Даяна Палмър
Хартиена роза (1)

Пролог

Сесили Питърсън завъртя красивата червена хартиена роза между пръстите си, очарована от съвършенството на цветето, въпреки че очите й издаваха отчаяние от разбитите мечти. Беше влюбена в мъж, който никога нямаше да отвърне на чувствата й. Животът й не бе по-различен от тази хартиена роза, само едно отражение на красотата, пленена в материал, който нито ще остарее, нито ще се промени, нито ще изчезне. Но розата беше безжизнена, мъртва без някога да е вкусила живота. Тейт Уинтроп й донесе нежното алено цвете от Япония. Тогава се бе събудила надеждата, че някой ден ще я обикне. Но годините минаваха, надеждата избледняваше и най-сетне тя разбра, че тази роза разкрива истинските му намерения. Той й казваше по най-болезнения начин, че чувствата му не са нищо повече от обикновена имитация на страст и любов. Разкриваше, без да е казал и една дума, че привързаността му никога няма да отстъпи място на любовта. Спомняше си съвсем ясно началото на бурната им връзка, започнала преди толкова много години…

 

 

Осем години по-рано…

По дългия виещ се път от Коривил, Южна Дакота, се стелеше прах. Тейт Уинтроп се обърна както беше стъпил на най-високото напречно стъпало на временната ограда около ринга за обяздване и присви очи, докато наблюдаваше как по пътя се носеше самотен очукан сив пикап. Сигурно караха поръчката, която бе направил в „Хранителни доставки Блейк“ в града.

Още е рано да се пришпорва младата кобила, помисли си той, докато слизаше от оградата. Износените дънки прилепваха плътно към дългите мускулести крака. Тейт беше слаб, стегнат, с издължени ръце и крака. Правата му черна коса стигаше до кръста, когато я пуснеше, а сега бе пригладена назад и вързана на тила. Дядото на майка му бе участвал в битката при Литъл Бигхорн, а по-късно бе отпътувал с цяла делегация за Вашингтон, окръг Колумбия, за да присъства при полагането на клетва на Теди Рузвелт за президент. Един от старейшините бе отбелязал, че в много отношения Тейт прилича на стария войн.

Извади от джоба на грубата си риза кубинска пура и я запали, засланяйки огънчето на кибритената клечка с длани. Момчетата в агенцията често се чудеха как успява да се снабди с контрабандни пури. Никога не им каза. Да пази тайна се бе превърнало в начин на живот за него. Просто част от работата.

Пикапът изкачи височината, откъдето като на длан се виждаше малката къща с големия хамбар и временната ограда за коне, зад която нетърпеливо подскачаше и разтърсваше грива снежнобялата кобила.

Младо слабо момиче с късо подстригана руса коса слезе от стария пикап. Тейт беше прекалено далеч, за да види очите, които познаваше по-добре, отколкото би искал. Момичето се казваше Сесили Питърсън. Беше доведена дъщеря на Арнолд Блейк, мъжът, току-що наследил фирмата „Хранителни доставки Блейк“. Тя бе единственият служител, който не се страхуваше да докарва поръчките на Тейт Уинтроп. Ранчото на Тейт се намираше недалеч от резервата на сиуксите „Пайн Ридж“ и на южната граница с друг резерват на сиуксите „Уапити Ридж“. Град Коривил бе разположен на река Биг Уапити отделяща Пустошта от резерватите. Лета, майката на Тейт живееше в резервата Уапити, само на един хвърлей от Коривил. Тейт бе израснал заобиколен от най-различни прояви на дискриминация. Сигурно затова, щом събра достатъчно пари си купи ранчо извън пределите на резервата.

Тейт Уинтроп не харесваше повечето хора и се държеше настрана от белите жени. Но Сесили бе слабото му място. Мило нежно момиче на седемнадесет, с доста сложен живот. Майка й, инвалид, бе починала наскоро и сега Сесили живееше при втория си баща и един от братята му. Братът бе свестен човек, достатъчно възрастен, за да й бъде дядо, но пастрокът бе женкар и пияница. Всички знаеха, че Сесили върши почти всичко в магазина за хранителни стоки, създаден от баща й. Пастрокът бе наследил фирмата, когато майката на Сесили почина, и както изглежда, се стараеше много усърдно да докара малкия бизнес до фалит.

Сесили бе малко над среден ръст, тънка като тръстика. Не бе хубава, но от нея струеше светлина, която променяше зелените й очи и ги превръщаше в късчета оливин на слънцето.

Намръщи се на собствените си измишльотини. Та тя беше дете и единственият им контакт бе, когато даваше поръчки в магазина. Доставяше му удоволствие, че се интересува от прадедите му. Не беше вманиачена на темата като някои изследователи на индианското минало, които се обличаха в дрехи от еленова кожа, купуваха всякакви дрънкулки, касети и се опитваха да се държат така, сякаш са част от индианската общност и мястото им е тук. Той нямаше време за неделните посещения на индианци, преселили се в града. Но Сесили бе нещо съвсем различно. Тя познаваше, макар и доста повърхностно културата на племето оглала лакота и проявяваше усет към историята им. Без дори да се замисля, той я бе въвел в обичаи, известни на малцина.

Близостта им бе незабележима до смъртта на майка й. Но в деня на нещастието тя не отиде при втория си баща, нито при заварения чичо, не се сети за никой от съгражданите. Изтича право при Тейт, очите й зачервени, по бузите й се стичаха сълзи. И ето че той, мъж, който не допускаше до себе си друг, освен майка си, я бе прегърнал, за да я успокои докато плачеше. Това бе най-естественото нещо в света — да я утеши в скръбта й. Но по-късно, нарастващата й привързаност започна да го притеснява. Не биваше да й позволява да се влюбва в него. Не само заради начина му на живот — опасният самотен живот на скитник. Беше заради това, че на света бяха останали малцина лакоти с чиста кръв. За да я запази, той трябваше да се ожени за момиче от племето на сиуксите. Не някоя роднина, а от други, различни сиукси. Ако изобщо някога се оженеше…

Мислите му се върнаха към настоящето, към Сесили — бе спряла пикапа съвсем наблизо и вече крачеше към него. Напълно умишлено не отиде да я посрещне.

Тя забеляза това, подсмихна се кисело, но не спря. Носеше му фактура за подпис. Ръцете й трепереха едва забележимо, но той винаги й въздействаше така. Пръстите на Сесили стиснаха химикалката и документа. Дори и сега, както бе с работните ботуши с дебели подметки, Тейт изглеждаше значително по-висок от нея. Момичето носеше карирана мъжка риза и дънки. Никога не я бе виждал облечена в нещо женствено или по-отворено.

Тя му подаде фактурата, без да вдигне очи към него.

— Пастрокът ми каза, че си поръчал тези неща, но ме предупреди още веднъж да проверя, преди да разтоваря — обясни тя.

— Защо винаги изпраща теб? — нарочно попита той, докато преглеждаше списъка.

— Защото знае, че не се страхувам от теб — отвърна Сесили.

Черните му очи се преместиха от документа към нея. Бяха като на кобра с пронизващ нетрепващ поглед. Първия път, когато го видя й се прииска да се отдръпне. Вече не се плашеше. Тейт бе внимателен с нея, по-нежен от всички други хора. Тя знаеше, за разлика от повечето местни, че Тейт Уинтроп е много по-различен от това, което изглежда.

— Сигурна ли си, че не се страхуваш от мен? — попита внимателно той.

Тя се усмихна.

— Едва ли ще ме надупчиш на решето заради сгрешена поръчка — заяви сухо тя, защото бе чула, че той точно така е направил, когато вторият й баща пропуснал да донесе ярмата, поръчана по време на снежна виелица и Тейт загубил няколко телета.

Тя беше права. Никога и за нищо не би ударил Сесили. Пое от нея химикалката и подписа фактурата, преди да й я върне.

— Всичко, което поръчах, е тук.

— Добре — отвърна весело тя. — Ще разтоваря.

Той не отговори. Изгаси пурата, постави я отново в джоба на ризата и тръгна след нея към пикапа.

Тя го погледна строго.

— Да не мислиш, че съм от захар — нацупи се тя. — Мога да сваля няколко плика с продукти.

— Разбира се, че можеш.

Той я погледна и в черните му очи заискри усмивка, но тя се задържа само секунда-две.

— Но няма да стане. Не и тук.

— Тейт — простена тя. — Не го прави. Пастрокът ми трябваше да е тук. Ако ще върти магазина, да прави каквото иска!

— Не може, щом те кара да му вършиш работата.

Той спря внезапно, докато посягаше към една тежка торба тор и я загледа втренчено.

— Какво ти е на гърлото, Сесили? — попита рязко той.

Тя вдигна ръка и усети натъртеното посиняло място. Беше се закопчала, но й стана много топло. Дори не се сети, че синината ще се види.

Той свали работните ръкавици, хвърли ги в пикапа при продуктите и започна да разкопчава ризата.

— Престани веднага! — викна тя. — Тейт, недей…

Но той бе видял достатъчно. Очите му блестяха като черни диаманти, осветени от огън. Ръцете му здраво стискаха плата, докато оглеждаше другите синини точно над ключицата и износения й сутиен — сини отпечатъци от мъжки пръсти. Той стисна зъби. Не можеше да гледа нараняванията по бледата кожа. Дрехите й също бяха в окаяно състояние — знаеше, че отдавна не е получавала нищо ново. Сигурно вторият й баща я държеше на прага на мизерията, напълно зависима от него, за да не загуби основния си черноработник. Очите му се стрелнаха към нейните. Тя се изчерви и прехапа устни.

— Мисля, че изтърпя достатъчно унижения, но искам да ми кажеш дали имаш такива синини и по гърдите.

Тя затвори очи и сълзите неумолимо се промъкнаха.

— Да — тросна се тя.

— Пастрокът ти ли беше? — попита кратко той.

Тя преглътна. Нямаше смелост да срещне очите му и само кимна.

— Разкажи ми.

— Опитваше се да ме пипа… ами там. Винаги го е правил, дори и когато се ожени за мама. Опитах се да й разкажа, но тя не пожела да ме чуе. Той я ласкаеше, а и двамата обичаха да пият. — Тя скръсти ръце пред гърдите си. — Снощи се намъкна в стаята ми. Смърдеше на алкохол. — Усети, че й се гади при спомена. — Бях заспала. — Погледна към него неспособна да скрие отвращението си. — Защо мъжете са такива животни? — попита тя с цинизъм, присъщ на зрялост, която човек придобива много по-късно в живота.

— Не всички са такива — отвърна той, а гласът му прозвуча леденостуден и отчужден. Закопча умело ризата й. — Нямаш и приличен сутиен.

Тя се изчерви.

— Не смятах да го показвам — отвърна наострено тя.

Той я закопча до горе и внимателно постави ръце на раменете й. Издължените му почернели длани излъчваха топлота и сигурност. Беше й приятно да ги усеща.

— Повече няма да бъдеш излагана на гадни желания.

Тя отвори широко очи.

— Моля?

— Много добре ме чу. Хайде! Да разтоварим поръчката. След това ще поговорим и ще решим какво да правим.

След малко я хвана за ръка и я повлече към къщата. Издърпа един стол за нея, сипа й кафе и сложи чашата пред нея.

Удивена от всичко, което той правеше, тя седеше притихнала и оглеждаше стаята. Никога преди не бе влизала и с искрено учудване откри, че вътре е съвсем различно от впечатлението, което човек си създава, преди да е влязъл. Имаше най-различни електронни уреди, компютри, няколко лаптопа и принтери, необикновен телефон и няколко радиостанции за къси вълни. Имаше дори и любителска радиостанция. По стените бе закачена колекция от пистолети и пушки, напълно различни от оръжията, които бе виждала досега.

Мебелите също бяха впечатляващи. Отново се сети за слуховете, които пълзяха за самотника лакот, който не живее в резервата и има тайнствено минало и още по-тайнствена професия. За разлика от повечето потомци на племето лакота, често жертви на расови предразсъдъци, никой не закачаше Тейт Уинтроп. И наистина, повечето от жителите на Коривил и околността, се страхуваха от него.

Тя погледна смълчания мъж и се зачуди защо я завлече в къщата си. Обикновено подписваше фактурата, разтоварваше продуктите, а когато си приказваха, винаги беше навън. Не че не бдеше над нея като ястреб винаги когато идваше в града и тя бе наблизо. През последната година не спираше да я наблюдава. А ето че днес разбра съвсем ясно истината за потискащия й живот у дома.

Той също седна и се отпусна на стола. Пусна шапката си на земята и я загледа настойчиво. Изръмжа заканително и отново дръпна от пурата.

— Изнасили ли те снощи? — попита грубо и открито той.

Сесили се изчерви цялата и затвори очи. Нямаше смисъл да крие истината от него.

— Опита се — промълви тя. — Аз го ударих и той ме… сграбчи. Беше много пиян, иначе нямаше да успея да се измъкна, със или без синините. Винаги ми е налитал, но снощи вече…

Тя вдигна измъченото си лице към него.

— Скрих се в гората докато заспи, а и тогава не посмях да се прибера да си легна. — Лицето й се изопна. — Предпочитам да гладувам, отколкото да му позволя да ми направи това — натъртено заяви тя. — Съвсем сериозно говоря!

Той я наблюдаваше притихнал, а димът от пурата се издигаше плавно нагоре, привлечен от перките на вентилатора. Познаваше я достатъчно добре и знаеше, че никога не изоставя задълженията си, не се оплаква и не моли за нищо. Възхищаваше й се. А това означаваше много, защото у него се бе загнездило презрение към повечето жени. Особено към белите. Кръвта му кипна щом си представи как пастрокът й си позволява да й посяга. Никога не бе изпитвал толкова силно желание да смаже някого. Изтръска пепелта от пурата в голям стъклен пепелник и помълча още минута-две.

Сесили отпи от кафето, а връхлетялото я чувство на неудобство не си отиваше. Двамата все още си бяха чужди, а ето че той бе видял бельото й. Чувството бе ново, необичайно за нея, неизпитвано към никого, най-вече към мъж.

— Какво искаш да работиш, Сесили? — попита неочаквано той.

— Искам да стана археолог — веднага отвърна тя.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Защо?

— Имахме учител по история и география точно преди да завърша. Той беше археолог. Участвал в разкопките в Юкатан, при древните крепости на маите.

Зелените й очи вече блестяха от вълнение и интерес.

— Ще е страхотно да представиш на хората една древна цивилизация…

Гласът й пресекна щом осъзна колко непостижима е мечтата й. Сви рамене.

— Е, няма пари за такива неща. Мама имаше някакви спестявания, но той ги похарчи. Тя все казваше, че у него няма никакъв търговски усет и сигурно е била права, защото той почти успя да провали бизнеса на татко.

— Кога почина баща ти?

— Преди шест години — отвърна тя. — И миналата година мама се омъжи за оня.

Сесили затвори очи и потръпна.

— Все се оплакваше, че е самотна, а той й обръщаше внимание. На мен ми беше ясен. Защо тя не го видя какво представлява?

— Някои хора не са проницателни.

Черните му очи се присвиха, докато я разглеждаше.

— С какъв успех завърши училище?

— Шестици и петици — отвърна тя. — Бях много добра по история, география, биология.

Внезапно й хрумна неприятна мисъл.

— Да не се опиташ да ги накараш да арестуват пастрока ми? — попита ужасена тя. — Тогава всички ще разберат — добави тя, неспособна да скрие притеснението си.

Той срещна погледа й, усети страха й, че всички ще я сочат с пръст, че трябва да се яви на процес.

— Един опит за изнасилване не е ли достатъчен?

— Той не смята така — отвърна тя. — Но ти си прав. Сигурно цял ден е седял вкъщи и е мислил по въпроса. Довечера едва ли ми остава някакъв изход. Дори и да се скрия в гората.

Той се приведе към нея, подпрял единия си лакът на красивата черешова маса, приковал поглед в момичето.

Сесили почувства, че й се гади. Кръстоса ръце пред гърдите си и се загледа в празното, тръпнейки. Това бе най-ужасният кошмар от младежките й години.

— Добре, не се тревожи за това — успокои я тихо той. Тейт изглеждаше така, сякаш разказът й не го бе притеснил. Истината бе, че малко неща можеха да го притеснят. — Той няма да те докосне, обещавам ти. Намислил съм какво да правим.

— И какво ще правим? — Зелените й очи бяха още мокри, но вече изпълнени с надежда.

— Чух за една стипендия в университета Джордж Вашингтон. Намира се до Вашингтон, окръг Колумбия — обясни той, доволен, че се е научил да лъже така умело, без дори да му идва наум, че тази лъжа може да го връхлети някой ден. — Учебниците и общежитието също са платени. Отпуска се за хора без средства. Ти си подходяща. Искаш ли да кандидатстваш?

Тя се поколеба.

— Да. Но… ами, как ще отида, как ще кандидатствам?

— Сега не е моментът да мислиш. Има по-важни неща. В този университет имат добър курс по археология, а ще си и далеч от пастрока си. Трябва да ми кажеш ако искаш.

— Да, искам! — отвърна тя. — Но ще трябва да се върна до нас…

— Не трябва — прекъсна я той. — Никога вече.

Той скочи от стола и посегна към телефона. Набра някакъв номер, изчака, а след това проведе разговор на език, който определено не беше английски.

През по-голямата част от живота си, тя бе живяла близо до хора от народа лакота, но този език й бе напълно непознат. В него интонацията бе падаща, възходяща, неуловима, напяваше за древни места и носеше полъха на вятъра. Сесили хареса звученето му, съчетано с плътния глас на мъжа.

Той бързо приключи разговора.

— Тръгваме.

— Ами камиона, другите поръчки — обади се страхливо тя.

— Ще уредя да закарат камиона на пастрока ти и да му предадат каквото трябва.

Той не спомена, че смяташе сам да закара пикапа и лично да предаде съобщението.

— А аз къде ще отида?

— При майка ми, в резервата — обясни той. — Баща ми почина в началото на годината и тя е сама. Ще ти се зарадва.

— Нямам дрехи — упорстваше тя.

— Ще ти донеса твоите.

— Нещата изглеждат толкова лесни както ги представяш — обади се напълно озадачена тя.

— С всичко е така, стига да успееш да заобиколиш условностите. Още преди години се научих, че за да оздравее раната, трябва добре да я почистиш.

Тейт отвори вратата.

— Идваш ли?

Тя стана и изведнъж се почувства свободна и обнадеждена. Сякаш с нея се случваше едно от онези чудеса, за които говореха хората.

— Идвам…