Джанел Тейлър
Твърде лично (7)

Шеста глава

Джени лежеше в леглото си, загледана в индиговосиньото небе навън. Искаше й се да има силите да стане и да свърши нещо или поне да продължи да спи. Беше я обзела странна апатия — необичайна за целеустремен човек като нея. Чувстваше се като в безтегловност.

Някой почука на вратата. Тя с усилие се обърна и извика:

— Влез.

На прага се появи Магда, придружена от силния аромат на кокосов орех — несъмнено от лосион за тяло.

— Мислех, че ти и великолепният ти приятел ще дойдете при нас в града по-късно — каза тя и приседна на ръба на леглото.

— Изпратих го да си ходи. Всъщност, струва ми се, че го уплаших.

— Какво? Невъзможно. През цялото време не сваляше поглед от теб. Много беше секси.

— Той ме мисли за безнадежден случай.

Магда пренебрежително махна с ръка.

— Да, бе, как пък не.

— Разказах му за Трой и Роули. Не спрях да дърдоря цяла вечер. Много ме беше срам.

— Е, всеки си има своите малки тайни. Не ми прилича на човек, който ще се уплаши от твоето зловещо минало.

Джени се облегна на възглавниците и поклати глава.

— Говоря като пубертетче, което се оплаква от съдбата си. Последното нещо, което би трябвало да ме интересува, е дали някой ме харесва или не.

— Напротив — точно от това имаш нужда! Ти толкова време живееш без любов, че вече смяташ, че не я заслужаваш. Повярвай ми — не е така. И защо да не е с Хънтър, а? Той е великолепен и притежава онази горда загадъчност, от която ми се подкосяват коленете.

— Да, но това са твоите колене.

— И твоите също — не й остана длъжна Магда. — Мисля, че си напълно готова за една авантюра.

Джени я изгледа подигравателно.

— Според мен подобни авантюри са очарователни и много ефективни. Помагат да забравиш тревогите си и да се освободиш от напрежението. Освен това можеш да си спомняш години наред. Защо да не си доставиш удоволствие за една нощ?

— Това е невъзможно.

— Добре — тогава за две нощи. Или до края на седмицата. Че защо не и за по-дълго? Можете да продължите да се виждате, като се прибереш.

— Дори не знам къде живее.

— Все още.

Джени въздъхна и поклати глава.

— А аз го помолих да ми стане бодигард. Не знам какво си въобразявах.

— Използвала си чудесна тактика.

— О, стига, спри! — Една възглавница полетя към Магда. — Изобщо не беше каквото изглежда. Беше… още по-зле. — Тя скри лицето си в ръце и изпъшка. — Имам чувството, че съм живяла чужд живот през последните петнайсет години. Че просто съм минавала през годините. Досега не съм го осъзнавала.

— Ако имаш нужда от любовна афера, скъпа — действай! Няма нужда да обясняваш каквото и да било на никого. Толкова дълго си очаквала точно тази възможност. Ето за какво са пътуванията на юг от границата.

— Страх ме е да не направя някоя глупост — измърмори Джени и обгърна коленете си с ръце.

— Напротив! Пречупи се най-после! Направи някоя глупост!

Джени се загледа отново през прозореца.

— Да, може би…

 

 

Фоайето на хотел „Роса“ беше пълно с цветя и зеленина. Джени се облегна на рецепцията и каза:

— Бих искала да се обадя в стаята на Хънтър Калгари.

Служителят набра номера и й посочи един от телефоните за гости. Никой не вдигаше. Тя затвори разочарована. Нямаше и телефонен секретар, за да остави съобщение.

Какво да предприеме?

Тръгна към плажа. Денят беше ослепителен. На двайсетина метра от хотела я обкръжиха продавачи на шапки, кърпи, пъстри шалове, грънци и какво ли още не. Тя се видя принудена да се върне, но всички шезлонги бяха заети от гостите на хотела.

На един от тях забеляза полуплешивия мъж, който й досаждаше първата вечер. Зачервената му кожа показваше, че лежи там отдавна, а по начина, по който бе опрял чаша със сок към челото си, можеше да се съди за прекараната нощ. Джени дори изпита съжаление, но се отдалечи възможно най-безшумно.

Какво, за бога, търсеше тук? Хънтър не я беше поканил. Нима бе дошла до хотела, за да… започне любовна връзка!? Едва не се изсмя. Кого заблуждаваше? Не беше способна да го направи. Не и след опита, който имаше с Трой. Пък и грижите й за Роули, а собствените й морални принципи. Просто не можеше.

Дали?

Тя рязко се обърна с намерение да остави съобщение и после да си ходи. Тогава с облекчение забеляза Хънтър да влиза. Приглади полата си, пое си дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокои, опита се да се усмихне и тръгна към него. Чувстваше се ужасно засрамена след сърцераздирателната си изповед — направо тръпки я побиваха. Нищо чудно, че той си тръгна набързо. След разговора си с Магда тази сутрин все пак реши да продължи да го вижда.

Служителят на рецепцията му подаде един пакет, на който Джени хвърли бегъл поглед и застана зад него. Като се обърна, той я видя, но изражението му си остана непроменено. Всичките й съмнения мигом се върнаха.

— Здрасти. — Чувстваше се като идиот. — Надявах се да те видя тук. Снощи прекалих и ми се искаше да ти се извиня.

— Не се притеснявай. Всичко е наред. — Той като че ли съвсем бе забравил пакетчето. — Смятах да ти се обадя.

— Наистина ли? — възкликна с облекчение Джени.

— Исках да ти предложа да се повозим покрай брега.

— О, да, страхотно.

— Изчакай ме тук. Веднага се връщам.

Той я докосна по рамото, сякаш да се увери, че няма да изчезне, и се отправи към стаята си. Джени се настани на един стол. Струваше се й се, че е прекъснала нещо важно.

 

 

„Тя видя пакета!“ — ядоса се Хънтър. Не биваше точно сега да иска информация от Ортега. Сержантът от Санта Фе отново започна да го увещава и да настоява да се върне на работа, но все пак му изпрати всичко. Засипа го и с купища въпроси, на които той отказа да му отговори.

Бързо отвори пратката и прегледа съдържанието. Имаше малка статия във вестник, придружена със снимка, в която се споменаваше за бягството на Джинива Холоуей с Трой Ръсел. Още няколко статии за добрия гражданин Алан Холоуей и неговите дела. Няколко статии за имотите му. Всичко това вече го бе виждал по време на разследването за смъртта на Мишел, но сега придобиваше друг смисъл.

Разгледа по-внимателно снимката на Ръсел и Джени. Беше правена набързо. Със сигурност Алан Холоуей не е искал да разгласява тази постъпка на дъщеря си. Джени беше усмихната, но като че ли усмивката й беше малко изкуствена, а Ръсел се хилеше самодоволно.

Обзе го познатото чувство на ярост и желание за мъст. То не беше намаляло с времето. Наложи се да си поеме няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои.

Джени го чакаше долу, затова сгъна статиите и ги пъхна в страничния джоб на сака си, а него захвърли на стола. Грабна ключовете и забърза към асансьора.

След десет минути двамата стояха пред магазин за хранителни стоки в центъра. Джени го гледаше със светнал поглед и Хънтър изпитваше страхотни угризения, че я мами, независимо че беше за нейно добро.

— Е, какво ще купуваме? — запита тя.

— Ела. — Той задържа входната врата и те влязоха вътре. Тръгнаха между претъпканите щандове. Хънтър първо взе една голяма платнена чанта и после започна да хвърля неща в количката: сирене, хляб, вино, мексиканска бира… — Ще ходим на пикник. Взимай каквото си поискаш.

— Ммм. — Тя наведе шеговито глава. — Какво ще кажеш за малко чипс?

— Каквото ви се прииска, ваше височество.

— Внимавай! Щеше да премажеш крака на онова момче.

Хлапето ги гледаше изумено и после с подчертано отвращение изгледа пълната количка. Джени хвърли поглед на избора на майка му — основно продукти за традиционна мексиканска кухня — и му се усмихна. То се ухили широко в отговор. Двата му предни зъба липсваха. После погледна към Хънтър, озъби му се и избяга след проявената храброст.

— Трябваше да му откъсна поне един пръст — рече Хънтър меко.

— Не приличаш на човек, който си има вземане-даване с деца. Имал ли си някога?

— Не.

— А женен ли си? — въпросът просто й се изплъзна. Независимо от всичките си съмнения и опасения за възможната си връзка с него изобщо не се бе сетила за това досега. Боже, колко беше наивна! Направо й призля.

— Разведен съм — призна той след доста дълга пауза.

— О, също като мене. — Сърцето й отново започна да бие и тя дори успя да му се усмихне.

— Е, моят брак не беше чак толкова драматичен.

— Откога?

— От години. — Хънтър не искаше да продължава този разговор. Мразеше да говори за личния си живот и категорично не желаеше да го обсъжда с Джени.

— Защо се разделихте?

Той я погледна строго, но тя повтори въпроса си.

— Непреодолими различия. Не можехме да се понасяме — добави той.

Джени наклони глава в усилието си да измисли какво да каже, но накрая се задоволи със свиване на рамене. Откриха чипса и добавиха едно бурканче доматено пюре. Накрая се наредиха на касите.

— Никога не съм ходила на пазар с Трой.

Хънтър обмисли тази информация и каза:

— И аз никога не съм ходил с Катрин.

— Може би там ни е грешката.

— Не мисля, че Катрин някога е влизала в супермаркет. Имахме готвачка, която се грижеше за това.

— Наистина ли? — примигна изненадано Джени.

— Ожених се за богата жена. Грешка, която никога няма да повторя — отговори той намръщено. Защо й казва всичко това? Какъв смисъл има? Лошото беше, че много добре знаеше отговорите на тези въпроси. Но не искаше да я желае. Не искаше и тя да го желае. И въпреки това необходимо й беше да е около нея.

Тя нищо не каза. Събраха си мълчаливо покупките, качиха се в джипа и потеглиха извън града.

— Разкажи ми за себе си — попита тя, надвиквайки се с вятъра.

— Какво искаш да знаеш?

— Къде си израснал, къде си ходил на училище, как си се запознал с Катрин, кога разбра, че бракът ви е провален… каквото и да е.

Хънтър изпъшка и поклати глава. Понечи да й откаже, но предугадила отговора, тя размаха пръст:

— Ще играем честно. Всеки ще разкаже по нещо.

Явно щеше да му се наложи да я лъже. Не би трябвало да му пука, но не беше така.

— Мълчанието е знак на съгласие. Аз ще започна първа. Факт номер едно: аз съм единствено дете. Разглезено, разбира се. Мислех си, че притежавам слънцето, луната и цял Тексас. Майка ми се стараеше да ме възпитава, но напразно. Бях прекалено твърдоглава и високомерна. Не бях сладко малко момиченце. — Тя му хвърли кос поглед.

Хънтър й се усмихна.

— Ти току-що обрисува бившата ми жена.

— Олеле!

— Имаше и добри страни. Само че ми се иска да можех да си спомня какви бяха.

— Олеле, олеле, олеле! Сега е твой ред.

— Та какво искаш да знаеш?

— А-а, не, ти избираш. Не ме карай да говоря вместо теб. — Тя скръсти ръце и косата й се разпиля. Хънтър едва се сдържа да не я прибере назад, за да открие гладката й шия и прелестната извивка на скулата и брадичката.

— Е, добре. Роден съм във Финикс, а по-късно семейството ми се премести в Лас Вегас. Баща ми проиграваше цялата си заплата, а майка беше камериерка. Сестра ми Мишел рисуваше карикатури на гостите на хотела и всички я познаваха в града. През това време аз учех в колеж — Хънтър спря. Дотук се бе придържал към истината. Трябваше да спре, защото не искаше тя да разбере, че е бил ченге.

— Какво си учил?

Той плъзна поглед към нея.

— Твой ред е.

Джени се усмихна.

— Добре. И аз ходих в колеж. Учих литература, философия и ходене по мъже цял един семестър, преди да се появи Трой… — Погледна към океана. Един скутер теглеше голям бял парашут. Можеше да се различи дори малката черна фигурка на човека.

Хънтър намери отбивка и спря. Надолу от каменистия склон се виждаше пясъчна ивица, дълга около километър, естествено заградена от скали. Той я погледна.

— Готова ли си за разходка по брега и после за пикник?

Тя слезе от джипа и му напомни:

— Отново е твой ред.

Вместо отговор той взе чантата и двамата заслизаха към плажа. Като стигнаха долу, скриха чантата зад една скала, събуха се и нагазиха във водата. Разхождаха се по пясъка, а вълните обливаха босите им крака.

— Влязох в охранителния бизнес. Ожених се за Катрин и се пуснах по течението на живота, докато един ден не почувствах, че всичко е безсмислено. Тя си намери друг. Разведохме се. Аз напуснах работа и така. Вече знаеш всичко за Хънтър Калгари.

— А сега какви са отношенията ви с Катрин?

— Ти продължаваш да забравяш условията на собствената си игра.

— Добре, де. — Тя направи пауза. — От разговора ни снощи сигурно си разбрал, че Трой ме нараняваше по всеки възможен начин. Той беше бесен, че не разполага с парите си, но това, което в действителност не можеше да понесе, беше, че не ми пукаше. Предполагам, че и аз съм го използвала, за да се измъкна от къщи. Но когато всичко се обърка, пристъпих гордостта си и позволих на скъпото татенце да оправи нещата.

— Била си бременна — напомни й той, — а Трой те е малтретирал.

Тя кимна.

— И оттогава отглеждаш сина си съвсем сама. Не се съди така строго, Джинива. — Умишлено използва цялото й име, нищо че звучеше сухо и твърде официално за обикновен разговор. Необходимо му беше да поддържа известна дистанция.

— Наричат ме Джени — прошепна тя, — но ти можеш да ми казваш Джинива, ако искаш…

След тези думи Хънтър се вгледа в сериозните й сини очи и я целуна.

 

 

Джени се чувстваше замаяна. Седеше направо на пясъка и лакомо дъвчеше сандвич със сирене, хрян и копър. Струваше й се, че никога не е опитвала нещо по-вкусно. Вече беше късен следобед и слънцето залязваше. Искаше й се този ден никога да не свършва и да остане тук на плажа с Хънтър. Да не се връща при Магда, Фил и другите. Мечтаеше да я целуне отново.

Колко време беше минало, откакто я бе целувал някой мъж? Твърде много. А и когато произнесе цялото й име толкова сериозно, нещо дълго потискано в нея трепна.

Хънтър въздъхна, подложи ръце под главата си, опъна крака и затвори очи. Носеше дънки и черна риза без яка. Беше ужасно привлекателен и секси. Джени се възползва от възможността да го разгледа — мускули, които издуваха ръкавите, груби черти на лицето, тъмни вежди и коса, загоряла от слънцето кожа.

— Пак е твой ред — каза тя, напъха останалите сандвичи обратно в чантата и извади чипса. Доля чашите с вино, въпреки че едва бяха отпили от тях.

— Не се сещам какво друго да ти разкажа — отговори й той. Очите му бяха все още затворени, сякаш всеки момент щеше да заспи дълбоко.

— Тогава ми разкажи за сестра си.

Той отвори очи.

— За сестра ми ли?

— За Мишел, нали така й беше името? Ти каза, че рисувала карикатури. Още ли се занимава с това?

— Не.

Сякаш леден вятър повя откъм океана. Хънтър мълчеше и Джени се зачуди къде сбърка този път.

— Често ли се виждате? — осмели се да го запита тя след няколко минути.

— Изобщо не се виждаме. — Хънтър седна ядосан и продължи: — Не искам да говоря за Мишел точно сега.

— Добре — Джени беше изненадана. — Понеже нямам брат или сестра… за сметка на това имам всемогъщ баща и мащеха, която играе тенис, колекционира бижута и в развитието си не е помръднала от петнайсетгодишна.

Това обяснение го развесели и той се усмихна:

— Интересно ми е какво всъщност мислиш за нея?

Отново бяха на твърда почва. Джени въздъхна с облекчение. Чудеше се как да го накара да я целуне отново. Първата целувка така я изненада, че не успя да се отпусне и да й се наслади напълно. В един момент той я гледаше, а в следващия беше впил устни в нейните. Усещаше стаения копнеж, който той отчаяно се мъчеше да скрие.

А може би си въобразяваше и преувеличаваше.

Тя се прокашля и продължи:

— Имам чувството, че само аз задавам въпросите. Сякаш ти ме познаваш отдавна.

Той не отговори.

— Какво смяташ да правиш след пътуването?

— Ще спя цяла година — изрече той и изпъшка.

— Говориш като че ли си изтощен и имаш нужда от почивка.

— Така е.

— Затова ли напусна работата си?

— Аха.

— Значи ще отхвърлиш предложението ми да ми станеш бодигард?

Той неволно стисна зъби, преди да отговори:

— Ти сериозно ли ме питаш? Наистина ли имаш нужда от охрана срещу бившия си съпруг?

— Роули никога не би разбрал, а и аз не бих могла да му обясня. Просто не се чувствам в безопасност. — Не знаеше как да му обясни, тъй като страхът й беше неопределен, основаващ се на спомени от миналото. — Бих искала да знам какво възнамерявала прави Трой.

— Нали спомена, че искал пари.

— Да, парите са в основата на всичко. Но с Роули… — Тя потръпна и разтри нервно рамене.

— Ти каза, че той не знае за Роули.

Джени се намръщи.

— Все още не, но Трой не е глупав и ако реши да се меси в живота ми, а, изглежда, вече го прави, няма начин да не се срещнат.

— Какво мислиш, че ще направи, ако разбере, че има син? — попита Хънтър, като внимателно си подбираше думите.

— Нямам представа, но би било ужасно. Наистина ужасно.

Настъпи мълчание. Накрая той тихо каза:

— Може би идеята за охрана не е лоша, но не съм аз човекът. Не мисля, че е редно. Необходимо ти е да разбереш какво е намислил. Вече се е свързал с баща ти. Нека го направи отново.

— А аз какво да правя, ако ми позвъни на вратата? — попита го Джени, разочарована от отказа му. — Да го посрещна с разтворени обятия ли?

— Обади се на баща си. Извикай ченгетата. Не го пускай да влезе.

Отговорът му беше бърз и честен, но кой знае защо я засегна.

— Добър съвет, няма що!

— Не ми хареса това, което ми разказа за него. Не може да му се има доверие.

— Но въпреки това няма да ми станеш бодигард.

— Не мога.

— Защо не?

Хънтър мълчеше. Накрая си пое дълбоко дъх и каза пресипнало:

— Защото имам чувства към теб и няма да е много умно…

Джени не се престори, че не го е разбрала:

— Напротив, това би трябвало да е още една причина, за да приемеш.

— Не е така. Но на теб действително ти трябва бодигард. Говори с баща си. Обзалагам се, че веднага ще ти намери.

Нима имаше горчивина в гласа му? Толкова много намеци, но нито един от тях не й бе достатъчно ясен. Може би сега беше моментът да получи някои отговори.

— А ти какво очакваш от мен?

— Аз… — смутено започна и поклати глава. Явно търсеше подходящия отговор. Накрая рече: — Времето, прекарано тук, в Мексико, ни е подарено. Топло и влажно е и ще трае само до края на седмицата.

— Да, но ти какво искаш?

— Не ми се иска да го изричам на глас.

— Да се позабавляваш?

Той леко се усмихна:

— Ти не си от жените, с които човек може просто да се позабавлява.

— Откъде знаеш? — Джени обидено се нацупи. Не й харесваха етикетите, с които вече я бяха окичили. — Мога да бъда много страстна.

Той избухна в смях.

— Да не смяташ, че лъжа?

— Не, не е това. — Хънтър седна на пясъка и вдигна ръце, сякаш да се предпази от нападките й. — Вярвам ти, че можеш да бъдеш… страстна.

— Или е като с момичето от съседната къща — всеки иска да ми бъде като брат, като баща, като изповедник и какъв ли още не. Никой не желае да ме опознае истински.

— А на колко от тях си давала шанс?

Тук Хънтър я хвана натясно и го знаеше. Как можеше да я познава толкова добре, като в същото време оставаше пълна загадка за нея. Залъгваше я със зрънца информация, но тя имаше чувството, че нищо не знае за него.

— На колко ли? С лопата да ги ринеш? — заяви весело тя.

— Аха.

Тя се усмихна доволно и обгърна коленете си с ръце.

— Добре, де, лъжа.

— А ти какво очакваш от мен? — попита неочаквано той с напрежение в гласа, което свари Джени напълно неподготвена.

— Ами, нещо… — Облиза пресъхналите си устни. — Може би…

— Може би какво?

— Още една целувка?…

Погледът му се плъзна към устните й и се задържа там толкова дълго, че възбудата й стана нетърпима. Тя бе като хипнотизирана от чувствеността на устните му.

Очите му бяха тъмни и загадъчни. В тях светеше пламъчето на възбудата. Джени се усети да се приближава към него в безпаметно желание. Чу как той си пое леко въздух и усети топлината на кожата му.

В последния момент Хънтър се овладя и рязко се отдръпна.

— Не знам какво ме прихваща, Джинива, а и ти самата не знаеш какви ги вършиш. Нека се махаме оттук, преди да направим нещо, за което после и двамата ще съжаляваме.

 

 

Нощното небе бе изпълнено със звезди, но въздухът беше мръсен и задушен. Трой усещаше как се поти и това го вбесяваше. Мразеше Хюстън — ненавиждаше влажния му въздух, противното слънце и негостоприемната земя. Беше израснал в Южна Калифорния — още едно място, което не понасяше. Родителите му го отгледаха някак и после го записаха в частно училище, което не можеха да си позволят. Помнеше скъсаните дрехи, с които ходеше, кърпени безброй пъти. Помнеше маратонките на момичетата и техните загорели слаби крака. Помнеше студените им изкуствени усмивки. Идеше му да ги пребие. Да ги събори в праха и да рита малките им стегнати задници. Вместо това той им се усмихваше и се упражняваше да бъде чаровен, но накрая те все пак му се изсмиваха в лицето.

Не беше ли постъпила точно така Вал? Тя бе на шестнайсет, но изглеждаше по-голяма, а той бе на петнайсет. Беше млад и много навит. Вече бе имал достатъчно опит с момичетата, за да знае какво точно иска. Искаше Вал. Само нея. Дори след толкова години все още помнеше аромата и вкуса й. Беше ненаситна. Чукането с нея беше фантастично. Но Вал скоро хвърли око на един от футболистите, за когото смяташе, че е по-добър в леглото. В ушите му още звучеше смехът й, когато му каза, че си е намерила друг тъпкач. Трой я бе изслушал мълчаливо и през цялото време му се искаше да я удари в зъбите, за да спре да се хили.

Две нощи след това той я причакваше пред дома й. Нейният футболен герой я изпрати, пъхнал ръка под полата й. Тя игриво го отблъскваше, облечена в спортното му яке. Трой я сграбчи веднага щом колата на онзи глупак зави зад ъгъла.

Тя се развика, но Трой я придърпа, захапа я за устните и я хвърли на земята. Тя не изглеждаше уплашена, а по-скоро отвратена. Известно време мълчаливо се отбраняваше, докато не се възбуди и тогава страстно го пожела — говореше му мръсотии и го предизвикваше. В този момент той вече бе отвратен. Дръпна полата й, разкъса бикините и й го вкара с мощен тласък — искаше да я боли. Щеше да даде на кучката каквото си просеше. Тя се разплака, но той не й обърна внимание. Искаше да й го върне. Да й го върне тъпкано. Тя продължаваше да пищи и да го моли да спре. Той усети, че ще свърши, извади го и се изпразни върху скъпоценното спортно яке на гаджето й.

Тя никога повече не му се присмя.

Трой си спомни, че когато за пръв път видя Джени Холоуей, му се стори, че вижда Вал — същата буйна коса и пленителна усмивка. Възползва се от сляпата й любов към него, за да прогони Вал от паметта си.

Освен това Джени беше богата. Разполагаше с купища пари. Но пък беше ужасно скучна и не се погаждаше с баща си. Май нямаше да се включи в неговата игра. Нищо не знаеше за секса, а и не искаше да възприема нови неща. Веднъж толкова го вбеси, че я удари. Когато видя изумения й поглед и начина, по който шокирано опипваше разкървавената си устна, си помисли със задоволство: „Майната ти, Вал!“. Толкова добре се бе почувствал.

Но копелето Алан не закъсня да се притече на помощ на разплаканата принцеса. Трой не искаше да се развежда, особено като разбра, че Алан не е запознат с всички факти. Джени не му беше казала за побоите, Бог да я благослови. Въпреки това шибанякът си беше изградил доста ясна картина за взаимоотношенията им. Трой беше в ръцете му — нямаше измъкване от този тип. Господи, колко много мразеше това копеле!

И все пак той му предложи страшно много пари, за да се разкара. Мамка му! В крайна сметка Трой спечели.

Животът му беше прекрасен, докато онази скимтяща кучка Мишел Калгари не забременя. Тя искаше да се женят, а докато бяха заедно, Трой беше модел за поведение — перфектното гадже. Но пък тя беше сладка. И можеше да я накара да прави всичко, което му хрумнеше, независимо от писъците й и молбите да спре. Една нощ тя се опитваше да му се измъкне, а той продължаваше да я помпа по-силно и по-навътре, съпроводен от неистовия й вой. Само като се сетеше за това и се възбуждаше. Тогава се наложи да я удари, за да спре да крещи. Тя го умоляваше да спре, защото била бременна, но това го бе вбесило още повече и той я преби.

По-късно, разбира се, съжаляваше за това. Тя беше толкова насинена, че едва се движеше. А съвсем притихна, когато направи спонтанен аборт. Той усети, че тя възнамерява да разкаже всичко на брат си. Наложи се да използва целия си чар, но не беше сигурен, че това все още й действа. Беше решила да се качи на покрива, за да обмисли нещата. Трой знаеше какво се случва, когато една жена поиска време да обмисли. Всеки път му посочваха вратата. Трябваше да я спре. И успя. Не искаше да стане така. Не по този начин. Не и от покрива.

Трой неволно потръпна. Не искаше да се сеща за това. Направо се вбесяваше! А всъщност я обичаше. Почти колкото обичаше Джени. Но на жените не можеше да им се има доверие. Само гледаха да те вържат, като забременеят. Ето и Джени. И тя вече имаше дете. Добре, че се махна от нея, преди да му погоди същия номер като Мишел.

Парите, които бе взел от Алан, свършиха за рекордно кратко време. Просто нямаше късмет — лоши инвестиции. Наведнъж бе проиграл двайсет хиляди долара на блекджек. По-късно му се наложи да плати още трийсет хиляди, за да покрие следващите си загуби. Чувстваше се като пълен боклук. Животът беше толкова несправедлив.

Когато авоарите му стигнаха някакви си мизерни двеста долара, му се наложи да освободи къщата на крайбрежието и да се впусне в търсене на поредната мацка. А тях с лопата да ги ринеш, но никоя не разполагаше с нужната му банкова сметка. Понякога попадаше на омъжени, които му даваха по нещичко, за да го вкарат в леглото. В замяна той им спретваше истински маратон и те го обожаваха. Но имаха съпрузи и беше рисковано. Най-зле се получи с брата на Мишел, който беше детектив в полицейското управление на Лос Анджелис. След смъртта на сестра си той търсеше отмъщение. Трой му спретна гаден номер, като пропищя, че го тормозят, за да отстрани този маниак от пътя си. Само като се сетеше за Хънтър Калгари и стомахът му се свиваше на топка. Потърка белега на челото си, за да си възвърне самообладанието.

Поне това беше вече затворена страница. Калгари беше уволнен. Често ставаха такива неща, като човек вземе прекалено навътре някой случай. Трой бе предпочел да се покрие за известно време в Тъксън, но като разбра, че Калгари е напуснал щата, за да работи в Невада, се върна в Ел Ей. Късметът му проработи отново, когато срещна Фредерика в един стриптийз бар. Тя беше латиноамериканка с гореща кръв. Притежаваше къща в Бевърли Хилс и месечна издръжка, която бе в състояние да разори всеки. Проблемът беше, че страдаше от маниакална депресия. При нея нямаше две положения — или беше прекалено жизнена и непрестанно възбудена, или беше пред самоубийство — губеше интерес към всичко, дори към храната и къпането. Трой не живееше при нея — кучката беше прекалено предпазлива. Когато тя навлезе в депресивната си фаза, той отново започна да хойка. Бе затънал в дългове, които мизерните средства на Патриша не можеха да компенсират.

В този момент се сети за Джени. Петнайсет години бяха минали неусетно. Нямайте представа къде е и с какво се занимава, но със сигурност знаеше къде живее татенцето.

Той търпеливо чакаше пред имението му и го следеше, докато един ден великият Алан Холоуей мина да нагледа дъщеря си. Трой беше шокиран, като разбра, че Джени работи като счетоводителка в мизерен ресторант за гнусен дърт жабар, който отчаяно се мъчеше да й смъкне гащичките. Направо му стана смешно, като го гледаше как се върти около нея. Идеше му да му каже, че е фригидна — да не се хаби да я ухажва. Всяка жена имаше нужда от хубаво, мощно чукане, но всеки път, като я почнеше яко, Джени се вцепеняваше.

По-късно я видя отблизо и промяната у нея го зашемети. Когато се разделиха, тя беше кльощава девойка, а сега се беше превърнала в красива зряла жена със съблазнителни гърди, ханш и бедра. Той моментално реши да смени тактиката. Първоначалните му планове бяха да изнудва стария, но като видя колко привлекателна е станала Джени, премина към версията „да се реванширам за причинените злини“.

Удивително как ледената принцеса бе успяла да стъпи на крака и да стане самостоятелна. Може би вече поназнайваше туй-онуй за секса. А може би той би могъл да я научи на някои неща.

За целта обаче беше необходимо да навлезе в живота й, и то веднага. Без да губи повече време. Тя вероятно си имаше някого. Тази мисъл едновременно го обнадеждаваше и вбесяваше. Той беше нейният човек. Трой и никой друг!

Онова проклето куче отново се бе излегнало на прага. Изглеждаше безобидно, но Трой имаше едно наум. Животните бяха подли същества. Никога не се бе разбирал с тях.

Песът вдигна глава и заръмжа, сякаш усетило мислите му. Трой сви юмруци — нямаше нищо против да го удуши, но то беше прекалено голямо, за да мине без последствия.

И все пак… трябваше да влезе тази вечер. Джени щеше да се прибере скоро. Футболният лагер свършваше в неделя и тя щеше да посрещне сина си.

Кучето продължаваше да се зъби и да пристъпва от крак на крак. То сякаш надушваше гнилата му същност.

— Спокойно, Фидо — каза му Трой, съзнавайки, че е безполезно.

Ама съдбата наистина беше кучка! Трябваше да купи отрова за плъхове и да я сложи в хамбургер, но едно мъртво куче щеше да превърне неговото нахлуване в нещо по-различно от обикновен взлом. С ключалката щеше да се справи с помощта на отвертка. За останалото един ритник стигаше.

Имаше нужда само от информация. Е, ако намереше скрити пари, нямаше да ги остави, но съдейки по живота, който водеше Джени, бе малко вероятно. Нямаше ясна представа как би могъл да си я върне, но за момента не се тормозеше много с тези мисли. Все щеше да измисли нещо. По-сериозно препятствие представляваше Алан Холоуей. Той отдавна бе загубил интерес към кльощавата си жена, така че единственото, което го вълнуваше сега, бе неговата скъпа Джени. Странно как се обръщат нещата понякога.

Защо гадното куче не вземе да се прибира вкъщи най-после!? Трой злобно го изгледа. То не помръдна.

Искаше му се да вдигне глава и сам да завие към луната от безсилие. Вместо това се опита да се концентрира върху бъдещите си действия. Накара сърцето си да се успокои, прочисти главата си и се съсредоточи върху една-единствена мисъл — Джени. Джинива Холоуей.

Само негова!

Решително се втренчи в косматото животно.

— Хей, Фидо — заплашително изръмжа към него Трой. Животното само примигна в отговор и оголи зъби. — Ела тук, момче…