Цончо Родев
И стана ден (95)

3.

Чума да се беше задала, нямаше така да смразѝ народа на Сливен. Слуховете вървяха от уста на уста, кой от кой по-страшен, по-зловещ: някой си Шевкет паша идвал от юг начело на редовна войска с топове и безброен башибозук — споменаваше се за двайсет хиляди души! — и където минел, жива твар не оцелявала, а дори и тревата изсъхвала. Чу се за бастисването на Ямбол, където цели махали — българските, естествено — били предадени на сеч, грабеж и огън. После захванаха да се споменават имена на села, които същият този Шевкет изличил от лицето на Земята; някои бяха познати по име, но други се чуваха за пръв път — Караджа Муратлий, Кара Курт, Губел, Курфала, Бали Бунар, Калфакьой, Мурлук Ходжа и поне още десетина.

Към Сливен ли идеше тази сган, която подобно на ято скакалци унищожаваше всичко по пътя си? — Никой не знаеше със сигурност, ала людете започнаха да се подготвят тъй, както бива пред война. Храната по бакалниците се изкупуваше до шушка. Дуварите и портите се потягаха като да издържат на топовна стрелба. Чаршията опустя — кепенците не само се затваряха, ами и се заковаваха, цената на циганските пирони достигна до тридесет гроша оката.

— Шевкет бил луд за десет луди — говореха загрижено едни.

— Влезе ли в Сливен, с него ще влезе и самият пъкъл — мрачно предричаха други.

— Зверовете били като агънца пред него — вайкаха се трети.

На тринадесети май откъм ямболския път се зададе — същински мравуняк — несметно пълчище. И от този час Сливен замря…

* * *

В настъпилите дни на развихрил се ужас центърът на града някак от само себе си се измести в митрополията — загубили вяра в закон и човешка правда, хората търсеха опора в Бога и в неговия най-висш представител в Сливен — митрополит Серафим. И тази беше комай единствената незаключена врата в града — на хаджи Божиловата къща. Дядо владика беше от сутрин до вечер на крак, не връщаше никого, изслушваше всекиго, а благият му глас не спираше да вдъхва упование в Провидението и в закрилата на Всевишния. Говореше той и бе готов да се раздаде цял на паството си, ала новините, които идеха отвън, не подкрепяха думите му, а ставаха все по-мрачни и по-мрачни.

Най-страшното като че ли беше вечерта на този тринадесети ден на месец май. В митрополията нахлуха наведнъж няколко дузини хора, които, плачейки, изпълниха къщата с воплите си:

— Какво да правим, дядо владико? Ще ни разграбят и изтрепят, защото градът вън и вътре е пълен с башибозуци, въоръжени до зъби!…

Докато ги благославяше и оставяше, коленичили, да целуват полите на власеницата му, дядо Серафим ги и разпитваше. И от несвързаните им разкази се очерта бедствие, което сякаш беше само на една крачка от Апокалипсиса. Този Шевкет се оказал колкото жесток, толкова и лукав. Той знаел, че като паша и началник на редовна падишахова войска имал за първа длъжност да бди за порядъка, спокойствието и законността, затова не влязъл в града, а заповядал да му разпънат шатъра в окрайнините на Краставо поле, пък иначе мълчаливо — а може и да не е било съвсем мълчаливо — подтикнал башибозушката сбирщина да удари за ягма и клане богатия Сливен. И те не чакали втора подкана, ами се втурнали с ятагани в зъбите да бастисват къщи и дюкяни, да грабят, да секат глави. Не били сами в адската си дейност. Също и тукашни турци, подтиквани главно от Хасан бей, пощенеца, се присъединили към тях и им служели за водачи — показвали им по-заможните домове и по-богатите маази и дюкяни. В сганта не липсвали и хора от низама, дето ужким трябвало да следят за реда и мира в града, ала също се посветили на плячкосване; особено често се споменаваше името на някой си Изет ага, не само аскер, но и забитин при това.

— Спаси ни, дядо владико! — молеше се народът. — Живот, чест, имот — всичко загубваме…

Имаше нещо нелепо в тези молби и вопли. Трябваше те да бъдат отправени към самия Крали Марко, който с един замах на боздугана си поваля по хиляда поганци, а не към този беловлас старец с немощна дребна снага и отпуснати рамене. И ако беше отпратил людете с благослов и с неясни обещания да проси от небето помощ, никой не би му се разсърдил. Ала стана точно обратното — именно в ден като този се разбра, че дядо Серафим е митрополит не само за да събира владищината, а е истински духовен баща на паството си.

— Добре — каза той. — Ще сторя, каквото е по силите ми.

Думите му сепнаха множество пред него.

— Какво си намислил, отче? — уплашено попитаха гласовете, които до преди минута викаха „Спаси ни, спаси ни“. — Молим те, не прекрачвай портата на митрополията — всички бясове и върколаци шетат сега по улиците и стъгдите на Сливен!…

— А как да ви помогна, братя християни? С молби пред иконостаса ли? Мен не ми е по силите да спра и разгоня башибозука, ала поне мога да помоля когото трябва за това. А как да го помоля, без да прекрача извън митрополията? Да прелетя ли до там?

— Но може да те посече още първият главорез, който ще се случи на пътя ти…

— Няма да съм единственият пастир в Божието стадо, който загива за Христа и за вярващите. Не се имам за равен тям, но мигар светите апостоли Петър и Павел не дадоха живота си за същото?

Той поиска празничното си расо и калимавката с владишкото було и с решителност, за която после дълго щеше да се говори в Сливен, пое към Машатлъка. Господ трябва да е бдял над него, защото стигна до конака без никакво премеждие. И след малко вече седеше срещу мютесарифа.

— Как си дръзнал, дядо Серафиме, да дойдеш до тук? — не вярваше на очите си Хайдар бей. — Не знаеше ли, че адът се е преместил от подземното царство в нашия Сливен? И че животът ти на всяка крачка е висел не на конец, а на паяжина?

— Трябваше да дойда, за да те поканя да сториш същото, бей. Защото аз отговарям само за душите на християните в Сливен, а ти — за живота и имота им. И за мира и законността в поверения ти град. — И напомни многозначително: — Ешек, паша, извинявай, исках да кажа Шевкет паша^[1], още е някъде към Краставо поле. И ти тъй или иначе си олицетворение на върховната власт, бей.

Хайдар бей го изгледа продължително.

— Не вярвам да успея в мисията, която ми възлагаш, но няма да се посрамя, като се поставя по достойнство и смелост под тебе, дядо Серафиме. Дори куршум или калъч да ме сбъркат в тъмното, ще сторя, щото зависи от мене. А ти си върви и кажи на людете си да имат малко вяра не само в Бога, но и в мене, своя управител. Да, тъй им кажи: А за да стигнеш невредим до тях, ще ти дам десетина заптиета да те пазят.

Мютесарифът удържа на думата си. Той най-напред свика всички турски мухтари на града и имамите, като им заповяда да отидат по махалите си и със съвети и заплахи да спрат безчинствата на развилнелите се тълпи. Вдигна също на крак заптиетата и онази част от войската, която се намираше в града, и ги разпрати по улиците да бдят за реда и тишината. А придружен от един-единствен човек лично той отиде по онези места, където беснееха най-дивите шайки. Никога не се разбра как, с какви думи успя да ги озъпти, ала до полунощ зулумите се прекратиха навсякъде и порядъкът в Сливен се възстанови.

Като научи не без изненада, че сливенци са надмогнали башибозука, на следващия ден Шевкет паша тържествено влезе в града^[2].