Джанел Тейлър
Твърде лично (5)

Четвърта глава

Чар. Това беше всичко, от което се нуждаеше един мъж — от чар. Добрият външен вид помагаше, но той се беше убедил, че и най-грозният човек на света постигаше желаното само с мъничко чар. А жените се влюбваха от пръв поглед. На секундата разтваряха крака и бяха готови да те обсипят със злато. Той беше овладял това изкуство до съвършенство — от него живееше.

Трой барабанеше с пръсти по волана на взетия под наем форд. Колата беше с цвят, наричан обикновено „шампанско“ — някакво неописуемо златистокафяво. Никой не би обърнал внимание на такава кола. По тази причина се спря на нея. Когато човек искаше да бъде незабележим, му трябваше нещо, което да не бие на очи. Щеше да му помогне да остане незабелязан, ако Джени станеше неспокойна.

Вече се беше случвало една вечер пред ресторанта. Тя бе ужасно изплашена и се озърташе непрекъснато, така че той се беше смъкнал на седалката и не посмя да мръдне чак докато не чу потеглянето на колата й. Дори в един момент реши, че го е видяла. Изчака известно време и бавно потегли след нея. Тя даже подмина апартамента си, повъртя се из квартала и едва тогава паркира на обичайното си място. Трой изостана, но понеже знаеше къде отива, това нямаше значение. Нейната предпазливост го изненада. Не можеше да се измъкне от него.

Той се усмихна със задоволство. Глупава кучка. Всички бяха глупави кучки. Бяха уличници по душа — дори и добрите момичета като скъпата Джени. Всички тайничко копнееха някой мъжкар да им разкъса дрехите и яката да ги опъне. Той не беше съвсем наясно с това, докато беше с Джени, но през годините научи това-онова. Сега беше нетърпелив да сподели с нея опита си.

Все още не беше влизал в дома й… Но бе успял да разбере коя е нейната стая и коя — на момчето. Хлапето изглеждаше приблизително на тринайсет, но беше буйно и почти неуправляемо. Трой беше същият на неговите години, въпреки че израсна в друга среда. „Кой ли е бащата?“ — чудеше се той. Беше вбесен от факта, че Джени не само го заряза, а и малко след това е забременяла. Алан Холоуей му подхвърли някаква сумичка, за да го разкара. Би дал всичко, за да отърве скъпоценната си дъщеря от злия зет.

Добре де, но кой я беше оправил? Алан не беше споменал на срещата им за момчето. Всъщност той не беше казал кой знае какво. Само настояваше и изискваше — за това го биваше. Дори не успяваше да прикрие страха си от Трой.

— Това е добре — каза си той и погледна към портите от ковано желязо, които водеха до имението на Холоуей. Старецът живееше тук заедно с красивата си и глупава съпруга. Трой се беше постарал да изучи и нейните навици. Беше я засякъл в един от скъпите магазини, в които продават само екологично чисти храни и неща от естествени материали. Тя тъкмо разглеждаше някакъв бекон без нитрати, когато той я блъсна уж неволно, а после започна да й се извинява. Натали — така се казваше. Той се съмняваше, че би могла да го познае. Не се бяха виждали кой знае колко през онези отдавна отминали дни. Тя присъстваше на сватбената церемония на Трой и Джени, организирана по настояване на Алан, след като се завърнаха от бягството, но беше толкова загрижена за собствения си външен вид, че едва ли би си спомнила как е изглеждала булката. След това така се напи с шампанско, че се наложи да я откарат.

На практика Трой почти не я беше виждал след това. Алан нямаше навика да ги кани на гости. И все пак знае ли човек…

Натали въобще не направи връзка. Прие извиненията му и се усмихна по характерния си отсъстващ начин. При други обстоятелства Трой би сметнал това за предизвикателство и би започнал да я ухажва. Всяко ненадейно сексуално завоевание бе добре дошло. Но сега имаше други планове и Натали Холоуей не се вписваше в тях.

Джени обаче беше съществена част.

Тя беше там, където са парите.

Трой беше казал на Алан, че иска да поправи миналите си грешки. Ама че глупост! Няма човек, който да иска да се поправи, освен ако не става въпрос за пари или не е имал директен разговор с Господ. Трой Ръсел със сигурност не беше получил неочаквано просветление. За сметка на това можеше да се преструва. Ролята беше лесна — просто включваше друг вид чаровност.

— Какво искаш? За какво си дошъл? — грубо го посрещна Холоуей.

— Имах доста време да премисля миналото си. Просто искам да постъпя правилно.

— Платих ти предостатъчно, за да стоиш далеч от Джени.

— Толкова години изминаха оттогава — съгласи се Трой, — тук съм, за да изкупя грешките си.

— Ако я доближиш, ще те накарам да съжаляваш!

Само страхливците поставяха ултиматуми. Думи, думи, думи. Празни заплахи. Трой се беше научил да не им обръща внимание и да овладява собствения си гняв. Холоуей беше една скръндза. Държеше парите си в акции и недвижими имоти. Не се беше погрижил за дъщеря си, която се бе заробила в онзи ресторант и живееше в мизерния си апартамент. Може би мразеше бащата на момчето дори повече, отколкото ненавиждаше Трой.

Това вече нямаше значение. Джени щеше да получи всичко след смъртта на баща си. Натали не беше нищо повече от украса — непотребен израстък, който щеше да бъде отстранен. Джени беше наследницата.

Трой се намръщи. Навремето наистина се прецака. Беше твърде млад и не знаеше как се играе тази игра. Остави се на гнева да го води. Вече не беше така. Като побеснееше сега, си намираше начин как да изпусне парата. Беше толкова дяволски лесно да правиш хората на глупаци.

Той се усмихна и си взе дъвка. Беше отказал цигарите. Не можеш да спечелиш сърцето на кльощава богата жена, ако държиш цигара. Самите те пушеха като комини, но кавалерите им трябваше да са чисти като сълза. Харесваше му да ги оправя, но винаги държеше под око портмонетата. Понякога ги напиваше и им задигаше парите. Но това ставаше рядко. Обикновено ги използваше, за да научи имената на техните приятелки, после на следващите приятелки и т.н. На два пъти попадаше на жени с много пари, които се натискаха да го обсипят с грижите си, но и двата пъти се появяваше някаква пречка. Мишел Калгари. Само като си спомнеше за нея, и го обземаше гняв. Беше допуснала да забременее и ревеше по цял ден. Той не можеше да го понесе.

Сега беше в период на изчакване. А как можа да забрави Патриша — но парите й не му бяха достатъчни. Той искаше своя дял и това й струваше милиони. От време на време се появяваше и я правеше щастлива, но след като проучи финансовото й състояние, разбра, че то е далеч под това на Алан Холоуей. За късмет на Пам той не смяташе да се продаде толкова евтино.

Потегли към апартамента на Джени. Отново беше тъмен. Така беше от няколко дни. Изведнъж му дойде наум, че сигурно е заминала.

Вероятно Алан я бе предупредил за неговата поява.

Обзе го леден гняв и той така стисна волана, че кокалчетата му побеляха. Обърна колата обратно към имението. После размисли и тръгна към ресторанта й. Изскочи от колата почти в движение.

— Шибано копеле! — просъска през зъби. Щеше да убие Холоуей. Както беше сигурен, че утре слънцето ще изгрее, така бе сигурен в решението си.

— Добре дошли „При Рикаро“. Единична маса ли ще искате? — посрещна го закачливо момичето на входа.

„Майната ти!“ — помисли си Трой, но на лицето си беше лепнал усмивка.

— Освен ако не поискаш да ми правиш компания…

Тя му се ухили дяволито и го поведе към една маса до стената, след което се отдалечи, поклащайки бедра.

„Чар“ — напомни си той и се огледа да види сервитьорката, която предишния път така приятелски разговаряше с Джени. Той ги бе наблюдавал от ъгловата маса, но си тръгна, преди Джени да го забележи. Не очакваше да е на работа онази вечер и доста се стресна, когато тя мина на десетина крачки от масата му, без да го забележи. Веднага след това си тръгна, като остави и доста добър бакшиш. Не искаше да бъде запомнен като посетител, измъкнал се, без да плати. Трябваше да бъде незабележим.

Ето че я откри. Установи, че не е на нейна маса, и се премести.

— Здравейте! — изрече тя. — Не идвахте ли и преди няколко дни?

— Явно това място ми липсва — отвърна той леко стреснат.

— А-ха-а. — Тя се дръпна леко назад. — Разгледахте ли вече менюто?

— Какво ще ми препоръчате?

— Всичко е толкова вкусно. Ако обичате италианската кухня, сте попаднали на подходящото място.

Накрая той се спря на някакъв морски специалитет. Тя му го поднесе с чаша кианти, след което повторно го изненада, като му прошепна:

— Тя не е тук тази вечер. Замина на почивка.

Значи бе забелязала, че наблюдава Джени. Направо се вбеси, че беше проявил немарливост.

— Заедно със сина си ли?

— С Роули ли? Така мисля, а може би не. Познавате ли се? — попита тя с леко съмнение.

Трой внимателно подбра думите си.

— Бегло.

— Тогава по-добре действайте, като се върне, защото ще се задържи само няколко дни. Нали се премества. Даже не съм сигурна, че ще мине през ресторанта, преди да замине.

Трой сви юмруци под масата, но спокойно изрече:

— О, да. Тя спомена, че напуска Хюстън. Накъде се е запътила този път?

Тя го огледа, като че ли се колебаеше доколко може да му се довери. Трой сви рамене, опитвайки се да изглежда безобиден, и безгрижно подхвърли:

— Не е нужно да ми казвате. Аз ще й се обадя.

— Отива в Ню Мексико — отговори тя. — Кажете ми името си, за да й предам, че сте се отбили.

— Казвам се Майк Конрад. — Той се престори на разочарован. — Страхувам се обаче, че ще я изпусна. Утре се връщам в Синсинати.

— Е, добре, Майк Конрад, ще й предам, че е изпуснала една чудесна възможност.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас.

Докато я гледаше как се отдалечава, Трой се изпълни със задоволство. Ню Мексико беше голям щат, но единственото, което трябваше да направи, бе да я последва и пъзелът щеше да се подреди. И този неин син… Роули.

В крайна сметка вечерта се оказа успешна.

 

 

Джени лежеше със затворени очи на белия шезлонг, печеше се на слънце и се потеше. Всъщност направо се изпаряваше под безмилостното мексиканско слънце. Като отвори очи, видя само червени танцуващи дяволчета. Въздъхна и отново затвори клепачи. Много й се искаше да успее да се наслади на почивката си.

Приятелите й вече подгряваха с маргарити, нищо че беше едва следобед — време, което всеки уважаващ себе си мексиканец прекарваше в сладка дрямка. Джени бе решила да се скрие от жегата и да атакува живота едва привечер, когато сенките се издължат. Вместо това се печеше на слънце! Е, вярно, че нейната сиеста в прохладната стая бе прекратена от климатика, който изхвърли локва вода около леглото й. Хуакин, прислужникът, в момента се опитваше да оправи нещата.

Мислеше си за Хънтър Калгари и за Трой. Тя толкова решително го бе изхвърлила от живота си, че през последните петнайсет години той се бе превърнал в далечен спомен. Но след появата на Алан само преди броени дни, я обзе силна тревога. Понякога й се искаше да разкъса пашкула на мнимото си спокойствие и да закрещи.

Върна се в стаята, взе си душ, избърса се, изсуши си косата, прибра я на тила и се взря в огледалото. Оттам ясните й сини очи я гледаха иронично.

— Нищо не можеш да ми направиш, Трой — каза тя сериозно на отражението си.

Междувременно Магда, Фил и останалите се опитваха да се напият. Разговорът се въртеше около стойността на таксиметровите услуги. Никой не искаше да рискува да шофира в такова състояние. На Джени й се прииска да се скрие обратно в стаята си. Не беше против алкохола, но те бяха в такова състояние, че тя отново се почувства не на място.

— Джени, любов моя! — възкликна Магда и размаха ръце към нея, разливайки част от коктейла си по пода.

— Нека ти приготвя питието. — Фил пак носеше смешната си барета. Джени се усмихна и кимна. До гуша й беше дошло да бъде госпожица Отговорност, госпожица Благоприличие и госпожица Скука. Всяка грешка от младите си години беше изкупила стократно. Беше време да се позабавлява. Още повече, че Роули е в безопасност при семейство Фъргюсън и нямаше за какво да се притеснява.

Костваше й огромни усилия да забрави проблема „Трой“. Погледна към телефона, но за да се свърже с Фъргюсън, й трябваха по-добри познания по испански и кредитна карта. Сигурно Роули прекарваше чудесно на лагер, но тя се безпокоеше. Може бе още една „Маргарита“ щеше да й помогне.

Беше време да отиде при останалите.

— Заповядай, скъпа! — Фил й поднесе чашата с поклон.

— Благодаря.

Един човек се отдели от групата и се приближи. Това бе свободният мъж — Мат някой си. Джени отчаяно се опита да измисли нещо оригинално, но накрая само любезно се усмихна. Той цял следобед се бе шегувал с Лиза и Джаки, но явно сега бе неин ред да сподели чудесната му компания. Май ставаше цинична. Е, през последните петнайсет години това й вършеше работа…

— Привет — каза той и се отпусна до нея на шезлонга.

— Здрасти — отвърна Джени. Напомняше й на пораснал тийнейджър — поне жаргонът беше същият.

— Често ли се отбиваш тук? — ухили се той.

— Всеки ден през следващата седмица.

— Аз се казвам Мат. А ти си Джени.

Тя вдигна чаша за поздрав. Искаше се й се да каже нещо умно, но без успех. Ама че работа! Животът беше твърде кратък, за да се пилее в опити за постигане на съвършенство.

— Майка ми се казва Дженифър.

— О?

— А баща ми — Тед — ухили се той отново. — Отегчавам те до смърт, нали?

Тя поклати отрицателно глава. Колко ли часове трябваше да минат, за да може да се измъкне? Хънтър й беше обещал „Маргарита“. Чудеше се дали не може да пропусне вечерята и да изчезне още сега. Добре, но какво щеше да прави? Да го чака на бара? Да се опита да му позвъни в стаята?

Решението бе толкова очевидно, че се изненада как веднага не й е хрумнало. Още преди Мат да отвори уста, за да пробва друг подход за сближаване, тя си погледна часовника и скочи:

— Леле, колко късно е станало! Трябва да тръгвам за хотел „Роса“. Ще вечерям там.

— Така ли? — Магда размаха ръка, украсена със сребърна гривна с тюркоази — собствено производство.

— Да, заради ресторанта — поясни Джени. — Чух, че кухнята им е страхотна. Бих могла да ползвам някоя идея. — Тя се усмихна: — Заимствам само от най-добрите.

— Ще дойда с теб — самопокани се Мат.

— А-а, не, Мат — смъмри го Магда. — Не можем да изхвърлим тази храна! Какво ще си помисли персоналът? Страшно ще ги обидим!

— Вие останете тук, а ние с Джени ще пробваме ресторанта. — Той намигна на Джени. — Ти ще поръчваш, а аз ще плащам!

Джени се втренчи в него, ядосана на себе си, че не може да отвърне със същата безпардонност. Сви рамене и отиде да се преоблича. Лиза и Джаки само се спогледаха. Докато я нямаше, Мат бе повикал такси. Беше се издокарал в тесни дънки и черна риза, разкопчана до пъпа.

„Ама че работа!“ — с досада въздъхна Джени на тръгване.

 

 

Само Мат й липсваше! От момента, в който й отвори вратата на таксито, беше започнал да се държи собственически. В последния момент Джени се опита да покани Лиза и Джаки, но те й отказаха, като хвърляха сърдити погледи към бившия си кавалер.

Той изобщо не забелязваше какво става. Когато таксито се спусна от хълмовете и навлезе в града, той я прегърна през раменете.

— Не съм се надявал, че ще излезеш с мен — сподели той със самодоволна усмивка. — Ти си направо „Желязната лейди“, ако се сещаш какво имам предвид.

— Да излизам с теб ли?! — изненада се тя.

— Знам, че хотел „Роса“ предлага добра храна, но наоколо има и други местенца, които да пробваме — по-подходящи за музика и танци.

— Интересува ме само храната, Мат. Затова отивам в хотел „Роса“.

— Е, добре — намръщи се той.

Възпитанието на Джени не й позволяваше да го наругае.

Толкова години самоконтрол си казваха думата. Но той наистина й досаждаше. Трябваше да направи нещо. Все пак имаше среща с Хънтър Калгари.

Щом Мат й отвори вратата на таксито, тя каза:

— Не бях съвсем откровена с теб. Имам среща с един човек. Реших, че трябва да знаеш.

Тя затърси пари в чантичката си, но Мат я възпря.

Той плати и остави бакшиш.

— Можеше да ми кажеш.

— Че ти не си ме питал! — Джени се отправи към входа на ресторанта.

— Ей, почакай. — Той избърза да отвори вратата, което я раздразни още повече.

— Слушай…

— Не, извинявай, аз…

— Не, слушай ме — сряза го тя. — Още една седмица ще прекараме заедно във вилата. Нека си изясним нещата. Тук съм просто на почивка. Това е единственото, което ме интересува. Ясно ли ти е какво имам предвид?

— Да, разбира се. Тишина и спокойствие.

Тя кимна.

— И така — не ми трябват недоразумения.

Той се ухили отново. Имаше широка усмивка — лъчезарна като на Том Круз. Вероятно жените много си падаха по нея. Само че той проговори и развали илюзията:

— По-спокойно, де! Още не съм ти поискал ръката.

После се обърна и влезе преди нея.

 

 

Хънтър видя, че Джени не е сама. Придружителят й имаше руса коса, късо подстригана, убийствен тен, очевидно придобит след дълги часове внимателно излагане на слънце, тесни дънки, всеки момент готови да се сцепят и разкопчана до колана черна риза. На пръв поглед изглеждаше на около двайсет, но дългите години на наблюдение казваха на Хънтър, че е прехвърлил трийсетте. Кой, по дяволите, беше този? И защо тя беше с него?

Отговорът го осени мигновено: беше от гостите във вилата. Държеше се ужасно фамилиарно с Джени… и на нея това не й харесваше. Хънтър се успокои и продължи да ги наблюдава. Той се намираше в съседното сепаре. Делеше ги бамбуков портал.

Тя очевидно се чудеше какво да предприеме. Оглеждаше се наоколо и неволно си разтриваше врата с ръка — или от неудобство, или заради жегата. А може би и по двете причини. Беше необичайно горещо — въздухът трептеше. Не се усещаше дори и полъх от океана. В ресторанта бе много задушно.

Хънтър се разкъсваше между желанието си да пристъпи към тях и да отведе Джени, и необходимостта да я проучва още известно време от разстояние. Би искал да я наблюдава по-дълго, но в крайна сметка имаха определена среща, която бе на път да се провали. След кратък размисъл той излезе от сянката и се отправи към тях.

Тя погледна нагоре, видя го и усмивката, която му отправи, повдигна самочувствието му, но и пробуди съвестта му. Тя започваше да разчита на него, а той не беше човек, на когото можеше да се опре. Не и по този начин — надхвърлящ физическата безопасност.

— Здравей — му каза Джени и погледна несигурно към русия. Хънтър му хвърли поглед, изразяващ всякаква липса на интерес, но в отговор получи класическа поза на отхвърлен мъж. Мат примигна, отстъпи на крачка от Джени, след което скръсти ръце и загледа неодобрително Хънтър.

— Довела съм… ъ-ъ… подкрепление — каза Джени. — Мат е отседнал при нас във вилата. Мат, запознай се с Хънтър Калгари.

Той неохотно протегна потната си ръка.

— Мат Килгор.

Ръкуваха се. Хънтър го огледа преценяващо. Мъжът беше с около пет сантиметра по-нисък от него и имаше разглезения вид на мамино синче. Хънтър реши, че е привлечен от парите й. Най-вероятно си беше изпросил и поканата. Може би го съдеше твърде сурово и сигурно погрешно, затова попита:

— Отдавна ли сте приятели?

— А, не! — Джени побърза да го опровергае. — Познавам се с Магда и Фил от известно време. Те ми организираха пътуването. Срещнах се тук с Мат. — Тя го погледна подозрително. Той още не беше изрекъл нито дума.

Хънтър го погледна с очакване и той накрая каза:

— Да, и аз познавам Магда и Фил.

Джени повдигна вежди.

— О, аз мислех, че си с Лиза и Джаки.

— Така е. Дойдохме заедно — отвърна той с досада, оглеждайки се наоколо. — Те ме поканиха, но познавам и семейство Монтгомъри доста добре.

„Да, бе, как пък не“ — помисли си Хънтър. Този не беше много убедителен и Мат попадна в списъка на Хънтър — „да се държи под око“ — щеше да го проучи по-късно. Все пак беше длъжен да се грижи за безопасността на Джени.

Оберкелнерът им избра маса близо до океана. През отворената врата влизаше пясък. Стените бяха от бамбук — лесни за сваляне при промяна на времето. Червените свещници хвърляха странни отблясъци. Над главите им имаше гирлянди от просветващи лампички. Усещаше се лекият бриз. Шумът на вълните беше доста силен и те повишиха гласове, за да се чуват.

Мат пръв успя да кавалерства на Джени за стола. Чудесно. Ще го остави да се суети около нея и да се прави на маймуна. Даже беше по-добре да се държи по-резервирано. Прекаленото сближаване беше опасно. Все пак тя беше дъщеря на богаташ и бе твърде хубава, за да й се има доверие.

Хънтър поотдалечи стола си от масата и протегна крака. Обувката му неволно докосна сандала на Джени и тя се отдръпна като опарена. Мат запали цигара и младата жена се намръщи. Значи принцесата не обича дима, но това явно не му направи впечатление. Той въздъхна със задоволство и каза:

— Боже, колко е хубаво, че тук може да се пуши. Знаете ли в колко много ресторанти вече е забранено? Това е като лавина. А пък за Калифорния — направо забрави. Там дори и в баровете не се пуши. По дяволите, че аз не мога да пия без цигара!

С помирителен жест той подаде пакета към Хънтър, който трепна. Странна работа — само преди няколко дни умираше за цигара, а сега въобще не му се пушеше.

Джени се беше извърнала настрани — дистанцирана или от дима, или от мъжете. Изведнъж като че ли я бе обзела меланхолия. На Хънтър не му хареса да я вижда такава. Прииска му се да я хване за ръката и да я попита какво й е. Един ужасно тривиален жест на проява на внимание, но му се искаше да я успокои, че няма за какво да се тревожи, щом той е поел нещата.

Вместо това остана неподвижен.

 

 

Джени престана да следи разговора между Мат и Хънтър. Заслуша се в глухия шум на океана, в лекия плясък на вълните, който за секунди можеше да се превърне в рев. Явно очакванията й за вечерта бяха прекалено високи. Тя съвсем се отнесе.

Хънтър седеше отпуснат срещу нея, а краката му бяха само на сантиметри от нейните. Ризата му беше леко разкопчана на врата, но не по вулгарния начин на Мат, а някак небрежно, сурово и закачливо. Само това й стигаше, за да се възбуди. Тя не можеше да повярва какво става с нея. Дълги години бе потискала всякакви чувства у себе си до степен, че загуби интерес към противоположния пол, а сега бе обсебена от присъствието на един мъж. Дявол да го вземе! Той изглеждаше толкова… съвършен.

Тя не знаеше какво да предприеме.

„Пусни се по течението! Остави се на чувствата си! Прави любов цяла нощ…“ — нашепваше й някакъв глас.

Едва не закри лицето си с ръце, засрамена от мислите си.

— Ей, Джени! — възкликна Мат и удари с ръка по масата. Тя подскочи. Той иронично изрече: — Е, не се връзвай толкова!

Тя се усмихна едва-едва. Той все повече й приличаше на тийнейджър и все по-малко й харесваше.

— Какво ще пиеш? — попита я и махна на келнера.

— Газирана вода? — отвърна Джени.

Мат изсумтя разочаровано и си поръча текила. Хънтър си взе бира.

— Чакайте… нека бъде „Маргарита“, вместо вода.

Имаше нужда от нещо по-силно. Пък и алкохолът можеше да й даде сили да посрещне развихрилата се сексуална фантазия. Всъщност май не беше добра идея да пие точно сега. Реши, че в крайна сметка не й пука. Госпожица Отговорност си беше взела почивка.

Мат дрънка глупости известно време, а Джени и Хънтър мълчаха. Най-после питиетата дойдоха. Мат обърна на екс първата текила, тръсна глава и попита:

— А вие двамата как се запознахте?

— Срещнахме се снощи. — Джени погледна към Хънтър, който чоплеше етикета от бутилката си. Очите им се срещнаха и тя извърна поглед.

— Така ли? — Мат погледна към нея, после към другия мъж. — В Пуерто Валарта ли?

— Тук, в хотел „Роса“ — отвърна Хънтър, тъй като Джени май не можеше да измисли какво да каже.

— Сериозно! И веднага си определихте среща? — Той бутна стола си назад. — Ех, Джени, Джени — трябваше да ми кажеш каква е работата.

— Всъщност няма нищо за казване — отговори тя спокойно, макар че се изчерви като ученичка. Слава богу, че беше полутъмно. — Просто снощи с Магда, Фил и останалите се видяхме тук случайно. Магда си скъса сандала.

— Тя падна върху мен — добави Хънтър с лек блясък в очите.

— Кой — Джени?

— Не, Магда — обясни Джени. — Тя се спъна, завъртя се и… — посочи скута на Хънтър. Погледът й за момент се спря върху токата на колана му и издутите дънки.

— Тъкмо мислех да им се представя — вметна Хънтър — и ми се падна тази чудесна възможност.

Мат погълна втората си текила.

— И така — да остана ли или не?

Това беше най-свястното нещо, което бе казал тази вечер. Джени дори престана да изпитва антипатия към него.

— Остани — каза. Хънтър едва не изстена. Той видя как тя омекна и за пореден път се учуди на женската податливост. Наистина ли не знаеше и не виждаше? Този тип я преследваше по съвсем други причини.

— Благодаря. — Мат я дари с ослепителната си усмивка. Изглеждаше щастлив, че тя благоволи да не го изгони. — Хайде да поръчаме още по едно! Този път и ти, Джени, ще изпиеш една текила.

„Заслужава жив да го одерат“ — мрачно си помисли Хънтър.

 

 

Два часа по-късно, след чудесна вечеря, която затвърди добрата репутация на ресторанта, Джени се отпусна доволна на стола си. В крайна сметка се оказа, че Мат не е чак толкова лош. Явно бе взел решение да я преотстъпи на Хънтър и сега се наслаждаваше на вечерта. Тя си помисли, че мъжете са много по-свестни, когато не се опитват да се докажат. Мат вече беше изпил няколко текили, а Хънтър продължаваше да бъде все така спокоен и дистанциран. Личеше си, че бирата не му оказва въздействие, а той не желаеше нещо по-силно.

Сърцето й се сви. Дали не се държеше като идиот?

— Аз май ще пообиколя — намигна им Мат. Леко се препъна, докато се измъкваше от мястото си, после се огледа и заяви високо: — Няма проблеми! Всичко е на-р-ред…

Хънтър го проследи с поглед как се приближава към бара, където две самотни блондинки пиеха коктейли, после се обърна към Джени. Тя се беше отпуснала на стола. Явно беше попрекалила с алкохола и нейната недосегаемост почти се беше стопила. Изглеждаше… очарователно. Толкова му се искаше да не е така.

Тя го изгледа продължително, после се приближи и самоуверено изрече:

— Е, добре. Сега сме сами. Дойде време за въпроси.

— Давай.

— Ти си тук на почивка. С какво се занимаваш в Щатите? — И за по-убедително посочи на север.

— В момента съм безработен. Тъкмо напуснах работа.

— Каква работа?

— Правителствена.

— Това стеснява кръга от възможности. — Хвърли му кос поглед. — Ти си агент на тайните служби.

Той се ухили.

— Значи не… — Засмя се глупаво, чудейки се защо всичко й се вижда толкова весело. — Ти си пощальон. Не, не… ти си сенатор от западните щати. От Айдахо. Или може би от Уайоминг. Приличаш на каубой.

Хънтър вдигна вежди.

— На каубой ли?

— Е, не истински. Само ходиш така.

— Смяташ, че краката ми са криви?

— Опитваш се да ме затрудниш — обвини го Джени. — Просто се движиш по такъв начин. Някак бавно, спокойно и отпуснато — едва не добави „и секси“. — Аз всъщност не познавам истински каубои, така че може и да греша.

— Хюстън е пълен с говеда. Или с хора, които се държат като такива. — Той се усмихна.

Имаше страшно сексапилна усмивка, по която тя нямаше намерение да се подведе. О, не, за нищо на света! Беше вече минала през това. За бога, беше вече на трийсет и пет и такива неща не биваше да й въздействат.

— Не помня дали ти казах, че съм от Хюстън.

— Спомена, че баща ти живее там.

— А-а… да. — Тя бе споменала за баща си, когато Мат бе направил няколко пренебрежителни забележки за семейството си. Хънтър изглеждаше обезпокоително трезвен, докато тя бе прекалила с алкохола.

— Освен това каза, че се занимаваш с ресторанти — добави той.

— Откривам мой собствен. Чудя се дали това не е грешка. Ти как мислиш? Всички ми казват, че няма да успея в този бизнес. Бил твърде непостоянен. Ресторанти се отварят и фалират само за месец — тя щракна с пръсти, горда, че плува в свои води, — въпреки това баща ми се справя чудесно, а аз цял живот с това съм се занимавала.

— Мисля, че ще успееш.

Неговите думи дълбоко я трогнаха. Едва не се разплака — на пръстите на едната ръка се брояха хората, които вярваха в нея. За да се прикрие, изпи на един дъх остатъка от последната си Маргарита и примигна.

— Обикновено не пия толкова — обясни тя. — Знам, че всеки пияница на планетата се оправдава по този начин, но в моя случай е истина. Съжалявам. — Внимателно постави чашата на масата.

На Хънтър му се прииска да я целуне. Не трябваше да се оправдава, че рядко пие — това беше изписано на челото й.

— Няма нужда да се извиняваш — изглеждаш чудесно.

Сините й очи го изгледаха изпитателно.

— Казваш го просто така.

Той поклати глава.

— Може би имам нужда от кафе.

— Какво ще кажеш за разходка по брега?

Тя се замисли за момент и после кимна:

— Да, добра идея.

Той остави пари за сметката и я поведе покрай бамбуковите паравани към плажа. Пясъкът преминаваше в дребни камъчета, а по-нататък брегът ставаше скалист. Хънтър я хвана за ръка. Повървяха мълчаливо няколко метра.

— Знаеш ли защо съм тук? — попита тя. Изглеждаше така, сякаш иска да сподели нещо важно. — Бягам. Точно това правя.

— Точно затова служат отпуските — каза той и си помисли, че би трябвало да се вслуша в собствения си съвет.

— Но докато съм тук, аз бягам от реалния свят. Предполагам, че това е валидно за повечето туристи, но за мен е съвсем буквално. Аз съм пред прага на голяма промяна в живота си. А и Магда настоя да дойда и — ето ме тук.

— Мисля, че добре си направила.

Тя кимна.

— И аз така си мислех. Само че когато Мат каза, че ще дойде… — Вдигна очи към луната и се подсмихна: — Не знаех как да реагирам! Хем знаех, че ще се видим, хем не можах да го разкарам. Исках да му кажа да се маха. Pronto. — Погледна го и продължи: — Забележи как използвам испанския си!

Хънтър се засмя. Той с изненада установи, че не се беше смял от години.

— Ти говориш съвсем като местните.

— Стига, де! Не успях да се държа грубо. Отново се намеси госпожица Отговорност, но и тя понякога имаше нужда да се отпусне.

— Госпожица Отговорност ли?

Джени се усмихна дяволито, повдигна се на пръсти и прошепна:

— Ще ти кажа една тайна. Аз дори не я харесвам.

— Ще ме запознаеш ли с нея?

— О, ти вече я познаваш. Тя е ужасно скучна. Винаги прави точно каквото трябва и казва верните неща. Е, поне престана да ходи облечена само в прилични дрехи. Има напредък.

— На мен ми харесва как е облечена в момента.

— Но тя сега отсъства — поясни Джени.

— Тогава кой е тук до мен?

Тя спря и се обърна към него. Саронгът й се развя от лекия ветрец. Няколко непослушни кичура паднаха на лицето й.

— Ама, че глупав разговор — каза тя. Само за секунди изглеждаше забележително трезва. — Изобщо не знам какво говоря.

Едва се сдържа да не я целуне. Погледна устните й, разкъсван между желанието и чувството за дълг. Не биваше да действа като идиот.

— Обикновено не се държа толкова… глупаво.

— Изобщо не се държиш глупаво. Мисля, че е в реда на нещата да пуснеш госпожица Отговорност в кратка почивка.

Тя затвори очи и въздъхна:

— Всъщност говорехме за теб. Не знам как разговорът се насочи към мен.

— Харесваше ми.

Джени поклати глава.

— Ами, аз изобщо не съм интересна.

— Всеки човек е интересен. Зависи доколко си готова да говориш за себе си.

Тя отново се развесели.

— Хванах те! Ти си шпионин от ЦРУ. Ти проникваш в съзнанието ми. Ето това е твоята правителствена работа.

— Предавам се! Разкрит съм — отговори Хънтър.

Джени отново се засмя, после прикри устата си с ръка.

— Утре ще се чувствам толкова неудобно.

— Няма от какво да се срамуваш.

— Замаяна съм. За всичко е виновно това дяволско питие.

Хънтър се усмихна. За пръв път от толкова години се наслаждаваше на всеки миг.

— Трябва да го правиш по-честичко. През повечето време си прекалено сериозна.

— Че ти откъде знаеш? — В гласа й се доловиха разтревожени нотки.

— Ти самата го каза.

— О-о!

— Пък и снощи те видях сред приятелите ти — добави той. — Ти сякаш беше на километри от тях. Ти обмисляш всяко свое действие предварително, предвиждаш възможните пречки, преценяваш бъдещите си стъпки. Това в повечето случаи е проклятие, защото животът си продължава, а ти постоянно имаш чувството, че си изпуснала влака.

Тя се втренчи в него.

— Ти говориш от собствен опит, нали?

— За жена, която досега се оплакваше, че се държи ужасно глупаво, си удивително трезва.

— Какво смяташ да направиш по този въпрос?

— Моля?

— Как мислиш да хванеш влака?

Хънтър неволно се намръщи.

— Това беше просто метафора.

— Знам — каза тя меко — и все пак… как смяташ да го хванеш?

Защо, по дяволите, му беше нужно да философства. Какъв беше смисълът да се опознават?

— Влакът дойде и си замина, а аз не планирам в скоро време да търся друг.

— Жалко — каза тя и измъкна ръката си от неговата. Той усети, че дълбоко я е разочаровал. — Е, Хънтър Калгари, благодаря ти за разходката. Изглежда, че е време да се връщаме.

 

 

Дали не беше сънувала?

Джени се събуди в стаята си от ярката слънчева светлина. Имаше слабо главоболие. Примигна, но имаше чувството, че са пълни с пясъка, по който се беше разхождала предната вечер. Какво, за бога, си беше въобразявала?

Пусни се по течението! Остави се на чувствата си! Прави любов цяла нощ…

Тя изохка от болка и покри главата си с възглавницата. Това само влоши положението. Изправи се с усилие и изрови от чантичката си аспирин. Само че нямаше минерална вода. Щеше да й се наложи да вземе душ и да се облече, за да слезе долу за портокалов сок.

Магда, Фил и останалите закусваха. Мат не се виждаше.

— Как прекара снощи? — попита я Магда с многозначителна усмивка.

— Моля?

— Изглеждаш доста зле тази сутрин — пропя Магда.

— А няма и следа от Мат — добави Лиза през зъби.

Джаки потвърди мълчаливо.

— Не бях с Мат.

— Но излезе с него — отбеляза Лиза.

— Да, но не се прибрах с него.

— Тогава какво се е случило с него? — нападна я Джаки.

Джени само вдигна рамене. От една страна, се дразнеше от този разпит, но, от друга, се радваше, че не се налага да говори за Хънтър. Нека си мислят каквото искат за Мат.

Изведнъж от горния етаж се разнесе сърцераздирателен писък.

— Какво, по дяволите, става? — Фил скочи от стола си и тръгна нагоре.

Джени потръпна и го последва, но доста по-бавно. Завариха камериерката да стои до отворената балконска врата. Усещаше се уханието на жасмин и се чуваше суетливото чуруликане на птиците отвън. Изразът на жената беше объркан.

— Какво се е случило? — запита Фил, а Джени зърна краката на Мат, който лежеше по очи на плочника.

— Явно е бил заключен отвън по погрешка — възкликна Джени развеселена.

Фил успокои разтрепераната прислужничка, че всичко е наред. Преди да излезе, тя им хвърли последен изумен поглед.

— Шантави американци! — измърмори Фил, а Джени разтърси Мат.

Той вдигна глава.

— Къде съм? — измънка, а после простена и притисна чело към студените плочи. — А-а, спомних си — нямах ключ, а никой от вас не ме чу, като тропах.

— По кое време беше това? — попита го Фил.

— Де да знам — четири-пет. — Той се намръщи и потрепери. — Изкачих се до балкона, но и тази проклета врата се оказа заключена. После не помня.

— Е, вече можеш да влезеш — пошегува се Фил и му помогна да се изправи. Мат погледна унило Джени.

— Кое е чак толкова веселото? Какво се случи снощи?

— Нищо.

— Хайде, де! Двамата с Хънтър се изпивахте с погледи.

Фил сподавено се кикотеше, докато отвеждаше Мат в стаята му.

Слязоха долу и той описа премеждията на злополучния купонджия. Лиза и Джаки изтичаха по стълбите да се уверят, че е добре.

Магда развеселено отбеляза:

— Добре, че не си била с него, Джени.

Фил я стрелна заговорнически, а Джени го погледна умолително да си мълчи, но той не се стърпя.

— Джени е имала среща с друг — с онзи приятел от предишната вечер.

— Всъщност не беше точно среща — възрази тя.

— О-о, недей да скромничиш. Оня хубавец не откъсваше очи от теб. — Магда си наля още една чаша кафе и въздъхна от задоволство. — Какво по-хубаво може да има от лечебния ефект на чаша хубаво кафе сутрин!

 

 

Тази сутрин Джени се разходи около вилата, отклони поканата на останалите за плаж, почете малко, а после се изтегна до басейна и се остави на милостта на слънцето. Успя да издържи петнайсетина минути, преди жегата да я прогони в прохладната вода.

Затвори очи и се опита да прогони от съзнанието си сексуалните фантазии за Хънтър. Какво толкова я бе привлякло в него? Не знаеше дали да се тревожи от чувствата си, или да се радва. Беше минало страшно много време, откакто я бе измъчвал подобен копнеж.

Не можеше да не си спомни как беше хлътнала по Трой. След толкова години все още изкупваше глупавата си грешка. Чувстваше се ужасно самотна.

И сега…

„Знаеш, че е чисто физическо привличане — прошепна й осъдително вътрешният й глас. — Изобщо не го познаваш. Не можеш да му имаш доверие. Освен няколко тайнствени коментара не е казал нищо за себе си.“ Но, по дяволите, нали точно това го правеше толкова привлекателен! Тя имаше нужда от мъж, който да я привлича и с когото да прекарва слънчевите дни и топлите нощи. Не беше ли в това същината на всяка романтична връзка? Без обвързване. Без притеснения. Без… последствия, когато приключи.

Без съпруг, който да се ожени за парите ти и да те пребива.

Без Трой Ръсел.

Джени потрепери, излезе от басейна и забърза към стаята си.

 

 

Сенките бяха започнали да се издължават, когато Трой паркира близо до апартамента на Джени. В сградата можеше да се влезе през вътрешен двор. Минаваше се през ниска порта от ковано желязо, която вместо ключалка имаше резе. Имаше само един проблем — всички апартаменти гледаха към двора и всеки влизащ или излизащ можеше да бъде забелязан от любопитни съседи. Това беше риск, който можеше да поеме.

Известно време обикаля с колата наоколо, наблюдавайки входа.

Трой спря колата, излезе, облегна се на вратата и запали замислено цигара. През това време не мина нито една кола. Падна здрач и започнаха да палят лампите. Вратата на една къща по-надолу по улицата се отвори и от нея изскочи голямо куче. То прекоси улицата, подуши около колата и се отправи към вътрешния двор. Трой угаси фаса си в тока на обувката и тръгна след него. Кучето се промуши под оградата, а Трой вдигна резето и небрежно го последва. Стъпките му привлякоха вниманието на животното. То спря и се обърна.

Трой го изгледа студено в отговор. Не обичаше животните и те го усещаха, дори и този тъп пес. Кучето излая кратко — по-скоро въпросително, отколкото заплашително и обходи двора, душейки всеки ъгъл.

Трой безгрижно се отправи към апартамента. Вторият етаж. Зачуди се дали да не започне да си подсвирква, но реши, че само ще привлече внимание.

Изведнъж кучето го погледна и изприпка покрай него нагоре по стълбите. Спря пред вратата на Джени и започна да скимти и да дращи с лапи. Макар че махаше с опашка, изглеждаше леко разтревожено от присъствието на непознатия. Трой се прокашля и го повика шепнешком:

— Ела тук, момче.

Животното заръмжа в отговор и оголи зъби. В крайна сметка не беше добре дошъл. Нямаше значение. Трой се обърна и си тръгна. Кучето се беше свило на прага и явно нямаше намерение да пусне никого.

При колата той се поколеба за миг, загледан в отсрещната къща. Реши да я огледа по-отблизо. Беше строена през четирийсетте. Отвътре се чуваха писъците на момиче и момче. Очевидно играеха на някаква игра и се мамеха, а майка им отегчено се опитваше да ги помири.

В този момент Трой благодари на съдбата, че няма деца. Те бяха ужасно бреме и съсипваха всичко, до което се докоснеха. Сега едно от тях — момчето — се развика за някого на име Брендън. Това явно бе по-големият брат и майката уморено им напомни, че той е на футболен лагер, което предизвика нови писъци. Момиченцето закрещя, че мрази лагера и мрази Роули, защото той е накарал Брендън да отиде. Ако Брендън бил тук, щял да накара Томи да играе честно, на което Томи отвърна, че тя е тази, която лъже. Тя никога не играела честно. Тя била просто едно тъпо момиче!

Трой започна да харесва Томи. Момичето се разпищя отново, настояваше да разбере кога ще се прибере големият й брат.

— В края на седмицата — отговори майката, останала без сили.

— А Роули ще се махне ли? — запита малката, сигурна, че някъде има уловка.

— Да, да — увери я тя. Роули щял да се прибере у тях, когато майка му се върне от Пуерто Валарта. И това щяло да стане следващата неделя, когато свършвал и футболният лагер.

— Футболен лагер „Трите вятъра“! — триумфално издекламира Томи.

— Я млъквай! — проехтя поредният момичешки писък.

Футболен лагер „Трите вятъра“…

Трой се усмихна. Няколко пъти беше минавал под прозорците им, но за пръв път дочу полезна информация. Роули, синът на Джени, не беше заминал с майка си за Пуерто Валарта. Зачуди се къде ли се намира този лагер. Сигурно можеше да разбере в апартамента на Джени. Той се върна там и огледа ключалката. Лесно можеше да я разбие. Само с един-два ритника.

Но кучето… съседите…

Лабрадорът все още лежеше пред вратата и ръмжеше глухо. Трой му се усмихна студено. Щеше да измисли нещо. Винаги измисляше.