Метаданни
Данни
- Серия
- Тътени (3)
- Включено в книгата
- Година
- 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 44гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Корекция и форматиране
- taliezin(2013)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2013 г.)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2018)
Издание:
Цончо Родев. И стана ден, 1998
Редактор: Добромир Тонев
Художник: Емил Марков
Технически редактор: инж. Станислав Лулов
Набор: Юлия Ташева
Коректор: Юлия Ташева
ISBN: 954 442 067 3
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив
История
- —Добавяне
- —Корекции от Диан Жон
- —Корекция на правописни и граматически грешки
4.
При Йоргаки чорбаджи имаше извънредно важен мющерия — толкова важен, че на несвикнал човек би било нужно доста време да се справи с нулите в числата, които се споменаваха в техния разговор. И въпреки всичко Йоргаки намери извинителна причина, за да отложи пазарлъка за някое време. Погледнато външно, причината беше, че дойде човек и го покани на неотложна сбирка в общината. Но кметът беше врял и кипял в общинските работи, та от вниманието му не убягнаха подробности, които мющерията навярно не забеляза. Например това, че събранието уж божем беше на общинарите, но се свикваше не в „канцелярията“, а в метоха към храма „Свети Димитър“ — ще рече малко необичайно, едва ли не тайнствено. И още: в посрещника на дома му поканата донесе не Маринчо, прислужникът в метоха, а Петраки Влахов, който държеше църковното кафене — пак белег на тайнственост, на заговорничество. И други такива факти — „фактове“, както казваха тогава — си отбеляза чорбаджията, та с разни усуквания, чалъма на които владееше отдавна, остави посетителят да поотпочине в гостната одая, а сам той, като наметна първата дреха, която му попадна под ръка, побърза за метоха.
Още като прекрачи в метоха и подозренията му се потвърдиха — абе наистина беше събрание на общинарите, ама по-бамбашка събрание: нито беше разгласено според обичая, нито присъствуваха всички, които по право имаха място тук. Нямаше ги например Русчо Миркович, Панайот Минков, Иванчо Желязков и изобщо онези, които поставяха народните работи над чорбаджийските си привилегии.
Йоргаки поздрави и още докато отиваше към едно празно място на миндерлика, подхвърли с тон на човек, който е свикнал да заповядва:
— Е, думайте, чорбаджилар. За такваз, хм, своеобразна сбирка сигур има сериозни причини…
Вместо отговор Стефан Саръиванов му подаде едно писмо.
— Какво? — присмя се кметът. — Глътнали сте си езиците, а?
— Като прочетеш това — каза Никола Задгорски, един от новите в общинския съвет, — също и ти ще си глътнеш езика, кмете.
Йоргаки погледна първо края на писмото. Подписите и печатите му бяха известни; вярно, тези жеравненски чорбаджии като Глуханека и другите не можеха да делят мегдан със сливенските, на подбив ги наричаха чобани, но те бяха таквиз чобани, стадата на които се брояха не на хиляди, а на десетки хиляди. Едва сега Йоргаки зачете писмото и не повярва на очите си. И кръвта се дръпна от лицето му.
— Истина ли са тези безобразия? — попита, преди още да е стигнал края на писмото. — Ами че това е… това е…
— Истина е от игла до конец — рече Андонаки Икономов, друг от „новооглашените“ общинари. — Донесе ми го на ръка Петър хаджи Стефанов, ако го познаваш. Той сам, с очите си е видял всички тези безчинства. И разказва даже по-големи страхотии, отколкото са на книгата.
— И после?
— После — нищо. С писмото в ръка прешляпах до господина Гюлмязова и решихме да свикаме туй събрание. Таквоз, каквото го виждаш.
Йоргаки прочете още два пъти поред писмото. След това дълго и замислено се почесва по бузата, а накрая изпъшка:
— Тези хългазници ще ни запалят чергата. — Ако очакваше някой да му възрази, бе сгрешил — никой не се обади в отговор. — Вие сте имали повече време да премислите — каза. — До какъв акъл стигнахте?
— Че ако не искаме да ни се запали чергата — произнесе за всичките Стефан Саръиванов, — има само един колай. За безобразията и пакостите в Балкана мютесарифът трябва да научи първом от нас. Тъй ще му покажем, че ние не сме от едно тесто с разните му там Стоиловци, Дели-Радевци и прочие.
— И това той сигур ще има предвид — добави Михалаки Гюлмязов, — когато ще съди вината на тогози и оногози.
Съветът не беше лош. Опитът на кмета му подсказваше, че тъй както никой не заслушва петела, ако кукурига след съмване, никой не признава и приноса на вестител, чиято новина отдавна се знае и от котките на града. Трябваше да се действува, и то без никакво отлагане.
— Още сега ще отида при Хайдар бей — надигна се от мястото си Йоргаки. — Вие, ако искате, изчакайте ме тук до ви кажа що сме приказвали и що сме решили. Ако не — аз ще намеря начин да ви известя.
И с тези думи напусна метоха. А само минути по-късно вече го въвеждаха в работната одая на Мехмед Хайдар бей.[1]
Мютесарифът навярно позна по изгледа му сериозността на работата, защото наруши правилата и не започна разговора с неизбежните кафета и чибуци. Седнал срещу него, Йоргаки чорбаджи първо му разказа за действията на тези „разни хайдамаци, събрани от кол и въже, дето се пишат бунтари“ и върлуват по селата на Стара планина, описа му и събитията в Жеравна, като особено наблегна на подпалването на конака и накрая (тъй като той всъщност повече и не знаеше) подаде писмото през масата. Мехмед Хайдар бей го изслуша, без изобщо да пророни звук, сетне прочете и писмото; много по-късно кметът щеше да си даде сметка, че беят прочете написаното на български писмо сам и без никакво затруднение, като изобщо не потърси преводач. После все така мълчаливо остави листа с подписите и печатите при другите книжа пред себе си. Като гадаеше възможния отговор на мютесарифа, Йоргаки допущаше две неща. Едното — че беят ще го удави в „аферим, чорбаджи“, „аферим на общинарите, вие доказахте, че сте верни поданици на падишаха“ и тъй нататък, и тъй нататък; другото — че пренебрегвайки задължителната за случая благодарност, управителят на санджака тозчас ще се разтърчи да вдига войската и полицията. Обаче не последва нищо от двете. Хайдар бей дълго, безкрайно дълго не отвори уста, нито спря поглед върху лицето на госта. А когато най-сетне проговори, произнесе следните непонятни думи:
— Какво пък, щом българи предават българи, един правоверен и при това мютесариф ли ще ги закриля?
После вцепенеността му отстъпи място на непривична за един мюсюлманин деятелност. Дрънна звънчето на масата си и повика мюдюрина. А когато Мустафа ага се яви пред него, заповедите му заплющяха като бич на звероукротител: тъй като бунтовниците от Жеравна са поели към Нейково и Котел, конницата начаса да се вдигне нататък, като горе в Балкана се раздели на две и заварди и двете села; също и таборът пешаци да престане да се излежава в къшлата и по ханищата, а като се раздели на бьолюци, да поеме на изток към Градец, а на запад към Демир капия и Агликина поляна; да се пратят заповеди на каймакамите в Айтос, Бургас, Карнобат и Твърдица да вдигнат башибозука и да образуват потери по вероятните пътища на комитите; тук, в Сливен, телялин да извести на правоверните, че могат да се очакват смутове — всеки да си гледа работата, но да е готов при пръв знак да се яви с оръжието си под знамето с полумесеца и звездата.
— Аз пък още сега ще съчиня подробен рапорт — завърши мютесарифът — и ще го съобщя по телеграфа на валията в Одрин, нека той да знае какви събития са се подхванали тук.
И с тези думи излезе от стаята. Дали бе много съсредоточен в работата или мисълта му вече редеше думите на доклада, ала той, вероятно несъзнателно (Йоргаки изобщо не можеше да допусне Хайдар бей да го е направил нарочно), пропусна да се сбогува с госта и да му поблагодари за помощта, както случаят го изискваше. Тъй като и Мустафа ага тръгна да изпълнява градушката от заповеди, кметът остана сам в работната одая на мютесарифа. Почака, почака, но никой не му обърна повече внимание. И като не му оставаше какво друго да направи, той подви опашка и си отиде. Каза го само пред себе си, но влезе в конака като аслан, пък си тръгна…
Постара се да прогони израза на разочарование от лицето си и се отби първо в метоха на „Свети Димитър“. Другите общинари си бяха отишли, чакаше само Андонаки Икономов. Йоргаки му разказа за срещата си с мютесарифа, но я описа така, както може би му се искаше тя да се състои, когато бързаше към конака — как Хайдар бей го притиснал до гърдите си, как се разсипал от благодарности за верноподаническата им служба към падишаха и как накрая заявил, че на българската община той има даже повече доверие, отколкото на мезлиша…
А като наприказва тези измислици, помоли — това всъщност означаваше: заповяда — Андонаки да обиколи по дюкяните и канторите на другите по-доверени общинари и да им предаде разказа му. Излязоха заедно от метоха, но при вратата се разделиха — Андонаки Икономов тръгна да изпълнява повелята му, докато кметът свърна към къщи.
Знаеше, че гостът с многото нули го чакаше в одаята за гости, но първо надзърна в собата на сина си Димитър. За добро или за лошо (той малко се страхуваше от остротата на дъщеря си) там беше и Тенинка и везеше нещо край прозореца. Без да се замисля за причините, Йоргаки се постара да си предаде по-величествен изглед. Той изобщо си беше висок, представителен, само едва-едва по-закръглен, отколкото му се полагаше, но сега почувствува нужда да разкрачи крака както си представяше, че би стоял пълководец по време на битка, изпъчи гърди, а между пръстите му — съвсем не по пълководчески — затракаха зърната от чист янтар на броеницата му.
Може би трябваше да започне по друг начин, но като не му дойде на ум, каза направо:
— Току-що идвам от Хайдар бей. И преди да се разделим така ме прегърна, само дето не ме размляска по бузите.
Димитър му хвърли изпитателен поглед над купчината тетрадки.
— Сигур е имал важно основание да го стори…
— Ами как не! — похвали се бащата. — Щом не от свойта си скапана полиция, а от мене научи, че някакви хайти са побили зелен байрак със златен лъв на връх Стара планина…
— Как?! — трепна синът. — Ти, един българин, ли се случи най-верноподаният слуга на султана, та побърза да съобщиш…
— Не „един българин“, а кметът на този цъфтящ град — поправи го строго и назидателно Йоргаки.
Стилияна захвърли везмото си и, без да произнесе нито една дума (както впрочем се държеше от години насам с баща си), излезе от стаята и така затръшна вратата, че по пода се посипа мазилка.
— Какво пък й става на тази? — искрено се почуди кметът.
— Навярно не й е приятно — сви рамене Димитър, — че баща й се е прегръщал и целувал с най-личния от турските властници в града…
Йоргаки поразмисли и за известно време се чуваше само потропването на броеницата му.
— Одеве излъгах — каза най-после. — Мислех, че ще ви е приятно да знаете, че баща ви… Пък то иначе беше точно обратното.
И той разказа за странните думи на Хайдар бей и за още по-чудноватото му пренебрежително поведение.
— Просто не можах да го разбера — завърши. — Трябваше да ми стори темане и да ми се поклони до земята, пък той…
— Не е никак трудно за разбиране, тате. — Димитър остави писалката си и се изправи. — Никой на този свят не уважава предателите. Дори и онзи, когото предателството ползува…
И с тези думи последва сестра си извън собата.
Може би цели пет минути Йоргаки не помръдна, а остана така прав посред стаята — да го видиш, ще си речеш, че е истукан, а не човек от плът и кръв. После издума една мръсна псувня на турски и, като се постара да си върне предишния величествен изглед, тръгна към мющерията с многото нули. Внезапно, както изобщо се менеше настроението му напоследък, се развесели. Защото под феса му се беше мярнала горе-долу такава мисъл: само да изкрънка една нищо и никаква нуличка в повече от мющерията, тя щеше да го обезщети за всичките му ядове днеска…