Даяна Палмър
Хартиена роза (16)

Петнадесета глава

За Тейт не беше проблем да реши да тръгне за Тенеси и да доведе Сесили. Трудното беше изпълнението на това решение. Тейт помоли Пиърс Хътън да му даде една седмица отпуска, защото предполагаше, че ще му отнеме време, докато я убеди да тръгне с него, а нямаше никакво намерение да я оставя сама, ако е все още в опасност.

Пиърс Хътън го погледна развеселен, докато преглеждаха новите данни за сигурността на петролната платформа в Каспийско море.

— Значи най-накрая реши да направиш нещо за Сесили — измърмори Пиърс. — Беше крайно време. Вече започвах да свиквам с това твое вечно намусено лице.

Тейт го погледна кисело.

— Все си мислех, че постъпвам добре като я държа на разстояние. Сега, разбира се, е бременна — обясни той.

По-възрастният мъж се засмя безпомощно.

— Значи си престанал да я държиш на една ръка разстояние. Кога е сватбата?

Усмивката на Тейт угасна.

— Още е прекалено рано да се каже. Тя избяга. Най-сетне успях да я открия, но сега трябва да я убедя да се оженим, без да си помисли, че го правя заради бебето.

— Не ти завиждам — отвърна Пиърс, а очите му заискриха. — Аз самият доста пъти падах, докато стигна до брак, нали си спомняш?

— Как е бебето? — попита Тейт.

Пиърс се засмя с искрено удоволствие.

— Вече гледаме него вместо телевизия. Никога не съм предполагал, че бащинството толкова много ще ме промени. И мен, и живота ми.

Той поклати глава, а погледът му стана далечен.

— Понякога се страхувам, че това е само сън и една сутрин ще се събудя сам. — Той се размърда притеснено. — Разбира се, че можеш да отсъстваш. Само че кой ще ти върши работата, докато те няма?

— Мислех си да те убедя да вземеш отново Колби Лейн. — Той вдигна ръка, когато видя буреносния поглед на Пиърс. — Спрял е да пие — успокои го той. — Сесили го е завела при терапевт. Вече не е такъв какъвто го помниш.

— Сигурен ли си? — попита Пиърс.

Тейт се усмихна.

— Абсолютно.

— Добре, но ако отново ми посегне, усмивката му ще стане беззъба!

Тейт се разсмя.

— Става. Ще му се обадя, преди да тръгна.

Колби не можа да повярва, когато на следващата сутрин откри Тейт пред вратата на апартамента си. Не просто Тейт, а един усмихнат Тейт. Очакваше въоръжено нападение след последния им телефонен разговор.

— Идвам да ти предложа нова работа.

Черните очи на Колби се присвиха.

— Да не би да върви комплект с ампула цианид? — попита уморено той.

Тейт потупа мъжа по рамото.

— Съжалявам, че се държах толкова лошо с теб. Изобщо не бях на себе си. Много съм ти задължен, че ми каза истината за Сесили.

— Предполагам знаеш, че детето е твое.

Тейт кимна.

— Заминавам за Тенеси, за да я прибера — отвърна той.

Очите на Колби заискриха.

— Тя знае ли?

— Още не. Ще я изненадам.

— Да не се окаже, че ти си изненадан — подхвърли Колби. — Тя много се беше променила през последните няколко седмици.

— Забелязах.

Тейт се облегна на стената близо до вратата.

— Намерил съм ти работа.

— Искаш да отида в Тенеси — измърмори Колби.

— Можеш само да си мечтаеш, Лейн — отвърна Тейт. — Не, не става въпрос за това. Искам да станеш шеф на охраната на Пиърс Хътън, докато ме няма.

Колби се огледа.

— Да не би да халюцинирам?

— И ти ли започваш като баща ми? — замрънка Тейт и поклати глава. — Променил съм се.

— В какво?

— Слушай ме внимателно. Работата е добра. Ще имаш обикновено работно време. Можеш да престанеш да спиш с пистолет под възглавницата. Няма да губиш повече ръце.

След малко Тейт продължи замислено.

— Бях лош приятел. Ревнувах я от теб.

— Но защо? — попита Колби. — Сесили е специална. Тя е изключителна и точка по въпроса. Винаги съм знаел, още от деня, в който се запознахме, че е влюбена в теб.

Тейт усети как по тялото му се разлива топлина, когато чу думите на Колби.

— Накарах я да премине през истински ад. Може би вече не ме обича.

— Не можеш да убиеш любовта — въздъхна тежко Колби. — Знам по-добре. Вече пробвах.

Тейт изпита съжаление към приятеля си. Не знаеше какво да му каже.

Колби сви рамене.

— Както и да е. Аз вече се научих да живея с призраците от миналото, благодарение на психоложката, при която ме изпрати Сесили. — Той се намръщи. — Можеш ли да си представиш, тя отглежда змии. Понякога виждах как моите излизат от бутилките уиски, но нейните са истински.

— Може да е алергична към козина — предположи Тейт.

Колби се разсмя.

— Кой знае. Кога започвам? — попита той.

— Днес.

Тейт извади мобилен телефон и набра някакъв номер.

— Изпращам Колби Лейн. Той ще ме замества, докато отсъствам. Ако имате проблеми, докладвайте на него.

Той кимна, когато човекът от другата страна отговори утвърдително и затвори.

— Добре. Какво трябва да направиш…

 

 

Два часа по-късно той седеше в самолета за Нашвил. Излетяха по-късно заради снега и лапавицата, а той бе толкова нетърпелив. Когато кацнаха в Нашвил, вече едва сдържаше раздразнението си. Отправи се директно към гишето за коли под наем. Тръгна за Калънвил веднага, без да обръща внимание на снега.

Откри музея много лесно. Той се намираше в самия център, след единия от двата светофара в града. Там попита как да стигне до къщата на Сесили и му обясниха, че е през две къщи надолу по улицата. Секретарката на музея го гледаше с истинско страхопочитание.

— Да не сте роднина на покойния й съпруг? — полюбопитства жената.

Очите му се разшириха.

— Моля?

— Сигурно й е много трудно. Бременна, а току-що овдовяла — продължи жената на средна възраст. — Всички се постарахме да й е добре. Господин Джонсън, уредникът, също е вдовец. Винаги е толкова мил с нея. Но сигурно нямате търпение да видите госпожа Питърсън. Да й звънна ли да й кажа, че сте пристигнали?

Очите му горяха с трескав пламък.

— Не — отвърна той, насилвайки се да се държи любезно. — Искам да я изненадам.

Той се измъкна от сградата, а колата остави паркирана. Нагази в плиткия сняг и погледна презрително колите, които едва пълзяха по улицата. Тези няколко снежинки не бяха нищо в сравнение с високите преспи в резервата. Южняците, помисли си той, не заслужават сняг, щом този валеж беше успял да парализира уличното им движение!

Що се отнася до въображаемия починал съпруг на Сесили, помисли си той, докато се качваше по стълбите на малката тухлена къща, където тя живееше, той ей сега щеше да възкръсне и да излезе на сцената!

Почука на вратата и зачака.

Някой раздразнено замърмори и се чу превъртането на ключ. Вратата се отвори и срещу него се изправи бледата Сесили.

Той успя да отвори мрежестата врата и да я подхване, преди да е припаднала.

Свести се на канапето, а до нея седеше Тейт и приглаждаше разбърканата й коса. Гаденето отново се надигне в гърлото й, но за щастие не тръгна по-нагоре. Тя го погледна с безпомощна радост и й се прииска да може да скрие чувствата си, предизвикани след толкова празни седмици на самота.

Той не каза нищо. Докосваше с пръсти косата, челото, очите, носа, устата й, сякаш запомняше всяка отделна черта. Ръцете му небрежно разтвориха робата, наметната върху памучната нощница. Той докосна корема й, а лицето му грейна, когато улови първите признаци на състоянието й.

— Кога го създадохме? — попита той направо.

Тя усети, че светът й се разпада. Той знаеше за бебето. Разбира се. Значи затова е дошъл.

Той срещна очите й, но в тях откри само враждебност и горчиво разочарование.

— Щях да дойда, дори и да не знаех за детето — каза веднага той.

— Бебето е мое.

— И мое.

— Одри няма да се добере с крадливите си ръчички до детето ми!

Той я притисна здраво с ръка.

— Няма да се женя за Одри — изсъска й той. — И никога не съм имал намерение да го правя! Тя е в клиника. Мозъкът й е промит от наркотици. Призна си, че е измислила всички истории във вестниците и след това е обвинила теб.

— Ка… какво? — прошепна ужасена тя.

Тейт въздъхна тежко.

— Сесили, тя е неуравновесен човек. Разпространяваше лъжи пред медиите, а те я слушаха с отворена уста. Никога не съм имал намерение да се женя за нея, независимо от това, което си си мислела. Отхвърлих я и тогава тя тръгна да си отмъщава. Никога не е имало нищо.

Странно бе усещането, докато ръката му притискаше заобления корем. Искаше да му каже нещо, но в този момент бебето се премести.

Тейт дръпна ръка като ужилен. Премести поглед върху корема й с истински ужас, а то помръдна отново.

Тя не можа да се сдържи и избухна в смях.

— Това… нормално ли е? — попита той.

— Това е бебе — отвърна нежно тя. — Мести се непрекъснато. Рита по малко. Все още не е започнал както трябва, но расте и става по-силен.

— Никога не съм знаел… — Пое си дълбоко въздух и ръката му отново се върна до нея. — Сесили, заболя ли те, когато той… — Тейт се поколеба. Черните учудени очи срещнаха нейните. — Той ли?

Тя кимна.

— Вече се знае? Толкова рано?

— Да — отвърна простичко тя. — Ходих на ултразвук.

Пръстите му станаха гальовни. Син. Щеше да има син. Той преглътна. Това беше истински шок. Не беше мислил за бременността й, но сега разбираше, че ще се появи едно миниатюрно копие на двамата със Сесили, дете, което да наследи всички характерни черти на всичките му деди. Всички. Почувства истинско благоговение.

— Как ме откри? — попита тя.

Той я погледна в очите.

— Не беше с твоя помощ! Отне ми цяла вечност, докато издиря шофьора, който те е докарал до Нашвил. Бил в отпуска по болест и едва тази седмица някой ми каза, че той е извършвал курсовете преди Коледа.

Тя извърна очи.

— Не исках да ме намираш.

— Забелязах. Но, дявол да го вземе, сега се връщаш с мен — заяви гневно той. — Проклет да съм, ако те оставя тук на милостта на хора, които превъртат като видят един сантиметър сняг!

Тя се изправи и премести ръката му. Забеляза, че се е притиснала до него и веднага стана от канапето.

— И до пощенската кутия няма да отида с теб — заяви тя. — Изградила съм си нов живот тук и оставам!

— Само така си мислиш.

Той също стана и влезе в спалнята. След минутка откри сака й и започна да го пълни.

— Няма да тръгна с теб — повтори тя. — Можеш да ми събереш всичкия багаж. Ако искаш вземи и сака, и дрехите. Аз оставам. Животът ми е вече тук. За тебе няма място в него!

Той се завъртя към нея. Беше побеснял.

— Ти носиш моето дете!

Не можеше да го гледа равнодушно. Обичаше го, желаеше го, но той вършеше всичко това по задължение, може би дори, за да се спаси от чувството си на вина. Знаеше много добре, че Тейт не желае трайни връзки, никакво обвързване. Самият той й го бе казвал пределно ясно толкова пъти. Освен това не я обичаше, а това бе най-тъжното.

— Колби ми предложи да се оженим заради бебето — каза горчиво тя. — Може би трябваше да го направя.

— Само през трупа ми — увери я той.

Тя се сви.

— Затова не исках да знаеш — каза тя, готова да се разплаче. — Става точно както си представях. Отново се превръщам в твоя отговорност, в задължение, в камък на шията ти.

Тя дори не плачеше както обикновено, мислеше си той докато наблюдаваше стичащите се сълзи по пребледнелите бузи.

Той престана да тъпче неща в сака и застана пред нея. Лицето му бе мрачно, докато търсеше думите, с които да й обясни защо всъщност е дошъл.

Тя прехапа долната си устна в напразен опит да спре сълзите.

— Отивай си — прошепна тя. — Остави ме намира.

Той се намръщи.

— Сесили…

— Моля те, Тейт — молеше се тихо тя. — Отивай си вкъщи и забрави къде съм. Прекъснала съм всичките си връзки с Вашингтон. Всичко е оставено в миналото. Сега сме само аз и бебето…

— Ти, бебето и въображаемият ти починал съпруг — изстреля в отговор той. — Какво да направя, за да премина през тази стена, с която си се оградила.

— Нищо не можеш да направиш. — Тя погледна строгото му лице. — Нямаш и най-бегла представа какви ограничения налага едно бебе, до каква степен ще промени живота ти. Свикнал си да бъдеш самотник. Не споделяш с никого чувствата си, страховете си, мечтите. Живееш сам и това ти харесва. Бебето ще плаче по всяко време, трябва някой непрекъснато да е до него и да го обсипва с грижи. Ще намразиш шума, напрежението и това пълно обсебване. — Тя се извърна. — След време ще ни намразиш и двамата просто защото ти пречим.

Сърцето му се сви, когато тя се обърна и отиде в хола.

— Мислиш си, че не ви искам с бебето ли?

Тя се засмя, без да има нищо смешно.

— Всичко, което си казвал и правил през последните осем години ми е показало, че не желаеш трайна връзка с жена. Най-вече с мен.

Той пъхна ръце в джобовете си, намръщи се и се опита да намери правилните думи.

— Знаеш защо те отблъсквах, Сесили — каза тихо той. — Не само че бяхме, както си мислех тогава, от различни раси, но аз ти бях настойник. Щеше да излезе, че се възползвам от обичта ти.

Тя бе скръстила ръце и гледаше през прозореца към снежния град. Гърбът й бе неестествено стегнат и изправен.

— Просто не бях достатъчно красива.

От нищо не го бе боляло така, както от тази простичка и напълно откровена забележка. Той я погледна, без да знае какво да отговори. За него, тя бе най-красивата жена на света, и като външност, и като характер, особено в сегашното й състояние.

Тя се обърна с тъжна усмивка.

— Ако се притесняваш за онзи, който се опита да ме блъсне, откакто съм тук, не съм имала никакви проблеми. Едва ли някой ще направи нов опит да ме убие. Можеш да ме оставиш съвсем спокойно. Щастлива съм тук, Тейт. Ще ти се обадя, когато детето се роди — добави тихо тя. — Разбира се ще можеш да го виждаш, когато пожелаеш.

Вратите започваха да се затварят пред него, а стените около нея ставаха по-високи. Той стисна зъби, обзет от безсилен гняв.

— Искам те — напрегнато каза той, въпреки че това не бе всичко, което се опитваше да й каже.

— Аз не те искам — отвърна тя, лъжейки с огромно усилие. Нямаше намерение отново да се превърне в негово задължение. Дори си наложи да се усмихне. — Благодаря ти, че намина да ме видиш. Ще се обадя на Лета, когато двамата се върнат от Насау.

— Вече са си вкъщи — заяви той. — Отидох да се сдобря с тях.

— Наистина ли? — Тя се усмихна нежно. — Радвам се. Толкова се радвам. Ти разби сърцето на Лета, когато й каза, че няма да й проговориш.

— А как мислиш, че ще се почувства, когато разбере, че не искаш да се омъжиш за бащата на детето си?

Тя го погледна онемяла.

— Тя… знае ли?

— И двамата знаят, Сесили — отвърна той. — Очакваха те, за да ти се порадват и да те поглезят. — Той се обърна към вратата, изпълнен с наранена гордост от това, че е отхвърлен. — Можеш да се обадиш на майка ми сама и да й кажеш, че нямаш намерение да се връщаш. След това остани да си живееш тук сама в средата на тази „снежна провинция“ и ти пожелавам всичко най-хубаво. — Той се обърна към вратата, а черните му очи горяха. — А аз, първо адът трябва да замръзне, преди да се приближа отново до теб!

Той излезе и блъсна вратата след себе си. Сесили остана загледана в него, а в гърлото й се надигаше буца. Защо беше толкова ядосан, че го е освободила от задълженията, свързани с детето? Не я искаше заради нея самата. Ако беше така, ако имаше истински чувства, щеше да се е оженил за нея преди години. Всичко беше заради бебето.

Тя остави сълзите да потекат на воля. Когато чу мотора на джипа и усети с каква скорост се отдалечава, нещастието я заля с пълна сила. Искрено се надяваше да не прегази някого. Ръката й се спусна към корема и с нескрита болка тя си припомни изражението му, когато бе поставил едрата си силна длан над детето. Отпрати го заради собственото му щастие, нима не разбираше? Предполагаше, че само гордостта му е наранена и затова е избухнал. Искаше й се да не е идвал. Щеше да й по-трудно, защото щеше да си го представя тук, във всяка една от стаите и спомените нямаше да я оставят намира. Няма да се върне. Тя успешно изгори всички мостове. Нямаше как да ги издигне отново.

 

 

Тейт стигна до наетата кола и блъсна с длан по капака. Под удара му се вдигна облаче ситен сняг. Той беше загубил самообладание. Каква глупост! И то пред бременна жена, която вече се чувстваше отхвърлена и нежелана. Въздъхна ядосано и се загледа към къщата. Е, повече от това не можеше да я разстрои, поне не днес. Ще си вземе стая в местния мотел, ще приготви необходимите уреди и ще се върне пеша. Толкова дълго бе живял следвайки инстинктите си. Рефлексите му бяха безупречни, въпреки че понякога вършеше неща, в които колегите му не намираха никаква логика. Но в този момент усещаше, че Сесили е в опасност, че Габрини дебне наоколо, че се е доближил. Чувството се беше загнездило и той нямаше никакво намерение да си тръгне, преди Сесили да е в безопасност. Сесили и бебето му.

Зачуди се дали този път не е сбъркал, докато се таеше близо до задния вход на Сесили. Снегът отново бе започнал да вали. Беше измръзнал поради неудобното положение, в което се намираше, а беше и студено.

Огледа тънкия сняг и установи, че първата му преценка за лигльовците от юга при първия валеж, не е била съвсем справедлива. Подслушваше една полицейска честота и чутото го стресна. Откакто бе пристигнал, докладваха за десет тежки катастрофи, само една със смъртен случай. Помисли си, че хората в Южна Дакота се научават да се справят със снега, защото след като падне, не може да се стопи цяла зима. Тук валеше само няколко дни през цялата зима, а когато се образуваше малко лед или имаше снежна покривка, жителите не знаеха как да карат безопасно. Беше му мъчно за семействата на двете жертви, починали при катастрофата. Помисли си как ли ще се чувства ако загуби Сесили и сърцето му се сви. Тя бе част от него години наред и вече не можеше да си представи бъдещето без нея.

Някакъв звук привлече вниманието му. Не беше кой знае какво. Само едва доловимо изхрущяване, все едно че някой е стъпил на лед. Ръката му се стрелна към автоматичния пистолет 45-ти калибър, скрит в кобура през рамото. Стисна го внимателно и изчака приближаващия камион да заглуши останалите звуци и чак тогава го извади. Беше целият в черно, дори си беше сложил плътна маска на лицето, въпреки че бе скрит зад кофите за боклук.

Добре че беше избрал това място. Дребен мъж с черни дрехи и същата маска за лице, се приближаваше към притихналата къща, стиснал в ръка нещо, което можеше да е само оръжие.

Добър е, помисли гневно Тейт. Движи се като животно, с дребни, неравномерни стъпки, които няма да разбудят и сърна в гората. Изобщо не следваше ритмичната походка на човек. Непознатият се огледа, придържайки се към сенките. За Тейт беше очевидно, че той дебне жертвата си, преди да пристъпи към смъртоносните си намерения.

Изобщо не се опита да отвори задната врата. Протегна се към един нисък прозорец, който бе към кухнята като оглеждаше се внимателно, докато разхлабваше стъклото, а след това повдигна резето на рамката. В лунна нощ като тази, когато само ледът искреше и отразяваше слабата светлина от улицата, човекът бе на практика невидим.

Сърцето на Тейт биеше силно. Нахлулият адреналин зареди всичките му мускули. Искаше да стреля веднага, за да е сигурен, че няма да изложи Сесили и най-малката опасност. Но нямаше никакво доказателство. До този момент мъжът не беше направил нищо, освен да насили прозореца. Трябваше да е в къщата, за да има право Тейт да действа. А тогава трябваше да е много бърз, за да не струва забавянето му живота на Сесили. Мисълта го разколеба. Цялото му обучение, всички умения трябваше да се съчетаят и използват в един кратък момент, когато само той можеше да спаси майката на детето си от сигурна смърт. Не можеше да си позволи провал в този момент. Наблюдаваше напрегнато, очаквайки подходящия момент.

 

 

Вътре в къщата Сесили лежеше в леглото си, все още увита в симпатичната бархетна розова роба. Беше съвсем будна, все още със зачервени от плач очи. Тейт бе дошъл при нея и когато си помисли, че може би има истински шанс за тях двамата, той си призна, че всичко това го върши по задължение. Той просто не я обичаше. Искаше детето и сигурно се чувстваше длъжен да осигури Сесили. Това вече го беше преживяла веднъж. Тейт винаги трябваше да се намеси. Никога нямаше да я обикне. Просто няма да си позволи да я обикне. Извиненията му следваха едно след друго, които се свеждаха до факта, че не иска да споделя живота си с никой. Това нямаше да се промени и колкото по-бързо Сесили го приемеше, толкова по-добре…

Тя спря да диша. Стори й се, че чува звук, подобен на счупване на дърво. Изправи се в леглото, а сърцето й блъскаше силно. Да не би Тейт да се е върнал? Стана и тихо пристъпи по линолеума към антрето. Ослуша се, но други звуци нямаше. Последва тихо изскърцване, причинено от някакво движение в тъмното. Сърцето й беше готово да изскочи, когато се сега за онзи престъпник, който се опита да я прегази във Вашингтон. Сигурно някой от синдиката е тръгнал да си отмъщава! Но как са успели да я намерят? Тейт също я бе открил, напомни си тя. Това можеше да е единствено човек, затънал до гуша в сделките на организираната престъпност.

Преглътна. Ръката й се плъзна към корема, щом се сети какво може да се случи на детето. Не биваше да се оставя гордостта да я води. Колко глупаво постъпи. Никога преди не й се беше налагало да бяга. Можеш да остане, където си живееше, където имаше кой да я защита. В нормални обстоятелства можеше и сама да се грижи за себе си. Но не си правеше илюзии, че ще успее да се спаси от професионален престъпник. Умееше да стреля, но нямаше пистолет. Беше ходила на няколко урока по карате и тогава Тейт, който имаше колан по таекуондо, й показа, че дори и цял живот да си посветил на бойните изкуства, не можеш да се спасиш от нож или пистолет. Затвори очи, докато се ослушваше за нови шумове. Трепереше цялата. В краен случай ще крещи или ще избяга. Нямаше близки съседи, а и как ще избегне куршума, ако мъжът е въоръжен?

Тейт сигурно вече пътува към столицата, помисли си нещастно тя. Щеше да ги защити с детето, но тя го отпрати в изблик на гняв. Браво, Сесили, каза си тя. Сега вече ще имат пикантни заглавия! Хората ще има за какво да четат, докато си пият сутрин кафето!

Пое си дъх, бавно и на пресекулки, без да спирала се ослушва. Нещо се разтърси, сякаш натрапникът, сега вече бе сигурна, че в къщата има някой, се бе сблъскал с малката масичка за телефона, поставена между хола и трапезарията. Чу още някакъв слаб шум, а след това рязко отдръпване. Кабелът на телефона, помисли си тя и паниката я сграбчи. Какво да прави?

Нищо в спалнята не можеше да послужи като оръжие. Мебелите бяха почти антики, защото бе наела къщата с обзавеждането. Ако имаше някаква пръчка, това щеше да й даде някакъв шанс.

Притисна се към стената до един от ниските прозорци, който я притесняваше, когато реши да наеме къщата. Очите й спряха на любителски направеното резе на прозореца. Металният ограничител се бе счупил и собственикът бе приспособил дръжка от метла, заклещена в горната част на рамката, за да не може прозорецът да се отвори от външната страна. Точно това щеше да й свърши работа, за да избие пистолета от ръцете на мъжа ако междувременно той не успееше бързо и безшумно да я ликвидира. Беше съвсем сама. Трябваше да се спаси. Моля те, господи, молеше се безмълвно тя, дай ми сила. Помогни ми!

Преглътна, за да потисне гаденето, плъзна се към прозореца и се протегна, за да издърпа дръжката. Тя поддаде лесно и щом я усети в ръката си, Сесили въздъхна с облекчение. Дървената повърхност й вдъхна кураж. Дървото бе здраво и тежко и ако замахнеше както трябва, може би щеше да успее да се спаси.

Промъкне се към вратата и прехапа устната си, за да не се остави на надигащата се паника. Чу приглушените приближаващи стъпки. Вратата на спалнята зееше широко отворена. Застана точно зад нея, а сърцето й биеше толкова силно, че тя се уплаши да не го чуе престъпникът. Затвори очи, преглътна отново и стисна здраво зъби. Ще се справи. Можеше да се справи…

По стената плъзна сянка. Колебливо. Тя продължи да стиска зъби, докато изчакваше. Треперещите й ръце стискаха пръчката. Не бива да изпуска нервите си точно в този момент! Усети как дланите й се потят. Стисна дръжката от метла още по-здраво.

Сянката отново се плъзна напред. Приближаваше. Тя повдигна леко пръчката. Държеше я на нивото на раменете си и чакаше, чакаше…

Някаква ръка с пистолет се появи най-неочаквано и Сесили замахна, без да мисли. Стовари пръчката толкова силно, че пистолетът отлетя. Непознат глас извика от болка, прозвуча ругатня, а тя усети ръката си стисната като в клещи: някой издърпа дръжката и замахна.

Тъмна сянка полетя към нападателя и го отблъсна от Сесили, запращайки го на пода последва кратка, изпълнена със злоба торба на линолеума. По-ниският внезапно бе изправен и отново съборен с такава сила, че Сесили разбра, че всичко е свършило. Те бяха двама, а сега незнайно кой се приближи към нея.

Тя изпищя. Всичката й смелост се бе изпарила, докато наблюдаваше уменията на новия нападател. Вече нямаше оръжие. Сега той ще я убие…!

— Сесили!

Този глас! Тя потръпна от облекчение и ужас, когато бе привлечена в мечешка прегръдка към стегнатото мускулесто тяло. Бе на сигурно място. В безопасност. Ръцете й го обгърнаха и тя избухна в сълзи.

— Тейт — прошепна с треперещ глас тя. — О, Тейт!

Той я целуна жадно, устните му бяха студени, след като бе прекарал толкова време навън.

— Страхувах се да не закъснея — простена той. — По-едър съм от него и трябваше да насиля прозореца, за да вляза. Той заяде. Господи, за малко! Ти го обезоръжи!

— Ударих го по ръката с пръчка — промълви задавено тя и потръпна. — Имаше пистолет.

— Да, имаше.

Той я пусна и се пресегна да запали лампата. Стаята се обля в светлина. Дребният на пода се бе свил, притискайки ръце към гърдите си и стенеше.

Тейт издърпа маската от главата си и вдигна малкия автоматичен пистолет. След това извади мобифон и набра номера за спешни случаи. Не пропусна да спомене да изпратят и линейка.

— Дали не съм му счупила китката? — попита обърканата Сесили, докато обгръщаше раменете си с ръце, без да сваля очи от гърчещата се фигура на пода.

— Може би — отвърна Тейт с леден глас. — Извиках линейка, защото му счупих няколко ребра.

В гласа му нямаше и капка съжаление. Той се приведе и се подпря на коляно. Смъкна маската на натрапника и пред него се появи слабо, с нищо незабележимо лице, изкривено от болка.

— За толкова ли глупав ме смяташ, да те доведа тук, а след това да си тръгна, без да погледна назад? — попита злобно Тейт. — Проверих на летището и в службата за коли под наем. Не са много желаещите да наемат кола и да ги упътят към Калънвил. Днес бяхме само аз… и ти.

— Майната ти… — задави се мъжът. — Тя… провали всичко. Всичко! Бяхме вече… готови! — Той се задави отново и погледна с омраза Тейт. — Ще я… хванем… и нея, и… теб!

Тейт сграбчи мъжа за косата и Сесили усети как ръцете й изстиват от начина, по който той гледа поваления си враг.

— Познаваш ли Маркус Карера?

Мъжът сякаш застина за миг. Разбира се, че познаваше Карера. Всички го познаваха. Той беше дон, легенда в средите на мафията. Бе накарал Габрини да заприлича на дребен джебчия. Дребният преглътна.

— Да. Знам кой е Карера.

— Той знае къде живееш.

Пребледнялото лице на мъжа стана като восък.

— Ей, слушай, не можеш…!

— Напротив. Мога. — Тейт пусна косата му. Лицето му си оставаше безизразно.

— Ако и един косъм падне от главата на Сесили, не е нужно да ти казвам какво ще се случи. Можеш да кажеш на приятелчетата си, че не си единственият, когото разследвам от синдиката.

— Блъфираш.

Тейт го погледна.

— Много хора ми дължат услуги. Някои от тях са в затвора. Никога няма да разбереш от къде ти е дошло. Нито пък някои от хрътките ти.

— Ти си един… луд… индианец. Работиш на заплата в строителна фирма! Какво можеш да ни направиш? — каза презрително мъжът.

— Почакай и ще разбереш.

Тейт се изправи.

— Името ми е… Габрини. Семейството ми има връзки навсякъде!

Тейт се приближи до Сесили, за да се увери, че е добре.

— Моето също — отвърна той, без да откъсва поглед от нея.

Тя бе прекалено уплашена, за да говори. Остави Тейт да я притисне до себе си, докато треперенето премина. Шокът едва сега се появяваше. Не можеше да повярва колко уязвима, крехка и беззащитна е в действителност.

Линейката пристигна заедно с полицейските коли. Придружаваше ги мъж в черен костюм, който приличаше на федерален агент. Сесили не се учуди, когато той дръпна Тейт настрана.

Докато лекарят преглеждаше Сесили, натовариха Габрини в полицейски фургон, под наблюдението на двама полицаи.

— Отведете го в болницата, за да му превържат ребрата — нареди костюмираният на лекарския екип. — Ще го откараме в Ню Джърси с двама федерални.

— Федерални! — възкликна Габрини и се сви, защото избухването му причини болка.

— Федерални — отвърна агентът. Имаше нещо плашещо в усмивката, с която изрече думата. — Май в Джърси им трябваш за по-сериозни престъпления от едно влизане с взлом и нападение с оръжие, господин Габрини.

— Само не в Джърси — започна Габрини. — Не, обвиненията са в окръг Колумбия.

— И до окръг Колумбия ще стигнем — измърмори федералният агент и се усмихна. Габрини вече бе разбрал, че той не е свързан с правителствените агенции.

Габрини се разкрещя с всичка сила. Молеше за федерална защита, но никой не му обърна внимание. Продължи да крещи и в линейката, зад която потегли друга кола. Сесили и Тейт попълниха полицейските формуляри, докато пиеха кафе в кухнята. Един от полицаите затвори прозореца и го обезопаси с малка червена ограничителна лепенка.

Тейт я погледна над втората си чаша кафе с гордост.

— Запазила си самообладание — каза той. — Гордея се как си се справила. Страх ли те беше?

Тя се усмихна на тази неочаквана похвала.

— Бях ужасена. Не знаех, че си останал. Мислех, че ще трябва сама да се бия.

— Подцених го с няколко секунди. Можех да го поваля с един изстрел, но не бях сигурна дали няма да успее да те застреля.

— Ти ме спаси.

— И ти ми помогна.

Тя отпи от свето кафе без кофеин.

— Господин Габрини се страхуваше от теб — каза тя.

— Така и трябваше. Имам връзки, за които той не подозира — добави Тейт. — Няма да му се случи нищо лошо, ако не се приближава до теб.

Тя се усмихна.

— Благодаря.

— Вече няма опасност. Но въпреки това предпочитам да се върнеш в окръг Колумбия, за да мога да те наглеждам.

Тя се поколеба. Тази нощ той я беше спасил. Обичаше я, макар и по свой начин. Ако се върнеше с него, ще се чувства длъжен да е непрекъснато около нея. Знаеше какво е отношението му към брака, защото сам й го бе казал. Живееше сам и така му харесваше. Тази вечер й стана съвсем ясно в какъв свят живее, свят на насилие и опасни хора, свят, в който той заемаше водещо място. Нямаше да си остави работата, само защото тя ще се притеснява. Ами когато бебето се роди? Той ще обича сина си, но някой ден може да се появи жена, в която Тейт да се влюби. А тя ще му виси на врата. Вече бе прекарала една прекрасна нощ с него, нещо за което бе мечтала цял живот, а сега детето му растеше в нея. Това, което й бе дало миналото, щеше да й стигне за бъдещето.

— Искам да остана тук — каза тихо тя.

Той се пое дъх, все още изпълнен с адреналин след цялото насилие и защото тя отново го отблъскваше.

Срещна погледа й.

— Родителите ми искат да се прибереш, за да са близо до първото си внуче.

Тя повдигна вежди.

— Това вече е нов подход. Използваш всички карти, които са ти под ръка.

Той я погледна онемял от гняв.

— Недей да си мислиш, че не мога да живея без тебе, въпреки че носиш сина ми.

Тя сви рамене и си наложи да не показва колко й е мъчно.

— Никога не съм си го помисляла, Тейт — каза тя с пресилена веселост. — Как може една жена да се състезава с тайните операции.

— Вече не участвам в такива — измърмори той.

— Участваш всеки ден — натякна му тя. — Направи го преди тридесет минути. Много си добър — добави тя с нескрито възхищение, докато оглеждаше всяка черта от лицето му. — Никога не съм предполагала колко си добър, докато не те видях в действие. Никога не те бях виждала толкова щастлив, колкото след спасяването на Пиърс Хътън и жена му от Близкия Изток. Доста добра промяна след рутината в окръг Колумбия. И ти си мислиш, че би могъл да се откажеш от всичко това, за да се ожениш за мен?

— Да се оженя за теб!

Тя видя изумлението по лицето му и го изтълкува погрешно.

— Извинявай — каза бързо тя. — Знам, че няма да го направиш. Аз също не искам да се женя — излъга безпроблемно тя. — Въпреки че ще живеем разделени, не искам детето ми да расте в зона на военни действия, а вероятни убийци да тропат всяка вечер на вратата. Тук се чувствам в безопасност.

Той не можеше да си обясни защо тя така бързо отхвърли брака като възможност. Винаги е искала да се оженят, а сега, след като вече беше бременна, не искаше. Беше наистина необяснимо.

Прокара пръсти по кафената чашка.

— Мислех си, че бракът е едно от нещата, които желаеш.

— Сбъркал си — каза тя, без да среща погледа му. — Доволна съм от живота си такъв, какъвто е. Ще обичам бебето — добави нежно тя. — Можеш да го виждаш, когато пожелаеш… Тейт?

Той изфуча навън, преди тя да успее да довърши изречението. Блъсна силно външната врата и тя чу как резето само хлопна на място. Когато стигна до вратата, го видя на тротоара. Говореше с някакъв полицай и сочеше къщата. Мъжът кимна. Очевидно щяха да оставят охрана.

Върна се в кухнята и почисти. Ето, сега вече Тейт имаше това, което искаше. Извинението да не й предлага брак, му беше осигурено. Почувства се празна и самотна, но не можеше да го накара да се оженят заради детето, след като той нито бе имал намерение да създава дете, нито да се жени за нея. Животът й щеше да е самотен, но поне щеше да има бебето. Тейт си имаше любимата работа и свободата. Не истински свободен от осем години насам. Сега Сесили нямаше да му се пречка и той можеше спокойно да продължи напред.

Както трябваше да предполага, на следващата сутрин полицаят се появи на вратата с телефонен техник, който да поправи телефона. Господин Уинтроп, разказваше полицая, си бе тръгнал миналата вечер и бе уредил частна фирма да поеме охраната на Сесили. Нищо чудно, че не се бе отбил да си вземе довиждане. Не го беше и очаквала. Помисли си за всички онези самотни години, които я очакват и искрено се надяваше новата работа и бебето да компенсират всичко загубено.