Джанел Тейлър
Твърде лично (14)

Тринайсета глава

Хънтър колебливо седна на стола пред бюрото си, който изскърца предупредително. Той бе леко раздразнен от факта, че някой бе взел предишния му удобен стол. Участъкът не беше голям и се намираше недалеч от главната сграда на полицейското управление на Санта Фе. Персоналът се състоеше от една шепа хора, но Хънтър нямаше право да се оплаква, тъй като и без това започна с уговорка. Първоначално, когато преди два дни дойде с Роули, смяташе да започне на пълен щат, но мисълта за Трой Ръсел го накара да избере възможността да работи като свободен агент — поне докато събитията не се развиеха в някаква конкретна посока.

След малко дойде Ортега и се облегна на вратата. Този човек имаше способността да изглежда наежен дори и когато бе напълно спокоен.

— Е, как е? — притисна го той.

— Какво правят всички тези папки тук? — Хънтър посочи към купчината, извисила се в средата на бюрото му. — Да не би да си ги пазил специално за мен, а?

— Разбира се, че съм ги пазил! Да не мислиш, че имам такова доверие на някой друг, че да му прехвърля и твоите случаи.

Хънтър ядосано въздъхна. Имаше усещането, че е нагазил в подвижни пясъци, готови да го погълнат. Че нали се беше махнал, чувствайки се изчерпан. Толкова ли не им беше ясно?

— Вали. Твоят стар смрадлив познайник сигурно пак ще ни навести — добави мрачно Ортега.

Хънтър се поразвесели. Оби Логърфийлд със сигурност щеше да си спомни пътя до участъка, за да се скрие от дъжда.

— Какво се хилиш такъв? — тросна се Ортега. — По-добре го закарай в другия окръг — само да е по-далеч от мен.

Този път Хънтър се ухили до ушите, а сержантът изсумтя от отвращение.

Хънтър взе най-горната папка и прегледа случая — доста подозрителна смърт. Жена твърдеше, че стреляла по съпруга си, защото го помислила за крадец. Беше го убила с втория от общо шест изстрела.

— Мислех, че ще искаш да си поговориш с Ани Оукли. — Ортега кимна към разтворената папка.

— А какъв е оня случай там? — Хънтър посочи купчина документи върху едно празно бюро в другия край на стаята.

— Искаш ли го? — изпитателно го попита сержантът.

Хънтър замислено се втренчи в Ортега. Много добре знаеше колко избухлив беше, но това рядко ставаше без причина. Сержантът определено искаше точно той да се захване със случаите, въпреки че все още не беше официално на пълен щат.

Със сатанинска усмивка той му подаде папката. Това си беше някакво безумие. Някакъв тип твърдеше, че голям брой НЛО се приземили в околностите на Санта Фе и извънземните го обсебили, и го накарали да запали резервоара за гориво на караваната на съседа си. Това беше причинило наранявания на кравата му. Подпалвачът твърдеше, че те са причинени по невнимание, защото добичето пасяло в непосредствена близост. В момента психиатрите изготвяха доклада си.

— Изглежда, че полицейската работа е свършена — отбеляза Хънтър.

— Ето защо и случаят е на онова бюро. Това е гражданско дело. Прокуратурата не се интересува от него. Оставиха застрахователните компании да си вършат работата. — Ортега се изкикоти доволно. Явно му доставяше удоволствие да разиграва колегата си.

Хънтър престана да му обръща внимание и се задълбочи в случая с точния мерник на жената. Тя притежавала малко ранчо на изток от града, близо до реката — едно почти сухо корито, което се явяваше продължение на Рио Гранде. Пресъхването на реката беше огромен проблем за града и жителите му го напускаха масово. Това, разбира се, създаваше сериозни трудности пред местните управници.

Накрая той взе папката и се отправи към вратата. Ортега го изгледа навъсено от кабинета си.

— Ако оня смрадлив скитник се появи тук, непременно ще ти се обадя!

— Всъщност той си има дом. Намира се в подножието на хълма.

— Чудесно! Тъкмо ще имаш възможността да го откараш дотам.

Хънтър потегли извън града надолу по Каниън Роуд. Избра този случай, защото му даваше възможност да мине покрай ресторанта на Джени. Паркира една пресечка преди него. Беше обяд и все още беше пълно с хора, когато той влезе. „При Джинива“ бе отворил врати от седмица и клиентелата му бързо се разрастваше. Изпитваше гордост, когато чуеше хората по улиците да говорят за ресторанта. Вярно, че вече не беше част от живота на Джени. Тя бе напълно отдадена на работата си и не проявяваше желание да наруши ритъма си на живот. Въпреки това той се отбиваше в ресторанта, обикновено следобед, и не пропускаше да забележи изражението й, щом го видеше да влиза. Разменяха по някоя дума, докато той пиеше кафе на бара.

Понякога Роули, който помагаше след училище, го поздравяваше сдържано. И все пак имаше напредък в сравнение с откритата му първоначална враждебност. Откакто го бе завел до управлението, усещаше уважението на хлапето. Ортега го бе посрещнал с думите: „Чие е туй кльощаво хлапе?“ и с подчертана сигурност, че Хънтър е довел малолетен престъпник. Но сержантът се отнасяше враждебно и с подозрение към всички и Роули като че ли не се притесни от това.

Той изпитваше респект и възхищение от полицията. Макар да не одобряваше Хънтър като човек, гледаше да се разбира с него дотолкова, че да има възможност да се навърта из участъка.

Такива бяха взаимоотношенията между тримата за момента. Той усещаше, че Джени изпитва облекчение от увлечението на Роули и е щастлива, че Трой Ръсел няма пръст в тази работа. Но в същото време самият той нямаше представа къде е мястото му в сърцето й.

Хънтър отдалече видя как Роули почиства масите. Хлапето наистина приличаше на Ръсел. Вярно, че не го беше виждал от смъртта на Мишел, но го помнеше добре. Не беше за пренебрегване фактът, че Ръсел бе успял да се вмъкне в апартамента на Джени и да се види със сина си, без да го усетят. Джени смяташе, че Роули се е обадил на баща си, докато е отсъствала, а и Хънтър бе готов да приеме тази вероятност. Повече го притесняваше обаче възторгът, с който хлапето възприемаше този убиец.

Един господ знаеше какво се върти в главата на Ръсел, но при всички случаи не беше нищо добро.

— Хей, здрасти — поздрави го Роули, като вдигна поглед от таблата с чаши, която носеше към кухнята.

— Отивам да проуча един случай.

— Може ли да дойда с теб? — бързо попита той.

Хънтър със съжаление поклати отрицателно глава.

— Жената, която ще разпитвам, е вкарала шест куршума в тялото на съпруга си, който се е опитвал да се прибере през прозореца. Твърди, че е станало по погрешка, но се съмнявам.

Роули се ококори:

— Убила ли го е?

— Ами да, но от прокуратурата не предприемат нищо — нямали достатъчно доказателства, за да я съдят за убийство. Ортега иска да си поговоря с нея и да преценя ситуацията. Нещо като услуга за прокурора. — Хънтър иронично се усмихна.

— Сигурно е опасна.

— Преди да я видя, не мога да преценя.

Джени се появи откъм канцеларията, понесла куп документи. Тя го погледна и му се усмихна. Дъхът му спря. Роули моментално се намръщи, грабна празен поднос и се отправи към друга маса. Така приключи краткотрайният им диалог.

— Всичко е наред — каза Джени.

— Добре.

— Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

Приличаха на непознати, които се чудят как да се сближат. „По дяволите всичко това!“ — помисли си Хънтър. Той искаше много повече от обикновено приятелство.

— Аз си промених мнението по отношение на някои неща — започна той.

— Какво имаш предвид?

— Ти си най-работливата богаташка, която съм виждал.

— Това би трябвало да е истински комплимент, щом идва от твоята уста — отвърна тя и вдигна вежда.

Толкова му харесваше да я вижда такава — щастлива, спокойна и заета с ресторанта си. Изпълваше го ярост, като си помислеше, че Трой Ръсел е някъде наоколо и има намерение да я съсипе.

Не му се тръгваше. Можеше да стои дълго така. Все се надяваше, че нещата ще се променят. Махна за довиждане, обърна се и си тръгна.

— Чакай!

Той се обърна. Тя притискаше документите към гърдите си.

— Тази вечер съм решила да си тръгна по-рано за първи път, откакто отворихме. Чудех се дали би искал да се отбиеш? Тази вечер, а?

Той се вгледа в напрегнатото й лице.

— Мисля, че зависи от това за какво ме каниш — провлече той.

— Каня те на вечеря. Магда и Фил също ще дойдат.

Обзе го силно разочарование, но той го прикри.

— Работиш в ресторант по цял ден и въпреки това каниш хора на вечеря, така ли?

— Шегуваш ли се? Нося храна от тук. А Магда има грижата за напитките.

— Ще се опитам да дойда. — Забеляза разочарованието й и добави: — Имам да свърша някои неща — полицейска работа.

— Е, добре. Няма значение.

— Единственото, което имам предвид, е, че може да стане късно.

— Ще те чакаме — увери го тя.

 

 

Джени с мъка успя да пъхне ключа и едва не изтърва няколко пакета с храна, като отвори вратата. Побърза да влезе. Роули я последва. Оставиха торбите и кутиите с най-вкусните ястия, които предлагаше ресторантът. Глория за малко да припадне, като разбра, че Джени възнамерява да вземе съвсем малко храна. Тя бе приготвила всичко сама и настояваше гостите да опитат от всичко.

— Тя е луда — отбеляза Роули, докато се прибираха.

— Не, тя е истински гений.

— Че то е същото.

Джени вадеше една по една кутиите храна, достатъчна да нахрани цял квартал. Сега вече можеше да признае, че Роули е прав.

— Ще накараме Магда и Фил да си вземат за вкъщи.

— А ние ще ядем останалото до другата седмица! — Роули отвори една кутия и се загледа лакомо в изпускащото пара бурито.

— Ти не бери грижа за това.

— Никога няма да успеем да изядем всичко. Всъщност аз мога да започна още сега.

— Поканих и Хънтър. Той каза, че ще закъснее, но като гледам количеството, няма да успее да помогне много.

Роули не отговори и продължи да изпразва торбите.

— Ще трябва да измисля как да запазя всичко това топло. Ще дойдат след около петнайсет минути или пет, ако шофира Магда.

Роули изпразни чантите и излезе от стаята. Джени извика:

— Нали обичаш да ходиш с него до участъка.

— Харесва ми сержант Ортега — поправи я той.

— Добре, де. Какво толкова не му харесваш на Хънтър, освен факта, че ми е приятел?

Роули не я удостои с отговор и влезе в стаята си. Джени прибра празните торби и реши да не се тревожи. В края на краищата между нея и Хънтър нищо не се случваше тези дни. Така че нямаше ли това дете най-после да престане?!

Телефонът рязко иззвъня и тя грабна бързо слушалката, преди Роули да е успял да вдигне. Твърде късно. Тя го чу да казва:

— Ало?

Гласът му звучеше нетърпеливо. Тази припряност се забелязваше напоследък след появата на Трой в живота им.

— Роули, ти ли си? — попита Алан Холоуей.

— А, мама също е на телефона — каза той и затвори.

— Джени, чуваш ли ме?

— Здрасти — каза тя.

— Ходих до ресторанта ти.

— Бил си в „При Джинива“ ли?

— Дойдох да те видя. — Баща й започваше да губи търпение. — Летях до съседния град и наех кола, за да пристигна. Има някои неща, които искам да обсъдя с теб.

Това беше безпрецедентен случай. Баща й рядко прекосяваше града, за да стигне до апартамента й в Хюстън, а сега бе взел самолет и после бе шофирал цели сто километра до Санта Фе! Джени си пое дълбоко въздух. Не й хареса възможността да й се изтърси тук и да вечеря заедно с приятелите й. Баща й беше в състояние да прогони и най-добрите й приятели.

— Тази вечер съм заета.

— Моля? Че ти не си на работа.

— Поканила съм гости за вечеря.

За момент той като че ли бе объркан, после попита слисано:

— Да не би още да ходиш с Калгари?

— Не, вече не. — Тя се ядоса не на шега.

— Тогава кого си поканила на вечеря?

— Магда и Фил Монтгомъри.

— Ами Калгари?

— Какво имаш предвид? — Джени стана предпазлива.

— Виждала ли си го? Той все още ли те охранява?

— Преди малко ми прозвуча така, сякаш си разстроен от възможността да сме заедно.

— Той е изчерпан, Джени. Бил е добър полицай и верен бодигард, но покрай смъртта на сестра си е оплескал всичко.

— Сестра му убита ли е била?

— Да! — възкликна Алан. — И ние много добре знаем кой е виновен за това, нали?

— Е, това вече на нищо не прилича! Не можеш да обвиняваш Хънтър, нали!? — Тя вече беше бясна.

— Не, разбира се! Обвинявам Трой Ръсел — просъска баща й. — Виж по този въпрос с Калгари сме на едно мнение. С доказателства или без — ясно е, че той я е бутнал от покрива. Виж, наясно съм, че Хънтър е бил напълно обсебен от това убийство. Ето защо исках да се заеме с охраната ти. Смятах, че е най-подходящ за тази работа — и двамата имахме еднакви цели. Но не бях помислял дори, че можеш да си паднеш по него! Не желая Трой да се навърта около теб и Роули, но и не искам да си усложняваш живота с нов брак! Е, хайде, аз съм пред портала ти. Пусни ме да вляза.

Джени затвори телефона като робот и натисна копчето, за да отвори външната врата. Седна в хола на един стол и остана в тъмното. Звездите светеха с дълбок блясък по небето навън, а сребърната луна хвърляше продълговати сенки на килима.

Трой бе убил сестрата на Хънтър?

Тя седеше на тъмно, когато Алан почука на вратата. Роули, любопитен, излезе от стаята си, за да провери кой е дошъл. Той отправи странен поглед към Джени, докато тя отваряше на дядо му.

— Ти трябва да се научиш как да говориш по телефона — скастри го Алан, — не забравяй кой ще ти плаща сметките — прибави той, опитвайки се да се пошегува.

— Мамо? — попита Роули.

Алан се усмихна, когато тя се изправи.

Трой бе убил Мишел Калгари? Защо Хънтър не й бе казал?

— Мамо! — повтори нервно Роули.

Тя с мъка успя да се усмихне. За бога, как щеше да преживее тази вечер?

 

 

Историята, която Хънтър чу, го убеди, че Ортега го е натоварил с тази задача само за да му се надсмее. Жената, за която ставаше въпрос, Бамби де ла Кроа — това бе професионалното й име — бе стриптийзьорка, въпреки че не си го признаваше. Тя се закле „върху куп библии“, че не е знаела, че съпругът й е човекът, който се е промъкнал през прозореца. На въпроса защо е стреляла в него толкова пъти, тя отговори, че той продължавал да върви към нея и тя просто е продължавала да стреля.

— Трябваше да си влезе през предната врата — заяви тя, попивайки сълзите си с кърпичка. — Той знаеше, че имам пистолет и че се страхувам.

— Но ти си била заключила предната врата — напомни й Хънтър.

— Той трябваше да има ключ — отвърна тя ужасена, сякаш му е повтаряла тази подробност много пъти. — И аз бях изплашена заради онзи тип от клуба, който ме преследваше. Имаш ли представа какво е да знаеш, че те преследват, а, детективе? Не. Разбира се, че нямаш. Е, да знаеш, че е страшно, наистина страшно. Освен това той е болен. Аз не им пускам аванси, ако ме разбираш, но той настояваше да ме докосва. — Бамби изглеждаше ядосана.

— Не се обадих на 911, защото нямам телефон — прибави тя, предугаждайки въпроса. — Вече казах това на полицията и адвоката си. Не се отмятам от историята, която разказах, защото тя е истина.

Трой Ръсел все още не би могъл да бъде обвинен в незаконно проникване. А парите, които Алан Холоуей бе дал, не бяха откуп. Разследването на обира не водеше към него, въпреки че нито той, нито Джени бе повярвал дори за минута, че той се е отбил по време на закуската, загрижен за безопасността на Джени.

„Мога да го обвиня в обир“ — мислеше си Хънтър. Трой бе взел паспорта на Роули.

— Беше нещастен случай, детективе — каза Бамби. И Хънтър насочи вниманието си към нея.

— Аз обичах съпруга си и всеки го знаеше.

Хънтър кимна. Имаше съобщения от съседите, че двойката е демонстрирала любовта си в предния двор няколко пъти.

— Той ми липсва — прибави тя. — Не е същото, нали? Когато обичан човек си отиде. Вие имате ли си някого, детективе?

Джени бе такъв човек. Но не бе негова.

— Мъжът, който те преследва, натрапи ли се пак?

Тя поклати глава.

— Предполагам си е помислил, че съм малко по-опасна с оръжие в ръка. За всеки случай държа заредена пушка.

Устните й потрепериха за миг; тя се пресегна за цигарите си и предложи на Хънтър. Той тръсна глава и тя запали цигарата.

— Но сега моят Боби го няма — каза тя с мъка, издишвайки струя син дим. Изглеждаше толкова нещастна, сякаш се преструваше. — Какво ми остава?

Хънтър излезе притеснен. Тя или казваше истината, или бе невероятна актриса. Тъй като я познаваше, бе склонен да мисли, че е първото. Замисли се за Трой Ръсел.

„Какво си мислиш, Ръсел? Какво искаш? Ще те сломя, дори и това да е последното нещо, което ще направя. Копеле такова, стой далеч от Джени.“

 

 

Докато Хънтър наближаваше града, дъждът се усили. Той направи грешката да позвъни от обществен телефон, сякаш наистина работеше в полицията. Грешката се състоеше в това, че попита за Ортега. Преди да каже и дума за Бамби, Ортега изрева:

— Разкарай си миризливия задник! Няма сухи килии в моя затвор!

Явно Оби бе пристигнал в Санта Фе.

Можеше да каже на Ортега да си гледа работата. Можеше да каже много неща. Обаче се сети, че Оби ще има нужда от него. „Трябва първо да спрем“ — си каза той, след като осъзна, че така или иначе ще пропуснат вечерята на Джени. За да изпревари дъжда, вземаше по две стъпала наведнъж, докато стигне до верандата на Джени. Позвъни и зачака, свил се в коженото си яке. Роули отвори вратата.

— Здрасти — каза Хънтър.

Лицето на Роули изразяваше противоречиви чувства. Той държеше вратата отворена и мълчеше. Бени лаеше тихо и махаше с опашка и Хънтър го погали.

След това видя Джени, която стоеше в хола и държеше розов пуловер с дълги ръкави. Тя хвърли поглед към някого и Хънтър видя мъжки крак. Бутна вратата толкова силно, че едва не смаза Бени. Изражението му бе такова, че стресна Алан Холоуей, който се сви на стола.

— Извинявай — сопна се Хънтър. Беше решил, че е Трой. Сърцето му се разтуптя.

— Не одобрявам факта, че се виждате с дъщеря ми — заяви Алан, приглаждайки крака си, като се опита да запази спокойствие. Той изгледа Роули. — Синко, трябва да говоря с господин Калгари на четири очи.

— Алан! — Лицето на Джени бе бледо.

— Значи трябва да се прибера в стаята си, така ли? — подхвърли Роули язвително.

— Добре ли си? — обърна се Хънтър към Джени.

Тя само преглътна, а Алан каза:

— Тя вече не е твоя грижа.

— Искаш ли нещо за пиене? — успя да попита тя.

— Не мога да остана. — Хънтър се чудеше какво ли й е казал Алан. Ясно бе, че нещо се е случило преди пристигането му. — Трябва да се върна в полицейското управление и да се захващам за работа.

— В полицейското управление? — попита Алан.

— Не точно. — Хънтър изгледа Джени. Тя беше съвсем объркана.

— Каква работа? — попита Роули, който изгледа злобно дядо си, но Алан дори не забеляза.

— Преместване. — Роули се взираше в пръстите на краката си и не помръдваше. След миг Хънтър го покани: — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Мога ли? — Той погледна към майка си.

Джени стисна устни, след което каза с неестествен глас:

— Разбира се.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита загрижено Хънтър. Какво, по дяволите, ставаше?

— Значи не искаш уискито? — отговори тя.

Той поклати глава. Нещо се бе случило между нея и Алан, нещо, което засягаше Трой. Той искаше да разбере какво става, но Роули стоеше нетърпеливо до него.

— Ще се върнем след няколко часа, извинете за безпокойството — каза строго.

Джени кимна.

— Вземете и кучето — заповяда Алан.

Бени нетърпеливо скачаше между Хънтър и Роули и се втурна в тъмната, влажна нощ.

 

 

Нощният клуб бе извън Серилос Роуд, в югозападната част на Санта Фе. Не беше особено луксозен, но не бе и стриптийзьорски бар. Трой никога не бе харесвал тези мизерни дупки. Той искаше нещо по-луксозно, но пък не му се ходеше в някои от модерните клубове по площада. Бяха прекалено пренаселени и прекалено тесни.

Той се бе регистрирал за нощта в хотел „Ла Фонда“, който се намираше в десния край на площада и гордо се наричаше: „края на пътеката на Санта Фе“. Хотелът бе известен и скъп, но той го харесваше. „Ла Фонда“ бе популярен. Известни личности отсядаха в него.

Трой очакваше да види купон, но вечерната тълпа бе от туристи, баровете бяха пълни със семейства и двойки с развлечени пуловери с цвят каки. Той искаше жена, облечена в тесни дрехи. Не се интересуваше дали ще има пари, защото Джени го чакаше.

Напусна „Ла Фонда“ и се отправи към друга част на града.

Клубът на Серилос Роуд се казваше „При Марти“. Явно Марти бе жена, защото на табелата на клуба имаше жена с дълги сини неонови мигли. Трой се настани на един от столовете на бара. След нощта с Дана бе минало много време и той копнееше за секс. Всъщност не бе в състояние да мисли за нищо друго тази вечер, което бе изненадващо. Нагонът бе здравословен, имаше много жени, следователно защо бе толкова нервен? Притеснението и нервността бяха нещо ново за него и леко го безпокояха. Това, което искаше, бе да захапе меката бяла извивка на женски врат.

Може би не трябваше да чака Джени. Може би просто трябваше да отиде до тях и да я вземе. Роули му бе дал всички указания, от които той можеше да се нуждае, въпреки че мястото бе ужасно охранявано от ограда и врати. Това го влудяваше. Да не би тя да се страхуваше от него?

Той щеше да я научи. Нея и онзи дебел котарак — баща й.

Не биваше да забравя и мъжа, за когото Роули му бе казал, че души наоколо. Трой беше готов да пречупи тъничкия врат на детето. След като му бе разказал за човека, Роули отказа да даде каквато и да е друга информация. Той защитаваше кучия син и това го ядосваше безкрайно. Никой не трябваше да се занимава с Джени. Тя бе и винаги щеше да бъде само негова.

— Уиски с лед — поръча Трой.

Барманът му напълни чашата и я плъзна по плота. Имаше само няколко жени. Той не бе преценил мястото добре. Тук нямаше купон.

Той изпи уискито и хвърли парите. За момент си бе помислил, че може да се измъкне, без да плати, но барманът го следеше. Докато излизаше, най-сетне в бара влезе жена, която привлече вниманието му. Тя беше с приятелка. Когато погледите им се срещнаха, той каза:

— Дами, мога ли да ви почерпя?

И двете се усмихнаха. За съжаление двете му бяха прекалено много. Той трябваше да разделя и да владее.

 

 

Оби лежеше пред вратата на полицейското управление. От пробитата му шапка течеше дъждовна вода върху мръсното му пончо, чийто свеж дизайн тип „Навахо“ бе скрит от слой мръсотия и кал. Само един поглед към Оби накара Роули да притихне.

— Защо не си вътре? — попита Хънтър.

— Сержантът ме изхвърли — оплака се той. Вгледа се в момчето и се ухили. Показаха се зъби с черни дупки. Роули го гледаше като омагьосан. — Можьеи дъ мъ нъричати Оби — каза той и протегна мръсната си ръка изпод пончото.

— Ще те заведа вкъщи, Оби — каза му Хънтър. — Но можем да спрем преди това за някои неща.

Той заклати глава като птица.

— Може да спите отвън — предложи той. — Няма да има проблем.

— Съмнявам се, че кралицата ще се съгласи.

Оби изхълца.

— Какви неща ще купуваме?

— Сухи.

— Ами тогава става. — Той опита да стане и Хънтър му подаде ръка. За малко да повърне, докато го вдигаше.

Роули седна отзад в джипа, за да предостави на Оби предната седалка. Бени, който бе оставен там, започна да вие. Хънтър се почуди дали това куче би могло да изпитва отвращение от смрадта на Оби.

— Трябва да поговоря с шефа — каза Хънтър. — Нали нямате нищо против да изчакате? — Въпросът беше отправен към Роули, защото той оставаше затворен с Оби.

— Не — отговори момчето, но смъкна прозореца си.

Хънтър все още мислеше за Джени, докато влизаше в управлението. Тя се бе държала странно.

Докато го чакаше, Ортега нетърпеливо обикаляше из кабинета си, сякаш Хънтър беше ценен агент.

— Видя ли го? — попита той, кимвайки към вратата.

— Той е в джипа. Връщам го в дома му.

— Домът — промърмори той. После започна да го разпитва за Бамби. Какво мислел Хънтър за нея? Дали я е уличил в лъжа? Дали се е разкайвала, или се е опитала да избяга от обвиненията в убийство?

Хънтър нямаше отговори, които да му харесат, и това засили разочарованието на Ортега.

— Кажи ми нещо, което искам да чуя! — помоли той.

Хънтър попита:

— Какво е станало с човека, който я е преследвал?

— Кой? — попита Ортега, после сви устни и махна с ръка. — И ти си се вързал на тази глупост?

— Каза, че била много уплашена от него.

— Жена, която е напълнила стареца си с шест куршума? Айде, бе! — Ортега го погледна със съжаление, сякаш Хънтър бе най-големият глупак на света. — Тя е стриптийзьорка, която се друса и върти с часове, ако схващаш какво имам предвид. Всеки, който я преследва, е всъщност клиент, който си плаща.

— Може би. Ето и причини да я преследват. Той има вкус, а ето сега иска повече.

— Искаш ли мнението ми? Тя е премахнала стареца си, за да може да се друса, без да й пречи.

— Тя твърди, че той е влязъл с взлом и го е убила случайно.

— И ти й вярваш?

Хънтър повдигна рамене.

— Няма доказателства срещу нея. Ти знаеше това, защо ме прати там тогава?

— Защото искам доказателства. Нещо конкретно! — ядоса се Ортега. — Мислех, че ще свършиш работа.

Това донякъде бе комплимент. Никой досега не бе могъл да даде на Ортега каквото иска. Той се надяваше, че Хънтър ще го направи.

— Значи искаш да изфабрикувам доказателства?

Това вбеси Ортега. Всъщност Хънтър точно това целеше.

— Разкарай се от тук! — изръмжа Ортега.

— Как би защитавал някого от маниак, който го преследва?

Той изсумтя:

— Залепваш се за него и се надяваш, че перверзникът ще бъде арестуван за друго нарушение на закона, преди да е станало твърде късно.

Това не бе най-добрата защита от един човек.

— Мислиш ли, че преследвачите успяват да се излекуват?

— Не — отсече Ортега. Хънтър беше съгласен с него. Сержантът го изгледа изпитателно.

— Притеснява ли те нещо?

Хънтър не знаеше дали да повдига въпроса за Джени или не.

— Дама, насилвана от бившия си съпруг.

— Насилвана?

— Ами той се появява на сцената след петнайсетгодишно отсъствие и започва да я преследва.

— Боже, Калгари. Става въпрос за дъщерята на Холоуей. Наясно съм със случая. — Той размаха пръст пред носа на Хънтър. — Знам твоята история. По-добре остави това копеле Трой, или както там се казваше.

— Това копеле уби сестра ми.

Ортега скръсти ръце.

— Липсата на доказателства е като кучката, нали?

— Нещо друго? — попита Хънтър. Започваше да се ядосва.

— Просто разкарай миризливия си приятел плъх от тука. — Сержантът махна по посока на вратата. — Боже, както вали, сигурно до сутринта пак ще се върне.

— Взимам Оби за известно време.

— Не разчитай на това.

Хънтър излезе. Той знаеше, че Ортега го критикува за негово добро, но въпреки това му беше неприятно. Качи се в джипа си. Наистина клошарят вонеше ужасно. Задържайки дъха си, Хънтър запали двигателя и потегли. Спряха пред един магазин. Той успя да се вмъкне точно преди да го затворят. По целия път до къщата на Оби щастливецът благодареше за спалния чувал, фенера и непромокаемия брезент.

— Ти си принц сред хората — заяви Оби, докато Хънтър и Роули му помагаха да разтовари.

След час и половина, когато Оби вече бе настанен, Хънтър, Роули и Бени бяха стреснати от ритмичния шум на чистачките.

— Защо се грижиш за него? — попита Роули.

— Понякога хората се нуждаят от грижи.

— Сержант Ортега не го харесва.

— Сержант Ортега не харесва никого — отбеляза Хънтър.

Роули кимна, като за момент изглеждаше по-възрастен за петнайсетте си години.

— Ще се опиташ ли да се погрижиш и за майка ми?

Ето това бе един добър въпрос. Макар да не бе сигурен, че Роули ще запази приятелското си отношение след отговора му, Хънтър каза:

— Харесвам майка ти. Има други хора, които са ми неприятни.

— Като Ортега — се усмихна той.

— Боже, надявам се, не.

Роули се изсмя.

Хънтър не знаеше какво си мисли Роули. Връзка с Хънтър би означавало изневяра на баща му. Нямаше сива зона за хлапето и то се опитваше да нагласи всичко, като се придържа до собствените си представи за чест.

Спряха пред портата и Роули избра секретния код, за да отвори. Хънтър паркира пред къщата на Джени. Там имаше две коли. Семейство Монтгомъри бяха пристигнали, а Алан не си бе тръгнал.

Хънтър, Роули и Бени влязоха. Кучето скочи към Магда, преди Роули да успее да го хване, и изцапа роклята й.

— О, боже! — извика изненадана тя.

— Разкарайте това куче! — изкрещя Алан и целият почервеня.

— Съжалявам, Магда! — Джени скочи на крака. — Ела в кухнята да те почистя. Лошо куче, Бени! — скара му се тя, но кучето замаха с опашка.

Хънтър с облекчение забеляза, че тя вече се държи по-нормално.

Магда се вгледа в петното.

— Всичко е наред — каза, докато вървеше след Джени към кухнята. Намигна на Хънтър. Фил разтърси ръката му.

— Излизаме за малко — промърмори Роули и поведе кучето навън. Джени се загледа след тях и се намръщи.

— Чух, че сте жител на Санта Фе — каза Фил. — Светът е малък, нали?

— Малък, да. — Той се огледа и се учуди на количеството храна на масата. Вечерята отдавна бе свършила, но имаше много блюда. Ако бе поне малко гладен, щеше да е като в рая. Но той бе загрижен за Джени и не мислеше за храна.

Злобният поглед, който Холоуей бе вперил в Хънтър, не бе добър за кръвното на стареца.

— Какви игрички играеш напоследък, Калгари? — попита той.

— Алан! — предупреди го Джени.

Магда се опита да намали напрежението.

— О, благодаря на Господа! — каза тя на Хънтър. Той отстъпи и Магда направи знак с очи към Алан. — Крайно време бе да дойдеш. Купонът не върви без тебе!

Фил се облегна назад с чаша уиски в ръка. Изглеждаше малко напрегнат.

— Магда направи няколко коктейла, но аз предпочитам уискито. — Той повдигна чашата си.

— О, извинявай. Ще пиеш ли уиски? — попита Джени и отметна косата си назад. Разсеяността й много го притесняваше.

— Благодаря — каза Хънтър и тя се отправи към кухнята, където скъпа бутилка — несъмнено подарък от Алан — се намираше между блюдата.

— Каква изненада да се видим в Санта Фе. Трябваше да ни кажеш!

— Трябваше да кажа много неща — отвърна той, а погледът му все още бе прикован в Джени.

Докато му подаваше чашата, тя прошепна:

— Баща ми се притеснява заради Трой.

Внимаваше пръстите им да не се докосват.

— Гладен ли си?

— Не, благодаря, нямам апетит.

— И ти ли? — попита тя. Той долови истерия в гласа й.

Какво, по дяволите, ставаше?

— Скъпи, очаквахме те — каза Магда на Хънтър. — Не искахме да си тръгнем, преди да дойдеш.

Фил бързо се изправи на крака. Изведнъж се сети за шапката си, която се плъзна от главата му и той я загледа сякаш не знаеше откъде е дошла. Добави шепнешком:

— Добре е, че си тук.

Алан отпиваше от уискито и чакаше.

Хънтър осъзна, че е напрегнат, сякаш очакваше някакъв вид борба. Наложи си да се отпусне и каза:

— Трябваше да откараме един приятел у дома.

— Не сте работили по случай?

— Не. — Не възнамеряваше да говори за Бамби де ла Кроа, за маниаци преследвачи, убийства и страх. Но те очакваха някакво обяснение, затова той каза накрая: — Трябваше да обсъдя със стария сержант някои въпроси.

— Звучи злокобно.

Въпреки че те очакваха смразяващ кръвта разказ, Хънтър каза:

— Има скитник, който се появява, когато вали, и нощува на стълбите на полицейските управления. Това бе свързано с работата тази вечер. С Роули го заведохме у дома.

— Искам Роули да се върне — каза Джени изведнъж.

— Той си има куче пазач. То ще го пази.

— Не искам той да излиза извън портата.

— Ще го намеря. — Хънтър се отправи към вратата. Когато излезе на верандата, видя момчето и кучето да завиват зад една улична лампа. Дъждът валеше така, че размазваше образите им. И двамата бяха вир-вода. Хънтър се отдръпна назад, защото знаеше, че един грешен ход ще разруши крехкото доверие, което Роули изпитваше към него. Докато отваряше вратата отново, едва не връхлетя върху Фил и Магда. Магда го хвана за ръка и отново го върна навън.

— Баща й я уплаши! — прошепна тя. — Той каза, че Трой е убил сестра ти. Вярно ли е това, Хънтър?

— Наистина ли си работил за Алан? — попита Фил.

— Той се опитваше да предпази Джени! — Магда хвърли гневен поглед към съпруга си, преди да се обърне с тревога към Хънтър. — Разбираме те и сме с теб. Само го направи. Грижи се за нея. Джени винаги е твърдяла, че Трой е копеле, но аз съм ужасена. Наистина.

— Значи Алан дойде при теб и те помоли да я защитаваш? — продължаваше Фил.

Преди Хънтър да успее да отговори, Магда отново се обади:

— Ние просто я обичаме. Това е всичко. Радвам се, че ви срещнах в Пуерто Валарта и успяхте да се запознаете.

— Ето го Роули — забеляза Фил.

Хънтър се огледа. Роули вървеше с наведена глава, а Бени вярно го следваше.

Магда стисна силно ръката на Хънтър.

— Радвам се, че си ченге или бивше ченге, или каквото и да е. Тя се нуждае от някого, който да я закриля. Не от баща си. Алан Холоуей манипулира всички, без да го съзнава дори.

— Сигурен съм, че Хънтър вече има ясна представа за това, Магда.

— Той мисли, че се домогваш до парите му. Въпреки че Джени не иска и цент от тях.

— Магда…

— Хей, Роули! — Тя поздрави момчето. Беше готова да го прегърне, но Роули предвидливо стоеше далеч от нея и стискаше каишката на Бени. — Не се притеснявай заради кучето, скъпи, ще си почистя дрехите. Има все още много храна — добави тя, като държеше голям плик.

Роули не отговори. Магда прегърна Хънтър още веднъж, след което двамата с Фил притичаха под дъжда към мерцедеса си. Роули се загледа след тях, но детективът отвори вратата и го покани да влезе. Момчето се поколеба, но накрая влезе, а мокрият до костите Бени се провря, преди го хванат отново. Алан изкрещя:

— Махнете това куче!

Джени се обади:

— Почисти след кучето, Роули, и си събуй обувките.

Роули за пръв път безропотно се подчини и поведе Бени към банята.

Джени седеше на дивана, потънала в мислите си.

Хънтър вече знаеше, че тя размишлява за смъртта на Мишел. Едва сега разбра причината за нейната отчужденост и разсеяност.

Но дали щеше да му прости още веднъж, че е скрил истината от нея?