Цончо Родев
И стана ден (92)

13.

Ако златната рибка от приказките го попиташе за най-голямото му желание, той без колебание би отговорил: да умре! Именно да умре — това беше едничкото, което Стоил искаше. Не заради глада, дето го мъчеше не по-малко от другите. Не и заради ранената ръка, която пламтеше от зараза и навярно под парцалената превръзка бе захванала да гние. Стоил желаеше смъртта, защото великата цел на живота му се бе провалила — тръгнал бе да предвожда българска войска във война за „свобода или смърт“, а тази война изобщо не се състоя, превърна се в едно непрекъснато бягство и унищожение на най-добрите синове на народа. И то не унищожение в славна битка, а както се унищожава преследвано стадо елени: вървят по дирите им и — бум! — тук падне един, нататък — бум! — още един… и докато погледнеш — стадото вече не може да се нарече стадо, а само няколко подивели от страх и глад животни, които, обречени, чакат своя ред да получат куршум в сърцето и да зарият с крака във влажната пръст.

Но щом беше така, защо Стоил сам не потърсеше смъртта? Защо не стореше най-простото: да налапа цевта на вярната си кринка и да дръпне тетика? — Обяснението беше само едно: той беше войвода! Да, Стоил беше войвода и знаеше, че дори още само един-едничък човек да беше под заповедите му, той отговаряше за него и нямаше право да потърси спасение лично за себе си — нито спасение в бягство, нито спасение в смъртта. Да бъдеш войвода беше чест, но и дълг. И Стоил безропотно носеше тежкия кръст на своя дълг.

Макар в далечината да се мержелееше собствената му Голгота…

* * *

Като видяха, че на уговорената среща иде не Андон, а потеря башибозук, Стоил и четирите момчета, които му оставаха, се спуснаха по на юг. Над Алобас^[1] намериха подходящо място — сушина под естествен заслон — и пренощуваха. Станаха още по тъмно и войводата ги накара да нагазят в Тунджа, за да заличат следите си. Час ли вървяха така, два ли, никой не разбра. И след един завой на реката под Икисчий^[2] им се видя подходящо кътче като за дълга почивка. Имаше тук избуяла ръж, за да намерят укритие в нея, а съвсем наблизо и буйна чешма — ако нямаха храна, поне да не страдат от жажда. Не знаеха, че се казва Сътма чешма^[3], а и не подозираха, че с участта си ще запишат името й в историята.

Лежаха в ръжта и почти не говореха: за говорене се искаха сили, пък те пестяха всяка останала им силица. Някои се опитваха да залъжат стомасите си с ръж, но напразно — имаше вече оформени класове, ала с още празни зърна, неналяти. А съдбата междувременно вече крачеше към тях от Икисчий и Бинкос. Не го подозираха, защото, капнали от умора, не бяха забелязали как едно турче-биловарче бе видяло дирята им от реката до нивата и бе побързало да вдигне потерите в двете села. Но и да го подозираха, надали щяха да предприемат нещо — доколкото още имаха възможности, то бе само за едно: да посрещнат смъртта.

Тъй се търкаляха в ръжта, когато ненадейно ги сепна глас:

— Предайте се!… Заградени сте отвсякъде!…

Стоил се подпря на здравата си ръка и се понадигна. Гласът не лъжеше — наистина над ръжта около тях се червенееше пръстен от фесове. Стоил не ги брои, но на око прецени, че са поне двеста…

— Предайте се или ще ви избием!… — продължи онзи, който се бе провикнал и преди малко.

Момчетата за последен път се оживиха и приканиха войводата да станат и да отговорят със стрелба. Знаеха, че могат да разчитат само на револверите си, а в тях имаха само по два-три патрона.

— Но поне ще пратим неколцина при аллаха им — каза Михаил Гаджалов.

— И ще измрем като мъже — добави Кондю, — а не като овце на кланица.

Стоил поразмисли върху думите им и поклати косматата си глава:

— Недейте стреля. Ще се предадем. — И въздъхна. — Когато и самото време ни стане душманин какво можем стори?^[4]

Те продължаваха да го молят, настояваха да загинат в бой, ала войводата държеше на своето: защо да се погубват мърцина, казваше, ако се предадат, може и да запазят животеца си. Дори и да ги заточат в Диарбекир — млади са, може да доживеят да видят отново своите и Сините камъни горе…

С такива и подобни думи им наложи волята си и на свой ред се провикна към обкръжителите:

— Аз съм Стоил войвода. — При това име ръжта зашумя — тръпка бе преминала по потерите. — Кой е най-главен от вас? Ако ще говоря, искам с него да е.

Откъм реката се обади друг глас, различен от предишния:

— Най-главен съм аз, Осман бьолюкбаши. Какво има, Стоил паша?

— Щом си бьолюкбаши, изправи се и говори като мъж.

Осман намери кураж и се надигна над ръжта. Стана на крака и Стоил.

— Така де — каза на бьолюкбашията, — истинските мъже знаят да се стрелят, но знаят и честно да разговарят.

— Какво ще разговаряме, когато сме ви хванали като във вълчи капан?

— Хванали ли сте ни или не, туй още не се знае. Приканваш ни да се предадем. Искам от тебе честна мъжка дума: ако ви послушаме и се предадем, ще се отнасяте ли с нас почтено, като войник към пленника си? И в Сливен ще ни дадете ли възможност пред законен съд и пред народа да разкажем защо оставихме жени и бащини огнища, за да хванем пушките?

— Обещавам — заяви тържествено бьолюкбашията. — Предадете ли си силяха до последната джобна чекийка, ще ви нахраним и ще ви отведем като пленници във война.

— Съберете оръжието и го предайте, момчета — нареди на своите войводата. И сам разкопча силяхлъка…

Струпаха на едно място всичкото си оръжие и Васил Желчев, най-младият, го награби и го пренесе към мястото, където, подпрян на пушката си, стоеше Осман бьолюкбаши. Като се върна при своите, с него дойде и един турчин, който грижливо опипа джобовете и крачолите на потурите им. Не беше някой младок — като че бе превалил петдесетте, — но ходеше напето и изпъчено, пък и в лице си го биваше — русоляв и белолик, с леко чип нос и пълни устни.

— Защо ми се чини, че те познавам? — попита го Стоил.

Онзи се засмя. Бе жестока усмивка, без капчица сърдечност в нея.

— Наистина ме познаваш. Юксел бей от Козосмоде. Само че този Юксел не е онзи, Стоиле. Онзи беше долу и викаше „пес“, докато сегашният е отгоре. И помни, че има да ти го връща…

— Е, за връщането ще има да почакаш. Нали Осман бьолюкбаши даде дума…

Не успя да завърши. Едно „Ха бакълъм, чоджуклар!“^[5] извикано от същия този Осман, на чиято дума Стоил се позоваваше, накара стотиците башибозуци от потерите да припнат през ръжта и да се нахвърлят — може да имаше по двайсет души върху едного — на петимата безоръжни бунтовници. Едни ги вързваха, а други сипеха връз тях удари — с приклади, с юмруци, с тояги, кой с каквото и където завари. Биха ги още там, в ръжта, до съсипване, а после ги изритаха на голото място между Сътма чешма и реката.

— Ах, бай Стоиле — упрекна го Георги Дражев, — защо не ни даде да стреляме и да паднем като мъже? Тъй сега по-добре ли е?

Упрекът бе справедлив, но излишен — войводата вече сам бе разбрал, че бе извършил пагубна грешка: разчитал бе на честност и на войнишко достойнство в хора, които само по образ се числяха към човешкия род, а иначе по душа и разбирания бяха истински зверове. И горко, горко съжаляваше… И тогава разбра едно — трябваше да загине като военачалник и войвода, а не да остави да се гаврят с него тук и в Сливен. Както беше с вързани ръце, той се тръшна на земята, захвана да рита с крака и да вика:

— Вземете ми главата, кучета недни! Щом се отметнахте от думата си, нито крачка няма да помръдна от тука!…

Биха го и го мушкаха с ножовете си, но той още повече ги псуваше и ги дразнеше с хулните си думи.

Като видя, че няма да се справи с него (пък и другите четирима пленници не се държаха на краката си), Осман заповяда да докарат една талига от близкото село Икисчий. Не ги натовариха, а ги нахвърляха като чували в талигата. Ала Стоил продължаваше да не се предава — викаше, ругаеше, а по едно време се промуши между ритлите, та тялото му се провисна и задното колело мина през гърдите му.

— Вдигнете го и го вържете за колата — заповяда бьолюкбашията.

Един, ако не най-чевръст, то поне най-мераклия, изтича пръв да изпълни заповедта. И полумъртвият Стоил го позна — беше Руфи Сезгин, близнакът на Юксел.

— А, ти ли си! — подигра го само на пръсти от лицето му. — Ти, дето момиченцата…

Руфи Сезгин го удари с всички сили през устата с тепелика на пищова си. Стоил изплю връз него кръв и зъби, но продължи с предишната крива усмивка да му се надсмива:

— Ама ти си можел не само с децата бе, Руфи Сезгин!… Остави ме за малко, искам да разкажа на твоите…

Руфи кимна на брат си:

— Ела!… Тази уста много се разбъбри…

Юксел се притече, повали войводата по очи на земята и седна на гърба му. А Руфи Сезгин извади камата си и где режейки, где кълцайки, отряза главата на войводата. Хвана я за косите и я вдигна нависоко. Странно — не се чу нито един радостен възклик.^[6]

* * *

Около залез слънце талигата с пленниците и тълпата башибозуци с главата на войводата, вдигната на висок до два човешки боя прът, наближи крайните къщи на Сливен. Там неочаквано бунтовниците се обърнаха към Осман бьолюкбаши с молба: нека да им разреши пеша, на собствените си крака да отидат до зандана. Осман помисли, помисли, пък се съгласи; каза си, че даже по-голяма чест ще е за него, ако води здрави и прави комити, а не няколко разкашкани от лобут тела.

Като навлязоха в улиците на града, четиримата — мършави, накуцващи, с окървавени дрехи — се подредиха двама по двама и за голяма изненада на Осман и всички потераджии изведнъж издигнаха глас и запяха:

Вятър ечи, Балкан стене,

сам юнак на коня

с тръба зове свойте братя:

всички на оръжие!…^[7]

При тази песен занаятчиите от дюкяните и случайните минувачи спираха, едновременно с жалост и уважение изглеждаха тези живи трупове, които имаха дързостта да вървят с бунтовна песен на уста, и сваляха калпаци при преминаването им. Имаше дори и турци, които също им се покланяха…^[8]