Цончо Родев
И стана ден (48)

8.

Толкова писмена работа се събра през този ден, та по-късно на шега щяха да го наричат „ден на писмовността“. А самият ден беше 15 ноември — едва тогава Левски и Таню се върнаха от Котел.

За самото пътуване Апостола беше твърде пестелив на думи — Дели Ради наистина държал Нейково „на тетик“, но в Жеравна и Котел комитетите кретали: „Трудно се върши народна работа там, където всеки втори човек е чорбаджия“ — обясни свидливо.

Таню Стоянов разказа малко повече. В Котел едва-едва свършили някаква работа не само защото комитетът съществувал повече на книга, отколкото на дела, но и поради голямата опасност, която заплашвала лично Дякона и с която, щат не щат, трябвало през цялото време да се съобразяват. Поп Янко бил подушил, че на всички заптиета и на платените и доброволни шпиони на конака били раздадени снимки на Левски (след няколко дни се разбра, че подобни снимки получили и тукашните заптиета и шпиони), та вече било немислимо той да се яви денем по улиците и мегданите, а нощем гъмжало от стражи, готови за нищо и никакво да стрелят на месо. Показателно било и как излезли от Котел. Извел ги по тъмно тамошният верен „пощар“ Коста Сланинката и вървели така само докато отминали „Червената пръст“. Тогава — все в името на сигурността — Левски изменил пътя, що бил съобщил на котленските съзаклятници, свърнал към Жеравна и там поп Тодор го подслонил за нощувка не къде да е, а в олтара на черквата.^[1]

Третият — защото те бяха довели и един трети човек — не каза почти нищо. Дали такъв му беше нравът, или се чувствуваше неудобно между съвсем непознати люде, но той почти не отвори уста както през деня, така и вечерта, когато се състоя повторното заседание на комитета. Левски го представи само като Йордан Стоянов, който му бил препоръчан от букурещките дейци за помощник и срещата им станала в Котел; Таню от своя страна подшушна, че този Йордан бил втори син на Неша Стоянова, по баща Раковска, и следователно по-малък брат на онзи Киро Стоянов Котелски, който пролетес е бил представител на Котел и околните комитети на общото събрание на БеРеЦеКа в Букурещ.

А „денят на писмовността“ започна с това, че в Сливен Апостола бе очакван от едно писмо, донесено по нарочен куриер през Търново от Букурещ. Левски го прочете почти една дузина пъти, а десет пъти по една дузина извървя с него в ръка късичката пътека от прозорците до оджака на собата и обратно. Посвети в него и другарите си. Писмото беше от Кара Мустафа Бочукооглу (туй беше тайното име на Любен Каравелов, „главното лице“ на букурещкия централен комитет); като напомняше за „причините, които и ти можеш да познаваш“, се обръщаше към „Брате Василе“ с подкана да вдигне подготвяната революция „без да губиш минута“. И завършваше, че може да се разчита на някаква помощ от Сърбия и Черна гора.

— Такава лудост аз няма да направя! — отсече Левски, когато най-сетне прекрати нервната си разходка. — Заради скудоумията на един въртоглав Общи не ще пратя на заколение най-добрите синове на България!

После, кой знае защо, не отговори лично на Каравелова, а продиктува писмото на един от учителите, като го съчини така, сякаш то е от членовете на комитета. В него твърдо и недвусмислено се противопоставяше на предложението „да се върви на бой“, като изтъкваше цялата ненавременност на подобно начинание? „Бъдете уверени, че и българинът знае да умира на бойното поле за отечеството си, но не е право напразно да се лее кръвта ни.“ А тя щеше да се пролее напразно, защото подготовката била незавършена („Най-малко се иска една цяла година да се готвиме“), липсвало всичко — оръжие, опитни началници, пари…^[2]

Същия следобед той саморъчно написа две почти еднакви „Упълномощия“, с които назначаваше за свои заместници в Сливенския окръг Таню, който вече бе спечелил пълното му доверие, и този, новия, Йордан Стоянов.^[3] Препоръките към двамата му помощници не бяха многословни:

— Гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от себе си да я уважаваш!

И още:

— Който не е чист, убивам го, на неразбрания не му давам, което видя, че не е за него, изпитвам човека в работа и така го пускам по-нататък.

Когато се събраха вечерта и се запознаха с „упълномощията“, сливенските дейци ахнаха — те не бяха подозирали, че техният окръжен център на практика обхваща цяла Североизточна България с Ески Джумая^[4], Осман Пазар^[5], Хаджиоглу Пазарджик и нагоре чак до устието на Дунава!…

Събранието всъщност беше кратко. Уверил се, че застоят в работата не е поради мързел или нехайство, а по причина на съвсем реална опасност, Левски се постара да вдъхне на комитетските дейци кураж и дръзновение пред трудностите:

— Напред и не бойте се! — говореше им той, като им предаваше собствената си вътрешна увереност. — Нека българското юнашко око не се бои вече, от мъките на дрипавия читак. Ето, близо е вече времето да докажем на душманите, че българинът не ще бъде вече роб, а свободен. И който от тях не признае нашите закони и не заживее с нас по същите граждански правила, той в един миг с всичко ще стане на прах и пепел.

Ние, членовете на Централния комитет — продължи, — се събираме да определим вече времето за общо народно въстание. Вънкашното обстоятелство ни принуждава силно (и) без друго да вървим на бой и да не се губи нито минута. Но това спираме за някой месец и друг, докато се извести по всички страни на Българско да се приготвят барут, куршуми и пр., да дава вече кой колкото пари има, да вдига с лихва вече кой колкото може. Същото се отнася и за вас, братя сливналии! Парите най-късно до два месеца (трябва) да бъдат готови, че щом пишем, да се донесат, загдето ги поискам, та докато се нарежда работата за революция, пушките и целият друг припас да бъде готов и се разнесе по местата, гдето е нужно. Защото вдигнем ли (веднъж) народните байраци, дотам е цялото приготовление.

Някой не възрази, а само подхвърли:

— Времето комай не е много подходящо, Апостоле. Нали същото писахме сутринта и на…?

— Времето, времето! — за пръв път повиши глас Левски. — Стига сме се оправдавали с времето. Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме. Напред и нека нашите правила да са постоянство, храброст, задружност във всичко, великодушие и пълна честност един към друг. Никаква интрига — интригата… спира хода на народната работа.

И след малко завърши:

— Дерзайте, братя! Дерзайте и се гответе за времето, когато ще се сберем на Агликина поляна под знамето със светите думи „Свобода или смърт!“…