Джанел Тейлър
Твърде лично (3)

Втора глава

Толкова много работи трябваше да направи…

Джени си беше съставила списък от над двайсет неща за вършене. Тя с въздишка задраска първото от тях. Оставаше една седмица до заминаването й за Пуерто Валарта и беше претрупана с работа.

От стаята на Роули се носеше невъобразим шум на барабани. Цялата сграда се тресеше. Прекосявайки стаята, Джени задумка по вратата му:

— Роули! Роули!

Тя не си въобразяваше, че той ще я чуе. Необходими бяха инстинкти на преследвано животно, за да може да се възприеме каквото и да било друго, освен ужасния грохот. Джени блъска по вратата, докато ръката я заболя, после се престраши и я открехна.

— Ей! — развика се Роули. — Нямам ли право на малко уединение?

— Не и когато музиката ти ще срути половината Хюстън. — Тя влезе и намали звука, придружена от възмутения поглед на сина си. — Съществуват правила, които не съм измислила аз. От мен се изисква само да ги спазвам, защото го пише в договора за наем. Нямам желание да ни изритат две седмици преди заминаването ни.

Бени се разлая от другия край на стаята. Той заподскача радостно около нея и успя да я изцапа с калните си лапи.

Страхотни усилия й струваше да сдържи гнева си. Хвана Бени за нашийника, задърпа го към външната врата и го изхвърли навън. Кучето моментално се обърна и се опита да влезе, но тя му препречи пътя с крак.

— Махай се оттук! — развика се.

Затръшна входната врата и се върна при Роули. Звукът беше малко по-висок, отколкото го бе оставила, но все пак се понасяше.

— Има кални стъпки по целия килим. Да ги изчистиш — каза тя с тон, обещаващ сериозни последствия, в случай, че заповедта й бъде пренебрегната.

Джени излезе от стаята и тихо затвори вратата. От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. „Чудесен рожден ден!“ — помисли си. Сети се за наследството, което щеше да получи, и се зачуди защо това не я радва. Единственото, което й се искаше в момента, беше да си поплаче.

Роули беше забравил за рождения й ден.

А и защо трябваше да си го спомня? Тя не му беше споменала нищо, а и младежите в днешно време си бяха егоисти. Дали и тя е била такава като млада? Толкова погълната от себе си, че да не помни рождените дни на родителите си? Не — тя никога не забравяше рождения ден на майка си. Той имаше особена стойност за нея.

Докато почистваше ризата си от лапите на кучето, Джени се унесе в спомени. Майка й дълго боледува, а Джени се разкъсваше от противоречиви чувства — едновременно на гняв и отчаяние. Когато Айрис почина, тя го понесе тежко. През деня горе-долу се държеше, изглеждаше, че е успяла да се примири. Истинският кошмар настъпваше в тишината на нощта, когато горчиво плачеше в самотата на стаята си.

Почти по същото време се влошиха иначе прекрасните им отношения с баща й. Четири месеца след смъртта на Айрис той се ожени за едва навършилата двайсет и една години Натали. От останалите години от гимназията почти нищо не си спомняше. После се появи Трой Ръсел.

Господи, каква грешка беше това! На осемнайсет години тя избяга и се омъжи за него. Брак, който баща й се опита да предотврати по всякакъв начин. Тази история приключи, когато тя избяга от Трой след последния жесток побой.

Неволно потръпна. През последните петнайсет години бе успяла да изгради нов живот за себе си и Роули. Опитваше се да не мисли за отминалите мрачни години. Джени беше преминала почти незасегната през самия ад. Със сигурност имаше късмет.

Тя се сети за петната по килима и тръгна да търси почистващ препарат. Джени предпочиташе сама да свърши работата, вместо да спори с Роули.

След като изчисти най-мръсните петна, остави препарата на кухненския барплот и се зае да си приготвя чаша чай. И тя на младини бе правила огромни грешки, но със сигурност не се противопоставяше на абсолютно всичко като Роули. Не знаеше дали това се дължи на факта, че е момче, на трудните времена или пък беше характер. Каквато и да беше причината, синът й днес направи доста шумно изявление за независимост.

Замисли се. Припомни си първата си среща с Трой. Беше през лятото, след като завърши гимназия, и се предполагаше, че се подготвя за колежа. Но единственото, за което мислеше, беше Натали — как си държат ръцете с баща й; как крещя от удоволствие, когато Алан й подари диамантена огърлица; как взима уроци по тенис с частен учител, който открито сваляше Джени. Беше отвратително и тя прекарваше дълги часове в обикаляне с колата си — син „Мерцедес кабрио“, надявайки се да се случи нещо интересно.

И така, един ден, ядосана и бягаща от себе си, тя буквално налетя с колата си на очукания додж на Трой. Той тъкмо спираше на служебния паркинг на ресторант „Ранчо дел Сол“ в Хюстън. Нямаше намерение да го блъска, но беше толкова разсеяна, че вместо педала на спирачката, натисна този на газта и се вряза в задницата на пикапа. Ужасеният му израз беше почти комичен и Джени изскочи от колата да му се извинява.

— Толкова много съжалявам! — бе казала тя за стотен път. — Ще платя за ремонта.

— Не се притеснявай — бе отговорил той накрая, — не биваше да спирам на твоето място.

— О, не! — Джени настояваше да поеме отговорността си. — Аз съм виновна. Елате вътре. Аз нося застраховката си и…

Така Трой се запозна с Алан Холоуей. Постъпвайки съвсем по детски, Джени остави баща й да уреди формалностите. Стана ясно, че мъжът си търси работа. Оказа се, че има икономическо образование и диплома от Бъркли (или поне така твърдеше) и мечтае да работи в управата на ресторант. Всичко това беше лъжа, но той имаше достатъчен брой фалшиви препоръки, които да подкрепят твърденията му. Алан, доволен от възможността толкова лесно да уреди инцидента на дъщеря си, го назначи веднага.

Трой играеше ролята на всеобщ любимец. Не се влияеше дори и от най-яката хюстънска жега — черта, от която Джени първоначално се възхищаваше, а впоследствие посрещаше с недоверие. Някой беше казал, че съществуват два вида насилници — едните изпадат в сляпа ярост и губят контрол, а другите карат сърцата на жертвите буквално да спират от ужас само в очакване на побоя. Спокоен и студен, но изпълнен със силата и бързината на кобра — такъв беше Трой Ръсел.

Изглеждаше като филмова звезда. Джени бе направо омагьосана, независимо от неодобрението на Алан. Когато веднъж той ги хвана да се прегръщат, тя неочаквано осъзна, че е открила толкова дълго търсеното оръжие срещу баща си. Той я изблъска в кабинета си и й постави ултиматум — да контактува с Трой Ръсел само служебно.

На следващата пролет тя избяга с любимия си. За пръв път усети, че с него е в беда на сватбената церемония, когато той я целуна и й се усмихна. Това не беше влюбената усмивка на младоженец, а усмивка на завоевател… Тържеството на посредствен актьор, току-що спечелил голяма награда.

— Мамо?

Гласът на Роули я върна към реалността. Той стоеше до барплота и я гледаше разтревожено. Погледът му се спря върху препарата за премахване на петна.

— А, да — промърмори тя и посегна за парцал, — ето. Може би ще почистиш в стаята си.

Той попита:

— За какво се беше замислила?

— За нищо особено.

— Нима?

— Само за работата, която ми предстои, преди да заминем на почивка.

Той кимна.

— Отивам за малко до Брендън. После ще се оправя с това.

— Чакай малко. Не отивай.

— Защо?

— Днес имам нужда от тебе тук. Следобед…

— Какво ще правя?

Какво наистина? Ще отпразнуваш рождения ден на майка си?

— Не знам. Няма значение — тя се усмихна измъчено, — приятно прекарване.

Сълзите, които сдържаше от толкова време, изведнъж замъглиха погледа й. Роули я изгледа втрещено.

— Мамо!…

— Добре съм… наистина… просто съм изморена. — Сви се на високото столче, опитвайки се да се овладее.

Чу се звънецът на външната врата и Бени, който все още беше на верандата, се разлая. Роули скочи, отвори с трясък вратата и хвана кучето за нашийника.

— Ъ-ъ, здрасти — каза той на посетителя.

— Привет. Виждам, че си пораснал от последния път, когато те видях. Скоро ще си търсиш работа в „Ранчо дел Сол“!

Джени избърса сълзите си и зашеметена се отправи към вратата. Баща й… самият Алан Холоуей стоеше на прага.

Роули се усмихна неловко, борейки се с Бени.

— Да, предполагам…

— Здравей — поздрави го и Джени престорено безгрижно. Баща й никога не беше стъпвал в апартамента й. Никога не го беше канила и дори нямаше представа, че той знае адреса.

— Ще ме поканиш ли да вляза или ще ме държиш тук цял ден? — Алан се опита да се пошегува.

— Разбира се. Заповядай. — Тя прекоси стаята, минавайки покрай Роули, който още държеше кучето. — Какво, за бога, правиш тук?

Той беше облечен така, както ходеше през почивните дни в клуба — в сив костюм, поло и двуредно палто. Ако се беше замислила, щеше да се досети за причината за посещението. Но бе толкова изненадана и разтревожена, че съвсем забрави.

— Днес е рожденият ти ден, нали?

Роули я погледна поразен.

— Е, да, така е — каза тя, като й се искаше Алан да бе забравил, а не синът й.

— Честит рожден ден, скъпа. — Той непохватно я прегърна и тя се постара да му отвърне. В главата й нахлуха хиляди спомени, спомени за отминали рождени дни и празници и за часовете, прекарани заедно. Той обикновено я тормозеше с планове за бъдещето, а тя упорито мълчеше. Дори и след като Трой се махна от живота им, баща й едновременно я молеше и настояваше да започне работа при него.

Нейната упоритост и категоричен отказ от всякаква помощ направо го вбесяваха.

Джени хвърли поглед към разпръснатите върху масичката за кафе списания и изостанала поща. Мислено се поздрави, че предната вечер изхвърли празната бутилка от червено вино, която бяха започнали преди няколко дни с Джанис. Не й се искаше отново да търпи критика и натяквания, че не може да се справи сама, но видя едно недобре изчистено петно. Всъщност какво значение имаше?!

— Е, как се чувстваш на трийсет и пет? — попита Алан.

Тя се усмихна. Баща й винаги намираше начин да я засегне.

— Не по-различно отколкото на трийсет и четири.

Смехът му прозвуча изкуствено. Тя мерна отражението си в огледалото отсреща. Буйната й кестенява коса стърчеше. Откъде можеше да знае, че точно баща й ще се появи. Някои неща си бяха предопределени.

Роули издърпа Бени отвън на площадката, за да може Алан да влезе. С изписано на лицето леко отвращение той мина покрай кучето, като внимаваше панталонът му да не се полепи с косми. Това накара Джени да се усмихне.

— Надявам се, че това куче не е ваше — измърмори Алан.

— На съседите е.

— Мамо?… — Роули запристъпва от крак на крак.

— Тръгвай — отпрати го тя развеселена — и вземи Бени.

Той направо се изстреля през вратата. Само след секунди те вече бяха далеч.

— Само едно „здрасти“ ли ще получа от внука си? — обидено изрече Алан.

— Имаш късмет, че въобще проговори — защити го Джени. Не искаше да получава съвети от баща си как да възпитава собствения си син, нищо че понякога момчето я докарваше до лудост.

Алан пропусна това покрай ушите си.

— Донесох ти подарък — каза, като й подаде с театрален поклон запечатан плик. Джени го пое с нежелание. Не искаше да го отваря. Много добре знаеше, че вътре има пари. Поредният му опит да я накара да се включи в семейния бизнес.

— Няма ли да го отвориш? — настоятелно попита той и приседна на дивана.

Тя седна срещу него на възстаричък люлеещ се стол. Джени не беше бедна, но спестяваше от години, а за някои маловажни неща все не оставаше време.

— Днес получавам парите, които мама ми завеща.

— Знам това. Просто искам да имаш достатъчно.

— Достатъчно ли?

— Знам, че откриваш ресторант в Санта Фе.

Джени усети примката да се затяга около врата й. Ето така започваха винаги разправиите с баща й. Тя внимателно отвори плика. Хвърли поглед на многото нули върху чека, сгъна го и му го подаде. Той не помръдна.

— Оценявам жеста, но не мога да го приема.

— Джинива, моля те…

— Не — отсече тя, — ти очевидно си добре запознат с живота ми.

— Разбира се, че съм! Ти си ми дъщеря.

— Това, което съм спестила, заедно с парите на мама ще ми бъде достатъчно.

— Имаш нужда от тези пари — възрази той. — Вземи ги. Ако не искаш ти самата да ги използваш — запази ги за сина си. Това все пак е подарък за рожден ден — не можеш да го откажеш.

„Това си е подкуп…“ — искаше й се да отвърне, но не го направи.

— Чух, че си кръстила ресторанта „При Джинива“ — каза той, като се правеше, че не забелязва подадения му плик. Накрая Джени отпусна ръка.

— Да, на името на баба.

— Досетих се. Не е лесно да се успее в този бизнес.

— Прекарах доста години в обучение — отбеляза тя.

Той не оспори думите й. А и за какво да го прави? Сигурно познаваше миналото й точно толкова добре, колкото и самата Джени. Това беше типично в негов стил.

— А знаеш ли, че ще се предлага само мексиканска кухня?

— Да — той се изправи и вдървено закрачи из стаята — и си мисля, че е доста смело от твоя страна. Ти не би работила за нищо на света в „Ранчо дел Сол“, но решаваш да откриеш свой ресторант, без да си напълно наясно с трудностите. И не ми разправяй за опита, натрупан при онзи италианец. Изобщо не е същото.

— „Онзи италианец“ е собственик на „При Рикардо“, а това е един от най-добрите ресторанти в града — отговори му тя студено. — Освен това той си има име. Казва се Алберто Молини.

Не обърна внимание на гнева й.

— Ти така или иначе няма да ме изслушаш.

— Не и когато съм сигурна, че грешиш.

Той поклати глава. Започваше да се ядосва. Той наистина ужасно мразеше да му се противопоставят.

— Няма да приема чека ти. — Тя остави сгънатото листче на масичката.

— Добре. Тогава ще прехвърля парите на сметката на Роули.

— Роули няма открита сметка.

Той си позволи още една усмивка.

— Напротив, има.

Джени се възмути до дъното на душата си. Това високомерно поведение бе толкова типично за него.

— Каква сума си депозирал? — попита тя настоятелно.

— Достатъчна, че да покрива бъдещите му грешки.

Сега вече я вбеси.

— Какво искаш да кажеш?

— Струваше ми немалко пари да те измъкна от авантюрата с Трой Ръсел.

Все едно й удари шамар. Баща й никога не беше споменавал за проблема с Трой. И той се чувстваше не по-малко облекчен, когато всичко приключи.

Алан почувства, че е прекалил, и каза примирително:

— Просто ще се опитам да го предпазя от подобни грешки. Съжалявам, че още навремето не ти дадох поне малко финансова самостоятелност. Трябваше да ти открия сметка. Може би тогава нямаше да се омъжиш толкова рано.

Джени го изгледа изумено:

— Но аз не се омъжих за Трой заради пари! Семейството ни имаше предостатъчно средства. Ти си богат! Точно затова Трой се ожени за мен!

— И все пак… Бих искал Роули да бъде в безопасност.

— За какво говориш? — Нещо в тона му я обезпокои.

Алан осъзна, че се е изпуснал. Той въздъхна.

— Рожденият ти ден не е единствената причина за посещението ми.

— Така ли? — Буца заседна в гърлото й. Най-после стигаха до същината — определено нямаше да й хареса.

— Понякога събитията просто така се подреждат, че нищо друго не може да се направи, освен да се действа — започна той предпазливо. — Разбрах, че ще ходиш с приятели в Пуерто Валарта, преди да се преместиш в Санта Фе. Роули ще дойде ли с теб?

— Да. — Тя се напрегна в очакване.

Той изглеждаше облекчен.

— Това е добре — кимна и потри ръце.

— Какво се е случило?

— Просто исках да си изясня този въпрос.

— Не, има и нещо друго. Щом не си тук, за да ме уговаряш отново да работя за теб, значи има някаква друга причина. Честно казано, плашиш ме.

Алан се вгледа в нея или по-точно през нея. Сякаш виждаше нещо друго, което никак не му харесваше.

Безпокойството завладя Джени изцяло. Сърцето й се сви — беше свързано с Трой.

Баща й потвърди догадката й:

— Бившият ти съпруг ми се обади.

Тя пребледня.

— Намери ме вкъщи. Каза ми, че съжалява и иска да се реваншира за всички беди, които е причинил.

— Не може да бъде — промълви Джени.

— Истина е.

Тя поклати глава:

— Не че не ти вярвам, просто не мога да си представя, че това се случва отново. Трой не е способен да изпита разкаяние. Той живееше в Калифорния, нали? За какво е дошъл?

— Не знам. — Сериозният му тон отразяваше чувствата и на двамата. — Определено не му вярвам. Нямам намерение да му позволя да навлезе в живота ти отново.

— Нито пък аз.

— Сигурна ли си? Веднъж вече се подлъга от лъжите му.

— Да, но сега съм по-стара и по-мъдра.

— Знаеш, че е умен. Всички ни беше направил на глупаци.

— Този път няма да успее да ме измами.

— Добре тогава — кимна той. — Щях да ти предложа Роули да остане при мен и Натали.

„О, той ще бъде очарован!“ — помисли си Джени, но нищо не каза.

— Страхувам се, че Трой ще се опита да се свърже с него.

Сърцето й се сви от страх.

— Досега не го е правил!

— Не се беше появявал и наоколо. Бяхме сключили сделка, Джинива. И въпреки това той сега има наглостта да ни се присмива. Ако зависеше от мен, щеше да е зад решетките.

Джени хвърли поглед към стаята на сина си.

— Роули има съвсем различна представа за него.

— Само защото не го познава — изсумтя Алан. — Това е толкова сигурно, колкото и че Ръсел е престъпник.

— Знаеш, че никога не е осъждан и следователно не е престъпник — напомни му Джени.

— Бандитът си е бандит — отговори Алан. Неочаквано се приближи до нея и я хвана за ръката. — Никога няма да му простя!

Джени преглътна с мъка напиращите сълзи. Потрепери от ужас само при мисълта, че може да види Трой отново. Никога не беше споделяла за душевното и физическо насилие, на което беше подложена от бившия си съпруг, но баща й сигурно се беше досетил.

— Не мога да понеса дори мисълта да го срещна пак.

— Копелето не просто имаше наглостта да се срещне с мен, но дори се опита да ми подаде ръка, сякаш сме стари приятели! — Алан стисна зъби. — Отказах, разбира се.

Изведнъж ярък спомен нахлу в съзнанието на Джени. Трой два пъти я беше удрял, и то с такава сила, че я запращаше в другия край на стаята. И двата пъти нямаше никаква причина. Тя бе шокирана от огромната му сила. Наложи й се да се крие от всички няколко седмици, докато изчезнат синините. Така и не можа да си обясни защо тогава не сподели с никого. Едно бе сигурно — и сега нямаше намерение да говори за миналото.

Тя беше толкова наивна! Само за няколко месеца Трой успя да разруши детските й мечти за смелия принц и за достойни рицари. Илюзиите й за щастлив семеен живот се бяха изпарили набързо.

— Ти как мислиш — какво иска той в действителност? — попита тя. Гласът й прозвуча равнодушно.

Алан се замисли:

— Нямам никаква представа.

Когато Трой я удари за втори път, тя току-що беше разбрала, че е бременна. Никога не му каза за Роули. Малко след това баща й се бе появил отново да я убеждава да напусне съпруга си. Този път тя с радост се беше съгласила и прие помощта му. Така и не му обясни за причините, но не се и налагаше — баща й беше човек, който умееше да предвижда събитията.

— Няма да се измъчвам с този проблем, докато съм в Пуерто Валарта — каза Джени, разсъждавайки на глас. — После ще сме тук само няколко дни, преди да заминем окончателно за Санта Фе.

— Не съм вярвал, че ще се радвам да напуснеш Хюстън, но ето че е факт. — Той я погледна. — Това не означава, че мисля, че ще успееш в ресторантьорския бизнес.

— Господ ще ти прости! — Джени иронично повдигна вежди, с което си спечели още една от редките му усмивки.

— Задръж парите — каза той, като понечи да си ходи и тя посегна към чека. — Моля те!

Никога не го беше чувала да казва „моля“ и сега изненадана се подчини.

— Позволих си да предприема някои действия, осигуряващи твоята безопасност — добави той.

— Какво имаш предвид? — попита Джени разтревожено.

За момент баща й се спря нерешително и после отговори:

— Наел съм човек да провери копелето — с какво се е занимавал през последните години. Искам да разбера какво е намислил.

Джени тежко въздъхна.

— Аз също бих искала да знам.

— Честит рожден ден, скъпа — отново каза той леко разчувстван.

— Благодаря — тя почти добави „татко“, но така и не можа да го изрече.

— Ако имаш нужда от нещо — обади ми се.

— Дадено.

— Винаги можеш да разчиташ на мен, нали знаеш?

— Да.

Затвори вратата след него и се сви на прага. Как би могла да забрави, че може да разчита на него! Но любовта на баща й си имаше цена. Тя отново погледна към чека и изпъшка. Реши да послуша съвета му и да прехвърли парите в сметка на Роули. Така поне можеше да се самозаблуждава, че не е попаднала пак под бащината опека.

 

 

Скърцането на входната врата я изтръгна от следобедната й дрямка. Тя скочи на крака и видя сина си да се промъква на пръсти към стаята си.

— Какво правиш? — настоятелно попита тя, докато се опитваше да се успокои. — Изплаши ме до смърт.

— Извинявай. Аз само исках да… — Безуспешно се опитваше да намери правдоподобно обяснение. — Дядо отиде ли си?

Дядо… Тя отново потръпна, усещайки как нещата й се изплъзват от контрол.

— Той си тръгна преди малко.

— Не ми се говореше с него. — Роули запристъпва притеснен от крак на крак и едва намери сили да промърмори: — Заповядай. — Той й подаде малко пакетче, увито в червена хартия. Личеше си, че го е опаковал сам. — Извинявай, че забравих.

— Няма значение.

— Ти никога не си забравяла рождения ми ден.

— Е, има разлика — аз съм ти майка.

Тя беше трогната от вниманието на сина си. Отвори кутията и откри герданче от розовеещи имитации на перли.

— Роули, толкова е красива!

— О, не е кой знае какво — промълви, загледан в пода.

— Напротив. — Тя си сложи гердана на врата. — Това е най-хубавият подарък, който съм получавала.

Изглеждаше развълнувана и Роули я погледна изпод вежди.

— Да, бе, как пък не.

— Това наистина е най-милият подарък на света. Нямаше да го твърдя, ако не го мислех наистина.

Роули беше почервенял. Мърморейки нещо неразбираемо, той влезе в стаята си и малко след това децибелите от уредбата му затресоха къщата. Този път Джени не му се скара.

Докосна герданчето и се усмихна. Погледна часовника и изпъшка. Имаше още толкова много неща за вършене в ресторанта — нямаше за кога да ги отлага. Просто грабна чантичката си и изхвърча навън.

Завари Алберто в кухнята да се мръщи на един от помощник-готвачите.

— Bella! — извика той и горещо я прегърна.

Джени му отвърна по-емоционално от обикновено. След срещата с баща си почувства Алберто по-близък от всякога… а и скоро щяха да се разделят.

Набързо прегледа оставения за днес списък със задачи. Неочаквано бе обзета от носталгия. Мисълта за всичко любимо, което оставя зад гърба си, я накара да се просълзи. Вярно, че вече беше време да поеме по пътя си. Тук се беше научила да се грижи за себе си, беше имала време да анализира грешките си от миналото.

Два часа по-късно тя затвори вратата и се вгледа в ключа. Новият счетоводител трябваше да започне на другата сутрин.

— Това сигурно ще ти потрябва. — Подаде ключа на Алберто, който печално заклати глава.

— О, не! Не може да бъде!

— Ще бъда извън града за около седмица, но после ще бъда тук още известно време, в случай че имаш нужда от помощта ми.

Той скръсти ръце на корема си и се втренчи в ключа. Изглеждаше толкова отчаян, че Джени се постара да не го гледа, за да не се разчувства. Нежно сложи ключа в ръката му и го целуна по бузата. После побърза да излезе, преди някой от тях да избухне в сълзи.

Няколко пъти си пое дълбоко въздух. Отключи колата с дистанционното и бързо се огледа, преди да влезе. Имаше чувството, че някой я наблюдава. Тръпки я побиха. Щом влезе във волвото, се заключи, но това не я успокои. Сърцето й щеше да изскочи. Тя поседя неподвижно в очакване нещо да се случи.

Всичко изглеждаше нормално. Няколко човека излязоха от задния вход на ресторанта. Един спря до колата й и запали цигара. Тя го огледа — беше непознат. Отдясно мина кола и влезе в паркинга. От нея слезе млада двойка с три-четиригодишно момиченце. Отправиха се към входа, като я люлееха помежду си.

Нямаше промъкващи се и дебнещи непознати.

Джени запали колата и потегли към къщи. През целия път се оглеждаше дали някой не я следи. Дори направи една обиколка на квартала, преди да паркира на обичайното си място. Тичешком изкачи по стълбите и се втурна вкъщи.

— Мамо, ти ли си?

Тя подскочи.

— Роули! — извика с облекчение и се облегна усмихната на вратата.

— Случило ли се е нещо? — Той стоеше разтревожен на вратата на кухнята.

— Нищо особено. Просто си въобразих, че някой ме следи. Ама че глупост.

Роули кимна, но все още беше неспокоен.

— Направих пуканки — каза.

— Чудесно. — Тя седна на дивана. Ядоса се на себе си. Самото споменаване на името на Трой я уплаши. Нямаше причина за паника. Дори да го срещнеше очи в очи, можеше да се справи. В крайна сметка той не беше демон, а просто човек — болен, безсърдечен. Тя си позволи иронична усмивка — никой не е съвършен.

— Какво смешно има? — попита Роули, като се настани до нея и й подаде купата с пуканки.

— И аз не знам. Смея се на себе си — колко е глупаво да се плаша без причина. А и се радвам на рождения си ден, и на страхотния си син.

Той я погледна неразбиращо. Джени се наведе към него и бързо го целуна по бузата. Той се изкашля и каза:

— Отдавна искам да те попитам нещо, но не съм сигурен, че моментът е подходящ.

— Давай… — Тревогата отново изпълни сърцето й.

— Трябва ли да идвам с теб в Пуерто Валарта? През пролетната ваканция футболният отбор ще провежда редовни тренировки. Ще ми се да ходя на тях с Брендън. Семейство Фъргюсън нямат нищо против да остана у тях. Честно казано, изобщо не ми се заминава на онази вила. Скоро напускаме Хюстън и това е последната възможност да бъда с Брендън. Имаш ли нещо против? Ама честно. Можеш ли да ме оставиш тук и да заминеш за Пуерто Валарта с приятелите си?

Това беше толкова неочаквано за нея, че тя дълго време не можа да каже нищо. Шепата й беше пълна с пуканки, но тя я отпусна в купата, борейки се с напиращите чувства. Разбира се, че беше против. Идеята беше направо ужасна! Как може той да й откаже такова пътуване! Толкова приготовления… На всичкото отгоре и Трой се навърташе наоколо…

— Наистина ли не искаш да заминеш?

Той кимна бързо — очевидно се страхуваше, че тя ще каже „не“. О, колко много й се искаше действително да му откаже.

— И ти вече си взел съгласието на Джанис и Рик?

— Да, няма проблеми. Можеш да им се обадиш — те го очакват.

Джени въздъхна отчаяно и отново посегна към пуканките. По дяволите калориите!

— По всичко изглежда, че ще трябва да пътувам сама.

Роули я прегърна толкова силно, че тя още се опитваше да си поеме дъх, докато той подскачаше от радост на дивана. После хукна към телефона.

— Брандън — изкрещя в слушалката, — мога да остана!

Джени само примигна и си взе още една шепа пуканки.