Джанел Тейлър
Твърде лично (18)

Седемнайсета глава

— Стой на място — отговори Трой. — Хвърли желязото и вдигни ръце.

Хънтър бавно отпусна ръка, наведе се и леко постави металния прът на земята, след което вдигна ръце.

— Хей! — извика Рати зад гърба на Хънтър.

— Джей Пи, пали колата! — извика му в отговор Трой.

— Но аз…

— Накарай тая шибана машина да тръгне! — озъби се Трой.

Рати се втурна надолу по стълбите, като в бързината риташе кутиите си.

— Затвори вратата — заповяда Трой на Роули.

Момчето дишаше тежко.

— Чакай, чакай малко.

— Затвори шибаната врата!

— Няма да застреляш Хънтър.

— Просто я затвори! — изкрещя баща му.

— Давай — каза Хънтър меко. Това, че Трой си изпусна нервите, го притесни. Нямаше представа, че се е променил толкова много.

Роули се поколеба. Не искаше да се подчини. Сърцето му биеше бързо. Той интуитивно прецени разстоянието между себе си и Трой. Баща му сякаш четеше мислите му и това го вбеси. Трой реши да застреля малкото копеле.

Когато Трой премести мерника към Роули, Хънтър се изви и блъсна Роули с всичка сила. Куршумът изсвистя. Хънтър почувства силна болка. Роули се просна на земята. Като се опитваше да се пребори с болката и шока, Хънтър прошепна на момчето:

— Добре ли си?

Трой изгледа изненадано пистолета. Видя как Калгари залитна напред. Колко силен бе звукът? Колкото си го представяше? Скочи напред, като грабна краката на Роули. Детето се стъписа в първия момент, но после скочи като диво животно, ръмжеше и нападаше.

— Ще го застрелям! Ще го застрелям! — крещеше Трой. — Ще го застрелям!

Роули замръзна на място, като дишаше тежко. Трой беше заслепен от болка. Хлапето го бе ритнало в слабините и адски го болеше. Въпреки това упорито насочваше оръжието към Хънтър и Роули.

— Няма да спечелиш, Ръсел — прошепна Хънтър.

— Ти вече си мъртъв — размаха оръжието Трой. Роули се сви и привлече вниманието му. Трой притисна пистолета в ребрата на момчето.

— Хайде — заповяда му грубо.

— Не тръгвам без него.

— Боже, малко копеленце! Тръгвай, преди да съм застрелял и теб.

— Няма да ме застреляш. Аз съм връзката ти към парите на дядо ми.

— Въобще не ми пука кой си ти.

— Роули… — изрече Хънтър. Той бе ранен в рамото, бе вцепенен от шока и се тресеше неконтролируемо. — Не спори с него. Никога не спори с човек, който държи оръжие.

— Хънтър…

— Добре съм. Наистина. — Беше сигурен в това.

Съзнанието му бе замъглено и изведнъж го обгърна мрак.

Мина минута. А може би бяха часове. Изведнъж осъзна, че е паднал върху спалния чувал, който бе лепкав от кръвта му. Примигвайки, той видя, че стаята е празна. Колко ли време бе минало? Изправи се с усилие и седна. Гадеше му се. Като погледна към ръката си, установи, че раната не е дълбока.

Не бе предполагал, че Ръсел ще е толкова извратен, та да стреля срещу собствения си син. Хънтър се бе надявал, че физическата им връзка, както и нежеланието да убива кокошката, която снася златни яйца, ще спасят Роули.

Позволи му да се измъкне заедно с Роули, чийто живот без съмнение бе в опасност.

Изправи се с усилие и тръсна глава. Нуждаеше се от лекар, но не можеше да си позволи. Щяха да видят, че раната е от огнестрелно оръжие, и щяха да извикат полиция. Тогава Хънтър щеше да е изключен от разследването на случая.

Но тук бяха Карлос… и Мамута.

Залитайки, тръгна към банята. С изненада установи, че Рати поддържа банята доста чиста. Погледна се в огледалото. Мрачно, бледо лице, стиснати зъби и сини очи, които излъчваха гняв. Косата му бе разрошена. Не се бе бръснал. Видът му би изплашил всеки човек.

С ранената си лява ръка отвори шкафчето. В него бяха подредени паста за зъби, четка, памучни топки, спирт за разтриване, хидрокортизонов крем и ролка марля. Зъбите му тракаха, докато си сваляше якето. Хънтър се тресеше, когато свали якето и го запрати на земята. Синята му риза бе подгизнала от кръв. Докато разкопчаваше и сваляше ризата си, затвори очите и си представи красивото лице на Джени.

В главата му заби тревожна камбана. Колко далече бе отишъл Трой? Накъде ли бяха тръгнали? При някоя от бившите приятелки на Трой? Едва ли. Как щеше да им обясни присъствието на Роули? Ръсел нямаше много приятели в Ел Ей. Хънтър се замисли върху това.

Знаеше как разсъждава Трой. Той бе страхливец. Едва ли би останал наблизо. Щеше да се разкара от мястото на престъплението и щеше да отиде… къде?

Леко и внимателно той поля със спирт раната си. Изстена. Парещата болка предизвика сълзи в очите му. Когато болката поутихна, той се зае да изучава раната. Тя бе доста дълбока, но поне можеше да движи ръката си. Можеше да стисне юмрук, ако се концентрираше и превъзмогнеше болката.

Затвори очи и вдигна ръката си. Той използва напоената със спирт марля, за да дезинфекцира наранената плът, като стисна зъби и се надяваше да не припадне. Накрая направи превръзка на ръката си. Не прекалено стегната, но достатъчно, за да спре кръвта. След като свърши с първата помощ, се почувства по-добре. Изми лицето си със студена вода и започна да търси риза.

Явно нямаше да намери риза, взе черна тениска, която беше сгъната върху скрин в спалнята на Рати. Тя се разтегна достатъчно, за да му стане, но не скри превръзката. Отново започна да търси и намери дълъг дъждобран цвят каки в един килер. Успя да го облече с усилие. Освен това не можеше да го закопчае. Поне ръкавите бяха широки.

Той още веднъж се погледна в огледалото. Приглади косата си с ръка. Опита се да се усмихне. Щеше да се опита да се качи в самолет и не искаше да уплаши хората на летището.

Изпразни джобовете на своите дрехи, а тях остави в къщата. Докато излизаше, се сети за телефон. Дали Рати имаше?

Зад купчина боклуци в спалнята имаше черен телефон. Позвъни на Карлос в лосанджелиската полиция, но не остави съобщение, като разбра, че го няма. Не успя да намери и Мамута. След това се обади на Ортега, който веднага вдигна.

— Аз съм в Ел Ей, но се връщам в Албукърк веднага.

— Гласът ти звучи ужасно.

— Ръсел е отвлякъл сина си, Роули Холоуей. Басирам се, че те са на път към вас, защото Ръсел иска пари от Алан Холоуей. Сигурен съм, че ще използва момчето като разменна монета при пазаренето. Ще се обадя на Джени, за да я предупредя. Тя знае, че Роули е с Ръсел, но е отишъл по собствено желание. Сега обаче нещата са се променили. Запиши това.

Той вдиша и каза номера и адреса на Джени.

— Холоуей е в Санта Фе, на гости на дъщеря си.

— Холоуей е в болницата „Сейнт Винсънт“ — информира го Ортега. — Инфаркт. Приятелката ти Джени ми се обади тази сутрин, търсеше те.

Хънтър примигна.

— Инфаркт?

— Явно е лек. Такъв, на който докторите викат „предупреждение“. Ръсел го е изнудвал за петстотин хиляди долара, но той не му ги е дал. Когато е научил, че внукът му е отвлечен — бам в болницата.

— Джени ти е казала това?

— Да. Ръсел е оставил някакво съобщение на секретаря й, което я е разтърсило. Нещо как той, детето и тя трябва да се съберат отново.

Хънтър се опитваше да осмисли тази налудничава идея, когато Ортега проговори отново:

— Къде, по дяволите, си ти?

— В Ел Ей. Но Ръсел си тръгна преди известно време.

— Видял си го? — попита Ортега. — Нападнал си го?

Хънтър не искаше да навлиза в подробности. Дори не искаше да му казва, че преследва Трой, но безопасността на Роули бе на първо място.

Като гледаше през прозореца, той поясни:

— Те може да са със стар шевролет от 1980, син, може би импала, или пък с експлорър от 1990 с временни номера.

— А ако е все още в Лос Анджелис?

— Обадих се на няколко приятели от полицията. Те ще ме информират. Но знам, че се е махнал оттук. Чувствам го. Аз осуетих това, което бе замислил. Ще накарам приятелите ми да ми помогнат — може би ще разпитаме бившите гаджета.

— Идваш ли си право тук? Част ли си от тукашната полиция отново, а, Калгари?

Хънтър помисли за Трой Ръсел и твърдо заяви:

— Когато се върна.

— Да не си докоснал и косъмче от главата на копелето!

— Чао, Ортега.

— Слушай, Калгари…

Но той бе затворил и се обаждаше на Джени.

 

 

Джени решително хвърли сака си на задната седалка на волвото. Първото нещо, което трябваше да направи, бе да си купи мобилен телефон. Досега не й трябваше, но при настоящото положение на нещата трябваше да може да звъни по всяко време и от всяко място. Обаждането на Трой я бе предизвикало. Тя трябваше да направи нещо.

Първата й спирка бе болницата. Знаеше, че баща й ще я попита къде отива. Тя не знаеше отговора на този въпрос. Хънтър бе в Ел Ей и това й изглеждаше добро място да започне издирването. Искаше да е с него. Искаше да участва в преследването. Нужно й бе да знае, че помага с нещо.

Подскочи, когато телефонът иззвъня. Уплашено вдигна слушалката и едва се сдържа да не извика името на Роули.

— И какво, значи насъска кучето си срещу мен, а? — каза Трой любезно. — Изпрати го при мене. Кученце, ето какво е той. Седи в скута ти.

— Трой — попита тя внимателно, а сърцето й заби силно, — може ли да говоря с Роули?

— Алан променил ли си е решението относно парите, които ми дължи?

Тя тежко издиша. Очакваше той да каже нещо подобно. Алчността беше неговата движеща сила — това бе очевидно и тя го знаеше още от началото. Но тайно се бе надявала, че изпитва и любов към сина си. Сега осъзнаваше колко глупава бе тази нейна вяра.

— Баща ми е в болница. Той ми каза да се свържа с адвокатите му.

— В болница? Цъ-цъ. Той изглеждаше както винаги — стария дебел котарак, когато го видях.

Тя не успя да се овладее:

— Ти си го заплашвал, Трой. Той получи инфаркт, но за щастие е жив. — Гласът й затрепери: — Сега дай телефона на Роули!

— Обади ли се на тези адвокати?

— Не, и няма да го направя, докато не чуя сина си.

— Ами твоят син не е тук в момента. Не се притеснявай. Той е на сигурно място. Но докато не разбера, че парите са преведени в сметка с моето име, няма да говориш с него.

— Наранил ли си го?

— Джени, скъпа. Разбира се, че не. — Той добави с копринен глас: — Искам да те видя, мила. Скоро. Без твоето кученце. В моя скут.

— Не мога да ти ги преведа без номер на банковата сметка и името на банката. Къде и какъв е…

— Ти се погрижи за адвокатите. Аз ще те намеря и тогава ще оправим нещата — заяви той.

— Нищо няма да направя, преди да съм чула Роули.

— По дяволите и хлапето!

— Трой, затварям. Не вярвам, че той е с теб.

Той изпсува и подаде слушалката на сина си. Роули каза „Мамо?“ с такъв тон, че коленете й се подкосиха. Притисна ръка към устата си. Не й бяха останали сълзи да заплаче, затова стоеше като вцепенена от страх.

— О, Роули, о, боже! Добре ли си? Нали не те е наранил?

— Не.

— В Ел Ей ли си? Звучиш сякаш си в кола?

— Да.

— Можеш ли… — Тя се опита да си събере мислите: — Да ми кажеш телефонния номер, защото не се изписва на моя?

— Да, ъ… ти говори ли с Хънтър?

Отчаянието в гласа му засили страха й.

— Не, защо? Какво е станало?

Той бързо каза:

— Седем, едно, три, четири, четири, три…

Тя чу шум от борба.

— Роули, Роули!

— Ще ти се обадя — изрече Трой през зъби. — Ще ти се обадя.

— Ако му направиш нещо, кълна се, ще си платиш.

— Така ли, майка мечко? Облечи си нещо секси за мен. Не и пуловер с дънки. Искам момичето ми в сатен. Без панталони. И без бельо.

Той затвори. Тя също затвори телефона и се втренчи в него. Телефонът иззвъня под ръката й. Тя напрегнато изрече „Ало“.

— Джени?

Гласът на Хънтър почти я уби.

— Хънтър! — изкрещя тя с облекчение. — О, Хънтър! Така се радвам, че се обаждаш!

— Връщам се. Трябва да съм при теб късно следобед.

— В Санта Фе ли?

— Имах сблъсък с Ръсел в Ел Ей.

— Сблъсък?

— Сега не мога да говоря — каза той. — Аз съм на летището. Обадих се на Ортега — той знае, че Роули е отвлечен.

— Трой се обади преди минута. Роули беше с него. — Тя се поколеба. — Хънтър, чу ли ме?

— Да — изрече той с усилие.

— Добре ли си? — попита тя уплашено. — Роули питаше как си.

— Какво каза той?

— Ами това. Но ме изплаши. Гласът ти звучи особено. — Направи пауза. — Какъв точно сблъсък имахте?

— Роули вече знае какво копеле е баща му.

— Какво направи Трой.

— Той… — Хънтър преглътна тежко. Избягването на този въпрос бе трудно. — Вече викат пътниците за самолета ми.

— Какво направи той?

— Сбихме се. Джени, слушай, Ортега ми каза, че баща ти е получил инфаркт.

— Да, но засега е добре. Трой иска петстотин хиляди долара. Сега ще се обаждам на адвокатите…

— Не! Не давай парите. Дори не задвижвай процедурата за това.

— Аз просто ще се обадя на Джоузеф Уесвър.

— Това няма да се разреши с пари.

— Гласът ти звучи ужасно — каза тя. — Сигурен ли си, че си добре? Ако Трой иска да продаде Роули за пари, съм съгласна да ги дам.

— Той няма да го върне!

— Не искам да го излагам на такъв риск — почти изкрещя тя.

— Баща ти се опитва да те откупи от още една неприятна ситуация, но този път няма да се получи!

— Не ми казвай какво да правя — каза тя с разтреперан глас. — Трой ще вземе парите, вярвай ми — добави, опитвайки се по-скоро да убеди себе си. — Той иска пари и ще ги получи.

Хънтър изруга наум.

— Той ще поиска повече. Той е психопат — вече е преминал границата.

Тя запита с пресъхнало гърло:

— Какво искаш да кажеш?

— Забрави парите на баща си. Те няма да помогнат сега.

— Ще се обадя на адвоката — заяви решително Джени. — Ще платя колкото трябва.

— Говориш като баща си.

— Ами аз съм негова дъщеря.

— И двамата мислите, че парите могат да разрешат всеки случай.

Горчивината в гласа му я стъписа. Тя се изправи.

— Да, така е. Аз съм като бившата ти жена. Ние сме богати и можем да си купим всичко. Проклет да си Хънтър Калгари! Ще откупя сина си!

Тя тресна слушалката. Мислеше за Роули. Думите на Хънтър я бяха притеснили ужасно.

Трой щеше да нарани Роули.

Осъзнаването на този факт бе като стрела право в сърцето й. Тя ходеше напред-назад из стаята, вперила поглед в телефона. Ако можеше да си откупи сина, би дала всеки цент от парите си и от тези на баща си.

Сега не можеше да тръгне. Трябваше да чака Трой да се обади. След три часа телефонът най-сетне иззвъня.

 

 

Роули седеше на задната седалка на мръсен додж. Явно приятелят на Трой Джей Пи имаше няколко коли, готови да бъдат използвани във всеки момент.

Те бяха карали половин пряка и Роули грубо бе блъснат на седалката. Джей Пи тръгна в една посока, а те двамата — в друга.

Роули умираше от страх. Особено се безпокоеше за Хънтър, който му бе спасил живота. Постъпката му го бе разтърсила до дъно. Той дължеше на Хънтър толкова много. Особено след като бе готов да повярва в лъжите, които баща му му бе наговорил за него.

Баща му.

Човекът до него беше много по-различен от онзи, който дойде при него в лагера. Трой бе разкрил истинската си природа. Нещо грозно и странно се бе появило, сякаш невидима ръка бе премахнала първоначалната му външност.

Хънтър. Роули почувства, че му се повръща. Ами ако е умрял? Той бе паднал на земята, като се бореше да не изгуби съзнание и бе му казал да тръгне с Трой, за да си спаси живота.

Ами неговия живот? Дали Хънтър Калгари бе жив?

— Хей! — извика баща му. — Защо мълчиш?

Роули реши да не възприема този психопат за свой баща. Беше някакъв лош човек. Някой с пистолет в левия джоб. Някой, който говореше за майка му като за курва.

— Попитах те нещо!

— Уморен съм.

— Мислиш, че съм го убил, нали? Дано да е така. Копелето се чукаше с майка ти. Трябва да се радваш, че е умрял.

Роули не се поддаде на изкушението, въпреки че бе готов да се нахвърли върху сексуално извратения тип, който го бе отвлякъл. Той не му беше баща. Никакъв баща.

„Не умирай, Хънтър. Моля те, не умирай“ — повтаряше си Роули.

 

 

Те пресякоха границата и влязоха в Аризона. Роули видя от другата страна пунктовете, където колите спираха, за да бъдат проверени за плодове и зеленчуци. Ако караха по този път, можеше да скочи от колата на някоя спирка и да вика за помощ. Но те бяха от другата страна и се движеха бързо към Аризона, където явно никой не мислеше за санитарен контрол, защото нямаше никакви пунктове, нито пък някой ги спираше да ги проверява.

Аризона бе само един щат до Ню Мексико. Явно Трой го връщаше, но не за доброто на Роули.

За пръв път в живота си момчето искаше да е в училище. Мечтаеше си за домашно, за взискателни учители и за глупави съученици. Освен това му се искаше да бе правил секс с онова момиче онзи път. Може би това е бил единственият му шанс да го направи.

След час спряха на бензиностанция. Трой изглеждаше като смъртник. Раздвижи се, слезе от колата, пъхна ръка в джоба си и мълчаливо предупреди Роули да не мърда. Момчето започна да брои наум.

Едно… Трой направи крачка към бензиновата колонка. Две… още една стъпка. Три… протегна се за дръжката.

Роули изскочи от колата и се завтече към минимаркета, блъскайки вратата за учудване на момичето на тезгяха. То замръзна с ръка върху касата.

— Задната врата! — извика. — Къде е задната врата?

Посочи му едно пространство, което включваше няколко стаи. Роули бягаше, подхлъзна се, но успя да грабне дръжката, докато Трой, почервенял от яд, тръгна да го преследва. Роули отвори вратата — къс коридор, още една врата…

— Спри или ще стрелям — каза Трой спокойно и заплашително.

Роули не се подчини. Хвана дръжката, отвори и излезе на свобода. Трой реши да го преследва, вместо да стреля на публично място.

От двете страни на пътеката имаше само храсти, мръсотия, жълта трева и кактуси. Кактусът пред него показваше на целия свят голям среден пръст. В далечината се виждаха още хълмове с кактуси. Роули бе чел, че този вид кактуси расте само в Аризона, и то само в една част от щата. Това може би бе вярно, може би не. Но сега важното бе, че ги имаше и те бяха почти единственото нещо, зад което можеше да се скрие.

Той тичаше и увеличи разстоянието между него и задъхващото се побесняло чудовище, което искаше да го следва по петите.

„Години футболни тренировки, копеле!“ — си помисли Роули и продължи да тича.