Джанел Тейлър
Твърде лично (12)

Единайсета глава

Петнайсет години бяха минали, а той си беше все същият. Джени мина покрай него, като се опитваше да се успокои и да събере мислите си. Роули беше жив и здрав — нищо друго нямаше значение.

— Той ме взе от лагера — обясни Роули и понечи да затвори вратата.

— Кучето остава навън — нареди Трой.

Момчето го хвана за нашийника с намерението да се подчини на баща си, но Джени го спря:

— Бени може да остане.

Трой стисна устни. Тя веднага разпозна признаците на потиснатия му гняв. Годините не бяха успели да заличат всички спомени. Бени продължаваше да се зъби и Роули го побутна с маратонката си.

— Ти си влязъл с взлом в апартамента ми — продължи Джени, без да изпуска Трой от поглед, — откраднал си международния паспорт на Роули и си отишъл до лагера.

Бившият й съпруг се подпря на масата. Сините му очи бяха все така пресметливи и студени. Беше напълнял, но това не намаляваше привлекателността му. Даже като че ли изглеждаше по-добре отпреди — факт, който тя констатира с нежелание. Някак си не беше честно човек, който изглежда толкова добре, да е същевременно толкова зъл и коварен. Беше нечестно и… много опасно.

— Не, грешиш. Аз просто влязох в жилището ти — отговори той и сви рамене. — Входната врата беше широко отворена. Предполагам, че някой я е разбил, докато те е нямало. Притесних се за теб. Влязох, повиках те, а това куче ме нападна.

Той погледна към Бени, който го наблюдаваше внимателно. Изглежда, безпогрешно надушваше врага си.

Роули се опита да се намеси в разговора, но без успех.

— Изобщо не ти вярвам. Взел си паспорта му.

Трой присви очи.

— Той лежеше до снимките. Не си си направила труда да ми споменеш, че имам син.

— Мамо!

— Той не е твой син.

Трой широко се ухили.

— Знам, че той ми е баща — извика Роули. — Имам негова снимка! — Започна да рови из джобовете си.

— Той не е твой син в общоприетия смисъл — отвърна Джени едва чуто, с последни сили мина покрай него и седна изтощена на дивана. Цялото тяло я болеше.

— Мамо, мамо, ето я… — Със снимката на Трой в ръка Роули се разположи на фотьойла срещу нея. Джени погледна избледнялата снимка, но не я взе. Чувстваше се изтощена до смърт.

Роули хвърли поглед на баща си и отпусна ръце покрай коленете си. Снимката се поклащаше между пръстите му. Дори и на нея личеше лицемерната усмивка на Трой. Момчето продължи нетърпеливо:

— Той дойде още преди няколко дни и аз веднага го познах.

Тя вдигна глава към Трой. Изглеждаше толкова самодоволен, че й се прииска да закрещи.

— Името му не фигурираше в списъка от хора, които могат да те вземат.

— И какво от това? Той ми е баща и паспортът ми беше у него. Само това има значение!

— Извадих ти паспорт заради пътуването до Пуерто Валарта.

— Но аз не дойдох — извика Роули, сякаш беше глуха. — Отидох на лагер с Брандън! И после се появи татко. Аз си помислих, че ти си го изпратила, и толкова се зарадвах!

Трой я изгледа похотливо. Джени потръпна при спомена за докосванията му. Почувства се омърсена и й се догади.

— Защо не си му казала за мен?! Защо си ме крила? — Роули изглеждаше обиден. Стисна устни сякаш, за да не се разплаче.

Джени го погледна безпомощно, а после изгледа Трой с омраза. Той й отвърна с иронична усмивка. Явно е грешала, като си е мислела, че не го мрази — ооо, мразеше го до дъното на душата си!

— Не му казах, защото му нямам доверие.

— Но аз съм му син. — Роули не можеше да понесе предателството на майка си.

— Знам това и съжалявам.

Искаше й се да го хване за ръка, но той я усети и се отдръпна. Гърлото й се сви. Ако го загубеше сега, никога нямаше да си прости.

— Исках да наваксам пропуснатото време — каза Трой. — Да поиграем футбол, да се поопознаем, такива неща.

— Рик не те е видял на лагера — сряза го тя в отчаяния си опит да го злепостави, макар да знаеше, че е безсмислено. Не можеше да се успокои, докато Трой беше в дома й. Все едно да си спокоен в присъствието на гърмяща змия.

— Рик ли? Бащата на Брандън?

Роули кимна.

Трой подигравателно се изсмя:

— На всички им бе писнало да досажда със съветите си. Освен това няма представа от футбол.

— Е, играе по малко — защити го Роули напълно объркан.

Джени знаеше, че Трой лъже за влизането си в апартамента. Знаеше много неща, за които синът й нямаше представа, но сега не беше моментът да спори — от опит знаеше, че ще загуби. А можеше да загуби и сина си.

— Мислех, че искаш да се реваншираш за миналото — Джени се обърна решително към Трой.

— Да се реванширам ли? Ти ли ми говориш за реванширане?

— Какво имаш предвид? — попита Роули.

Тя се обърна към него:

— Роули, искам да си поговоря малко с Трой насаме.

— За какво?

— Моля те.

Момчето се намръщи и стисна зъби — в този момент така заприлича на Трой, че сърцето на Джени се сви от болка. Не, той не беше като Трой. Нямаха нищо общо!

Роули се прибра в стаята си и затръшна вратата. Е, поне не усили уредбата. Явно искаше да чуе разговора.

— Ех, Джени. Защо не ми каза? — започна Трой.

— Никога не бих го направила — призна тя.

Нейната предизвикателност го изненада, но той продължи в същия дух:

— Колко добре стана, че успях да науча, нали?

Той заобиколи дивана и седна близо до нея. Тя се отдръпна в ъгъла.

— Виждам, че за толкова години не си станала по-любезна.

Той имаше наглостта да прибере зад ухото й един непокорен кичур. Джени го перна по ръката. За свой ужас забеляза у него надигаща се сексуална възбуда.

— Ах, ти, малка кучко! — просъска той.

— Докосни ме само още веднъж и ще извикам полиция.

Той се ухили предизвикателно.

Изведнъж Джени изтърси:

— Ти следил ли си ме? — Бе забравила колко коварен може да бъде.

— Можех да наминавам, когато си поискам.

— Господи, ти си Майк Конрад!

Той изобрази пистолет с палеца и показалеца си и се престори, че я улучва между очите.

— Да-а-а-н — право в десетката!

Тя не можеше да повярва, че всичко това се случва.

— Мога да докажа, че си нахлул в дома ми. Какво искаш, Трой? Пари ли? Кога успя да пропилееш всичко, което ти бе дал баща ми? Да не си посмял да ме докоснеш отново! — добави ужасено, когато ръката му се озова твърде близо до крака й.

— Хайде, Джени, не се дърпай. — Погледът му се задържа върху бедрата й. Тя едва се удържа да не стисне колене.

— Махай се, Трой.

— Не можеш да ме изолираш от сина ми. Можем да стигнем до съд. Как ли би изглеждало в очите на заседателите богатата бивша съпруга да държи детето си далеч от баща му толкова време?

— Миналото ще излезе наяве. Ще им кажа как си ме малтретирал.

Той светкавично я сграбчи, притисна я в ъгъла, устните му се впиха в нейните в момента, в който тя понечи да се разкрещи.

— Той ще те чуе — прошепна й злорадо. Обожаваше чувството за превъзходство и сила. — А аз ще обвиня теб — майката, която го е откъснала от баща му.

— Махни се от мен! — просъска тя.

— Кого ли ще избере Роули? А? Кого?

С едно рязко движение той пъхна ръката си под полата й, а после скочи на крака видимо възбуден. Наблюдаваше я внимателно и чакаше решението й.

Джени бе онемяла от ужас. Каза си, че единственият начин за спасение е бягството. Двамата с Роули трябваше да тръгнат незабавно за Санта Фе.

— Само ти губиш, Джени. Аз искам да ти дам това, от което имаш най-голяма нужда. — Гласът му бе по-тих и от шепот.

Тя не помнеше да е бил толкова агресивен преди. Леденото му спокойствие се бе превърнало в нещо изключително опасно. Грубостта му бе добила изключително сексуална насоченост. Само като си представи какво си мисли той, устата й пресъхна от страх.

Куражът й се изпари. Бе загубила този рунд.

— Колко пари ще искаш този път?

— Ааа, неее!… — Той размаха отрицателно пръст. — Аз съм твой, скъпа. Това, което искам, е аз, ти и Роули.

— По-скоро ще те убия, отколкото да ти позволя да съсипеш сина ми.

В отговор получи само злобна усмивка.

 

 

Хънтър мразеше да се чувства раздвоен. Караше безцелно от известно време, опитвайки се да събере мислите си. От време на време поглеждаше часовника си и се чудеше кога ли Джени ще успее да се върне от „Трите вятъра“. А може би вече се бе прибрала със сина си. Дали да се отбие неканен. Тя сигурно щеше да побеснее, тъй като в момента не можеше да го понася. Нали му каза, че го мрази.

Отначало не му се вярваше, че е възможно, но в крайна сметка той я бе предал. Тя едва ли щеше да му прости. Най-умното в случая би било да я остави на мира няколко месеца. Да й даде време да се установи в Санта Фе и да се уталожат нещата.

— Мамка му — изруга той. Защо му трябваше да се забърква? Как така се случи? Но само като се сетеше за нея и… гладката й кожа и сладострастните въздишки… чувството й за хумор… изключително сексапилния начин, по който отмяташе къдриците си от лицето.

А не биваше да забравя и Ръсел. Основната причина, поради която прие работата. Не биваше да оставя Джени сама точно сега.

Накрая потегли към апартамента й, паркира и бавно се качи по стълбите. Почука леко на вратата. Никой не отвори. Отново потропа, този път по-силно. До слуха му достигнаха тихи стъпки и усети да го наблюдават през шпионката.

Вратата се отвори — на прага стоеше Джени. Лицето й бе по-бяло от тебешир, а очите й гледаха уплашено. Видът й го разтревожи не на шега.

— Аз… много съжалявам… Просто исках да те предпазя. Съжалявам.

— Вече е късно. — Гласът й трепереше.

— Джени? Какво е станало? — У него се пробуди ченгето. Той мина покрай нея и се огледа бързо наоколо. Ако пистолетът му беше у него, щеше да го извади.

— Няма го вече. Той си тръгна. Засега.

— Ръсел ли? — попита Хънтър, като се обърна отново към нея.

Кимна утвърдително.

— Със сина ми… — Тя избухна в плач.

— О, Джени. — Притисна я към себе си. За секунда тя се дръпна, но после се отпусна в прегръдката му. — Какво се е случило?

— Той взе Роули. — И усетила напрежението, което тези думи предизвикаха, побърза да добави: — Не, не… Роули искаше да тръгне с него. Отидоха на… кино. — Тя изохка.

Хънтър я заведе до дивана. Тя бе пред истеричен припадък. Симптомите му бяха до болка познати покрай Мишел след караниците й с Трой.

— Той какво направи? — попита я внимателно. Мишел никога не му казваше всичко, но Хънтър знаеше, че истината е страшна. Искаше му се да го убие!

Джени също нямаше да му разкаже. А може би не можеше.

— Нарани ли те?

— Не ми остави видими белези — отвърна тя с горчивина.

Той я хвана нежно за раменете и я обърна към себе си.

— Джени, чуй ме внимателно. Няма да му позволя да те нарани отново. Разбра ли ме?

— Сега не мога да мисля. Той е… — тя се разтрепери — … станал е по-лош отпреди.

Хънтър изскърца със зъби.

— Той е садист.

Тя се отпусна на гърдите му.

Той я зави с якето си и я притисна силно, заслушан в неравномерното й дишане. Какво ли би направил Ръсел сега, когато знаеше истината за Роули? Не вярваше, че този човек има съвест. Той живееше заради моментните си прищевки. И заради парите. И заради сексуалното си надмощие над жените. Обичаше да издевателства над тях.

— Той няма да нарани сина си — изрече.

— Ти каза, че го познаваш — промълви тя — Наистина ли така смяташ?

— Със сигурност знам, че няма да му позволя да го направи.

— Откъде го познаваш?

Той се подвоуми. Сега май не беше моментът да разказва с подробности трагедията с Мишел. Ако чуеше, че според него Трой я е убил, Джени нямаше да е и за минута спокойна — та синът й беше с него на разходка! Затова уклончиво отвърна:

— Познавам го от Лос Анджелис.

— Баща ми ли се свърза с теб?

— Да. Чрез адвокатите си.

— Не разбирам — промърмори тихо тя, отдръпна се и прокара ръка по челото си. Страните й горяха, очите й гледаха трескаво. — Трябва да замина за Санта Фе възможно най-скоро. Дори още тази вечер. Трябва да се измъкна от него!

— Ще дойда с теб.

— Не мога… — тя стисна ръце — не мога и да си помисля да те моля за това.

— И без това ще трябва да се прибирам. Ще тръгна с теб.

— Аз…

Звънът на телефона я прекъсна и те скочиха. Джени го гледаше, сякаш бе заредена пушка, насочена към сърцето й, после вдигна.

— Сигурно е Роули.

Чу гласа на Магда:

— Ние се прибрахме, скъпа! Джени, мила моя, трябва да побързаш да дойдеш. Толкова е красиво сега в Санта Фе! А твоят ресторант! Господи, момиче — направо е прекрасен! Минахме покрай него на път за вкъщи — че той е напълно готов. Може да отвори буквално утре! — Тъй като Джени мълчеше, тя попита: — Ало, там ли си? Чуваш ли ме?

— Да.

— Гласът ти не ми звучи много добре.

Джени с усилие преглътна. Вече никога нямаше да бъде добре. Въпреки това успя да изрече:

— Нямам търпение да дойда в Санта Фе.

— А видяхте ли се с Хънтър, след като се прибра?

— Да.

— А защо не долавям щастливи нотки?

— Ох, Магда, просто точно сега не мога да говоря. Към края на седмицата ще се видим в Санта Фе.

— Добре. — Ентусиазмът й бе значително охладен от сдържаните отговори на Джени. — Дръж се момиче! Ние с Фил те обичаме.

— Дочуване, Магда. И аз ви обичам — каза Джени и побърза да затвори, преди да се разплаче. Погледна безпомощно към Хънтър. Това, от което се нуждаеше в момента, бяха подкрепата и разбирането му. Искаше й се да се сгуши в обятията му, но не смееше да се отпусне, а и не беше съвсем сигурна, че може да му вярва. Събра сили и се отправи към стаята си да опакова багажа.

 

 

Трой гледаше най-тъпия филм на света. Някакъв кунгфу екшън, който претендираше да е остроумен и забавен. Не понасяше главната героиня — всеки път, когато тя сритваше някой сто и петдесет килограмов мъжага, го напушваше смях. Как не си намираше майстора! А имаше хубави цици, скрити само от едно прилепнало бюстие. Ах, само как му се искаше да я зашлеви през дръпнатата физиономия.

Извади пакетче дъвки и си взе една. Роули отказа. Той крадешком го оглеждаше. Беше му одрал кожата. Тихичко се засмя, като се сети за изражението на Джени, щом го видя. Ама че кучка — да го крие толкова години! А какво предимство му осигуряваше това момче. Вече нямаше измъкване — и тя, и старецът му бяха в ръцете.

Идеше му да зарита с крака от удоволствие.

— Харесва ли ти филмът? — прекъсна мислите му хлапето.

Толкова искаше да се хареса на баща си, че той едва се сдържа да не му разроши косата.

— Да, обичам екшъни.

— Е, аз също!

Чар. Това беше ключът към всички врати. Дори и към сърцето на петнайсетгодишен хлапак. Колко ли трудно щеше да му бъде да го настрои срещу майка му? Май немного, съдейки по обтегнатите им отношения. А какво ли би направила тя, за да си го върне? Навярно всичко.

Той си позволи удоволствието да си я представи как се влачи пред него, плаче и го умолява. А той вдига юмрук и с усмивка го забива в лицето й. Можеше вече да прави с нея каквото си поиска и където си поиска — подпряна на ръце и колене; права до стената; просната на масата. Толкова време успяваше да му се изплъзне, но сега нямаше мърдане.

Трой неохотно прекрати сладките си фантазии, когато филмът свърши.

Имаше нужда и от средства, и то възможно най-скоро. Парите му бяха свършили, а кредитната карта, която му бе дала Патриша, сигурно бе изчерпала лимита си. От долнопробния хотел, в който беше отседнал, щяха да я поискат тези дни.

— Какво искаш да правим сега? — попита го Роули, щом излязоха навън.

— Може би трябва да те закарам обратно при майка ти.

— Не искам да се връщам повече там — упорито отвърна момчето.

Трой ликуваше.

— Е, хайде, хайде. Става късно. Утре не си ли на училище?

— Вече не ходя на училище тук. Ще се местим. — И веднага полюбопитства: — А ти къде живееш?

— Напоследък пътувам насам-натам. Значи се местите в Санта Фе, а?

Беше му много неприятно, като разбра, че Джени се мести точно там. В същия град, където намери убежище онова гадно ченге Хънтър Калгари, след като Трой му уреди уволнението. А онзи беше луд за връзване и Санта Фе определено бе тесен за тях двамата. Надяваше се да се е преместил.

— Не искам да заминавам — категорично заяви Роули. — Ще остана тук при моя приятел Брандън.

— Чакай, чакай малко…

— Мама има ресторант там — обясни той с гордост в гласа, независимо от нежеланието си да се прибере. — Скоро ще го отваря. Сто процента ще готвят много вкусно.

Той ядно подритна едно камъче, както вървяха към взетата под наем кола на баща му. На Трой му се догади, като я видя. Така му бе писнало от мизерия! Искаше лексус или порше, или ягуар. За малко да убие Фредерика, когато тя си поиска ключа от мерцедеса. И всичко стана само защото беше една откачена раздвоена мръсница.

— Кога заминавате? — попита той.

— Де да знам. Тази седмица.

Ядът на Трой се превърна студен гняв, който го завладя изцяло. Оня дърт хитрец Алан не му бе споменал за плановете на Джени. Добре, че сервитьорката с голямата уста го светна, а и добре, че успя да се добере до Роули навреме. Момчето беше безценен извор на информация.

— Ама аз няма да тръгна! — повтори то предизвикателно. — Ако трябва, ще остана със семейство Фъргюсън.

— Не се пали толкова. Аз самият живея доста близо до Санта Фе.

— Наистина ли?

— Да. Знаеш ли къде се намира Таос?

Роули поклати отрицателно глава, а Трой мислено се поздрави, че бе опознал така добре имотите на Фредерика. Къщата естествено щеше да е здраво заключена, но нали за всяка врата си има ключ!

— Имам място там. Не е нещо особено. Едно малко ранчо на час път с кола северно от Санта Фе.

— Сериозно ли? — Роули беше щастлив.

— Аха.

— С какво се занимаваш?

Трой за пръв път изпита досада от дребосъка.

— С инвестиции, с търговия на борсата, такива неща.

— Ааа.

Качиха се в колата и Трой потегли към дома на Джени.

— Имам да свърша някои неща, така че само ще те оставя и продължавам.

— Да, бе, просто не искаш да виждаш майка ми.

— Не е така. Майка ти е истинска дама и ако си уговориш предварително среща с нея, всичко е наред.

Трябваше да продължава да го очарова.

Роули като че ли искаше да каже още нещо, но за голямо облекчение на Трой си замълча. Щом пристигнаха, той слезе, обърна се и го попита по детски наивно:

— Ще се отбиеш ли и утре?

Трой се постара да запази приветливата си усмивка.

— Вероятно. До скоро, хлапе.

Щом зави зад ъгъла, въздъхна с облекчение. Не беше сигурен дали харесва момчето. Изглеждаше прекалено свястно. Може би с времето щеше да заприлича на човек.

Със сигурност обаче щеше да се превърне в нужното на Трой оръжие.

 

 

Роули изпроводи с поглед колата на баща си. Беше изпълнен с противоречиви чувства. Преди всичко беше ядосан на майка си, която се опитваше да го убеди, че баща му е някакъв мошеник. Как е могла да го направи? А през цялото това време можеше да бъде с него, ако знаеше истината.

А на него постоянно му говореше да казва истината! Докато се качваше по стълбите, чу лай. Бени тичаше към него.

— Ей, глупчо — зарадва му се той. — Защо не хареса баща ми?

Бени подскачаше наоколо. Роули го сграбчи за ушите и двамата започнаха да се борят. Разнесе се игриво ръмжене, скимтене и смях. Накрая момчето обвинително размаха пръст пред муцуната му.

— Ти си лошо куче. Баща ми е добър човек. — Още беше смутен заради поведението на кучето към Трой.

В този момент входната им врата се отвори и на прага се появи непознат. Той се стъписа, като видя Роули и Бени. Кучето заръмжа, но после го подуши и помаха с опашка като на стар приятел. Човекът го почеса свойски зад ушите.

Кой, по дяволите, беше пък този?!

— Кой си ти? — настоятелно попита Роули.

— Казвам се Хънтър Калгари.

— Мамо? — Роули притеснено мина покрай него. Майка му не се виждаше никъде.

— Тя започна да приготвя багажа. В спалнята е.

Роули се обърна към непознатия изпълнен с възмущение. Забеляза широките му рамене и силните му ръце. Не изглеждаше като случаен познат. Не му се мислеше точно какъв беше.

— Мамо! — извика той по-силно.

— Роули! — зарадва се тя.

Момчето се подразни отново. Когато излезе с баща си, я остави разярена, а сега…

Тя се втурна в стаята и го прегърна. Обикновено не се дърпаше, все пак обичаше майка си. Но сега я отблъсна и извърна лице, за да не гледа обиденото й изражение. За момент се почувства виновен, но вниманието му отново бе привлечено от непознатия.

— Роули, запознай се с Хънтър Калгари.

— Здрасти — поздрави той предпазливо.

— Здравей, Роули.

Беше облечен с дънки и кафеникава риза. Имаше вид на работяга. Роули го харесваше все по-малко. Особено сега.

— Хънтър е мой приятел — добави Джени, за да наруши настъпилото мълчание.

„Приятел ли? Че ти изобщо нямаш приятели мъже!“ — Идеше му да се разкрещи.

— Той ще ни помогне с преместването в Санта Фе.

Роули вдигна глава и заяви категорично:

— Аз няма да замина.

— И таз добра, разбира се, че ще заминеш.

— Не, няма. Оставам тук с Брандън.

Джени щеше да възрази, но се спря, стисна устни и му хвърли онзи поглед, който го караше да се чувства толкова неудобно. Той се опита да не отстъпва. На карта бяха заложени много неща. Не желаеше новият да се намесва и му хвърли предупредителен поглед. В отговор онзи вдигна въпросително вежди. Не можеше да се каже дали ситуацията го забавлява или не.

— Сигурна съм, че Трой има нещо общо с нежеланието ти — каза Джени, — но повярвай ми, щом успя да те намери в Хюстън, със сигурност ще дойде и в Санта Фе.

Определено ставаше нещо странно — гласът на майка му звучеше пораженчески.

— Аз го харесах — защити го Роули.

Тя кимна.

— Да, той може да бъде много чаровен.

— Какво искаш да кажеш?

— С мен не се е държал добре, Роули. Ако искаш да научиш нещо повече, питай. Но отсега ти казвам, че няма да харесаш това, което ще чуеш.

— Така ли? Той пък говори само хубави неща за теб! — изкрещя той.

— Работата не е в това, което казва, а в това, което върши.

— Какво толкова прави? Какво прави, а? — наежи се той, но като видя, че майка му е готова да му отговори, я прекъсна: — Не ми казвай! Не искам да те слушам! Отново ще ме излъжеш. Ето какво правиш — само ме лъжеш! Защо ме излъга! Няма да ходя в Санта Фе!

Той хукна към стаята си и затвори вратата. Не я затръшна — явно искаше категорично да подчертае, че не могат да го накарат да отстъпи.

Ослуша се и щом долови стъпки, взе една баскетболна топка. Чу как майка му леко почука.

— Да?

Джени подаде глава, без да влиза. Косата й падна на вълни покрай лицето й. Имаше много красива майка. Той се гордееше с нейната хубост. Тя каза:

— Уморена съм, Роули. Ще си лягам.

— Ами той? — попита бързо момчето.

— Хънтър си тръгва. Ще се видим отново в петък. Той ще дойде с кола с ремарке. Лека нощ.

Значи и той щеше да ходи в Санта Фе! Роули тупна топката и стисна зъби. За разлика от Брандън той рядко ругаеше. Майка му щеше да припадне, ако го чуеше да говори мръсни думи. Но сега си позволи да измисли няколко цветисти определения за Хънтър Калгари. После ги прошепна на глас, като нервно се озърташе към затворената врата.

Той се досещаше какво си мисли този, като гледа майка му. Това го ядосваше. Но защо майка му не гледаше по този начин неговия баща? Ето това трябваше да направи тя. И после родителите му щяха да се съберат отново.

Точно това искаше Роули.

Това беше всичко, от което имаше нужда.

 

 

Хънтър излезе на площадката и се обърна към Джени. Лицето й бе в сянка, но въпреки това личеше колко е измъчено. Толкова му се искаше да я успокои, че всичко ще бъде наред, но не можеше. Знаеше колко е опасен Трой Ръсел. Знаеше го и Джени.

Тя се чудеше какво да му каже. На него очевидно не му се тръгваше и пристъпваше от крак на крак.

— Не бива да си сама тук.

— Знам — тя се обърна и погледна към стаята на сина си, — но не можеш да останеш.

— Загрижен съм за твоята безопасност.

— Няма нужда да пътуваш с нас — продължи тя. — И сами ще стигнем до Санта Фе.

— Напротив. Ще съм тук в петък сутринта. И все пак трябва да имаш близък човек до себе си.

— Няма нужда. Остават още само няколко дни. А и както ти сам каза, той няма да нарани Роули.

— Аз ще съм наоколо.

Тя кимна благодарно. Изпитваше облекчение, като знаеше, че ако й се наложи, щеше да има кой да й помогне.

— Надявам се да не се появи пак.

— Не разчитай на това. Той се е насочил право към баща ти.

— Може би трябва да му се обадя. Да го предупредя.

— Мисля, че той се канеше да ти се обади — каза Хънтър и се усмихна накриво.

Тя учудено вдигна вежди.

— Да, видяхме се днес следобед.

— Значи знае за нас, така ли?

— Все едно. Вече не работя за него.

Лицето й се поразведри. Така му се прииска да я целуне. Тя помръкна отново — сякаш бе усетила порива му. Той си даде сметка, че тя можеше никога да не му прости. Харесваше го дотолкова, че да го допуска до себе си, а и знаеше, че се нуждае от защита. Но това, което бяха преживели, може би нямаше да се повтори.

— Лека нощ, Хънтър — пожела му тя и затвори вратата.

Той постоя, после се подготви за поредната студена нощ в джипа.