Джанел Тейлър
Твърде лично (20)

Деветнайсета глава

— Хънтър… — Джени се измъкна от микробуса. Очите на Трой се извъртяха. Панталоните му бяха смъкнати до коленете. Ниско и свирепо изръмжаване го предупреди да не мърда. Това беше Бени.

— Хънтър… — каза тя отново. — Моля те.

— Този човек уби сестра ми.

— Той знае къде е синът ми.

Мина дълъг миг. Хънтър бавно отпусна пръстите си. Трой се свлече, но той го подхвана. Бени продължаваше да ръмжи.

Трой се закашля и докосна гърлото си.

Джени се сети за пистолета, който бе някъде в задната част на микробуса.

Хънтър каза:

— Ако мръднеш, Бени ще те разкъса, а аз ще стоя и ще гледам.

— Ти ме задуши.

Студената усмивка на Хънтър бе като ехо на злобното ръмжене на Бени.

— Явно не е било достатъчно.

— Къде е Роули? — попита Джени.

Трой се огледа. Очевидно търсеше път за бягство. Погледна смъкнатите си панталони, но когато се опита да ги вдигне, Бени го захапа за китката.

— Кажи й къде е момчето! — предупреди Хънтър.

— Разкарайте това проклето куче от мен.

Джени грабна Бени за каишката.

— Ела, момче, ела тук. — Тя се тресеше от облекчение. Толкова се радваше да види Хънтър.

Трой си вдигна панталоните, като леко се олюляваше. След секунда се хвърли към отворената врата на буса.

— Пистолетът! — изкрещя Джени. Бени се отскубна от нея и се втурна след Трой. Хънтър го последва. Чу се изстрел.

— Бени!? — извика Джени ужасена.

Хънтър бавно се изправи. Той поклати глава и сълзи потекоха от очите й. Той стигна до нея. Отметна косата от лицето й и се усмихна.

— Не — промърмори той. — Бени го захапа за гушата и копелето се простреля в крака.

 

 

Три часа по-късно Трой бе в болницата „Сейнт Винсънт“ под въоръжена охрана и чакаше да оперират ранения му крак. Джени и Хънтър бяха в чакалнята. Сержант Ортега ги бе срещнал и бе наредил на Хънтър да прегледат раната му. Джени се тревожеше.

— Ще намерим Роули — каза той.

Тя не знаеше какво да прави. Извини се и отиде да види баща си. Той изглеждаше малко по-добре. Натали седеше до леглото му, преметнала крак върху крак, елегантна и спокойна.

— Джени — каза Алан уплашено, като я видя.

— Добре съм. — Тя им разказа накратко какво се бе случило.

И двамата я слушаха сериозно.

Когато Джени свърши разказа си, той попита:

— Наистина ли Ръсел е направил това?

— Кое?

Той посочи към лицето й. Тя докосна с ръка подутината.

— Надявам се да гори в Ада — промърмори той.

— Той не ни каза къде е Роули. Дори Бени не успя да го изкопчи от него.

— Ще го намерят — баща й повтори уверенията на Ортега.

Джени се усмихна леко.

— Как е Калгари? — попита Алан след малко.

— Преглеждат го.

— Джени…

— Не ми казвай какво да чувствам спрямо него. Обичам го и нищо, което би казал ти, не може да промени това.

— Той ти спаси живота — благодари му и го остави да си ходи.

— Алан — промърмори Натали.

— Просто престани — му каза Джени.

— Добре, добре. — Той вдигна ръце, след това ги отпусна безпомощно.

— Хънтър Калгари е най-доброто нещо, което ми се е случвало. Не се съобразявах с неговите съвети и желания и той мисли, че аз съм разглезено богато момиче, чийто баща го спасява непрекъснато, като го откупува с пари.

— Това не е вярно. Ти живееш сама от години — толкова отдавна, че дори мразя да си признавам.

Джени започна да се смее.

— Не се опитвай да бъдеш разумен сега. Не и след всичките тези години. Само ще ме объркаш.

Натали повдигна вежда учудено. Може би тя не бе чак толкова лоша.

— Искам да си с някого, когото заслужаваш — заяви Алан. — Хънтър Калгари те спаси и аз усещам, че той трябва да бъде възнаграден за това. Но това не променя факта, че той е безработно бивше ченге и е безнадежден случай.

Тя въздъхна. Баща й нямаше да се промени.

Като си взе якето и чантата, тя го изгледа предизвикателно.

Алан се намръщи, предусещайки капан.

— Той ще ти стане зет, ако се съгласи да ме вземе.

 

 

— Нали не си му посегнал? — Ортега попита Хънтър.

Ортега бе видял лилавосините петна по врата на Трой.

— Не съм го докоснал — излъга Хънтър.

— Той е от хората, дето ще крещят, че е бил жертва на полицейско насилие.

— Той се опитваше да я изнасили и беше насочил пистолет към нея.

— Добре — промърмори сержантът.

— Бени заслужава медал. Имаш ли някаква награда за кучешка смелост?

Ортега изсумтя отново.

— Ти си късметлия, копеле — каза. — Този куршум можеше да те остави без ръка.

Хънтър кимна спокойно, но мислеше как Трой се бе целил в единствения си син. Момент на лудост? Може би. Но той можеше да има фатален край.

Джени отиде при тях в чакалнята. Красивото й лице бе напрегнато и бледо.

— Как си? — попита тя.

— На болкоуспокояващи — истинските неща.

— Нищо му няма — отсече Ортега. — Аз ще изчакам, докато Ръсел излезе от операционната. Вие двамата защо не си починете?

Хънтър и Джени го оставиха при асансьорите и излязоха навън.

Здрачът ги обгръщаше и снегът излъчваше меко сияние.

— Все си мисля, че той ще се появи. Може да е успял да се измъкне от Трой.

Хънтър кимна.

— Хайде да проверим телефона у вас.

— Добре, но аз ще карам.

Нямаше оставено съобщение на секретаря, но имаше три затваряния с различни кодове.

— Може да е Роули! — каза тя с надежда.

Бени повдигна глава и размаха опашка.

— Последното е от тази сутрин — забеляза Хънтър.

— Ами той може да е някъде, където не може да се добере до телефон.

Изведнъж настана напрегнато мълчание. Толкова неща трябваше да си кажат, а никой от двамата не знаеше как да започне.

Най-накрая Джени се прокашля:

— Знам, че все още си малко замаян от всичко това, но нека да кажа, че съжалявам. Не трябваше да тръгвам, без да ти казвам къде отивам. Направих го, защото не исках да пострадаш.

Хънтър сви рамене.

— Нека те попитам нещо — каза той с лека усмивка, спомняйки си тяхната игра, — след това отговарям на един твой въпрос.

— Добре.

— Изложи се на голяма опасност. Ако нещо ти се беше случило, защо си помисли, че няма да ми пука?

Тя се вгледа в него, преценявайки сериозността на думите му.

— Наистина ли имаш предвид това?

— Забравяш правилата на собствената си игра. Първо отговори на въпроса и след това задай твоя.

Устните й потрепнаха.

— Мислех за рамото ти. Не исках да се биеш с Трой, защото се страхувах, че той ще те нарани. Нямаше да си простя, ако нещо ти се случеше заради мен.

— Ти се нуждаеше от защита — настоя той, — точно затова ме нае баща ти. Аз щях да направя всичко, за да те защитя от Трой. Но понеже не ми каза, за малко да стигна твърде късно!

Тя сложи пръст на устните си.

— Шшт, забравяш правилата. Сега е мой ред да задавам въпрос. — Направи пауза. — Искам да се отбележи, че съжалявам.

— Къде е въпросът? — каза той.

— Не съм като бившата ти жена, Хънтър. Мислиш, че нямам представа какво са парите, обаче не е така. Но не очаквай от мен да действам рационално, когато синът ми е Бог знае къде. — Едва не се разплака. — Но се радвам, че пристигна точно навреме — прибави тихо. — Благодаря ти.

Хънтър протегна ръка към нея, а тя се сгуши до гърдите му. Чу сърцето му как бие и усети, че е в безопасност. Той се наслаждаваше на близостта й. За момент играта им приключи.

— Мислиш ли, че Роули е жив? — попита тя накрая. — Моля те, не ме лъжи.

— Да. Мисля, че той се е обаждал.

— Ами тогава къде е?

Хънтър си задаваше същия въпрос.

 

 

Джени не можа да заспи. Непрекъснато мислеше за Роули. Двамата с Хънтър бяха прекарали още една нощ на дивана и на сутринта се размърдаха.

В девет иззвъня телефонът.

— Дай ми Калгари! — нареди Ортега, сприхав както винаги.

Хънтър се намръщи.

— Здрасти!

— Този пороен дъжд докара клошарския ти приятел отново и мирише като в кенеф. Разкарай го! А ти на работа ли си в това управление или не? Ако си — ела веднага тук.

— Трябва да закарам Джени до Таос, за да си вземе волвото.

— Изглежда, че за нещастие Ръсел пак ще проходи. Да си говорим ли за това какво е да се простреляш сам? — Той се изсмя грубо.

— Ще спра да видя Оби. — Той се поколеба. — Нещо за момчето? — Забеляза, че Джени го гледа напрегнато.

— Нищо, по дяволите.

— Какво каза той? — попита Джени, когато Хънтър затвори.

Той тръсна глава.

— Ще пречупим Ръсел. Ще го накараме да говори.

— Но всеки час, който минава, е просто… — Тя се разрида.

— Недей… Ще спрем в полицията да видя какво да правя с Оби и след това ще отидем да вземем волвото ти.

— Кой е Оби?

— Просто един луд старец, който не обича дъжда.

Снегът се бе стопил. Дъждът все още валеше, но бурята бе отминала.

— Предполагам, че няма да вали до следващата зима — забеляза Хънтър. — Тук по принцип рядко вали.

Джени погледна през страничното стъкло на джипа.

— Имах толкова мечти за ресторанта и за новото начало. Сега единственото, което има значение, е Роули.

— Ще го намерим — каза Хънтър с мрачна решителност.

— Той щеше да се е върнал досега. Нямаше да ме кара толкова дълго да се притеснявам.

— Не мисли по този начин.

— Не мога да не мисля — каза тя, като се задави.

Хънтър докосна ръката й. Тя го погледна с очи, пълни със сълзи, а неговият поглед спря върху синината на бузата й.

— Обичам те — каза й.

Сълзите потекоха по страните й. Тя също го обичаше, но Роули бе в неизвестност.

 

 

Оби Логърфийлд пристъпяше от крак на крак пред полицейското управление. Пръстите му бяха замръзнали. Той не бе със своето пончо и това в никакъв случай не му помагаше. Проклет да е тоя, който е измислил дъжда. Сержантът седеше вътре с ръце на кръста и се мръщеше като подло копеле, каквото всъщност беше. За изненада на Оби Ортега отвори двойната остъклена врата и му заповяда:

— Влизай вътре!

— Благодаря, сър! — каза Оби почтително, като мина през коридора, а от него се стичаха вадички.

— Застани тук — сержантът посочи парче линолеум. „Достатъчно място за един стар скитник“ — помисли си.

— Бих искал да се срещна с детектив Калгари — каза Оби и свали плетената шапка от главата си.

Ортега го погледна.

— Защо идваш чак дотук само за да го накараш да те закара обратно?

— Трябва да му предам важно съобщение.

— Да, те всички са важни — каза Ортега, изгледа неодобрително локвата, обърна се и си влезе в кабинета.

 

 

Джени седеше в джипа и се стараеше да не мисли за Роули.

— Трябва да се обадя на Глория — каза тя унило.

— Знаеш, че тя може да се оправи и сама с ресторанта. Документите ще почакат.

— Какво ще стане, като си взема колата? — попита тя. — Колко часове ще трябва да чакам, докато…

Хънтър решително я прекъсна:

— Трой ще проговори.

— Не знам… — Тя беше насочила пистолет към него и той не й бе казал къде е Роули. Той знаеше, че тя може да стреля, и въпреки това не каза нищо.

Спряха на една пряка от полицейското управление. Хънтър отвори вратата на Джени и тя стъпи на мокрия паваж.

Лампите в участъка светеха. Хънтър й държеше вратата, за да влезе. Неописуема смрад я удари в носа и тя погледна към клошаря, който трепереше във фоайето. Той държеше почтително кафява плетена шапка.

— Значи Ортега те е пуснал. Къде ти е палтото?

— Трябваше да го дам.

— Кой беше късметлията?

— Един приятел в нужда.

Хънтър забеляза, че вратата на кабинета на Ортега е отворена.

— Стой тук за момент. — Направи знак на Джени да го последва.

— Трябва да ти кажа нещо, детектив Калгари — извика Оби.

— Веднага се връщам и ще те закараме у вас.

Той прегърна Джени, като я насочи навътре.

— Това е Оби — каза той в ухото й, — радост за обонянието.

— Той е много мил — каза Джени, докато отиваха към Ортега. — Дал е пончото си на някого, който е имал нужда повече и от него.

Хънтър се усмихна.

— Трудно е да си представиш що за човек ще е това.

Той надникна в кабинета на Ортега.

— Вашата отдаденост на работата е впечатляваща.

— Не ми се лигави. Разкарай си миризливото приятелче оттук и му купи евтин дъждобран. Той усмърдява управлението.

— Кога мога да видя Ръсел?

Ортега го изгледа.

— Връщаш ли се на работа?

— Зависи кога може да видя Ръсел.

Хънтър погледна Джени и тя каза:

— Ръсел знае къде е синът ми.

— Знам това, госпожо Холоуей. Ръсел е загазил. Той е прострелял Хънтър в Калифорния и е преминал няколко щата с малолетен. — Той сви устни. — Има и второ обвинение в отвличане от Ню Мексико. — Наклони глава към Джени. — А да не споменаваме и опит за изнасилване и нападение. Лейтенант Перкис вече разполага с няколко детективи, които ще го разпитват.

Хънтър изгледа шефа си свирепо.

— Ти си аут от този случай, Калгари, по много причини — една от тях е раната ти.

Джени гледаше ту единия, ту другия, а притеснението й се засилваше.

— Какво значи това?

— Значи, че не мога да говоря лично с Ръсел — сърдито каза Хънтър.

— Управлението не иска да бъде застрашено от съдебен процес — обясни Ортега. — Ако можеха, щяха да решат Трой и Хънтър да живеят в различни щати.

— Кога ще говорят с него тези детективи? — попита Джени.

— Скоро.

На нея не й се вярваше. Трой щеше да пази тайната си. А и защо да им казва? Той вярваше, че може да се отърве от всичко.

Сержантът поиска да се занимае с още няколко неща, свързани с Хънтър, и Джени разбра намека. Излезе навън, като каза, че ще чака във фоайето. Да стои тук, когато нямаше представа какво става с Роули, бе кошмарно за нея.

Тя седна на една дървена пейка. Като си спомни, че Оби все още чака търпеливо, тя стана. Клошарят, изглежда, бе чувствителен човек, който заслужаваше по-добро отношение от това да седи на парче линолеум.

— Хей! — каза Джени. — Защо не дойдеш тук да поседнеш?

— О, сержантът не би го одобрил.

— Ела. Вътре е по-топло. Настоявам да влезеш. — Тя му подаде ръка.

Оби се поколеба, а очите му не се отделяха от отворената врата на кабинета на Ортега.

— Хайде! — каза Джени, като се стараеше да диша само през устата.

Оби пристъпи в по-осветената част и запримига срещу лампите. Косата му бе като гнездо на сврака. Сигурно не бе виждала гребен от години. Той стеснително приглади няколко кичура зад ушите си.

На мръсния си врат носеше герданче от изкуствени розови перли.

Джени зяпна и неволно попипа шията си.

— Откъде взе това? — прошепна тя, защото гласът й бе изневерил.

Оби се огледа стреснат.

— Кое?

— Гердана.

— О! — На лицето му се разля доволна усмивка. — От моя приятел.

— На когото си дал пончото?

Той закима буйно.

Буца заседна в гърлото на Джени.

— Този приятел да не е едно момче?

Той повдигна брадичка.

— Не съм го питал за възрастта. Не е учтиво.

— А името му… да не е Роули?

— Ооо, ти го познаваш! — възкликна Оби очарован.

Джени се олюля. Заля я вълна на облекчение. Оби скочи към нея и я подхвана.

— Детектив Калгари!

Хънтър скочи от стола си, щом чу гласа на Оби. Като видя Джени в ръцете му, той се хвърли към нея и нежно я подхвана.

— Джени! — каза той, притеснен от бледото й лице и от сълзите й. Но на устните й трептеше лека усмивка. Тя не беше в състояние да говори. Протегна пръст към Оби и докосна необичайното герданче от розови перли. Хънтър зяпна. Помнеше го от Пуерто Валарта. Тя му бе казала, че е подарък за рождения й ден.

— Взел си това от Роули Холоуей! — скара му се Хънтър.

— Подарък! — оправда се той. — Това е подарък, сър!

Джени кимаше.

— А той е дал на Роули пончото си.

— Какво? — попита Ортега зад тях, но Хънтър вече помагаше на Джени да се изправи на крака и отвеждаше Оби с тях навън.

 

 

Палатката на Оби бе покрита със сняг. Хънтър спря. Още преди да дръпне спирачката, Джени изскочи от колата.

Тя изтича до входа на палатката и отметна платното настрани. Роули погледна нагоре, ахна, обгърна я с ръце и зарови лице в рамото й. Тя се смееше през сълзи.

— Ох, обичам те! О, боже! Колко ми липсваше. Колко бях уплашена!

— Опитах се да се обадя — каза той. — Но те нямаше, страхувах се, че той…

— Шшшт. Не говори — заповяда му нежно тя и го погали по главата. — Как стигна дотук?

— Къде е той? — попита Роули притеснен.

Хънтър влезе в палатката.

— Под полицейско наблюдение — информира го.

— Добре ли си? Мислех, че той те е застрелял — каза Роули.

Хънтър въздъхна.

— Ще ти разкажа всичко. Какво ще кажете да продължим срещата на свеж въздух?

Роули погледна мръсното пончо, което Оби му бе дал, и сподели:

— Аз като че ли свикнах с това пончо. — Съблече го и каза тържествено на Оби: — Благодаря ти!

— Задръж го — великодушно отвърна старецът.

 

 

Успяха да убедят Оби, че той самият има повече нужда от пончото. Докато пътуваха към къщи, Роули седеше на задната седалка заедно с майка си. Разказа какво се бе случило, след като избяга от Трой, и прибави:

— Измъкнах се някъде на един час път от границата между Калифорния и Аризона. Непрекъснато тичах. Накрая завих и се върнах на шосето, където ме взе един шофьор на камион. Дори не се опитах да го спра. Знам, че беше опасно, мамо, но бе по-добре, отколкото да попадна пак на Трой.

— След това, малко след Финикс ме взеха едни момчета с фермерски камион. След това един странен старец, който едва се задържаше в очертанията на пътя. Трябва да се науча да карам! — прибави той сериозно. — Веднага. Значи, аз трябваше да държа волана, за да останем на платното.

— Толкова се радвам, че си добре — каза Джени.

— След това влязохме в Ню Мексико и ме хвана страх, че той ще ме намери. Страхувах се за всички.

Роули хвърли поглед към Хънтър.

— Затова, когато разпознах хълмовете, слязох от колата и тръгнах да търся Оби. Той каза, че ще намери Хънтър. Спомена, че Хънтър се обаждал, от което разбрах, че е още жив. — Въздъхна.

— Трой ли ти направи това? — попита, като посочи синината на Джени.

— И той не се измъкна невредим — отговори тя.

Лицето на Роули потъмня.

— Ще го убия!

— Някои са преди теб — каза провлечено Хънтър. — Нареди се на опашка.

Като стигнаха предградията на Санта Фе, Джени изведнъж предложи:

— Хайде да отидем в ранчото ти, Хънтър!

Роули наостри уши.

— Ранчо ли?

— Сигурни ли сте? Ами Бени?

— Ще минем да го вземем.

След час бяха в ранчото. Бени радостно се разлая и започна да обикаля около цялата къща. На Джени й бе трудно да се отдели от сина си, но Роули искаше да си играе с кучето.

— Възобновителните сили на младостта — каза Хънтър, докато отключваше. Той стъкми огъня, а Джени стоеше в средата на стаята.

— Това повече прилича на дом — каза тя неуверено, опитвайки се да обясни желанието си да бъдат в ранчото на Хънтър, а не в нейната къща.

— Но не е толкова луксозно.

— Харесва ми точно в този вид — каза тя уверено.

— Добре.

Те се спогледаха.

— Ти каза, че ме обичаш — започна Джени неуверено. — А аз не успях да ти кажа какво чувствам. Все още ли смяташ така?

— Това се случи само преди няколко часа.

— Знам. Но кажи ми, все още ли смяташ така?

— Да.

Тя се усмихна — обичаше го толкова много. Изведнъж й се прииска да му го каже.

— И? — попита той.

— И аз те обичам — отвърна тя простичко и когато Хънтър разтвори ръце, побърза да се сгуши в прегръдката му.

Той докосна ухото й.

— Щом тук ти прилича на дом, мислиш ли, че ще можеш да живееш в него?

— Да — отвърна веднага и добави щастливо: — Но ти ще можеш ли да живееш с някого, който ще наследи парите, които аз ще наследя?

— Половината Ню Мексико, половината Тексас и половината Аризона ли имаш предвид?

— Мисля, че всъщност е само четвъртинка от Тексас — промърмори тя.

Хънтър се засмя.

— Всъщност няма да мога да живея с такъв човек.

— Няма ли?!

Той разпери ръце.

— Огледай се. Аз няма да се променя.

— Нито пък аз.

— Тогава какво ще правиш с тези пари?

Тя се замисли и отвърна:

— Може би ще се опитам да накарам баща ми да дари част от тях за благородни цели. Да — точно това ще направя. Ще даря повечето от тях. — Изведнъж й олекна. Тя се бе крила от истинската си същност. Отричаше, че е дъщеря на Алан Холоуей, а не биваше. Трябваше да поеме отговорностите, които имаше по рождение, независимо дали й харесваше или не.

— Сега мой ред ли е за въпрос? — попита Хънтър.

— Нямам представа — каза тя с усмивка.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Това я изненада. Престори се, че обмисля предложението му.

— Не знам. Аз вървя с петнайсетгодишен син и куче със съмнителен произход. Ще ти пречи ли това?

— Хм… — каза той и потри чело. След това я погледна: — Мисля да опитам.

— Тогава отговорът е да — каза тя и наклони глава. Устните им се сляха в целувка.

Когато Роули и Бени се върнаха в къщата, пламъците нежно обвиваха купчина трупчета от бор и огънят пращеше, а Джени и Хънтър се топлеха пред него.

Щом Роули влезе, те скочиха на крака и се отделиха един от друг, сякаш вършеха някакво престъпление.

Момчето не забеляза това и се присъедини към тях, за да се стопли.

— О, боже, трябва да се изкъпеш! — Джени сбърчи нос, защото Роули смърдеше като Оби.

— И аз може да направя същото — каза Хънтър. — Хайде, ще ти дам чисти дрехи.

Джени запълни времето си, като прегледа съдържанието на хладилника. Изведнъж осъзна колко е гладна. Приготви печени сандвичи със сирене и стопли една консервирана пилешка супа.

Роули пристигна пръв с мокра коса. Изглеждаше много слаб в дрехите на Хънтър. Изражението му бе мрачно.

— Какво има? — попита Джени.

— Видях му раната.

— О — кимна Джени с разбиране, — имал е късмет. — Като си помисли как би се чувствала, ако нещо се бе случило с Хънтър, тя тръсна глава и добави: — Всички имахме късмет.

Роули не отговори и тя му подаде сандвич. Хънтър се появи след минута, също с мокра коса и чисти дрехи. Тя забеляза колко уморен изглежда той.

— Не е точно кулинарен шедьовър, но поне е топло — каза тя, като постави купата със супа на дървената маса.

Той погледна към нея и отвърна:

— Чудесна е.

— Благодаря ти, Хънтър — изрече Роули, като гледаше право пред себе си.

Джени му хвърли въпросителен поглед. Говореше толкова тържествено.

Изглежда, той знаеше нещо, което не й беше известно, защото само повдигна рамене и отвърна:

— Радвам се, че си добре.

— Пропускам ли нещо? — попита Джени.

Роули повдигна очи и срещна погледа й.

— Баща ми… — Явно не искаше да го нарича така, защото продължи: — Трой бе насочил пистолет към мен и щеше да ме убие, ако Хънтър не се бе хвърлил пред мен.

Джени се вгледа в Хънтър, изгубила ума и дума. Като видя как го гледа, той тръсна глава и каза:

— Да не преувеличаваме случилото се.

— Да преувеличаваме ли?! — повтори като ехо тя. — Спасил си живота на сина ми! Можеше да си мъртъв!

— Но не съм. Всички сме тук. И ужасно се радвам, че преди да узнаеш подробностите, те попитах дали искаш да се оженим, защото иначе можеше да се съгласиш от благодарност.

Роули се отърси от страха си.

— Мамо, ще се омъжиш ли за него?

— Да.

Момчето примигна няколко пъти, откъсна парче от сандвича си и го хвърли към Бени, който го лапна във въздуха. Роули се усмихна.

— Ще бъда ли кум?

— Не знам. Ще трябва да избираме между теб и Оби.

Роули го погледна с истинска привързаност.

 

 

Две седмици по-късно Джени вече бе пренесла повечето от нещата си в ранчото на Хънтър. Той отново бе започнал работа в полицейското управление за радост на Ортега, а Роули се бе върнал на училище. Убедеността на Хънтър, че Глория може да се справя сама с ресторанта се бе потвърдила и Джени бе изключително щастлива.

Когато Хънтър се прибра, Бени го посрещна с мексиканска шапка на главата.

— Какво има, момче? — попита Хънтър объркан. Бени го погледна печално: — Изглеждаш странно.

Вътре в ранчото някой бе окачил светлини около камината, а върху дивана имаше опънато разноцветно одеяло.

— Какво става? — попита той Джени, като видя, че се е издокарала с бяла блуза без ръкави и разноцветна пола. — Да не би да има някакъв празник?

— Опитвам се да пресъздам Пуерто Валарта — отвърна тя. — Роули ще работи доста до късно тази вечер в ресторанта. Явно Глория има нужда от него.

— А-ха. — Той й намигна, когато тя му подаваше бутилка бира. — Без маргарити ли?

— Не мога да си представя да пия „Маргарита“ след това пътуване и след коктейлите на Магда. — Тя посочи дивана: — Заповядай, седни.

Той се подчини и посегна към дистанционното. След миг започна стар филм.

— Това е „Нощта на игуаната“ — му каза тя.

— И тук мислех, че ще сме на дивана — каза Хънтър, като наблюдаваше голото й рамо.

Пръстът му нежно мина между презрамката и кожата й.

Тя повдигна вежда.

— Защо мислиш, че е тук цветното одеяло?

Хънтър се усмихна широко. Устните й изглеждаха толкова привлекателни и неустоими. Той се наведе към нея.

— Оле!