Джанел Тейлър
Твърде лично (16)

Петнайсета глава

Те се върнаха в къщата на Джени. Бяха изгладнели и когато стомахът на Хънтър изкъркори, Джени го завлече в „Тия София“ — любимото място на туристи и местни в Санта Фе. Трябваше да изчакат във фоайето, докато се освободи място, а Хънтър през цялото време не се отделяше от нея и това я караше да забрави проблемите си. Поръчаха си царевична тортила, буритос и енчилади. После пиха много вода, за да изгасят пламъците в гърлата си.

— Надявам се, че Роули си е приготвил нещо за ядене — каза тя, докато влизаха през вратата. — Останала е храна за цяла армия, но той предпочита традиционните закуски.

— Сигурен съм, че съм изгубил част от рецепторите си от толкова люто.

— Е, не беше нужно да го поръчваш толкова люто — отбеляза тя.

— Аз съм мъж. Исках да те впечатля.

— Ти вече си го направил — каза тя и се изчерви. — Нали каза, че можеш да бъдеш горещ.

— Ха-ха, мнооого смешно.

Изкачиха се заедно по стълбите. На Джени би й се искало да си държат ръцете, колкото и глупаво да изглежда, но знаеше, че синът й ще наднича през прозореца, а щеше да е необходимо доста време, докато Роули свикне с Хънтър. Имаше прогрес, но тя не желаеше да насилва нещата.

— Роули? — извика тя, когато влязоха. Погледът към кухнята й показа, че не си е приготвил закуска, защото в противен случай щеше да изглежда така, сякаш е минало торнадо. В мивката очакваше да види две чаши — нейната и на Хънтър, но едната бе разбита на хиляди парченца, сякаш някой я бе ударил в стената със страшна сила. Това я ужаси. Бени виеше и драскаше по вратата на стаята на Роули, където бе затворен. Джени бързо го освободи и извика отново сина си.

Нямаше отговор.

Тя погледна към колите, уплашена, че момчето е взело волвото.

— Той е на петнайсет и иска да вземе книжка, но аз държа да изчакаме, докато се успокоят нещата.

— Къде би отишъл? — попита Хънтър и нещо в тона му я уплаши.

— Ами, може да е в квартала.

— Без Бени?

Тя се поколеба.

— Може да е оставил бележка.

Тя претърси неговата стая, хола и кухнята, но нямаше нищо. Опитваше се да разбере какво е станало. Може би всичко бе наред. Може би той просто се разхождаше наблизо. Можеше да позвъни на приятелите му, стига да им намереше телефоните. На телефона бе изписано, че мобилен телефон е звънял малко след като са тръгнали сутринта. Тя преглътна.

— Роули ми каза, че Трой има мобилен телефон.

Хънтър не можеше да отрича, защото си мислеше същото.

Джени се втурна към стаята си, сърцето й биеше силно.

До кутията й за бижута бе оставен бял плик. Тя го отвори, погледна за миг съдържанието и извика уплашено. Хънтър я последва незабавно и взе бележката от ръцете й.

„Мамо,

Извинявай, че тръгвам, без да ти се обадя. Аз отивам на малко пътешествие с татко. Ще се обадя при първа възможност. Не се безпокой. Не исках да ходя в онова училище, където не познавам никого. Добре съм. Обещавам, ще се върна скоро.

С любов, Роули“

— Отвлякъл е сина ми — прошепна тя. — Трой е отвлякъл сина ми.

— Шшшт. — Хънтър я придърпа към себе си. Той също бе загрижен за Роули.

— Докато сме се любили, той е откраднал сина ми.

— Не се паникьосвай. Роули е отишъл по собствено желание. Ще се върне.

— Трябва да се обадим в полицията. Трябва да го спрем веднага! Обади се на твоя приятел сержанта — настоя тя умолително и се вгледа в очите му. — Обади му се и му кажи какво е станало.

— Кой знае кога са заминали. Може вече да са извън юрисдикцията на Санта Фе. Можем да се обадим на полицията, но…

— Но?

— Те няма веднага да хукнат. Трой е баща на Роули, а Роули е казал, че ще се обади.

— Какво общо има това? Той не може да го взима!

— Казвам ти как гледа законът на това.

— Не ти ли пука? Не ти ли пука изобщо?

Хънтър я погледна. Заболя го от обвинението й, макар да знаеше, че тя го казва от страх.

— Ще го намеря.

— Какво имаш предвид? Къде ще търсиш? Какво ще правиш? — Тя съвсем се паникьоса.

— Трой е живял в Ел Ей. Познавал е хора там.

— Но това е Калифорния. Роули каза, че баща му се мести в Таос. Сигурно е там.

— Ще го проверя.

Тя сграбчи отчаяно ръкава му.

— Какво става?

— Джени. — Той се освободи от ръцете й и я прегърна. Тя потрепери. — Имаш ли номера на мобилния телефон на Трой?

— Не… не… — Поклати глава. — Освен ако Роули не го е записал. Той го знаеше.

Тя се отскубна от него и се втурна към стаята на Роули. Започна да измъква чекмедже след чекмедже и да рови из нещата му. Накрая отстъпи назад ужасена.

— Взел е дрехи. Много дрехи!

Хънтър стана още по-мрачен. Той претърси бюрото на Роули. Бонбони, кламери, папки, празни листове — обикновените неща. Никакви бележки или телефонни номера.

— Няма телефонен номер, нали? — каза тя безнадеждно.

— Той ще се обади. — Хънтър бе сигурен.

— Те са на пътешествие — каза Джени с надежда. — Просто на пътешествие. Може да се върнат още тази вечер.

Той не знаеше как да й каже, че се лъже. Беше сигурен, че Трой е отвлякъл детето. Знаеше го, защото предугаждаше лошите неща.

— Ще го върна — решително заяви той и привлече вниманието на Джени.

— Как? Какво имаш предвид? — Когато той тръгна към вратата, тя попита: — Къде отиваш?

— В Ел Ей. Както казах, това е градът, където е прекарал последните петнайсет години. Знам имената на всичките му приятели и бивши гаджета.

— Но ти си бил в Санта Фе шест години. Сам го каза!

— Също като Трой и аз все още познавам хора в Ел Ей. И имам приятели в полицията, които смятат, че е правилно да преследвам Трой и да му превърна живота в ад. Приятели, които са държали под око Трой и познават навиците му. Радвам се, че не започнах старата си работа — добави.

Тя знаеше какво има предвид — ако беше полицай, трябваше да се подчинява на определени правила. Но когато ставаше въпрос за Трой Ръсел, Хънтър не искаше да се подчинява на никакви правила.

Тя преглътна сълзите си.

— Мислиш ли, че приятелите ти могат да го намерят?

— Аз ще го намеря.

— Сигурен ли си?

В отговор той само се усмихна.

— Дръж Бени наблизо — посъветва я и изчезна.

 

 

Роули седеше в колата, шапката му беше смъкната над очите, в скута си държеше футболна топка. Дъвчеше „Биг ред“ — любимата им дъвка с баща му.

Баща му бе в прекрасно настроение. Роули го бе умолявал да го вземе със себе си. Бе се получило страхотно. Сега бяха на път за Бог знае къде. Тръпката на неочакваното бе много силна. Роули се чувстваше виновен. Майка му щеше да се притесни, си помисли виновно. Много щеше да се притесни.

Но не му пукаше наистина. Ама наистина. Тя се влачеше с Хънтър Калгари и неговото присъствие дразнеше Роули.

— Към твоята къща в Тутс ли отиваме?

Трой се усмихна.

— Таос — изсумтя той, но Роули не можа да го разбере. — Не, имах предвид нещо по-далечно.

— Но ще се върнем до довечера, нали?

Възцари се мълчание. Роули започна да се притеснява. Той осъзна, че пътуват на запад — умееше да се ориентира добре. С усилие потисна чувствата си. Беше толкова щастлив да види баща си тази сутрин. Даже бе изпитал чувство на гордост. Когато баща му влезе в стаята, сякаш я превзе. Ръмженето на Бени бе развалило ефекта, но той го замъкна в стаята си. Като се върна, видя как Трой гледа две чаши в мивката.

— Майка ти и любовникът й са прекарали заедно нощта? — попита той небрежно.

— Нищо не е станало между тях — побърза да го увери Роули. — Той просто прекара тук нощта.

— Къде?

— На дивана — отвърна момчето.

— Сигурен ли си?

Сърцето на Роули се разтуптя. Той не искаше да мисли за това и сигурно изражението на лицето му го показваше, защото Трой каза:

— Мислиш ли, че може да са се покрили някъде? Нали се сещаш?

— Не.

— Как изглежда типът? — попита баща му, като вдигаше едната чаша от мивката.

— Просто човек. Не знам.

— Но не го искаш, нали?

— Не, по дяволите! — предизвикателно отвърна Роули, като пробваше дали баща му ще се скара заради ругатнята.

Баща му се ухили.

— Аз също не го искам. Знаеш ли, винаги съм съжалявал, че не се получиха нещата между мен и Джени. Направих много грешки, но ни бе хубаво заедно.

— Тогава трябва да ми помогнеш да разкарам този тип. Той е нещо като полицай.

— Какво имаш предвид под „нещо като полицай“? — попита Трой рязко.

— Бил е полицай, а те искат пак да стане. Сержантът непрекъснато го навиква, но иска да се върне.

— Сержантът ли? Той е в Санта Фе!

— А-ха.

— Как е скапаното му име? — извика Трой и хвърли едната чаша, която се разби на парчета.

Роули се загледа в мивката:

— Хънтър Калгари.

Баща му изведнъж сви юмруци и отстъпи назад, все едно чашите бяха опасни. Роули гледаше уплашено и се чудеше какво става.

— Познаваш ли го? — попита момчето с тънък гласец, който не приличаше на неговия. Трой се обърна с гръб към Роули.

— Прекарал е нощта с майка ти?

— Казах ти, че беше на дивана.

— Но каква е тяхната връзка? — попита Трой нетърпеливо.

— Мисля…

— Какво мислиш? — настоя баща му, очевидно беше ядосан.

— Мисля, че тя го харесва — отвърна уплашено момчето, защото знаеше, че това е нещото, което баща му не иска да чува.

— Сега с него ли е?

Роули кимна тъжно, като си мислеше, че той е виновен за случващото се.

Трой затвори очи. Вдиша бавно и дълбоко няколко пъти. Беше като йога или някаква техника за релаксация, за която Роули бе чувал.

— Хънтър Калгари — каза Трой и отвори очи. — Знаеш ли кой е тоя Калгари? — Момчето поклати отрицателно глава. — Той се опитва да ме съсипе. Излиза с майка ти само защото иска да се докопа до мен.

— Защо?

— Защото е луд. Знаеш ли защо не е полицай вече? Защото ме преследваше и искаше да ме убие.

Роули се опита да съпостави това с представата, която имаше за Хънтър, и не успя. Но се виждаше, че баща му не се преструва. Това не бе изиграно, а истинско.

— Как се е запознала с него майка ти?

— Не знам.

— В ресторанта?

— Не знам.

— От колко време става това? Защо не ми се обади по-рано?

— Започна, когато аз бях на лагер. Сигурно са се запознали в Пуерто Валарта.

— Невъзможно. — Баща му отиде до прозореца и дръпна завесата. — Старецът знае ли?

— Дядо Холоуей ли? Да. Той е тук, дойде вчера.

— Той се е запознал с Калгари?

— Аз се прибрах в стаята — изрече Роули извинително. — Не обърнах много внимание, но мисля, че да. Те бяха тук заедно. Мисля, че се познават по-отдавна.

Това наистина го разтърси. Роули вече съжаляваше, че се обади на баща си. Но дали Трой бе прав? Дали Хънтър ходеше с майка му само за да се добере до баща му?

— Защо той те мрази толкова?

— Защото ме обвинява за смъртта на сестра си.

— Какво? — каза Роули тихо.

— Ходех със сестра му и той не одобряваше. — Трой го изгледа продължително. — Достатъчно голям ли си да понесеш истината?

— Разбира се. Какво имаш предвид? Разбира се, че съм голям. — Роули се обиди.

— Защото е гадна.

Момчето се ужаси. Знаеше какво е гадно. Бе гледал достатъчно забранени филми и снимки. Но в тона на баща му имаше нещо като за възрастни. Всъщност Роули съвсем не бе сигурен дали е достатъчно голям да чуе това, което баща му щеше да му каже.

— Какво е гадното? — попита с нежелание.

— Мисля, че ставаше нещо между Калгари и сестра му. Нещо, за което хората предпочитат да не говорят, разбираш ли? Той ревнуваше. Не искаше никой да бъде толкова близо до сестра му, колкото той е бил.

Роули беше поразен.

— Не вярвам.

— Казах ти, че няма да ти хареса.

— Това е просто… просто… болестно състояние!

— И двамата са болни. Затова тя се самоуби, като се хвърли от една висока сграда.

— Не… не… — Момчето повдигна ръце, за да се предпази, сякаш думите бяха някакви физически обекти, хвърлени към него.

— Защо не питаш него, щом не ми вярваш? — Ръсел пристъпи към него, а гневът, който го бе обхванал, се засилваше.

Роули бе неприятно изненадан.

— Не мога… — задави се той, мислейки, че ще се разплаче всеки момент. Понякога въобще не разбираше себе си. — Искам просто да се махна от тук, за бога! — почти изкрещя.

Бени виеше и драскаше по вратата. Трой погледна хола и каза:

— Никога не трябва да правиш това на майка си. Не бива да бягаш от къщи.

— Защо не? Тя е с мъж, който го прави със сестра си!

Трой тръсна глава, като не откъсваше очи от него. Роули се чувстваше смазан под този поглед, искаше да избяга и да се скрие.

— Но това наистина ще я уплаши — посочи баща му разумно.

— Не ме интересува!

— И аз ще изглеждам като лошия. Тя ще си помисли, че те отвеждам оттук против волята ти.

Роули осъзна, че баща му действително обмисля възможностите.

— Вземи ме, искам просто да се махна оттук!

— Не съм сигурен…

— Ще й оставя бележка. Ще й пиша да не се притеснява. Ще й пиша, че ще й се обадя. Моля те! — Опитвайки се да го убеди, той каза: — Няма да ти преча, обещавам.

— Дядо ти още ли е в града? — попита Трой и Роули се уплаши.

— Мисля, че да. Можем да отидем в твоята къща в… в…

— Таос — каза разсеяно. — Къде е отседнал дядо ти?

— В „Ла Фонда“.

Трой примигна няколко пъти — изглеждаше така, сякаш прави милиони изчисления, като компютър.

— Добре — отвърна неохотно Трой.

— Ще ме вземеш ли? Сега, веднага? — попита Роули развълнувано, опасявайки се да не е разбрал погрешно.

— Трябва да спра при хотела си, за да се отпиша. — Баща му изглеждаше унесен, сякаш си говореше сам.

Роули едва не го разтърси и не прекара ръка пред очите му.

— Добре, нека само напиша бележка на мама и да взема няколко неща!

— Не пускай кучето — каза баща му.

Момчето изтича да си вземе нещата, за да не размисли Трой, както често правят родителите. Като се върна, държеше раницата си в едната ръка и коженото яке в другата. Когато баща му се загледа в якето, той гордо заяви:

— Бях повикан за няколко минути в плейофите на колежа, затова ми дадоха якето.

Трой изглеждаше като вкаменен за няколко минути и накрая тръсна глава.

Вече бяха в колата и пътуваха.

Спряха в „Ла Фонда“, хотела на баща му. През първия час Роули нищо не мислеше, но после започна да се притеснява. При новите обстоятелства щяха да отсъстват повече, отколкото му се искаше. Пък и му беше гадно заради майка му. И заради Бени.

Не знаеше какво да мисли за Хънтър Калгари.

— Е, колко далеч ще ходим? — отново попита той, защото баща му преди това не бе му отговорил и като че ли не мислеше въобще да го прави.

Трой се усмихваше на себе си, очите му бяха скрити зад черните очила и караше с една ръка.

— Не каза ли преди малко, че много искаш да се научиш да шофираш?

Роули се оживи.

— Ами, да.

— Когато се отдалечим още малко, ще ти дам да покараш.

— Но аз нямам шофьорска книжка.

Баща му го погледна и се усмихна леко.

— Кой пък ще знае?

 

 

Телефонът иззвъня няколко минути след като Хънтър излезе. Джени го грабна и не можа да се удържи да не извика отчаяно:

— Роули!

— Джинива! — гласът на баща й прозвуча също толкова отчаяно.

Тя се отпусна на дивана. Бени дойде по-близко до нея, вече свикнал със странните й настроения.

— О, здравей. Мислех, че е Роули.

— Добре ли е Роули?

Изведнъж в съзнанието й светна предупредителна лампичка.

— Защо?

— Защото се срещнах с Ръсел. Той дойде в „Ла Фонда“. — Баща й явно беше обиден от избора на място за срещи на Трой. Не обичаше да го безпокоят на негова територия. — Искаше да се видим в стаята ми. Казах му, че ще му отделя петнайсет минути във фоайето. И той…

— Виждал си Трой тази сутрин? — прекъсна го дъщеря му.

— Да. Точно това се опитвам да ти кажа — заяви Алан сърдито. — И трябва да знаеш — най-сетне си показа вълчата природа — иска петстотин хиляди долара. Представяш ли си?

Откуп! Опасенията й ставаха реалност. За Ро-роу…

— Каза, че искал да прави бизнес с мен. Да инвестирам в някакви имоти в Калифорния. Много неща изрече Трой.

Сърцето на Джени подскочи.

— Роули с него ли беше?

— Не. Той се пазареше, Джени. Пазареше се! — възмути се баща й. — Дори не се занимаваше да оправи нещата. Просто въпрос на време е. Отрязах го тотално.

— А той какво направи?

— Копелето се усмихна и каза: „Ще видим ние тая работа!“ и си тръгна. Това е, което направи.

Най-сетне Алан осъзна какво го пита Джени.

— А къде е Роули? — попита той изведнъж.

— С Трой.

— Кога? Сигурна ли си? Какво имаш предвид?

Джени му разказа малкото, което знаеше, и приключи с бележката.

— Не се ли е обадил още? — попита Алан. — Значи е отишъл по собствена воля. По дяволите, Джени. Къде беше ти, когато е станало това?

— С Хънтър. — Тишината бе ужасна. Джени трепна, въпреки желанието си да остане спокойна. След момент тя добави: — Хънтър отиде да търси Роули.

— Къде?

— Не знам. Може би в Лос Анджелис.

— Надявам се да го убие — каза Алан.

Джени бе шокирана от думите на баща си.

— Просто искам Роули да се върне жив и здрав.

— Трябваше да му дам парите.

— Трой щеше да иска още и още.

— Той мисли, че има най-силния коз. — Алан се изкашля няколко пъти: — Хитрото копеле — добави с неохотно уважение. — Наистина. — Пак се закашля.

— Добре ли си? — попита Джени.

— Да — отвърна той и се прокашля. — Позвъни ми, когато Роули ти се обади.

Тя усети, че е много загрижен.

— Добре, ще ти се обадя.

Тя само се надяваше този разговор да се състои скоро.

 

 

Трой едва сдържаше ликуването си. Като стана дума за падането на заека в капана, нетърпеливият му син сам го бе молил да го вземе. Беше го умолявал.

И той се бе опитал да го разубеди, като се преструваше, че не е редно.

Боже, можеше да поиска повече от онова дърто копеле. Петстотин хиляди бе нищо. А сега кокошката със златните яйца бе при него!

„О, Джени, Джени… Скоро и ти ще се молиш на колене… Както оная пищяща кучка Мишел.“

 

 

— На какво се усмихваш? — попита Роули.

Само ако знаеше…

— В момента, когато пресечем границата, ти давам да караш — каза Трой. Не му пукаше за експлоръра. Щеше да си купи порше, по-добро от бракмата на Фредерика. Щеше да я докара до нейната врата и да легне върху клаксона. Щеше да я накара да съжалява, че го е изхвърлила. Болната от маниакална депресия. Може би щеше да се отбие при нея заради доброто старо време. Когато бе в настроение, беше гореща и готова на всичко. Никакъв плач и виене от Фредерика. Тя даваше колкото можеше.

Той реши, че трябва задължително да я види още веднъж. Да се опита още веднъж. Генерална репетиция преди шоуто с Джени. Беше изгубил твърде много време с Патриша. Фредерика беше момичето!

Представяш ли си, Джени и Хънтър! Той мислеше затова с неприятно чувство. Когато Фредерика дойде при него, всичко ще си бъде наред. Дааа! Тя наистина го възбуждаше. Не беше негова вината, че Хедър и Джесика не можеха. Тяхна бе вината!

Разбира се, с Фредерика имаше и препятствия — случаите, когато тя беше като бездиханен манекен. Той успяваше и тогава да я изчука, но имаше чувството, че го прави с мъртвец.

— През границата ли? — повтори Роули и се намръщи.

— Да. Като стигнем Аризона.

— Отиваме в Аризона?

Какво бе това?

— Страхуваш ли се? — попита той. Детето започваше да става неспокойно и това нервираше Трой.

— Не… Аз просто… — Сви рамене и започна да си играе с ципа на якето си. — Просто искам да знам къде отиваме.

Трой се загледа в голямото червено „М“ на якето, означаващо колежа, където Роули бе играл. Помисли за миг за Вал. Вал.

Експлорърът поднесе. Той изправи волана и каза:

— Ние просто пътуваме, хлапе.

Мисълта за Вал му напомни за Джени и за Калгари. Стисна кормилото. Мисълта за този човек го караше да се поти и това го вбеси. Калгари беше опасен. Трой знаеше, че той би го убил. А и какво правеше с Джени?

Джени бе негова, сега и завинаги. Ако имаше достатъчно време, той щеше да измисли идеален план да си я върне заедно с парите.