Джанел Тейлър
Твърде лично (17)

Шестнайсета глава

Можеше да пътува с колата, но Хънтър искаше да е по-бърз. Хвана първия полет от Албукърк и вечерта беше в Ел Ей. Нае джип. Мрачно превключи на скорост и се вля в трафика.

От известно време не беше идвал тук, но спомените си оставаха много ярки. Този път обаче имаше задача да оправи всичко, което беше довело до изгонването му от Града на ангелите.

Имаше двама приятели — и двамата действащи детективи, единият в отдел „Измами“, а другият — в отдел „Обири и кражби“. Имаше и доста добър познат в отдел „Убийства“, но настояването на Хънтър, че Мишел е била убита, не бе прието от колегите му в отдела. Те имаха друго мнение по въпроса. За усилията си Хънтър бе възнаграден с глоба и предупреждение да остави Трой Ръсел на мира.

Карлос Родригес работеше в отдел „Измами“ и живееше в Южния Централен район. Според търговците на недвижими имоти това не бе най-добрият квартал — имаше голяма престъпност. Но Карлос живееше в испанската част, където имаше верни приятели. Хънтър познаваше много от тях, затова не се притесняваше да минава покрай групите момчета, които го гледаха с недоверие. Той спря пред скромния дом на Карлос, мина по алеята, заобиколена с цветя, и позвъни.

— Хънтър, нима това си ти! — извика Тина Родригес. Тя винаги го бе харесвала много. Отвори стъклената врата и го прегърна здраво. Беше около метър и петдесет и доста закръглена.

— Какво правиш тук?

— Търся Карлос. Той на работа ли е?

— Да, както знаеш. Преследва курви и дилъри. — Тя подсмръкна. — Още ли си в Санта Фе?

— И да, и не. Можеш ли да му дадеш телефона ми?

Той надраска номера от един хотел на летището, който винаги помнеше.

— Ще се регистрирам там по-късно. Сега трябва да намеря Мамута.

— Събираш старата банда отново, а? — подсмихна се тя. — Само да не сте като тия момчета, дето се навъртат тука. — Посочи с глава навън.

Хънтър се усмихна.

— Няма проблем.

Лицето й помръкна.

— Това заради убиеца на сестра ти ли е?

Хънтър я погледна с обич. Карлос и Мамута, и техните жени никога не се бяха съмнявали в думите му. Вярваха му.

— Страхувам се, че да.

Тя бързо го прекръсти.

— Това е за теб.

— Благодаря.

Той напусна ободрен и готов да влезе в битката. Този път щеше да пипне Ръсел.

Регистрира се в така наречения хотел — двуетажен мотел, построен през трийсетте. Започна чакането. Беше взел документите, които Ортега му бе пратил в Пуерто Валарта, въпреки че те се отнасяха повече до семейство Холоуей, отколкото до Ръсел. Все пак му даваше някаква престава за Трой и независимо от годините той знаеше, че веднага ще го разпознае.

Два часа по-късно Карлос се обади:

— Здрасти, човече! Кво правиш пак в града? Мислех, че си изгонен от тук.

— Просто не можах да издържа да не дойда. Имам да се срещам с разни хора.

— А-ха. — Карлос стана по-сериозен. — Знам къде живеят някои от тях.

— И аз така си помислих.

— Приятелите на Ръсел постоянно ми се набиват в очи. Има един апартамент в Ел Сегундо. Много смрадливо свърталище. Рати живее там. Бас държа, че и Ръсел се отбива.

Рати бе прякорът, с който Трой се обръщаше към човек на име Джей Пи Грийф. Мъжът изглеждаше като плъх — с чип нос, големи уши и тясно лице. Всяко място, където той бе живял, приличаше на дупка на плъх: мръсотия, вестници, безпорядък и смрад, която се усещаше навсякъде. Карлос каза адреса.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не и като длъжностно лице.

— Това не ми звучи добре.

— Ръсел е със сина си. — Хънтър разказа накратко какви са отношенията между Ръсел и Роули. — Аз работя сега за майката и дядото.

Карлос тихо подсвирна.

— По-добре вземи или мен, или Мамута.

— Ще ти се обадя веднага, ако имам нужда от помощ. Засега съм сам.

— Ти винаги си бил. Но не забравяй за нас.

— Никога.

Приятелство. Нещо, което той бе изпуснал. Нещо, което почти бе загубил, докато живееше в Санта Фе, опитвайки се да забрави. Откакто се бе свързал с Джени Холоуей, бе открил себе си отново. Беше невероятно да разбере от колко неща се е освободил и колко важно е да съхрани себе си.

Апартаментът на Рати бе лесен за разпознаване сред другите петдесетина дупки в мръсния квартал. Куп стари вестници, кутии и бутилки бяха натрупани пред вратата му. Явно съквартирантите на Рати искаха той да си запази мръсотията за себе си, така помисли Хънтър, който спря на паркинга и видя как един от тези съквартиранти излиза и яростно изритва купа пред вратата. Някаква светлина отгоре осветяваше мястото като лампа в двора на затвор. Като че ли някой специално искаше да наблюдава жителите на… — Хънтър присви очи, за да прочете неясния надпис: „Роузланд Корт“. При все това имаше достатъчно големи сенки, че да могат да се извършват престъпни дела.

Рати и Трой бяха приятели не защото си приличаха, а защото Рати боготвореше земята, по която стъпваше градското чедо Трой. Рати бе щастлив да угодничи и да бъде използван. Дори и да не бе допуснат до най-близките хора на Трой, Рати бе щастлив да бъде с него.

Рати беше човекът, от когото Хънтър изкопчи къде е Трой в нощта на смъртта на Мишел. Този плъх беше щастлив, че Трой се е хванал с няколко жени, Рати бе този, който дърпаше крачола на Хънтър и го молеше да не казва кой е издал Трой на полицията. Хънтър спази това обещание.

И накрая нямаше значение. Хънтър бе намерил Трой в обятията на някаква жена, от която го бе изтръгнал гол. Опита се да го удуши, докато жената пищеше и притискаше чаршафа до гърдите си. Всичко, което Трой знаеше, бе, че Хънтър е преминал границата, а фактът, че бе хванат с друга жена в леглото, според него доказваше, че не е бил с Мишел.

Хънтър се опита да ги накара да го арестуват. Бе посочил на полицията, че в багажника на Трой има ръкавици, които той е носил, за да не оставя отпечатъци, докато е блъскал Мишел от покрива. Но това не бе достатъчно като доказателство. Каза им, че Мишел му е доверила, че Трой по-скоро ще я види мъртва, отколкото майка на детето му. Недостатъчни улики.

Всичко, от което се интересуваха, бе дали Хънтър е посегнал на Трой и дали се опитва да го направи при всяка тяхна среща.

Край на историята.

Досега.

Нямаше светлина в прозорците на Рати. Ако бяха с кола, Ръсел все още не беше пристигнал. Хънтър потегли — бе решил да посети няколко други адреса на безбройните секспартньорки на Трой.

Имаше чувството, че ще се върне отново в тази бърлога.

 

 

Ръцете на Роули се потяха върху волана. Едва се концентрираше. Два пъти бе излизал от пътя, два пъти бе влизал в насрещното. Най-лошото бе, че разочарова баща си. Той не умееше да кара кола и за втори път този ден му се плачеше. Вече бе нощ и Роули не знаеше как да каже, че просто иска да се прибере вкъщи.

— Защо намаляваш? — попита Трой.

— Ами малко съм уморен.

— Ние сме на осемдесет километра от Финикс. Давай!

Роули преглътна.

— Не искам да ходя.

Баща му пренебрежително изсумтя, но Роули отби край пътя и спря. Чувстваше ръцете си като две тежести. Баща му явно нямаше нищо против неправилното му шофиране и това бе странно.

Трой седна зад волана. Стигнаха в мълчание до предградията на Финикс. Роули мислеше, че ще спрат, но те продължиха.

— Къде отиваме? — попита той.

— Престани да питаш — каза Трой грубо. — Отиваме докъдето можем.

Роули се вгледа в светлините, които изчезваха в обратна посока. Пътят назад водеше на изток към Санта Фе, към майка му. Той бръкна дълбоко в джоба си и напипа розовата огърлица, която бе взел от кутията й за бижута. Не знаеше защо го бе направил. Беше й я подарил за рождения й ден. Беше я взел, без да се замисли. Сега се радваше, че го бе направил.

— Трябва да се обадя на мама.

— Не още.

— Тя ще позвъни в полицията.

Трой му хвърли мрачен поглед и Роули се сви на седалката си.

— Нека се обади. Доста ще ни търсят, нали?

Заплахите рядко имаха ефект върху Роули. Той ненавиждаше авторитетите като всяко петнайсетгодишно момче. Просто не говореше толкова много като приятеля си Брандън. В момента обаче бе затворен в кола с почти непознат човек. Не знаеше какво да прави.

— Не е ли по-добре да й се обадим?

Трой изпсува цветисто.

— Тя ще изпрати след нас гаджето си. Това ли искаш? Човекът, който чука собствената си сестра? Него ли искаш, а? Човекът, който се промъква в стаята на сестра си и затиска с ръка устата й, за да не чуят майка им и баща им?

Роули имаше чувството, че това са лъжи. Колкото повече Трой разкрасяваше историята, толкова по-ясно му ставаше това. Стомахът му се сви от страх. Най-накрая разбра, но беше късно.

Сега единственото, за което можеше да мисли, бе как да избяга.

 

 

Джени бе отишла до ресторанта. Трябваше да върши нещо. Тя се въртеше из кухнята и мислеше за Роули. Представяше си как подрежда масите и настанява клиентите.

Молеше се само Трой да не го нарани.

Стисна зъби. Надяваше се, че бившият й съпруг ще съумее да се контролира, макар че Трой не бе същият. Беше по-див и по-опасен. Способен на всичко.

Мина един час, в който непрекъснато си поглеждаше часовника. Тя бе бдяла над телефона, но нямаше резултат. Страхуваше се, че Роули ще позвъни, докато я няма. Най-накрая, за да не полудее, заключи ресторанта и подкара с бясна скорост към къщи, за да провери съобщенията.

Никой не се бе обаждал.

Джени се свлече на пода и заплака. Десет минути обикаляше нервно помещението. Трябваше да прави нещо. Защо бе оставила Хънтър да тръгне сам? Трябваше и тя да е с него. Да, но ако Роули се обадеше…

Магда. Щеше да накара Магда да стои на телефона, докато тя търси сина си. Това бе решението. Отправи се към телефона. С ръка на слушалката, едва не извика от облекчение, когато телефонът иззвъня като по чудо.

 

 

— Трябва да отида до тоалетната — каза Роули.

— Ще потърпиш.

— Не мога — отговори той простичко.

Трой въздъхна и спря на една бензиностанция. За ужас на Роули баща му го последва в тоалетната. Той не беше в състояние да се облекчи. Баща му го гледаше като ястреб. Но нервите му бяха толкова опънати, че не можеше да накара тялото си да работи.

— Е, явно съм се объркал — каза, докато излизаше от вратата преди баща си.

Случи се толкова бързо, че той все още бе замаян. Излизаше от тоалетната, когато в следващия момент баща му го блъсна към стената. Преди да може да помръдне, Трой удари главата му в стената. Ушите му запищяха.

— Не се подигравай с мен — каза му баща му.

Момчето затвори очи. Беше готов да удари Трой, но той бе с около десет килограма по-тежък и с непредсказуемо настроение.

— Искаш да се обадиш на майка си, а? Добре. Ще ти дам телефона в колата. Обаче, след като я поздравиш, ще ми дадеш аз да говоря с нея.

— Отвличаш ли ме? — попита Роули направо.

— Хей, хлапе, ти ме молеше да те взема. Молеше ме!

— Очевидно съм сбъркал.

Те се изгледаха един друг. Накрая Трой се разсмя. Потупа го по рамото и го придружи до експлоръра.

— Добре. Аз полудях. Не исках да спирам тук. — Трой му подаде мобилния телефон, докато затваряше вратата.

Момчето можеше да избяга с телефона в ръка, но баща му чакаше.

Колко ли бе часът? Три през нощта. Роули позвъни. Включи се секретарят.

— Ало, мамо? — изрече и замълча. Не беше в състояние да продължи.

Трой издърпа телефона от ръцете му и каза:

— Джени? — после осъзна, че говори със секретаря. След миг продължи: — Къде, по дяволите, си посред нощ? Говори ли със скъпия си баща? С него имаме общ бизнес. Когато всичко се уреди, ще можеш и ти да се присъединиш към мен и Роули. Като едно щастливо семейство, каквото трябваше да сме преди петнайсет години. И по-добре не се влачи с тоя Калгари.

Трой с нежелание прекъсна връзката. Искаше му се да я наругае, да й каже, че е курва. Но хлапето щеше да се разплаче, а и трябваше да потеглят.

Не можеше да чака да стигнат Ел Ей. Беше толкова превъзбуден, че не беше в състояние да разсъждава трезво. Искаше да пребие детето, но знаеше, че това няма да помогне.

„Патриша — помисли си той. — Не, Фредерика.“ Може би тя се бе съвзела и можеха да се чукат.

— Стига си хленчил — каза грубо на Роули, който се бе отпуснал на седалката.

Ръсел тръгна към предната част на колата, когато чу вратата на Роули да се отваря. Изненадан, скочи назад, тресна вратата и притисна ръката на сина си. Момчето изстена. Трой блъсна вратата още няколко пъти, но Роули вече бе отместил ръката си.

Когато седна зад волана, той каза:

— Предупредих те да не се опитваш да си играеш с мен.

Следващата им спирка беше Лос Анджелис.

 

 

Джени седеше в чакалнята на болницата. Въпреки че беше изтощена, не беше в състояние да заспи. Взираше се в спящия си баща и плашещите уреди, които следяха функциите на неговото тяло.

Обаждането бе от болницата. Алан бе получил инфаркт.

Лекарите твърдяха, че не е масивен. Алан все още крещеше, а тя бе толкова разочарована, че на телефона не бе Роули, че отначало не разбра какво стана.

Когато разбра какво се е случило, се обади на Магда, записа на телефонния секретар съобщение, че отива в болницата, за да бъде с баща си. Помоли Магда да дойде да стои на телефона.

Джени объркано започна да им разказва за пътуването на Роули и за инфаркта на баща си. Тя се опита да даде ключовете си на Магда, но тъй като не им бе обяснила добре ситуацията, семейство Монтгомъри не разбираха колко е важно това.

Накрая Магда грабна ръката й.

— Твърдиш, че е отвлечен?

— Да, така излиза.

— Къде ли са отишли?

— Нямам представа.

— Какво е състоянието на баща ти?

Джени безпомощно повдигна рамене. Още нямаше резултат от изследванията. След това тя отиде до телефон и се обади на Натали. Включи се телефонният секретар. Е, все пак бе посред нощ. Не можеше да я вини, че не й отговаря.

Тя остави кратко съобщение.

— Здрасти, Натали. Джени е. Баща ми получи инфаркт, но в момента е стабилизиран. В болница „Сейнт Винсънт“ сме. Ще ти се обадя сутринта.

Магда и Фил стояха пред стаята на Алан, и самите те изглеждаха болнави от неоновата светлина.

— Не трябваше да идвате тук — каза Джени.

— Разбира се, че трябваше да дойдем. — Магда я прегърна силно.

— Но след като сте будни, аз наистина имам нужда от някого, който да отиде до вкъщи да провери съобщенията. Роули сигурно се е обадил.

— Но кога е заминал? — запита Магда, която най-сетне проумя сериозността на ситуацията.

— Тази сутрин. — Тя беше готова да се разплаче. — Докато бях в ранчото на Хънтър.

— О, скъпа, не се чувствай виновна. Нали Роули сам е пожелал да замине?

— Да… Той е взел дрехи, доста дрехи. Явно иска да остане с Трой.

— А-а, това няма да стане. — Магда разлюля червените си къдрици. — Трой няма да го изтърпи. — Джени примигна срещу нея. — От това, което съм слушала за него, той няма търпението на Йов, а петнайсетгодишните са способни да влудят всеки раздразнителен възрастен. Слушай, Джени, Роули е страхотен… Но все пак е тийнейджър.

— Мислиш ли, че ще поиска да се върне? — попита Джени с надежда.

— Разбира се, та ти си му майка!

— Джени!

Беше баща й. Джени изтича в стаята му.

— Не викай. Моля те — прошепна тя. — Грижи се за себе си. — Вгледа се в мониторите на апаратите, сякаш разбираше нещо от зелените вълнички и точки.

— Добре съм — каза Алан. — Роули обади ли се?

Той се закашля и Джени докосна рамото му:

— Татко, моля те.

Той махна с ръка.

— Трябва да му платиш парите — каза рязко.

— Петстотин хиляди долара?

— Колко струва синът ти?

— Знаеш, че е безценен. И знаеш, че няма да стане така. Трябва сам да поиска да се върне.

— Плати му и той ще пусне Роули.

— Татко…

— Просто го направи, Джинива. Обади се на адвоката ми Джоузеф Уесвър, той знае какво да прави.

Тя гледаше загрижено баща си. Той изглеждаше много стар и болен. Толкова години бяха изгубили в глупави спорове.

— Откупи ме от брака ми. Сега искаш да откупиш сина ми.

Алан успя да се усмихне измъчено.

— Това са най-добрите ми инвестиции.

Джени се наведе и леко го целуна по челото. Видя, че очите му се насълзяват, и се обърна.

 

 

Хънтър се събуди. Той бе обиколил някои от предишните квартири на Трой, след което се бе върнал при Рати и бе задрямал. Сега наблюдаваше стария ръждясал шевролет. Вратата му се отвори и от колата слезе самият Рати. Той се протегна и извади от задната част на колата техника за няколко хиляди долара. Хънтър го наблюдаваше как на няколко пъти се връща до колата.

„Малко си пообирал, а, Рати, старче? — си каза Хънтър. — С кражби и обирджийство, така ли си изкарваш парите сега?“

Трябваше да се обади на Мамута и най-сетне да вкарат Рати в затвора. Но не сега. Не още.

Той отново се унесе.

Зазоряваше се, когато зелен експлорър влезе в паркинга и шофьорът му паркира до шевролета на Рати.

 

 

За Роули всичко това бе като кошмар. И вината бе негова. Защо не послуша майка си? Защо? Този мъж не бе негов баща. Имаше нещо сбъркано в този човек. Той бе ужасно нервен — дъвчеше дъвка и потропваше с крака. Сякаш се бе надрусал с нещо. Може би метан. Но Роули подозираше, че наркотикът на Трой бяха сплашването и сексът. Последното бе заради начина, по който говореше.

— Правил ли си секс вече? — попита го баща му, докато летяха към западния бряг.

Роули внимателно обмисли отговора си. За краткото време, през което беше с Трой, бе научил, че трябва да му дава колкото може по-малко информация.

— Бил съм с няколко момичета — отвърна.

Истината бе, че бе имал няколко преживявания близо до истинското нещо, но не бе стигал до край. Имаше твърде много последствия. Боеше се от болестите, предавани по полов път.

Отговорът му накара кракът на Трой отново да се разтрепери.

— Майка ти е студена кучка. Направо ледена. Има нужда от едно добро…

— Не говори за майка ми! — извика Роули.

— Замислял ли си се за майка си по тоя начин?

Роули го изгледа с омраза. Знаеше, че баща му иска да го изпита, но това беше долно. Долно и мръсно. Баща му се хилеше гадно срещу него.

— Хайде, хлапе — каза, наслаждавайки се на извратената игра. — Виж какво ще те възбуди. Хайде, лигльо! — Трой пъхна ръка в един от джобовете на якето си. Роули замръзна. Той разбра, че баща му имаше пистолет.

— Майка ми беше права за теб.

— Майка ти има нужда от урок как да се държи с един мъж. И аз ще я науча.

„Не и ако ти отрежа топките“ — си помисли Роули, без да се чувства виновен.

 

 

— Излизай от колата — каза Трой грубо и избута Роули на сутрешния хлад. Момчето не спеше, само се бе отпуснало и напрегнато мислеше. На всяка цена трябваше да избяга. Нямаше пари. Но ако можеше да се добере до телефон, щеше да се обади на майка си за нейна сметка.

Слезе от колата. Трой го блъсна към стълбите. Роули стъпваше покрай боклуците пред вратата.

— Хей, Джей Пи! — крещеше Трой, докато удряше по вратата. — Отвори тая кочина! — Дълго блъска, преди един човек, който приличаше на невестулка, да отвори.

— Трой! — зарадва се той.

Роули отстъпи крачка назад, но баща му го хвана за яката на коженото яке и го блъсна в тъмна и миришеща на лошо стая.

Хънтър не бе въоръжен. Носеше оръжие, когато бе в полицията, но го върна, щом напусна. Макар че често го бе вадил по време на работа, почти не бе стрелял.

Сега му се искаше ужасно много да има пистолет.

Да тръгне срещу Трой и Рати невъоръжен бе абсолютна глупост. Чудеше се дали да се обади на Карлос и Мамута. Те щяха да се отзоват. Щяха да дойдат напълно готови. Но щяха да играят по правилата, нещо, което Хънтър засега не можеше да направи.

Не разбираше Роули. На детето, изглежда, не му се влизаше много в къщата. Може би просто е било заспало? Двамата с Трой бяха на път от доста време. Хънтър не знаеше как да действа в този случай. Имаше пакет цигари в кутията за ръкавици. Извади една, макар че не му се искаше да я пали. Трябваше да се освободи от тази зависимост. Чувстваше се бодър и с ясна мисъл тази сутрин.

Времето минаваше. Около девет часа няколко малки деца излязоха от номер шестнайсет и започнаха да си играят в мръсотията до асфалта. Слънцето грееше силно.

Нямаше никакви признаци на живот в апартамента на Рати, откакто Роули и Трой влязоха вътре. Никакви светлини. Никакъв звук. Никакво раздвижване, доколкото можеше да види.

Обмисли ситуацията и реши, че е време да действа.

Слезе от джипа и се заизкачва по стълбите. Децата не му обърнаха никакво внимание. В кутиите пред апартамента на Рати забеляза желязо, дълго около метър. Можеше да направи достатъчно вреда, ако се използваше както трябва. Той го взе и се загледа във вратата.

Почука силно.

Рати отвори, като примигваше като гризач, какъвто всъщност беше. Хънтър го избута с рамо и влезе, като видя, че Роули се измъкна от спален чувал и се втурва към него с радостно изражение на лицето. Само секунда и Хънтър видя Трой Ръсел, който бе насочил пистолет към гърдите му.

— Ако помръднеш, те убивам — заплаши го Трой.

— Здравей, Ръсел — отговори Хънтър спокойно.