Даяна Палмър
Хартиена роза (2)

Първа глава

В наши дни

Вашингтон, окръг Колумбия

Светкавици на камери и фотоапарати проблясваха около Сесили Питърсън. Телевизионни журналисти се надпреварваха кой по-умело и напористо да й поднесе микрофона си. Тя вървеше съвършено спокойно към изхода, напускайки по средата вечерята за събиране на средства, организирана от сенатор Мат Холдън.

Зад нея, вбесен висок мъж с дълга черна плитка оглеждаше стичащата се супа от раци по безупречния допреди малко смокинг. Придружаваше го руса дама от висшето общество, накичена с диамантени бижута, готова да убие с един-единствен поглед Сесили.

Сесили вървеше, без да спира.

— Май ще хвана филма в единадесет — измърмори тя и устните й се разтегнаха във весела усмивка.

Съвсем не приличаше на жена, чийто живот е рухнал пред очите й само за няколко минути. Животът й бе също като смокинга на Тейт Уинтроп — напълно съсипан. Но сега всичко щеше да се промени.

Тя тръгна към огромния черен служебен автомобил, с който кавалерът й я бе докарал, за да го изчака, докато излезе. Обувките с висок ток се намокриха с капчиците роса по тревата. Усети как по-късите кичури започват да се изплъзват от сложната прическа. И улиците, и мигащите светлини на светофарите се мяркаха като петна пред очите й. Не си беше сложила очилата, а не можеше да търпи лещи. Беше облечена в черна рокля с тесни презрамки, а черният шал, с който се бе наметнала никак не топлеше. Нямаше как да се качи в колата без ключове, но не я беше грижа. Бе твърде разтърсена от събитията, за да усети пронизващия нощен хлад, или да се поинтересува от натовареното движение във Вашингтон, окръг Колумбия. Беше бясна, че научи истината за финансовото си състояние и как се е сдобила с предполагаемата университетска стипендия от изрусената въртиопашка, с която Тейт Уинтроп се появяваше навсякъде напоследък. Мислите й се зареяха две години назад, когато всичко й се струваше напълно съвършено, а мечтите й пърхаха, готови да се сбъднат…

Летището на Тулса бе натоварено. Сесили се бореше с раницата и сака, натъпкани с екипировка, като в същото време оглеждаше навалицата, опитвайки се да види Тейт Уинтроп. Бе облечена както обикновено — ботуши, гащеризон в защитни цветове и яке без ръкави, а на гърба й висеше плантаторска шапка. Естествено русата й коса бе прибрана небрежно на тила, а през дебелите стъкла на очилата, зелените й очи искряха нетърпеливо. Не се случваше всеки ден Тейт Уинтроп да я помоли да му помогне за някакъв случай. Това беше първият и единствен път.

Изведнъж го видя. Той се извисяваше над множеството. Беше сиукс от племето лакота и това ставаше ясно на всеки, който го погледне. Скулите му бяха високи, а над огромните черни очи се издигаше високо чело. Устата му бе широка, будеща горещи желания, с тънка горна устна и плътна, сякаш изсечена долна, скриваща идеално равни съвършени зъби. Косата му бе права, гарвановочерна и стигаше чак до кръста, когато не я носеше сплетена на плитка както сега. Беше слаб, с добре изразени мускули и привличаше погледите на хората. Преди бе работил за някаква тайнствена правителствена служба. Предполагаше се, че Сесили няма представа за това, както се предполагаше, че и в дадения случай — някакво потулено убийство в Оклахома — тя няма представа, че той им сътрудничи по случая.

— Къде ти е багажът? — попита Тейт с дълбокия си леко дрезгав глас.

Тя го погледна престорено предизвикателно, веднага забелязала колко е елегантен с костюм.

— А къде ти е екипировката? — попита на свой ред тя, с близостта, породена от дълго приятелство.

Тейт я бе спасил от противните домогвания на пияния й пастрок, когато бе едва на седемнадесет. Беше я отвел при майка си в резервата на сиуксите, „Уапити Ридж“, близо до Черните хълмове и там тя остана докато той й уреди стипендия и я записа в университета Джордж Вашингтон, на една пряка от апартамента му във Вашингтон, окръг Колумбия. През четирите години, докато учеше в колежа, той й беше ангел хранител. Не я изостави и сега, когато започваше работа над магистърската степен по съдебна археология. Вече бе получила първите признания за добрата си работа. Бе работила отлично през всичките години в колежа. Това не бе изненадващо, тъй като не се срещаше с никого и посвещаваше всяка минута на ученето. Нямаше желание да ходи на срещи. Не я интересуваше нито един мъж на този свят, освен Тейт.

— Аз съм шеф на сигурността на корпорация Хътън — напомни й той. — А сега просто правя услуга на едни стари приятели. Така че това ми е работното облекло.

Тя се намръщи.

— Ще потънеш в прахоляк.

— Значи ще трябва да ме изчеткаш — процеди той.

Сесили на свой ред се усмихна закачливо.

— Това вече е предизвикателство!

— Я стига! — засмя се той. — Положението тук е доста напрегнато.

— Каза ми по телефона. — Тя се огледа наоколо. — Къде е лентата за багаж? Нося още инструменти и електронни уреди.

— А други дрехи?

Тя го погледна неразбиращо.

— За какво ми са дрехи? Само да се пречкат в сака за уредите? И тези стават. Переш и почти веднага са готови за обличане.

Той отново изръмжа.

— Съгласи се, че не можеш да отидеш в този вид на ресторант!

— Защо не? А и кой ще ме заведе на ресторант? — полюбопитства тя. — Ти никога не ме водиш.

Той сви рамене.

— Добре де, ще се поправя, докато сме тук.

Очите й заискряха.

— Страхотно! В твоето легло или в моето?

Той се засмя. Тя бе единственият човек в живота му, който го караше да се чувства ведър и спокоен, пък макар и за кратко. Сесили разпалваше огньове в сърцето му, въпреки че той много внимаваше да не се издаде.

— Никога ли няма да се откажеш?

— Някой ден ще сломя съпротивата ти — увери го тя. — Винаги имам готовност. Нося си едноседмичен запас Троянски коне в раницата…

Той се опита да се направи на възмутен.

— Сесили!

Тя сви рамене.

— Жените трябва да мислят за тези неща. Вече съм на двадесет и три. Ти се появи в живота ми, когато се оформях като човек и характер — добави тя. — Спаси ме от нещо ужасно. Какво да направя, след като всички други потенциални любовници ми приличат на страхопъзльовци в сравнение с теб?

— Не съм те довел тук, за да обсъждаме факта, че си нямаш приятел — засече я той.

— А пък аз си мислех, че ми предлагаш възможността да минем един кратък курс на обучение — въздъхна тя.

Той я погледна ядосан, докато крачеха към лентата за багажа.

— Добре де — продължи мрачно тя. — Отказвам се, поне за момента. Какво ще правим тук? — добави тя и гласът й прозвуча стегнато и професионално. — Спомена за някакви останки.

Той се огледа, преди да отговори.

— Получихме информация, че едно убийство може да бъде разплетено ако потърсим трупа на определено място. Преди около двадесет години, чужд двоен агент изчезва близо до Тулса. Носел е микрофилм, който разкрива къртица в ЦРУ. Ще се получи доста неудобно ако трупът е негов и микрофилмът се появи точно в този момент.

— Като разбирам въпросната къртица е успяла да се издигне.

— Хич и не питай — сряза я той и добави с усмивка. — Нямам никакво желание да те включвам в програмата за защита на свидетели. Единственото, което искам от теб е да ми кажеш дали този „Т“ е който търсим.

— Труп — преведе тя. След това се намръщи. — Мислех, че си имате специалист по тези въпроси.

— Да можеш само да си представиш какъв експерт са довели…

Мога, помисли си тя, но не отвърна.

— Освен това — добави той и я стрелна с поглед — ти си дискретна. От опит знам, че не споделяш всичко, което знаеш.

— А вашият експерт какво казва за трупа.

— Бил много стар — изрече той с подчертано страхопочитание. — Сигурно на хиляди години!

— А защо мислиш, че не е?

— Основното е, че черепът му е пробит от куршум тридесет и два калибров куршум.

— Е, значи можем да изоставим версията на индиански ловец от палеозойската ера — съгласи се тя.

— И на мен така ми се струва. Но имам нужда и друг експерт да потвърди мнението ми, за да приключим със случая. Не знам ти какво мислиш, но на мен никак не ми се иска бивш шпионин за КГБ да диктува политиката в страната.

— На мен също — потвърди веднага тя. — Но нали не изключваш възможността някой да е бил там и да е използвал черепа за стрелба по мишена?

Той кимна.

— Можеш ли да определиш възрастта на останките?

— Не зная. Тестовете с въглерод са най-точни, но отнемат време. Ще направя всичко възможно.

— Става. Напоследък експертите по палео-индианска археология не се срещат на всяка крачка в Управлението. Ти беше единствената, за която се сетих, и на която можех да позвъня.

— Поласкана съм.

— Много си добра — продължи той. — Това съвсем не беше ласкателство. — Той смени темата и попита: — И какво носиш щом не са дрехи?

— Лаптоп с модем и факс, мобифон, инструменти за разкопки, включително сгъваема лопатата, два справочника за човешки скелетни останки.

Тя се опита да повдигне тежкия сак. Тейт се пресегна и го пое от нея, преценявайки колко е тежък.

— Господи, ще си докараш херния, ако продължаваш да разнасяш тези неща. Никога ли не си чувала за колички за багаж?

— Естествено. Имам три. И всичките са в килера във Вашингтон.

Той я поведе към спортна кола. Постави багажа отзад и й отвори вратата.

Сесили не беше красива, но притежаваше чар и излъчване. Беше интелигентна, жизнена, дръзка и с нея той се чувстваше добре. Можеше да се превърне в най-важното същество на света, ако й позволеше. Проблемът идваше от факта, че той бе чистокръвен представител на племето лакота, а тя — не. Ако някога се оженеше, нещо, което професията му едва ли щеше да позволи, нямаше да допусне поколението му да е със смесена кръв.

Седна до нея в колата и нетърпеливо се пресегна, за да й закопчае колана.

— Винаги го забравяш — измърмори той, когато срещна погледа й.

Всеки път, когато срещнеше този тежък поглед, губеше контрол и ставаше безпомощна. Тейт бе красив, сексапилен и го обичаше повече от всичко на света. Обичаше го от години. Но обожанието й бе безнадеждно, никога не бе намерило ответ и това я изпълваше с неудовлетворение. Тейт никога не я бе докосвал, дори и най-невинно. Единствено я наблюдаваше.

— Трябва да затворя вратата си под носа ти — каза дрезгаво тя. — Не трябва да разговарям с теб, нито пък да те виждам повече и да продължа живота си напред. Ти си един непрекъснат мъчител.

Съвсем неочаквано той се пресегна и докосна нежната й буза с върховете на пръстите си. Те се спуснаха към пълната мека уста и нежно подразниха долната, разделяйки я от горната.

— Аз съм лакот — прошепна той. — А ти си бяла.

— Съществува нещо, наречено контрол на раждаемостта — каза неуверено тя.

Той бе напълно сериозен, очите му леко присвити, съсредоточени върху нея.

— Сексът ли е всичко, което искаш от мен, Сесили? — попита подигравателно той. — Никакви деца, така ли?

Това бе най-сериозният разговор, който двамата бяха водили. Тя не можеше да откъсне поглед от черните му очи. Но тя искаше и деца. Той го разбра по изражението й.

— Не, Сесили — продължи нежно той. — Сексът не е всичко, което искаш. Истината е, че не мога да ти дам това, което ти е на сърцето. Ние нямаме бъдеще заедно. Ако един ден се оженя, много е важно да е за жена със същия произход. А и нямам желание да живея с толкова млада, напълно неопитна бяла жена.

— Няма да бъда невинна ако проявиш известна загриженост поне за един час — изломоти ядосано тя.

В тъмните му очи затанцуваха игриви отблясъци.

— Може би при други обстоятелства — отвърна той и внезапно усети разгарящата се опасност, докато очите му задържаха нейните, а усмивката се свиваше на устните му. Сърцето на Сесили препускаше.

— С удоволствие бих те съблякъл и положил в леглото, за да усетя как се извиваш като върба под тялото ми.

— Престани! — прошепна с театрален патос тя. — Ще припадна! — Думите й не бяха съвсем шеговити.

Ръката му се плъзна зад главата й и привлече унесеното лице до своето, толкова близо, че усещаше аромата на кафе в дъха му, а гърдите й почти докосваха якето му.

— Непрекъснато ме изкушаваш — промълви той. — Не разбираш ли колко е опасно като ме дразниш така.

Тя не отговори. Не можеше да изрече и дума. Цялото й тяло тръпнеше от възбуда, напрежение и желание. През целия й живот единствено този мъж я бе карал да се чувства жива, единствено той бе успял да пробуди страстта й. Независимо от травмата преживяна в юношеството й, тя изпитваше непреодолимо привличане към Тейт, чувство, което нямаше да се събуди за друг мъж.

Сесили докосна страната му със студени пръсти, отдръпна ги и ги зарови в гъстите дълги коси, винаги вързани и под контрол, също както и чувствата му.

— Защо не ме целунеш — прошепна неуверено тя. — Поне ще разбера какво е.

Той се напрегна. Устата му спря до нейната. Тишината в колата натежа, оживя в очакване на неизбежното. Той погледна големите бледозелени питащи очи и видя в тях огъня, който не можеше да остане скрит. Тялото му усети нейното и възбудата му нарасна, въпреки че не желаеше да става така.

— Тейт — прошепна тя и се протегна към него, към устните му, красивите устни, обещаващи небесна синева, удоволствие, истински рай.

Пръстите му се вплетоха в косата й. Усети болката от опъването, но това нямаше значение. Цялото й тяло жадуваше за него.

— Сесили, малкото ми глупаче — простена той.

Устните й се разтвориха още повече. Той се почувства слаб. Този път не можеше да победи слабостта. Тя го изкушаваше. Щеше да се случи, усещаше устата му, вкуса й, дъха й. Усети колебанието му. Почувства как той рязко си поема дъх, в мига, когато контролът му се изплъзна. Устата му се разтвори и той наведе глава. Тя го искаше. О, господи, тя го искаше, искаше го, искаше го…

Внезапно прозвучал клаксон я стресна и тя се върна в мъчителното настояще. Почувства щипещия студ на столицата, докато стоеше пред изискания ресторант, в който бе успяла да привлече вниманието на журналистите, когато нападна Тейт Уинтроп с купа супа от раци.

Протегна се и усети отново болката, която спомените бяха потиснали. И преди две години внезапният клаксон на кола я бе откъснал от Тейт. Той се бе отдръпнал веднага и това бе краят на мечтите й. Успя да му помогне да разрешат загадъчното убийство. Оказа се череп на праисторически индианец, пробит от куршум, използван, за да бъде натопен един от мразените членове на конгреса. Всеки антрополог, който си разбираше работата щеше да разпознае вида по зъбните характеристики, а приблизителната възраст — по насъбралата се патина по металните остриета, глинените съдове, за които предполагаемият наемник, нагласил работата, не се бе досетил, че ще са от помощ при определяне възрастта на находката.

Тейт бе извикал Сесили, въпреки че тя още следваше, и това я бе изпълнило с щастие. Но съдбата скоро й отне и последната надежда, връщайки я в реалността с един внезапно прозвучал клаксон. След онзи случай, Тейт се стараеше да я държи далеч от себе си и успя през двете години, докато тя подготвяше магистърската си степен по съдебна археология. Близкото им приятелство се бе стопило. А тази вечер целият й свят се разпадна.

Докторатът й вече приличаше на мечта. От мига, в който я спаси от втория й баща, който не спираше да я тормози и я заведе при майка си в резервата на сиуксите „Уапити Ридж“, близо до другия резерват на сиуксите, Пайн Ридж, Тейт не бе преставал да бди над нея като ангел-хранител. Но й беше казал, че и образованието, и апартаментът, и дрехите, както и всичко необходимо се плаща от някаква стипендия. Всичките й разходи през последните шест години се плащаха от анонимната фондация, която оказвала помощ на бедни млади жени, за да могат да завършат. Поне така й бе обяснил Тейт. А ето че тази вечер откри, как всичко е било лъжа. Тейт е плащал всичко, абсолютно всичко от собствения си джоб.

Тя се загърна по-плътно в шала, докато висок мъж със спортна фигура пресече паркинга и застана до нея до вратата на колата.

— Вече си знаменитост — каза й Колби Лейн, а тъмните му очи проблясваха на аскетичното лице, по което личаха белези. — Ще те дават по вечерните новини, ако останеш жива, за да ги видиш.

Той насочи палец назад през рамото си.

— Тейт се е запътил насам.

— Няма ли да отключиш тази врата и да тръгваме? — високо попита тя.

— Страхливка — изкиска се той.

Отключи вратата и тя се качи. Докато се качи зад волана и потегли, Тейт вече крачеше по паркинга към тях, неспособен да сдържа яростта си.

Сесили му изпрати въздушна целувка, а Колби настъпи газта и се включи в натовареното движение.

— Тази вечер животът ти е изпълнен с опасности — обърна се Колби към нея. — Той знае къде живееш — добави той.

— Би трябвало. Нали той плаща апартамента — отбеляза тя остро, неспособна да скрие обидата. Обгърна раменете си с длани.

— Не искам да се прибирам у нас, Колби. Мога ли да остана при теб?

Тя знаеше, както и малцина други, че Колби Лейн все още е лудо влюбен в бившата си съпруга Морийн. Не се срещаше с други жени, въпреки че бяха минали две години от обявяването на развода им. От време на време пиеше до забрава, но не ставаше опасен. Сесили нямаше доверие на никой друг. През всичките тези години той й бе добър приятел, а също и на Тейт.

— Никак няма да му хареса — отвърна той.

Тя въздъхна тежко.

— Вече няма значение — отвърна уморено тя. — Изгорих всички мостове.

— Не разбирам защо й трябваше на онази светска лъвица Одри да ти казва — промърмори с раздразнение той. — Не й влиза в работата.

— Може пък да иска един огромен годежен пръстен с диамант, а Тейт сигурно не може да си го позволи, защото издържа мен — обясни с нескрита горчивина тя.

Той се вгледа в напрегнатото й лице.

— Никога няма да се ожени за нея.

Тя изсумтя гърлено.

— И защо не? Тя има всичко… пари, връзки, обществено положение и е красива, а притежава и диплома от Васар.

— По психология — добави Колби.

— Вече няколко месеца е с Тейт.

— Той излиза с много жени, но няма да се ожени за нито една от тях.

— Е, поне със сигурност няма да се ожени за мен — увери го тя. — Бяла съм.

— Бих казал, че имаш приятен, едва доловим тен — уточни той. — Ожени се за мен. Аз ще се грижа за теб.

Тя го погледна и направи гримаса.

— Сигурно ще ми казваш Морийн насън, а аз ще ти счупя главата с нощната лампа. Няма да стане.

Той си пое дълбоко дъх. Ръцете му стиснаха волана. Едната бе изкуствена. Бе я изгубил в Африка. Колби работеше като наемник, професионален войник. Понякога изпълняваше поръчки за разни тайни правителствени агенции, а понякога сам си намираше работа. Сесили никога не го разпитваше за честите му пътувания. Бяха приятели, понякога излизаха заедно, и двамата страдаха от несподелена любов. Всичко това бе достатъчно за едно добро приятелство.

— Тейт е пълен глупак — заяви той.

— Просто не му харесвам — поправи го Сесили. — Жалко, че не съм от племето лакота.

— Лета Уинтроп може и да не се съгласи с теб — промърмори той развеселен. — Не лобираше ли за независимостта на сенатското изслушване миналия месец?

— Заедно с още няколко активисти. На някои от лакотите им е неприятно, че бяла жена се застъпва за каузата им, но поне дадох всичко от себе си.

— Така е.

— Благодаря ти за подкрепата. — Тя се отпусна на седалката. — Каква ужасна нощ. Предполагам, че сенатор Холдън никога повече няма да ми проговори, още по-малко пък да ме покани на друг политически банкет.

— Той само ще се зарадва на публичността, която успя да предизвикаш — поправи я през смях Колби. — Все ми се струва, че се опитва да те накара да приемеш поста на помощник-уредник и да се заемеш с материалите придобити по новия му проект за индианците в музея в окръг Колумбия.

— Да, така е. Сега май ще се наложи да приема работата. Вече няма начин да продължа в университета.

— Имам малко пари в швейцарска банка. Аз ще ти помогна.

— Благодаря ти, но не мога да приема. Ще се справя съвсем сама.

— Както искаш. — Той я погледна. — Ако приемеш тази работа, какво печелиш с Тейт? Двамата с Мат Холдън са големи врагове.

— Сенатор Холдън е против казино в резервата „Уапити“. А Тейт няма нищо против. На два пъти едва не се сбиха.

— Май съм чувал. Но това не е всичко. Холдън си навира носа в гнездото на осите в комитета по индианските дела и е казвал доста неприятни неща за настойчивите опити да се направи казиното в „Уапити“.

— Има и други казина на сиуксите в Южна Дакота — отвърна тя. — А сенатор Холдън е решил да се бори докрай тъкмо с това. И никой не знае защо. Двама с Тейт доста са се спречквали по този въпрос.

— Този въпрос е просто извинение. Тейт не може да го понася. — Колби отметна кичур права черна коса, която се бе надвесила над очите му. За разлика от Тейт, той поддържаше косата си къса. — Знам, че съм го казвал и преди, но не пречи да го повторя. Знаеш, че на Тейт няма да му бъде приятно, че си у нас.

— Пет пари не давам — отвърна тя, без да крие горчивината си. — Не съм длъжна да му давам обяснение къде прекарвам нощта. А и вече на никой не му е работа какво правя.

Той изпъшка.

— Защо не се опиташ да познаеш какво ще си помисли той, ако спиш в моя апартамент?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Добре де. Не искам да създавам проблеми помежду ви, от толкова години сте приятели. По-добре ме закарай до някой хотел.

Той се поколеба, нещо напълно нетипично за него.

— Ако възникне някакъв проблем аз ще се справя. Въпросът е дали ти ще можеш.

— Не знам. Точно сега животът ми е толкова объркан. Освен това той ще ме потърси у вас. Не искам да ме намира поне ден-два, докато свикна с новото си положение и реша какво да правя в бъдеще. Искам да се срещна със сенатор Холдън и да си намеря нов апартамент. Не е проблем да свърша всичко това от някой хотел.

— Както прецениш.

— Избери някой с по-ниски цени — добави тя с тъжна усмивка. — Вече не разполагам с пари. Отсега нататък сама ще си плащам сметките.

— Трябваше да изсипеш супата върху някой по-подходящ.

— По-точно?

— Върху Одри Ганън — отвърна натъртено той. — Нямаше никакво право да ти казва по такъв начин, че Тейт е благодетелят ти. Направи го от чиста злоба, за да ви скара. Само неприятности създава. Някой ден Тейт ще съжалява, че я познава.

— Май се задържа повече от другите.

— Не си имала възможност да поговориш по-дълго с нея и не знаеш какво представлява. Затова пък аз имам — добави мрачно той. — Има доста врагове, не на последно място и бившият й съпруг, който живее в мезонет, защото при развода успя да му отмъкне къщата, мерцедеса и банковата сметка в Швейцария.

— Значи ето от къде идват всичките злата и диаманти — отбеляза злобничко Сесили.

— Родителите й също имаха пари, но повечето са били похарчени, преди да загинат в една самолетна катастрофа. Твърди се, че харесва необикновени мъже, а Тейт е точно такъв.

— Тя никога няма да отиде до резервата, за да види Лета — отбеляза Сесили.

— Разбира се, че няма. — Колби се приведе към нея, когато спря на един светофар. — Та тя живее в индиански резерват!

Сесили му се оплези.

— Лета е много повече от две Одрита.

— Даже три — отвърна той. — Добре. Тръгваме да ти търсим хотел. След това изчезвам, преди Тейт да ме е открил!

— Защо не закачиш някой рак на входа — отвърна тя закачливо. — Може би това ще го спре.

— Да бе!

Тя извърна поглед към ярките светлини на града. Беше й студено, чувстваше се самотна и малко уплашена. Но нещата ще се подредят. Знаеше, че ще се подредят. Вече не беше дете и трябваше сама да се погрижи за себе си. Това бе шансът й да го докаже.