Джанел Тейлър
Твърде лично (9)

Осма глава

— Трябва да ти кажа нещо.

Джени бавно отвори очи. Стаята беше полутъмна. Слаба светлина проникваше през затворените капаци на прозорците. Едва различаваше чаршафа, който покриваше преплетените им тела.

— Ооо, не! Настана време за велики признания — подразни го шеговито тя и се сгуши до него, наслаждавайки се на топлината на гладката му кожа. За нея усещането бе съвсем ново.

Пръстите му се плъзнаха леко по рамото и надолу по ръката й.

— Не бях в охранителния бизнес. Бях полицай в Лос Анджелис.

Джени примигна от изненада.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Защо не ми каза?

— Защото ме принудиха да напусна за непрофесионално отношение.

— Тебе? — възкликна тя.

— Работех по един случай на убийство, но не можех да събера доказателства. Затова „притиснах“ заподозрения. Или поне той така твърдеше в оплакването си.

Тя не отговори. Изведнъж си даде сметка, че изобщо не познава Хънтър.

— После се преместих в по-малък участък — този на Санта Фе. Там бях шест години.

Джени вдигна глава от гърдите му и го погледна изненадано.

— Живял си в Санта Фе, така ли?

— Все още живея там.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита тя.

— Не обичам да говоря за себе си. Не ми се разказва за случката в Лос Анджелис. И като разбрах, че се местиш в Санта Фе, просто не можах да ти кажа, че живея там.

— Но защо?

Хънтър се опита да намери обяснение. Усещаше колко е напрегната. Ако й разкриеше взаимоотношенията си с Трой или с баща й и връзката със смъртта на Мишел, със сигурност щеше да я загуби завинаги.

— Защото съвпадението изглеждаше твърде голямо, за да е случайно. Страхувах се да не те отблъсна. Можеше да помислиш, че крия нещо.

А дали наистина това беше всичко? Бе уплашена.

— Искаше ми се да знаех това предварително.

— Преди… това ли?… — Той я погали леко с показалец по лицето.

— Да. — Тя с усилие преглътна.

— Ето защо ти казвам сега.

— Не обичам тайните.

Той не отговори и тя отново се разтревожи.

— Хънтър?…

— Смятам, че имаш нужда от бодигард. Бившият ти съпруг е опасен и аз искам да съм до теб, за да те предпазя.

Тя се изсмя.

— Значи сега можеш да поемеш и двата ангажимента?

— Ще се наложи — отвърна той сериозно, — навлязъл съм твърде навътре в проблема.

Той я притегли отново в прегръдките си и започна бавно да я целува по врата. Тя не се отдръпна. Пламъкът на желанието постепенно обхвана тялото й. В главата й продължаваха да напират въпроси. Тя затвори очи и ги прогони — щяха да почакат. Проклета да бъде, ако позволеше грубата действителност да провали тази нощ! Тя беше само нейна! С известни усилия се освободи от съмненията и се отдаде на удоволствието.

 

 

Барът беше обзаведен в стил уестърн. Всички посетители носеха сини дънки и островърхи ботуши, дори и жените, чиито стегнати дупета си просеха да ги пошляпнеш. За да се разсее от тези мисли, той грабна палките на барабаниста, който беше в почивка, и затропа по бара, докато си чакаше бирата.

Пфу, бира! Евтина помия, подхождаща напълно на обкръжението. Изобщо не трябваше да е тук. Имаше други планове, но Господ очевидно не се съобразяваше с него.

Хлапето на Джени не било копеле. Хлапето на Джени е негов син.

Негов син!

Бирата пристигна. Трой хвърли няколко монети на бармана и забарабани още по-силно и по-бързо.

— Хей, ти! — разнесе се вик и барабанистът се появи. Беше с тъпо изражение, гъста брада, голямо шкембе и носеше карирана риза. Идиоти. Всичките бяха кръгли идиоти. Дебелакът изтръгна палките от ръцете му. Трой застина. Така му се искаше да срита копелдака в топките, но си даваше сметка, че на главата му ще се стовари самият ад. Тук беше като натрапник, а на всичкото отгоре се набиваше на очи, като носеше камуфлажни панталони и бяла риза с ръкави, навити над лактите.

— Ало, малката! — прошепна барабанистът в ухото му. — Попаднал си на неподходящо място. Тук няма други от твоята порода.

По дяволите! Помислили са го за гей! Трой за малко да се изсмее. Озърна се и срещна погледа на дребна блондинка с тесни джинси и завързана на кръста червена риза. Гърдите й напираха да изскочат. Тя го наблюдаваше страхливо, явно разтревожена, че този селяндур ще го пребие.

— Извинявай, просто съм натрупал малко отрицателна енергия и имах нужда да я излея.

— Веднага да изчезваш!

Лицето на Трой пламна. Той бавно се смъкна от столчето си. Останалите членове на така наречената група се бяха върнали и се събираха около него.

Той мълчаливо излезе навън в хладната мартенска нощ. Този гаден Хюстън! Презрително се изплю. Искаше му се да си отмъсти на тъпанарите.

Вратата зад него се отвори и той видя блондинката да излиза.

— Уф, очаквах вече да те разкъсат на парчета — каза тя.

— И аз също. Срамота! Накараха ме да зарежа халба бира.

Тя бе облекчена от спокойствието му и се ухили.

— Всъщност ми е писнало от това място. Искаш ли да отидем някъде другаде?

— Имаш ли нещо предвид?

— Ами, можем да започнем в „При Дъфи“, пък после ще видим…

Имаше ужасно желание да я опипа — тези пищни гърди и този стегнат задник. Искаше да й го вкара. Искаше да я чука до припадък. Вече почти я чуваше как се задъхва и крещи от болка.

Като че ли малко приличаше на Джени.

— Е, хайде, води — отвърна й той заговорнически.

 

 

Джени се събуди внезапно. Усещаше ударите на сърцето си, тялото й бе мокро от пот. Хънтър спеше до нея.

Почти се развиделяваше. Тя полежа неподвижно няколко минути, за да се успокои. Търсеше причината за тревогата си и с болка се сети за признанието на Хънтър.

Защо я бе излъгал?

Опита се да заспи отново и да забрави, но не можа. Сети се за разбития си апартамент. Дали беше работа на Трой? Дали го беше направил, за да я тормози? Най-вероятно. Такива актове на безсмислена жестокост му доставяха огромно удоволствие.

Следващата й мисъл бе за Роули. Трябваше да се увери, че е добре.

Какво, по дяволите, правеше тук?!

Джени възможно най-тихо се измъкна от леглото и затърси дрехите си. Чувстваше се почти като крадец. Блузата и панталонките й бяха още влажни от дъжда. Треперейки от студ, тя нахлузи бельото и горните си дрехи.

Сепна се, като видя, че Хънтър се е събудил и я наблюдава.

— Трябва да тръгвам — каза нервно тя.

— Ще те закарам.

— Мога да си хвана такси.

— Аз ще те закарам — заяви той по-настоятелно, стана и навлече влажните си дрехи.

 

 

Небето бе станало светлосиво, когато стигнаха до вилата. Джени изскочи от джипа веднага щом спряха. Хънтър слезе и я пресрещна от другата страна. Ризата му бе прилепнала за тялото. Вероятно и на него му беше точно толкова студено, както и на нея.

— Трябва да влизам.

— А ще можеш ли? — попита я той и Джени със закъснение се сети как Мат не бе успял да се прибере през нощта. Снощи бе разказала на Хънтър историята като една от смешните случки във вилата. Сега си даде сметка, че това е сериозно препятствие.

Тя натисна звънеца и безпомощно зачака. Едва ли щяха да я чуят. Стаите бяха изолирани и оборудвани с климатици. Обърна се към Хънтър с намерение да му обясни чувствата си, но не знаеше какво точно изпитва към него. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му и да го остави да се погрижи за всичко, а в същото време се страхуваше да се обвърже с този почти непознат човек. Стомахът й се сви, като се сети какво й говореше той вчера. Беше готова да направи нова грешка…

Хънтър също изглеждаше объркан, но събра смелост да каже:

— След тази нощ мисля, че е време да ти кажа истината.

— След снощи ли? — Тя потрепери. — Ами преди това?

— Имам да ти казвам още неща — продължи той.

— Хънтър, каквото и да е, не съм в състояние да го чуя точно сега. Съжалявам. Много ми се събра, разбираш ли?

— Какво смяташ да правиш?

— Нямам представа! — заяви тя почти в истерия, а си помисли: „Да се махна далеч от теб!“.

— Мога да те докарам по-късно…

— Не! Трябва да вляза!

Джени отчаяно си мислеше дали няма да се наложи и тя да се катери по балкона, и да тропа по стъклото, когато изведнъж входната врата се отвори и на прага се показа сънливият Мат, облечен само по черни боксерки.

— О, здравейте — промърмори той, търкайки очи.

На Джени не й трябваше повече.

— Ще ти се обадя — каза тя през рамо, въпреки че нямаше такова намерение, и побягна покрай Мат нагоре към стаята си.

 

 

Седем часа по-късно Джени седеше свита на седалката в самолета. Все още й беше студено. Полетът за Хюстън бе спокоен, но болезнен за нея. Никога не се бе чувствала толкова нещастна и нямаше кого другиго да вини за това, освен себе си. Тя му налетя! Една нощ умопомрачителен секс и вече бяга надалеч. До вчера бе толкова нетърпелива да консумира връзката, а сега бе такава страхливка. Душът, който взе, не я стопли изобщо. Веднага след това си събра багажа по най-бързия начин. Не желаеше да отговаря на никакви въпроси. Просто искаше да се прибере вкъщи.

Въпросите така или иначе заваляха. Всички искаха да разберат какво се е случило между нея и Хънтър. Тя отклони любопитството им, като заяви, че иска да се върне възможно най-бързо, за да се увери, че всичко е наред с Роули и апартамента й. Магда и Фил не преставаха с въпросите си за Хънтър, но тя упорито отказваше да казва каквото и да е. Пък и самата тя не знаеше отговорите. Единственото, в което беше сигурна, бе, че най-после си позволи мечтаната авантюра и че беше страхотно!

Но крехкото й доверие в Хънтър бе сериозно разклатено. Изобщо нямаше представа кой е той. Беше толкова нереален! Трябваше да го послуша, когато настояваше да й бъде само бодигард. Но всъщност можеше ли да му има чак такова доверие? Можеше да си представи как би реагирал баща й при новината, че си е взела абсолютно непознат човек за охрана и после е прекарала една невероятна нощ с него.

Явно грешката й с Трой не я беше научила на нищо.

А сега Трой знаеше, че е баща на Роули.

Тя потрепери отново и се загърна по-плътно с жилетката. Тази мисъл не й даваше мира. Ако не го знаеше със сигурност, то поне вече го подозираше. Дори и за момент не допускаше, че той изобщо не знае за съществуването му. Ако наистина Трой възнамеряваше да се върне отново в живота й, по каквато и да е причина, то поне е чул за Роули и е могъл да си направи някои изводи.

Досега Джени отхвърляше тези мисли, но беше време да се сблъска с реалността. Хънтър можеше и да е плод на фантазиите й, но за съжаление Трой беше истински. И сигурно се бе върнал за Роули. Флиртът й с Хънтър бе приключил, преди да започне истински, или поне трябваше да приключи. Да се занимава със сексапилен и загадъчен мъж си беше чиста безотговорност, когато й се налагаше да се погрижи за безопасността на детето си.

„Че ти дори не знаеш как да се свържеш с него!“ — Тя поклати глава, отхвърляйки тази мисъл. Бе променила резервацията си с първия възможен полет и беше платила по-висока цена, но трябваше да се прибере веднага. Не биваше да позволява на емоциите да я завладеят напълно. Не биваше да се тревожи за това какво щеше да си помисли Хънтър за внезапното й заминаване.

Протестите на Магда, Фил, Мат и някои от останалите нямаха ефект. Таеше слаба надежда, че Хънтър ще я последва като смел рицар, но не би. Бе попаднала в плен на собствената си романтика. Той сигурно се радваше, че си е тръгнала толкова бързо. Никой мъж не обичаше краткотрайните връзки да продължат прекалено дълго.

Джени се загледа в безкрайната синева. Шумът и вибрациите на двигателите я изморяваха. Радваше се, че успя да си тръгне, преди да се увлече по него.

Опита се да почете списание, да решава кръстословица, но не успяваше да се съсредоточи. Накрая реши просто да се взира през илюминатора, докато се приземят. Възнамеряваше да се обади на Джанис още от летището и да вземе Роули тази вечер или поне да отиде да го види.

Докато чакаше багажа си, я завладя слабост. Споменът за страстната нощ все още спираше дъха й и я изпълваше с нежност и копнеж.

Изведнъж изпита онова странно чувство, че я наблюдават. Тя се озърна разтревожена. Няколко човека я изгледаха с любопитство, а други търпеливо изчакваха. Чувстваше се като глупачка, но точно преди да се обърне, познат профил привлече вниманието й. Не беше ли Трой?!

Очите й се разшириха от ужас, но после човекът се обърна и се усмихна на приближаващо се момиченце. Не беше той.

Човекът вдигна детето и го прегърна, а после целуна хубава млада жена — очевидно майката. Всички се усмихваха щастливо.

Джени продължи да чака. Трой никога не се усмихваше, освен ако за усмивка не се броеше студеното чувство на превъзходство, което той щедро демонстрираше. През последните години често й се явяваше тази негова гримаса в кошмарите й.

Тя видя куфара си и се пресегна да го вземе.

— Извинете — стресна я мъжки глас. — Не бойте се — успокои я той, докато се промъкваше покрай нея, — просто исках да хвана чантата си, преди да се завърти за втори път.

— О, съжалявам. — Тя грабна дръжката, изтегли я и затъркаля куфара си към изхода. Отвън я посрещна задухът на Хюстън. Почти целият си живот бе прекарала тук, а сега нямаше търпение да се потопи в чистотата на пустинния Санта Фе.

Но какво й ставаше всъщност? Подскачаше като подплашен заек на всяка крачка.

Хвана си такси и по пътя с умиление посрещаше познатите гледки — знак „стоп“ със залепено усмихнато човече в центъра, крайпътната пешеходна алея с антикварния магазин и „перфектните слънчеви очила на Магу“, голямата дупка по средата на пътя точно преди нейния квартал.

Щом таксито спря пред портата, всичките й страхове се върнаха. Боеше се какво ще завари в къщата след нахлуването на крадците. Притесняваше се за Роули и за себе си.

— Благодаря ви — каза тя на шофьора, остави му голям бакшиш и задърпа багажа си през желязната врата към стълбите и нагоре към апартамента си.

Гладко полираната топка на новата брава и прясно боядисаната в синьо врата я посрещнаха отдалеч. Разбира се, новият ключ бе в домоуправителя. Как не се сети по-рано, преди да се катери дотук с куфара си! Остави багажа пред вратата и отиде да го търси.

За щастие Диего, домоуправителят, си беше вкъщи и ключовете бяха готови. Изпълнен със съчувствие за лошия й късмет, той я съпроводи до апартамента.

— Искате ли да остана с вас, докато проверите какво липсва? Бях вътре заедно с полицията и изглеждаше, че нищо не липсва, но знае ли човек?

— Няма нужда, аз ще се оправя, благодаря ви. Оценявам помощта ви и съжалявам за причинените неприятности.

— Няма проблеми. — Махна той с ръка. — Ако имате нужда от нещо — потърсете ме.

— Благодаря още веднъж, Диего.

Тя завъртя ключа, ясно чу превъртането на механизма и бутна вратата. Затаи дъх, докато палеше лампата в антрето.

Припряно влезе и заключи. Изведнъж се почувства ужасно самотна. Мястото изглеждаше изоставено и… много тихо без Роули наоколо. Тя избута багажа си в центъра на хола и хвърли поглед към стаята на сина си. Вратата беше затворена и тя я бутна.

Познатата до болка пълна бъркотия я накара да се усмихне. Почувства се по-добре и започна щателно да проверява всяко кътче. Накрая стигна до спалнята си. Съблече се и влезе в банята. Остави водата дълго да облива главата и тялото й. Не искаше да мисли за нищо — нито за Роули, нито за Трой, нито за Хънтър.

Малко по-късно си направи чаша току-що смляно ароматно кафе и се зае да прегледа натрупаната поща.

Погледът й се спря на снимките на Роули, поставени на масичката на телефона. Роули като бебе; в началното училище, облечен с екипа на любимия си футболен отбор; и една скорошна снимка, на която позираше като закоравял престъпник.

Отново я обзе познатата тръпка на ужас, че някой я наблюдава, и тя уплашено се огледа. Грабна слушалката и се обади на Джанис, която като никога вдигна от първия път.

— Днес отивам да прибера Роули — изстреля Джени дори без да поздрави.

— Ама ти върна ли се? — изненада се приятелката й.

— Много съм разтревожена! Нищо не мога да направя.

— Добре, де, но не тичай направо там. Поне първо се обади… О, Джени, не биваше да ти казвам.

— Не се притеснявай за това. Радвам се, че го направи. И без това бях готова да си тръгвам.

— Да, бе, така или иначе ще загазя — мърмореше Джанис. — Чакай да изровя телефонния номер в лагера. Знам, че ни го дадоха…

— Може би и аз го имам.

— Не, този е друг — директен. Изчакай за секунда. — Джанис остави слушалката и затърси. Накрая й го продиктува и добави: — Те приключват утре. Сигурна съм, че са добре.

— Знам, скъпа, благодаря ти — каза меко Джени и затвори.

Веднага позвъни в лагера. Човекът, с когото я свързаха, се опита да се отърве от нея с обещанието, че ще предадат на Роули да й се обади, но тя бе толкова настоятелна, че накрая пратиха някого да го повика.

— Мамо, ти ли си? — разнесе се след малко предпазливият глас на Роули. — Случило ли се е нещо?

— Не, няма нищо — отвърна тя с облекчение. — Просто се прибрах по-рано и исках да те чуя.

— Ами, хубаво, но аз ще пропусна мача.

— Добре, връщай се. Ще се видим утре.

— Ъхъ… добре — промърмори разсеяно той.

Тя затвори. Почувства се толкова изтощена, че трябваше да седне. Отпусна се на дивана и се хвана за главата. Сърцето й биеше до пръсване. Не беше лесно да си родител. Ставаш толкова уязвим, а децата нямат никаква представа какви тревоги предизвикват!

Телефонът иззвъня и тя подскочи.

— Ало — изрече с надежда, че може да е Хънтър. Каква глупост!

Никой не отговори. Тя затаи дъх. Линията беше отворена, но не се чуваше абсолютно нищо — дори дишане. „Трой!“ — помисли си моментално, но името остана неизречено. Имаше зловещо предчувствие за обаждането. Подобно усещане се бе появило и на летището. Бавно затвори и се втренчи в телефона, докато очите й се насълзиха.

Отчаяно й се искаше Хънтър да се обади.

Но знаеше, че той няма да го стори.

 

 

Самолетът подскочи няколко пъти, преди да спре. Не беше от най-гладките приземявания. Жената, която седеше до Хънтър, шумно преглъщаше от ужас. Той бе стиснал облегалките и се опитваше да не мисли, че Джени си бе отишла.

Щеше да бъде дори смешно, ако не го вбесяваше. Ако не беше ангажиран със случая, щеше да си замине и да забрави обидата. При нормални обстоятелства нямаше да му пука. Обикновено не се забъркваше с неподходящи жени.

Но в дадената ситуация нямаше нищо нормално. Цялата тази работа с Джени Холоуей. Сега щеше да му се наложи да я намери и да търпи презрителното й отношение, сякаш е влюбен хлапак, неспособен да живее без нея. И за какво беше всичко това? Защото бе поел ангажимент пред Алан Холоуей да я защитава!

В яда си удари с юмрук облегалката, което стресна съседката му.

— Отвратителен полет — опита се да оправдае гнева си, но тя продължаваше да го гледа с разширени от ужас очи. Беше един от най-тежките случаи на страх от летене, на които се беше натъквал, а и той с поведението си не й вдъхваше спокойствие. Чудеше се дали щеше да мигне, ако прокараше ръка пред лицето й. Изглеждаше като зомбирана — замръзнала на мястото си и само устните й мърдаха беззвучно.

Щом кацнаха, побърза да се измъкне от самолета. Обгърнаха го познатите задух и влага. Въпреки това си пое въздух с пълни гърди — в самолета имаше чувството, че се задушава. Само допреди няколко дни страдаше от дълбока депресия и не виждаше смисъл в живота си. Ха! Край с тези дни. За момент дори изпита носталгия по спокойното си и безметежно съществуване. Но казано е: „По-добре да се изтъркаш, отколкото да ръждясаш!“.

— По дяволите! — промърмори той на глас. Нямаше смисъл да се измъчва повече.

Но бе нарушил едно основно правило: да не се обвързва с жена извън неговата социална среда. Тоест с жена, която не си знае парите.

А сега благодарение на собствената си глупост трябваше да я открие, да измисли глупаво извинение как случайно е попаднал на нея и после да я опази от бившия й съпруг — психопат.

Хънтър стисна юмруци. Трябваше да събере мислите си. Дали не беше по-добре да отиде първо да провери как е Роули и после да се захване с търсенето на Джени.

— Да вървят всички по дяволите! — мърмореше непрекъснато той, вървейки към джипа си. Въпреки че Пуерто Валарта бе само на няколко часа път, имаше чувството, че са минали векове.

* * *

„След хубав секс се огладнява“ — мислеше си Трой със задоволство. Той с наслада отхапа от ребърцата. Потече червен сос — като блузката на блондинката.

Казваше се Дейна. Покани го в мизерната си къща в един от най-бедните квартали на Хюстън. Оказа се, че е била в занаята, и нищо, което един мъж би пожелал да направи на жена, не можеше да я изненада. Колкото по-гадно, толкова по-добре. Добре се забавляваше малката мръсница!

Прекараха си чудесно няколко часа, но след това на него почна да му писва. Мястото беше гнусно — мръсни чинии в мивката, прах и мръсотия навсякъде, измачкани чаршафи, вонящи на секс.

Изведнъж му се прииска да се махне. Вече не разбираше какво изобщо го бе привлякло в тази жена. Та тя смърдеше на евтин парфюм. И изобщо не приличаше на Джени. Беше изрусена и кокалеста и непрекъснато му говореше мръсотии на ухото, докато я чукаше. Почувства отвращение, когато тя извади алено червило от чантата си, начерви се и стръвно му го засмука. Той сякаш гледаше тези ярки устни като през мъгла. Сграбчи я за косата и я отхвърли в другия край на леглото. Каква изненада бе изписана само на лицето й — едно голямо яркочервено „О“. Тогава я зашлеви достатъчно силно, за да пламне цялото й лице.

После я облада за последен път отзад, като притискаше грозното й червено лице в завивките. Тя крещеше и се бореше за въздух, но Трой притискаше лицето й и тя се мяташе като риба на сухо. Ето това се казваше страхотен секс! М-дааа. И когато той най-накрая свърши, тя седеше, кашляше и хлипаше.

Тази гледка за малко не го възбуди отново. Господи, колко обичаше да е господар на положението. Но тя беше твърде мръсна и гадна.

— Ще желаете ли още едно кафе? — сервитьорката прекъсна мислите му.

Трой тъкмо изсмукваше един говежди кокал.

— Не, благодаря.

Изгледа я, докато се отдалечаваше. Жените бяха навсякъде. Само се протягаш и ги сграбчваш.

Но в момента не му беше до това. Имаше нужда от нещо по-добро и това бе Джени. Докато не я видя отново след толкова години, не си бе давал сметка колко много му липсва. Това прекрасно, чувствено тяло, скрило в себе си една студена същност. Освен това беше богата! Имаше повече пари от всички останали, взети заедно — от глупавата шизофреничка Фредерика, боклука Патриша, курвата Вал и кравата Мишел Калгари.

На всичкото отгоре имаше син. Неговият син!

— Роули — произнесе той бавно на глас. Може би трябваше да й прошепне името на момчето, когато й се обади днес следобед. Да чуе гласа й се оказа доста възбуждащо. Дори фригидността й се оказа привлекателна. Той едва се сдържа да не отиде в апартамента й след обаждането, но разумът му надделя.

На дневен ред бе чаровникът Трой. Неустоимият бивш съпруг се връщаше, за да се реваншира за причинените злини. Беше нов човек.

Сервитьорката мина отново с каната и той изненадващо я хвана за ръката.

— Промених си мнението за кафето.

Тя му наля и отмина, а той мислено се поздрави.

Извади от джоба на якето си програмата на футболния лагер „Трите вятъра“, която бе измъкнал от бюрото на Роули. Събота вечерта — финален мач за купата на лагера.

Остави бакшиш на масата и намигна на сервитьорката, която в този момент взимаше друга поръчка. После излезе, без да плати сметката.

* * *

Джени се събуди от драскането на Бени по входната врата. Неусетно бе заспала на дивана — явно резултат от прекараната бурна нощ. Надигна се с усилие и отвори. Скимтейки, кучето профуча покрай нея към стаята на Роули.

— Няма го там — каза му тя, — още е на лагер.

Бени се върна и положи глава в скута на Джени. Трогната, тя го почеса зад ушите, после внимателно го опипа от двете страни. Кучето изскимтя и се дръпна, но в погледа му нямаше недоверие.

— Кой беше, Бени? — попита го тя. — Трой ли?

Той излая. Прозвуча като отговор на въпроса й и Джени се огледа стъписана.

Какъв беше планът на Трой? Роули ли му беше нужен? Той не искаше нея — бе сигурна в това, но този факт не я успокояваше. Нямаше да се успокои, докато не разбереше какво точно е намислил и какво иска. Защото Трой положително искаше нещо.

Изведнъж си даде сметка колко добре го познава сега. Защо не го разгада още като млада? Защо й бе нужно да се бори срещу баща си и да се стигне до тази ужасна ситуация?

Но имаше Роули.

— Да — каза си тя на глас и прегърна голямата глава на Бени. — Да, имам прекрасен син.

 

 

Двете момчета се проснаха на тревата изтощени. Едва дишаха в непоносимата жега, изтощени и ядосани от току-що завършилия мач. Единият имаше руса коса, а другият бе тъмнокос и явно след време щеше да разбие доста дамски сърца.

— Дявол да го вземе този Бергер! — извика първият и погледна към безпомощния вратар.

Бергер виновно наведе глава. Второто момче също го изгледа сърдито. Той май не приемаше толкова трагично загубата, колкото Брандън. В крайна сметка пред вратаря имаше още много други играчи, които биха могли да спрат противниковите нападатели. Те също бяха от тях. Накрая обаче все вратарят биваше обвиняван.

— И сега не отиваме на финал! — фучеше Брандън.

Роули лежеше на тревата с разперени ръце. Не беше в състояние да се гневи така от отпадането както избухливия си приятел. Просто това беше краят — бяха дотук. Лагерната смяна свършваше и той щеше да се прибере вкъщи.

Погледна към прожекторите, които осветяваха игрището, и яркостта им го заслепи. Няколко звезди се опитваха да пробият светлата завеса над главите им. Сключи ръце под главата си. Беше неспокоен, загрижен и уплашен. Уплашен от заминаването. Искаше му се този момент да продължи вечно. Не желаеше да порасне. С усилие сдържа сълзите, които напираха в очите му. Не беше необходимо да си разваля приятелството с Брандън.

Понякога се чудеше дали на него му пукаше…

— Бергер е задник — продължаваше да ругае Брандън.

Роули не отговори. Замисли се за бащата на Брандън — Рик. Мечтаеше Рик да е и негов баща. Утре щеше да дойде заедно с майка му да го вземе. Не беше нужно да са женени. Така си бяха добре. Рик можеше да остане при Джанис. Тя беше свястна. Но щяха да дойдат заедно като негови родители. Щеше да има двама родители! Лека усмивка се плъзна по лицето му. Тази мечта бе толкова хубава.

— Кой е този? — прекъсна го Брандън.

— Кой? — Роули дори не погледна.

— Онзи, дето ни маха.

— Може да маха на Бергер, а може и да започне да го освирква — отбеляза Роули с крива усмивка.

— Да, бе, да… хе-хе!

Роули вдигна глава и погледна приближаващия се мъж. Момчето седна да го изчака, като го гледаше с подозрение, присъщо на възрастта му.

Новодошлият спря точно пред него, а силуетът му хвърляше сенки от прожекторите.

— Ти си Роули Ръсел, нали?

— Е, и? — отвърна Роули с неприязън и не уточни, че фамилното му име е Холоуей. Обзе го предчувствие, че ще се случи нещо лошо.

Човекът се ръкува сърдечно и широко се усмихна.

— Просто минавам да се уверя, че си добре.

Роули се втренчи в него, а Брандън гледаше недоумяващо ту единия, ту другия. Възцари се неловко мълчание, нарушено накрая от Брандън:

— По дяволите, кой си ти?