Цончо Родев
И стана ден (111)

7.

Беше краят на юни, а навън плющеше чисто майски дъжд — като из ведро; ако беше вярна поговорката за капките и жълтичките, тази вечер всички сливналии трябваше да станат милионери…

Дъждът обаче не уплаши посетителите в читалището. Не ги спря да дойдат, не ги спря и да си тръгнат, когато наближи време за вечеря — дъждобраните, такава чудатост и злободневие по времето на Сава Доброплодни, сега за хората от Сливен бяха станали нещо като обичаен придатък към облеклото. Също и Димитър Георгакев се накани да си тръгне, когато му подмигнаха многозначително. Той разбра „ишмара“ и се престори на особено вдълбочен в страниците на „Миллиет“.

Когато в читалището останаха седем-осем души, председателят Захария Жечков измърмори нещо като „Абе вържи попа, да е мирно селото“ и врътна ключа на вратата; в случая искаше да каже: то няма кой да дойде тепърва в този дъжд, ама сигурното си е сигурно. А за да бъде още по-сигурно, прибави към гостите:

— За всеки случай дръжте я вестник, я книга. Нека те да са за шпионина, когото няма да домързи в такова време да наднича през прозореца.

Димитър Георгакев остана с „Миллиет“ в ръка, а междувременно се огледа. Бяха все „лизнати“ — разнебитените останки на „Славомир“^[1]. И не може да се каже, че настроението беше особено приповдигнато…

Разговорът подхвана Михаил Икономов; полагаше му се — в отсъствието на председателя Нено Господинов той, като секретар-деловодител, идеше на второ място в йерархията на комитета.

— Както са дошли нещата, за някаква организирана дейност не може и да се мисли — започна той дрезгаво. — Но все пак беше редно да се видим, да си пооближим раните, да си кажем кой какво има на сърцето.

— Защо пък още с първата дума изключваш дейността? — заядливо попита Захария Жечков. — Виж Панайот Хитов и Дядо Желю. Те не си ближат раните, а начело на големи дружини кръстосват Стара планина и разузнават в полза на Дядо Иван, ще рече — воюват.

— Абе какво ти воюване тук, в Сливен! — възрази му доктор Планински. — Не видиш ли какви тежки времена са дошли? В града просто се препъваш в аскер…

— Тежките времена, за които приказва Начо, сега идват, братя. — Бял Димитър поклати загрижено плешивата си глава. — През хана минаха бегълци от Търново. Турски бегълци. Заслушах се в разговорите им. Не са стояли бездейни, преди да вдигнат праха за насам — един през друг се надхвалваха кой с обир, кой с изнасилена мома, кой с подпалена къща…

— Виждаш ли? — не се остави лекарят. — Може да са правили погроми и бастисвания, ала защо? Защото са усещали земята под краката си като жарава. Вие името на генерал Гурко да сте дочували?

— Негов проводник пък бил хаджи Стою — добави Жечков, — потомък на войводата Бойчо Цеперански и на брат му Петър.

— Аз не съм съгласен с Бял Димитър — каза учителят Иван Ханджиев, — черните времена тепърва настават. Черни ще бъдат те за Дядо Иван, пък за нас — направо катранени.

— Защо мислиш така?

Иван Ханджиев им разясни мисълта си. Според него Дядо Иван бил „изпуснал сапунчето“: вместо от Свищов веднага да удари към Плевен, който е главният възел за владеенето на Мизия, той се заловил да освобождава малки градчета покрай Дунава. От грешката му се възползувал хитрият Осман паша, който държал Видин. Той зарязал Видин и Бабините Видини кули и заел Плевен пръв, като струпал в него безбройна сила, може да имало до петдесет хиляди аскер. Пък в „Четириъгълника“ Мехмед Али паша като че разполагал не с петдесет, а със сто и петдесет хиляди. Вярно, генерал Гурко напердашил турчина при Търново и навярно днес-утре ще мине отсам Балкана. Със слаби сили обаче, всичко на всичко десет-петнайсет хиляди московци. Но какво са петнайсет хиляди души, дори когато са руски солдати? Може ли с тях да се вземе Цариград? В Одрин, Пловдив и София турците са имали достатъчно сили, пак с разни опитни европейски пълководци като Вейсел паша и Бекер паша. Но освен тях изтеглили на ингилизки кораби от Черна гора голяма сила, говорело се за четиридесет хиляди най-отбран аскер, начело с някой си Сюлейман паша, пак чужденец. Тях стоварили в Деде Агач и сега тази паплач бързала на север.

— Е, кажете ми — завърши учителят, — на добър хал ли е Дядо Иван? Ами че да вземем само едно. Докато Гурко се оправя със Сюлейман, достатъчно е Осман да напъне от запад и Мехмед Али от изток, и ето ти го целият отряд на генерал Гурко пипнат като в клещи.^[2]

— Много голям военачалник се извъди, бе! — уж му се присмя д-р Начо Планински, ала с такъв израз на лицето, сякаш току-що бе сръбнал от гъбата, с която подали оцет на разпнатия Исус.

— И все пак аз вярвам в Дядо Иван — каза Михаил Икономов; гласът му бе станал двойно по-хриплив и неразбираем. — Той няма да се даде на някакви си там Сюлеймановци и Османовци.

Димитър Георгакев, който досега бе слушал мълчаливо (той изобщо не беше от много приказливите), сметна, че е длъжен да изрази и своето мнение. И произнесе с малко изкуствена самоувереност:

— Поддържам господина Икономова. От времето на цар Петър Първи досега Дядо Иван винаги е намирал начин да извие врата на султана.^[3]

Захария Жечков отключи и излезе навън, поогледа се в дъждовната вечер, после се върна на мястото си и пак взе вестника, който преди малко бе оставил. Нито той, нито околните обърнаха внимание, че държеше вестника наопаки.

— Дядо Иван не е стигнал до там ние да му даваме акъл — каза. — А що се отнася до помощта, той вече я има в лицето на Опълчението и на разузнавателните чети, на проводниците. Да не изричаме голяма дума, ала мисля, че също и ние няма да се посрамим, ако и нам заповяда нещо си. Като ви смигнах да останете, имах предвид да помислим заедно за наши, тукашни дертове.

— За какво говориш? — стрелна го с поглед Ханджиев.

Откритото лице на Захария Жечков помръкна, а обичайното му спокойно изражение отстъпи място на явна притеснителност. Усетиха го, че е затруднен, та Бял Димитър Събев реши да му помогне:

— Хайде, говори, говори! Тук сме все наши хора…

— Добре, ще говоря, но още от сега моля господина Георгакева да не се засяга от думите ми. Искам да го уверя, че аз твърдо вярвам в онуй старо правило: човек си избира приятелите, но не и роднините.

Димитър Георгакев се досети накъде клонеше разговорът и почувствува, че се изчервява. Все пак намери сили да каже сравнително спокойно:

— Говорете, господин Жечков. Самият факт, че го правите пред мене, а не зад гърба ми, вече означава…

— Как зад гърба ви?! — прекъсна го председателят на читалището. — Не чухте ли Бял Димитър: тук сме все наши хора. Също и аз ви смятам за един от нашите хора, господин Георгакев.

— Хайде да я караме без толкова изтирифинтености — предложи Иван Ханджиев. — За какви дертове ставаше дума?

— Не чухте ли за Георги Киряков и Юрдан Данчов? Заптисани са…

— Все редовни членове на комитета — замислено каза Икономов, — макар и от „готовите за първи позив“. Сигурно не е случайно.

— Най-страшното е — продължи Захария Жечков, — че и двамата са задържани по донос. И нека не се сърди господин Георгакев, но доносите са от баща му.

— Йоргаки чорбаджи? — с недоверие произнесе някой.

— Да, кмета Йоргаки чорбаджи.

— Това е сериозно обвинение — продума замислено Михаил Икономов. — Такова нещо не се казва голословно…

Също и Димитър си даваше сметка, че такова обвинение не се казва голословно. Като се връщаше назад в мисълта си, той си припомняше някои по-особени постъпки и подмятания на баща си напоследък. Но чак да стигне до предателство?! Боже, колко е страшно да те е създал човек, от чието поведение да се срамуваш!

— Говоря съвсем сигурни неща — продължи Жечков. — За доноса срещу Данчов Халис бей лично е съобщил на Бяно Абаджи. А докато са отвеждали към хапуса Георги Киряков, той сварил сам да ни предупреди, че е издаден от Йоргаки чорбаджи. На Стефан Боянов го казал. Е, тук дължа да добавя, че ни предизвестил да не се страхуваме, както и да го мъчели, нямало да издаде нито едного от нас.

— Положението е наистина лошо — каза смръщено Бял Димитър и прекара ръка по голия си лоб, по който бяха избили капчици пот. — Не зная как Йоргаки чорбаджи ще да се е добрал до имената на Данчов и Киряков. Но ако продължи с доносите? Ако издаде например даскал Икономов, който е в течение на всичко?

— Аз ще добавя — рече Иван Ханджиев, — че не е по-малко страшно, ако наковлади да речем Панайот Минков, нищо, че не е от баш „лизнатите“. Но без един Панайот Минков, без един дядо Серафим, нашият Сливен може да се брои за напълно осиротял.

— Следователно трябва на всяка цена да пресечем доносите — твърдо каза Бял Димитър. — Както шпионите лани, тъй мисля аз.

Думите на ханджията бяха изречени като предложение, но всъщност съдържаха и неизречен въпрос. И Димитър Георгакев сметна, че честното отношение към него на другарите му налага да им отговори и той с честност. Преди всичко — като не се престори, че не е разбрал въпроса. Той замислено разрови „Зигфридовската“ си брада и каза ясно:

— Искам да знаете две неща. Едното — че се срамя тъй, та ми иде да потъна в земята. И второто — че няма да възразя, каквото и да отсъдите за баща ми. — Той преглътна шумно. — Дори да е смърт. На позорния човек — позорна смърт, тъй мисля аз.

Думите му явно направиха силно впечатление на всички в читалищната стая. Неколцина го поздравиха с мълчаливо кимване на глава.

— Твоето слово ти прави чест, колега — произнесе Михаил Икономов. — Не са много людете, които поставят интересите на отечеството си така високо над личните и роднинските интереси, както го направи ти. Но в случая за смъртна казън и дума не може да става.

— Защо? — сухо попита Бял Димитър.

— Защото кметът Йоргаки чорбаджи не е нито Дели Пенчо, нито онази жена там, как й беше името. И защото сега начело на санджака не е Хайдар бей, който твърде умееше да си затваря едното око, а шишкото Мехмед Абдул Рефи ефенди, чийто кантар за ползите и винѝте е съвсем различен. Да посегнем на Йоргаки чорбаджи, туй означава да повторим събитията от онова време, когато Панайот Хитов войвода нападна кадията Али в самия му дом. С тази разлика, че последиците ще бъдат далеч по-страшни — сега е военно време и турците няма да си губят времето с разпити и истиндаци, ами направо ще водят заподозрените и набедените към Старата круша.

— Тогаз се получава затворен кръг, който не може да бъде разчупен — нацупено издума Начо Планински. — Устата на Йоргаки чорбаджи трябва да бъде затворена завинаги, а не бива да се затваря по начина, познат на хората още от Каин и Авел…

— Аз мога да предложа начин за излизане от затворения кръг, — чу Димитър Георгакев да произнася собственият му глас. — Начин, при който самите турци да запушат устата на баща ми.

— Любопитен съм да чуя… — замислено рече Захария Жечков.

— Не е нещо гениално, но мога да го нарека сигурно. Още утре ще драсна на север и ще предложа на братушките да ме вземат като преводач. Зная български, турски, руски и френски — такъв човек положително няма да им е излишен. А сетне ще се постарая тук да дойде съвсем недвусмислена вест, че съм преминал на служба при русите.

— Това положително ще затвори завинаги вратата на конака за Йоргаки чорбаджи — бавно продума Иван Ханджиев. — Дори ако не го прати да прави дружина на Киряков и Данчов…

— А русите? — по прежному недоверчиво пробъбри Жечков. — Дали те ще се доверят на един кметски син?

— Зависи — настоя Димитър. — Например ако нося писмо с печата на „Славомир“ или на Втори революционен окръг…

— Добре — кимна Михаил Икономов. — Утре цяла сутрин имам часове в Класното. Намини и там ще си получиш писмото.

Димитър Георгакев се изправи.

— Тогаз да се сбогуваме, братя — каза. — Молете се да мина цял и невредим през двете бойни линии. А иначе имам една молба към вас…

— Отнапред обещаваме да я изпълним — заяви Начо Планински.

— Тя е много проста. Сигур ще се срещнем отново, чак когато над конака ще се вее бяло-синьо-червеното знаме на братушките. Обещайте ми, че тогава пак ще има едно място за мене в редиците на сливенските учители…

* * *

Братът и сестрата си имаха уговорен начин на почукване. Димитър се възползува от него и вратата на Стилиянината собичка веднага се отвори. Противно на очакванията му в този късен час сестра му още не си бе легнала. Влязоха вътре и седнаха толкова близо, че дори някой да подслушваше на вратата, пак да не чуе гласовете им. Димитър й разказа всичко, което се бе случило тази вечер, като премълча само едно — имената на хората, които бяха заседавали през дъждовната вечер в читалището. Когато стигна до решението си да избяга на север, Стилияна никак не се изненада — така никак, сякаш открай време бе очаквала да чуе именно това. Не се изненада, но поклати отрицателно глава.

— Не се опитвай да ме разубеждаваш — изпревари я той.

— Не ми и минава през ум — беше нейният отговор. — Само ще те поправя.

— За какво?

— Че няма да пътуваш на север сам, а с мене.

— С тебе! — не удържа едно възклицание Димитър.

— С мене — потвърди тя по начин, който изключваше какъвто и да е спор. И даде съвет: — Думата ти минава в конака, пък нали сме и деца на Йоргаки чорбаджи. Вземи утре тезкере за двама ни до Елена, а от там нататък ще разчитаме на закрилата на общия славянски Бог.

— Не говоря за тезкерето. Нито за начина, по който ще се прехвърлим оттатък. Питам те друго. Какво ти, за Бога, ще правиш в стана на русите.

— Не за Бога, а за живите хора. И за нуждаещите се от помощ. Чувах, че при тях имало и жени, милосърдни сестри им казвали. Сега е война — ранените и болните ще бъдат колкото звездите на небето. И две ръце, свикнали на труд, положително няма да са им излишни. — Тя се засмя тихо. Димитър си каза, че комай от цели години не я бе чувал да се смее. — Представяш ли си какво ще бъде на кмета, когато се разбере, че синът му е преводач, а дъщерята милосърдна сестра при братушките.

Той не спори повече. Познаваше челичения й характер, та знаеше, че цяла нощ да се разправя с нея, пак няма да й повлияе.