Даяна Палмър
Хартиена роза (13)

Дванадесета глава

Сесили изгледа Тейт с нескрито раздразнение, но отстъпи. Тръгна пред него към малкия хол и му предложи да седне на канапето. Тя се сви на любимия си фотьойл, изпълнена с възмущение и болка, но твърдо решена да не ги показва. Само сърцето й ако можеше да бие по-бавно. Само ако можеше да забрави усещането, когато е близо до него, когато я прегръща. Той бе притеснен за нея само заради миналото.

— Разполагам с цял ден — натъртено изрече той и остави палтото си на канапето.

— Вървях към колата, когато случайно вдигнах поглед и видях черна кола, която ми се стори, че идва към мене. Отскочих от пътя й, подхлъзнах се на леда, паднах върху насипа и изглежда съм се свлякла точно на пътя на приближаващ автомобил. Сигурно човекът е имал вериги и добри спирачки, защото едвам ме е закачил. Получила съм сътресение и съм си изкълчила китката, когато съм паднала. — Тя вдигна ръка, за да му покаже превръзката. — Задържаха ме за наблюдение и ми бинтоваха ръката. Сега вече съм добре.

Разказа му само най-основното. Изглеждаше по-бледа от обикновено, лицето й бе изпито, тревожно. Мисълта, че някой едва не я е убил му причини болка.

— Ти ли си казала на лекарите да не дават информация по твоя случай? — попита той.

Тя премигна.

— Да.

Беше помолила да не казват нищо в болницата, защото се страхуваше Тейт да не разбере за злополуката и да не започне да разпитва. Не искаше той да разбира за бебето.

— Защо? — попита кратко той.

Сесили го погледна, опитвайки се да не дава израз на неудобството си.

— Това си е само моя работа — отвърна натъртено тя. Лицето му бе станало толкова мрачно, че тя му обясни още. — Не е станало нищо страшно, ако затова ме гледаш така загрижено.

Той сякаш се отпусна. Но не много. Приведе се напред към нея. Синината на бузата, където Мат го бе ударил вече я нямаше.

— Кой има причина да иска да те убие?

Тя сви ръце в скута си.

— Мислех, че нямам врагове. Може би някой е преследвал Колби — добавя тя, признавайки един от страховете си, от който не можеше да се отърси. — Той върши различни поръчки, а и хората знаят, че прекарва доста време тук — добави с равен глас тя.

— Да. Той прекарва тук много време — повтори ледено Тейт. — Значи, с други думи, някой се опитва да се добере до Колби чрез тебе.

Тя кимна.

— Доста неправдоподобно.

— Изобщо не е неправдоподобно. Може дори да е някой, който иска да си отмъсти на мен — добави раздразнено той и прекара неспокойните си пръсти през късата коса. Погледна я. — Да не забравяме и Мат Холдън.

Тя кимна.

— И за това съм си мислила. Доста съмнителни личности загубиха мръсните си пари заради него, а някои ги очакват присъди след всичко, което се случи в „Уапити“. — Тя намести краката си. — Търсят отмъщение. Не могат да се доберат до Мат и Лета. Той има двадесет и четири часова охрана. Малко вероятно е отново да се спрат на Том Черния нож. А само пълен идиот би се заел с теб — мислеше на глас тя. — Аз изглежда съм единственото слабо звено във веригата, а Лета и Мат ме обичат. Сигурно са решили да се заемат с единствения човек, до когото имат шансове да се доберат. Поне така си мисля.

Той кимна сериозно.

— Двамата с мъжа, който наблюдава апартамента ти стигнахме до същия извод.

Тя отново се намести, за да й е по-удобно.

— Какви са ми шансовете да ме вмъкнеш в Програмата за защита на свидетелите? — поинтересува се тя.

— Същите, както и да получиш главната роля в следващия филм за Батман. Не си видяла нищо, за което да свидетелстваш.

Тя въздъхна.

— Щом си накарал някой да ме наблюдава, предполагам, че знае как се използва пистолет? — попита с неудобство тя.

— Да. Но ти си моя отговорност…

— Не, не съм. — Гласът й прозвуча много по-спокойно отколкото издаваха заплашително блестящите й очи. — През изминалите осем години бях твоя отговорност. Но това приключи. Живея сама. Във всеки един ден мога да се грижа за себе си. Единственото, от което имам нужда, е някой, който да ме наглежда, докато тази буря отмине и онези мошеници влязат в затвора.

Изражението му я обезкуражи.

— Сесили, хората непрекъснато успяват да избегнат присъдите през най-различни вратички и с помощта на благосклонни съдии. Няма гаранция, че хората, които имаш предвид ще бъдат осъдени. Дори и така, те имат много поддръжници, които си остават на свобода. Ще платят на някого да се добере до теб и да свърши всичко вместо тях.

Тя усети как гаденето отново се надига. Та той описваше един истински кошмар. Беше много по-зле отколкото го описваше, защото нямаше никаква представа за бебето. Погледна го жадно, изпълнена с желание да му признае истината. Но той нямаше да посрещне тази новина с радост. Не, не смееше да му каже за детето.

— Няма да те оставя сама, дори и с подходящ човек, който да е твоя сянка — заяви накрая той. — Или се премести при мен, или аз ще спя на дивана тук. Избирай.

— А къде ще спи Одри? — попита студено тя.

Той едва прикри яростта си.

— В нейния апартамент — прозвуча троснатият отговор.

Всичко у нея пламна. Не можеше да остане с него. Ами нали сутрин й прилошаваше. Тейт не е глупак. Няма да му трябва дълго, за да разбере, че това непрекъснато повръщане и умората се дължат на бременност. Не може да му позволи да разбере.

— Ще се преместя при Мат и Лета, когато се върнат — излъга тя. Лета щеше да забележи бременността й, преди още да й каже. Не смееше да остане и при Лета, но нямаше никакво намерение да му го каже.

Тейт знаеше, че при родителите му ще бъде на сигурно място. Чувстваше се обиден, защото тя дори не искаше да чуе и да го остави да я защити. Двамата с Одри отидоха заедно на сватбата, защото не му бяха останали сили да отиде сам. Може да го беше направил и нарочно, за да нарани Сесили задето е скрила истината от него и е разправяла какви ли не лъжи пред медиите. Одри пък бе станала толкова прилепчива и ревнива, че той не я бе виждал след сватбата. Искаше му се да каже на Сесили, но изражението й му подсказа, че няма да повярва нито на една дума. Не можеше да й се сърди. Беше продал приятелството им и то заради Одри. Беше преживял истински ад, а липсата му на прозорливост сега започваше да го измъчва.

— Мога да остана и при Колби, когато се върне — добави нарочно тя. Дори се усмихна. — Той ще се грижи за мен.

Черните очи на мъжа се присвиха.

— Едва успява да се погрижи за себе си — заяви той. — Той е загубена душа. Не може да се отърве от миналото, не може и да погледне към бъдещето без Морийн. Не е готов за връзка, с когото и да е, въпреки че си въобразява друго!

Тя не захапа въдицата.

— Мога да разчитам на Колби. Той ще ми помогне, когато имам нужда.

Тейт не скри разочарованието си.

— Защо не ми разрешаваш аз да ти помогна?

— Колби не е свързан с жена, която ще ревнува времето прекарано с мен. Това е разликата.

Той въздъхна ядосано и в очите му се появиха искри.

— Както изглежда не можеш да се стърпиш да не повдигнеш въпроса.

Сесили се опита да се престори на равнодушна.

— Ти си имаш собствен живот, Тейт. Аз вече не съм част от него. Показа ми го много ясно.

Той стисна зъби.

— Значи с лека ръка зачертаваш миналото? — попита той.

— Нали така искаше — напомни му тя. С някакво изкривено чувство на наслада тя видя как очите му се присвиват. — Каза, че никога няма да забравиш и няма да ми простиш — добави с равен глас тя. — Приех думите ти за истина. Спомените ми за вас с Лета винаги ще бъдат изпълнени с много обич. Но вече съм зряла жена. Имам собствена кариера, бъдеще. Години наред те спъвам финансово и дори не съм го знаела. Сега, след като вече научих…

— За бога! — избухна той, стана и закрачи със свити юмруци пъхнати в джобовете. — Ако си искала можех да те изпратя в Харвард и дори нямаше да усетя таксите!

— Ти просто не ме разбираш — каза тя и отново усети пристъп на гадене. — Можех да работя и да уча, да си плащам наема и разноските. Нямах нищо против. Но ти ме върза за себе си и аз никога няма да мога да ти се отплатя.

Той престана да крачи и я погледна ядосан.

— Искал ли съм да ми се отблагодаряваш?

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Изглеждаш точно като Мат, когато гледаш така ядосано.

Погледът му стана още по-гневен.

Тя вдигна ръка.

— Да, знам. Не ти се говори за това. Извинявай.

— Всички искат да говорят за това — каза раздразнено той. — От първия ден, когато се разчу трябва да отблъсквам репортери. Как можа да го направят! По националната телевизия!

— Мат нямаше избор — обясни тя. — Ако се беше опитал да се скрие, медиите щяха да полудеят още повече. Той е влиятелен член на сената. Трябваше да мисли как да омаловажи всичко или да каже сбогом на кариерата си.

Тейт чудесно знаеше това, но не се чувстваше по-добре.

— Трябва отново да започнат да четат новините четири пъти на ден, а не на всеки час — каза той. — Имат прекалено много време и почти никакви значителни вести.

— Не ми го казвай на мен! — отвърна тя. — Кажи го на тях.

Той погледна хлътналите й бузи и пребледнялото лице.

— Лошо ли ти е? — попита неочаквано той.

— Не. Защо?

Приближи се до нея.

— Лицето ти е жълто като лимон.

— Паднах лошо. Това доста ме стресна, но вече съм добре — увери го тя.

Той не повярва на обяснението й. У нея имаше нещо по-различно. Не ставаше въпрос за някакво падане, нито пък за уплахата й. Не можеше да прецени какво точно има.

— Зяпаш ме — отряза го тя, почувствала се притеснена.

— Нещо се е променило — отвърна бавно той. — Има нещо различно в теб.

Тя се насили да не реагира на подозренията му.

— Пораснала съм. Имам отговорна работа и непрекъснати пререкания с най-различни хора заради изложбите — отвърна тя. — А и един друг музей на индианската култура, с повече дарители, източници, експонати и място ни притиска непрекъснато. Имам чувството, че сме излишни.

— Уникални сте — призна той. — Музеят може да е малък, но всичко е представено с невероятен усет към индианската култура. Не сте го напълнили с бюрократи като другите.

— Благодаря — отвърна изненадано тя.

Той сви рамене. Спря точно пред нея, очите му бяха присвити и замислени.

— Криеш нещо, Сесили — каза той и сърцето й подскочи, защото виждаше, че той е убеден в думите си. Между тях винаги бе съществувала връзка, но сега я чувстваше много по-ясно отколкото преди. Причината не беше, че са се любили. Имаше нещо… друго.

Тя отпусна ръце на панталоните си и се опита да си придаде небрежен вид.

— Нищо не мога да скрия от теб — отвърна тя. — Ти веднага ще прозреш лъжата.

— Изобщо нищо не разбрах, когато скри от мен истината за баща ми.

Тя се намръщи. Това ще си остане болно място и каквото и да кажеше нямаше да е достатъчно.

— Изглежда забравяш, че и ти си ме лъгал, Тейт — отвърна тя и вдигна очи към него. — Издържаш ме откакто съм на седемнадесет и трябваше да го науча от Одри.

Той стисна устни.

— Криех го за твое добро.

Тя повдигна ръка.

— Точно така. Какво добро щеше да ти донесе ако знаеше, че Мат ти е баща, преди да ти каже? — Той не отговори. Пръстите му прехвърляха някакви дребни монети в джоба. — Той не знаеше как да подходи, за да ти каже — продължи тя с по-нежен глас. — Ако имаше начин нямаше никога да ти признае истината. Нито пък Лета.

— Защо? — попита той.

— Защото ти толкова се гордееше, че си чистокръвен лакот — обясни тя. — Нищо друго нямаше такова значение за теб. И двамата знаеха колко силно ще те нарани, а Лета се притесняваше, че ще я намразиш, когато разбереш истината.

— Джак Уинтроп ме мразеше — заяви студено той.

— Да, защото не е можел да има собствени деца. Твоето присъствие непрекъснат му е напомняло този факт. Обичал е Лета, а тя е обичала друг. Ти си му напомнял и за това.

Той извърна поглед.

— Една-единствена лъжа, а още оказва влияние.

Тя кимна.

— Дори добронамерените лъжи причиняват вреда — обобщи тя.

Той се загледа в стената за момент и се обърна към нея.

— Добре — изрече решително той. — Ако си решила да си останеш тук, ще поставя двама мъже наблизо, които да те наблюдават непрекъснато. — Той вдигна ръка, когато тя отвори уста, за да протестира. — Колби не се обаждал на никой, така че сигурно е под прикритие някъде извън страната. Това е единственото решение. Няма да оставя да те убият.

— Благодаря — прошепна тя.

— Само че искам да ми отговориш честно на един въпрос.

Тя се замисли.

— Ако мога — отвърна най-сетне.

Той се приближи.

— Защо не ме искаш тук?

Това бе сложен въпрос, а тя не искаше да му каже истината. Погледна любимото лице.

— Ти не ми принадлежиш — отвърна най-сетне тя, подбирайки внимателно думите. — Сгоден си за друга.

Той се намръщи. Не беше очаквал подобен отговор.

Канеше се да й каже истината за Одри, когато на вратата се звънна. Той се обърна и плъзна ръка под сакото съм пистолета 45 калибър. Направи знак на Сесили да не мърда от стола си и се приближи към вратата.

Тя веднага разбра, че той очаква неприятности и че е готов да се справи с всяка смъртоносна заплаха. За пръв път го виждаше да действа така, въпреки дългогодишното им познанство. Оцени го по нов начин, като възрастен човек. Нищо чудно, че не можеше да улегне и да се ограничи със семейство. Каква лудост, да си въобразява, че може да се промени. Той бе свикнал с опасностите и предизвикателствата му харесваха. Все едно да затвориш тигър в апартамента. Въздъхна, разбирайки, че последната й надежда за бъдеще с него отлита.

Той погледна през малката шпионка и пусна пистолета. Погледна Сесили с неясно изражение и отвори рязко вратата.

Колби Лейн влезе с вдигнати вежди и нови белези по лицето. Умората бе начертала нови бръчки.

— Колби! — извика Сесили с преувеличено удоволствие. — Добре дошъл вкъщи!

Лицето на Тейт се сви сякаш някой го беше ударил.

Колби забеляза израза му и се усмихна на Сесили.

— Да не прекъсвам нещо? — попита той, поглеждайки от Тейт към Сесили и обратно, забелязал напрегнатите им лица.

— Не — отвърна студено Тейт и закопча пистолета в кобура. — Обсъждахме мерките за сигурност, но след като си вече тук, няма да е необходимо.

— Какво е станало?

— Почти съм сигурен, че синдиката по хазарта са се опитали да я убият — обясни мрачно Тейт и кимна към Сесили. — Една кола за малко да я прегази на паркинга пред музея. Закарали са я в болница. А и решила да не казва на никого — добави той застрашително.

— Браво, Сесили — отвърна Колби. — Накрая ще те намерим да се носиш по Потомак. Казах ли ти, преди да тръгна да внимаваш? Защо не ме слушаш?

Тя го погледна злобно.

— Да не съм малоумна. Мога да се обадя на 911 — отвърна обидено тя.

Колби гледаше Тейт.

— Отрязал си си косата.

— Плитката ми омръзна — отвърна кратко той. — Трябва да се връщам на работа. Ако имаш нужда от мен, аз съм в града. — Когато стигна вратата, спря. — Наглеждай я — каза Тейт на Колби. — Забърква се в какво ли не.

— Нямам нужда от един огромен мъж да върви след мен и да ми казва какво да правя. Мога и сама да се пазя от неприятностите. Много ти благодаря — каза тя на Тейт.

Той я погледна обидено и затвори врата след себе си.

Докато вървеше към апартамента си не можеше да се отърси от образа й — как изглеждаше и как се държеше. Нещо не беше наред при нея, а той бе решен да открие какво има.

Сесили направи още кафе и Колби внесе подноса в хола, а след това седна срещу Сесили и се намръщи. Постави електронния заглушител на масата с кисела усмивка.

— Доколкото разбирам, той все още не знае — попита веднага той.

Тя поклати глава, повдигна дебелата си чаша от подноса и си сложи сметана и захар.

— Ако успея както съм намислила, няма никога да разбере.

Тя отпусна глава на облегалката.

— Сигурно ще трябва да си намеря нова работа, някъде далече, в малко градче.

— Не трябва да бягаш така. — Той се размърда на канапето сякаш всяко движение му причиняваше болка.

— Какво ти се е случило? — попита тя.

— От куршумите боли — отвърна той. — Пропусна изкуствената ръка с няколко сантиметра, тъпия стрелец. Мразя хора, които нямат точен мерник.

— Колко са раните този път? — попита с усмивка тя.

— Само една — отвърна той. — В рамото. Сега вече съм по-добре. — Той поклати глава. — Вече съм стар за тази работа. Толкова много счупвания имам, че не мога да се движа достатъчно бързо.

Тя се усмихна още по-широко.

— Някой ден ще намериш жена, заради която си струва да изоставиш опасностите. — Усмивката й се стопи. — Същият си като Тейт. Той обича работата си. Сигурно адреналинът го държи жив. Странно. Никога не съм разбирала тези неща преди. Сега изведнъж всичко става ясно. Живяла съм зареяна в мечтите си.

Той въздъхна.

— Не е само наследството, което го е държало далеч от теб — каза той. — Знаех, но не намирах как да ти го обясня. Нашата работа изисква саможертви. Всеки един от хората, които обичаме може да бъде взет заложник. Всяка, с която имаме връзка може да се обърне срещу нас и да ни предаде, точно когато имаме нужда от подкрепа. Който има какво да губи не може да бъде изпратен на потенциална самоубийствена мисия. Ако само за миг се разсееш, си мъртъв.

— Сега вече разбирам — каза тя.

Той плъзна поглед към талията й.

— Какво ще правиш?

— Ще замина — отвърна решително тя. — А ти ще трябва да ми помогнеш. Не искам Лета и Мат да разберат за бебето. Трябва да си намеря работа някъде далече, достатъчно далеч, та репортерите да трябва да ме издирват с ловни кучета.

Той се намръщи.

— Това не е най-подходящото място за сама жена.

— Нито пък тук — отвърна убедено тя. — Поне никой няма да знае къде съм и няма да ме убият!

— Господи! — Той покри лицето си с ръце. — Сесили, това е пълна безизходица.

— Да не би да не съм разбрала вече? — изломоти тя. — Тейт ми е изнасял толкова лекции през младежките ми години за предпазване от забременяване, а виж в какво положение се оказах!

Той се засмя въпреки сериозността на положението.

— Отива ти — сподели той. — Имаш някакво излъчване.

— Това е от сутрешното гадене — увери го сухо тя. — И малко от разбитото ми сърце.

— Изглеждаш здрава.

— Да, живея на кафе без кофеин, ягодови шейкове и безалкохолни. Хайде, Колби. Помогни ми да си намеря скривалище, докато това отшуми.

— Най-доброто място е при Тейт — каза той.

Сърцето й подскочи.

— Двамата с него нямаме общо бъдеще.

Той въздъхна дълбоко.

— Разбирам как се чувстваш, повярвай ми. Но най-лошото нещо е да избягаш. Когато идвах, видях един от хората на Тейт долу при вратата. Сега вече те наблюдават непрекъснато. Не искам да нося отговорност, че съм ти помогнал да се преместиш на някое място, което може да се окаже опасно. Първо, Тейт ще ме убие ако нещо ти се случи.

— Е, може малко да те посмачка…

— Не се шегувам — отвърна тихо Колби. — Нима не разбираш какво изпитва към теб? Съвсем превърта, когато си в опасност, независимо каква.

Той я погледна.

— Сесили, как мислиш, че ще му подейства ако разбере, че си бременна от него?

Сърцето й отново подскочи. Тя посегна към леко закръгления си корем и въздъхна.

— Не знам. Той обича… малките неща — отвърна след минута тя и се усмихна като си спомни с каква любов Тейт бе отглеждал домашните си любимци. — Обича и децата. Всяка година организираше празнуване на Коледа в резервата „Уапити“ и раздаваше подаръците. Децата го обожаваха.

— Да, той обича децата — съгласи се Колби. — Би искал да има свое дете.

Тя сведе очи към килима и въздъхна.

— Може и да си прав. Може пък това да го накара да се почувства като в клетка. — Тя подпря главата си на длани. — Каква каша — прошепна тя. — Не знам какво да направя.

— Значи не прави нищо — настоя убедено Колби.

Тя не посмя да срещне погледа му, но се усмихна.

— Добър съвет.

Това не означаваше, че ще направи както я е посъветвал, мислеше си тя половин час по-късно, докато си събираше нещата в един сак. Не можеше да признае пред Колби плановете си, за да не я издаде на Тейт. Не можеше да каже и на Лета и Мат, нито пък на друг. Единственото разрешение беше да се качи на рейс, влак или самолет и просто да… изчезне. Това и направи.