Джанел Тейлър
Твърде лично (13)

Дванайсета глава

Санта Фе бе построен около голям централен площад. На Джени й се стори истински рай. Цял живот си бе мечтала да се откъсне от корените си, да има собствен живот, да опознава нови места. И сега най-после този копнеж се бе превърнал в реалност. Тя шофираше покрай старите сгради в колониален стил, покрай художествените галерии, ресторантите и музеите. После зави на изток към един от най-скъпите жилищни квартали.

Апартаментът, в който щяха да живеят, почти не се различаваше от предишния, но наемът бе по-висок. И все пак тя имаше голям късмет. Повечето сгради в района се ползваха от собствениците им, но точно тази бяха решили да я дават под наем и Джени се оказа в нужното време на нужното място. Разбира се, можеше да използва част от наследството си и да си позволи нещо по-луксозно, но бе решила да инвестира в ресторанта, а останалото да не пипа — в случай, че бизнесът не потръгнеше.

Дворът бе заграден с метална ограда, а към гаражите водеше порта с дистанционно управление. Най-после се чувстваше в безопасност — нов дом, нов живот!

Роули се бе отпуснал на седалката до нея и се преструваше, че нищо не го интересува. Беше се държал ужасно по време на цялото пътуване. Когато си отвореше устата, беше само за да й натяква колко добър е Трой и колко ужасна е тя, че го лъгала, и колко е нещастен, че заминава. Неговото отношение определено развали част от удоволствието, но Джени му бе подготвила изненада за пристигането. Нагласи я с помощта на семейство Фъргюсън и на Хънтър и силно се надяваше да успее да промени отношението му. Тя хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Джипът на Хънтър не се виждаше, не че го очакваше толкова скоро. След като я бе изпроводил до края на града, се бе върнал да довършва някои неща. Той все още обсебваше мислите й, независимо че се преструваше на безразлична.

Не се бяха виждали кой знае колко тези дни, но като знаеше, че той е наблизо, се чувстваше далеч по-сигурна. Трой се бе отбивал два пъти — и то когато тя не си беше вкъщи. Може би я е изчаквал да излезе. Може би е видял джипа на Хънтър и е разбрал, че я охраняват. Каквато и да беше причината, едно бе ясно — той целеше да заздрави връзката си с Роули, играейки „добрия татко“, и същевременно да го отдалечи от нея. Той със сигурност знаеше къде се местят, защото Роули държеше да го уведомява за всичко. Джени се надяваше поне да успеят да се измъкнат от Хюстън.

Разбра какво прави Трой, когато не играе на примерен баща — най-после бе поискал пари от баща й. Алан бе бесен. Джени изрично бе настояла да не му плаща, но той отказа да я слуша и му даде доста солидна сума. Алан направи и грешката да каже на Роули, че баща му е изнудвач, но в резултат си спечели единствено пълното му безразличие. Момчето и преди не харесваше дядо си, а след този случай пък съвсем. Джени бе вбесена от глупостта на баща си, но той беше непоправим. Никога нямаше да се промени.

И Алан имаше какво да й каже по отношение на Хънтър.

— Той е напълно изчерпано бивше ченге. Съжалявам хиляди пъти, че го наех. Той е просто поредният използвач, който си търси богата жена, за да го издържа.

— Е, това няма нищо общо с истината — отвърна му Джени. Вярно, че си имаше проблеми с Хънтър, но той определено не беше от тези мъже.

— Ти си позволи да се обвържеш с него и сега в главата му е само банковата ти сметка.

— Той ме пази от Трой и това е всичко — спокойно му отговори тя.

— Не ме лъжи. Между вас има много повече! Той самият ми го каза.

— Значи греши — твърдо заяви тя.

— Боже, аз го наех да те охранява, а ето, че сега се нуждаем от човек, който да те пази от него! — Той поклати глава. — Трябва да се уверя, че ще бъдеш в безопасност в Санта Фе.

— Не се притеснявай. Хънтър ще ме придружи, и то като бодигард. Ако си чак толкова загрижен за парите на фамилия Холоуей, престани да ги пилееш по Трой. Докато не спреш да го издържаш, той ще продължава да те тормози. Това е мнението ми по въпроса! Нямам какво повече да добавя.

Категоричният й отказ да обсъжда повече отношенията си с Хънтър го ядосаха, но Джени не му обърна внимание. Тя го прегърна резервирано на сбогуване, а Роули само му подаде ръка. Джени бе много доволна, че тази принудителна вечеря в сряда приключи и двамата с Роули се махаха от претенциозното имение „Ривър Оукс“. На връщане тя се оглеждаше за джипа на Хънтър, но не го видя. По-късно същата вечер през прозореца на спалнята си го забеляза паркиран на съседната улица.

Имаше още едно сърцераздирателно сбогуване в „При Рикардо“. Алберто беше безутешен, че не може да задържи „дъщеря си“. Даде й последната заплата плюс огромна премия, която направо й спря дъха — щеше да й помогне за новия ресторант.

Най-трудното беше сбогуването със семейство Фъргюсън. Брандън като че ли бе шокиран, а близнаците, усетили, че става нещо важно и никой не се занимава с тях, използваха възможността да се сбият. Джанис не им обърна внимание. Прегърна силно Джени и й пожела да се пази и да се грижи за себе си.

Същата вечер се отби при Джанис на чаша вино. Тогава й предложи да изненадат Роули — пиха за това и си обещаха да поддържат връзка.

 

 

Докато завиваше по алеята към новия си дом, Джени изпитваше истинско щастие. Най-после се бе измъкнала от опеката на баща си и от тормоза на Трой — е, поне засега.

Роули отегчено отвори око и попита:

— Това ли е?

— Аха.

Не смяташе да търпи детинското му поведение. Тя скочи от колата и грабна първата кутия, която й попадна. Повечето от вещите им щяха да пристигнат в средата на другата седмица с камион. Сега бе взела само картини, снимки, лични документи, такива неща, което й напомни…

— И кажи на Трой, като се обади, да ти върне паспорта.

— Знам, знам, колко пъти ще ми го повтаряш?

Джени се въздържа и не отговори. Нямаше смисъл да се заяжда. Роули бе настроен да защитава Трой за всичко, а тя не желаеше да се бори с него. По-добрата тактика бе да го остави да се държи като магаре и да се надява, че сам ще престане, като види, че с това няма да постигне нищо.

Тя отключи и отвори широко входната врата. Миришеше на прах и на застояло. Дръпна завесите на прозорците и плъзна остъклената врата към балкона. Късното следобедно слънце освети стаята. Тя се огледа със задоволство. И най-дребните несъвършенства й се струваха прекрасни.

Нямаха мебели, затова седяха на прага на камината или просто на пода. Джени се бе сетила да вземе телефонния апарат и сега го включи, за да се обади на Глория.

— Радвам се, че си вече тук. Те отново боядисват — побърза да се оплаче тя. — Ела да видиш докъде сме стигнали.

Глория не беше много по приказките.

Джени не се нуждаеше от убеждаване, затова си взе чантата и каза на Роули:

— Отивам в ресторанта. Искаш ли да дойдеш?

— Не.

Той изглеждаше толкова потиснат, че тя за момент се поколеба. Пролетната ваканция вече бе свършила, но до училището имаше още два почивни дни. Отново си помисли за Хънтър — какво ли щеше да прави, освен да я охранява? Не можеше да си позволи да се занимава с него. Беше станало прекалено сложно. Може би след време…

„При Джинива“ се намираше в една от страничните улички, съвсем близо до известната Каниън Роуд. Помещението е било използвано за художествена галерия, после — за кафене, после собственикът бе взел и съседното място и бе добавил обедно и вечерно меню. Бе последвал объркан развод и около година мястото бе пустяло, докато бившите съпрузи се разберат за собствеността и наема. Когато всички юридически спънки бяха преодолени, Джени успя да подпише нов договор за наем и веднага започна с ремонтите и подобренията.

Не бе идвала почти от два месеца и промените направо спряха дъха й. Наистина бе готово! Бояджиите нанасяха последен пласт от боята, а от кухнята се разнасяше апетитна миризма на готвено.

Глория се бе надвесила над слабичък готвач, който приготвяше сос чили. В Санта Фе имаха обичай да казват „Чилито е кралят и кралицата на храната“ и Глория изповядваше същата максима. Всичките й ястия бяха подправени с някоя от хилядите разновидности на подправката — от изгарящо люто до съвсем лек възбуждащ аромат. Тя приготвяше соса от покафенели, почти прегорени чушки, от което лютото почти изчезваше, а вкусът се запазваше. Спор нямаше — въпреки че бе примесен с миризмата на боя, ароматът изпълни със слюнка устата на Джени.

— Я, аз съм била гладна — сподели тя с готвача.

Глория само скръсти ръце под впечатляващия си бюст и гледаше критично всяко действие на човечеца. Косата й бе прибрана на тила в стегнат кок. Невъзможно бе да се определи възрастта й — можеше да е както на трийсет, така и на петдесет. Беше същинска фурия и готвачите трепереха около нея. Ако трябваше да избира между нейния гняв и този на Алберто, Джени определено предпочиташе добрия стар Алберто.

— Ужасно изоставаме — процеди Глория. Джени не разбра какво точно има предвид — дали реконструкцията, или приготвянето на храната. Готвачът си позволи колеблива усмивка, щом строгият й поглед се отмести.

— Той говори само испански — отряза Глория, когато видя, че Джени се кани да му каже нещо, — но все пак не готви зле.

Това си беше истински комплимент от нейната уста.

— Може би трябва да му го кажеш — предложи Джени.

— Той много добре знае какво ми е мнението. — Тя хвърли сърдит поглед по посока на ресторанта, където бояджиите бяха свършили и прибираха. — Виж на тях не им се размина скандалът. Работят по-бавно от охлюви.

— Свършила си страхотна работа — похвали я Джени. Глория бе наглеждала ремонта през цялото време и тя й бе предложила да й продаде част от акциите в знак на благодарност. Баща й сигурно щеше да получи удар, ако разбереше, но тя знаеше колко е важен главният готвач за добрия ресторант. Глория още обмисляше предложението й.

— Не сме чак толкова назад. На мен ми се струва, че можем да отворим… кога… другата седмица ли?

— Не, тази седмица! — категорично заяви Глория.

— Добре — ухили се Джени. — Значи тази седмица.

— Масите и столовете са готови да посрещнат клиентите си.

Джени кимна. Бе поръчала чамови мебели, а за рецепцията — старинно испанско бюро от един антикварен магазин. Обстановката напомняше за типичния мексикански пейзаж. Оставаше да се сложат само още саксиите с живи растения.

Горната част на северната стена бе от стъклени панели и хвърляше мека светлина през деня. Ако не бяха сградите наоколо, щеше да има гледка към близката планинска верига.

Джени нямаше търпение да отворят, но преди това…

— Имам да разопаковам още някои неща. Включих си телефона. Номерът е същият, който си уредих предишния път. Ще намина пак утре. Кога ще си готова да приемаме клиенти?

— В сряда целият персонал вече е на работа. Дотогава всичко друго смятам, че ще е наред.

— Ще направим едно пробно отваряне — нещо като генерална репетиция с костюмите. Ще ми се да поканя журналисти — малко реклама няма да навреди. Пускахме вече реклами, но е време да обявим точната дата. Какво ще кажеш за петък?

Глория кимна.

— Аз ще поработя с тях и през уикенда — някои ястия се нуждаят от усъвършенстване, а нямам очи и на гърба! — Тя погледна строго разтревожения персонал.

Джени излезе. Глория определено имаше нужда да изпусне парата. Понякога й се струваше, че тази жена има десет ръце и очи на гърба.

Щом се прибра в апартамента, се сети, че е забравила да вземе лампи. Беше тъмно като в рог. Добре, че в кухнята имаше крушки.

— Роули, тук ли си? — извика го тя и усети как чувството на страх я завладява отново.

— Кво има? — дочу се отегченият му отговор от стаята.

В хола също, слава богу, светеше една крушка, така че не се наложи опипом да намира вратата му. Тя погледна в стаята му и видя, че Роули е преместил телефона до главата си. Лежеше върху спалния си чувал с ръце под главата и се взираше в тавана.

— Взехме с нас малкия телевизор. Ако искаш си го пусни.

— Не ща.

— Искаш да се обадиш на някого ли?

— Не. — В тона му се долавяше войнственост. — Що?

— Питам, защото си преместил телефона от кухнята, а може да ме потърсят — отбеляза тя. Ако се случеше Хънтър да й се обади, последното, от което имаше нужда, бяха осъдителните погледи на сина й. — Например Магда или Глория, или който и да е. Дори Фъргюсънови.

— Защо нямаш мобилен? — попита той.

— Защото нямам нужда от мобифон.

— Татко има.

Джени пламна от негодувание.

— А, така ли?! Държа да те уведомя, че всъщност дядо ти е този, който има мобилен телефон.

— Това пък какво означава? — Тонът му бе охладнял още повече.

Тя веднага съжали, че си позволи да се поддаде на чувствата си.

— Означава, че изобщо не познаваш Трой.

— Ааа? И чия е вината за това?

— Е, сега с удоволствие ще ти разкажа всичко за него.

— Ти го мразиш! — напомни й Роули разгорещено. — Какво ще ми наговориш? Куп лоши неща! Когато той дойде тук, ще отида да живея при него.

— Моля? Кога ще идва? — Джени не повярва на ушите си.

— Той живее на около час път оттук — заяви Роули победоносно, — в някакво малко градче, където туристите се избивали да ходят.

— Таос ли?

— Точно така! — Синът й остана доволен, че тя го знае. Значи наистина съществуваше. Първоначално не бе съвсем сигурен, че баща му не го баламосва. Не че би го излъгал, оправда го Роули бързо, но той като че ли бе доста внимателен за неща, които засягаха майка му.

Джени го гледаше разтревожено. Усещаше тъпата болка в сърцето й да обхваща цялото й тяло. Догади й се при спомена как Трой я бе сграбчил и я бе насилил да я целува. Помисли си, че пак се надява „подаръкът“ на Алан да го държи на разстояние поне за известно време.

— Роули, имаш ли представа с какво се препитава баща ти?

— Да — отвърна той предизвикателно.

— С какво според теб?

— С инвестиции — заяви уверено момчето.

— Не, той живее с парите, които дядо ти му дава. Дълбоко се съмнявам, че инвестира в нещо. Иначе нямаше да се появи в живота ни отново.

— Ти просто го мразиш! — изкрещя той в лицето й. — Това ти е проблемът!

— Роули…

— Остави ме на мира — измърмори той и се обърна на другата страна. — И затвори вратата — добави, като усети, че тя не помръдва.

Цялата прелест на деня се бе изпарила. Джени се прибра в стаята си, разтвори спалния си чувал и притисна лице във възглавницата. Толкова бе изморена. Сви се на кълбо и се опита да забрави за проблемите си, но сънят все не идваше.

 

 

Вече се съмваше, когато Хънтър навлезе в Санта Фе. Бе му отнело доста повече време, отколкото бе планирал, да си свърши работата в Хюстън. Цял ден го мъчеше лошо предчувствие и едва като изпрати Джени извън града, се поуспокои малко, че тя ще е в безопасност. Той предпочиташе да пътува с нея, но имаше да свърши още нещо. Джени го бе помолила за това. Единственото нещо, което бе поискала от него след възцарилата се между тях пустота, и той не можеше да не го направи.

Хънтър караше право към прашното си ранчо по път, ограден от храсти пелин. Точно до къщата растеше огромен бор, засаден там преди стотици години, но храстите бяха с естествен произход. Имаше нещо величествено в това да се бориш за оцеляването си. По-добре така, отколкото да ти се поднася всичко на тепсия. Ето такива мрачни мисли го измъчваха.

Отново у дома!

С въздишка слезе от джипа. Бе решил да поспи два часа и после да отиде при Ортега. Сега, като върна парите на Холоуей, имаше нужда от работа. И Ортега се оказа прав, като му каза, че ще се върне, и то по-скоро, отколкото очаква.

— По дяволите — меко го наруга Хънтър.

 

 

В апартамента нямаше храна. Джени си взе душ, сложи си дънките, риза с дълги ръкави и жилетка. Макар че вече беше пролет, Санта Фе се намираше високо над морското равнище и сутрин бе студено. Въздухът бе свеж.

Вратата на Роули все още бе плътно затворена. Тя мина покрай нея и тъкмо си вадеше ключовете, когато телефонът иззвъня. Разнесе се приглушеният глас на Роули:

— Ало?

Джени му извика през вратата.

— Аз вдигнах — отвърна й той.

Тя се отдръпна силно обезпокоена. Може би беше Брандън. А може би някой от другите приятели на Роули, на които бе дал новия си номер.

А може би беше Трой.

Изпита ужас. Той разполагаше с мобилен телефон. Сигурно причината, поради която се появяваше у тях в нейно отсъствие, бе, че предварително се обажда на Роули. Хънтър й бе казал, че я следва навсякъде, и това означаваше, че за Трой нямаше пречки да контактува с Роули, когато тя отсъства.

Или самият Роули се е обадил на баща си! При тази мисъл сърцето й се сви.

— Баща ти ли се обажда? Ако е той, искам да говоря с него — извика тя.

— Трябва да тръгвам — чу тя гласа му.

— Роули?!

— Вече затвориха.

— Трой ли беше?

Той не отговори.

— Господи, Роули — възкликна тя, отвори вратата и се втренчи в сина си. — Можеш да ми се сърдиш колкото си искаш, но поне се дръж като възрастен човек. Искам едно да знаеш — Трой е майстор в игричките. Той те обсеби, защото нямаш представа какво представлява в действителност. Пази се. — Опита се да преглътне страха си. — Аз те обичам. Не съм искала да те нараня и да те лъжа.

Той понечи да спори, но Джени поклати глава.

— Знам, че не съм ти казала къде е. Аз самата не бях сигурна. Не исках да знам. Той ме биеше, Роули. Разбираш ли?

— Мамо… — Момчето се дръпна шокирано.

— Не му позволявай да те нарани. Не мога да го понеса. Разбираш ли ме какво ти говоря? — нареждаше тя разтреперана със сълзи в очите.

— Може би… може би не е искал. — Роули се бореше със себе си. Не можеше да възприеме нищо лошо казано за бащата, който току-що се беше появил в живота му. — Сигурна ли си? — въпросът му прозвуча умолително.

Тя се втренчи в него. Той явно не схващаше. Не би могъл. Не знаеше какво повече да му каже. Не беше психолог, а ситуацията беше достатъчно сложна. Въздъхна тежко от безсилие и изрече:

— Отивам до магазина. Ще се върна след малко.

— Но, мамо…

— Прекалено съм уморена, за да говоря за това сега — каза тя и се отправи към колата.

Болеше я от отдръпването на Роули. Наистина я болеше. Не можеше да се справи с тази мъка, колкото и силна, и смела да беше. Той беше само на петнайсет — едно дете. И повече от всичко на света бе искал баща. Разбираше го. Но той толкова упорито пренебрегваше истината — дори фактите, че Трой я бе наранявал! Нея — собствената му майка. Никога не си бе представяла, че след онези месеци може да изпита по-голяма мъка, но вече от опит знаеше, че съществуват много, много нива на страданието. Децата бяха в състояние да нараняват, без да се замислят.

Като че ли не й стигаше появата на Трой отново в живота й! Не беше ли това достатъчно наказание за скритата от сина й истина?

 

 

Тя приключи с пазаруването и се върна в апартамента. Като видя чантите с покупките, реши, че е взела по погрешка чужди — изобщо не си спомняше какво е купувала.

— Мамо? — Роули бе застанал до вратата на хола. На главата си бе нахлупил бейзболна шапка, която скриваше лицето му. — Аз му се обадих отново и му разказах твоята версия.

— Обадил си се на Трой, така ли? — Силите я напуснаха и тя се подпря на масата.

— Той каза, че е било по погрешка. Каза, че ти се е извинявал. Каза, че сте имали някаква разправия и той те е бутнал, или пък ти него… нещо такова… — Напъха ръцете си дълбоко в джобовете и сви рамене. — Така ли е станало? Имам предвид ти така ли го помниш?

Той вдигна поглед, изпълнен с толкова тревога и страх, че тя не знаеше какво да му отговори.

— Той каза, че все още съжалява — добави Роули. — И че иска нещата между вас да се оправят.

— Понякога няма връщане назад — опита да се изплъзне Джени от тази тема. Синът й бе твърде обнадежден и идеалистично настроен, за да възприеме истината за баща си. От друга страна, тя прекрасно знаеше как Трой е способен да манипулира хората и да обвинява другите за всичко. — Между нас има прекалено много проблеми.

— Е, не е казано, че трябва да стане веднага…

— Роули, това е абсолютно невъзможно! — отвърна тя меко.

Той понечи да каже нещо и звънецът на входната врата ги стресна. Джени побърза да погледне през шпионката и като видя Хънтър на прага, въздъхна от облекчение. Отвори широко вратата и щеше да се хвърли в прегръдките му, ако Бени не беше връхлетял върху нея. Кучето заподскача и диво залая.

— Бени! — изкрещя Роули, зашеметен от изненада. Той коленичи и сграбчи голямата космата глава. Кучето скимтеше, ближеше го и махаше неистово с опашка. — Какво правиш тук?!

— Изненада! — отвърна усмихната Джени. Като гледаше как синът й прегръща стария си приятел, имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от любов и мъка. — Идеята беше на Джанис и Брандън се съгласи. Той реши, че ще имаш нужда от верен приятел.

Роули не можеше да вдигне глава от щастие. Притискаше буза в нашийника на Бени, който продължаваше да се върти, да го ближе и да пристъпва от лапа на лапа със скимтене.

Хънтър гледаше момчето и кучето. То му създаде доста ядове по пътя — не спря да се върти, да маха с опашка и да лае от страх, но това беше молбата на Джени, която той не можеше да не изпълни. Като ги виждаше заедно сега, бе доволен, че стана част от щастието им.

— Много ти благодаря — каза му Джени.

— Може и аз да си взема куче — отвърна Хънтър през смях.

Накрая Роули дойде на себе си и се прокашля. Не смееше да погледне Хънтър в очите, но накрая успя да измънка:

— Благодаря, че го докара.

— За мен бе удоволствие.

Момчето се почеса по брадичката, като поглеждаше към него притеснено. Искаше му се да го попита направо какви са взаимоотношенията му с майка му, но сутринта и без това бе твърде емоционална, така че той в крайна сметка реши да го отложи за друг път.

Джени искаше да разкаже на Хънтър за всичките си проблеми с Роули. Имаше нужда да му се довери като на близък приятел, но като го видя, в главата й остана единствено мисълта за секс. Едва успя да каже:

— Искате ли нещо за закуска? Ходих да пазарувам.

Хънтър не откъсваше очи от нея. Мозъкът му работеше на същата вълна като нейния. Той поклати отрицателно глава.

— Отивам да говоря с бившия си шеф. Ще трябва да започна работа.

— В полицията на Санта Фе ли?

— Може би.

Роули го погледна изпитателно.

— Ти ченге ли си?

— Да, преди бях и сигурно пак ще стана. Ортега ще се окаже голям пророк.

— Кой е Ортега? — запита Джени.

— Сержант Ортега — имам среща с него, но преди това се отбих да доведа Бени.

Роули изгаряше от любопитство.

— И сега отиваш право там, така ли? В полицейското управление ли?

Хънтър го изгледа преценяващо и го попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Момчето се дръпна недоверчиво. Толкова бе лесен за разгадаване, че душата на Джени се стопли от умиление. Искаше й се да разцелува Хънтър, задето бе усетил желанието на момчето.

— Отивай, Роули. Когато се върнеш, направо ще обядваме. И без това вече е късно за закуска.

— Ами Бени?

— Ще остане с мен. — Тя погледна в една от пазарските чанти. — Я виж ти! Явно съм успяла да купя кучешка храна. Що за странно нещо е подсъзнанието ни, а?!

Роули гледаше известно време ту майка си, ту Бени и, изглежда, се колебаеше, но после изтича навън. Хънтър й намигна съучастнически и го последва.

Джени се облегна на стената и въздъхна. Беше силно възбудена — цялата се изчерви, горещи вълни я обливаха, спомени за страстни целувки изпълниха съзнанието й.

Само ако знаеше какво представлява истинската страст и желание, докато бе по-млада. Може би нямаше да направи ужасната грешка да се омъжи за Трой Ръсел.

— Каква грешка! — каза си тя на глас и се върна към заниманията си.

 

 

Преди време трийсет хиляди долара бяха много пари. Сега бяха пари за семки. Холоуей му ги беше дал в банкноти по сто долара — тлъста пачка в дебел плик. Първото нещо, което Трой направи, бе да си купи кола. Продавачите изразиха съмнение в неговата платежоспособност, но като им показа купчината от двайсет хиляди, го загледаха по друг начин. В крайна сметка с неудовлетворение се спря на употребяван зелен форд експлорър. Трой се виждаше по-скоро в луксозен лексус, но засега се налагаше да се примири.

След това си поръча клетъчен телефон. Господи, как само мразеше търговците! Всички без изключение бяха тъпи, но накрая се остави да го уговорят да ползва тарифа с безплатни разговори на по-далечни разстояния. Така щеше да контролира Джени, без да се охарчва излишно.

Кикотеше се доволно, докато шофираше по магистрала №10, която прекосяваше цял Тексас. Толкова добре познаваше това шосе. Започваше от Санта Моника и можеше да го хванеш от целия щат. За да стигне до Санта Фе, трябваше да се отправи на север към Ню Мексико, но това не го притесняваше. Той обичаше да шофира.

Крещеше от удоволствие и от време на време блъскаше по волана. Беше възбуден. Бяха минали няколко дни, откакто се бе забавлявал с Дана, и вече имаше нужда от жена. Снощи бе задявал една в бара. Този път си бе избрал класно заведение, а не като онази мизерия в стил уестърн. Неочакваното застудяване бе принудило жените да се издокарат в кожени наметки, а повечето мъже носеха костюми. Имаше, разбира се, и псевдокаубои с карирани ризи и груби обноски, но не бяха много.

Всички без изключение бяха червиви от пари. Той се присламчи към една дама в бяла рокля с небрежно наметната кожа от норка на раменете. Не се забелязваше тексаски акцент. Със сигурност беше от източното крайбрежие, а изглеждаше и фригидна като нюйоркчанка. Диамантите, които проблясваха на шията й, го привличаха като магнит. Единственото, което му се въртеше в главата, бе как да я свали. Тя ухаеше на секс до умопобъркване.

Но за съжаление се оказа, че не е сама. Трой тъкмо бе задействал най-безотказния си подход, когато се появи съпругът. Беше с размерите на ръгбист и го изгледа изпод най-огромната и най-грозната каубойска шапка на света.

— Кво искаш, мой човек? — избуча той с гаднярски вид.

Личеше си, че намеренията на Трой са му пределно ясни. Беше потен като добиче.

— Вие сте късметлия, сър. — Трой примирително сви рамене.

— О, да — ухили се онзи доволно и прегърна ледената принцеса. На нея като че ли не й стана особено приятно. Не беше трудно да се отгатне, че се е омъжила заради парите му. Е, Трой не можеше да я вини за това. Гигантът изглеждаше като да притежава цели камиони с пачки. Пфу! Сигурно бе омазал с потта си модерната й рокля.

Те се преместиха, но мистър „Планета“ си забрави сакото на стола. Трой небрежно го метна през рамо и се отправи към тоалетната. Там прегледа съдържанието на джобовете, но остана разочарован, като намери само кибрит и визитни картички. Захвърли го в един от писоарите и се обърна да си ходи, но се сети за Вал и якето на оня футболист. Представи си как грозникът нежно загръща гладките бели рамене на ледената принцеса. Това го възбуди и той започна да мастурбира.

Малко след това развеселен си тръгна и не престана да се смее по целия път до хотела. Благодарение на безпределната щедрост на Алан Холоуей щеше да разполага само с най-доброто. Край с долнопробните заведения и хотели.

Той се намести на седалката и се опита да обуздае възбудата си. Вярно, че имаше нужда от нещо повече от омръзналата му дясна ръка, но за момента бе най-добре да напусне Хюстън по най-бързия начин. Оставаха му само няколко хилядарки и много време за убиване.

— О, Джени — пропя тихо той. — Приготви се, защото идвам за теб!