някога. Ти разбираш това, нали, Доналд?

Той прекоси стаята, застана до прозореца и загледа дъжда навън. Изминаха няколко минути, като през цялото време той много добре съзнаваше, че тя седи отзад и гледа гърба му, а очите й са пълни със сълзи. Съзнаваше, че мислите му са откъслечни, смътни и лудешки се въртят ли, въртят в главата му. Тя искаше да сложи край! Бяха изминали само няколко кратки седмици от втората година на брака им и ето, че тя искаше да сложи край.

Кога, в кой момент идва онзи проблясък на неизбежното, ослепителната, жестока светлина, която пронизва мрака и те кара да застинеш на място? Може би прекосяваш някоя стая или наблюдаваш дъжда в отчаянието си и тогава тя те пробожда в гърдите.

Ето, че дойде мигът, в който той прие края. Както беше казала Лилиан, неминуемо трябваше да дойде. По-добре рано, отколкото късно.

— Отивам да се разходя — рече той и се обърна да я погледне.

— В този дъжд?

— Няма значение.

Беше облякъл найлонов дъждобран, но нямаше шапка. Това също беше без значение. Когато излезе навън, потоци студен дъжд го заляха, зашибаха главата му, а той тръгна покрай реката към стария мост. Около него отвсякъде отекваше оглушителният звън на църковни камбани, звуците на европейската неделя, на традицията, на навика и обикновения живот.

Но сега той беше друг. Разбира се, винаги бе знаел, че хората и нещата много често не са такива, каквито изглеждат; дори едно дете го знаеше. Но това познание никога не се беше отнасяло лично до него. И отново си помисли — както веднъж по-рано, когато между двама им за първи път се появиха сериозни разногласия — за книгата, която отваряш, за да откриеш вътре нещо, което никога не си очаквал.

Имаше толкова много въпроси, които искаше да зададе. Целият беше изпълнен с противоречиви чувства на гняв и мъка, но между тях се промъкна и съжаление. Лилиан притежаваше толкова много, толкова интелект, чар, о, толкова много чар; тогава защо и откъде се беше появила другата жилка? Какво я беше направило такава? Той само съзнаваше, че иска, че има нужда да се прибере у дома.

 

 

Слязоха във фоайето и си поръчаха такси за аерогарата. Лилиан с тъмносиния си пътен костюм, с едва-едва проблясващите перли около шията и изящните куфари в тон с облеклото, сложени до краката й, бе същата млада жена, която Доналд беше видял за първи път в онзи априлски ден много отдавна. Минаващите мъже я заглеждаха. Мъжете на аерогарата я заглеждаха.

В последната минута той бе успял да вземе само две отделни места, едното в първа класа, което даде на Лилиан, а другото в туристическата класа. Ето, че сега бяха разделени, нещо, което никога не бяха очаквали да се случи. Самотен и мълчалив, всеки от тях мъкнеше своето бреме на разкаянието, докато двигателите изреваха и самолетът потегли на запад към дома.