Цончо Родев
И стана ден (110)

6.

Работниците гледаха по различен начин на тримата съдружници във фабриката: страхуваха се от Саръиванов, много-много не признаваха Кювлиев и почти боготворяха Боянов. По-специалното отношение към Боян не произлизаше само от това, че той, речи го, до вчера беше един от тях. Не се дължеше и на спомена, че още в началото на пътя, когато се бе наел за помощник на Добри Желязков, бе гледал на работниците като на хора и бе споделял личните им грижи. Най-съществената причина беше, че и сега, издигнал се вече до съсобственик на фабриката, той живееше не по чорбаджийски, а по работнически, времето си прекарваше сред тях и между становете им, помагаше им в трудностите и всякак се мъчеше да направи живота им по-сносен — в самата фабрика и извън нея.

Една от тези негови грижи беше, че в половиния час, който по пладне се даваше на работниците за храна и кратка почивка, той неизменно ги наобикаляше и где с шега, где със съвет им помагаше в личните дертове, разпитваше ги за дома и семействата. Никога не отказваше високомерно, ако някой му предложи да опита гозбата му, ами със своята си дървена лъжица гребваше от сефер-тасовете му.

Точно при една от тези обедни обиколки Стефан се обърна към него:

— Майсторе!

Именно така: „майсторе“, а не „тате“; по мълчалива уговорка между двамата „тате“ свършваше до оградата на фабриката, а вътре имаше само „майсторе“.

Сега, повикан, Боян спря при сина си и се помъчи да скрие жалостта, която стисна сърцето му; докато другите майстори и чираци бяха насядали удобно по турски с купички или паници в скута, единствено Стефан стоеше разчекнат — стъпил на здравия си крак, а подпрял дървения на едно сандъче, вероятно за да почине натъртеното му коляно.

— Можеш ли да поостанеш малко след работа, майсторе? Има нещо по стана, дето ме тревожи — може да не ми стигне умът, за да го оправя…

— Да го погледна сега?

— А, не, след работа. Захванал съм един хубав пастаф, ще ми е жал, ако го развалим, като го сваляме от стана.

Боян разбра. Не от многословието за хубавия пастаф, разбира се, а от натъртеното „след работа“. И затова кимна в отговор:

— Ще бъда тъдява някъде. Обади ми се преди тръгване.

При стана бяха едва тогава, когато освен тях двамата във фабриката беше още само нощният пазач бай Жеко с трите си зли кучета.

— Това за повредите в стана е бошлаф, нали? — започна бащата.

— Как разбра?

— Прегледах изтъканото от тебе. Добро е. — В разговорите със сина си Боян беше особено свидлив на похвали, иначе щеше да каже поне „отлично“. — Не може да се изтъче такова сукно с повреден стан.

— Позна. Повреда няма, тате. А ми се ще да има.

— Искаш станът ти да е повреден? — слиса се Боян.

— Не станът, а сукното.

Боян притегли едно сандъче и седна върху него.

— Разказвай наред — подкани сина си.

— Не е дълго, тате. Дядо Иван се е хванал гуша за гуша с поганеца не за друго, а за нашата свобода. Имало българско опълчение при него и туй е хубаво. И достойно за българщината. Но то не значи, че ние тука следва да си лежим под орехова сянка, да си пеем „шим-шим“ и да чакаме да ни поднесат свободата на табличка с чаша студена вода за по-лесно преглъщане.

— Продължавай. Искам да разбера докъде ще стигнеш.

— До там, че, според мене, всеки българин, където и да се намира, трябва с нещо да подпомага Дядо Иван. А ние тука, тате.

— Като повредим машините?

— Не, платовете. И да ги повреждаме по такъв начин, че външно да не личи, а да се цепят върху гърбовете на офицерите. Защото ние не обличаме кого да е, тате, а офицерите, каймака на турската войска.

— Явно е, един дървен крак ти се види малко — изсумтя бащата. Но все пак попита: — Мислил си за това. Как аджеба си го представяш?

— Например като по средата на основата слагаме по три-четири нишки от ей тия.

Боян взе нишките и ги разгледа. Външно те малко се отличаваха от останалите, може би само опитно око като неговото би схванало разликата. Той драсна в подметката си клечка кибрит и подложи пламъчето под нишките.

— Памук, и то малко поразсукан, нали?

— И натопен за минута в разреден кезап.

— Охо, ти разбираш и от кезап, и от разреждане? С кого се съветва?

— Със зетя, мъжа на Яна. Той направи в Класното много опити и намери колко трябва да се разрежда кезапът, колко да се топят нишките.

— Трябваше да се очаква — направи крива гримаса Боян. — Търкулнало се гърнето и така нататък. Е, що, дава ли резултат?

— Затуй те задържах. Да ти кажа, щото съм намислил, и да изпитаме доколко тези нишки ще свършат работа. Пък и да взема благословията ти — тук ти не си ми само баща, но и сайбия, тате.

— Че като съм сайбия да не ме мислиш по-лош българин от тебе бе, момче! — сопна се Боян. — Хайде, хващай се на работа.

Известно време работиха мълчаливо. Не си даваха сметка, но бе истинско удоволствие да ги наблюдаваш отстрани — разбираха си от занаята, та всяко движение на двамата изглеждаше точно отмерено и съгласувано с движенията на другия. Освободиха нищелниците и бърдото, извадиха няколко нишки от средата на основата и на тяхно място между кросното и гръдницата опънаха три-четири от тези, Стефановите.

— Първо, искам да признаеш, тате, че не се отличават много от другите.

— Карай де, стига си се хвалил. Пущай стана!

Стефан включи стана към голямото колело и застана до ткалото. Докато тъчеше, бай Жеко, привлечен от шума, надникна от вратата, но Боян го отпрати — имало някаква повреда, каза му, щели да я отстранят, че утре да не се губи време. Не мина много и Стефан натъка около един аршин сукно.

— Толкоз комай стига за изпитването — каза.

Свалиха парчето плат и най-напред внимателно го огледаха. Момъкът беше прав — нишките, багросани като другите, не само не биеха на очи, но изобщо не се открояваха на сукното.

— Да опитаме и здравината — предложи Боян.

Те хванаха плата за по единия край и дръпнаха. Разнесе се едно „хрррт!“ и всеки остана с по парче сукно в ръцете си.

— Дявол да го вземе! — уж изруга Боян, пък гласът му звучеше възторжено.

А Стефан, предоволен, прихна в смях.

— Можеш ли да си представиш някой забитин, тате, таман да е вдигнал аскера си на юруш и — хрррт! — я мундирът му се разцепил отзад, я шалварите, та отдолу се белнали ичовете му…

С вторачени в стана очи Боян дълго премисля. Накрая кимна:

— Това ще го направим — каза. — Дай ми време до утре да размисля едно-друго от подробностите, но отсега ти казвам, това ще го направим. Когато Дядо Иван дойде и насам, няма да се червим пред него. — Той помисли още малко и продължи, без да вдига очи от стана: — Имам и още няколко човека от майсторите, на които вярвам като на себе си. Също и тях ще поканим. Но няма да скрием, че който се хване, си слага главата в торбата…

— А да не би опълченците да си държат главите на сушина, тате?

Бащата не отговори.

— Хайде да си вървим — рече. — Каквито са времената, майка ти ще си изкара акъла, ако и двамата закъснеем.

До града почти не проговориха повече — бащата и синът премисляха онова, което току-що бяха решили. Вечерта беше настъпила, когато преминаха Големия мост. А бяха до „шадърфана“, когато една групичка, идеща откъм Кумлука, привлече вниманието им.

— Видиш ли? — прегракнало каза Стефан. — Заптисали са Георги Киряков и го водят към зандана…

Без да премисля последиците от постъпката си, Боян тозчас кривна към четирите заптиета и задържания търговец. Случи се, че задържането е било поверено не на друг, а на Осман бьолюкбаши, с когото Боян се познаваше. И веднага го заприказва така строго и същевременно така разточително — както го изисква турският разговор, — да хвали задържания, та бьолюкбашията се видя принуден не само да спре, ами и да отговаря надълго и нашироко. Георги Киряков използува това непредвидено спиране и успя да прошепне на Стефан:

— Предупреди „лизнатите“ — изговори бързешком. — Наклепал ме е Йоргаки чорбаджи. За какво — още сам не зная. Но и друго ги предупреди: на кол да ме набият или парче по парче да ме режат, няма да издам и думичка…

Не успяха да си кажат повече. Осман, сякаш да отблъсне нападките, извинително обясни, че, виждаш ли, той не знаел нищо, само изпълнявал заповед, и то не от кого да е, а направо от мютесарифа. И с това двете групи се разделиха. Боян и Стефан гледаха подир заптисания търговец, чак докато сумракът към „Тевната чаршия“ погълна него и заптиетата в пазвата си.