Цончо Родев
Бурята (99)

12.

И тази сутрин ги изведоха за естествените им нужди. Това можеше да направи което и да е заптие, но го стори пак Али бьолюкбаши; нему доставяше животинска радост да води на синджир като добичета живи хора, та не се лишаваше от това удоволствие и в негово име изтърпяваше смрадта и задухата на най-страшната дупка на затвора.

И тъй, изведе ги Али бьолюкбашията и свали синджира от халките на вратовете на петимата — шестия от „венчаните за бесилката“ (това име, пълно със зловещ хумор, беше измислено пак от него, Али, и той винаги го казваше на български) не вързваха за синджира, оставяха му малко по-голяма свобода. Филип Тотю нищо повече не мразеше от Али, този бивш пладнешки разбойник, но се насилваше да потулва чувствата си и даже да влиза в разговор с него — така не само открадваше по няколко допълнителни глътки чист въздух за себе си и другарите си, но и понаучаваше това-онова, което ставаше в конака или навън в града. Така постъпи той и днеска. Спря до бьолюкбашията и му предложи кесията си с тютюн и тънките си хартийки. Не се посвени Али, възползува се от тютюна на затворника, но го избута от другата си страна:

— Не ми стой откъм вятъра — каза му. — Така вонята ти ме бие право в носа.

Преглътна Филип Тотю и мина от другата му страна, запалиха и поведоха приказка.

— Какво става, аго? Защо ни мъчите нас, младоженците? Уж сме венчани за бесилката, пък на̀ — мина неделя и не ни давате да легнем с булката, що сте ни избрали…

— А, и това ще стане — изкиска се турчинът, който по своему се възхищаваше от мъжеството на войводата. — Само да дойде от Стамбул благослов за венчавката и… готово…

Разговорът продължи все в същия дух. Но докато се насилваше да се глуми с противния изверг, Филип Тотю долови, не, просто с тялото си усети нечии очи да го пронизват настойчиво. Хлъзна поглед наоколо. И наистина отсреща, при външната порта на занданското дворче, плещест възрастен мъж стоеше с торбичка в ръка и не откъсваше очи от него. Докато отговаряше на поредната дивашка закачка на бьолюкбашията, той огледа човека. Беше шестдесетина или малко повече годишен, със силно прошарена, почти бяла коса и подстригани мустаци, но иначе личеше, че е с яко телосложение и не би се дал и на къде-къде по-млади от него. Войводата можеше да се закълне, че пръв път вижда този човек, ала все пак нещо в острите му черти му се струваше странно познато. Много по-късно през този ден, когато седеше в килията с врат, закован о стената, той внезапно се сети къде бе виждал тези характерни линии на лицето — имаше ги, макар и с двайсет-трийсет години по-млади, един от свестните мъже оттатък, в общото отделение на затвора, по име Боян.

На другата сутрин беловласият човек беше пак там, при дворната порта. Той предаваше храна за сина си и изчакваше да му върнат опразнените от вчера тасчета (срещу приличен бакшиш заптиетата правеха този род услуги), но заедно с това през цялото време не отместваше своя упорит поглед от него, войводата. Когато забеляза, че и Филип Тотю го гледа, той едва видимо кимна. Филип Тотю размисли бързо, пък си рече, че не ще загуби нищо от един поздрав и отговори по същия начин.

Когато на третия ден се видяха отдалече, непознатият вече не се задоволи с кратък поздрав, а направи такъв знак, който трябваше да означава „върви подир мене“. Това отначало много озадачи войводата, но съвсем скоро той разбра истинското му съдържание. Бащата на Боян Силдаров заприказва нещо оживено със стража до вратата и онзи му показа къде са нужниците. Той отиде, побави се там малко и излезе. Като минаваше през двора, отправи към Тотю един последен поглед — целия пълен с разум и надежда — и повече не се обърна към него.

Филип Тотю хвърли недопушената цигара, размаза я с пета, каза някаква последна глумливост на бьолюкбашията и без бързане се отправи към същия нужник. Да, имало е защо да го гледа с надежда в очите непознатият — там зад вратичката войводата намери подпряно едно желязо. Не беше голямо — колкото мъжки палец дебело и около един лакът дълго, — ала подготвено бе то като уред за всякакви нужди: от едната страна завършваше с удебеление, нещо като малък топуз, а другата бе посплесната и разцепена — и за откъртване на дъска става, и за вадене на гвоздей… Още там, в смрадливия нужник, Филип Тотю разцелува студеното желязо, пък го скри в потурите си и като си придаваше най-безгрижен израз, се прибра към хапуса.

Тази нощ сънят не споходи очите на войводата. Че щеше да избяга — или поне да се опита да избяга, — това Филип Тотю изобщо не подлагаше на размисъл, то се разбираше от само себе си. Премисляше той всичко останало, всяка бъдеща стъпка, но първо посвети вниманието си на хората, с които делеше килията, другите „венчани за бесилката“.

Освен него имаше още петима: Кольо Малкия от Дедекьой^[1], Неделчо^[2] Неделчов от Карабунар^[3]. Костадин Джиналията^[4], Радко Тодоров от Кладни дял^[5] и един грък, някой си Пантели от Анхиало. В първите трима войводата не се съмняваше; ходили бяха те с пушка в ръка из Стара планина под байраците на различни войводи, а Костадин и под неговия, на Филип Тотю, байрак, а на такива хора имаше защо да се вярва. Внушаваше доверие и Радко. Наистина той не беше изпитан в огън човек, настрана бе стоял от народните работи, и смъртната му казън беше някак си съвсем нахакерне — както гори мокрото покрай сухото, — ала войводата го преценяваше, че вътре в себе си е добър и почтен българин. Единственото му съмнение остана за Пантели. И не само защото беше грък, а на гърците войводата вярваше по-малко, отколкото и на турците. Имаше разни неща в този Пантели, които не бяха докрай чисти. Първо — единствено на него Али бьолюкбаши спестяваше скобата около врата и вързването на синджира. Е, Пантели обясняваше благоволението с това, че той не бил със смъртна присъда като девлет-душманин, а защото бил утрепал жена си. Това обяснение обаче пак не задоволяваше войводата: ами че защо — питаше се той — човек, който е убил жена си в Анхиало, ще бъде съден и ще лежи в Сливен?

Тъй или иначе Филип Тотю не можа да стигне до ясен отговор и в безсъницата на тази нощ реши да подложи хората, с които делеше килията, на изпитание. И на утрото, преди да ги изведат до нужника, докато с пресилено охкане и пъшкане размърдваше кокалите си, той изпсува орисията им и каза разни думи за бягство; то, видело се, нямало изгледи за успех, ама нали и тъй, и тъй тях все ги чака бесилката? Пантели тогаз пръв прегърна подхвърлената дума и попита войводата как вижда да се уреди това бягство, но Филип Тотю се задоволи да каже, че то си е негова работа. А, по-късно през деня Колю Малкия му подшушна, че докато войводата бил на онова място, Пантели уж случайно отишъл при Али бьолюкбаши и му казал нещо насаме. Надвечер подозрението се потвърди. Бьолюкбашията дойде лично в кауша на „венчаните“, прегледа синджирите и скобите около вратовете на осъдените, пък накрая подхвърли на войводата:

— Абе, Тотьо, ти акъл имаш ли бе? Намислил си да бягаш и оттук, а? Толкова ли ти стига на тебе пипето…

— Че искам да избягам, туй е вярно, бьолюкбаши ефенди. Че и ти да си на моето място, нямаше ли да искаш? Ама туй, което разправяш, са празни приказки. Сам виждам: и на птичка да стана, пак не мога избяга…

Бьолюкбашията поклати глава и уж се съгласи, но не се мина без последици: той нареди освен синджирите на врата и томрука на краката, да им приковат и по една пранга на глезените. Също и пред вратата им да пази не само заптие, но и низам от одринските. Вярно, така бягството стана още по-невъзможно, но този разговор и тази пранга означаваха и присъда над гърка. Филип Тотю успя да се разбере със своите и те решиха да видят сметката на Пантели. И наскоро след това една нощ наистина го направиха.

Бяха хванали чалъма как вечер да усукват синджира, когато заптиетата го завързват, та сетне като го отсучеха, можеха да се доближават един друг и да сядат. Една късна вечер, тъй както седяха и си приказваха, Филип Тотю повика Пантели и го помоли да им свие цигари. Докато той ги свиваше, петимата българи запяха с все гърло:

Шу деренин люмбюртюсю

не хошума гелир…

И докато вдигаха тази отнапред уговорена врява, войводата и Колю Малкия докопаха издайника за шията, а Костадин и Неделчо го натиснаха по корема и краката… и така продължиха песента чак докато Пантели престана да мърда под тях. Изчакаха да се успокоят и те самите, а сетне захванаха да викат стражата пред вратата, че един измежду тях е болен и може да умре. А онези отвън им отговориха:

— Всинца да измрете, пак няма да отворим; ноще затворът се не отваря никога!

На утрото Али бьолюкбаши разбра, че се е лишил от шпионина си, ала нямаше що да стори — не само другите бяха викали за помощ, но нали и повече от смъртна присъда не може да им се даде, пък те и петимата вече си я имаха.

За последвалите събития, за които дълги години след това щяха да се носят какви ли не легенди из Сливен, нека дадем думата (със съвсем кратки съкращения) на главния им герой Филип Тотю от романизираната му биография:

„Като останахаме без издайника, крояхме вече ден и нощ за бягание. Портата на нашата гробница имаше две врати, които се затваряха на едно дебело и яко дърво, което стоеше на средата им, кога се влизаше, а другата стоеше винаги затворена, защото беше закована с два яки и големи пирони в дебелото дърво. Аз турих око на тези пирони и всеки ден ги разклащах и ги мажех с масло от кандилото, което ни светеше нощя… Нищо друго не държеше тази врата…

След няколко дни видях, че пироните се разслабиха и се извадиха. Аз ги турих пак на мястото им и ги попритиснах. Сега се наговорихме кой ще потегли най-напред в бягането. Радко Тодоров от с. Кладни дял не се съгласи да бяга с нас, защото, казваше той, ще го избави Юрданчо ефенди от Елена, но обеща да каже след избягването, че не усетил, когато сме избягали, защото спял.

Мръкна се. Минутата на страшната борба за живот или смърт наближаваше. Най-първо строшихме томрука на краката си и успяхме да отворим железните клапи от ръцете на малкия Коля, а той след това помогна нам и можахме да махнем всички клапи от ръцете си. Най-после сполучихме да откопчим и халките от вратовете си и ги оставихме да висят на синджира. Всичко това извършихме с онова малко желязо, което намерих в нужника… Останаха по нас само прангите по краката ни, на които малкото наше освободителче — желязото, не можеше нищо да стори… Тотю веднага даде идеята всеки да си върже прангите на пояса, като ги обвие да не дрънкат…

Наближаваше полунощ. Всичко спеше, а само кашлението на нашия караул и тракането на пушката му се чуваше сегиз-тогиз. Ослушах се — тихо. Минутата дойде. Полека извадих пироните и отведнъж отворих вратата, сграбих пушката на войника и го прободох с щика, а малкият Колю удари жандармина с едно дърво в главата, която се размаза, без глас паднаха. Скочихме върху им (б.а. — през тях) и ги заминахме като вихри, защото минутите бяха скъпи за живота ни. Бързо налетяхме пътната порта, в която имаше малка изрязана порта. Тук имаше втори караул от един войник… Преминахме през него като нощни духове, щото… беше седнал и, вижда се, беше задремал. Той ни усети и изгърмя подире ни, но ний бяхме вече на улицата и хвръкнахме!

Бързо минахме през едни улички тесни и се озовахме вън от гр. Сливен… Спряхме се, ослушахме се. След нас нямаше нищо, но в града се чуваха сегиз-тогиз гърмежи. На това място постояхме и си починахме малко. Докато почивахме, усещахме отдалеко, че в града имаше шаване, тропане и като че заградиха целия град да ни търсят.“

Наистина го заградиха и ги търсиха под дърво и камък. А като не ги намериха, вдигнаха на крак не само каазата, но целия санджак. Ала бегълците бяха опитни хора със смел и сръчен предводител — първо се отърваха от прангите си, после щастливо избегнаха всички засади и потери и се спасиха.

Като се разчу за дръзкото бягство на „венчаните за бесилката“, българите в Сливен просто полудяха от възторг, а турците — и най-вече управниците им — си скубеха косите от гняв. А може би най-нещастен се оказа Али бьолюкбаши: още на следния ден след бягството него го оковаха и го изпратиха под силна охрана в Цариград, „защото се вярвало — казва Филип Тотю, — че той бил подкупен от нас с пари и ни помагал тайно да избягаме, понеже немислимо беше сами да можем да се отковем от железата си и да можем да избягаме здрави и читави под пушките и щиковете на толкоз караули, войници и жандарми“.

В Сливен Давид бе повалил Голиат — съвсем като в Библията!…^[6]