Белва Плейн
Далеч от дома (15)

Глава 14

Зимата, или онова, което тук, на юг, наричаха зима, дойде внезапно в деня, когато Кларънс умря, не в болницата, където можеше да бъде, а в собственото си легло.

— Той умря както искаше — каза Кейт. — Искаше да умре в дома си.

Няколко седмици след смъртта му Джим предложи да прегледа вещите му и да ги закара до едно благотворително заведение в града.

— Предполагам, че скоро ще си заминете, ти и Лора…

— Ами… да. Би ли искала да тръгнем на някоя определена дата?

— Когато ти е удобно. Зная, че той те помоли да останеш още известно време, за да ни помогнеш, но ние сами ще се оправим.

— Най-важното в случая е кога ще е най-добре за вас. Тук ще имаш големи задължения, по-големи отвсякога.

— Да, благодарение на свършената от теб работа, но аз ще се справя и сама.

Нямаше да й е толкова лесно да са справя сама с тази огромна ферма. Той си мислеше и за сълзите на Рики.

— Мистър Фулър — беше го помолил Рики вечерта след погребението на баща му, когато съседите бяха изпълнили къщата и отрупали масата с храна, — ще бъдете ли рефер някой път? Татко винаги го правеше, преди да се разболее. Ще се съгласите ли, мистър Фулър?

Този баща, самият той толкова любящ и вдетинен, щеше да им липсва много. На жената и момчето нямаше да им е лесно.

— Ти наистина можеш да развиеш тази ферма — каза Джим, сега вече с бодър и делови тон. — Ние едва започнахме. Еличките представляват голяма инвестиция за бъдещето. Направил съм поръчка за още разсад, за магнолии. Много са подходящи за големи ферми на север.

— В тази част на страната ги наричаме „жълти тополи“.

— Виждам, че си се образовала.

— Послушах съвета ти.

Тя сгъваше пуловери и ги подреждаше в кашон от хранителни продукти. Боти, стари обувки и един износен шлифер лежаха по столовете, готови да бъдат изпратени. Той се питаше какво ли си мисли тя сега, какви ли са мислите, скрити под повърхността и зад естествената скръб след смъртта. Защо трябваше да има нещо скрито, Джим не знаеше. Само долавяше, че го има.

— Погледни ей там през прозореца — каза тя. — Предполагам, че той ти е казал за редицата туй^[1]? Баща му ги е засадил там, за да заслоняват градините от вятъра, идващ откъм хълмовете. Тези дървета означаваха много за Кларънс, наистина.

Джим можеше да разбере това. Ръцете на дядото, който бе умрял отдавна, бяха засадили тези дръвчета, днес трикратно надвишили ръста на внука му. Той погледна навън през прозореца към тази жива зеленина, към тази назъбена редица от готически арки, открояващи се на фона на сивото замъглено небе. Той, новодошлият, чужденецът, имаше предвиждане за себе си. Тези дървета, тези хълмове, тази жена бяха незаличимо изписани, бяха направо гравирани в най-съкровените гънки на сърцето му.

 

 

Към пролетта настъпи промяна. Бяха в оранжерията, където един дърводелец правеше полици. Когато той си тръгна и Джим понечи да го последва, Кейт го спря, като му зададе един странен, глупав въпрос:

— Защо ние двамата никога не си говорим?

Някога, преди много време, тя му беше задала друг странен въпрос: „Кой си ти?“. А той не бе в състояние да й отговори. Сега, след като пак не можеше да й отговори, Джим каза първото, което му дойде наум:

— За какво?

— Не знам. Но хората разговарят помежду си, а ти ме избягваш.

Толкова силно се изкушаваше! Дългите гъсти коси, чистото лице, топлото и заоблено тяло под трикотажната блузка и уханието на гардениите в саксиите…

„Говори любезно — заповяда си той. — Дръж се приятелски, но нищо повече. Не можеш да й дадеш нищо съществено, нито на нея, нито на която и да било друга жена.“

— Не съм искал да те избягвам, Кейт. Съжалявам. Това е някакво недоразумение. Ще разговаряме за каквото поискаш и ще отговоря на всичките ти въпроси, стига да мога.

— Добре тогава. Кога си тръгваш?

Сторм каза: Ако детето е на тази планета, аз ще го намеря.

— Имам временно предложение от онези хора с конете. За пролетта.

— Пролетта вече дойде.

— До седмица-две ще си тръгнем. Това задоволява ли те?

— Аз не те гоня! Само те попитах кога.

— Знам, че не ни гониш — каза той. — Ти не би направила такова нещо. Но ще заминем скоро, обещавам.

— Не си имал и един ден почивка, откакто пристигна тук. Защо не отидеш на някой и друг концерт в Атланта, преди да си тръгнеш? Ти толкова обичаш музиката. На мен ще ми е лесно да гледам Лора. Имаме две свободни спални.

— Много мило от твоя страна. Ти се държиш чудесно с нея и аз оценявам това. Оценявам и предложението ти, но трябва да се видя с хората, които отглеждат коне, за да се уговорим.

— Онова място не ми харесва особено. Много е изолирано. Провери ли какви са училищата там? Преди да се усетиш, Лора ще бъде готова за детската градина и ще й трябва и първокласно училище. Тя е рядко създание. Преподавала съм на деца и знам какво говоря.

Двамата бяха застанали лице в лице. Нейното беше пламнало. Златният медальон, който лежеше между гърдите й, току се повдигаше и спадаше, сякаш й беше трудно да диша. Тя заговори толкова тихо, че той се напрегна да я чуе.

— Не е необходимо да ме напускаш, Джим. Съжалявам, че приказвах толкова много за заминаването ти. Извини ме. Не знам защо го направих. Създавам погрешно впечатление.

— Аз сам създадох това впечатление. Трябва да си тръгна. Трябва да си намеря работа.

По много причини това беше вярно. Парите, в портмонето препаска, с които бе пътувал на юг, все някога щяха да свършат.

— Но ти вече имаш работа тук. — След като той не отговори веднага, Кейт продължи: — Не зная какво да кажа. Всичко е толкова сложно.

— Всичко на този свят е сложно, Кейт.

Все още стояха един срещу друг. Изведнъж пред очите му сякаш блесна ослепителна светлина и Джим проумя всичко. Онова, което през всичките изминали месеци се беше вкоренило и бе разцъфнало в душата му, бе направило същото и с нейната. Лаконичните отговори, погледите, спазването на дистанция — всичко това представляваше опит да прикрие вътрешната си борба. Беше шокиран.

И също толкова шокиран бе, когато разбра, че никога по-рано не е изпитвал такава нежност. „Нека нищо, нека никой и особено аз, да не нарани някога тази жена.“

По-късно той се питаше какво още е могъл да каже в онзи момент, ако Рики не се бе появил и не бе прекъснал мъчителния разговор.

 

 

Със сигурност повече не можеше дори да си помисли да живее близо до Кейт. Напрежението му се засили толкова много, че усещаше как кръвта кънти в ушите му. Макар че мразеше да се самосъжалява, трябваше да се запита дали съдбата не е разпоредила от днес нататък да живее между чука и наковалнята.

Рано една вечер, след като Лора беше заспала, Джим излезе навън, за да успокои нервите си с една разходка в полите на планината. Светлината на удължаващия се пролетен ден все още се задържаше над черния път, докато в нашареното с облачни ивици небе гигантско V-образно ято диви патици се носеше с крясъци бързо на север.

Сложно, бе казала тя, без да има и най-малка представа колко сложно е всъщност. Докато крачеше, мислите му блуждаеха безцелно. Видя офиса си в кантората на „Ортън и Прат“ с изглед към авенюто; колите лъщяха подобно на бръмбари, пълзейки долу сред трафика. Дочу подчертано носовия глас на Ед Уилс. Видя снимката на семейство Прат върху бюрото. Видя Лилиан, излетната на дивана онази сутрин във Флоренция. Представи си как казва сбогом на Кейт, а след това потегля с колата заедно с Лора и нейните кукли на задната седалка, докато цялото му същество копнее да остане тук.

Как така беше пропуснал да забележи какво става с Кейт?

Пътеката се стесняваше дотолкова, че да премине през шубрака един-единствен кон. По-нататък пътят му препречи паднало дърво, ударено от светкавица по време на бурята предишната седмица. Вече изтощен, той седна на един дънер и направи опит да събере мислите си.

Как така беше пропуснал да чуе неизречените от нея думи? Отдавна трябваше да си замине оттук. Беше чакал твърде дълго. Човекът от конефермата беше размислил и се бе отказал да излезе в пенсия, така че и тази работа бе пропаднала. Оставаше му само една възможност: да направи някакъв ход и да разчита на късмета си частните детективи на Сторм да не го надушат. Не, нищо друго не можеше да предложи, освен болка и опасности — опасности, позор и болка. Простена и стресна един див заек, който кротко бе похапвал трева наблизо, докато той седеше като вкаменен.

Докато вървеше по обратния път, вечерницата се появи над очертанията на хълмовете. Де да можеше, подобно на моряк, да се ориентира по нея!

Горе в къщата нощната лампа хвърляше бледорозова светлина наоколо. В гнездото от пухкави играчки Лора спеше така сладко, че му се прииска да я вземе на ръце и да й каже колко много я обича.

Джим излезе отново на стъпалата отпред и впери поглед в къщата в ниското. Прозорецът на онази стая на долния етаж, където Кейт обичаше да чете, светна. Като омагьосан, той измина пътя надолу по склона и почука на вратата. Когато Кейт му отвори, той нямаше представа защо е дошъл и какво иска да каже. В съзнанието му се мярна единствено споменът как бе почукал на тази врата за първи път; това може да се беше случило вчера или преди цели сто години.

За миг двамата стояха неподвижно в коридора и се гледаха. След това издадоха някакви звуци, викове или може би зададоха някакви въпроси и се прегърнаха, вкопчвайки се един в друг.

Когато отново отвори очи, първото, което видя, бе часовникът на стената между два прозореца. Минутната стрелка подскочи леко от 7:20 на 7:21. Тя все още беше в прегръдките му, когато скочи на 25. Денят беше петък, часът — 7:25, в една априлска вечер, когато той я намери и отново я изгуби.

Някъде по света има една жена, която ще ти донесе голямо щастие, бе казал Огъстъс Прат.

Разделиха се и впериха погледи един в друг, изучавайки се. Очите й блестяха, а след това тя се разплака.

— Помислих си… о, Джим, помислих си, че ти никога… Само се надявах.

Какво беше направил току-що? Реалността го порази с цялата си сила.

— Не можех — отвърна той почти шепнешком.

— Заради Кларънс ли? Аз никога не бих го наранила. Знаеш това. Но той е мъртъв от месеци, а ние сме живи! О, Джим, ще ни бъде толкова добре заедно.

Боже господи, какво беше направил? Борейки се да намери твърда почва, да извлече някакъв порядък от хаоса, който бушуваше в главата му, той седна на дивана и обхвана с ръце нещастната си глава.

— Какво има? Какво не е наред?

— Вината е моя. О, Кейт, за всичко съм виновен аз.

— Виновен си? За какво си виновен?

— Защото трябва да замина от тук.

— За бога, ще ми кажеш ли какво означава това?

— Кейт, ти не разбираш. Как би могла? Не мога да остана с теб. Повярвай ми, о, мила моя, най-скъпа, не мога. Бих дал всичко да можех…

— Заминаваш!? Какво приказваш?

Тя трепереше цялата. Джим се изправи и посегна да хване ръцете й и да се опита да й обясни по някакъв начин, да я успокои, да се позове на здравия разум, но тя се дръпна.

— Как бих могъл да намеря подходящите думи. Няма такива. Не мога да остана. Не мога.

— Какво се опитваш да ми причиниш? — Беше извън себе си и ридаеше. — Какъв е този безумен, жесток номер? Ние с теб никога не сме говорили! Направи го сега. Не можеш да си заминеш и да ме оставиш така след… след…

Кейт се строполи на един стол срещу него. Лицето й се изкриви в прастарата маска на скръбта, ръцете й се сплетоха в скута, тя се взираше втренчено в него и чакаше.

Хрумна му една мисъл, изчезна и пак се появи, настоятелно: „Това напрежение е повече, отколкото човешки същества биха могли да понесат. Трябва някъде да има граници…“. И като се вгледа в отчаяното й лице, той заговори:

— Името ми е Доналд Улф. Преди няколко години срещнах една жена, която блестеше като диамант, и се ожених за нея. След известно време открих, че у нея няма нищо, освен имитация. Предполагам, че не биваше да я обвинявам прекалено много, защото ние сме такива, каквито сме, и в повечето случаи не знаем защо. Но не исках нашето дете да стане като нея и затова отведох Лора.

 

 

Свърши разказа си и погледна часовника точно в момента, когато минутната стрелка се премести на 7:45. Двайсет минути му бяха необходими, за да разкрие фактите — изпълнените с надежда, приятните, отчайващите, зловещите, непоносимите факти, всичките. Най-накрая, съкрушен, той зарови лице в ръцете си и се обърна с гръб към Кейт, за да не го гледа как плаче.

След малко чу леките й стъпки по килима и усети ръката й на рамото си.

— Джим, Джим, хубаво е да поплачеш. Аз плача за теб.

— Сега разбираш, защо не мога да остана при теб — прошепна той.

— Не, не, не разбирам.

— Писаха за нас с Лора по вестниците и поместиха една от онези обяви със снимки. Търсят ни навсякъде.

— Няма да ви намерят! Аз съм си спечелила добра репутация тук. Беше много умно от твоя страна да се появиш така смело в града.

Той се усмихна едва-едва.

— И беше много умно от твоя страна да разбереш защо го направих. Не че това е единствената причина. Вече имам приятели тук.

— Ти си на сигурно място, Джим. Никога няма да те намерят.

— „Никога“ е силна дума. Представи си, че ме открият. Помисли какво ще означава това за теб и Рики. Ти ще бъдеш съучастница в престъпление. Затова не мога да остана.

— Ако намерят теб, тогава нека да намерят и мен. Аз те обичам, Джим. А любовта означава лоялност.

„Каквато ти проявяваше към Кларънс“ — помисли той и го каза.

— Да, той беше добър човек, беше много нежен към мене, макар че той и аз… е, няма значение. Ако Кларънс беше жив, смяташ ли, че сега щях да ти казвам, че те обичам? Той не разбра и никога нямаше да разбере, че още в първия ден, когато ти пристигна тук с Лора, нещо се случи с мен. Накара ме да се чувствам виновна и затова исках да си отидеш.

Джим се изкушаваше, толкова се изкушаваше! Но това щеше да е грешка.

— Ти не искаш да бъда наранена, ако нещата се развият зле. Но ще ме нараниш повече, ако ме напуснеш сега.

„Между любовта и опасността“ — помисли си той, но не можа да продума.

— Веднъж или два пъти те попитах кой си и после съжалих, защото усетих, че криеш нещо и не е трябвало да те питам. Но въпреки това знаех, че не е нещо лошо, защото у теб няма нищо лошо. Ужасно е да отнемеш дете от майка му и ако едно добро човешко същество като теб го стори, то трябва да има някаква поразителна причина. Ти си въплъщение на добротата, Джим, и аз ти вярвам.

Джим продължаваше да мълчи. В сърцето и в главата му се бореха страхът и желанието. Изминаха дълги минути, а той седеше все така. Кучетата дотичаха в стаята отнякъде, където бяха спали, тръшнаха се тежко на пода и отново заспаха. Замрежената врата изскърца, когато Рики се прибра с един свой приятел и двамата се качиха на горния етаж. Потънала също в мълчание, Кейт отиде до прозореца и погледна навън в настъпилата нощ.

Да вземе решение.

„Кое да избера, едното или другото“, мислеше си Джим. Когато се обърна към мястото, където стоеше Кейт, вечерницата грееше в рамката на прозореца над главата й. И изведнъж тя сякаш му проговори.

„Избери любовта — каза му, — избери любовта.“

Да. Тогава той отиде при Кейт и я взе отново в прегръдките си.