Джанел Тейлър
Твърде лично (2)

Първа глава

— Мъжът от маса четиринайсет те наблюдава.

Джени Холоуей вдигна поглед от сметките в ръцете си. Тя се опитваше да поддържа разговор с приятелката си Каролин Робъртс, която се движеше между масите с грацията на балерина, понесла препълнена табла с димящи италиански блюда:

— Какво?

— Мъжът от маса четиринайсет. — Каролин кимна към задната част на г-образната зала на „При Рикардо“. Там каменна арка водеше до по-малък салон, боядисан в бяло. Въпросната маса беше зад ъгъла. Всичко, което Джени можеше да види, бяха потрепващите сенки върху каменната стена, хвърлени от кристалните свещници.

— Вярвам ти, но оттук не мога да видя масата — отвърна Джени, отправяйки се към кухнята на заведението и канцелариите. Потръпна от ужас. Някой я наблюдаваше? Тя имаше това странно усещане през последните няколко седмици, но го отдаваше на напрежението. Беше обезпокоена, не — развълнувана, от взетото решение за парите, които щеше да наследи.

Очите й все още се насълзяваха при спомена за думите на майка й. „Запазила съм нещо за теб, Джинива — й беше прошепнала Айрис Холоуей от болничното легло, — но то няма да стане твое, докато не навършиш трийсет и пет. Просто знай, че е твое, и ти го давам от сърце.“ Но измъчената и съмняваща се в себе си тийнейджърка Джени, скована от страх пред неизбежната смърт на майка си, не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за собствената си мъка. Тя яростно плачеше, сърдита на майка си, че умира твърде рано, и на баща си, чиято връзка с жена почти на възрастта на Джени — както и последвалият брак — отчуждиха баща и дъщеря завинаги.

Сега, години по-късно, виждаше колко мъдра и далновидна е била майка й. Ако бе получила наследството си тогава, можеше да го е прахосала. Самата тя вече имаше голям син и немалък опит и ето че беше готова да инвестира парите си в бизнеса, който нейното семейство владееше най-добре — ресторантите.

Имаше достатъчно причини да бъде раздразнителна. Но какво от това? Не беше параноичка. Просто бе предпазлива.

— Знам, че маса четиринайсет е зад ъгъла — каза Каролин, настигайки я пред вратата на канцеларията й, — само иди да погледнеш! Той е горещ с главно „Г“!

Джени изсумтя и се засмя. Това не беше толкова зловещо, колкото си въобразяваше. Каролин описваше всеки мъж със симпатично лице и могъща физика като „горещ“. През последните пет години в „При Рикардо“ Джени се бе научила да не обръща внимание на това, което дребничката руса сервитьорка говореше за мъжете. Каролин непрекъснато търсеше Истинския мъж — нещо, от което Джени вече се бе отказала.

— Добре, ще мина да го видя — каза тя.

— Ще съжаляваш. Той ще си тръгне след няколко минути и ще изпуснеш мъжа на живота си.

— Ще поема този риск.

Каролин поклати глава. Знаеше, че Джени достатъчно е изстрадала от егоистичния си и груб съпруг и това я бе отблъснало от мъжете.

Джени потърси с поглед шефа си — Алберто Молини, собственика на „При Рикардо“. Каролин изстена:

— Не прави Алберто единствения мъж в живота си.

— Твърде късно е — пошегува се Джени и се провикна към пълничкия човек. Приятелката й вдигна ръце от нея и отиде да вземе друга поръчка.

— Belia! — извика Алберто, като разтвори ръце да прегърне Джени. Както винаги я посрещна възторжено.

Тя се изплъзна от брашнената му прегръдка, като се сети за черния си пуловер и полата.

— Да не си посмял — скара му се тя. — Не мога да си позволя сметка за химическо чистене.

— Тогава ще те целуна оттук — заяви той, млясвайки върховете на пръстите си.

Джени се засмя. Алберто беше внук на истинския Рикардо — първия собственик на известния ресторант „Хюстън“. Преди пет години, когато тя дойде да търси работа тук, Алберто обърна взор към небесата и обяви, че молитвите му са чути. „Ти си моята дъщеря!“ — извика щастливо, притискайки я в прегръдките си, сякаш наистина бе отдавна изгубеното му дете. Озадачена от неговия неочакван ентусиазъм, тя стоеше смаяна, чудейки се какво е прихванало този човек.

— Bella! — провъзгласи той. — Ти си дар! Божи дар! Молех се точно за теб!

— Наистина ли? — Джени си спомняше, че се питаше дали това не е някакъв странен ритуал на приветствие.

— О, да. И ето те! Господ е погледнал надолу към бедния Алберто и е казал: „Ти работи усилено и заслужаваш награда“. И ето че ти се появи.

Тя бързо научи, че Алберто е прекалено емоционален. Той беше нежен и великодушен, но и придирчив, и тираничен, поне що се отнася до кухнята на Рикардо.

Сега, докато изчезваше в малката си канцелария, Джени се усмихна. Тя наистина се чувстваше като негова дъщеря. А той със сигурност за нея бе любещ баща повече, отколкото нейният някога е бил. Когато му съобщи новината, че смята да се премести в Санта Фе и да открие собствен ресторант — „При Джинива“ — Алберто се опита да я спре.

— Остани с мен. Стани ми партньор! Можем да се разширим. Не напускай! — молеше я той.

— Съжалявам, Алберто — внимателно бе отвърнала тя, — но за мен е време да напусна Хюстън. Да започна нов живот.

— С какъв вид кухня? Какво ще правиш?

— Смятам да е югозападна — бе отговорила. „За да се конкурирам с баща ми…“

Джени все още не беше сигурна, че решението й е правилно. През изминалите години взаимоотношенията й с Алан Холоуей не се бяха подобрили много. Тя бе щастлива да бъде протеже на Алберто и въпреки че животът й минаваше в ресторантите „Ранчо дел Сол“, Алберто бе този, който я въведе в бизнеса. Да го приеме за свой наставник бе първият добър избор след цяла поредица от наистина несполучливи решения. А бившият й съпруг Трой Ръсел беше начело на този списък.

Сега обаче не искаше да мисли за него. Омъжи се за Трой, за да избяга от баща си и неговата глупава, кльощава като анорексичка жена Натали. Но поне от този кратък и нещастен брак й остана един прекрасен подарък — синът й Роули. Той беше единственото нещо, което имаше значение за нея сега, и тя се надяваше, че преместването в Санта Фе ще бъде от полза и за двамата. Алберто можеше да скърби, но тя знаеше, че е направила правилния избор.

Властният й баща можеше да не одобри преместването й от Хюстън, но Джени не я беше грижа. Така или иначе тя го виждаше рядко. Той беше студен и егоистичен, за разлика от любещия и щедър Алберто. След смъртта на майка й и повторната женитба на баща й Джени вече не беше малкото момиченце на татко. А не беше и преданата съпруга на Трой. Тя бе трийсет и пет годишна разведена жена и майка, готова да посрещне предизвикателствата на съдбата.

Замислена, Джени съвсем забрави сметките. Щом излезе от канцеларията, и се разнесе гласът на Алберто, който както винаги я дебнеше:

— Bella!

Джени се засмя. Този ритуал се бе превърнал почти във фарс, на който готвачите и сервитьорите реагираха с усмивки.

— Аз почти успях да разгадая това тук. — Посочи сметките, украсени вече с въпросителни и подчертавания. Сметките от доставчика никога не бяха точни. „Гейнс Продюс“ също беше частна фирма и всъщност хората й не се опитваха да мамят Алберто. Просто работата им вървеше на приливи и отливи. Ако беше на мястото на Алберто, отдавна да ги е сменила, но той упорито си работеше с тях. Приятелството им беше от много години. На нередовните доставки Алберто реагираше с пренебрежително махване с ръка и оставяше Джени да се оправя. Това бе едно от нещата, които тя смяташе да не допуска в ресторанта си.

— Добре е, добре е. — Алберто оглеждаше риболитата, много вкусно според Джени ястие, подобно на пълнеж за коледна пуйка. То бе приготвено от най-новия готвач. Премлясвайки, Алберто направо го избута от пътя си, като пренебрегна оплакванията на останалите от грешките на неопитния младеж.

Джени намигна на останалите в кухнята. Всички работници уважаваха прецизността на Алберто. Новите или се научаваха, или напускаха. В „При Рикардо“ не се правеха компромиси.

Тя се върна в канцеларията и се отпусна отново на стола си, заслушана в обичайните шумове. Така или иначе трябваше да оправя финансовите бъркотии, затова седна удобно. Алберто не се интересуваше от тях. Джени заработи бързо и задълбочено.

Тя бе израснала покрай ресторантите от веригата „Ранчо дел Сол“ — едни от най-добрите. Умът и финансовата мощ на Алан Холоуей стояха зад успеха, а Джени беше схватлива ученичка. Той смяташе да й прехвърли бизнеса, или поне така твърдеше. Но впоследствие обстоятелствата се промениха и тя престана да обожава баща си.

 

 

Каролин отново влетя в кухнята.

— Е, какво стана?

— С кое?

— Видя ли го?

— Кого? — Джени изцяло беше погълната от счетоводните документи.

— Горещия! И таз добра! Ти дори не си го погледнала! Напълно ли си се отказала от мъжете? Боже, какво да направя, че да привлека вниманието ти! Ако не го харесаш — прати го насам. Айде, тръгвай веднага!

— Аз…

Но приятелката й я издърпа за ръката и я поведе през кухнята към ресторанта.

— Отивай — нареди й тя. — И да знаеш, че не мога постоянно да се грижа за теб! Имам си и друга работа!

— Как изглежда той? — попита Джени. — Може да го познавам.

— Висок, мургав и красив.

Висок, мургав и красив. По същия начин Джени бе описала Трой на приятелките си, след като се запознаха. Тогава тя бе зашеметена, че този „по-възрастен мъж“ си е паднал по нея. Едва по-късно разбра, че е харесвал само парите й — много след като изпита на гърба си грубостта му…

Тя въздъхна. Трой вече беше минало. Баща й му плати добре, за да се разкара и никога повече да не се връща в живота й. Тя не беше съвсем съгласна с начина, но беше благодарна заради жеста, щом разбра, че е бременна с Роули. Любовта на Трой към парите й вдъхваше увереност, че той ще спази уговорката.

— Джени! — извика Каролин с раздразнение. — Отивай да го видиш! Хайде, хайде! Кълна се, че ако го изпуснеш, ще изпадна в истерия!

— Добре де, добре!

— Добре ли каза? — Тя я погледна изпитателно.

— Да, добре, предавам се!

— Чудесно! — Каролин се върна към масите си.

Джени постоя за момент, наслаждавайки се на аромата на доматен сос и чесън, на босилек и лук, заслушана в приглушените разговори и смехове. Отдясно един от келнерите наливаше червено вино на белокос господин. Усетил погледа й, той мълчаливо вдигна чаша за поздрав.

Джени забави крачка, като наближи малкото сепаре. Не й се искаше внезапно да се изправи пред някого, който вероятно я наблюдава. Ситуацията не й харесваше. Тя събираше мъжките погледи още от момиче. Имаше сини очи, буйна кестенява коса и стройно тяло. След развода рядко носеше грим и предпочиташе по-строгото облекло. Причината за това бе ясна и без анализ на психотерапевт: не желаеше да привлича мъжкото внимание. Стигаше й толкова.

Погледна неуверено в сепарето. Каменните стени нагоре бяха гладки и боядисани в кремаво. От високия таван висяха тежки кристални полилеи. Беше топло и уютно, но Джени неволно потръпна. Стресна я младежки глас с лош италиански акцент.

— Мадам, на моята италианска салата нещо й липсва и освен това ми се струва, че по-ароматен зехтин ще е по-подходящ.

Джени отвори уста от изненада, примигна и погледна строго към човека. Този глас й беше познат. Скрит зад менюто, седеше тъмнокос привлекателен младеж — синът й Роули.

Значи това беше тайнственият наблюдател! Изпита облекчение и задоволство.

— Какво правиш тук? — попита тя, изненадана, че той се е сетил да дойде. Петнайсетгодишният Роули беше доста буен.

Той също имаше сини очи, които в момента я гледаха закачливо. Понякога й напомняше за баща му и сърцето й се свиваше от мъка. Трой беше роден грубиян. За няколкото месеца съвместен семеен живот Джени започна да се страхува от него. Беше й необходима цялата й смелост, за да се реши да го напусне.

Окончателен удар по гордостта й нанесе натякването на баща й: „Аз ти казах“. На всичкото отгоре тя дължеше свободата си на него и това унижение дори я караше да забравя подробностите по раздялата.

Всичко това вече беше минало. Трой си беше отишъл. Понякога я мъчеше съвестта, че синът й не познава баща си, но тя знаеше, че така е по-добре. На Роули не му трябваше такова бреме.

— Аз само имам няколко забележки по отношение на салатата — заяви момчето, сякаш беше познавач на италианската кухня.

— Говориш като Алберто — подразни го тя. Знаеше, че трябва да е по-внимателна с него. В последно време настроенията му непрекъснато се меняха.

Той я дари с една от неустоимите си усмивки, с които запленяваше момичетата. За съжаление и това й напомняше за Трой. Навремето тя бе заслепена от неговата привлекателност и пренебрегна проявите на незрялост и зле прикрита жестокост. Баща й естествено от самото начало бе против тази връзка. Факт, който я бе настроил моментално срещу него.

— Първо, това не е италианска салата и всичко си й е наред. Ти си поръчал най-обикновена салата, приятелче. Всъщност единствената, която изобщо ядеш. За твое сведение италианската салата се приготвя от домати, моцарела и пресен босилек. Последния път, когато ти я предложих, ти започна така да сумтиш, че успя да отвратиш мен и нашия гост Бенджамин.

— На Бенджамин изобщо не му пука — ухили се в отговор Роули.

Джени скри усмивката си. Бени беше мърлявото куче на съседите, което за секунди помиташе всичко от масичката за кафе с огромната си опашка. Тя постоянно го гонеше, а Роули издебваше всеки удобен момент, за да го примами в къщата.

— Мислех, че ще бъдеш с Джанис и Рик тази вечер.

Той сви рамене:

— Играх футбол в три следобед. Рик дойде да гледа, а след това аз просто реших да си тръгна.

Изглежда, че той възприемаше техния съсед Рик Фъргюсън като втори баща. Отдавна имаше желание да бъде нечий син. Тя го разбираше напълно, но все още не беше готова да му разкаже за истинския му баща. Преди няколко месеца намери снимка на Трой, скрита сред колекцията му от снимки на бейзболни звезди и лични вещи. Въпреки че не разпитваше, беше очевидно, че мисли за него и скоро щеше да дойде моментът, когато Джени трябваше да му разкаже всичко.

Джени често се чудеше какво ли си мисли Роули. Той знаеше, че Трой никога не се е опитвал да го види. Беше му трудно, защото бащите на неговите приятели редовно ходеха на футболни мачове и на други спортни и училищни събития. Тя имаше чувството, че всеки момент потиснатите чувства на Роули могат да избухнат. И беше безсилна да го предотврати.

— Казах на Джанис, че имаш нужда от мен в ресторанта — каза той, — и Алберто ми позволи да си поръчам каквото искам.

— Типично за него — промърмори Джени. — Как ще се прибереш? Джанис ли ще те вземе?

— Мога да се прибера и пеша.

Джени се разтревожи. Апартаментът им беше далеч и до него се стигаше по магистрала, която не беше подходящо място за разходка, особено по тъмно. Но Роули нямаше нужда от бавачка. Той беше в опасните години на пубертета, когато всяка погрешна дума на Джени можеше да отвори пропаст помежду им. Засега той не протестираше срещу преместването им в Санта Фе. Ако можеше да задържи това състояние на нещата, всичко друго щеше да се нареди от само себе си.

— Бих искала да те закарам. По-безопасно е — каза тя, като вдигна ръка, за да възпре протестите му.

— Всичко ще бъде наред.

— Знам, но…

— Ще се оправя! Ти ми нямаш доверие.

— Въпросът не е в теб, а във всички останали! Много добре знаеш как се кара в Тексас! Не мога да понеса мисълта, че ще се прибираш сам вкъщи. Това е свързано с мен, а не с теб.

— Не съм на пет години! — с досада каза Роули.

— Ох, знам. — Тя се огледа безпомощно. Не й се искаше да продължава спора. — Виж, трябва да се връщам на работа. Аз ще те закарам, ако Джанис не успее.

Ядосан, Роули се скри зад менюто. Джени въздъхна. Само до миналата година двамата бяха много добри приятели. Другите майки я предупреждаваха какво ще стане, но тя сляпо вярваше, че нейният добре възпитан Роули няма да се поддаде на пубертетския нихилизъм. Беше изненадана от настъпилите промени.

Джени се върна в канцеларията и позвъни на Джанис — нейна съседка и приятелка. Джанис и Рик живееха в удобна двуетажна къща до оградата, в която се намираше апартаментът на Джени. Те бяха собствениците на Бени и затова проявяваше такава толерантност към него. В резултат кучето прекарваше при нея толкова време, колкото и при тях.

— Ало. — Гласът на Джанис прозвуча напрегнато. До ушите на Джени достигна глъчка.

— Лош момент ли уцелих? — предположи тя.

— О, здравей Джени. Това са близнаците. Те очевидно не могат да си играят заедно. Беки мами, а Томи я замерва със зарчето и пионките.

— А, ясно… — Седемгодишните деца на Джанис минаваха през труден период — поне според родителите им. Джени се гордееше, че нейният Роули никога не се е държал така. Боже, боже, как се променяха нещата!

— Случило ли се е нещо? — попита Джанис внезапно. — Не си ли на работа?

— Да, на работа съм. Роули е тук. Просто се обаждам да видя как е при теб.

— Той каза, че няма да имаш нищо против. — Чуха се пронизителните писъци на Беки. — Джени, ще можеш ли да се обадиш по-късно? Отивам да оправя тази бъркотия и после ще можем да си поговорим.

— Не се притеснявай. Всичко е наред. Ще ти звънна по-късно. Благодаря, че наглеждаш Роули.

Тя затвори и изпъшка. Ставаше й все по-трудно да иска услуги от семейство Фъргюсън. Близнаците бяха ужасни, а и големият им син Брандън, който беше на възрастта на Роули, не беше цвете за мирисане. Толкова удобното в миналото разпределение на времето вече не вършеше работа. Но какво можеше да направи? Роули беше твърде голям, за да има бавачка, и прекалено твърдоглав, за да го остави сам.

А какво ще прави в Санта Фе?

— Ще започна отново — каза тя високо, като че ли някой й бе задал въпроса.

Дано наближаващата ваканция, която щяха да прекарат заедно, да улесни преместването. Приятели ги бяха поканили да отидат заедно на вилата им в Пуерто Валарта. Това беше невероятно имение, разположено на хълмовете, до което можеше да се стигне само по живописен криволичещ път. То разполагаше с всички удобства — персонал, включващ готвач, прислужнички и градинари; имаше осем спални, всяка с баня, басейн, приказна гледка и джип, нает за цялата седмица.

Време за сплотяване на семейството. Време за забавления. Време за уреждане на нещата.

Тя се върна при Роули, който ровеше в чинията си с равиоли и италиански наденички. Той я погледна.

— Обадих се на Джанис, но тя си играеше на рефер в мача на близнаците. — Момчето изсумтя с разбиране, което я окуражи да продължи: — Аз ще те закарам до вкъщи. Почти съм привършила за днес — излъга Джени.

— Мога да се прибера и пеша. Имам си цели два крака.

— Хайде да не спорим, моля те.

— Кога смяташ да ме оставиш на мира?

Тя едва не прихна от смях:

— Че кога не съм го правила?

— Например сега!

— Шшшт! Алберто ти дава безплатно храна, защото те харесва. Дръж се прилично в ресторанта му.

— Аз това и правя. Между другото Ромео каза, че не иска да гладувам, и настоя да си поръчам две наденички.

Роули наричаше Алберто „Ромео“. Той виждаше как Алберто прилага италианското си очарование на всяка постоянна клиентка. Безсрамното му флиртуване безкрайно го забавляваше, въпреки че и Джени, и набелязаната жертва знаеха, че всичко е на шега.

— Той те харесва — каза майка му.

— Знам — ухили се Роули в отговор.

— Време е наистина да престана да се възползвам от добрината му.

Този път той не започна да спори. Джени таеше някаква надежда, че не всичко е загубено по отношение на войнственото държание на сина й. Той добре съзнаваше, когато се държи отвратително, въпреки че от време на време се налагаше да му се напомня.

Погледна през рамо. Имаше още толкова много работа. Дали наистина можеше да си позволи да си тръгне по-рано? Може би. Сигурно утре щеше да успее да отдели няколко часа, нищо, че е неделя. Рожденият й ден…

— Готова съм да тръгна веднага щом се нахраниш — заяви тя категорично.

Той кимна. С учудване го изгледа как натъпка почти половин наденица в устата си.

Докато вървеше към кухнята, Джени отново изпита ужас. Определено нещо ставаше с нея. Тя не беше човек, който се поддава на настроения и предчувствия.

Като видя Алберто, тя му каза извинително:

— Ще трябва да си тръгвам. Ще закарам сина си до вкъщи, а и мисля, че ще е добре да прекараме известно време заедно. — Тя обвинително размаха пръст. — А ти не бива да му позволяваш да те върти на малкия си пръст.

— Но той ми е като внук. Което е мое, е и негово! — Алберто беше напълно искрен и не се разкайваше ни най-малко за своята мекушавост.

— Хъм. — Джени направи подигравателна гримаса.

— Това момче има нужда от храна, за да стане силен, да може да се грижи за майка си. — Алберто демонстративно стегна бицепс.

— Добре, добре — измърмори тя.

Алберто гръмко се засмя, а Джени поклати глава. Беше безсмислено да се говори с него по тези въпроси. Той имаше негласно споразумение с Роули — мъжка солидарност — и тя не можеше да промени този факт.

Пет минути по-късно беше готова за тръгване. Спря се за малко в кухнята — сърцето на ресторанта. Там се приготвяха всевъзможни морски деликатеси и специалитети. Тя обожаваше аромата на подправки и екзотично звучащите имена на ястията. Това беше като музика за всички сетива.

Скоро, съвсем скоро щеше да бъде отдадена само на ресторанта си „При Джинива“. Беше си намерила фантастична готвачка, готова да започне веднага след откриването. Казваше се Глория. Тя бе една от основните причини Джени да се спре именно на Санта Фе. Глория беше наполовина мексиканка, родена и израсла в Санта Фе, а в кухнята бе вълшебница. И тя като Алберто беше перфекционистка и в резултат ястията й бяха много вкусни. Бе работила за бащата на Джени, който безуспешно се опита да вкара кулинарната й фантазия в рамките на кухнята на „Ранчо дел Сол“. Скандалът беше невероятен. Глория не искаше и да чуе да работи отново за някого от фамилията Холоуей. По-късно Джени й изясни взаимоотношенията си с баща си и готвачката се съгласи, доволна, че ще може да натрие носа на този „нищо неразбиращ от храна“ човек. Трябваше да е щастлива, че има на своя страна някого с такава силна воля и талант.

Джени отново се усмихна. Само след няколко седмици двете с Глория щяха да са затънали до гуша в работа, но преди това я чакаше почивката в Пуерто Валарта. Щеше да се отдаде и на кулинарни проучвания. Ако откриеше нещо с впечатляващ вкус и вид, възнамеряваше да накара Глория да го приготви.

Алберто се караше на готвача, когото беше скастрил и малко преди това. Младежът бе готов да избухне. Но като никога Алберто сдържа гнева си. За момента въпросът, който той искаше да реши, остана скрит сред шума на врящи тенджери и цвъртящи тигани.

Джени каза:

— Всеки път, когато ти потрябва помощ в кухнята, не се притеснявай да повикаш онзи допълнителен клиент да отработи обяда си.

— О, bella! Толкова си жестока! — Алберто безпомощно разпери ръце и се отдръпна от готвачите. Поне за малко мирът беше възстановен. — Той е толкова слабичък. Има нужда от моите спагети, за да стане голям.

— О, виждам, че и ти си станал голям — посочи Джени шкембето му.

— Ох, колко си смешна. — Той я целуна по брадичката и й махна да тръгва.

Джени заключи вратата на канцеларията си.

Каролин я пресрещна в голямата зала.

— Видя ли го?

— О, да. Видях го. — Тя се усмихна на приятелката си. — Много е красив наистина. Е, малко е младичък, но какво са някакви си двайсетина години в днешно време.

Другата жена се ококори.

— Ти за кого говориш?

— За Роули. Намерих го. И ти казвам, че го очакват неприятности, независимо дали в момента го съзнава или не. Не може току-така да идва и да го хранят само защото аз работя тук. Той много добре знае как работи системата.

— Роули?

— Да, Роули… — Джени се стъписа. Изведнъж осъзна, че синът й не седеше на маса четиринайсет. Той беше на единайсета!

— Не него имах предвид! Онзи беше наистина огромен мъжага. Иди погледни отново. Може би все още е там. Настоявам да го видиш. Ако знаеш само как те гледаше още с влизането си… А и после, докато му взимах поръчката, ти мина случайно и той не откъсна поглед от теб — огледа те цялата.

— Така ли?

Тя кимна.

— Казвам ти, той направо си водеше записки наум. Не мога да си представя, че не си усетила.

— Тръпки ме побиват, като те слушам, Каролин.

— А, не. Уверявам те, че нямаше нищо заплашително. Не бих имала нищо против и мен да ме гледа по този начин.

— Е, аз не съм ти.

— Слушай. Той е секси. Това е всичко, което имам да ти кажа. Отивай. Маса четиринайсет…

Изпълнена с трепет, Джени отново бавно тръгна към каменната арка. Погледът й мина през масата на Роули и се отправи към вече свободната четиринайсета маса. Сърцето й щеше да изскочи, а дишането й се учести. Масата беше празна! Нямаше нужда от толкова емоции.

— Хайде да си тръгваме — каза тя на сина си, като за всеки случай огледа сумрачното сепаре.

 

 

Тънкият сърп на луната се издигаше над гора от сгради, жици и паркинги — грозният белег на съвременната цивилизация. Хънтър чакаше в джипа си. Той беше изморен. Беше карал без почивка по целия път от Санта Фе до Хюстън, а и след това не беше успял да се наспи на твърдото хотелско легло.

Но умората му беше далеч по-дълбока. Тя произлизаше от безкрайно дълги часове и изгубени надежди. Последните шест години в Санта Фе успя да потисне мъката си, но откакто Джоузеф Уесвър му припомни за Трой Ръсел, жаждата за отмъщение го завладя с нова сила. Част от него със сигурност искаше да хване Ръсел, надежда, която отказваше да умре, независимо от категоричната формулировка „липса на доказателства“.

За него Трой Ръсел бе убил Мишел Калгари — все едно бе опрял пистолета до главата й и бе дръпнал спусъка. Онази Мишел, която скочи от покрива на пететажната сграда в Лос Анджелис, нямаше нищо общо с Хънтър. Той знаеше, че Ръсел носи отговорността за това, и в крайна сметка Хънтър напусна работата си като полицай.

Не успя да убеди никого, че Мишел, която се страхуваше от високото, никога не би се решила да се самоубие по този начин. Трой Ръсел я бе блъснал от покрива, след като години наред я малтретираше душевно и физически. Това беше теорията на Хънтър. Тя му беше разказала, че ще избяга, ще го напусне, ще свидетелства срещу него и е готова да направи всичко, за да го види зад решетките. Всичко това обаче не беше достатъчно доказателство, че Трой Ръсел е бил с нея на покрива през фаталния ден.

Но Хънтър беше сигурен…

Той затвори очи и усети как го обзема позната рутина. Такива неща не се забравят. Крайно изтощение. Труден случай. Липса на желание, за каквото и да е. Той се опита да се възстанови донякъде в Санта Фе, но когато се появи истински случай, установи, че вече е изчерпан.

Съгласи се да охранява дъщерята на Алан Холоуей. Да й бъде бодигард. Да я опази от бившия й съпруг Трой Ръсел.

Този случай го заинтересува.

Хънтър се замисли за срещата си с Уесвър, както и за тази със самия Холоуей. Той научи много за него, за дъщеря му и за техните взаимоотношения с човека, когото Хънтър искаше повече от всичко друго на света да види зад решетките. И така, той се съгласи да охранява Джени и установи, че тя не подозира за заплахата, която я дебне.

— Тя няма да одобри намесата ми — беше казал Алан Холоуей. — Ако само й споменеш името ми, повече няма да можеш да я доближиш. Но за мен е важно да знам, че е в безопасност. Особено сега, когато Ръсел се навърта наоколо. Той е психопат, който иска да се докопа повече до дъщеря ми, отколкото до парите й.

— Това той ли ти го каза? — попита Хънтър.

— Не. Той каза, че иска да вдигне мизата. Иска още пари. И ако беше само това, щях с радост да му ги дам. Това за мен не е проблем. Но ми се струва, че не е само това. Може да знае за момчето, въпреки че Джени води доста затворен живот. След развода той се махна от Тексас, но ето че сега се е върнал. Обади ми се от скъп хотел. Живее разточително. Търси си жена.

Всяка дума на Холоуей пробождаше Хънтър право в сърцето. Мишел се беше влюбила в хубавеца Трой заради страхотния му чар и несекващия поток от пари — парите на Холоуей.

— Искам да е в безопасност. След седмица заминава за Пуерто Валарта. Заповядай… — Подаде на Хънтър самолетен билет. — Дръж я под око. Предпочитам да плащам на теб, отколкото на Ръсел.

И така, той се озова в ролята на бодигард. Не го правеше за пари, а заради Мишел, заради себе си и, разбира се, заради спокойствието на Джени. В процеса на работата той се заинтригува от живота й. Вечер оставаше пред апартамента й много след изгасването на лампите. Това, което започна като служебен ангажимент, се превърна в увлечение.

Беше чиста лудост, но той имаше нужда от вдъхновение. От цел. Бягството му от действителността в малкото и прашно ранчо бе добро решение за времето си. Но си даваше ясна сметка, че не може без полицейската работа.

Чу гласове, които го изтръгнаха от мислите. Тя излезе от задната врата на ресторанта и се отправи към колата си, придружена от висок тийнейджър. Джинива Холоуей Ръсел — той знаеше, че тя се беше отказала от фамилията на съпруга си още преди да приключи разводът. Момчето й беше син — Роули Холоуей. Той не беше свързан дори и по фамилия с баща си. Това донякъде улесняваше работата на Хънтър.

Проследи ги с поглед как се качиха в синьо волво и потеглиха. Изчака да се скрият зад завоя и ги последва.

Джени паркира пред апартамента си, а Хънтър направи една обиколка на блока и се върна точно когато светнаха лампите в спалнята. Той спря от другата страна на улицата и изгаси двигателя.

Сградата беше двуетажна. Обзеха го мрачни мисли — човек би могъл да оцелее при падане от покрива.

Една кола отмина, като намали, а след това отново ускори. Хънтър запомни регистрационния номер — изглеждаше като взета под наем. Колата не се появи отново, но за всеки случай той си записа номера й. Може би тази вечер не беше единственият наблюдател на къщата.

Накрая светлината в спалнята угасна. Часовете минаваха, но нищо необичайно не се случваше. На зазоряване Хънтър потегли към мотела си. Стаята му беше студена, неприветлива и миришеше на мухъл. За момент изпита желание да се върне в самотата на ранчото си.

Трябваше да си взема куче.

Хънтър се изненада, че една толкова нормална мисъл е успяла да се прокрадне в съзнанието му.

Запали лампата на бюрото и се вгледа в самолетния билет на негово име и яркочервената брошура на хотел „Роса“.

— Хотелът се намира на самия бряг — му бе казал Холоуей. — Има голям ресторант и бар на открито с тръстиков навес. Кухнята е мексиканска и невероятно добра. Няма начин Джени да не дойде да я опита. Навъртай се наоколо и накрая ще се засечете. Всички ходят там. Тя се възприема като човек от бизнеса — разбрах, че прави ремонт на едно помещение в Санта Фе.

— В Санта Фе ли? — реагира Хънтър леко разтревожен.

— Да, ще бъдете почти съседи — отвърна баща й с нотка на неодобрение. — Тя ще открива ресторант в една от малките улички с галериите. Кръстила го е „При Джинива“ — на името на баба си. Както виждаш, знам за нея повече, отколкото тя си мисли, но искам от теб да научиш още.

Хънтър погледна още веднъж билета и брошурата. В цялата история имаше нещо гнило, което при нормални обстоятелства би го разтревожило повече. Но Алан искаше да спре Трой Ръсел.

Такова бе и съкровеното желание на Хънтър.