Джанел Тейлър
Твърде лично (6)

Пета глава

Хънтър извъртя волана на джипа и спря за момент на банкета да се полюбува на гледката. Пътуваше надолу към брега. Океанът лежеше отдясно, оловносив от надвисналите облаци — необичайни за това време на годината. Дъждът барабанеше по гюрука. Постепенно се превърна в порой, който обливаше краката му през откритите странични врати.

Радваше се на дъжда — бурята се връзваше прекрасно с бушуващите в него емоции. След секунда размисъл подаде глава навън. Чувстваше се като първия човек на тази земя.

Никога не е бил добър в наблюдението под прикритие.

„Глупости! — намеси се вътрешният му глас. — Винаги си бил перфектен в това, с изключение на случая със сестра ти.“

Хънтър се намръщи и потегли към града. Освен че наблюдаваше и следеше Трой Ръсел, той го тормозеше след смъртта на Мишел. Първоначално Ръсел го пренебрегваше и като че ли се наслаждаваше на играта на котка и мишка. На няколко пъти дори открито се присмиваше на безсилната му ярост, докато веднъж Хънтър не го стисна за гърлото.

Не би могъл да го убие. Дори този долен червей Ръсел не би могъл да го накара да убие някого. Но искаше да го уплаши и успя. Това му струваше работата и уважението на колегите, но постигна целта си — Трой Ръсел беше влязъл в полезрението на полицията. Оттук нататък всяко негово подозрително действие биваше проверявано и анализирано, така че той не би могъл да нарани или да убие някого.

Или поне така си въобразяваше Хънтър. Всъщност не се получи. Никой в Лос Анджелис не желаеше да прекарва времето си в преследване на човек, който бе превърнал бягството от закона в своя професия. Хънтър беше поставеният под наблюдение и в резултат той напусна Градът на ангелите. И така, трябваше да живее със спомена за смъртта на сестра си, да преодолее манията си за отмъщение и в същото време да преоткрие смисъла на живота си.

Напусна полицията на Санта Фе, защото имаше нужда от време да преосмисли бъдещето си. Нямаше никакви ясни планове, но поне напусна работата, която не можеше да прикове вниманието му и използваше незначителна част от способностите му. Е, може би преувеличаваше, но натоварването беше далеч от това, с което беше свикнал в Лос Анджелис. Просто тук всичко ставаше по-бавно и в по-малки мащаби.

Вятърът духаше в лицето му. Усмихна се мрачно и се загледа в разбиващите се в брега вълни. Предложението на Алан Холоуей дойде точно навреме. Той търсеше с какво да се занимава и изведнъж получи възможност да довърши започнатото преди години. Хвана се за случая като удавник за сламка.

Джени Холоуей. Представи си тъмните й къдрици, които обрамчваха лицето й, разтревожените й сини очи, гъвкавата й фигура и изправената й стойка. Единственият път, когато я видя напълно отпусната, беше в резултат на няколкото питиета, които си беше позволила след дългите години стоицизъм. Беше преживяла твърде много, включително и самотното отглеждане на сина си. Синът на Ръсел. Синът, за когото Ръсел не подозираше, ако можеше да се вярва на Алан Холоуей. Дали не се беше върнал заради него?

Петнайсет минути по-късно Хънтър спря колата и слезе на понапуканата циментова площадка пред хотела си. Пороят бе престанал внезапно, сякаш някой още неразсънил се бог го беше забелязал и бе спрял забравено кранче. Въздухът бе леко освежен, но високата тропическа влажност обещаваше още дъжд.

Персоналът му се усмихна, като влезе и се отправи към стълбите. Не ползваше асансьор. Имаше нужда от физическо натоварване, за да намали напрежението. Вземаше стъпалата по две наведнъж и нетърпеливо закрачи към вратата си. Вътре бързо се съблече и излезе на балкона. Три етажа по-долу се простираше плажът. Щеше да оцелее, ако паднеше от тази височина.

Но никой не оцеляваше след падане от десетия етаж върху тротоара.

Изведнъж телефонът иззвъня. „Сигурно е Джени!“ — помисли си той и се упрекна за надеждата, която изпита, и за прекалено личните чувства, които си позволяваше.

— Ало. — Гласът му прозвуча спокойно.

— Калгари, ти ли си?

Той разпозна гласа на Алан Холоуей и го обзе ярост. За момент дори не можа да реагира, но това не спря Холоуей.

— Знам какво ще кажеш, но се случи нещо, за което трябва да знаеш. Жена ми смята, че онзи ден е срещнала Ръсел.

Хънтър настръхна.

— Къде?

— В магазина — отвърна Холоуей. — Ръсел е разговарял с нея, като се е престорил, че не я познава.

— Какво е казал?

— Нищо особено. Само се извинил, че я бутнал. Незначителен разговор. Но по-важен е начинът, по който я е гледал. Тя не го е познала веднага, но беше запомнила случката, защото й се сторила странна. Днес ми каза.

Хънтър сграбчи една фирмена химикалка и я завъртя нервно из пръстите си.

— Не ми се обаждай отново тук.

— Просто смятах, че е важно. Намислил е нещо и искам да знам какво е то! — Холоуей беше уплашен, независимо от надменния си тон. — Искам да опазиш дъщеря ми!

— Тогава не издавай местоположението й по този начин — просъска Хънтър.

— Притеснявам се за Роули. Ами ако е в опасност?

Хънтър се замисли за Роули Холоуей — всъщност Роули Ръсел. Отново го обзе лошо предчувствие.

— Мисля да съкратя престоя си и да се върна.

— Не! — извика Холоуей. — Недей, Трой не подозира за Роули. Остани при Джени.

— Ами ако грешиш?

— Знам къде е Роули и съм виждал приятелите на Джени, които се грижат за него. Той е добре. Джени е изложена на по-голям риск. Плащам ти, за да се грижиш за нея.

Хънтър щеше да счупи химикалката, но каза:

— Ще остана до края на седмицата.

— Добре.

— Следващия път аз ще ти се обадя. Разбра ли?

Холоуей неохотно се съгласи. Хънтър затвори и се втренчи в слушалката. Не че вярваше, че Трой е в състояние да проследи обажданията на Холоуей — този тип беше изпечен мръсник със склонност към насилие, а не хитър престъпник с железни нерви, с техническа осигуреност и познания. Хънтър знаеше, че между двата вида престъпници има огромна разлика. Все пак не беше излишно да прояви предпазливост.

Хънтър разкърши рамене, за да се успокои. В Санта Фе работеше из ранчото, поправяше оградите, помагаше на съседа за добитъка му — животните постоянно навлизаха в земята му от обширните си пасища. Той не разполагаше с времето, което изискваше нормалното поддържане на ранчо, и затова и не го правеше. Не се опитваше да пусне корени. Въпреки това простичкият живот му носеше удовлетворение и му помагаше да запази разсъдъка си след смъртта на Мишел. Пък и нямаше нужда от фитнес зала, за да поддържа формата си.

Телефонът отново иззвъня.

— Да?

— Хънтър, ти ли си? — Гласът на Джени му подейства като студен душ.

— О, здравей. — Ядът му мигновено се изпари. Замести го чувство на отчаяна безнадеждност.

— Не искам да те притеснявам, но се чудех дали не би искал да вечеряш с нас? Във вилата. Трапезата е много богата. И… аз бих искала да дойдеш — добави тя. Очевидно й костваше голямо усилие да бъде толкова пряма.

Копринената й кожа. Мекият, мелодичен глас. Усмивката, подобна на прелитаща пеперуда. Ако можеше поне за една вечер да забрави коя в действителност е тя…

Слепоочията му пулсираха. Тя беше недостъпна. Той можеше само да се отдаде на болезнено сладки, но неосъществими фантазии.

— Хънтър, там ли си още?

— В колко часа да дойда? — дрезгаво попита той.

 

 

Джени се беше втренчила в масата и броеше приборите. Сигурно горещината и безмилостното слънце я бяха побъркали. Да доведе Хънтър тук, означаваше открито да признае пред Магда, Фил и останалите, че между двама им има връзка. Чувстваше се притеснена и уплашена, сякаш щеше да го представя на семейството си.

— Не ставай глупава!

— С кого разговаряш? — Мат неочаквано се появи зад нея.

— Със себе си — с мен и с аз.

— И как успяваш да ги слушаш и двете?

Джени се засмя и отвърна:

— Страхувам се, че и двете не обръщат особено внимание на казаното.

Мат се бе превърнал за нея от проклятие в най-доверения й приятел.

— Разговорът да няма нещо общо с приятеля ти?

— Поканих Хънтър да вечеря с нас. Магда нареди да сложат още един прибор.

Мат се ухили.

— Я пак ми разкажи как се запознахте.

— В бара на хотел „Роса“. След като Магда падна в прегръдките му.

Той се изкикоти доволно и се отправи към Рита — най-хубавичкото момиче от персонала, което приготвяше цяла кана от любимия им коктейл. Намигна й и подаде празна чаша, а тя с усмивка му наля ледена „Маргарита“, а погледът й се спря върху мускулестите му гърди. Никой от мъжете в Буена Виста не си обличаше риза дори на вечеря — още повече, че масата беше навън, защитена само от платнен навес и огромен храст с розови цветове.

Мат галантно подаде на Джени пълна чаша. Чукнаха се и той каза:

— До дъно!

— След това пътуване всички ще се превърнем в алкохолици — каза Джени и отпи от своята. Не смяташе да пие повече, особено тази вечер, но леденото питие й подейства добре.

— Кога, ако не сега — възкликна Мат. Допи коктейла си, облиза устни и подаде чашата си на Рита, за да я напълни отново. — Животът у дома е труден и затова правилата не важат, когато си далеч.

— Какво му е толкова трудното на твоя живот? — попита Джени. Мат не приличаше на страдалец.

Той сви рамене.

— А, нищо конкретно. Живея като всички — познатата мелница — плащания, работа, още плащания. Затова, когато съм в отпуска, съм като отвързан! Ами ти?

— Обикновено не си взимам отпуск.

— Ама ти с какво се занимаваш? — Той я изгледа като някакъв съвършено рядък вид.

— Основно със счетоводство, с управление на ресторант, отглеждам сина си.

— Май много повече от мен се нуждаеш от почивка. — Той вдигна вежди. — Ето къде се вмества Хънтър в цялата история, нали?

Тя го погледна безпомощно. Чудеше се да се смее ли или да плаче.

— Стига, Мат. Остави ме на мира.

Той отново се ухили заговорнически, когато дойдоха Магда и останалите. Фил отсъстваше.

— Отмъщението на Монтесума — прошепна Магда злокобно. — Ще се наложи да се забавляваме без него.

— Аз няма да ходя никъде тази вечер — заяви твърдо Джени — и никакви молби не са в състояние да променят решението ми.

Приятелката й махна с ръка.

— Че на теб не ти се налага. На теб ще ти дойдат на крака.

— Късметлийка — промърмори Лиза.

— Кой е човекът? — поинтересува се Том Саймънс и прегърна страстно Алисия, сякаш бяха младоженци. При други обстоятелства Джени би го сметнала за очарователно, но сега сърцето й се сви. Том и Алисия бяха женени от много години и се разбираха чудесно. Семейство Брикман също бяха съхранили хармонията в отношенията си.

— Навъртайте се наоколо и ще се запознаете с него — покани ги Джени.

— О, непременно — възкликна Алисия. — Нали, скъпи? — Те се погледнаха влюбено.

Този път Джени бързо превъзмогна сантименталното си настроение.

Всички се насочиха към Рита и каната с „Маргарита“, а Джени се облегна на парапета и се загледа в белите шапки на вълните. Изведнъж страшно й се прииска да чуе Роули. Погледна към кухнята и се зачуди дали ще посмее да се обади при толкова хора наоколо. Вече знаеше как става — с кредитната карта в ръка и с поглед прикован в часовника, защото беше безбожно скъпо. Можеше да говори с Джанис или с Рик — те щяха да знаят как прекарват момчетата на лагера. Рик беше страстен запалянко и бе поел ангажимента да ги посещава.

Но не беше ли прекалено загрижена? Може би е по-добре да изчака още някой ден.

„Но защо? — запита се тя. — Той ти е син. Имаш правото да знаеш дали е добре. А и Трой се мотае там някъде…“

— Извинете ме за момент. Ще отида да се обадя по телефона — каза тя на Рита и се промъкна покрай бара.

Рита естествено не реагира. И тя като Лиза и Джаки не сваляше поглед от Мат Килгор.

 

 

Купонът беше в разгара си, когато Хънтър пристигна във вилата. Той стоеше на верандата, заслушан в звънеца. След секунда една от прислужничките отвори и отвътре долетяха мексиканска музика, силен говор и смях.

Камериерката го покани с усмивка да влезе и му посочи витата стълба, водеща надолу. Озова се в открита към басейна и вътрешния двор зала. Под голям навес бе подредена масата. Храната не беше сервирана, тъй като гостите все още танцуваха около басейна с пълни чаши — текила, съдейки по празните бутилки.

— Здравей! — приветства го жената, която падна върху него — Магда. Така май се казваше. — Заповядай и си вземи нещо за пиене.

Моментално пред ръката му се озова запотена чаша. Той я пое и погледът му попадна върху гърба на Джени. Тя стоеше в ъгъла на кухнята и като че ли разговаряше по телефона.

Магда го сграбчи за ръката и почти разля чашата си върху двамата.

— Ела и танцувай с мен. Мъжът ми е извън строя в момента и имам нужда от кавалер.

Това беше последното, което му се правеше. Той се опита да се измъкне, но жената беше много настоятелна. И така, с чаша в ръка той се поклащаше леко, като не изпускаше Джени от очи. Тя оживено разговаряше, като отмяташе непокорни кичури от очите си. Бе облечена в жълт саронг, а горнището беше индиговосиньо. Изглеждаше толкова крехка и уязвима, че с усилие си наложи да си припомни, че тя беше за него само служебен ангажимент. Просто една богата жена с известни проблеми, които той се надяваше да отстрани.

Магда го изтръгна от мислите му, като се хвърли в прегръдките му така, че той едва не си разля чашата върху загорелия й гръб.

— Просто я изпразни, миличък — окуражи го тя и го изчака да изпие коктейла си.

— Не съм много добър танцьор — отбеляза той.

— Че на кого му пука. — Притисна се към него още по-силно и се ухили: — Харесва ми да танцувам с красив синеок мъж. Жалко, че на Фил не му прилошава по-често — каза и направи пирует. — Чу ли това, Фил? — извика и погледна към горните етажи. — На път съм да се влюбя в друг. Не мислиш ли, че е време да се намесиш?

Хънтър погледна над навеса. От един от балконите им махна Фил.

— Взимай я. Ще си я върна, като се оправя.

Магда се разтревожи:

— Добре ли си, скъпи?

— Не, мисля, че умирам. Приятно прекарване. — Той влезе в стаята и затвори вратата.

Тя въздъхна.

— Винаги се намира някой, който да пипне вирус. Кубчетата лед са виновни. — Погледна подозрително чашата си. — Вчера се отбихме в едно крайпътно заведение и Фил хапна такос и пи безалкохолни с лед. Явно водата не е ставала за пиене. Трябва да подбираш заведенията, за да си сигурен в това, което консумираш.

— Дори и тогава си е въпрос на късмет. — В разговора се включи един от останалите. — Приятно ми е, Том Саймънс — представи се той и разтърси ръката му.

Хънтър изслуша мълчаливо целия разговор, изумен, че се опитваха да го запознаят с опасностите, които крие питейната вода.

— Аз съм в застрахователния бизнес — каза Том. — Ами ти?

— О, стига — прекъсна го Магда и го целуна по плешивата глава. — На никого не му се слуша за това.

— Ние просто си говорим — оправда се мъжът обидено. Той се върна при жена си, която беше толкова широка, колкото и висока. Тя го погали по рамото и получи целувка в отговор.

— Чашата ти е празна — отбеляза друга гостенка. — Позволи ми да я напълня.

— Не, благодаря.

— О, настоявам! — каза тя и я изтръгна от пръстите му.

В този момент Джени се върна.

— Говорех с приятелите, които се грижат за сина ми — извини се тя.

— Как е твоят сладур? — попита я Магда, като най-после пусна кавалера си, защото и нейната чаша беше празна.

— Добре е. На футболен лагер е с приятеля си Брандън. Родителите на Брандън, семейство Фъргюсън, се грижат за него, бащата — Рик, е запален по футбола и вече е ходил до лагера. — Тя си взе тортила чипс и го потопи в паничка със сос. — Джанис ми разказа, че Рик им е досадил със съвети и е станал за смях — това са нейните думи, не моите. Момчетата са го помолили да не ходи повече.

— Явно добре си прекарва. — Магда се отпусна на един шезлонг край басейна, откъдето можеше да наблюдава балкона си. На челото й се бе появила бръчица. Явно се безпокоеше за съпруга си. Хънтър, който не я беше осъдил за свободното й поведение, изпита симпатия към нея.

— Да, така мисля. — Джени придърпа една купа с чипс към себе си. — Искаш ли? — попита го тя.

Това беше предложение, на което не можеше да откаже. Той застана до нея и забеляза, че през разтворилия се саронг се виждаше съвършеният й крак чак до сините бикини. Чувстваше я толкова близо до себе си! Трябваха му големи усилия, за да успее да потопи чипса си в соса, без да се изцапа.

Тя му се усмихна и каза:

— Семейство Фъргюсън — онези, дето се грижат за сина ми — както и да е. Тяхното куче, Бени, на практика живее у нас. Лежи пред вратата и щом Джанис влезе с пощата ми, то се втурва вътре.

— Имаш куче на име Бени ли? — попита Том, който беше изпуснал нишката на разговора. Двамата с жена си вече седяха на масата, готови за вечерята.

— Не, кучето е тяхно — поправи го Джени, като се спогледаха с Хънтър, — въпреки че е осиновило мен и Роули. Бени на практика е част от семейството. В състояние е да обърне всичко наопаки дори по-бързо от сина ми.

Хънтър слушаше. Той беше виждал кучето. То редовно обхождаше сградата, махайки с опашка. Апартаментът на Джени не беше единственият, който посещаваше, но определено само него смяташе и за свой дом.

— Как ще се отрази преместването ви на Бени? — попита Мат. И той като Магда се бе изтегнал на шезлонг. Другата двойка, представена като семейство Брикман, седяха, слушаха и пушеха. Чакаха да напълнят отново чашите им.

— Не много добре предполагам — отговори тихо Джени и обясни за непосветените. — Местя се от Хюстън в Санта Фе.

— Джени ще отваря собствен ресторант — вметна Магда. — Сигурна съм, че вече ви споменах за това. Ще се казва „При Джинива“. С мексиканска кухня.

Още две жени се присъединиха към групата. Представиха ги като Лиза и Джаки. Те светкавично огледаха Хънтър и се спогледаха. Вече беше оценен и картотекиран и съдейки по израженията им, бе минал теста с отличие.

Джени повдигна вежди.

— Ти предизвикваш истински фурор.

— Е, опитвам се.

— Не мисля, че са ти необходими много усилия.

— Разкажи ни нещо за себе си — помоли Алисия Хънтър, когато седнаха на масата.

— Той работи за ЦРУ — каза Джени със загадъчна усмивка.

— Хайде, бе! — промърмори Магда. Изглеждаше заинтригувана.

— Не, сериозно, с какво се занимаваш? — Този път въпросът дойде от Джаки.

Хънтър вече бе обмислил какво да отговаря на такива въпроси, когато прие поканата.

— Допреди няколко години работех за охранителна фирма в Лос Анджелис.

— Пенсионира ли се? — Том го погледна изненадано. Явно му изглеждаше твърде млад.

— По-скоро съм в нещо като дълга ваканция.

— Каква охранителна фирма по-точно — запита Джени.

— За алармени системи — за дома и офиса. — Хънтър сви рамене и пое купата със запържен боб. Тази вечер бяха на мексиканска кухня.

— Всяка вечер на масата има нещо различно. Обикновено преобладава мексиканското. Можем и да си избираме какво да приготвят, но в крайна сметка винаги е фантастично — обясняваше му Алисия, докато си сипваше огромна порция боб.

— Жалко, че Фил не е тук — въздъхна Магда.

— Колко време ще останете в Пуерто Валарта? — попита Лиза. — По работа ли сте тук или на почивка?

— На почивка.

Всички се втренчиха в Джени, която замръзна на мястото си.

— Какво има?

— Какво мислиш? — попита я Магда.

— О, какво сте ме зяпнали! — Джени остави вилицата и вдигна ръце.

— Че защо не, скъпа, но не зяпаме само теб, нали? — провлече Магда.

За да заличат неловкия момент, заговориха за времето, за икономическото състояние на страната, за плановете за вечерта.

Така продължи, докато се хранеха. Накрая им поднесоха плодова салата. Хънтър отказа. Джени я опита и нейното доволно „ммм“ накара готвачката да се разтопи от удоволствие.

Хънтър се чувстваше странно сред тази жизнерадостна компания. Самотник по природа, той обикновено избягваше събиранията. Единствената причина да е тук, беше поетият към нея ангажимент. Е, трябваше да си признае, че не е само това, но в момента не му беше до такива мисли.

С изненада установи, че се наслаждава на вечерята, че дори му е забавно. Разсъждаваше върху причините, докато останалите чакаха такситата да ги отведат до града. Въпреки че прекара приятно с тях, сега се радваше, че тръгват.

Персоналът почистваше и се приготвяше да се прибира. Джени и Хънтър не знаеха какво да си кажат. Мълчаливо изчакаха, докато външната врата се затвори. Слънцето бе потънало наполовина в сиво-сините води на океана. Облегнали се на парапета, те го проследиха, докато не остана само слаб отблясък далеч на хоризонта.

Джени наруши първа мълчанието:

— Ти наистина ли работиш за охранителна фирма?

— А ти наистина ли ще отваряш ресторант в Санта Фе?

— Аз те попитах първа.

— А пък аз — втори.

Тя поклати глава, за да прикрие усмивката си.

— Ама че си потаен. Аз все още смятам, че си таен агент.

— Току-що напуснах работа. Това е истината. И нямам представа какво ще правя оттук нататък.

— По тази причина ли предприе пътуването дотук? Да откриеш себе си?

— Необходимо ли е винаги да има причина за дадено пътуване?

Тя се замисли.

— Може би не. За мен е нещо подобно — създавам си повратна точка в живота.

— Промяна от какво към какво?

Джени въздъхна, прибра един непослушен кичур зад ухото си и го погледна. Той проследи движението й.

— Наистина ли те интересува?

— Да. — И си помисли: „Повече от всичко друго“.

— От петнайсет години преливам от пусто в празно. Бях разглезено дете, което така и не превъзмогна смъртта на майка си и ненавиждаше втората съпруга на баща си. Предполагам, че все още не я понасям, само дето сега не ми се и налага да го правя — последното прозвуча като въпрос и Хънтър само кимна в знак на съгласие. — Тя не беше причината, но аз обвинявах нея, а също и баща си. Всичко звучи толкова изтъркано. Мразя да говоря за това.

Бях на петнайсет, когато майка ми почина, а на двайсет се омъжих. Баща ми беше против този брак, което само го направи още по-желан за мен. Но за да бъдем честни — в крайна сметка бях наказана.

Хънтър настръхна. Той се бе загледал в далечината, страхувайки се да реагира. Джени продължи:

— Той олицетворяваше всички забранени за мен неща и това засилваше желанието ми. Аз просто исках само него и никой друг.

Припомни си думите на Мишел: „Ти не разбираш! Просто искам да бъда с него. Имам чувството, че не мога да живея без него. Той е всичко, което имам (освен теб, разбира се), и е всичко, от което някога съм имала нужда…“.

— И така се омъжих. — Джени говореше със спокоен тон, но очите й бяха станали тъжни. — Само две седмици ми бяха необходими, за да осъзная, че съм направила огромна грешка. След шест месеца се разведох. Наложи се да помоля баща си за помощ. Беше ужасно. Трой се бе оженил за мен заради парите, които си е мислел, че ще наследя. — Тя се изсмя глухо. — Новината, че ще трябва да чака много години, преди да получа и един цент, сигурно направо го е смазала. По дяволите, дори не съм искала тези пари! — Тя въздъхна дълбоко. — Като съм започнала с баналностите, нека ти предложа още едно клише: щастието не може да се купи с пари. Нито пък спокойствието. С пари можеш да си купуваш само вещи, които ти осигуряват определен стандарт, но и това невинаги е така. Понякога можеш да си купиш хора. Баща ми плати на бившия ми съпруг да се разкара и аз му бях благодарна за това. Но това ще си остане последното нещо, което ми е купил.

— Как точно го е направил?

— Даде му един куп пари, за да се махне от живота ми завинаги — тя подпря брадичката си с ръце и за момент заприлича на изоставено малко момиченце.

— И той разкара ли се? — попита Хънтър с пресипнал глас.

— Да, за петнайсет години.

— Явно историята е с продължение.

— Да, Трой се е свързал с баща ми и си е показал зъбите.

— Още пари ли иска?

— О, не — изрече тя с ирония, прикриваща страданието и болката — казал му е, че иска да оправи нещата. По думите на баща ми: „Да се реваншира“. Искането за пари ще дойде по-късно.

— И ти се страхуваш да не те тормози отново.

— Направо съм сигурна, че ще го направи. Сега е в Хюстън или поне беше, но знам, че ще ме намери и в Санта Фе. Неизбежно е.

Хънтър знаеше, че е права. Искаше му се да й каже нещо успокоително, но като си представеше самодоволната мутра на Трой, не намери сили да я лъже.

— Ами сина ти? — попита той, знаейки, че това е слабото й място.

— Всъщност Роули е причината, поради която баща ми се поддаде на изнудването му. — Тя го погледна. — Трой е бащата на Роули, но не го знае. Все още.

Погледите им се срещнаха. Лекият бриз развя косите й и тя примижа. Миглите й бяха светли и дълги. Хънтър отмести един кичур от бузата й и очите му се спряха на съвършената извивка на устните й.

— Ти сподели толкова много с мен — каза той и с усилие отмести поглед.

— Това притеснява ли те?

— Не.

— Не бих си и помислила, че мога да те уплаша — отвърна Джени с едва забележимо облекчение. Той не помръдна. Изведнъж тя се стресна, че може би е казала повече от допустимото. — Какво има?

— Нищо.

— Напротив.

— Не ме бива в изповедите — намръщи се накрая той.

Тя задържа сините си очи върху неговите толкова дълго, сякаш гледаше право в душата му.

— Мисля, че това може да ти е само от полза в работата. Вярвам ти, че си в охранителния бизнес. И не знам дали си търсиш нещо. — Леко се засмя. — Може да ти се стори странно, но май ти предлагам работа. Имам нужда от помощ — добави вече по-тихо. — Когато те поканих, нямах такива намерения, но може би вътрешно…

Хънтър се загледа в потъмняващия океан.

— Какво точно имаш предвид?

— Не съм сигурна. Но каквото и да е то, ще ти се наложи да си в Хюстън, докато не се преместим, и после да ни последваш в Санта Фе.

Хънтър се чудеше какво да й отговори.

— Слушай — заяви тя, — увъртам, защото съм уплашена от това какво би могъл да направи Трой, когато разбере за Роули. Страх ме е и за Роули, който не знае истината за баща си.

— Която е?

— Виж, Роули знае, че Трой му е баща. Казала съм му, че ни е напуснал, преди да се роди, което си е точно така. И знае как изглежда той — бях му дала една снимка…

— Тогава какво още има да научи?

— Моля?

— Ти каза, че си уплашена за сина си, защото той не знае истината за баща си. Какво искаше да кажеш?

— О, просто, че той е едно отвратително същество. Не можеш да говориш на детето си подобни неща.

— Ти каза също, че бракът ти е продължил шест месеца, но още на втората седмица си осъзнала, че е бил грешка. Какво точно се случи?

— Просто го осъзнах — това е! — Тя се отдръпна от парапета, нервна и разтревожена под твърдия му поглед. — Трой беше търсач на слава и богатство. Той искаше парите ми.

— Защо е „отвратително същество“?

Тя се вцепени, пулсът й се учести, а очите й се разшириха. Несъзнателно обгърна тялото си с ръце.

— Просто е такъв.

— Той те е наранявал, нали? — каза Хънтър меко.

Джени преглътна с усилие.

— Да.

— Оженил се е заради парите, но е искал да притежава и самата теб. И то по някакъв извратен собственически начин.

Тя се разтрепери, а Хънтър се мразеше за болката, която й причинява. Но той знаеше точно какво причиняваше Трой Ръсел на сестра му и как тя упорито отказваше да приеме фактите, докато не стана твърде късно. Джени се бе оказала по-смела, но и тя не съзнаваше напълно последствията от грешката си, дори и след петнайсет години.

— Страх ме е от него — призна Джени. Думите й се изтръгнаха от дълбините на душата й.

— Малтретирал те е.

Очите й се напълниха със сълзи. Устните й трепереха и тя едва успя да прошепне:

— Все още не мога спокойно да се върна към тези спомени. Просто не мога. Бях ги затворила и заключила дълбоко в себе си, и бях хвърлила ключа. Но сега, когато той се свърза с баща ми, всичко това ме връхлита отново. Не мога да се контролирам, задушавам се.

— Шшт… Успокой се. — Хънтър я прегърна. Сърцето й биеше лудо. Искаше му се да я целуне и да стопи мъката й.

— Чувствам се толкова безпомощна — промълви тя хлипайки. — Ако посегне на Роули, ще го убия. Наистина ще го направя.

„Не и ако аз го докопам преди теб“ — помисли си Хънтър мрачно.