Цончо Родев
И стана ден (44)

4.

Предателството не трябва да се забравя: забравено, то е простено.

Димитър Т. Страшимиров

Баба Марта не беше още предала властта си на Април, когато в Сливен се случи нещо чисто мартенско — след топлия полъх на подем, донесен от Левски, пристигна една вест, която смрази посветените в тайните на революцията люде. От вестник^[1], пренесен скритом от Михал Стоенчов, сливенци научиха, че докато Апостола е бил още в града им, делото е било сполетяно от неизмерима загуба — пред заплахата да падне в ръцете на турците Ангел Кънчев, заместникът на Дякона и негова дясна ръка, се застрелял на Русчушкото пристанище. Ами ако в джобовете му е имало списъци или други документи?

В града под Сините камъни настана объркване, което много наприличваше на най-обикновена паника. Пренебрегвайки осветените от вековете правила за безопасност, членовете на комитета се щураха нагоре-надолу, питаха се един-друг за новини, гадаеха, правеха нелепи опити да дочуят нещичко из конака, рисуваха собствената си съдба с най-черната възможна боя. Сава Райнов изглеждаше като полудял и не можеше да си намери място. Димитър Топалов не изтрезняваше. Таню Стоянов ходеше ден и нощ с пищов в пояса и се кълнеше, че рекат ли да го заптисат, ще последва примера на „Ангел Гънчо“. Михаил Икономов се престори на болен, отсъствуваше от школото и се укриваше у приятели. Костадин Келов си намери работа и замина за Пловдив. Приблизително така беше и с всички останали…

Успокоението дойде на връх Цветница, която тази година се случи на 9 април. И приносителят му беше един набит здравеняк, надали можеше да му се даде и среден ръст, но дали от силата, която се излъчваше от фигурата му, или поради мустаците от Панайот-Хитова кройка, в революционните среди бе познат под името Големия. Конят на търновлията изтрополя по калдъръма на Клуцохор и спря пред къщата на Сава Райнов. Пътникът свали от самара два-три пастафа аба, която носеше и, без следа от припряност, ги внесе в дома на караабаджията. А успокоението беше там, сред накатания плат и носеше подписа на Аслан Дервишоглу Кърджалъ̀.

Ах, какъв сърцеведец беше този Левски!… Досетил се той, че вестта за печалната гибел на Ангел Кънчев ще предизвика смут и тревога в Сливен, та се бе погрижил по един от най-верните си съратници да осведоми сливенските комитетски дейци за истинското положение, да ги успокои. И колко хитро само — писмото му започваше с делнични съобщения за изпратени разписки и наставления как да се попълват и издават при получаване на парични помощи, а едва в края преминаваше към главното, същественото:

„Научили сте чрез вестникът за А. К., че се е убил в Рушчук и нищо няма намерено в него — говореше им чрез писмото си. — Човек проводихме и разбрахме потънко — просто нещо: страхът му е причинило да не знае какво да прави и убива се сами. Бог да го прости! Колкото направи, остави името си безсмъртно! За честните хора е такава смърт!“

И малко по-нататък:

„Не бойте се, братя — български синове, от такава смърт, защото е най-сладка, честна и правата смърт днес за всеки българина. Дързост и постоянство! Времето е близо, ще видим и свобода!“^[2]

И изумителното вълшебство на този обикновен български син от Карлово отново сполучи — този път не в посока към възбуда, а към уталожване на разбунените чувства. Стигна се дори до там, че не само се успокоиха, а захванаха да завиждат на младия Ангел Кънчев, който с един куршум си бе извоювал място сред почетния строй на безсмъртните българи.

* * *

Името Кондю май произлизаше от Никола, но посветените в делото набедиха техния Кондю Кавръков да е именник, та вечерта на същата тази Връбница устроиха един хубав зияфет у тях — хубав не толкова с яденето и пиенето, колкото с душевната приповдигнатост и в онова малко трескаво оживление, което идва винаги след преживяно премеждие. И се наложи ябанджията Христо Иванов да ги върне на земята:

— Дочувах от Дякона — каза, — че тук сте имали още кахъри. „И други бакии за оправяне“, туй бяха думите му.

Сътрапезниците му се спогледаха недоумяващо — страховете покрай смъртта на Ангел Кънчев бяха изтикали на заден план всичко останало, — та Големия се принуди да им припомни по-ясно:

— Станало мерзко издайство и сте осъдили едного на позорна гибел.

— А, за това не бери грижа, приятелю — заяви за всичките Таню Стоянов. — Туй са си наши домашни работи, ще ги оправим сами.

— Аз пък казвам да не ги оправяте сами — възрази гостът. — И не само защото Апостола даде такъв акъл — здравият разум го подсказва, че трябва да използувате мене за изпълнение на казънта. Или що? Може би сте решили да забравите и простите предателството на вашия хаврикаджия?

— Нито сме го забравили, нито опростили, нито сме се отрекли от решението си. — Сава Райнов се бе оправил от преживяната паника, та приказката му отново звучеше с тежестта на председателска. — Ала ние сме предадените, бай Христо, нам е свят дълг да потърсим кръвнина за стореното. И като че ли най-приляга на мен и Таню за разплатата.

Заспориха, но Големия не отстъпваше от своето:

— Оставете, братя, юначеството си за битките срещу тирана, пък сега се водете не от него, а от разума си. Нека предположим, че се случи неудача — предателско око зърне изпълнителите на присъдата, когато накървяват ножовете си. После? Какво ще стане после? Нали двамата още до съмване ще се намерят в зандана, пък там бой, мъчения, сваляне на тасми от гърба и солене на голо месо… и ето, че някой не издържал, разприказвал се. И чорапът се разплита — не даже само тук, в хайдушкия и непокорен Сливен, но и по другите краища на България. Пък на̀ — аз ви предлагам сигурност. Не само за вас самите, но и за делото въобще. Ще ми дадете за помощник едного, който да отговаря на две условия: да познава сигурно и безпогрешно осъдения Стефан Саръиванов и да не е посветен издъно в комитетските работи. Разбирате — все за разплитането на чорапа ми е в акъла.

— Аз невям имам подходящ човек — обади се дебелият глас на Таню и така по косвен начин се съгласи с разсъжденията на търновския книговезец. — Думата ми е за Дели Пенчо…

— А, зная го! — подкрепи го начаса „именникът“ Кондю Кавръков. — Види ми се подходящ като за такваз работа. Дели Пенчо отговаря на името си — от ония е, дето първо стрелят, после питат кой е.

— И се отзовава на молбите ни — допълни Михаил Икономов. — Нали помните „Геновева“? Е, тогаз нему и неколцина негови аркадаши от същия чешит възложихме да следят за реда в „салона“. Наистина едно е да поканиш някого за въдворител на реда в театрото, друго — да изпълни смъртна казън. Но Дели Пенчо, струва ми се, отговаря на условията…

— Само че сега ще го поканите не от името на читалището, а на комитета — многозначително напомни Големия.

— Не, ще го поканя само аз — отвърна Таню. — И ако поиска плата — и плата ще му дадем. Така Дели Пенчо ще знае само двамина: тебе, бай Христо, и мене. Пък случи ли се несполуката, както ти я описа, тогаз ти ще офейкаш в Търново или вдън земя, пък мене, кълна се, на парчета да ме нарежат, пак няма едно име да излезе от устата ми.

— И що? — богобоязливо се обади Бял Димитър, най-набожният от събралите се „зияфетчии“. — Баш през Страстната неделя^[3] ли ще пролеете кръв?

— За мен няма по-свято дело от народната свобода — възрази му Икономов. — Щом ще тръгнем на бой с Христовия кръст начело, не виждам защо да се стъписваме пред Христовите празници и да ги възприемаме като пречка. Впрочем, знаете ли, братя, че подобно нещо има и в отечествената ни история? Превеликият наш цар Калоян се разправил с латинците-кръстоносци при Одрин и пленил краля им Балдуин не кога да е, а на връх Великия четвъртък!

— Тогаз нека вземем интифа от царя Калояна — набързо приключи религиозния спор Христо Големия. — Определям вечерта на Великия четвъртък за казън над предателя. — После продължи да се разпорежда: — А до тогаз ето що искам от вас, братя. Ти, Таню, ще ме запознаеш с този Дели Пенчо. Ама само на шест очи да бъде работата, друг да не знае, чуваш ли! Даскале, на тебе се пада да напишеш бележката, която да оставим забодена с кама връз гърдите на предателя. И да се постараеш, щото никой да не може да узнае ни хартията ти, ни мастилото ти, ни почерка ти. А вие другите ще свършите останалото — от утре до четвъртък ще изучите в най-тънки подробности навиците на Стефан Саръиванов. Къде се черкува, в кръчма отбива ли се, по кои улици минава, всичко.

… Каза „всичко“ и наистина всичко изпълниха според предначертанията. Но въпреки „всичко“ не сполучиха да изпълнят казънта над издайника. Цялата вечер в четвъртък Христо Иванов Големия и даденият му помощник Дели Пенчо — висок и силен момък, с красиво лице и претенциозни мустачки, само дето торбичките под очите му издаваха, че е поклонник на „Бяла Рада“, — дебнаха на пусия по пътя между храма и дома на Саръиванов^[4]. И уж навиците му бяха предварително изучени до последната стъпка, пък на̀ — за проклетия този път бе избрал да мине по съвсем околни улици. Дебнаха го и на Велики петък, също и в нощта на Възкресение — Стефан Саръиванов сякаш винаги биваше осведомен за намеренията им, та или изобщо не отиваше на църква, или се прибираше през комшулуците, и то, както сетне се разбра, все придружен от половин дузина комшии и познати.

После стана вече опасно за среднощни засади и членовете на комитета — все в името на здравия разум — решиха да отложат за по-благоприятни дни осъществяването на смъртната казън.

Христо Иванов Големия се прибра в Търново.

Така предателството нито бе забравено, нито бе простено, ала остана завинаги ненаказано.