Джанел Тейлър
Твърде лично (19)

Осемнайсета глава

Хънтър пристигна в Албукърк. Беше останал без сили. Колата му го очакваше. Пътят до Санта Фе бе само час с кола, но нощта наближаваше и облаците покриваха небето. Явно щеше да завали. Видимостта не беше добра.

Хънтър се надяваше, че Ортега следи Ръсел. Той караше само с тази мисъл. Ръката го болеше ужасно, особено при всяко по-рязко движение.

Той караше право към къщата на Джени. Три пъти се опита да вкара правилния код на портата, докато успее.

Стигна до къщата и спря. За момент отпусна глава върху кормилото, замаян от изтощение и някаква неясна емоция. „Може би страх“ — си помисли.

Влачеше се по стълбите и когато натисна звънеца, се опря с цялата си тежест на него. Тя отвори вратата.

— Хънтър!

Той влезе, като залиташе. Джени го погледна, не знаеше какво му е, но явно беше зле.

— Трябва да те види лекар!

— Не. Трябва да разбера дали Ортега преследва Ръсел.

— Ти имаш треска — каза тя, като докосна челото му. Той легна на дивана й, облечен в дъждобран, който бе няколко номера по-малък от неговия размер. Носеше и черна тениска. Откъде бе взел тези дрехи?

— Хънтър.

— Дай ми телефона — заповяда той, но не можа да се изправи.

Тя мразеше да й заповядват, обаче знаеше, че той не е на себе си и все още преследва Трой, макар че тялото му отказваше да му се подчинява. Затова го обичаше тя, независимо че той я мислеше за богата кучка, която разхищава парите. Бени се настани до Хънтър.

Джени подаде на Хънтър слушалката на телефона.

Ортега вдигна след първото позвъняване.

— Имаш ли новини от Ръсел?

— Още не съм засякъл нито една от двете коли.

Хънтър се намръщи.

— Обзалагам се, че Рати му е предложил трета кола. Аз съм тук с Джинива. Ще се обадя пак.

Слушалката се изплъзна от ръката му. Джени я постави внимателно. Той сграбчи ръката й.

— Не ме напускай — прошепна.

— Трябва да свалиш тези дрехи.

— Не мога — призна той, като направи физиономия заради собствената си слабост.

— Упорит като магаре — промърмори тя. — Дай на мен…

Тя му помогна да се освободи от дъждобрана. Напоената с кръв марля стресна Джени.

— Боже, Хънтър! Какво е станало?

— Ръсел ме простреля. Уцели ме в ръката.

— Това рана от пистолет ли е?

— Страхувам се, че да. Точно затова не мога да отида на лекар. Той ще трябва да съобщи в полицията.

Тя го изгледа учудено.

— Не се дръж като луд. Трябва да те види лекар!

Той скръцна със зъби:

— Не още. Ако полицията разбере, всичко ще излезе наяве и няма да ми позволят да го преследвам.

— Властите — каза тя по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

— Просто имам нужда от почивка. И малко коняк, ако имаш.

— Ще видя дали нямам нова марля — каза тя и отиде в банята.

Когато се върна, той бе заспал. Тя носеше бинт, антибиотик, ролка марля и малки ножици. Не искаше да го буди, но когато се опита да смени превръзката му, клепачите му затрепериха и се отвориха.

— Съжалявам — каза той.

— За какво? — Джени развиваше марлята, а ръцете й потреперваха при вида на раната.

Със здравата ръка я хвана за лакътя. Той се вгледа в нея по такъв начин, че сърцето й трепна.

— Ти въобще не приличаш на Катрин — каза й меко и тя импулсивно се наведе да го целуне. След няколко мига Джени се зае отново със задачата си.

— Къде отиваш?

— Да ти взема някакво твърдо питие. Ще се нуждаеш от нещо повече от целувка, докато дезинфекцирам раната.

— Вече веднъж преминах през това — промърмори той.

Джени се върна с коняк и продължи да развива марлята.

Хънтър държеше чашата близо до устните си и отпиваше голяма глътка всеки път, когато тя дръпваше по-силничко и раната се отваряше. Докато свърши, Джени се бе изпотила.

Тя се върна до банята и откри шишенце болкоуспокояващи. Тя взе три и ги даде на Хънтър, който ги изпи с коняка.

— Наркотици и алкохол — приспа ме по медицински — отбеляза изтощен и очите му се затвориха.

 

 

На зазоряване телефонът иззвъня. Джени бе държала слушалката до ухото си в спалнята. Телефонът едва бе прошумолял и тя веднага го вдигна.

— Качвай се в колата и тръгвай на север — заповяда й Трой. — Спри в Таос. В странноприемницата! Знаеш ли я?

Джени се ослуша, за да разбере дали и Хънтър е вдигнал в другата стая. Не искаше да го буди. Дори не искаше да го въвлича при сегашното положение.

— Да, знам я — прошепна.

Историческата странноприемница „Таос“ бе стара кирпичена сграда в центъра на едно малко градче.

— Регистрирай се там.

— Вие в Таос ли сте?

— Ще ти се обадя в хотела.

Тя затвори. Страхуваше се за Роули. В душата й се зараждаше ужасно чувство. Волвото вече бе натоварено от предишния ден, когато искаше да последва Хънтър в Ел Ей.

Да го буди ли? Да му казва ли?

Взе си душ и си облече дънки и пуловер. Съзнателно избра тези дрехи, защото бившият й съпруг не я харесваше в тях. Взе маратонките си в ръце и се промъкна на пръсти в хола. Бени излая и изсумтя.

Хънтър се събуди, опита се да седне, пое си дъх и строго попита:

— Къде отиваш?

Тя мразеше да лъже, но знаеше, че той няма да я пусне.

— Да взема закуски.

— Нищо не искам.

— Ти искаш много неща — каза му с усмивка.

— Не искам да излизаш.

— Сега нищо не можеш да направиш. Ще говорим, като се върна.

Хънтър се опитваше да се изправи, но Джени побърза да го настани отново на дивана.

— Добре съм — каза й, като се опитваше да я погледне в очите. — Не те ли е страх, че Ръсел ще се обади, докато те няма?

— Ами… да. Ако се обади, кажи му да не наранява сина ми по никакъв начин.

Те се изгледаха напрегнато за няколко мига. След това Джени си обу обувките, грабна чантата си и се отправи към вратата. Осъзнаваше, че той знае, че е намислила нещо. Като се обърна, му каза весело:

— Когато всичко това свърши, трябва да отидем в странноприемницата в Таос.

Изчезна, преди той да успее да стане.

 

 

В странноприемницата в Таос щеше да има свободна стая в четири часа следобед. Джени свери часовника си. Зачуди се дали да не се обади на Хънтър и да му признае какво прави. Тя можеше да се обади и на сержанта и да му каже. Можеше да предвиди какво ще се случи оттам нататък — полицията в Санта Фе щеше да предупреди полицията в Таос, те щяха да дойдат и…

Тя можеше много добре да си представи стрелбата. Трой щеше да надуши капана. Роули щеше да пострада… много да пострада. Въздъхна. Не можеше да постъпи така.

Но ако се обадеше на Хънтър, той щеше да дойде. Как да го изложи на опасност отново? Копелето Трой го бе прострелял. Тя потръпна, като пак се замисли за сина си: „О, Роули, моля се да бъдеш в безопасност“.

 

 

Джени излезе от хотела на тротоара и се загледа в минаващите коли. Вятърът бе свеж и сух и бе слънчево. Минувачите спираха пред витрините и галериите по улицата. Тя тръгна и се опита да прави като тях, да се шляе безцелно, като през две минути си поглеждаше часовника. Беше само с пуловер и дънки и вече трепереше от студ.

Дали пък не трепереше от нерви? От страх?

В четири се върна в хотела и позвъни в болницата. Опита се разговорът да е колкото се може по-кратък.

— Намерихте ли Роули вече? — бе всичко, което той искаше да знае.

— Сега чакам обаждане от Трой.

— Обади ли се на Уесвър?

— Да. — Тя му се бе обадила веднага след като тресна телефона на Хънтър предния ден. — И сега пак ще му се обадя, като свърша разговора с теб.

— Джени, обещай ми, че ще вземеш парите?

— Да, ще ги взема — отвърна механично, но думите на Хънтър все още звучаха в съзнанието й — той бе почувствал, че тя прави същата грешка както баща си. Хънтър беше прав. Но сега животът на сина й бе поставен на карта!

— Това ще го разкара — се изкашля Алан още веднъж. — Направи го, Джинива.

Тя чу, че някой до него говори, и осъзна, че това е Натали.

— Сега веднага ще се обадя на Уесвър — каза.

Но не го направи. Колебаеше се. Чудеше се как Хънтър би се справил със ситуацията и му позвъни, преди да е променила решението си. Никой не вдигна и отново я обхвана страх. Ами ако Хънтър не можеше да се добере до телефона? Ако лежеше там в безпомощно състояние? Чудеше се какво да направи, когато телефонът иззвъня.

— Джени… — изрече Трой с меден глас, от който й се догади.

— Искам да говоря с Роули.

— А парите?

— Обадих се на адвоката на баща ми Джоузеф Уесвър. Той ще ми позвъни.

— Ти ме разочароваш. Наистина. Трябва да напуснеш хотела.

— Да напусна?! Аз чакам адвоката да ми се обади. Трябва да остана тук.

— Върни се в сладката си къщичка. Чакай ме там.

— Трой — опита се да протестира тя, но връзката вече бе прекъснала.

 

 

Слезе, но не напусна хотела. Нае стаята за няколко дни и занесе багажа в стаята си. Не знаеше какво е намислил Трой, но поне щеше да уведоми Хънтър къде се намира. Отиде до колата си зад странноприемницата. Тъкмо бе пъхнала ключа, когато усети присъствието му. Искаше да извика, но той опря дулото на пистолета в ребрата й.

— Джени…

— Къде е Роули?

— На сигурно място. Ще те заведа при него.

— Не влизам в кола с теб.

— Тогава ще го убия веднага.

— Ще се обадя в полицията. Те ще те хванат.

— Повече няма да го видиш.

Тя не можеше повече да блъфира, защото се отнасяше за живота на Роули.

— Влизай в колата, Джени.

Тя си помисли, че става въпрос за нейната кола, но той я отведе до сребърен микробус с калифорнийска регистрация. Тя се дърпаше, но той тръсна глава и се усмихна.

Джени се качи в колата.

 

 

По дяволите болката и раните. По дяволите Джени и лъжите й. Хънтър с усилие отиде до джипа си и се отправи към полицейския участък.

— Джени е в Таос. В странноприемницата. Мисля, че Трой Ръсел й се е обадил.

— Какво, по дяволите, е станало с теб? — попита Ортега, като му помагаше да седне на стола до бюрото му.

— Чу ли ме? — попита Хънтър.

— Дамата ти е в странноприемница „Таос“. Разбрах.

— Някакви новини от Ръсел?

— Не. Ти не си движиш дясната ръка — забеляза сержантът и се намръщи.

— Участвах в една престрелка.

Ортега изпсува ядно и го изгледа сърдито.

— Ще свършиш в „Сейнт Винсънт“, също като нейния старец.

— Отивам в Таос.

— Няма да успееш в това състояние. Какво, по дяволите, си облякъл?

— Ризата и якето на сина й. — Тръгна към вратата.

— Ето… — Ортега грабна коженото си яке от една закачалка и го подхвърли на Хънтър. — Навън вали. Вали от незапомнени времена.

Хънтър потегли за Таос. Бени се беше настанил до него на предната седалка. Стигна за рекордно кратко време, въпреки че дъждът бе смесен със сняг, а пътищата бяха хлъзгави.

Той пристигна в странноприемницата и паркира до волвото на Джени.

Тук снегът се задържаше и той можа да види няколко вида стъпки пред колата й.

Като влезе в топлото помещение, се почувства замаян. С огромни усилия успяваше да се движи. Отиде при служителя на рецепцията и поиска да позвъни в стаята на Джени.

— Няма отговор, господине.

— Опитай отново.

Служителят повдигна вежди, явно си помисли, че Хънтър си търси момиче.

— Пак никой не вдига.

Хънтър кимна притеснен. Върна се при джипа си. Имаше няколко дълбоки следи от камион или микробус. Виждаше се, че е тръгнал само преди няколко минути.

Ами ако Ръсел вече я е хванал?

Той се върна във фоайето. Попита администратора:

— Имате ли Трой Ръсел в списъка на гостите?

— Сър…

— Трябва да е дошъл вчера или днес. Приблизително с моя ръст и със същия цвят на кожата. Най-вероятно кара кола с регистрационен номер от Калифорния. Това е бившият съпруг на жената и е отвлякъл тяхното дете. Само ми кажете дали го има в списъка.

Администраторът неохотно прегледа списъка и поклати отрицателно глава.

— Колко сами мъже са се регистрирали днес и вчера?

— Не ми е разрешено да давам такава информация.

Хънтър съжали, че не си бе взел от Ортега полицейската значка. Отправи се към телефона, когато чу глас зад себе си:

— Извинете.

Млада жена с дълго черно палто и кожена шапка го гледаше замислено.

— Днес рано сутринта се регистрира мъж, който приличаше малко на вас. — Тя сви устни. — Караше сребрист микробус с номера от Калифорния. Той твърдеше, че имал ранчо в Таос. Искаше да отидем там и после да ме води на обяд. Аз отказах.

— Той каза ли къде е това?

— На изхода на Кид Карсън Роуд.

— Трябва да претърся стаята на Джени Холоуей — заяви Хънтър на служителя. — Може би тя има нужда от помощ.

— Ще проверя, сър.

Хънтър го последва. Когато младежът отвори вратата, той го изблъска и влезе. Чантите на Джени бяха там. Нищо в стаята не бе докоснато. Но това не означаваше, че нищо не се е случило.

 

 

Пътуването бе кратко. Джени се чудеше дали може да скочи от колата, но все още се надяваше, че отиват при Роули. Знаеше, че бе влязла в капан. Той бе сексуален маниак, който обичаше да наранява и да доминира над жените. През последните години беше станал още по-жесток. Джени вече не се съмняваше, че е убил Мишел Калгари.

Също така не се съмняваше, че е в състояние да убие нея и сина им. Хънтър беше прав. Парите нямаше да спрат Трой.

— Облечи си това. — Подхвърли й коженото яке на Роули, което извади от задната част на микробуса.

— Не ми е толкова студено — отвърна тя, макар че замръзваше. На тази височина дъждът бе смесен със сняг, но тя не искаше нищо от него.

— Облечи го!

Тя се подчини, облече якето и усети познатата миризма на сина си. Замисли се какво да прави. Може би щеше да успее да се разбере с Трой, разбира се, ако у него беше останала поне малко човещина…

— Роули бе поканен на колежанските плейофи като първокурсник. Така получи буквичката си.

Може би това щеше да направи Трой горд.

— Казах ти да не носиш тези дънки.

— Няма да нося копринена пола в това време.

— Свали ги!

Тя трябваше да спори с него. Знаеше, че той щеше да я нарани, ако можеше. Физически и емоционално. Трябваше да го надхитри.

Снегът продължи да вали още по-силно.

— Ще ги сваля, когато спрем.

Като чу това, Трой зави по страничен път, който бе почти изцяло покрит със сняг. След около километър спря пред измазана къща, направена да изглежда като кирпичена, с бели веранда, парапети и покрив.

— Чие е това място?

— Мое — отговори той.

— Ще слизаме ли от буса? — попита тя, защото Трой седеше на мястото си. Той поклати глава. — Не ти ли харесва тук?

— Не много.

Като извади нов голям пакет „Биг Ред“, той налапа червената дъвка.

— Целуваща… Искаш ли?

Тя поклати глава. Устата й бе пресъхнала.

— Ела тук. — Привлече я към себе си. — Страх те е, нали?

— Да — призна си тя честно. — Роули вътре ли е?

— Роули, Роули, Роули… Говориш така, сякаш се нуждаеш от гащите му!

Тя се ужаси.

— Трой, той е наш син. Твой син.

Той внезапно я сграбчи и започна да я целува. Трой имаше пистолет в джоба си. Мобилният телефон сигурно беше в жабката. Какво можеше да измъкне тя?

— Влез на задната седалка! — Той изведнъж я блъсна към седалките. — На колене!

— Трой… — Тя го отблъсна.

— На колене, скъпа, на колене. Сега бавно свали тези дънки…

 

 

Хънтър излезе на главния път, който водеше на юг, после сви на изток. Той не бе толкова дълъг колкото Кениън Роуд в Санта Фе, но имаше няколко галерии, закусвални, ресторанти и мотели. Пътят скоро стана по-тесен, от двете му страни се издигаха стройни борове, покрити със сняг. Хънтър проследи няколко следи по алея и видя паркиран червен шевролет пред една кирпичена къща. Хънтър се върна, като се укоряваше за изгубеното време.

„Джени, не се отчайвай!“ — повтаряше си непрекъснато.

 

 

— Мисля, че вече искам от онази дъвка — каза тя сподавено.

— Ти увърташ!

Той размаха дъвката пред нея, като й даваше възможност да види неговата сила.

Ужасът явно се бе изписал на лицето й, колкото и да се опитваше да го скрие, защото усмивката му стана по-широка.

— Джени, любов моя, възбуждам се от теб — прошепна той. — Много ме възбуждаш!

— О, не… — каза тя тихо.

Това не бе човекът, за когото се беше омъжила. Този, за когото се бе омъжила, си бе отишъл отдавна — преди петнайсет години. Досега не бе осъзнавала, че Трой се е превърнал в чудовище.

Той грабна пакета с дъвки и го хвърли по нея. Тя трепна, наведе се, взе пакета и се обърна отново да наблюдава пистолета му.

— Не си играй с мен — прошепна й.

Тя трябваше да го кара да говори, но бе вцепенена от ужас.

— Ако ме убиеш, няма да вземеш парите — отбеляза разумно.

— Няма да те убивам — каза той, сякаш тя бе абсолютно невежа относно намеренията му. — Говориш като оня дъртак, който ще напусне света и всичките пари ще са за теб.

— Защо уби Мишел Калгари?

— Ти слушаш кученцето си, а? Не съм я убил — тя сама падна.

— Ти си я бутнал. Тя те е вбесила, а ти мразиш това. Казала ти е, че е бременна, а ти не си искал нито нея, нито бебето.

— Тя беше ревла. Ревеше през цялото време.

— Тя е щяла да каже на полицията, че я биеш и я тормозиш. Щяла е да направи това, което и аз трябваше да направя.

— Имаш мръсна малка устичка — ядоса се Трой, — също като Мишел. Тя ревеше и виеше на рамото на онова копеле — брат й — оня, дето си го вкарала в леглото си. Нали така, Джени? Чукахте ли се, а?

— Ти си я убил — настоя тя внимателно.

— Джени… — Хвана я за брадичката и разклати главата й. — Мишел никога не слушаше. Там й беше грешката. Тя просто не искаше да слуша! А ти трябва да слушкаш. Застани на колене. Не ме карай да те насилвам.

Тя искаше да наблюдава пистолета, затова бавно извади една дъвка, отвори я и я сложи в устата си. Той я гледаше, както Бени я гледаше, когато тя му слагаше храна.

Почувства се странно спокойна. Искаше да узнае къде е Роули, но първо трябваше да доминира.

— Топличко е — каза, докато се опитваше да свали якето на Роули.

— Не го сваляй!

— Защо не? — попита и продължи да дърпа ръкавите на якето, като не откъсваше поглед от него.

Той се взираше в якето като хипнотизиран и задиша учестено.

— Остави го! — заповяда й рязко.

Тя го послуша.

— Хайде, Вал — каза той настойчиво. — Хайде, Джени.

Тя не помръдна. Изведнъж очите му се изцъклиха. Тя с учудване и отвращение видя, че той си разкопчава панталоните и се самозадоволява. Като свърши, опръска цялото яке със сперма.

Тя веднага реагира — ритна го с всичка сила в чатала и той падна на колене с болезнен стон.

Тя скочи на крака, но той я удари по главата с пистолета, но после го изпусна. Тя го удари с юмрук по гърдите, но когато започна да я хапе по рамото, диво изкрещя. Затърси пистолета, но намери само пакета с дъвки.

Той се опита да я хване за ръцете. И двамата се задъхваха. Тя хвърли дъвките в устата му, което го задуши за момент. Той ги изплю и се опита отново да я ухапе. Джени осъзна, че борбата им го възбужда отново. Явно, че не бе нанесла достатъчно поражения.

Борбата продължаваше. Той изви ръцете й, но тя успя да измъкне едната. Пистолетът бе вдясно от нея на пода. Посегна да го вземе, но той се изхлузи още по-навътре в микробуса. Трой я удари през лицето и хвана ръката й. Джени се изви, като се опитваше да освободи едното си коляно. Когато той се опита да я спре, тя се изви и се протегна, докато хвана оръжието.

След секунда пистолетът сочеше към челото му.

— Ако мръднеш, ще те застрелям.

Той застина.

— Къде е Роули?

Той не отговори. Просто я гледаше със студените си очи.

— Къде е синът ми? — Дали предпазителят бе вдигнат? Дали можеше да стреля? Да го убие ли от упор? — Кажи ми къде е той, копеле мръсно!

— Не можеш да го направиш, нали?

— Къде е той?

— О, Джени… — Докато я гледаше, Трой отстъпи назад, а на устните му се появи цинична усмивка.

Тя искаше да изкрещи от отчаяние. Не можеше да го гледа. Той никога нямаше да й каже. Тя разбра това.

— Хайде, скъпа — прошепна Трой.

— Спри! Не ме докосвай! Моля те, Трой, кажи ми, че е жив!

— Ама, разбира се! — Той издърпа пистолета от безчувствените й пръсти.

Раменете на Джени се отпуснаха и тя затвори очи. С нея бе свършено. Тя бе толкова изтощена, че щеше да припадне. Звукът на предпазителя накара очите й да се отворят. Пистолетът бе насочен към лицето й.

— Моли ме още малко, Джени. Харесва ми.

Тя нищо не каза.

— Хайде, Джени кажи: „Моля те, Трой, много те моля!“. Кажи го. — Със свободната си ръка той посегна към ципа на панталоните й.

Тя го удари.

— Кажи го! — изкрещя той и отново посегна към ципа й. Джени се опита да го спре. Трой опря пистолета до бузата й.

— Страх ли те е, а, Джени?… Страх ли те е? — Наведе се към нея и я блъсна на пода. — Хайде, скъпа… — монотонно рече той. — Хайде, хайде, хайде… Кажи: „Моооля те, Трой…“.

Той се зае с колана си и започна да сваля панталона си. Ръката й се изви. Тя щеше да хване там, където боли, и да го извие с всичката си сила.

Сега пистолетът бе притиснат към гърлото й. Той започна да ближе устните й.

— Това ти харесваше. Помниш ли? — прошепна й.

Джени се напрегна, готова да го удари.

Страничната врата на микробуса се отвори с трясък. В един момент Трой беше върху нея, в следващия изхвърча навън. Джени се изправи с усилие и излезе след него. Хънтър беше хванал Трой за гушата и го душеше.