Даяна Палмър
Хартиена роза (7)

Шеста глава

След няколко дни Сесили се запозна с Том Черния нож, възрастен мъж с искрящи черни очи и изключително мил. Запозна се и с някои от членовете на племенния съвет. Нито един от тях не й се стори потаен и прикрит. Сесили бе почти убедена, че каквото и да ставаше тук, те не участваха.

Една вечер сподели мислите и наблюденията си с Лета.

— Проблемът е, че няма да искат да ми се доверят — разказваше Сесили и се опитваше да измисли нещо. — Ще ми се Колби да се беше върнал. Той щеше да се престори на човек от друг синдикат по хазарта и да успее да се промъкне в играта. Аз няма да мога да се справя.

— Хич не ме поглеждай — поклати глава Лета. — Не съм печелила дори на Черен Петър.

— Ще звънна на Колби — каза Сесили и посегна към телефона. Тейт бе поръчал да го прекарат преда няколко години и все още плащаше сметките. — Ако се е прибрал, ще ни помогне.

Набра номера му и изчака да чуе сигнала няколко пъти. Тъкмо се готвеше да затвори, когато чу плътния му глас.

— Лейн — каза той.

— Страхувах се, че още не си се върнал — каза с облекчение Сесили. — Добре ли си?

— Само няколко нови белега — отвърна небрежно той. — Какво ще кажеш да изядем по една пица? Ще те взема в…

— Аз съм в Южна Дакота.

— Моля?

— Дълго е за разправяне. Канапето на Лета е много удобно. Можеш ли да дойдеш веднага?

Последва мълчание.

— Ако толкова много съм ти липсвал, защо не се оженим? — попита направо той.

— Никога няма да се омъжа за мъж, който убива, за да се прехранва — отвърна с усмивка тя.

— Убивам само лошите, но пък знам какво е foramen magnum — оправда се той.

— О, скъпи! — възкликна с театрален патос тя. — Веднага вади разрешителното за брак!

Той се разсмя.

— Едва ли ще доживея деня да чуя тези думи. Кажи ми, Сесили, в каква лудория си се забъркала?

— Не е никаква лудория. Просто трябваше да купя някои старинни предмети, но имам нужда от теб.

— Тогава тръгвам. Ще наема кола на летището. До скоро.

Той затвори.

— Нали няма да се ожениш за Колби Лейн — попита Лета с неодобрителния глас на загрижен родител.

— Но той знае какво е foramen magnum — отвърна шеговито Сесили.

— Кой?

— Отвор отзад на черепа — преведе Сесили.

— Ужасии!

— Не и за един археолог — отвърна Сесили. — Знаеш ли, че поне една раса може да бъде разпозната по издатините на черепа? Индианците са монголоиди и кътниците им са подобни на гребки.

Обяснението на Сесили накара Лета да прокара език по зъбите си и да разпита Сесили за други подробности. Вниманието й бе отвлечено от шеговитото предложение на Колби.

Колби пристигна на следващия ден. Имаше нова протеза на ръката и шевове на скулата. Той вдигна новата протеза, докато Сесили се приближаваше към колата, за да го посрещне.

— Хубава е, нали?

— Какво стана със старата? — поинтересува се тя.

— Простреляха я. Не ме питай къде — добави мрачно той.

— Нищо не знам и не питам — увери го тя. — Хайде, влизай. Лета е направила сандвичи.

Лета бе виждала Колби само веднъж, когато бе идвал с Тейт. Държа се любезно, но студено и отношението й бе очевидно.

— Тя не ме харесва — обърна се Колби към Сесили, докато седяха на стъпалата пред къщата по-късно.

— Мисли си, че спя с теб — отвърна тя. — Също и Тейт.

— Защо?

— Оставих го да си мисли така — тросна се тя.

Той я погледна с укор.

— Много неправилен ход, Сесили.

— Няма да го оставя да си мисли, че го чакам да ме забележи — заяви с леден глас тя. — Вече е сигурен, че съм влюбена в него и това никак не е добре. Не мога да му позволя да разбере, че… ами, истината за мен. И аз си имам гордост.

— Аз съм на разположение, ако говориш сериозно — заяви той. По лицето му се разля усмивка, която разкри желанието му да се шегува. — Да не би да се притесняваш, че няма да успея да се справя с една ръка?

Тя избухна в смях и се притисна с обич към него.

— Обожавам те, наистина! Но през юношеството си имах неприятно преживяване. След това ходих на терапия, но все още ми е трудно да мисля за истинска интимност.

— Дори и с Тейт? — попита внимателно той.

Тя нямаше желание да обсъжда този въпрос.

— Тейт не ме иска.

— Ти все това повтаряш, а той непрекъснато доказва, че не е вярно.

— Нищо не разбирам.

— Снощи беше при мен. Малко след като говорих с теб. — Той прокара пръст по ранената буза.

Тя възкликна.

— Мислех, че си бил, ранен докато си бил в чужбина!

— Тейт носи на средния пръст на дясната си ръка един огромен сребърен пръстен с тюркоаз — напомни й той. — Доста поражения нанася, когато удря хората с него.

— Ударил те е! Защо? — изуми се тя.

— Защото си му казала, че спим заедно — отвърна направо той. — Честно, Сесили, когато играеш разни игрички и включваш мен, първо ми казвай. Той ме свари неподготвен.

— Какво стана, след като те удари?

— Ударих го и аз и нещата станаха лоши. Вече нямам холна масичка. А не искам и да споменавам какво направи с най-хубавия ми пепелник.

— Много съжалявам!

— Двамата с Тейт сме равностойни противници — продължи той. — Не че сме се били често. Удря по-здраво и от Пиърс Хътън, когато е ядосан. — Обърна се към нея и се намръщи. — Сигурна ли си, че Тейт не те иска? Защото не виждам друга причина за желанието му да ми разбие главата в пода.

— Големият брат Тейт е тръгнал на спасителна мисия — каза нещастно тя. Засмя се с горчивина. — Той те смята за неблагонадежден.

— Точно такъв съм — отвърна без следа от неудобство Колби.

— Обичам те като приятел.

Той й се усмихна.

— И аз теб. Не са много хората, които останаха приятели през годините. Когато Морийн ме заряза, направо полудях. Не можех да живея с болката и намерих начин да я притъпявам. — Той поклати глава. — Мисля, че изобщо нямаше да дойда на себе си, ако не ме беше изпратила при психоложката в Балтимор. — Той погледна към нея. — Ти знаеше ли, че тя отглежда змии? — добави той.

— Всички си имаме забежки.

— Тя ме убеди, че не можем да притежаваме хората. Морийн не можеше да приеме какъв съм. Сега вече е щастлива — добави той, а горчивината в гласа му бе почти незабележима. — Новият й съпруг е вицепрезидент на някаква банка и има две деца от първия си брак, а и добро положение. Няма вероятност да го уцелят в някоя престрелка.

— Съжалявам, Колби.

Той се приведе напред, подпрял длани на бедрата си.

— Много я обичах.

— И аз обичам Тейт. Но ти поне имаш брака, за който си спомняш. Аз няма да имам и това.

— По-добре е когато няма за какво да си спомняш — отвърна рязко той. — Тейт е глупак. Той самият не знае кой е — обясни неочаквано Колби.

— Защо говориш така?

— Той отдава прекалено много значение на своята култура. Опитва се да я съхрани. Използва я като щит на самоличността си. Културното наследство е наистина нещо много важно, но то не създава човека. Тейт живее в света на белите, работи в този свят. Не може да не си си помисляла, че човек, който е толкова вманиачен на тема произход, трудно би живял в друг свят.

Тя се зачуди дали Тейт някога е помислял за това.

— Искаш да кажеш, че не живее нито с Лета, нито близо до своите.

— Точно така. Някои от хората, с които е работил са го накарали да се притеснява от произхода си. Чувствал се е неудобно, непрекъснато му е било напомняно, че е част от малцинство, намеквали са, че не е достатъчно изтънчен и образован, че е по-близо до селяните и няма с какво да се гордее.

— Колби…

Той погледна към нея.

— Ти си бяла. Нямаш и най-бегла представа какво е когато си от едно малцинство, как се отнасят с теб. Никога няма да го усетиш, Сесили. Въпреки че даваш всичко от себе си за суверенитета на индианците, въпреки че познаваш културата на Тейт и й се възхищаваш, никога няма да бъдеш част от нея!

Тя се почувства неудобно. Дори и Тейт не й бе казвал такива неща. Тя прокара ръка по челото си, притеснена от истината в тези открити думи.

— Чудиш се откъде знам. — Той кимна, когато тя го стрелна с поглед. — Аз съм апах, Сесили — обясни той. — Не ми личи, защото кожата ми е светла от шотландската и германска кръв от предишното поколение, но съм почти чистокръвен апах. Имам право да живея в резервата Бялата Планина ако пожелая.

— Никога не си ми казвал — прошепна тя.

— Преди не се познавахме достатъчно добре. Дори е смешно. Тейт е обсебен с произход, корени, а аз се срамувам от моите. Дори не посещавам близките си. Не мога да понеса как живеят.

Признанието на Колби я потресе. Не знаеше какво да каже. Този Колби, когото познаваше, бе изчезнал.

— Това е истинската причина, поради която Морийн ме напусна — изрече през стиснати зъби той. — Не беше заради работата, нито заради пиенето. Напусна ме… защото не искаше децата й да са мелези. Знаеш ли, бяхме женени от година, когато й казах, че съм почти чистокръвен индианец. Малко индианска кръв й се струваше нещо екзотично, интересно, но чист индианец… беше ужасена.

Мнението на Сесили за легендарната Морийн се срина. Тя стисна зъби. Не можеше да си представи как някои хора се срамуват от това изключително културно наследство.

Той я погледна и се засмя.

— Направо чувам как ти ври отвътре. Не, ти не би се срамувала от мен. Ти си невероятна. Готова си да помогнеш с каквото можеш. Виждаш бедността около себе си и не вирваш нос, докато отминеш. Напротив, навиваш ръкави и правиш каквото е по силите ти, за да бъде решен проблемът. Караш ме да се срамувам от постъпките си.

— Да се срамуваш? Но защо?

— Защото ти виждаш красота и надежда там, където за мен цари мрак и безнадеждност. — Той поглади изкуствената си ръка, сякаш го болеше. — Имам сигурно наполовина на Тейт в чужди банки. Ще започна да използвам тези пари за по-добри неща от екзотичен алкохол. Всичко това има голямо значение. Не разбирах, че е така докато не се появи ти.

Тя се усмихна и го докосна нежно по ръката.

— Радвам се.

— Можеш да се ожениш за мен — продължи той и я погледна с усмивка. — Не съм кой знае какво, но ще бъда много добър с теб. Няма да близна дори и бира.

— Имаш нужда от някой, който да те обича, Колби. Аз не мога.

Той се намръщи.

— Мога да ти отговоря по същия начин, но ще те обикна с времето.

— Никога няма да заместиш Тейт.

Той въздъхна дълбоко.

— Животът не е лесен. Прилича на пъзел. Тъкмо когато решиш, че си повредил частите му, те се разпиляват във всички посоки.

— Щом ставаш философски настроен, значи е време да се прибираме. Утре ще поговорим за нещата тук. Има нещо много гнило. Двете с Лета се нуждаем от помощта ти, за да разкрием всичко.

— Че за какво са приятелите? — попита той с обич.

— Някой ден ще ти отвърна със същото.

Той не й отговори. Сесили нямаше никаква представа какво невероятно въздействие върху Тейт бе оказала забележката й, че има любовна връзка с Колби. Когато се появи на вратата му снощи, с блестящи черни очи, готов да убива, Колби едва позна дългогодишния си приятел и колега. Тейт говореше несвързано и двамата се оказаха окървавени и изтощени, когато престанаха да се бият. Тейт може и да не иска да се ожени за Сесили, но Колби познаваше разяждащата ревност. Това не бе старомоден опит да го накаже за изгубената чест на Сесили. Беше си отмъщение, защото бе убеден, че е спал с нея и искаше да го накара да си плати. Това бе ревност, а не желание да я защити, ревността на един дълбоко влюбен мъж, влюбен, без да го съзнава.

 

 

Два дена по-късно, Тейт Уинтроп, с няколко синини и натъртена челюст, отиде в музея, за да провери каква е истинската причина Сесили да замине за Южна Дакота. Знаеше, че старинните предмети нямат нищо общо със заминаването й. Нещо ставаше, а и тя се държеше странно, също като възлюбения й, Колби. Тейт смяташе да открие какво става.

Разговаря с доктор Филипс, който обясни, че Сесили е открила необикновен старинен предмет, който ще прослави музея и единствено заради него е заминала за Южна Дакота. Дори сенатор Холдън бил толкова впечатлен от находката й, че платил самолетния билет.

Научил колкото му трябва, Тейт влетя в кабинета на Мат Холдън, без да обръща внимание на секретарката.

— Всичко е наред, Кели — успокои Холдън младата жена. — Би ли затворила вратата?

Макар и притеснена, тя се подчини. Личеше си, че Тейт едва удържа гнева си.

Срещаха се лице в лице за пръв път, след като Мат Холдън научи, че мъжът срещу него му е син. Той се вгледа настойчиво в лицето на Тейт, откриваше прилики със себе си, забеляза следите, оставени от прадедите си в черните очи, гордо вдигната брадичка, високата елегантна стойка. Тейт нямаше представа, че във вените му тече не само кръвта на лакот, но и френска кръв, че дядо му е бил един от младите наследници на мароканската кралска династия, а баба му — френска аристократка. Тейт бе наследник на горда фамилия, а нямаше право да му разкрие този факт. Ако нещата в Южна Дакота се оправят, синът му никога няма да разбере. Мисълта го натъжи. Бе направил толкова много грешки…

— Е? — попита Холдън, опитвайки се гласът му да прозвучи враждебно, въпреки че сърцето му се сви.

— Защо си изпратил Сесили в Южна Дакота?

Холдън се стегна. Огледа се из стаята, убеден, че в офиса му има поне едно подслушвателно устройство, въпреки че специални агенти бяха проверили всичко с най-модерна електронна апаратура. Въпреки това, не смееше да каже нищо в това помещение.

Тейт разбра значението на угрижения му поглед. С рязък смях той извади някакъв сложен уред от вътрешния джоб на сакото си, отвори го, включи го и го постави на бюрото пред себе си.

Отпусна се на стола.

— Само един шпионин може да надхитри друг шпионин, Холдън — каза доволно той. — Сега можеш да говориш. Няма проблем. Това — кимна той към уреда, — ще причини главоболие на този, който слуша.

Холдън видимо се отпусна.

— Не мога да ти разкажа много — каза той. — Нещата са доста сложни, а се касае и за невинни хора.

Това беше самата истина и Тейт бе един от тези, за които говореше.

— Кажи ми каквото можеш — каза след малко Тейт.

Колебанието на Холдън, липсата на всякаква враждебност озадачи Тейт. Холдън се отпусна на виненото кожено кресло и погледна сина си.

— Нещо скрито-покрито се върти в резервата. Обещах на един човек да огледам и Сесили е там, за да поразпита.

— Това засяга интересите на племето. Ти защо си вреш носа там? — попита намръщеният Тейт. Сега толкова много приличаше на баща си, че мъжът срещу него имаше чувството, че вижда образа си на младини. — Нямаш никаква власт там.

Холдън поаленя и погледна настрани. Стисна здраво зъби.

— Въпросът е личен. Сесили… тя трябва да разбере някои неща заради мен. Да наблюдава някои хора… това е всичко. Няма никакъв риск.

Тейт рязко се приведе над бюрото, очите му бяха заредени с гневни искри.

— Ако ти се е приискало да наблюдаваш някой, защо не се обърна към мен? Имам връзки и познати навсякъде! Щях да ти направя разследването, без да намесваме Сесили.

Холдън затвори очи.

— Ти просто не разбираш. Не можех… да те замеся.

Всичко ставаше все по-странно.

— И защо да не може?

Той погледна към портрета на Андрю Джексън, закачен на стената в кабинета му. Разсеяно си помисли за скандала, който Джексън бе причинил на любимата си Рейчъл.

— Не мога да ти отговоря.

Отново отправи поглед към сина си.

— Просто стой настрана. Не бива да се намесваш, в никакъв случай!

Тейт се намръщи още повече.

— Говориш безсмислици.

— По дяволите! — Той приглади кичур посребряла коса и прокара ръка по лицето си. — Добре. Става въпрос за политическа заплаха — каза бавно той, внимателно подбирайки всяка дума. — Има нещо в миналото ми, което не искам да се разчува. Свързано е с невинна жена и животът й може да бъде съсипан. Едни хора ме заплашват, че ще разгласят всичко ако не… ако не направя нещо за тях.

— Мога да бъда много дискретен — отвърна Тейт, вече безкрайно озадачен.

— Така е. — Той си пое дъх така, сякаш изпитваше силна болка. Очите му се спряха на лицето на по-младия мъж, изпълнени с тревога и загриженост. — Не мога да те намеся. Ако изпитваш и най-малко уважение към мен, изпълни молбата ми. Не искам да се намесваш. Стой далече, колкото е възможно по-далече!

Тейт изпита странно чувство. Почувства необичайно силна връзка с този човек, който му беше враг. Нищо не разбираше. Сякаш Холдън се опитваше да го защити. Но от какво трябваше да го защищава?

— Работил съм в ЦРУ — изтъкна Тейт. — Мога да се грижа за себе си.

— Знам. Но тук не става въпрос за умението да оцеляваш. — Холдън отново скри лице в ръцете си. — Никога преди не съм изпадал в подобна ситуация, никога преди ръцете ми не са били вързани. Заслужавам си всичко, което ми се случва. Но не мога да я оставя да плаща за моите грехове. Трябва да я защитя, на каквато и да е цена.

Тейт никога не бе смятал, че грубият рязък сенатор може да бъде чувствителен. В гласа му прозираше болка, личеше, че е загубил важен, обичан човек.

— Още я обичаш, нали?

— Разбира се, че я обичам! — отвърна натъртено той и изправи угриженото си лице. — Винаги съм я обичал. Но бях безкрайно амбициозен. Исках да стана влиятелен, богат, да покоря света. Ожених се за пари и пожертвах всичко заради този кабинет. И ето, сега си седя и всичките ми грехове ме гледат в очите, а аз чакам гилотината да падне. И не мога да обвиня никой, освен себе си.

Тейт остана загледан в него.

— Има ли това нещо общо с отказа ти от договора за охрана, който ми беше предложил?

Холдън не го погледна, но кимна рязко.

— Наистина нищо не мога да разбера.

— Надявам се да не разбереш — каза напълно сериозно сенаторът. Отпусна се уморено в креслото, а ръцете му стиснаха облегалките толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Не съм изпратил Сесили да върши нещо опасно, честна дума. Имам приятели, за които тя дори не подозира, че я наблюдават и пазят.

Това беше много странно.

— Имаш приятели в „Уапити“?

Холдън отново извърна очи.

— Майка ми преподаваше в училището там, когато бях момче, докато баща ми работеше за военните. Останахме, за да не се налага да пътувам по целия свят и непрекъснато да сменям училищата. Израснах в резервата.

Тук имаше нещо. Някакъв бегъл спомен се въртеше в тавата на Тейт, но това не беше нищо конкретно. Спомни си, че е чувал нещо, но какво…

Холдън се изправи и прекъсна мислите му.

— Не ходи в Южна Дакота — каза той. — Не се намесвай. Може да причиниш непоправими беди. Положението е много… деликатно.

Тейт също стана, но не тръгна към вратата.

— Имало е жена в резервата — каза внезапно той.

Холдън не отговори.

— Срамувал си се от нея. Затова ли си скрил всичко?

Тъмните очи на Холдън го стрелнаха.

— Тя не е жена, от която един мъж би се срамувал — отвърна тихо той. — Напротив. Но тогава направих погрешен избор и я загубих.

Тейт бе изумен, че сенаторът му се доверява. И пак, не разбираше какво става. Нищо от това, което той бе казал, нямаше смисъл.

Тейт вдигна ръка към челото си. Големият сребърен пръстен с тюркоаз привлече погледа на Холдън. Странно, стори му се, че сенаторът го позна.

— Майка ми ми го даде, след като баща ми почина — обясни Тейт, защото беше очевидно, че мъжът е любопитен. — Каза, че бил на баща ми. Дала му го, когато започнали да се срещат. Мразех този човек. А пръстена нося, за да зачета нейното желание. Очевидно е нещо, което тя много цени.

Холдън си спомняше пръстена. Тя му го даде един ден, преди да се наложи да й признае, че двамата не могат да бъдат заедно. Върна й го веднага след признанието си. Ето че тя го бе подарила на сина си. На техния син. Не можеше да овладее болката.

Тейт не можеше да проумее реакцията на Холдън, когато чу разказа му. Очите му се присвиха.

— Познавал ли си майка ми.

Холдън го погледна с празнота в очите.

— Сесили говори много за нея. Казва се Лета, нали?

Тейт кимна.

— Знам много за хората в резервата, но с възрастта става все по-трудно да свързвам хората с имената — обясни Холдън.

— Не си ли си загубил времето да провеждаш част от предизборната си кампания в „Уапити Ридж“? — попита го язвително Тейт.

Холдън се изправи.

— Не, не съм — призна студено той. — Виж, жена ми не понасяше индианците. Срамуваше се, когато хората разбираха, че някога майка ми е преподавала в училището там. — Очите на Холдън заискриха от гняв. — Ако това ти е нещо непознато, попитай приятелката си Одри защо не ходи там с теб. Да не би да се страхуваш от отговора?

Тейт се напрегна и очите му заплашително се извърнаха към по-възрастния мъж. Ръцете му се свиха в юмруци.

— Я върви по дяволите.

Холдън дори не трепна.

— Бях командир на батальон във Виетнам — каза той с престорено благ глас. — Специални части. Голяма грешка е ако си мислиш, че ще оставя един по-млад мъж да ме използва за боксова круша.

Тейт погледна Холдън с истинско любопитство, без притеснение, но нещо в стойката на мъжа, във вида му, изглеждаше познато. Тези проблясъци на интуиция му се сториха странни. Та нали това бе най-ревностният му противник в столицата. Въпреки всичко изпитваше уважение към него. Не! Имаше още нещо, освен уважението, но не можеше да го улови.

— Върни Сесили — изрече заповеднически той. — Не искам да е подложена на риск, за каквото и да е.

— Ще се погрижа за Сесили — отвърна нетърпеливо Холдън. — Ще бъде по-добре, ако изчезнеш от живота й.

Очите на Тейт се разшириха.

— Моля? — попита той, без да крие обидата си.

— Много добре разбираш какво имам предвид — отвърна сенаторът. — Ще й мине. Твърде млада е, за да остане стара мома и то заради мъж, който дори не я забелязва.

— Момичешките влюбвания сами отмират — каза Тейт.

Холдън кимна.

— Точно така. Довиждане.

— Също и увлечението по младежките герои — продължи да обяснява той.

— Сигурно точно заради това в продължение на осем години Сесили се заплита в най-различни връзки — изрече подигравателно Мат.

Думите му оказаха необходимия ефект. Нараниха по-младия мъж.

— Ти си глупак — каза меко Холдън. — Наистина ли мислиш, че ще се остави да я докосне друг, освен тебе? — Отправи се към вратата на кабинета и посочи към бюрото. — Да не си забравиш играчката — добави тихо той.

— Чакай!

Холдън спря. Едната му ръка остана да стиска дръжката на вратата, а очите му наблюдаваха отражението на светлината по метала.

— Кажи.

Тейт взе устройството.

— Да се смесват две култури, едната от които е почти изчезнала е твърде егоистично — каза след минута той. — Не говорим за лични чувства. Това е просто една необходимост.

Холдън пусна дръжката и застана пред Тейт.

— Ако имах син — изрече мъчително той, — щях да му обясня, че има по-важни неща от възвишените принципи. Щях да му кажа… че любовта е нещо рядко срещано и безценно и че никакви заместители нямат значение.

Тейт погледна мъжа в очите.

— С теб е доста интересно да се разговаря.

Лицето на Холдън помръкна.

— Да, така е — съгласи се той и се извърна настрани.

Нямаше за какво да се чувства виновен, но чувството не си отиваше.

— Не исках да кажа точно това — обясни Тейт, раздразнен от това усещане и примирената поза на другия мъж. — Не мога да приема културата си по друг начин.

— Ако не беше тази културна разлика, какви щяха да са чувствата ти към Сесили?

Тейт се поколеба.

— Нищо нямаше да се промени. Тя беше моя отговорност. Грижех се за нея. Тя ще прояви благодарност, малко от старото си увлечение и нищо повече. Не мога да се възползвам от нея. Освен това, сега има връзка с Колби.

— А ти не можеш да преживееш, че ще си вторият мъж в живота й.

Лицето на Тейт се изопна. Очите му гневно блеснаха.

Холдън поклати глава.

— Готов си с всякакви извинения. Ако не е разликата в расите, тогава е културата, ако не е тя, тогава отговорността, която си имал към нея. Ти просто се страхуваш.

Устата на Тейт се превърна в тънка линия и той не отговори.

— Когато обичаш някой преставаш да се контролираш — продължи тихо той. — Замисляш се за нуждите, желанията и страховете на другия. Всичко, което вършиш дава отражение на този човек. Разбира се губиш и част от свободата си. — Той направи крачка към Тейт. — Искам да кажа, че Сесили вече заема това място в живота ти. Все още я защитаваш и няма значение, че има друг мъж. Ти просто не можеш да престанеш да бдиш над нея. Всичко, което каза го потвърждава. — Той се вгледа в гневните очи. — Не обичаш Колби Лейн, но не защото си мислиш, че Сесили има връзка с него. Причината е, че той е обвързан с една жена толкова дълбоко, че не може да се отърси от любовта си към нея години след като се е развел. Не е ли така, Тейт? А ти не можеш да се откъснеш от Сесили. Но Колби винаги е край нея и й обръща внимание и я глези. В момент на отчаяние дори може да се омъжи за него. И какво ще направиш ти тогава? Благородните ти извинения ще имат ли някаква стойност?

Тейт изключи устройството и тръгна към вратата, без да каже нито дума, без да се обърне назад. Много по-късно си спомни, че Мат Холдън се е обърнал към него с малкото му име.

Мат Холдън седна на бюрото, замислен над думите, които бе казал на сина си. Поне Сесили нямаше да се почувства по-нещастна ако Тейт осъзнае защо непрекъснато я отблъсква. Само дано нещо успя да постигне. Синът му се бе разсеял и престана да пита защо Сесили е заминала за Южна Дакота.